Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Niebezpieczne sciezki, 1967 (Пълни авторски права)
- Превод от полски
- Лина Василева, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- MesserSchmidt (2007)
Издание:
Мариан Реняк. Опасните пътеки
Военно издателство
София — 1987
Превела от полски Лина Василева
Редактор Емил Елмазов
Художник Петя Генева
Художествен редактор Гичо Гичев
Технически редактор Цветанка Николова
Коректор Галя Гергова
Формат 84×108/32. ЛГ—VI/56б.
Дадена за печат на 30. IV. 1987 г. Подписана за печат на 14. X. 1987 г.
Печатни коли 11,50. Издателски коли 9,66. УИК 10,623.
Издателска поръчка № 53. Техническа поръчка № 71113.
Код 24/95364/5627 — 59 — 87 Цена 1,50 лв.
Печатница на Военното издателство
Marian Reniak
Niebezpieczne ścieżki
Wydawnictwo Ministerstwa Obrony Narodowej
© Wydawnictwo Ministerstwa
Obrony Narodowej, Warszawa, 1967
© Лина Василева, превод и послеслов, 1987
с/о Jusautor, Sofia
Ч 884
История
- — Добавяне
11
Шофьорът натисна педала за газта. Колата ускори ход. Телеграфните стълбове прелитаха зад прозорците. Стария беше решил лично да ме „хвърли“ близо до мястото на срещата с бандата. Искаше по пътя още веднъж да обсъдим някои подробности на последната акция. Изминалите няколко месеца на упорито опознаване на противника трябваше да доведат най-сетне до крайния резултат, обаче само една фалшива стъпка можеше да провали нашите планове. Бях се свил в ъгъла, за да не ме съзре нечие любопитно око. Майорът анализираше положението, съпоставяше своите размисли с моите впечатления от последните ми срещи с „Вярусите“.
— Харнаш е казал — говореше Стария, — че ще ги уведоми, ако всичко е наред. Вероятно са се уговорили да изпрати картичка на определен адрес. Това са само предположения, естествено. За съжаление не знаем къде и под каква форма главатарят на бандата е трябвало да предаде информацията, с която да успокои своите побратими. Няма гаранция, че той ще ни каже тези неща, а дори да го направи, може да бъде твърде късно, за да е полезно за нас. Затова трябва да се действува бързо. Сега всеки час, всеки ден работи против нас.
— Точно обратното на преди — подхвърлих аз. Положението ни принуждаваше да бързаме. Затова още на следващия ден се връщах при Гриф и неговите хора на уговорената среща под Любон.
Гриф вече знаеше, че групата му ще бъде използувана за охраняване на радиопредавателя — така беше решил „щабът“. Оставаше само да определим кога късовълновата радиостанция ще бъде предадена на „Вярусите“ от групата, работила с нея досега. Стария ми нареди да предам заповедта на майор Мачей, че те трябва да приемат радиостанцията още тази нощ. За място на срещата избрахме Сурувка — една поляна в планинския масив на Любон, където имаше три селски къщи. Знаех, че там живеят помагачи на бандата. Бях прекарал вече у тях една нощ с бандитите. Трите къщи бяха разположени далече от селата и пътя, сред гори.
Гриф не би трябвало да е изненадан от тази заповед, ако му поясня, че непредвидени обстоятелства са променили ситуацията, че по петите на „онази група“ е вървяло ДС, че радиостанцията трябва да бъде на безопасно място, понеже през ден в определен час има задължителна връзка с Центъра на Запад.
Наближавахме Мишленице. От някакви сгради на пътя изскочиха деца. Шофьорът удари рязко спирачките, заплаши с пръст двете изцапани момчета и пак увеличи скоростта. През отворените прозорци на колата полъхваше свеж планински въздух. Бяхме изминали половината път.
— Според мен — предвиждаше Стария — това ще е последното ти отиване в планината. Разбира се, в тази роля. После ще получиш отпуск.
— Дано… Другарю майор, ако след няколко дни — размишлявах — те не получат новини от онези, ще загубят доверие, ще започнат да подозират нещо. Тогава и моите позиции пред Гриф ще се разклатят.
— Затова трябва да действуваме незабавно — подкрепи ме Стария.
— А ако не дойдат на днешната среща?
— Действително за това не сме помислили — призна майорът. — Трябва да сме абсолютно сигурни дали си се видял с тях, цялата операция зависи от това.
Той се замисли. Обикновено вземаше бързо решения и ценеше това качество у своите сътрудници. Тъкмо минавахме край една млада горичка. Той нареди на шофьора да спре колата.
— Почини си в горичката — каза ми, — след половин час ще се върна.
Слязох от колата, която незабавно потегли обратно към Мишленице. Почаках доста по-дълго. Почти след час разпознах на шосето колата на шефа. Майорът седеше до шофьора, аз скочих в колата, седнах отзад и… видях едно хубаво момиче.
— Тя ще дойде с теб — поясни Стария. — Ще кажеш на командира на бандата, че това е личната свръзка на майор Мачей. Тя ще им носи материалите, които трябва да се предават в ефира. Много е важно! Взел си я със себе си, за да я запознаеш с Гриф. Кажи му, че тя ще ги посещава през ден. Нали трябва по някакъв начин да обясниш нейното присъствие! След това я освободи, тя ще се върне при мен, тогава ще съм сигурен, че ще дойдеш с бандата на Сурувка. По пътя обясни на „свръзката“ как да се държи, измисли й псевдоним. Да не вземеш да я ухажваш, тя е съпруга на наш служител — пошегува се Стария. — Аха! Можеш също да подскажеш на Гриф, че майор Мачей обмисля евентуално идване при тях на инспекция. При вас ще бъдем в три и половина.
Доста по-късно се запознах с мъжа на „свръзката“. Станахме добри приятели. И до днес си спомняме своята ескпедиция под Любон, но тогава не ни беше до шеги.
Отминахме разклонението за Яблонка. Майорът нареди на щофьора да намали скоростта, търсеше къде да ни свали незабелязано. Вече се виждаше пушекът на локомотивите, правещи маневри на гарата в Хабувка.
Шефът даваше последните инструкции на „свръзката“:
— Ще те чакам от двайсет часа на пейката пред почивния дом в Рабка. Като ме видиш, не се приближавай, убеди се, че и аз съм те забелязал, и тогава тръгни след мен на десетина крачки разстояние. По този начин ще те заведа до мястото, където ще ни чака колата.
