Станислав Лем
Сенна хрема (2)

Рим — Париж

В осем сутринта тръгнах към Ранди в сравнително добро настроение, защото започнах деня с плимазин и въпреки че времето беше сухо и горещо, носът не ме смъдеше. Хотелът на Ранди не можеше да се мери с „Хилтън“. Намираше се на една задръстена с коли уличка с римски паваж, недалеч от Испанските стълби. Името й съм забравил. Докато чаках Ранди в коридорчето, което изпълняваше ролята на фоайе, рецепция и кафене, преглеждах купения по пътя „Хералд“. Интересуваха ме преговорите между Ер Франс и правителството, защото не ме блазнеше перспективата да вися в Орли. Помощният персонал на летището стачкуваше, но засега Париж приемаше самолети.

Скоро се появи и Ранди, изглеждаше сравнително добре след безсънната нощ, малко помръкнал наистина, но пък и фиаското беше очевидно. Оставаше ни Париж, нашата последна надежда. Ранди имаше намерение сам да ме закара на летището, но аз не му дадох. Исках да се наспи. Понеже твърдеше, че в стаята му това е невъзможно, аз се качих горе с него. Стаята беше наистина слънчева, а от отворената баня вместо да става по-хладно, лъхаше на сапунени пари.

За щастие откъм Азорските острови нахлуваше сравнително суха вълна, така че, като си послужих със своите професионални знания, дръпнах завесите, намокрих ги отдолу, за да подобря циркулацията на въздуха, пуснах водата да тече по малко от всички кранове и след тази самарянска операция се сбогувах с него, уверявайки го, че ще телефонирам, щом успея да уредя нещо. На летището отидох с такси, като по пътя се отбих в „Хилтън“ за багажа, и още преди единайсет тиках количката с куфарче към гишето за приемане. За пръв път попадах на новата римска аерогара и търсех с очи широко рекламираните във вестниците чудеса на техниката, без да подозирам колко подробно ще се запозная с тях.

Печатът посрещна откриването на аерогарата с гръмки изявления, че сега ще се сложи край на всички покушения. Само остъклената зала за заминаващите изглежда както навсякъде. Сградата, която отгоре прилича на барабан, е оплетена в мрежа от ескалатори и подвижни ленти, дискретно филтриращи пътниците. Напоследък започнаха да пренасят взривните вещества и оръжието на части, като го сглобяват в тоалетната на самолета, затова италианците първи се отказаха от магнитометрите. Хората и облеклото им се проверяват чрез ултразвук, докато са на ескалаторите, а данните от тази неусетна проверка още в момента се обработват от компютър, който посочва заподозрените в контрабанда. Писаха, че ултразвуковите трептения откриват всяка пломба по зъбите и тока на тирантите. Не можел да им се изплъзне дори неметален заряд.

Новата аерогара неофициално се нарича Лабиринта. Казваха, че при пробното пускане в продължение на няколко седмици по ескалаторите гъмжало от разузнавачи, укриващи оръжието си по най-изобретателни начини, но нито един не успял да се промъкне. От април Лабиринта работеше вече нормално, без особени инциденти, продължаваха само да залавят хора с колкото странни, толкова и невинни предмети като детски пистолетчета или фигурки, изрязани от станиол. Едни от специалистите смятаха, че това е психологическа диверсия от страна на измамените терористи, а други, че това са опити да се провери фактическата изправност на филтрите. Юристите си имаха главоболия с тези псевдоконтрабандисти, защото намеренията им изглеждаха съвсем определени, но не бяха подсъдни. Единственото сериозно произшествие станало в деня, когато тръгвах от Неапол. Някакъв азиатец хвърлил истинска бомба на така наречения „мост на въздишките“ в средата на Лабиринта, след като индикаторите го демаскирали. Той метнал бомбата в залата, над която минава мостът, но последвалата експлозия не била опасна, макар че опънала нервите на останалите пътници. Нищо повече не се случило. Сега си мисля, че тези незначителни инциденти са били подготовка за операцията, в която новият тип атака трябваше да пробие новата отбрана.

Отлитането на моя самолет на Алиталия закъсня с един час, тъй като не беше сигурно дали ще ни приеме Орли, или де Гол. Тръгнах да се преоблека, защото съобщиха, че и в Париж е 30 градуса на сянка. Не си спомнях в кой куфар бях сложил мрежестите фланелки, затова поех към баните с количката, която не се побираше на ескалатора, и дълго се мотах по полегатите платформи в подземието, докато накрая някакъв раджа ми посочи пътя. Не зная дали беше истински раджа, май че беше, защото почти не знаеше английски, но носеше зелена чалма. Любопитен бях дали ще я свали във ваната. Той също отиваше към баните. Докато се разхождах с количката, загубих толкова време, че после светкавично взех душ и си сложих лек костюм и платнени обувки с връзки, а несесера с дреболиите напъхах в куфара, така че тръгнах за проверката с празни ръце. Всички неща отидоха на багаж. Това се оказа разумно, иначе микрофилмите — те бяха в несесера — едва ли биха излезли невредими от „касапницата на стълбите“.

