Гай Гавриел Кай
Пътуване към Сарантион (9)

7.

Може ли човек да забрави какво е да си свободен?

Въпросът я бе споходил по пътя и все още я измъчваше, неполучил отговор. Може ли една година в робство завинаги да дамгоса характера ти? Или това, че са те продали? У дома тя беше с остър език, остроумна, рязка. Еримицу. Прекалено умна, за да се омъжи, безпокоеше се майка й. Сега беше уплашена до дъното на душата си: притеснена, объркана, подскачаща при всеки звук, извръщаща очи. Цяла година бе търпяла всеки мъж, който плати на Моракс, да я използва както пожелае. Цяла година, през която я биеха и за най-малката грешка, понякога и без повод, само за да не забравя положението си.

Бяха престанали чак накрая, когато им трябваше без белези, чиста като жертвено животно, за да умре в гората.

От стаята си в хана Кася чуваше шумовете от Хиподрума. Звук несекващ, като от водопадите в родния й север, но усилващ се на интервали — не като падащите отвисоко води — в съкрушителен грохот, рев като от хилядогьрлен звяр, щом дойдеше някой съдбовен обрат, ужасен или удивителен там, където бягаха конете.

Зубирът в леса не беше издал никакъв звук. Там се бе възцарила тишина, под и над листа, загърнати и затаени в мъгла. Светът, затварящ се в най-малкото нещо, в единственото нещо. Нещо ужасно или удивително, и върнатият й живот, отвеждането й от Елшовия лес и в Сарантион, за който не беше и бленувала. И на свобода, която беше блян всяка нощ цяла година.

Точно в този момент на Хиподрума се бяха сбрали осемдесет хиляди души. Карулус го беше казал. Такова число умът й дори не можеше да побере. Близо петстотин хиляди имаше в града, казал бе Карулус. Дори след въстанието преди две години и след чумата. Как бе възможно да не тръпнат от страх всички тези хора?

Беше прекарала предобеда в тази малка стая. Помислила бе да поръча да й донесат яденето тук, с промяната, която това щеше да въплъти, и зачудена кое ли момиче, пребито и наплашено, ще се появи с подноса за „дамата“.

Дамата с войниците. С мъжа, който отиваше в двореца. Тя беше тази дама. Карулус се бе погрижил всички долу да го научат. Тук раболепното обслужване вървеше с високия сан, както и навсякъде, а отварянето на Бронзовите порти бе прагът към света в Сарантион.

Марциниан беше отишъл там. Или по-скоро Гай Крисп. Беше казал да го наричат така насаме. Името му беше Криспин. Беше имал жена, Иландра. И тя беше умряла, както и двете му дъщери. Викал беше името й в един крайпътен хан.

Не беше докоснал Кася от онази нощ, след Елшовия лес. Дори тогава я беше накарал да спи в наметалото му на пода — в началото. Тя сама бе дошла в леглото му, когато извика. Едва тогава се беше обърнал към нея. И само тогава. След това беше дал да се разбере, че ще си има своя стая, докато пътуваха с войниците през понеслите сухи листа есенни ветрове, през бързите реки на Саврадия и сребърните мини, през ожънатите нивя на Тракезия, а след това — първата смайваща гледка с тройните стени на Града.

Петстотин хиляди души.

Кася, чийто свят се въртеше и променяше толкова бързо, че и умно момиче като нея трудно можеше да се оправи, представа си нямаше как да опише и подреди онова, което изпитваше. Толкова беше смутена и объркана от бързия ход на нещата. Можеше да се изчерви — точно сега, — ако си припомнеше част от онова, което наистина бе изпитала, неочаквано, малко преди зазоряване в онези единствена нощ.

Беше в стаята си, чуваше Хиподрума, кърпеше наметалото си — своето наметало. Нямаше опит в боравенето с игла и конец, но трябваше да го направи. В края на краищата беше слязла в гостилницата за обяд. Нали беше еримицу, умната, съзнаваше, че ако си позволи да остане затворена между четири стени и зад заключени врати, може никога повече да не излезе навън. Колкото и да беше трудно, слезе долу, насила. Обслужиха я небрежно, но не и пренебрежително. Всичко, което една жена можеше да очаква навярно, особено тук, в Града.

Поръча си печена патица с праз лук, хляб и чаша разредено вино. Хрумна й, докато се хранеше в края на масата, че никога в живота си не го е правила: да й поднесат храна в хан, като гост, и да пие вино. Сама.

Никой не я притесни. Гостилницата беше почти празна. Всички бяха на Хиподрума или празнуваха последния ден на Дикания на улиците, грабеха храна и пиене от сергиите, махаха на шумните развяващи знамена членове на гилдиите и на партиите, надпреварващи се по пистите на Хиподрума. Чуваше ги отвън, в слънчевия есенен ден. Наложи си да се храни бавно, да си изпие виното, дори си наля втора чаша. Беше свободна гражданка на Сарантийската империя под управлението на Валерий Втори. И беше ден на голямо празненство. Стресна се, когато прислужницата я попита иска ли диня за десерт.

Косата й беше същата като нейната. Но беше по-стара. И имаше стар белег на челото. Кася й се усмихна, когато й донесе динята, но тя не отвърна на усмивката й. Малко след това обаче й донесе голям стакан с две дръжки, пълен с греяно вино с подправки.

— Не съм поръчвала това — каза притеснено Кася.

— Знам. А трябваше. Денят е студен. Това ще те успокои. Мъжете ти скоро ще се върнат и ще са възбудени. Винаги са възбудени след надбягвания. Пак ще имаш много работа, скъпа.