От дясната страна на пътя се простираше гора, а отляво — открито пространство. Вече се виждаше разположената в котловината Рабка, а на две крачки пред нас беше Хабувка.
Стиснахме си силно ръцете с шефа и скочихме от колата, която тутакси се отдалечи и изчезна зад моста на Раба.
— Довиждане!
Продължихме пешком в същата посока. След броени минути стигнахме в Хабувка. Пред жп гарата чакаха подредени файтони, мъжете подвикваха, примамваха клиентите. Не разполагахме с много време, затова наехме файтон до Рабка. Файтонджията си беше пийнал и ни намигна съзаклятнически, вземайки ни за влюбена двойка. Такива е най-хубаво да возиш. Замахна весело с камшика и през целия път си тананикаше:
Да беше мирувал,
не би си изпатил.
Извикал белята —
Юзек баща станал.
Ние се смеехме, но не започнахме да го разубеждаваме. По пътя купих две бутилки водка от половин литър. Напъхах ги в торбата на „свръзката“. Слязохме от файтона от другата страна на Рабка. Оттам към Любон водеше пряк път.
Сетих се за хазайката, у която преди няколко месеца наех стая. След първите три дни в бандата повече не се показах пред очите й. Едва ли ми се сърдеше за това. Бях й предплатил солидно за две седмици. Сигурно тя самата предпочиташе такива странни курортисти, дето плащат, а не обитават.
Дадох на „свръзката“ псевдоним Кристина. Тя крачеше до мен уверено с модерните тогава „офицерски“ ботуши и кокетно вързан шал. На лицето й не се четеше тревога. Беше малко възбудена, но кой на нейно място не би бил при неочаквано възложената задача, още повече че за първи път играеше подобна роля.
— Добре че си бях вкъщи, можеше и да не ме намерите — каза тя. — Майорът не ме беше предупредил, имах свободен ден и перях.
— А какво каза съпругът за тази експедиция?
— Какво да каже? — разсмя се Кристина. — Трябва и край.
Беше погълната от мисията си. През целия път ме разпитваше за бандата — толкова била чувала за нея в Мишленице.
На определеното за срещата място стигнахме преди уречения час. Лесно открих неголямата полянка под Любон. Сега можех да кажа, че познавам Горци — не само означените туристически маршрути, скалните издатини и ръбове, но и бандитските, опасни за мен пътеки.
Седемнадесет часът.
Нервничех. Чакахме почти половин час. За да запълня времето, разговарях с Кристина, обяснявах й как трябва да се държи.
— Пред тях трябва да си говорим на „ти“, псевдонимът ми е Хенрик. Не те ли е страх? — попитах.
— Не — отговори тя. — А теб?
Разсмях се искрено. Харесваше ми нейното държание — храбро момиче.
— Ама за мен мъжът ми се страхува — пошегува се тя. — А за теб някой страхува ли се?
— За мен ли? — повторих. Изненада ме с този въпрос. Но почти веднага отвърнах: — За мен мислят колегите и майорът. Моята приятелка сигурно ме е забравила. Впрочем, тя не беше съвсем моя — поправих се. — Изчезнах от погледа й напролет. Какво можех да й кажа, тя не е посветена в нашите работи. Защо й говоря тези неща? Прекъснах насред дума и се замислих.
— Идват — подхвърли Кристина. Тя ги забеляза първа. Забавна беше с тази своя дръзко-закачлива физиономия. — Трябва да им покажа — прошепна, — че съм „своя“ мадама, ще им хареса.
— Само не прекалявай — предупредих я.
Седемнадесет часът и половина.
Те вървяха както винаги между дърветата в края на гората, избягвайки откритото пространство, никога по поляната.
Най-отпред бяха Гриф и един непознат. Чак като наближиха, познах моя някогашен „ангел хранител“ — мъжа с кафявия каскет. Както се оказа, бях чувал за него на няколко пъти. Викаха му Казек. После от гората се показаха Грожни, Злом и Якса.
— Здрасти, вожде — обърнах се приятелски към Гриф. — Чака ни доста работа. Затова доведох едно наше момиче. Това е Кристина, свръзката на майор Мачей, по-добре ще е да се запознаеш с нея лично. Тя ще идва само по важни въпроси. При такива случаи паролата не е достатъчна, човек трябва да бъде абсолютно сигурен.
— А нашите как са? — на един дъх попита Гриф.
— Пристигнахме без проблеми. Шофьорът имаше удостоверение, че превозва до болницата в Краков болни от тиф, великолепна легенда. Кой ще се изхвърли да проверява. Днес са в конспиративната квартира, готвят се за по-нататъшния път. Като пристигнахме, веднага му обърнахме след вечеря половинка, после мен ме извика майор Мачей и ми заповяда веднага да тръгна към вас. Тя е виновна — посочих Кристина, — наложи се да я търся два часа. Харнаш щеше да ми драсне няколко думи за вас, но нищо страшно, свръзката ще донесе писмото му при следващата среща.
Гриф се успокои. Кристина извади от торбата си двете бутилки водка, които бях купил в Рабка. Погледна ме въпросително.
Казах й да ги предаде на Злом. Той ги пъхна в раницата си и се загледа в момичето. Харесваше му, облиза устни и рече уж на шега:
— При нас има обичай момичетата да дават не само водка… — той се приближи до Кристина. — А пък аз като се обръсна, не бода! — С последните думи Злом я плясна отзад.
— Стой мирно и не дрънкай! — постави го на мястото му Гриф.
— Айде бе! — отби онзи. — Кво ми се правиш на голям атаман?
За малко не стана разправия. Заместник-главатарят на бандата нямаше авторитета на Харнаш, това веднага си личеше.
Шокирана от агресивността на бандита, Кристина видимо загуби самоувереността си; не е лесно да си „своя“ мадама за такива типове.
Осемнадесет часът и половина.
Времето напредваше. Извиках настрана Гриф и свръзката. Предадох категорично заповедта за приемане на радиостанцията на разсъмване. Запознах ги с детайлите. Съобщих мястото на срещата с досегашната охрана на предавателя. Уговорих бъдещите срещи на Кристина с командира на групата и начина за предаване на материалите… Гриф слушаше, засега не взе отношение. Въпреки това аз отпратих Кристина, все едно че всичко е било уточнено.