Климатичната инсталация в залата не беше в ред, на едно място разхлаждаше, а на друго грееше. Към изхода с надпис „Париж“ лъхаше топлина, затова съблякох якето и го наметнах на раменете си. Това също се оказа щастливо хрумване. Раздадоха ни „пропуските на Ариадна“ — пластмасови бордкарти, на които е пресована платка с електронен резонатор. Без тази карта не можеш да се качиш на самолета. Ескалаторът, който се намираше веднага след въртележката, беше толкова тесен, че трябваше да се качваме един по един. Пътуването напомняше донякъде Тиволи, донякъде Дисниленд. Отначало се изкачваш, а горе стъпалата се сливат с една лента, която прекосява залата сред море от светлини. Въпреки това не се вижда дъното й, тънещо в мрак. Не зная как са постигнали този ефект. След „моста на въздишките“ лентата завива, отново се превръща в стълби и доста стръмно се спуска надолу през същата зала, но човек може да я познае само по ажурния таван, защото от двете страни на всеки транспортьор са наредени алуминиеви пана с митологични сцени. Накъде се отива по-нататък, не ми било писано да видя. Идеята е проста — бордкартата на пътника, който носи нещо подозрително, започва да издава непрекъснат сигнал. Уличеният не може да избяга, понеже транспортьорът е прекалено тесен, а повтарящите се пасажи над залата трябва да го демобилизират психически и да го накарат да хвърли оръжието. В залата за заминаване на двайсет езика е написано предупреждението, че онези, които тайно пренасят оръжие и взривни материали, излагат собствения си живот на опасност, ако се опитат да тероризират спътниците си. Тази загадъчна заплаха се тълкуваше различно. Чувах да се говори, че зад алуминиевите стени се криели безпогрешни стрелци, но това не ми се вярваше.

Полетът беше чартърен, но изпратеният „Боинг“ надхвърляше нуждите на наемателите, ето защо в касите продаваха в момента останалите свободни места. Така загазиха всички, които като мен са си купили билет в последната минута. „Боингът“ беше нает от някакъв банков концерн, но най-близките ми съседи на стълбите не ми приличаха на банкови служители. Първа се качи на ескалатора една старица с бастун, след нея блондинка с кученце, после аз, едно момиченце и японец. Като се огледах отгоре, зад гърба си видях само разтворените вестници в ръцете на няколко мъже. Аз предпочитах да гледам наоколо, затова тикнах „Хералда“ под тирантите като сгънато кепе.

Блондинката в обшити с перлички панталони, толкова тесни, че пликчетата й се отбелязваха отзад, държеше плюшено куче. То мигаше и изглеждаше съвсем като живо. Напомняше ми блондинката от списанието, която ме придружаваше в пътуването до Рим. Момиченцето имаше живи очички и в белите си дрешки приличаше на кукличка. Японецът, малко по-висок от него, имаше вид на запален турист, сякаш изваден от хладилника на прочут шивач. Върху закопчаното му карирано сако се кръстосваха каишките на транзистор, бинокъл и голяма камера „Никон-6“, а когато се обърнах, той точно разкопчаваше калъфа, сякаш имаше намерение да снима чудесата на Лабиринта. Стъпалата се изравниха в една плоскост и в същия момент чух пронизителен писък. Обърнах се. Звукът идваше откъм японеца. Момиченцето уплашено се дръпна от него, притискайки чантичката с бордкартата до гърдите си, а той с безизразно лице засили транзистора. Наивник, ако си е мислел, че ще заглуши писъка: това беше само първото предупреждение.

Продължавахме да се движим над голямата зала. От двете страни на галерията се редяха ярко осветените фигури на Ромул, Рем и вълчицата, а бордкартата на японеца вече виеше сърцераздирателно. Сблъскалите хора потръпнаха, макар че никой не се обади. Само на японеца не му мигаше окото. Доста време стоя с каменно лице сред засилващия се вой, но по челото му избиха капки пот. Измъкна бордкартата от джоба си и започна яростно да се бори с нея. Дърпаше я като луд и всички го гледаха, въпреки че продължаваха да мълчат. Нито една жена не викна. Колкото до мен, аз просто бях любопитен по какъв начин ще го измъкнат оттам. Когато „мостът на въздишките“ свърши и лентата зави, японецът клекна толкова внезапно и така ниско, сякаш потъна в земята. Не можах веднага да разбера какво прави долу. Измъкна „Никона“ от калъфа и го отвори, лентата отново ни носеше по права линия, но ето че пак се начупи: превръщаше се в стълби, защото вторият „мост на въздишките“ е всъщност ескалатор, който напреки се връща през голямата зала. Японецът изведнъж се изправи и в същото време от неговия „Никон“ изскочи нещо обло — искряща, сякаш оваляна в захарни иглици топка, която трудно бих обхванал с шепа. Това беше неметална, корундова граната с назъбена синтерувана обвивка, без дръжка. Вече не чувах виещата бордкарта. Японецът притисна с две ръце дънцето на гранатата до устата си, като че ли я целуваше, и чак когато я отлепи от лицето си, разбрах, че със зъби е изтръгнал запалката — в устата му остана капачката. Хвърлих се да сграбча гранатата, но успях само да я докосна, защото той рязко отскочи, помитайки хората отзад, и ме ритна в коляното. С голия си лакът улучих момиченцето в лицето, политнах към парапета, блъснах се отново в момиченцето и го повлякох със себе си, прескачайки перилата. И двамата полетяхме надолу. Усетих удар в кръста от нещо твърдо и след блясъка потънах в мрак.

