Иван Давидков
Заливът

В неделните дни към обяд докарваха при залива на Кранево стари жени от добруджанските села. Камионите спираха до пясъка, шофьорите отваряха капаците на карусериите и след миг изпод избелелите платнища (слагаха ги, за да правят сянка на пътничките), се изсипваха, като се държеха за ръце и се смееха, добруджанките. Те сваляха сандалите и гуменките си и смешно залъкатушили по горещия пясък, се запътваха към морето. Повечето от тях бяха жени, отдавна преминали средната възраст или пък старици, които все още имаха сили да работят на полето. Пристигналите тук добруджанки не търсеха съблекалня, където да оставят роклите си. Те се събличаха на самия бряг, като избираха място, до което не достигат вълните. Протегнали към небето ръце — черни до лактите и ослепително бели при раменете — трупаха роклите по пясъка и останали само с розовите си комбинезони, плътно обгърнали едрите им тела, нагазваха в морето. Хладината на вълните ги гъделичкаше, те подвикваха радостно и се плискаха, после изведнъж се мятаха в прозрачната вода. Измокрените им комбинезони потъмняваха, залепваха за повехналите гърди и бедра, после вълните ги издърпваха, издухваха ги — и след миг цялата плитчина на залива се изпълваше с необичайно едри, розови медузи.

После жените — тромово, защото мокрият пясък по дъното задържаше нозете им — излизаха на брега. След като извиеха косите си и ги приберяха на кок, обличаха роклите направо върху мокрите комбинезони, от което басмата мигновено потъмняваше на гърба и бедрата, и като дълго усещаха с цялото си тяло хладината на морето, се запътваха към сенките на камионите, за да разрежат там някоя, обхваната от скреж край семките добруджанска диня. Оставили в нозете си облепения с пясък нож, те сядаха да обядват, гъсто скупчени една до друга.