И се отдалечи, пак без да й се усмихне, преди Кася да успее да я поправи. Все пак си беше доброта. „Скъпа“. Искаше да изрази доброта. Значи и това все още можеше да се случи, в градовете.

Виното беше хубаво. Миришеше на зрели плодове и топлина. Кася си седеше кротко, отпиваше по малко — и го довърши. Гледаше през отворената врата към улицата. Несекващ поток от хора, напред и назад. От целия свят. Улови се, че мисли за майка си, за родния дом, а послеза това къде беше самата тя сега. В този момент. Мястото сред божия свят, където се бе озовала. А после си помисли за онази нощ, в която бе легнала с Марциниан — Криспин, — и това отново я накара да се изчерви и да се почувства изключително странно.

Направи това, което Карулус й бе наредил, и накара прислужницата да добави храната към сметката за стаята й, след което се върна горе. Имаше си своя стая. Затворена врата, с нова ключалка. Никой нямаше да влезе и да я използва, или да й заповяда да направи нещо, което не иска. Толкова прекомерен лукс, че чак плашещ. Седна до малкия прозорец, с иглата в ръка и с наметалото, топло на коленете й, но греяното вино след другите две чаши я беше замаяло и сигурно беше задрямала под лъча слънчева светлина.

Силното чукане по вратата я сепна. Стана припряно, загърна се в наметалото — неволен жест на самозащита — и отиде до вратата. Не я отвори.

— Кой е? — попита. Гласът й прозвуча колебливо.

— А, да. Казаха, че си били довели блудница. — Стегнат глас, на човек от изтока — възпитан, но рязък. — Искам да видя западняка, Марциниан. Отвори.

Тя беше еримицу, напомни си Кася. Беше. Беше свободна, имаше права по закон, ханджията и хората му бяха долу. Беше посред бял ден. И Марциниан може би точно сега имаше нужда тя да не изгуби самообладание. Беше чувала достатъчно често как Моракс говореше с търговци и благородници. Можеше да го направи.

Пое си дъх.

— Кой го търси, ако мога да попитам?

Последва къс сух смях.

— Не говоря с проститутки през заключени врати.

Гневът явно помогна.

— А аз не отварям врати на невъзпитани непознати.

Тишина. Чу как дъските в коридора изскърцаха. Мъжът се окашля.

— Нахална кучка. Аз съм Сироес, майстор на мозайки в Имперския двор. Отвори.

Тя отвори. Можеше и да е грешка, но Марци… — Криспин — бе повикан тук, за да прави мозайки за императора, а този човек…

Този човек беше нисък, дебел и плешив. Беше със скъпа тъмносиня дълга до прасците ленена туника, шедро извезана със златна нишка, с пурпурно наметало над нея, също с богато златно везмо.

Имаше кръгло самодоволно лице, черни очи и дълги пръсти, някак в странно противоречие с общото впечатление за закръглена мекота. Видя по ръцете му същата мрежа от драскотини и белези като на Криспин. Беше сам, ако не се броеше слугата, застанал малко по-назад в коридора.

— Аха — каза Сироес. — Обича мършави жени. Нямам нищо против тях. Колко взимаш за следобедна среща?

Беше важно да запази спокойствие. Тя беше свободна гражданка.

— С всички ли жени, които срещате, се държите така обидно? Или аз съм ви обидила с нещо? Чувала съм, че господата в Имперския прецинкт са известни с вежливостта си. Изглежда, съм зле осведомена. Да повикам ли ханджията да ви изхвърли, или просто трябва да запищя?

Той се поколеба и този път, като го погледна, й се стори, че забеляза нещо. Беше неочаквано, но бе почти сигурна.

— Да ме изхвърлят? — Отново късият хриплив смях. — Ти не си нагла. Просто си невежа. Къде е Марциниан?

„Внимавай — каза си тя. — Този е важна особа“. Криспин може би щеше да зависи от него, да работи с него, за него. Не можеше да се поддаде нито на паника, нито на гняв.

Смири тона си и наведе очи, спомни си как Моракс се държеше с търговците с тлъсти кесии.

— Съжалявам, благородни господине. Може да съм варварка и непривикнала с Града, но не съм ничия блудница. Марциниан от Варена е на Хиподрума с трибуна на Четвърти Саврадийски.

Сироес изруга. А тя отново го улови — онзи намек за нещо неочаквано.

„Страх го е“, помисли си.

— Кога ще се върне?

— Може би щом свършат надбягванията, господине. — Чуха рев отвъд тесните улици и широкия форум пред Хиподрума. Някой беше спечелил надпревара. Друг беше загубил. — Ще го почакате ли? Или да му предам съобщението ви?

— Да чакам?! Едва ли. Но е забавно, длъжен съм да призная. Родиецът си въобразява, че може да ходи по игри, след като загуби толкова божие време, докато дойде.

— Едва ли е нередно точно на Дикания, не мислите ли? Казаха, че императорът и канцеларът ще са на Хиподрума. Днес няма насрочени дворцови аудиенции.

— Аха. И кой ви информира толкова изчерпателно?

— Трибунът на Четвърти Саврадийски е много добре запознат с порядките тук, господине.

— Ха! Саврадиец! Провинциален войник.

— Да, господине. Той, разбира се, е офицер и му се налага да се явява на заседания при върховния стратег. Това, предполагам, изисква да е запознат с дворцовите порядки. Колкото може повече. Но, разбира се, както казахте, едва ли е много запознат.

Вдигна глава, колкото да улови неспокойния поглед на госта. После отново бързо сведе очи. Можеше да се справи с това. Възможно беше все пак.