Очаквах да падна на пясък. Във вестниците не пишеше с какво е покрито дъното на залата, но се подчертаваше, че бомбената експлозия не е причинила никакви разрушения. Затова се надявах да е пясък и още във въздуха се стараех да си събера краката. Но вместо пясък почувствувах нещо меко, податливо, мокро, което хлътна под мен като пяна, а после потънах в леденостудена течност: в същия миг страшен взрив ме разтърси до мозъка на костите. Изгубих момиченцето. Нагазих в лепкава тиня или кал, затъвах в нея, отчаяно размахвах ръце, но изведнъж си възвърнах самообладанието. Имах около една минута, може би малко повече, за да се измъкна. Първо помисли, след това действувай. Това трябва да е басейн, затрудняващ кумулацията^[1] на ударната вълна. Следователно не е полусфера, а по-скоро фуния, покрита с лепкава маса и напълнена с вода, над която плува дебел слой заглушаваща пяна. Вместо напразно да драскам нагоре, след като бях затънал до колене, аз приседнах като жаба и започнах да опипвам с пръсти дъното. От дясната страна то се издигаше.

Загребвайки с ръце като с лопати, аз запълзях натам, като едва измъквах краката си от жвакащата кал — това ми струваше огромни усилия. Продължавах да пълзя, хлъзгах се по наклона, отново използувах ръцете си като лопати, повдигах се на тях като при катерене по заснежен склон без скоби, но там поне можеш да дишаш.

Драсках нагоре, докато по лицето ми започнаха да се пукат едри мехури, и полузадушен изплувах, поемайки си жадно въздух в полумрака, изпълнен с човешки вой. Подадох глава над плискащата се пяна и се огледах. Момиченцето го нямаше. Поех си дълбоко дъх и се гмурнах. Не можех да си отворя очите, във водата имаше нещо, от което страшно ми лютеше, три пъти изскачах и отново се гмурках, чувствувах, че силите ми свършват, защото не можех да се отблъсна от лепкавото дъно, а трябваше да плувам над него, за да не ме всмуче. Вече губех надежда, когато напипах дългите й коси. От пяната тя цялата беше хлъзгава като риба. Трепереше в ръцете ми, докато връзвах блузката й на възел, за да я хвана.

Не ми е много ясно как съм изплувал заедно с нея. Спомням си бъхтенето, големите мехури, които смъквах от лицето й, отвратителния метален вкус на тая вода, проклятията, които изричах наум, и как я прехвърлих през ръба на фунията — това беше широк перваз, еластичен, като от гума. Когато я сложих да легне върху него, не излязох веднага от водата, останах до шия сред съскащата пяна, дишах, а хората виеха. Стори ми се, че отгоре ръми топъл дъжд. Усещах отделни капки. Казах си: явно не съм на себе си, какъв дъжд тук? Вирнах глава и видях моста. Алуминиевите пана висяха като парцали, а подът прозираше като сито. Стъпалата са излети от стомана във форма на пчелна пита — хитро измислени решета, които пропускат въздуха, но задържат и най-малките предмети.

Покачих се на валчестия перваз под нестихващия дъжд и сложих момиченцето на коляното си с главата надолу. То беше по-добре, отколкото се опасявах, защото започна да повръща. Равномерно я разтривах по гърба и чувствувах как напряга цялото си телце. Давеше се, кашляше, но вече дишаше. Аз също усетих спазми. Помогнах си с пръст. Поолекна ми малко, но още нямах смелост да стана. Вече се ориентирах в обкръжението, макар че светлината едва стигаше до нас, а и част от лампите на моста бяха угаснали. Воят над нас се превръщаше в стонове и хрипове. Там изгиват, помислих си — защо никой не идва да им помогне? Отнякъде долиташе врява, дрънчеше нещо, като че ли се мъчеха да пуснат в движение спрелия ескалатор. Дочух викове, но други, на здрави хора, незасегнати. Не разбирах какво става горе. Ескалаторът по цялата си дължина беше натъпкан с хора, скупчили се един връз друг в паниката. Не можеха да се доберат до загиващите, без да отстранят най-напред обезумелите от страх. Между стъпалата се бяха заклещили дрехи и обувки.

Нямаше никакъв страничен проход, мостът се оказа клопка.

В това време аз се погрижих за себе си и за малката. Стори ми се, че се е съвзела, защото седна. Казвах й, че вече всичко е наред, да не се бои, ей сега ще се измъкнем. Очите ми свикнаха с тъмнината и след малко аз наистина намерих изхода. Това беше един шлюз, останал по недоглеждане отворен. Ако си гледаха работата добре, щяхме да бъдем като мишки в капан. Зад шлюза имаше тунел, объл като канал, след това пак шлюз, по-точно изпъкнал капак, който също не беше плътно затворен. Един коридор, осветен от крушки в ниши с решетки, ни изведе в ниско като бункер подземие, пълно с кабели, тръби и санитарни възли.

— Тези тръби може да ни изведат до баните — обърнах се към момиченцето, но него го нямаше. — Хей! Къде си? — извиках, като се озъртах през бетонните колони из цялото пространство. Видях я да притичва между две колони. Въпреки непоносимата болка в кръста, с няколко скока я настигнах, хванах я за ръка и строго й казах:

— Какво ти хрумна, миличка? Трябва да се държим един за друг, за да не се загубим. — Тя мълчаливо тръгна след мен.