Когато свръзката си взе довиждане с нас, командирът на бандата реши да се покаже галантен и нареди на Казек да я изпрати до Рабка. Не можех да попреча. Но вярвах, че Кристина ще прояви достатъчно съобразителност, за да му се измъкне за срещата с майора.
— Веднага се връщай! — викна Гриф на Казек. — Ще бъдем на Сурувка.
Уверих се, че всичко протича съгласно плана. Дали наистина това беше моят последен ден в бандата? Оставаха броени часове. Чак не ми се вярваше…
Известно време виждахме Кристина и Казек. Вървяха надолу по слънчевия южен склон край потока, извиращ от Любон и вливащ се в Раба край Рабка.
„Дали Кристина ще успее да се отърве от опекунството на мъжа с кафявия каскет?“ — тази тревожна мисъл не ми даваше мира.
Гриф предложи да изчакаме да се свечери и чак тогава да тръгнем към Сурувка. До поляната имаше не повече от два часа път. „Гриф не е Харнаш — помислих си, — оня с никого не се съветваше, сам вземаше решения, които трябваше да бъдат незабавно изпълнявани.
Типичен атаман.“
Грожни, Злом и Якса се струпаха около мен. Разпитваха ме как сме стигнали до Краков. Интересуваше ги всяка подробност. Новоизлюпеният главатар на бандата четеше вестници. Бях ги донесъл от Краков. В същото време следеше с едно ухо нашия разговор.
— Грожни, дай една бутилка! — наредих.
Нямаше нужда да повтарям два пъти. Грожни извади от раницата си бутилка, но не от онези, които донесе Кристина. С привичен жест удари бутилката о бедрото и тапата излетя. Бях доволен, че те имат още алкохол. Нямаше да бъдем само на моите две бутилки от половин литър, щяхме да имаме достатъчно пиене. Чашата обикаляше в кръг. Пиехме за щастливия път на „заминалите за Запада“. Стараех се да следя кой към кого вдига наздравица, гледах всеки да пие колкото другите. И аз пиех наравно с тях.
След няколко чаши си развинтих фантазията. Разправих как са приели Харнаш в явката, изграждах митична легенда за възможностите на нашата мрежа, за перспективите, които се откриват пред тримата членове на бандата, „заминали на Запад“, споделих впечатленията си от диверсионната школа в Регенсбург, за кръчмите и мацетата, за прехвърлянето в Полша…
Грожни изби тапата на следващата бутилка. Бандитите си развързаха езиците. Водката даваше простор на въображението. Времето течеше.
Двадесет и един часът.
Слънцето залезе зад планината. Време е. Поех инициативата в свои ръце. Дадох нареждане за тръгване. Проверих своя пистолет ФН. Нямаше нужда да го зареждам. Куршумът отдавна си стоеше в дулото. В бандата свикнах да държа оръжието си винаги готово за незабавна употреба. Да бъда готов във всеки миг за всичко. В Краков не носех пистолета си с куршум в дулото. Казват, че пистолетът веднъж в годината стреля сам — предпочитах да избягна това.
„Вярусите“ напускаха бивака с нежелание. Да имаше още една бутилка, вероятно си мислеше всеки от тях.
В бандата се научих да пия водка с водни чаши. „После мога да отвикна или да науча момчетата от отдела на тоя номер. Не, по-добре не — майорът хич няма да е доволен. Трябва просто да се върна към нормалния живот. Още няколко часа… Краят наближава, дано само акцията завърши с успех.“ Колко силно желаех вече да се върна при своите!
Катерехме се нагоре, над Скомелна, после надясно, все по-нависоко. Наближавахме Сурувка. Веднъж бяхме отсядали там. Спомнях си ятака, уговаряше Харнаш да види сметката на някакъв стопанин. Обясняваше, че той е „порта“. Чак като се напи, изплю камъчето. Призна си, че оня селянин не бил „порта“, а просто нашият човек имал да урежда с него лични сметки.
Двадесет и два часът и половина. Пълнолуние. В светлината на месечината Любон изглеждаше тайнствен, достолепен. Дърветата придобиха странни форми. Гората се разреди. Минахме през сечище. Обраслите с мъх пънове приличаха на омагьосаните човечета от легендите за разбойници. Пред нас се разкри поляна, видях трите селски двора. Бяхме на Сурувка.
Най-близо беше къщата на оня ятак. В другите стопанства също живееха доверени хора на бандата. Но това не беше достатъчно, за да се приближим направо до тях. В течение на години Харнаш беше учил своите хора на предпазливост. Гриф даде знак да спрем. Копираше главатаря на бандата, с когото обаче не можеше да се сравнява. Изпрати на разузнаване Грожни и Злом. Лежахме на мъха. Нападнаха ни мравки, наблизо сигурно имаше мравуняк. Преместихме се зад дървото, изтръгнато из корен от вятъра. От сечището се носеше аромат на горски ягоди. Да имаше сега една пълна купичка със сметана. В раницата си носех две консерви сельодка, а у Грожни останаха още две бутилки водка. Може би и Казек ще донесе нещичко. Аз бих донесъл повече алкохол, ама не вървеше. Щяха да се чудят защо тъкмо днес пия толкова и подканвам другите да пият. Ще отворя консервите — така мезето ще бъде претекстът да се пийне със сельодчицата…
Наблюдавахме трите стопанства, видими като на длан в лунната светлина. В малкото прозорче в къщата на ятака светна, след това някой закри прозорчето с домашно одеяло. Грожни и Злом бяха вече вътре. После единият от тях излезе, направи с ръка знак, че всичко е наред. Стопанинът затвори кучето, за да не вдига шум. От пруста се обади квачка с пиленца.
Влязохме и ние. Стопанката се измъкна от постелята, в която спяха три деца. Стана ми жал за тях. Нали баща им рано сутринта ще бъде арестуван за сътрудничество с бандата и ще бъде изправен пред съда. Ятакът се суетеше около нас. Донесе от килера сланина, хляб и водка собствено производство. Знаеше, че ще му заплатят добре, ще спечели нещо…
В стаята беше страшно задушно, просто трудно се дишаше. Не можехме да отворим прозорците — светлината би ни издала. Водката, която изпихме под Любон, вече поизветря от главите. Гладът напомняше за себе си.