Сироес изруга отново. — Не мога да чакам някакъв си невеж западняк. Тази нощ след колесниците ще има пир. Имперски пир. Удостоен съм с място на него. — Замълча. — Предай му това. Предай му, че… дойдох като колега, да му кажа добре дошъл, преди… напрежението при появата му в двора, което му предстои.

Тя задържа очите си сведени.

— Ще се зарадва на тази чест, знам. И ще се ядоса, че е пропуснал визитата ви, благородни господине.

Майсторът подръпна наметалото на едното си рамо, за да намести стегналата го златна игла.

— Не се престаравай толкова с учтивостите. Не подхождат на мършава блудница. Виж, да те начукам имам достатъчно време. Ще си смъкнеш ли дрешките за половин солид?

Кася сдържа хапливия си отговор. Смайващо, но вече не се боеше от него. Той беше уплашеният. Срещна погледа му.

— Не. Няма. Но ще кажа на Марциниан от Варена че сте били тук и сте го предложили.

И посегна да затвори вратата.

— Чакай! — Гостът на прага примига. — Пошегувах се. Хората от провинцията никога не разбират дворцовото остроумие. Ти… случайно да… имаш опит с работата му или, мм, какво е отношението му към трансферния метод на подреждане на тесери?

Уплашен човек. Уплашените понякога бяха опасни.

— Не съм нито негова блудница, нито негова чирачка, господине. Когато се върне, ще му предам какво сте искали да научите.

— Не! В смисъл… не си прави труда. Ще обсъдя въпроса с него, лично. Ще трябва да се уверя в професионализма му. Разбира се.

— Разбира се — отвърна Кася и затвори вратата на главния майстор на мозайки в Имперския двор.

Заключи я, облегна се на касата и без да може повече да се сдържи, започна тихо да се смее и да плаче едновременно.

 

Ако се беше върнал в хана след надбягванията, както се канеше, ако беше поговорил с Кася и бе научил за срещата й с един посетител — подробностите от която среща щяха да означават за него много повече, отколкото за нея — Криспин почти със сигурност щеше да се държи съвсем другояче в някои от последвалите събития.

Това, от своя страна, можеше да доведе до значителна промяна в разни неща, както лични, така и с по-широко значение. Всъщност можеше да промени живота му, а и живота на много други хора, и — макар и спорно — да повлияе на хода на събитията в империята.

Това се случва по-често, отколкото подозираме. Любовници се срещат за първи път на вечеря, на която човек за малко е пропуснал да се яви. Буре вино, паднало от каруца, чупи крака на някой, решил импулсивно да свърне от пътя си към любимата си баня. Хвърлената от убиец кама не успява да убие само защото нарочената жертва се обръща — случайно — и я вижда. Обратите на съдбата в сътворения от бога свят се оформят и променят точно по този начин.

Криспин не се върна в хана.

Или по-точно, докато тримата с Карулус и Варгос се приближаваха по залез-слънце през шумните, гъмжащи от народ празнични улици, неколцина мъже се отлепиха от предната стена на хана, където бяха стояли досега, и тръгнаха към тях. Бяха облечени в пестеливо извезани дълги до коленете тъмнозелени туники с вертикални кафяви ивици от двете страни, кафяви панталони и с тъмнокафяви колани. Носеха едни и същи огърлици с медальони — някакъв служебен знак вероятно. Бяха сериозни и сдържани, в пълно противоречие с царящата наоколо празнична бъркотия.

Щом ги видя, Карулус спря. Изглеждаше предпазлив, но не и притеснен. Криспин отчете това и остана спокоен, щом водачът на шестимата пристъпи пред него. Дори се възхити на добрия вкус и кройката на облеклото му. Малко преди мъжът да заговори, осъзна, че е евнух.

— Вие ли сте майсторът на мозайки Марциниан от Варена?

Криспин кимна и каза:

— Може ли да знам кой пита?

Кася гледаше от прозореца. Беше гледала тримата още откакто радостните възгласи от Хиподрума заглъхнаха. Гледаше ги и си мислеше дали да не им извика. Не го направи. Разбира се.

— Изпратени сме от службата на канцелара. Поканен сте да се явите в Имперския прецинкт.

— Това ми е известно. Точно заради това дойдох в Сарантион.

— Не разбирате. Оказана ви е висока чест. Трябва да дойдете тази вечер. Веднага. Императорът вдига празничен пир. Веднага след това ще ви приеме в Атенинския палат. Съзнавате ли какво означава това? Хора с най-висок сан чакат седмици, месеци, за да ги приемат. Посланици понякога напускат Града без никаква аудиенция. Вие ще бъдете представен тази вечер. Императорът е много загрижен за бързия напредък на работата с новия Храм. Трябва да ви отведем с нас и да ви подготвим.

Карулус подсвирна тихо. Варгос стоеше неподвижен и слушаше. Криспин отвърна:

— Висока чест, наистина. Но веднага? В сегашния си вид ли трябва да бъда представен?

Евнухът се усмихна.

— Едва ли. — Един от спътниците му изсумтя шумно, насмешливо.

— Значи трябва да се окъпя и преоблека. Цял ден бях на Хиподрума.

— Това е известно. Едва ли си носите достатъчно подходящо облекло за официално дворцово представяне. Вие сте тук по покана на канцелара, следователно Гесий поема отговорността за вас пред императора. Ние ще се погрижим за външния ви вид. Елате.

И той тръгна. Нали затова беше дошъл.

Кася гледаше от прозореца и хапеше устна. Импулсът да извика след него бе много силен, макар да не знаеше защо. Предусещане. Нещо от полусвета? Сенки. Когато Карулус и Варгос се качиха, тя им каза за следобедния посетител, за последния странно професионален въпрос, който беше задал. Карулус изруга, с което само усили страховете й.