Далеч пред нас просветля: коридор с бели кахлени плочки по стените. По него се изкачихме на следващото равнище и тук, щом хвърлих един поглед, нещата се подредиха по местата си. Познах следващия коридор, който започваше недалеч от нас — оттам минах преди един час, бутайки количката с багажа. И наистина зад ъгъла се заредиха врата до врата. Отворих първата, като пуснах монета, имах дребни в джоба си, и веднага хванах малката за ръката, защото ми се стори, че пак се кани да бяга. Изглежда още беше в шок. Нищо чудно. Тя мълчеше и аз също престанах да й говоря, когато на светлото видях, че цялата е в кръв. Това е бил оня топъл дъжд. Сигурно и аз изглеждам по същия начин. Смъкнах всичко от нея и от себе си и го нахвърлях във ваната, останах само по слипове и я натиках под душа. От горещата вода болката в кръста поотслабна. От нас течаха розови реки. Търках малката по гърба и хълбоците, не само за да измия кръвта, но и за да се посвести. Оставяше ме да правя с нея каквото искам, безучастна дори когато криво-ляво й изплакнах косата. Когато излязохме от душа, с по-мек тон я попитах как се казва. Анабела. Англичанка ли е? Не, французойка. От Париж ли е? Не, от Клермон. Заговорих й на френски, като същевременно измъквах каквото ми попадне от ваната — да проплакна дрехите.

— Ако имаш сили — предложих й, — можеш да си запереш роклята.

Тя послушно се наведе над ваната. Докато изстисквах панталоните и ризата си, аз се замислих какво ще правим по-нататък. Летището е затворено и пълно с полиция. Да вървим направо, докато някъде ни спрат? Но италианските власти не знаеха за моята мисия. Тук единственият външен човек, посветен в нея, беше Дю Боа Фенер, първият секретар от посолството. В залата остана якето ми с билета, но той не беше на същото име, както квитанцията от хотела. Пистолета и електродите оставих в „Хилтън“ в един пакет, който Ранди трябваше вечерта да прибере. Ако попаднат в ръцете им, ще стана съвсем подозрителен. Вече ставах: прекалено голямо умение проявих в отчаяния скок, прекалено добре се ориентирах в подземията на аерогарата, прекалено старателно премахнах следите от кръвта. Допусках дори, че ще ме обвинят в някакво съучастничество. Никой не е извън подозрение, откакто уважавани, адвокати и други солидни личности започнаха да пренасят бомби от идейни симпатии. Естествено, ще се измъкна от всякаква каша, но първо ще ме турят под ключ. Няма по-силен допинг за полицията от безпомощността. Вгледах се критично в Анабела. Под окото си имаше синина, мокрите й коси висяха като пръчки, а в момента си сушеше рокличката под сешоара за ръце, съобразително момиченце. Мислено съставих план. Казах й:

— Слушай, мила моя, знаеш ли кой съм? Аз съм американски космонавт, а в Европа съм дошъл инкогнито с много важна мисия. Разбираш ли? Още днес трябва да бъда в Париж, а тук има поне сто пъти да ни разпитват. Рискувам да закъснея. Така че трябва веднага да позвъня в посолството да повикат първия секретар. Той ще ни помогне. Летището ще бъде затворено, но освен обикновените има и специални самолети, с дипломатическата поща. Ще излетим с такъв самолет. Заедно. Какво ще кажеш? Съгласна ли си?

Тя само ме гледаше. Още не се е окопитила, помислих си аз. Започнах да се обличам. Обувките ми бяха останали на краката, защото имаха връзки, но Анабела си беше загубила сандалите. Наистина днес едно босо момиченце на улицата не е нещо необикновено. А комбинезончето може да мине за блузка. Помогнах й да нагласи бастичките отзад на роклята, вече почти суха.

— Сега ще се правим на баща и дъщеря, така най-лесно ще се доберем до телефона — казах аз. — Разбра ли? — Тя кимна, хванах я за ръка и излязохме навън.

На първия кордон се натъкнахме след коридора. Карабинерите избутваха през вратата журналисти с камери, пожарникари с каски бягаха на друга страна, никой не ни погледна много-много, а полицаят, с когото говорих, знаеше малко английски. Казах му, че сме се къпали, но той дори не слушаше, заповяда ни да се качим с ескалатор „Б“ в европейския сектор, където събират всички пътници. Тръгнахме към ескалатора, но щом се скрихме зад него, свихме в един страничен коридор. Глъчката остана зад нас. Влязохме в празната чакалня, където пътниците получават багажа си. Зад транспортьорите, които се движеха тихо, имаше цял ред телефонни кабини. Влязох с Анабела в една кабина и набрах номера на Ранди. Вдигнах го от сън. Сред жълтата светлина, закривайки слушалката с ръка, аз му казах какво е станало. Прекъсна ме само веднъж, защото му се стори, че не е дочул. След това вече чувах само тежкото му дишане, а накрая изобщо нищо, сякаш бе примрял на телефона.

— Там ли си? — казах, след като свърших.

— Човече! — промълви той. И още веднъж: — Човече! — Нищо повече.