— Я да идем в плевнята — каза Гриф.
Зарадвах се на неговото предложение, само да излезем на въздух. Извадих от раницата си двете консерви със сельодката.
— Имаме и мезе.
Грожни взе от масата хляба и сланината, а домакинът — домашната водка. Преместихме се в плевнята, разположихме се на пръстения под. Месецът надничаше през отворената врата. Злом отвори консервите. Грожни разля най-напред от самогона на стопанина, а после и от нашата водка. Черпех ги със сельодка. Който ожадняваше, гасеше жаждата с водка. Скоро почти всички направиха главите.
— Кога ще дойдат? — запита с тревога Гриф.
— Има време — отговорих. — Едва ли ще се доберат дотук преди пет.
Исках да ги успокоя. Аз знаех, че те трябва да бъдат при нас в три. А чашата обикаляше в кръг…
Двадесет и три часът.
Стори ми се, че чух шум от стъпки. Като че някой вървеше зад плевнята. И да не ни е видял, по разговора лесно е можел да ни открие. Грожни и Злом тутакси рипнаха. Гриф ги последва, но беше вече доста натаралянкан. Грожни изскочи пред плевнята с автомат в ръка.
— Майната ти, що ни стряскаш?! — изкрещя веднага.
Оказа се, че се е върнал специалистът по разузнаването на бандата Казек, когото аз наричах „човека с кафявия каскет“. Беше донесъл салам и водка. Отрязах си грамадно парче от салама. Разумът ми подсказваше да ям, да ям много. Въпросът беше да пия наравно с тях и в същото време да остана трезвен, и пак, и пак да пия, но да си остана трезвен — докато дойдат нашите. Не можех само да се преструвам, че пия, макар старата поговорка да казва, че никой не може да победи водката, в края на краищата тя тръшка всеки. Ред на Казек е…
— Наздраве!
Гриф приседна до мен. Като се напи, се почувствува истински атаман. Подражаваше на Харнаш, също както Харнаш беше взел за модел Оген. Той се наведе към мен и започна да споделя плановете си:
— Харнаш няма да постигне много нещо там. Той има яка ръка, обаче главата му е тъпа. Тук успяваше, понеже е хитър и всички ги беше страх от него. Хич не му мигваше окото, ако трябваше да види сметката някому. Но аз, аз ще покажа каква трябва да бъде истинската група, стига да имам повече сили — излагаше доводите си Гриф, дърпайки ръкава на винтягата ми. — Ще разширя мащабите, ще привлека в отряда нови хора, изпробвани, от мрежата. Близо до Рабка имам укрити автомати и картечници. Само късо оръжие и боеприпаси ми липсват…
— Пистолети и боеприпаси ще получиш от щаба, за това грижа нямай — пусках му фитили аз.
Преди това не можех да си позволя такова нещо. Представях си физиономията на Стария, ако му кажа, че съм изразил съгласие за увеличаването на числения състав на бандата и съм обещал да я въоръжа. Досега играта обикновено свършваше там, където започваха претенциите на бандата за доставка на оръжие или боеприпаси.
„И вие няма да получите оръжие — помислих си, — ала сега вече мога да ви обещая всичко, дори катюши и офицерски звания от Андерс, нека само добре подготвя финала на акцията.“
Двадесет и четири часът.
— Наздраве, господин поручик — вдигна чашата Казек към мен. — Мъж на място сте вие, тогава в Рабка понятие си нямах, че сте толкова важна птица.
— Наздраве. Хич не съм важен, като се върнат онези, и те ще са такива — отвърнах.
— Ами тогава за всички важни, които ще се върнат — рече троснато Гриф, комуто не допадна намекът за завръщането на Харнаш.
Той се обърна към Казек, наля и му подаде пълна чаша — пил е най-малко, да ни настигне!
Преди да изпие водката, Казек запя:
Бокалче — братче,
ръчичка — сестричка,
към мутрата моя
се вдига самичка.
Той пък се чукна с Грожни, който продължи да припява със същата мелодия:
Пия ли си пия
в гората ракия.
И още ще пия,
докато изгния.
Грожни изпи налятото до последна капка, напълни чашата и я подаде на Якса. Якса надигна водната чаша, водката забълбука в гърлото му. Той изтри уста с ръкава си, плюна и проточи тъжно-тъжно:
Попита водата,
попита скалата:
„Защо ли момата
си стиска краката?“
— Кога пак ще дойде тая свръзка? — попита Злом. Кристина му беше влязла в окото.
— Сети се за нея, като запя Якса, нали? — намеси се Казек. — С ония от градовете трябва по-иначе, братле. А момата си я бива, изпратих я до гарата, исках да изчакам влака, пък тя да вземе да ми духне. Не е мадама за тебе, Злом. Тя Гриф си е харесала, за него ме разпитваше.
„Хубаво че поне в Хабувка му се е изплъзнала — помислих си. — Стария сигурно се е притеснявал, но е чакал търпеливо. И аз чакам. На колегите им е по-лесно, те просто се подготвят за акцията, а аз трябва да седя тук и да пия с тия бандити.“
В главата ми бръмчеше, Злом ми подаде чаша с водка. Не бях забелязал, че иска да пие с мен. Как да му откажа? Изпих я. Чает от водката излях незабелязано, в мрака едва ли са ме видели. Трябваше да се владея. А те смучеха водката като водица.
— Тя мъж има ли? — попита Злом. „Кой?“ — учудих се. Аха, Кристина…
— Не.
— А вие женен ли сте?
— Ще почакам със сватбата до след войната — отговорих, преодолявайки хълцането. — Не ти трябва да купуваш бирена фабрика, за да се напиеш с бира.
Гриф се засмя, дръпна силно цигарата си и на огънчето й погледна часовника.
Един часът.
— Кога ще дойдат? — попита с пиянски глас Грожни.
— Не е твоя работа — отсече Гриф. — Призори.
— И после какво? — продължаваше Грожни с пиянски инат.
— Ще охранявате радиостанцията — поясних аз.
— Майната му на това безделие! — избухна Грожни. — Откакто той се появи — посочи той към мен, — край на добрата работа!
— Пиян си и дрънкаш глупости — стараеше се да го укроти Гриф.
Грожни отблъсна главатаря и размаха автомата си. Ако беше Харнаш, не би подскочил така. Никой не се намеси. Злом зяпаше любопитно своя побратим: какво ще стане?