— Нищо не може да се направи — каза той след малко. — Няма как да му се каже тепърва. Има някакъв капан тук, но трябваше и да се очаква, в този двор. Но Джад е свидетел, пипето му сече. Да се надяваме, че няма да го остави и сега.

— Аз трябва да вървя — каза Варгос, след като помълчаха малко. — Залез-слънце е.

Карулус го погледна, намигна хитро на Кася и ги поведе енергично навън по гъмжащите с хора, вече тъмни улици, към един от по-големите параклиси, малко назад към тройните стени. Сред гъстото множество в пространството пред олтара и слънчевия диск зад него заслушаха вечерната служба, редена с напевен глас от един слаб чернобрад духовник. Кася ставаше и коленичеше, ставаше и коленичеше между двамата мъже, стараеше се да не мисли за зубира, за Гай Крисп и за всички тези хора, плътно отрупани около нея толкова близо и тук, и в огромния Град.

Вечеряха в една таверна недалече от параклиса. Отново тълпи. Имаше много войници. Карулус ги поздравяваше и немалко от тях вдигаха чаши за поздрав, но нали все още бяха предпазливи, си избраха едно кътче най-отзад, по-надалече от шума. Той я накара да седне с гръб към тълпата, за да не й се налага дори да поглежда някой друг освен Варгос и него. Поръча храна и вино за тримата и почна да задява прислужницата. Беше загубил доста пари на надбягванията, разбра Кася. Загубата като че ли не го беше потиснала обаче. Явно не бе от хората, които лесно губят дух.

 

Гневът му беше неописуем. Бе насилен и оскърбен, унизен до самото си естество. Крещя, обзет от богохулна ярост, мята се дивашки, пръскаше фонтани вода от ваната, докато всички не подгизнаха.

Смееха му се. И после, докато лежеше отпуснат, с невинно притворени очи в чудесната топла благоуханна вода, Криспин разбра, че всъщност няма никакъв избор. Така че приключи с ръмженето, проклятията и мръсните закани какво ще им направи, които явно ги развеселяваха още повече, и ги остави да довършат онова, което бяха започнали — или щеше да изглежда безнадеждно луд.

Обръснаха му брадата.

Явно в двора на Валерий и Аликсана беше модно мъжете да са с гладко обръснати лица. Само варварите, войниците от хинтерланда и глупавите провинциалисти носели косми по лицата си, говореше евнухът, докато боравеше с ножиците, а после — и с лъскавия остър бръснач, с кисела физиономия, в израз на неописуемо отвращение. Приличали на мечки, пръчове, турове и други зверове, така смяташе.

— Ти пък какво знаеш за туровете? — изръмжа горчиво Криспин.

— Нищичко! Слава на святия Джад в милостта му! — трескаво отвърна евнухът и направи знака на слънцето с бръснача, което предизвика нов смях сред приятелите му.

Хората в двора, обясни той търпеливо, докато боравеше прецизно с бръснача, имали дълг пред бога и императора да изглеждат колкото може по-цивилизовано. Един червенокос мъж да носи брада, заяви твърдо, било такава провокация, проява на такова безкултурие, че все едно… все едно да си пуснеш душата по време на утринни молитви в Имперския храм.

Докато малко по-късно чакаше в едно преддверие в Атенинския палат, облечен в коприна за втори път в живота си, с меки кожени обувки и късо тъмнозелено наметало, защипано на рамото му над дълга гълъбовосива туника, обшита с черна ивица, Криспин не можеше да спре да не опипва лицето си. Ръката му непрекъснато се вдигаше и го обхождаше сама. Бяха му поднесли огледало в банята: великолепно изделие с дръжка от слонова кост и с гроздове и листа, изваяни по сребърния гръб, с удивително гладко стъкло, почти без някакво изкривяване.

Зяпна го някакъв непознат — мокър, пребледнял и навъсен. С гладки бузи, като на дете. Имал си беше брада още преди да срещне Иландра. Отпреди повече от десет години вече. Почти не можеше да познае или да си спомни странно уязвимия, свирепо навъсен мъж с квадратна брадичка, когото видя в огледалото. Очите му бяха много сини. Устата и цялото лице изглеждаха някак незащитени, оголени. Опита малка, бърза усмивка и веднага спря. Нито изглеждаше, нито чувстваше това лице като свое. Бяха го… променили. Това не беше той. Чувството съвсем не беше успокоително, особено сега, докато се подготвяше да го представят в най-заплетения и опасен двор на света, при това с фалшиво име и донесъл тайно послание.

Все още беше ядосан и намираше някакво убежище в това от усилващото се безпокойство. Знаеше, че служителите на канцелара бяха действали безспорно с добра воля и с добродушна търпимост към гневния му изблик, който ги окъпа всичките. Евнусите искаха да създаде добро впечатление. Дали му бяха да разбере, че това се отразява и на тях. Подписът на Гесий го бе призовал тук и беше изгладил пътя му. Сега стоеше тук, в това великолепно, осветено от свещи преддверие, чуваше шума от започващия да влиза в тронната зала имперски двор през двукрилата врата отсреща и беше — по някакъв сложен начин — представител на канцелара, макар така и да не го беше виждал.

Човек идва в Имперския прецинкт вече обвързан по някакъв начин, със закъснение осъзна Криспин. Още преди да е дошъл ред за първите думи или за колениченията. За колениченията му бяха обяснили. Указанията бяха точни и го накараха да ги упражни. Въпреки че го мислеше за глупаво, усети как сърцето му се разтуптя и сега това се върна, щом чу сановниците от двора на Валерий Втори от другата страна на величествените, обковани със сребро врати.