Тогава му обясних най-важното. Трябва да измъкне Фенер от посолството и веднага да дойде с него. Това трябва да стане бързо, защото се намираме между два полицейски кордона. Летището е затворено, но Фенер положително ще се промъкне. Малката е с мен. Чакаме в лявото крило на сградата, при багажния транспортьор „Е 10“, до кабините. Ако ни няма там, ще ни намерят или сред останалите пътници в европейския сектор, или — най-вероятно — в префектурата. Накарах го да повтори всичко накратко. Окачих слушалката и се надявах да видя по лицето на момиченцето усмивка, след като толкова ни провървя, или поне израз на облекчение, но тя стоеше все така скована и безмълвна. Когато не я гледах, крадешком ми хвърляше погледи. Сякаш очакваше нещо. Между кабините имаше тапицирана пейка. Седнахме на нея. През стъклените стени в дъното се откриваше гледка към входа на летището. Една след друга пристигаха аварийни коли. От вътрешността на сградата през нестихващия шум се дочуваха спазматични женски писъци — колкото да кажа нещо, попитах момиченцето за родителите му, за екскурзията и дали някой го е изпратил до летището, отговаряше ми не съвсем свързано, едносрично, не искаше да каже адреса си в Клермон и това вече малко ме ядоса. Часовникът показваше един и четиридесет. От разговора с Ранди беше минало повече от половин час. Хора с комбинезони тичешком изтъркаляха през залата нещо, което ми заприлича на електрожен, но дори не погледнаха към нас. Отново отекнаха стъпки. Покрай кабините вървеше техник със слушалки на ушите и до всяка кабина доближаваше диска на минотърсач. Като ни видя, той се спря. След него дойдоха двама полицаи. И те се спряха пред нас.

— Какво правите тук?

— Чакаме — отговорих, както си беше.

Единият от карабинерите изтича някъде и се върна с едър човек в цивилни дрехи. На повторния въпрос отговорих, че чакаме представител на американското посолство. Цивилният поиска да види документите ми. Докато вадех портфейла, техникът посочи към съседната кабина. Отвътре стъклата бяха запотени от парата, която е излизала от дрехите ни. Облещиха се в нас. Другият карабинер пипна панталоните ми:

— Мокри са!

— Да! — побързах да потвърдя. — Съвсем мокри!

Вдигнаха дулата към нас.

— Не се бой от нищо — пошепнах на Анабела. — Цивилният извади от джоба си белезници. Без никакви обяснения ме прикова за себе си, а с Анабела се зае полицаят. Тя ме гледаше някак странно. Цивилният доближи до устата си провесения през рамото му радиопредавател, едно „уоки-токи“, и каза нещо на италиански толкова бързо, че не разбрах нищо. Отговорът го зарадва. Изведоха ни през една странична врата, където към свитата се присъединиха още трима карабинери. Ескалаторът не вървеше. Слязохме по широки стълби до залата за заминаване, през стъклата вече виждах редицата от полицейски фиати и точно си мислех в кой ще ни качат, когато от противоположната посока пристигна черният континентал на посолството с флагче. Не си спомням друг път да съм изпитал такова удоволствие при вида на звездите и лентите на знамето. Всичко ставаше като на сцена — ние пристъпвахме оковани към стъклената врата, а те в същото време влизаха — Дю Боа, Ранди и преводачът от посолството. Видът им беше доста странен, защото Ранди беше само по джинси, а другите двама в смокинги. Като ме видя, Ранди трепна, наведе се към Фенер, който се обърна към преводача, и той се приближи към нас.

Двете групи се спряха и тук се разигра кратка живописна сцена. Парламентьорът на нашите подкрепления се впусна в разговор с цивилния, за когото бях прикован. Разговорът се водеше в темпо стакато, при което моят италианец имаше хандикап^[2], защото беше вързан за мен с белезниците, но непрекъснато забравяше това и като жестикулираше, ми дърпаше ръката. Не разбирах нищо освен „astronaute Americano“ и „presto, presto“^[3]. В края на краищата моят придружител склони и отново се обади по радиото.

На Фенер също се падна честта да говори пред апарата. После моят агент отново каза нещо в кутията, но оттам му отговориха така, че той застана мирно. Работата се обърна като във фарс. Свалиха ни белезниците, направихме кръгом назад и в подобен строй, както преди, но с разменени роли — конвоят се превърна в почетен ескорт — се качихме на първия етаж. Отминахме чакалните, пълни с пътници, които бяха насядали кой на каквото му падне, минахме през кордон от мундири, след това през една и през още една тапицирана с кожа врата, за да влезем в някакъв кабинет, претъпкан с хора.