— Аз си знам какво говоря — нападаше Грожни. — Пари дават, а? Едва стигат за кльопачка и пиячка, повече обещават само на приказки, а не позволяват да нападнем нещо, да наложим контрибуции… Какво, на колене ли да моля за пари? Ще взема три момчета с автомати, ще претръскам една кооперация и ще имам и пари, и стоки колкото ми душа поиска. Без тяхното благоволение! И за жени ще имам! А тук прави маневри, площадки… Ти да не си мислиш, че с парашут ще ти хвърлят чувал с долари? Пък и тая радиостанция… Пазете я! Що пък аз да съм й пазач? Защо ни е тая лайняна организация? Играй си на политика, пък ще видиш докъде ще стигнеш! Предпочитам да си живея както преди, да ходя където си искам като разбойник!
— Затваряй си човката! — викна Гриф, нахакан от изпитата водка.
Грожни замълча, опря се на преградата и застана така — с преметнат през рамо бергман. Притискаше с лакът автомата към бедрото си.
Разправията ставаше опасна. Трябваше да прибягна към компромис. Само това липсваше, в последния миг да се стигне до дрязги в бандата.
— Искаш да си обикновен бандит ли — засякох го внезапно, — или просто ти липсват пари? А може би аз не ти харесвам? — добавих. — Какво пък, на кмета няма да се оплаквам, не сме се бракосъчетали с тебе я! Само това остава, да се хванем за шията, ние, нашите хора. Други ще се зарадват от това… Сега не е моментът да го обсъждаме. Утре, като изтрезнееш, ще се разберем.
— Прав е — обади се Казек.
Той беше най-трезвият от всички. Наистина, не бях сигурен кого всъщност подкрепи, но използувах забележката му така, сякаш именно за мен се отнасяше. Намесиха се също Гриф и Якса. Грожни мълчеше. Казек пак наля.
— За сдобряването! Последно разливане.
Чашата обиколи всички в кръг, от ръка в ръка. Само Гриф каза, че повече не иска. И Грожни пи, след което седна на купчината сено до преградата в плевнята. След миг заспа, дишайки равномерно и похърквайки.
— Хайде да свършваме, да починем, три часа остават до разсъмване.
Всички се излегнада в сеното. Острият аромат на прясно сено приспиваше. Водката също си казваше своето. Ятакът изпи останалата водка направо от бутилката, после се повлече отпаднал към къщата. Казек беше на пост. Аз седнах навън на сноп слама. Опрях гръб на отворената врата на плевнята. Казек отиде да нагледа наоколо. Задрямах. Нямах представа колко дълго съм спал. Събудиха ме странни звуци зад плевнята. Фосфоресциращите стрелки на часовника ми блестяха в тъмнината.
Два часът и двадесет минути.
Какво беше това? Събудил се бях изведнъж и още не бях дошъл на себе си. Пак същият шум. Сега разбрах, че някой от бандитите повръща. След миг чух тежки стъпки, той се върна в плевнята и се строполи на сеното. Последвах примера му и отидох зад плевнята.
Бръкнах с пръст дълбоко в гърлото си. Олекна ми. Важно беше. Ще се чувствувам по-добре в решителния момент.
Бях сам в нощта. Онези спяха. Не знаех къде се беше дянал Казек. Може би също е заспал някъде. Нашите сигурно са вече наблизо. Ако дойдат сега, ще заловим бандата като стадо овце. Захладня. Усетих студени тръпки по гърба си. Призори винаги става по-хладно. Месечината светеше все по-анемично през короните на дърветата.
Дълги минути в тишината. Последната нощ преживях като кошмар. Предишните по-различни ли бяха? Вероятно, и все пак бяха подобни. Но всичко това има неоспорим смисъл. Смисълът на борбата…
В устата си имах отвратителен вкус, но мисълта ми работеше прецизно. Планът предвиждаше да се обезвредят всички членове на бандата без нито един изстрел. Стария постави категорично това условие. Трябваше да заловим „Вярусите“ живи, да ги изправим пред съда. Ако беше въпросът да ги вмъкнем в засада, можехме да го направим и по-рано. Не биваше да рискуваме да се стигне до жертви. Легендата се основаваше на тази предпоставка.
Ами ако нахълтаме изведнъж в плевнята… Как да бъдем сигурни, че всички спят? Една серия от автомата на някой бандит може да порази двама, че и трима от нашите. Трябва да се придържаме към плана докрай. Инициативата ще поеме командирът на групата, която ще дойде с радиостанцията. Кой ще бъде този командир? Мисли само за своята задача! Трябва да доведеш до среща с нашата група! Твоята роля е само част от общия план…
Запалих цигара. Бях жаден. Да имаше канче с вода… Дали на тази височина имаше кладенци? Сигурно вземат вода от близката рекичка. Надникнах в плевнята. Прагът изскърца. Някой се рамърда неспокойно. Видя, че съм аз, и се обърна на другата страна. Казек не беше вътре. Тръгнах нагоре към първата къща, в която живееше ятакът, после още по-нависоко. Двете следващи къщи бяха просто залепени за склона. Полският път преминаваше нагоре в пътеката за върха. Велки Любон. Преди да попадна тук, го помнех само от илюстрованата картичка, която веднъж ми беше изпратила Данка.
Какво ли прави тя сега? Вероятно ме е отписала, завъртял се е край нея някой колега. Аз не й се обадих. Трябваше да се явим заедно на изпита по икономически учения. Тя ми беше донесла записките, които разгърнах преди няколко месеца. Датата на изпита мина отдавна. Тя го е взела, сигурен съм. А записките си лежаха на масата в моята стая, отворени все на същата страница. Дано мога да се явя на допълнителна дата. Ще е жалко да загубя годината.
„За нас войната още не е свършила“ — спомних си думите на шефа. Ще разбере ли тя тази истина? Трябва. Може би след няколко часа ще се върна в Краков. Кой от нас — служителите на отдела за борба с въоръженото нелегално движение — можеше да бъде сигурен, че ще се върне? Законите на борбата са такива… Кой е можел да предположи, че именно на Любон ще се проведе финалът на акцията, представляваща върха на нашата неколкомесечна работа?