Смехът се лееше на вълни, чуваше се приглушено весело мърморене. Бяха в добро настроение в този празничен ден.

Отново потърка голата си брадичка. Гладкостта й беше ужасна, изнервяща. Все едно някой обръснат, натруфен в коприна и напарфюмиран сарантийски придворен стоеше в тялото му, на половин свят от дома. Бяха го лишили от представата за самия себе си, която беше градил с години.

И това усещане — тази натрапена промяна във външност и самоличност — вероятно имаше нещо общо с всичко, което последва, реши той след време.

Нищо не беше намислено предварително. Това поне го знаеше. Той просто беше един безразсъден човек, готов винаги да спори и противоречи. Майка му винаги го беше казвала, жена му, приятелите. Отдавна се беше отказал да го оспорва. Обикновено почваха да се смеят, щом почнеше, затова беше престанал.

След проточилото се чакане и взирането в синята луна, издигнала се отвъд прозореца, събитията се развиха бързо — щом веднъж започнаха. Сребърните врати се разтвориха широко. Криспин и представителите на канцелара бързо се обърнаха. Двама гвардейци — невероятно високи, в бляскави сребристи туники — излязоха от тронната зала. За миг Криспин зърна зад тях движение и цветове. Разнесе се благоухание на тамян. Чу музика, после това — полюшващи те се цветове — спря. Зад гвардейците се появи мъж, облечен в пурпур и бяло, с церемониален жезъл в ръце. Един от евнусите му кимна и той погледна Криспин. Усмихна се — проява на щедрост в такъв момент — и каза:

— Изглеждате напълно подходящо. Очакват ви с благоволение. Джад да е с вас.

Криспин пристъпи колебливо напред и застана до херолда на прага. Той го изгледа равнодушно през рамо.

— Марциниан от Варена, нали?

Наистина не го беше мислил предварително.

Още докато го изричаше, през ума му мина мисълта, че може да го убият заради това. Потърка се по толкова гладката брадичка и заяви, съвсем спокойно:

— Не. Името ми е Гай Крисп. Но от Варена, да.

Слисането изражение на херолда можеше дори да се нарече комично, ако ситуацията бе малко по-друга. Един от гвардейците до Криспин леко помръдна, но без никакво друго движание, без дори да извърне глава.

— Да ти го начукам! — прошепна херолдът с изисканото произношение на източната аристокрация. — Да не мислиш, че ще обявя друго име вместо това в списъка? Вътре прави каквото си искаш.

И пристъпи важно в залата, и удари по пода с жезъла. Бърборенето на придворните вече беше спряло. Бяха се подредили в шпалир, изчакваха, отворили пътека през залата.

— Марциниан от Варена! — заяви херолдът и името отекна под купола на залата.

Криспин пристъпи напред, със замаяна глава, усетил десетки ухания, поглъщащ хиляди цветове, но размити и замъглени. Направи предписаните три стъпки, коленичи, опря чело в пода. Изчака, като преброи до десет наум. Изправи се. Нови три стъпки към мъжа, седящ сред огрения от свещите златен блясък, който трябваше да е тронът. Коленичи отново, сведе отново глава и пак докосна с чело хладната каменна мозайка. Преброи, като се мъчеше да успокои разтуптяното си сърце. Изправи се. Нови три стъпки, за трети път коленичи и се наведе.

Този последен път остана така, както му бяха наредили, на десет крачки от императорския трон и втория трон до него, на който седеше жена с ослепителни накити. Не вдигна очи към нея. Чу леко любопитно мърморене откъм придворнте благородници, дошли от пира да видят в двора новодошъл родиец. Родийците все още будеха интерес. Някой подхвърли шега, звънна кръшен женски смях, след това тишина.

Тишина, в която заговори нечий тънък като папирус, много ясен глас.

— Бъди добре дошъл в Императорския двор на Сарантион, художнико. От името на августейшия император и императрица Аликсана Първа, разрешено ти е да станеш, Марциниан от Варена.

Това трябваше да е Гесий, реши Криспин. Канцеларът. Покровителят му, ако имаше такъв. Затвори очи и си пое дълбоко дъх. Остана съвсем неподвижен, с чело, опряно на пода.

Последва пауза. Някой се изкикоти.

— Разрешено ти е да станеш — повтори тънкият сух глас. Криспин си помисли за зубира в леса. А после за Линон, птицата — душата, — която бе говорила в ума му, макар и толкова за малко. Спомни си, че бе пожелал да умре, когато издъхна Иландра. Отвърна, без да вдига глава, но колкото може по-ясно:

— Не смея, господарю.

Шумолене — затаени гласове, дрехи, като листа, сипещи се по пода. Усещаше смесените благоухания, хладината на мозайката, музиката беше секнала. Устата му беше пресъхнала.

— Възнамеряваш да останеш проснат така вечно? — В гласа на Гесий се долови остра нотка.

— Не, ваше сиятелство. Само докато не ми бъде дадено правото да застана пред императора със собственото си име. Иначе съм измамник и заслужавам смърт.

Това ги накара да онемеят.

Канцеларът за миг като че ли се стъписа. Гласът, който заговори след това, беше школуван, изящен. И женски. След време Криспин щеше да си спомня как я чу за първи път. Тя каза:

— Ако всички, които са мамили в тази зала, трябваше да умрат, боя се, че нямаше да има кой да ни съветва или забавлява.

Удивително беше как една тишина и друга тишина можеха да са толкова различни. Жената — а той съзнаваше, че това е Аликсана и че този глас ще остане в ума му завинаги — продължи след добре премерената пауза:

— Предпочитате по-скоро да бъдете наричан Гай Крисп, доколкото разбирам? Художникът, достатъчно млад, за да тръгне на път, след като поканеният му колега е преценил, че е твърде слаб за това пътуване?