Щом ни видя, един апоплектичен великан започна да ги гони през вратата. Мнозина излязоха, но в стаята пак останаха десетина души. Прегракналият апоплектик се оказа вицепрефектът на полицията. Предложиха ми стол, а Анабела вече седеше на друг. Въпреки че денят беше слънчев, всички лампи светеха, по стените висяха схеми на Лабиринта в различен разрез, макетът му стоеше на количка до бюрото, а на плота лъщяха още мокри снимки. Досещах се какво представляват. Сядайки зад мен, Фенер ме стисна за рамото: всичко вървеше толкова гладко, защото той беше телефонирал на префекта още от посолството. Едни от хората застанаха около бюрото, други насядаха върху перваза на прозореца, вицепрефектът мълчеше и само крачеше от единия ъгъл до другия, от съседната стая изведоха под ръка разплаканата секретарка, преводачът въртеше глава ту към мен, ту към малката, готов да ни се притече на помощ, но моят италиански изведнъж някак се оправи. Научих, че леководолазите извадили от водата якето ми и чантичката на Анабела, благодарение на което главното подозрение паднало върху мене, още повече че успели да се свържат и с „Хилтън“. Сметнали ме за съучастник на японеца. Целта ни била да избягаме напред след задействуването на бомбата, затова едни от първите сме се качили на стълбите. Нещо обаче ни объркало сметките. Японецът загинал, а аз съм се спасил, скачайки от моста. Тук мненията се разделяха. Едни предполагаха, че Анабела е терористка, а други смятаха, че съм я отвлякъл като заложничка за преговорите. Научих това по частен път, защото официалният разпит още не беше започнал — чакаха началника на охраната на летището. Когато се появи той, Ранди като самозван говорител на американската страна даде обяснения за нашата акция. Слушах го и скришом отлепвах мокрите крачоли от краката си. Той каза само най-необходимото. Фенер също беше кратък. Заяви, че посолството знае за нашата акция, че за нея е осведомен и Интерпол, който трябвало да информира италианската страна. Това беше хитър ход, защото цялата вина се стоварваше върху международната организация. Естествено, нашите работи не ги интересуваха. Те искаха да знаят какво е станало на стълбите. Инженерът от техническата служба на летището недоумяваше как съм могъл да се измъкна от фунията и от залата, без да познавам съоръженията, а Ранди забеляза, че не бива да се подценява школовката на командосите от Военновъздушните сили на САЩ. Не каза само, че съм получил тази школовка преди повече от трийсет години. Чуваха се удари на чук, от които стените се тресяха. Още продължаваше спасителната акция — режеха повредената от взрива част на моста. До този момент от развалините бяха извадили девет трупа и двайсет и двама ранени, седем от които бяха тежко пострадали. Зад вратата настана бъркотия и вицепрефектът кимна на един от офицерите да види какво има. Когато той излезе, през пролуката, която се отвори, видях на отделна масичка якето си, разпрано по всички шевове, и разкъсаната чантичка на Анабела. Съдържанието й беше извадено върху квадратни бели листове и сортирано като жетони за игра. Офицерът се върна и разпери ръце: репортери! Някакви предприемчиви журналисти, още преди да ги изблъскат, успели да проникнат чак тук. Друг офицер се обърна към мен:

— Аз съм поручик Канети. Какво можете да кажете за бомбата? Как е била пренесена?

— Камерата е имала двойни стени. Когато я е отворил, задната стена е изскочила заедно с филма като дяволче на пружинка. Тогава е извадил гранатата.

— Познат ли ви е този тип гранати?

— Виждал съм подобни в Щатите. Част от фитила се намира в ръкохватката. Като видях, че няма дръжка, аз се сетих, че запалката е преправена. Това е отбранителна осколочна граната с голяма поразяваща сила. Метал в нея почти няма. Черупката е от синтеруван силициев карбид.

— Вие попаднахте случайно на това място на ескалатора, нали?

— Не.

В напрегнатата тишина, нарушавана само от ударите на чук, аз се колебаех, търсех най-точните думи.

— Не беше съвсем случайно. Японецът е тръгнал след момиченцето, защото е знаел, че детето положително няма да се опита да му попречи. Момиченцето — посочих я с очи — избърза напред, защото й беше интересно кученцето. Така ми се стори. Вярно ли е? — попитах Анабела.

— Да — каза тя, явно учудена. Аз й се усмихнах.

— Що се отнася до мен… аз бързах. Това, разбира се, е нелогично, но когато човек бърза, той неволно се стреми да се качи пръв в самолета, а следователно и на стълбата за самолета… Не съм се замислял за това. Станало е от само себе си.

Отдъхнаха си. Канети тихо каза нещо на префекта. Той кимна с глава.

— Бихме желали да спестим на малката госпожица изясняването… на някои подробности. Ще бъдете ли любезна да ни оставите за малко?

Погледнах Анабела. Тя за пръв път ми се усмихна и стана. Отвориха й вратата. Когато останахме сами, Канети отново се обърна към мен.

— Имам такъв въпрос: кога започнахте да подозирате японеца?

— Изобщо не съм го подозирал. В своя стил той беше безупречен. Когато клекна, през ума ми мина, че се е побъркал. А когато задействува гранатата, разбрах, че не ми остават и три секунди.

— А колко?

— Това не бих могъл да зная. Гранатата не избухна след като той дръпна капачката, значи е имала закъснител. Мисля, че към две секунди, може би две и половина.

— И ние сме на същото мнение — обади се един от хората до прозореца.

— Вие като че ли се затруднявате при ходенето. Да не сте контузен?

— Не от експлозията. Чух я, когато паднах във водата. Колко има от моста? Пет метра?

— Четири и половина.

— Значи една секунда. И още една, докато посегна към гранатата и се прехвърля през перилата. Вие ме питахте дали не съм контузен. В нещо си натъртих кръста при падането. На времето опашната ми кост беше пукната.

— Там има дефлектор — обясни човекът до прозореца. — Праг, който насочва всеки предмет като по улей към средата на фунията. Не знаехте ли за дефлектора?

— Не.

— Извинете. Пак аз! — обади се Канети. — Оня човек, японецът, хвърли ли гранатата?

— Не. Докрай продължаваше да я държи.

— Не се ли опита да избяга?

— Не.

— Аз съм Полтринели, началникът на охраната на летището — намеси се един мъж с лекьосан комбинезон, облегнат на бюрото. — Вие напълно ли сте сигурен, че този човек е искал да загине?

— Дали е искал? Да. Не се опита да се спаси. А можеше изобщо да се отърве от камерата.

— Ще разрешите ли да продължа? Това е много важно за нас. Не е ли възможно следното: той иска да хвърли гранатата сред пътниците и да скочи от моста, но вие го нападате и му попречвате. Тогава той пада, а задействуваната граната избухва.