Казек беше седнал до едно дърво край пътя за върха и тихичко си подсвиркваше. Ако не го бях чул, нямаше да го открия. Младият мъж скочи леко, беше ме съзрял отдалече. Израсъл по тези места, той беше частица от природата, лесно разпознаваше всеки звук, улавяше всеки шум.
Почерпих го цигара. Тръгнахме към първия двор. Той ми показа пълна с вода кофа. Най-сетне угасих жаждата си, след сельодката и водката гърлото ми беше сухо. Върнахме се към плевнята. Поръчах на Казек да извика Гриф. Нека и той самият подремне малко. Не му беше лесно да го събуди.
Най-накрая главатарят на бандата излезе. Беше махмурлия, протегна се, разтри сънените си очи…
Три часът и десет минути.
На изток небето избледняваше. Сумракът предвещаваше бързо развиделяване. Ранната мъгла закриваше долината. Започваше безоблачен, хубав ден.
— Защо толкова рано, има още време — каза с прозявка Гриф, — нали викаше, че ще дойдат около пет часа.
Със задоволство отбелязах, че командирът на „Вярусите“ още е замаян. Значи нощната разпивка е дала желания резултат.
— Уж тогава — отговорих, — обаче шефът на щаба предупреди, че може лично да дойде. Искаше да се запознае с теб. Радиостанцията е важно нещо. Ще държиш в ръцете си нашата връзка със Запада. Той ми каза, че ще дойдат призори, а вече започва да просветва. Бих искал всичко да мине добре.
— Наистина ли? Самият майор Мачей? — заинтригувано попита Гриф. — Защо не ми каза по-рано? Нямаше да пием толкова много, сега главата ми тежи.
— Затова те събудих така рано, той ще разговаря само с нас двамата — обяснявах на главатаря.
— Колко е часът?
— Три и двайсет — отвърнах.
— А ония спят като заклани — измърмори разтревожено Гриф.
— Ела да се умием — предложих му. — Ние двамата трябва да имаме приличен вид. Така е редно.
Плиснахме се със студена вода от поилката за добитъка. Гриф се посъвзе, а и аз се почувствувах по-добре.
— От коя посока ще дойдат?
— От запад, иззад Бабя Гура. Там е техният район.
— А как ще познаем, че са те? — не преставаше да пита главатарят. — Сигурно отпред ще върви разузнавач. Познаваш ли всичките?
— Не, но знам паролата. Достатъчно е да бъдем заедно с теб.
— Добре — съгласи се Гриф. — Най-напред ще събудя ония в плевнята, нищо не се знае, нека са готови. Ще мръднем нагоре двамата с теб, ще се притаим на хребета, до пътеката. Тук няма друг път, а оттам всичко се вижда.
Командирът на „Вярусите“ влезе в плевнята. Опитваше се да събуди потъналите в пиянски сън членове на бандата. Без особен успех. Само Казек стана. Предложих на Гриф:
— Я да вървим, Казек сам ще ги досъбуди. Може да дойдат всеки момент, трябва да заемем удобна позиция, вече се разсъмва!
Изтичахме към възвишението на хребета, което се издигаше над цялата околност. Скрихме се в храсталаците, край които преминаваше пътят към поляната.
Три часът и половина.
Чакахме мълчаливо. Зад гърба ни от едната страна се простираше поляната, а от другата — пасище, пред нас имаше горска просека. Гриф посочи към нея.
— Ще дойдат от онази страна.
Една пътека разсичаше просеката. Забелязах по нея изровени от колела бразди и следи от копита. Пътят за Сурувка. Нищо не нарушаваше тишината наоколо.
„Вече трябваше да са тук — мислех си. — Стария спомена три и половина… Не вярвам да са се заблудили. А ако не смогнат? А ако Кристина не се е видяла с майора? Тоя тип се е замъкнал с нея чак на гарата. Но тя му се е измъкнала, той сам каза. Да не се е опасявала, че е тръгнал подире й? Не, невъзможно е…“
Наблюдавах края на гората, потънал в сумрак, надявах се да зърна разузнаването на нашите. Нищо не нарушаваше тишината.
Погледнах Гриф. Мълчеше. Беше седнал до мен приведен, с автомат на коленете. И той дебнеше.
Три часът и четиридесет и пет минути.
— Погледни натам — прошепна главатарят на бандата, сочейки към гората.
На петнайсетина метра от пътеката се показа човешка фигура. Спря се зад едно дърво в края на гората. Мъжът изучаваше с поглед просеката. После тръгна към нашето скривалище. След миг се показа втори. Вървеше отстрани, на няколко метра зад първия. И двамата бяха сега на открито. Гриф се залепи за земята, държеше ги на мушката на автомата. Аз лежах до него.
— Те ли са? — прошепна той.
— Май да, пропусни ги още по-наблизо — казах. Те наближиха с още няколко крачки. Бяха облечени в английски якета, на гърба си носеха раници и навити на руло одеяла, с нахлузени над челото барети и автомати в ръцете. Не ни виждаха. Когато първият дойде на около десетина крачки от нас, Гриф викна:
— Стой, ще стрелям!!!
Те застинаха неподвижни, само се понаведоха и насочиха дулата на автоматите си към храстите, откъдето долетя предупреждението на Гриф.
— Кой идва? — попитах, все така скрит.
— Свободната армия! — отговори единият от тях.
— Какъв знак?
— „Нурт“!
— Нашите са — подхвърлих на Гриф и го дръпнах към себе си. Излязохме от храстите и се здрависахме с „разузнаването на онази група“.
Бяха толкова добре гримирани, че едва познах в тях Сташек и Юзеф от нашия отдел. Сташек поне една седмица не се беше бръснал, лицето му беше покрито с гъста брада, а с Юзеф „Вярусите“ вече се бяха запознали при нощната среща с капитан Антони. Явно нашите отдавна са се подготвяли за ролите си на хора от „онази банда“.
— А къде са останалите? — попита Гриф. — Много ли сте?
— Петима и радиотелеграфистът, всички сме капнали от умора и глад, цял ден сме вървели — отговори Сташек, — обаче по пътя към нас се присъединиха майор Мачей и двама от щаба…
Сташек още говореше, когато иззад дърветата се показаха четирима души. Най-отпред вървеше Стария, значи той е решил лично да ръководи цялата операция на място, представяйки се като майор Мачей. Приближи се до нас с усмивка — в зелена горна офицерска риза от армията на Андерс, с черна барета и небрежно наметнато на раменете цивилно палто. Както подобаваше на офицер с такъв чин, не носеше автомат. Зад него крачеха моят началник с автомат и мощен колт, калибър 11,4 милиметра, радиотелеграфистът, влачещ немска късовълнова радиостанция, и Стефан с модерен американски автомат „Томпсън“.