Дъхът на Криспин излезе от гърдите му все едно, че го бяха ударили в корема. Те знаеха. Знаеха. Как — представа нямаше. От това следваха много неща, плашещо много, но нямаше никаква възможност да го премисли. Постара се да запази спокойствие, опрял чело в пода.

— Императорът и императрицата познават хорските сърца и души — промълви най-сетне. — Наистина дойдох вместо своя съдружник, за да предложа на императора каквато помощ ми е посилна със скромните си умения. Ще държа на своето име, както императрицата ме удостои, като го изрече, или ще приема наказанието, полагащо ми се за тази дързост.

— Нека да го изясним съвсем точно. Ти не си Марциниан от Варена, така ли? — Нов глас, властен и рязък, някъде близо до двата трона.

Карулус бе отделил малко време през последните етапи на пътуването им, за да му разкаже каквото знаеше за имперския двор. Криспин беше почти сигурен, че говори Фаустин, главният официарий. Съперник на Гесий, може би най-властната особа тук — след онзи на трона.

Онзи на трона нищо не беше казал дотук.

— Изглежда, че някой от вашите куриери не е предал както подобава императорската покана, Фаустин — заяви Гесий със сухия си глас.

— По-скоро изглежда, че евнусите на канцелара не са успели да се уверят, че един мъж, официално представен в двора, наистина е този, за когото се представя — не остана длъжен другият. — Това е опасно. Защо наистина се представихте за Марциниан, художнико? Това е измама.

Трудно му беше да го направи с глава, опряна в пода.

— Не съм. Изглежда, че… за съжаление… херолдът погрешно е чул името ми, когато му го казах. Наистина му казах кой съм. Името ми е Гай Крисп, син на Хорий Крисп. Майстор съм на мозайки и такъв съм бил през целия си зрял живот. Марциниан от Варена е мой колега и съдружник вече от дванадесет години.

— Херолдите — тихо каза императрицата с изумителния си копринен глас — не са много от полза, щом правят такива грешки. Не бихте ли се съгласили, Фаустин?

Което, разбира се, отговаряше на въпроса кой назначава херолдите, помисли Криспин. Умът му работеше трескаво. Хрумна му, че си създава врагове с всяка изречена дума. Все още нямаше представа как императрицата — а и императорът, трябваше да приеме — бяха научили името му.

— Това ще го разследвам, естествено, трижди въздигната. — Резкият тон на Фаустин изведнъж омекна.

— Не мисля, че сме изправени пред кой знае какво затруднение тук — намеси се нов глас, прям и уверен. — От Родиас беше поканен художник, художник се е отзовал. Съдружник на поканения. Ако е подходящ за задачите, които му се възлагат, едва ли е важно, бих казал. Би било жалко да се помрачи празничното настроение, ваше величество, с разнищване на такава дреболия. Не сме ли тук, за да се веселим?

Криспин не знаеше кой може да е този човек — първият, обърнал се пряко към Валерий. Слухът му обаче долови две неща. Едното, след миг тишина, беше вълна на съгласие и облекчение, възвърнатото ведро настроение в залата. Който и да беше, несъмнено трябваше да е много важна особа.

Другият звук, който долови, беше съвсем тихото изскърцване пред него.

Нищо нямаше да означава буквално за всеки друг, озовал се тук, в неловката поза на Криспин, с чело, опряно в пода. Но за майстор на мозайки този звук значеше нещо. Без да може да го повярва отначало, той се вслуша. Чу отляво и отдясно едва прикрит смях и бърз шепот — и спряха. А тихият неспиращ скърцащ звук пред него продължи.

Дворът се забавляваше тази нощ, помисли си той. Хубава храна, вино, флирт, остроумни шеги несъмнено. Беше нощ — празнична нощ. Представи си женски длани, полегнали в очакване на мъжки ръце, ухаещи, облечени в коприна тела, нежно прегърнати, докато гледат. Един родиец, заслужил наказание за дързостта си, можеше да предложи чудесно забавление.

Не мислеше да им го предложи.

Беше тук в Сарантион със собственото си фамилно име, син на баща, който щеше да се гордее неописуемо в този момент, и не беше склонен да стане жертва на шега.

Беше опърничав. Беше си го признал, отдавна. Понякога това можеше да е самоунищожително. И това беше признал. Също тъй беше пряк потомък на народ, управлявал империя много по-голяма от тази, по време, когато този град е бил не повече от отрупани, брулени от ветровете колиби на един скалист нос.

— Е, добре тогава — заговори канцеларът Гесий с глас почти толкова сух като преди, но не съвсем. — Разрешава ти се да станеш, Гай Крисп, родиецо. Хайде, стани и се изправи пред всемогъщия, възлюбления на Джад, високо въздигнатия император на Сарантион.

Някой се изсмя.

Той се изправи, бавно. С лице срещу двата трона.

Единия трон. Пред него седеше само императрицата. Императорът беше изчезнал.

„Високо въздигнатият — помисли Криспин. — Страшно остроумно“.

Знаеше, че очакват да изпадне в паника. Да изглежда объркан, стъписан, дори ужасен, може би да се заобръща в кръг като замаян мечок да търси императора, и ченето му да увисне слисано, след като не го намери.

Вместо това той погледна нагоре, с небрежно одобрение. И щом го направи, се усмихна на това, което видя. Джад явно можеше да е щедър понякога, дори към по-низши, незаслужили щедростта му смъртни.