— Това не е възможно. Но би могло да е другояче — признах. — Не съм го нападал. Исках само да му изтръгна гранатата, когато той я отлепи от лицето си. Видях капачката в зъбите му. Нямаше жичка, а найлонова примка. Той държеше гранатата с две ръце. Така не се хвърля.

— Вие отгоре ли посегнахте?

— Не. Бих ударил така, ако на стълбите нямаше никого. Ако двамата бяхме последни. Но той тъкмо затова не е застанал отзад. Ако удариш с юмрук отгоре, можеш да избиеш всяка граната без дръжка. Тя щеше да полети по стълбите. Но ако я бях избил от ръцете му, щеше да остане наблизо. Някои си оставят ръчния багаж на стъпалата, въпреки че уж е забранено. Нямаше далеч да стигне. Затова посегнах отляво и това го изненада.

— Това, че отляво ли? Вие левак ли сте?

— Да. Той не очакваше такова нещо. Направи погрешен отскок. Той е професионалист. Прикри се с лакът — отдясно.

— И какво стана по-нататък?

— Ритна ме и се метна назад. По гръб. Явно имаше отличен тренинг, защото дори когато човек се е решил да мре, пак е невероятно трудно да скочи от стълба с главата назад. Предпочитаме да умираме с главата напред.

— На стълбите беше пълно с хора.

— Вярно е. И все пак! Стъпалото зад него беше свободно. Кой както може се блъскаше назад.

— Но той не е виждал.

— Не, но това не беше импровизация. Прекалено бързо действуваше. Всяко негово движение беше изпипано.

Началникът на охраната така се беше вкопчил в бюрото, че кокалчетата на ръцете му побеляха. Въпросите се сипеха един след друг като при кръстосан разпит.

— Искам да подчертая, че вашето поведение е над всяка критика. Но, повтарям, за нас е извънредно важно да установим фактическото положение. Разбирате защо!

— Въпросът е дали те имат хора, готови на сигурна смърт.

— Да. Затова ви моля още веднъж да си припомните какво е станало през тази една секунда. Поставям се в неговото положение. Аз извеждам гранатата. Искам да скоча от моста. Вие се опитвате да ми изтръгнете гранатата. Ако се придържам към плана, вие може да уловите хвърлената граната и да я запратите надолу, подир мен. Двоумя се какво да правя и това колебание предрешава нещата. Не е ли възможно това?

— Не. Ако иска да хвърли гранатата, човек не я държи с две ръце.

— Но в стремежа си да сграбчите гранатата вие сте го блъснали!

— Не съм. Напротив, да не бяха ми се подхлъзнали пръстите, щях да го дръпна към себе си. Не успях да приложа хватката, защото той отскочи и падна на гръб. Това беше нарочно. Ще ви кажа нещо. Аз го подцених. Трябваше да го сграбча и да го хвърля през перилата заедно с гранатата. Може би щях да се опитам, ако той не ме беше изненадал.

— Тогава той щеше да пусне гранатата в краката ви.

— Аз пък щях да скоча след него. Тоест щях да се опитам. Наистина, сега е лесно да се говори. Мисля си обаче, че бих рискувал. Тежа два пъти повече от него. Ръцете му бяха като на дете.

— Благодаря. Нямам повече въпроси.

— Инженер Скарон — представи се един млад цивилен с побеляла коса и рогови очила. — Имате ли идея за някакво съоръжение, което би могло да предотврати подобно покушение.

— Твърде много искате от мене. Говори се, че тук имате всички възможни предпазни съоръжения.

Каза, че били подготвени за много неща, но не за всичко. Например изнамерили средство срещу операции тип „Лоуд“. С едно натискане на копчето отделните части на ескалатора могат да се превърнат в наклонена плоскост, която изсипва хората в басейни с вода.

— С тая пяна ли?

— Не. Басейнът под моста е антидетонационен. Онези са други.

— Ами тогава защо не направихте така? Всъщност това нямаше да промени нищо…

— Именно. А освен това той действуваше твърде бързо.

На плана, окачен на стената, той ми показа кулисите на Лабиринта. Цялото трасе наистина е проектирано едновременно като поле под обстрел. Отгоре може да се залее с вода под налягане, помитаща всичко живо. Никой не би успял да се измъкне от моята фуния — допуснали са голяма небрежност, като не са затворили изходните клапи. Искаше да ме заведе и при макета, но аз благодарих.

Инженерът се тресеше като лист. Искаше да ми докаже своята предвидливост, макар и да разбираше колко безсмислено е това. За онези съоръжения ме попита само защото не бих могъл да му отговоря. Мислех си, че вече е приключено, но ето че старият човек, който седна на фотьойла на Анабела, вдигна ръка.

— Аз съм доктор Торичели. Имам един въпрос. Можете ли да ми кажете как спасихте момиченцето?

Замислих се.

— Това беше щастлива случайност. Тя стоеше между нас. Блъснах я, за да го стигна, а когато той падна, по инерция налетях на нея. Перилата са ниски. Ако там стоеше възрастен човек, тежък, не бих могъл да го прехвърля, може би дори нямаше да се опитам.

— А ако там стоеше жена?

— Там стоеше жена — казах, като го гледах в очите. — Пред мен. Блондинка в панталони с перлички, с плюшено куче в ръцете. Какво е станало с нея?