Изпънах се, застанах „мирно“ и като поручик Хенрик отдадох чест пред майор Мачей и същевременно уважих заместник-началника на Воеводското управление. След това представих Гриф, който най-уставно, доколкото можеше, докладва, че диверсионната група „Вяруси“ е готова за изпълняване на заповедите. „Началник-щабът“ се ръкува с командира на бандата.
— Радвам се да се запозная с вас — рече той. — Поручик Хенрик ми е говорил за вас много хубави неща. Затова засега не се съгласих да заминете на Запад. Тук сте по-нужен. Предстоят ни важни задачи. Харнаш не беше подходящ за тяхното реализиране. Вярвам, че вие ще се справите. Ще поговорим за това в по-тесен кръг. Преди всичко искам да се запозная с вашите хора.
— Тъй вярно, господин майор — отговори Гриф, приятно поласкан.
— Тогава водете ни.
Гриф беше възбуден, развълнуван от своята роля. Но кой от нас не беше с напрегнати нерви, макар и причината да беше друга?
Слязохме на поляната, незабелязано заобиколихме отзад разположените по-нависоко две къщи. Когато наближихме къщата на ятака, видя ни Злом, който стоеше на пост. Той скочи в плевнята и изчезна вътре.
Част от дошлите с майора хора останаха на пост, заемайки удобни позиции. Майорът ми нареди да отида с Гриф, който трябваше да извика и представи членовете на бандата. Самият той с радиотелеграфиста, началника и Стефан влезе в къщата. Сташек с картечния пистолет остана навън. Седна нехайно до оградата и запали цигара.
Възбуденият главатар на бандата се втурна в плевнята и се разкрещя на членовете на диверсионната група. На един дъх ги информира, че самият майор Мачей е дошъл да инспектира отряда, чака ги и иска да се запознае лично с тях. Грожни се назландисваше. В края на краищата се подчини на останалите. Бандитите още не бяха дошли на себе си, реагираха със закъснение.
Бандата излезе от плевнята в пълно въоръжение. Гриф поведе хората си на инспекция. През отворения прозорец се показа майор Мачей. Наближавахме къщата. Грожни шепнеше нещо на Якса.
Лъчите на изгряващото слънце проникваха през синкавата утринна мъгла, която се издигаше от долината към Любон. В далечината едва-едва се различаваха обвитите в мъгла върхове на Татрите.
Първи влезе в къщата командирът на „Вярусите“, след него аз и членовете на бандата. Якса остана на двора на пост. Опря се на гредите на къщата, наблюдавайки бдително най-близката околност.
Преметнал на гърдите си бергмана, Гриф застана „мирно“ и още веднъж рапортува пред майор Мачей, след което представи един след друг всичките.
— Благодаря — отговори кратко майорът и спокойно пристъпи към членовете на бандата, сякаш за да прецени тяхната стойка и въоръжението им.
Грожни хвърляше любопитни погледи към автомата на Стефан, който имаше два пълнителя — не беше виждал такъв.
Кръстосаха се погледите на тези, които за първи път бяха застанали така близко, лице в лице, един срещу друг. Радиотелеграфистът беше приклекнал до радиостанцията, нещо майстореше в апаратурата, издърпа антената, извади ключа, започна да изчуква сигнала. Гриф наблюдаваше с интерес работата му.
Всички стояха и чакаха думите на „началник-щаба“.
Майорът прекъсна мълчанието и полу на шега помоли домакина да ни остави сами за половин час:
— Имаме да си говорим по наши си работи, стопанино, после ще ви поканим на закуска.
Ятакът излезе от задната врата на пруста, а жена му отиде да издои добитъка. От другата стая се чуваше детски плач.
Майорът отвори чантата си, извади щабни карти, разтвори ги на масата и с покровителствен жест на ръката даде да се разбере, че всички могат да седнат. Атмосферата се поразведри. Наместихме се край стените на стаята с нисък таван. Радиотелеграфистът продължаваше да човърка в апаратурата на радиостанцията.
„Шефът на щаба“ започна приятелски разговор с „Вярусите“. Интересуваше се от какво имат нужда, питаше ги какви са проблемите им… Гриф се стараеше да отговаря вместо другите. Грожни не отделяше поглед от томпсъна.
— Това е най-сигурният автомат, американски е — обясни Стефан. — Автоматично прехвърля втория пълнител.
Майорът погледна часовника си.
Четири часът.
— Какво става — обърна се той с остър тон към специалиста по връзката, — наближава времето за предаване, апаратурата готова ли е?
— Тъй вярно, господин майор — отвърна радиотелеграфистът. Той сложи слушалки на ушите си и започна да изчуква един и същи сигнал с морзовата азбука през равни интервали от време.
— На такава височина не би трябвало да има смущения, трябва да имате качествено приемане — започна „началник-щабът“. — Групата, която охраняваше досега радиостанцията, ще изчака деня в този район, но не тук, и вечерта ще се върне в своя район. Тукашните ятаци сигурни хора ли са?
— Тъй вярно, господин майор — отговори с официален тон Гриф.
— Въпреки това аз смятам — продължи „шефът на щаба“, — че е по-добре вие със своята група и радиостанцията да смените мястото си на укриване веднага след нашия разговор. Такова струпване на сили може да направи впечатление някому. ДС дебне… Ще уговорим с вас най-близките планове за действие, ще приема шифрованата радиограма, която след малки ще получи нашият радиотелеграфист, и ще се разделим. Аха! Вие и командирът на другата група трябва да уговорите понататъшните си контакти. Може да ви е полезно да поддържате връзка от време на време.
— Къде е Диск? — обърна се майорът към Стефан.
— Остана навън, на пост.
— Извикайте го тук, нека обсъди с господин Гриф каквото трябва и да изчезва със своите хора.
Стефан скочи и изтича навън. Радиотелеграфистът вдигна ръка и съобщи на „началник-щаба“:
— Имам връзка, предава Лондон! Всички замълчаха развълнувано.