— Смирен съм неизразимо — заяви той сдържано, на фигурата, увиснала горе на златния трон под богато украсения купол. — Трижди въздигнати императоре, за мен ще е висока чест да помогна във всяка мозаечна работа, която вие и вашите доверени слуги бихте решили, че е редно да ми се възложи. Бих могъл също така да предложа някои мерки за подобряване ефекта от вашето въздигане на преславния трон.

— За подобряване ефекта?! — Отново резкият глас на Фаустин, стъписан. Възбудено мърморене из залата. Шегата се бе развалила. Родиецът, странно как, не се беше подвел.

Криспин се зачуди що ли за ефект е правело това съоръжение през годините. Варварски вождове и крале, търговски пратеници, дългобради басаниди или облечени в кожи карчитски посланици, всички сигурно с голямо закъснение бяха вдигали очи нагоре, за да видят Святия император на Джад увиснал във въздуха на трона си, извисил се и видимо неподдържан от нищо, въздигнат телом толкова над тях, колкото беше и с мощта си. Или такова поне щеше да е посланието зад хитрата насмешка.

Отвърна кротко, все още загледан нагоре, не към главния официарий.

— Един майстор на мозайки прекарва голяма част от живота си в качване и слизане по всевъзможни платформи и макари. Бих могъл да предложа някои изобретения, които имперските инженери може да приложат, за да е безшумен механизмът например.

Усещаше, че императрицата го гледа от трона си. Беше невъзможно да не я усети. В прическата на Аликсана имаше повече скъпоценности от всичко, което бе виждал през живота си.

Задържа погледа си прикован горе.

— Бих добавил, че може би щеше да е по-въздействащо, ако трижди въздигнатият император беше поставен така, че да бъде огрян от лунната светлина, която тъкмо нахлува през прозорците от юг и запад в купола. Забележете как светлината пада само върху великолепните императорски стъпала. Представете си ефекта, ако Възлюбленият на Джад висеше в този момент в лъчистото сияние на почти пълната синя луна. Една намотка и половина по-малко, струва ми се, на въжетата, и това щеше да е постигнато, господарю.

Мърморенето придоби малко по-мрачен тон. Криспин го пренебрегна.

— Всеки компетентен майстор на мозайки трябва да има таблици за изгрева и залеза на двете луни, а инженерите могат да се възползват от тях. Когато редяхме тесерите на куполите на някои храмове или дворци в Батиара, имахме щастието — двамата с Марциниан — да постигаме приятни за окото ефекти, след като знаехме кога и къде луните ще огреят със светлината си през сезоните. За мен би било чест да помогна на имперските инженери в тези неща.

Замълча, все още загледан нагоре. Мърморенето също спря. И се възцари многозначителна тишина — тук в огряната от свещи тронна зала на Атенинския палат, сред обсипаните с драгоценни камъни и злато птици, сред златните и сребърни дървета, сред благовонието на тамян, сред изящните изделия от слонова кост, коприна и сандалово дърво.

И накрая бе прекъсната от смях.

Криспин и това щеше да запомни завинаги. Че първият звук, който чу от Петрус от Тракезия, поставил чичо си на трона и присвоил си го след това под името Валерий Втори, бе този смях: щедър, открит, с цяло гърло смях отгоре, на човек, надвиснал като бог, смеещ се отвисоко като бог на своя двор, малко над падащите косо лъчи на синята луна.

Императорът даде знак и започнаха да го спускат. Тронът плавно се сниши и кацна до трона на императрицата. Никой не проговори по време на спускането. Криспин остана неподвижен, все още с разтуптяно сърце. Взря се в императора на Сарантион. Възлюбления на Джад.

Валерий Втори беше човек с меко, съвсем невзрачно лице, с будни сиви очи и гладко обръснати страни, довели до атаката над брадата на самия Криспин. Косата над челото му беше оредяла, а по темето и около ушите пясъчнокафява и прошарена със сиво. Беше над четиридесет и пет. Не млад, но все още не и в залеза си. Беше облечен в стегната с колан туника от плътна пурпурна коприна, извезана по полите и яката с пищни шарки от златна нишка. Богато, но не излишно претрупано. И без никакви накити освен големия златен пръстен с печата на лявата ръка.

Жената до него явно имаше друг подход към облеклото и украсата. Дотук Криспин всъщност беше избягвал да поглежда пряко към императрицата. Не можеше да каже защо. Не можеше да го направи и сега, макар да усещаше спрелия се върху него тъмноок насмешлив поглед. Други образи, аури и усещания се врязаха в паметта му, щом за кратко срещна този поглед и бързо сведе очи. Почувства се замаян. Беше виждал и други жени в живота си, и много по-млади. В тази зала имаше необикновени жени.

Но императрицата задържа вниманието му, и не просто заради своя сан или миналото си. Аликсана — някогашната Алиана на Сините, актриса и танцьорка — бе облечена в бляскава пурпурно-златна коприна, а порфирът на робата над туниката й бе само за акцент, но много, неизбежно много подчертаваше статута й. Накитите около много тъмната й коса и огърлицата на шията й струваха, подозираше Криспин, повече от всички бижута и регалии на кралицата на антите. В този момент го жегна жалост към Гизел: млада, обсадена от врагове и бореща се за живота си.

Вдигнала високо глава въпреки тежките накити по нея, императрицата на Сарантион сияеше пред взора му, а умната, проницателна насмешка в тъмните й очи му напомни, че няма на земята по-опасен човек от тази жена, седяща до императора.

Видя я как отвори уста да заговори, а когато изненадващо я изпревариха, видя бързото присвиване на устните й, разкритата за миг неприязън.