— Умря от загуба на кръв — намеси се началникът на охраната. — Експлозията й откъснала и двата крака.

Стана тихо. Хората от прозореца наставаха, затътриха столовете, а аз отново преживявах онзи миг. Едно знаех сигурно. Не съм се опитвал да се задържа за парапета. Отскачайки, аз се хванах с дясната ръка за него, а с лявата обгърнах момиченцето. Затова, прескачайки перилата като гимнастически кон, го повлякох надолу. Но дали съзнателно съм го прихванал, или просто ми е попаднало под ръката, това не зная. Те нямаха повече въпроси към мен, но сега пък аз исках да получа уверение, че ще ме отърват от вестникарите. Взеха да ме убеждават, че това е излишна скромност, но аз не исках и да чуя. Това нямаше нищо общо със скромността. Не исках да ме свързват с оная касапница на стълбите. Сигурно само Ранди се досещаше за подбудите ми.

Фенер предложи да остана един ден в Рим като гост на посолството. Но аз пак се заинатих. Исках да излетя с първия самолет за Париж. Имаше само един, „Чесна“, с материалите от конференцията, която завършила на обед с прием, затова Фенер и преводачът бяха дошли в смокинги. Разговаряйки, тръгнахме на групички към вратата и изведнъж една жена, която не бях забелязал до този момент, дама с очарователни черни очи, ме дръпна настрана. Тя била психолог. Заела се с Анабела. Попита ме наистина ли искам да я взема за Париж.

— Ама разбира се. Тя ли ви каза, че съм й обещал?

Усмихна се. Попита ме имам ли деца.

— Не. Тоест почти. Двама племенници.

— Обичат ли ви?

— Естествено.

Тя ми издаде тайната на Анабела. Малката се притеснявала. Аз съм й спасил живота, а тя си мислела много лоши неща за мене. Смятала, че съм се наговорил с японеца или нещо от тоя род. Затова искала да избяга. В банята още повече съм я уплашил.

— С какво, за бога?

Тя не повярвала, че съм космонавт. Не повярвала и за посолството. Помислила си, че говоря по телефона с някакъв съучастник. А понеже баща й има винарска изба, тя решила, че щом я питам за адреса в Клермон, значи имам намерение да я отвлека, за да искам откуп. Дадох дума на дамата, че няма да спомена нищо за това пред Анабела. Освен ако — подхвърлих аз — сама пожелае да ми го каже.

— Никога или след десет години. Вие може да познавате момчетата. Но момичетата са други. — Усмихна се и си отиде, а аз се разтичах да уреждам работата със самолета. Имаше едно свободно място. Заявих, че ми трябват две. Стигна се до пазарлъци по телефона. Накрая някакъв VIP^[4] отстъпи мястото си на Анабела.

Фенер бързаше за важна среща, но беше готов да я отложи, ако отида с него на обяд. И този път се извиних и отказах. Когато дипломатите и Ранди си отидоха, попитах можем ли да хапнем нещо с малката на летището. Всички барове и кафенета бяха затворени, но това не важеше за нас. Вече стояхме над закона. Един рошав брюнет, навярно агент, ни заведе в малко барче зад залата за заминаване. Очите на Анабела бяха зачервени. Детето бе плакало. Но сега все повече се отпускаше. Когато келнерът вземаше поръчката ни и аз се поколебах какво да й поръчам за пиене, Анабела побърза да забележи с безразличен глас, че в къщи винаги пиела вино. Бяха й облекли въздълга блуза с подвити ръкави, а и обувките бяха големи за нейния крак. Аз се чувствувах разкошно, тъй като и панталоните ми изсъхнаха, и не трябваше да ям макарони. Изведнъж се сетих за нейните родители. Новината можеше да се появи в следобедните вестници. Затова измислихме текст за телеграма, но когато станах от масата, сякаш изпод земята изникна нашият чичероне и отиде да я подаде. Поисках сметката и тогава се оказа, че сме гости на дирекцията. Така че дадох на келнера бакшиш, какъвто Анабела очакваше от един истински космонавт. В нейните очи аз вече бях и герой, и близък човек и тя ми призна, че просто мечтае да се преоблече. Нашият придружител ни заведе в хотела на Алиталия, където багажът вече ни чакаше в стаята.

Трябваше да подканям малката да не се бави толкова. Но затова пък излезе издокарана и ние потеглихме много тържествено към самолета. Дойде да ни вземе заместник-директорът на летището — директорът бил неразположен. Нерви. Фиатчето на службата за контрол на полетите ни закара до самата „Чесна“, а пред стълбата един изискан млад човек се извини и ме попита дали не искам снимки за спомен от драматичните събития. Ще ми ги изпратят на посочения адрес. Спомних си за блондинката и благодарих за снимките. Започнаха ръкостискания. Не мога да се закълна, че в лекото разбъркване не съм стиснал и ръката, за която доскоро бях закован с белезници. Обичам да пътувам с малки самолети. „Чесната“ хвръкна като птичка и полетя на север. В седем и нещо кацнахме на Орли. Бащата на Анабела ни чакаше. Още в самолета ние си разменихме адресите. Запазил съм за нея хубав спомен. Не мога да кажа същото за баща й. Той целият се разтопи в благодарности, а на раздяла ми направи един комплимент, който несъмнено си беше подготвил още след предаването по телевизията за касапницата на стълбите. Каза ми, че имам esprit de l’escalier.^[5]