„Вярусите“ не откъсваха поглед от радиотелеграфиста, който съсредоточено записваше шифрования текст, а после започна да изчуква знаците на предаваното съобщение.
Да знаеха само какъв Лондон беше това! Имахме късовълнова връзка не с Лондон, а с Краков. Радиостанцията на Воеводското управление за обществена сигурност в Краков беше получила уговорения сигнал от поляната под Любон и тутакси беше предала съобщение за чакащата наблизо група. Пръстенът се затвори. От поляната вече не можеше да се измъкне никой, който би могъл да предупреди мрежата на бандата.
Радиотелеграфистът прекъсна предаването, обаче не изключи радиостанцията, нито пък пристъпи към разшифроване на получения от „Лондон“ текст. Да, той явно чакаше нещо, поведението му беше неестествено.
Стефан и командирът на „онази група“, когото шефът нарече Диск, все още не идваха.
Във въздуха надвисна напрегнатост, която се прероди в мъчителен, непоносим миг на очакване. Наистина, мълчанието трая едва няколко секунди, може би и повече, със сигурност повече, но това беше достатъчно, за да се усети как напрежението нараства.
Грожни се озърна някак странно към Злом. Като че подушваше нещо. Улових погледа му, изпълнен с инстинктивно безпокойство. Гриф се въртеше нервно на мястото си, после наведе глава. Казек гледаше втренчено радиотелеграфиста. Зад прозореца Якса ходеше напред-назад… Свирукаше си тихо.
Надвисналата тишина беше изпълнена със заплаха.
„Нали сред тези четири стени те имат преимущество — мислех си. — Това, че на няколко десетки метра навън са нашите, няма никакво значение.“
Погледнах Стария, сякаш се надявах от очите или жестовете му да разбера какво ще стане след миг. Нему принадлежеше решението. Не знаех как той ще разиграе възникналото положение. Усещах, че нещо трябва да стане. Разкопчах машинално винтягата си, та в случай на нещо да посегна по-бързо към пистолета си. Зад прозореца някой се изкашля. Не, не беше Якса, а Сташек. С ъгълчето на окото си забелязах неговия плещест гръб, той отиде при Якса и му каза нещо, викайки му „колега“…
— Разшифрова ли текста? — попита изведнъж „началник-щаба“ седналия до апарата мъж. — Какво се кумиш толкова време?
Атмосферата тутакси стана по-малко напрегната. Радиотелеграфистът се зае с работата си, драскаше нещо в бележника, който извади от калъфа на радиостанцията.
В пруста влезе някой. Не не един човек, няколко души. На вратата застана Стефан, зад него стояха Диск и още двама от неговия „отряд“. Грожни пак се размърда неспокойно.
— Казах да дойдете само вие — обърна се към Диск майорът. — Защо водите всички тези хора?
Диск направи жест, сякаш искаше да отпрати дошлите с него мъже. Майорът го спря. Махна с ръка и каза:
— Хайде, добре, щом и без това са вече тук, ще прочета пред всички заповедта на нашето върховно командуване.
Той изчака новодошлите да се разположат удобно. Съзрях зад прозореца още един от нашите. Вече имахме числено превъзходство. Майорът извади спокойно от джоба си лист хартия и бавно го заразгръща, докато в същото време плъзгаше поглед по всички присъствуващи.
Разгъна листа и зачете:
— Заповед на върховното командуване — той спомена номера на заповедта и датата — към офицерите, подофицерите и редниците от нелегалната армия, бореща се за свобода.
Той замълча, пак погледна събраните в стаята, изпъна се и изкомандува:
— Мирно!!!
Най-напред скочиха нашите, „Вярусите“ станаха с известно закъснение. Майорът измери с поглед всички, като че правеше преглед, усмихна се, поизчака един миг и извика:
— Свободно!!!
Това беше уговореният знак. Нахвърлихме се като вихър върху бандитите. В стаята настана суматоха.
Нито един от бандитите не успя да извади пистолета си от кобура или да вдигне автомата си. Командата „Свободно!“ противоречеше поразително на това, което стана. Яките мишци на нашите момчета, заели добри позиции в стаята ги сграбчиха в здрава хватка. Решаващи бяха части от секундата, помогна ни пълната изненада. Уплашените бандити се съпротивляваха отчаяно. Светкавичните, силни удари предопределяха изхода на борбата на живот и смърт. Неумолим ръкопашен бой, страхотно усилие на мускули и воля…
Грожни, мъж с невероятна сила, вдигна едната ръка на Стефан нагоре и за малко не се освободи от неговата хватка. Стефан държеше здраво, не пускаше мощната лапа на бандита, мъчеше се да я извие, но напразно. На помощ му дойде Сташек, който заедно с началника вече се беше справил с Гриф. Строшената маса изтрещя, те рухнаха на пода. Миг на несигурност… и белезниците сухо изщракаха върху китките на бандита.
Казек и Злом вече бяха обезвредени, но дърпаха конвулсивно ръце от белезниците, с които беше скочил към държащите ги колеги радиотелеграфистът.
В суматохата не забелязах кога Стария е излязъл от стаята. След малко той се върна заедно със Сташек и Войтек. Водеха Якса и ятака, който се опитал да избяга.
Радиотелеграфистът предаде сигнал за групата в Нови Тарг. Сега идваше редът на мрежата от помагачи на бандата, които й бяха помогнали да действува толкова дълго. Нашите хора се пръснаха от Нови Тарг по конспиративните квартири, търсеха оръжието, търсеха онези, които биха могли да създадат нови банди.
Бандитите бяха обезвредени без изстрели, без използуване на оръжие. Вече нямаше да прогонват спокойния сън от очите на мирните жители на Подхале.
Поздравявахме се един друг. Завършен беше още един раздел от нашата борба.
„Бандата «Вяруси» престана да съществува“ — това бяха последните думи от краткия рапорт на Стария след приключване на акцията. Открих този рапорт в четвърти том от досието на шестдесет и втора страница. Прочетох го още веднъж, като донесение от бойното поле. Макар да бяха минали всъщност малко години, това време принадлежеше на далечната история.
Завръщахме се в Краков, слънцето се беше изкачило високо, позлатяваше добре познатата ми панорама на планината. Струваше ми се, че тази сутрин то свети по-ярко от обикновено.