— Този родиец — каза елегантната русокоса жена зад нея — има цялата наглост, която може да очаква човек, и никакво приличие, за каквото човек може да се надява. Добре поне, че са обръснали космите му. Една червена брада отгоре на толкова ужасно възпитание щеше да е възмутителна.

Криспин не отвърна нищо. Видя, че императрицата се усмихва. После, без да се обръща, Аликсана каза:

— Знаела си, че е брадат? Разпитвала си, Стилиана? Макар и току-що омъжена? Колко характерно за една Далейн.

Някой се изсмя нервно и бързо се смълча. Едрият чаровен мъж до жената за миг като че ли се смути. Но по изреченото току-що име Криспин вече бе разбрал кои са тези двамата. Късчетата се наместиха. Имаше ум, настроен да решава ребуси. Винаги бе така. Сега му беше нужно.

Пред него стоеше любимият на Карулус стратег, човекът, с когото трибунът бе дошъл да се види, най-великият войник на своето време. Този висок мъж беше Леонт Златния, а до него стоеше отскорошната му съпруга. Дъщеря на най-богатата фамилия в Сарантион. Награда за триумфиращия пълководед. Истинска. Длъжен беше да го признае. Беше награда. Стилиана Далейна беше великолепна и единствената, изключително импозантна перла, която блестеше на златното колие на шията й, можеше дори да…

В този момент, както беше обзет от гняв, му хрумна нещо. Потръпна вътрешно от пагубната мисъл и си замълча. Все пак наглостта си има граници.

Стилиана Далейна изобщо не се смути от забележката на императрицата. И така трябваше да бъде, осъзна Криспин. С обидата си тя невъзмутимо беше разкрила интереса си към него. И сигурно бе готова за отговор. Изведнъж го обзе чувството, че е много дребна фигура в някаква много сложна игра между две жени.

Или три. Нали носеше послание.

— Може да брадяса като Свят шут, ако иска — заговори кротко императорът на Сарантион. — Стига да има нужните умения, за да помогне с мозайките на Храма. — Гласът на Валерий бе тих, но се врязваше над всички други звуци. Така и трябваше да бъде, помисли си Криспин. Всички в тази зала трябваше да са настроени към ритъма му.

Криспин се взря в императора и изтласка жените от ума си.

— Говорихте убедително за инженерство и за лунна светлина — каза Валерий Сарантийски. — Дали да не побеседваме малко и за мозайка?

Говореше като схолар, като учен. И на такъв приличаше. За този човек говореха, че изобщо не спи. Че по цяла нощ обикаля из някой от дворците си и диктува, или седи и чете депеши под светилниците. Казваха, че можел да въвлече философи и военни тактици в беседи, надхвърлящи границите на знанията им. Че се срещал с амбициозните архитекти на Великия храм и преглеждал чертежите им. Че един от тях дори се самоубил, след като императорът отхвърлил проекта му, като му обяснил точно защо го прави. Тези неща бяха стигнали чак до Варена: сега в Сарантион имаше император с вкус не само към властта, но и към красотата.

— Тук съм само заради това, трижди въздигнати — отвърна Криспин. Истина беше, повече или по-малко.

— Ах — бързо се намеси Стилиана Далейна. — Поредната родийска черта. Дошъл тук, за да приказва, казва ни. Не за дела. Ето защо антите ги завладяха толкова лесно. Всичко е толкова познато.

Отново последва смях. По свой начин това второ прекъсване разкриваше много неща: тази жена се чувстваше изключително сигурна, било в самата себе си или заради съпруга си, дългогодишния приятел на императора, за да се намеси в подобен разговор. Неясното бе защо нападаше него. Криспин задържа погледа си върху императора.

— Много са причините за падането на Родиас — каза кротко Валерий Втори. — Ние обаче в момента обсъждаме мозайката. Гай Крисп, какво е мнението ти за новия реверсивно-трансферен метод на полагане на тесери в панели в ателието?

Въпреки всичко, което беше чувал за този човек, техническата прецизност на въпроса — и то от устата на император след пир, сред придворните му — наистина изненада Криспин и той преглътна.

— Ваше величество, подходящ е и е полезен за мозайки на много големи стени и подове. Улеснява подреждането на по-еднообразните елементи с камък или стъкло там, където това е желано, и до голяма степен облекчава необходимостта тесерите да се подреждат бързо, преди да е засъхнала подложката. Мога да го обясня, ако ваше величество желае.

— Не е необходимо. Това го разбирам. Какво ще кажеш за използването му на купол?

След време Криспин щеше да се чуди как ли щяха да се развият събитията, ако се бе опитал да е по-дипломатичен. Не се опита. Събитията се развиха така, както се развиха.

— На купол?! — повтори той и гласът му се извиси. — Трижди въздигнати, само глупак може изобщо да предложи да се използва този метод на купол! Никой заслужаващ името си майстор на мозайки не би го и помислил.

Някой зад него изломоти задавено. Стилиана Далейна заяви ледено:

— Намирате се пред императора на Сарантион. Пребиваме с камшик или ослепяваме чужденците, които си позволяват такова нахалство.

— И почитаме онези — прекъсна я Аликсана с великолепния си глас, — които ни удостояват със своята искреност, когато са помолени пряко за това. Ще ни кажеш ли защо предлагаш този свой… много твърд възглед, родиецо?

Криспин се поколеба.

— Дворът на славния император в нощта на Дикания… наистина ли желаете такава дискусия?

— Императорът я желае — отвърна императорът.

Криспин отново преглътна. Марциниан щеше да направи това много по-тактично. Той не беше Марциниан. Изрече пред Валерий Сарантийски едно от своите най-съкровени убеждения, извиращо от дълбините на душата му.

— Мозайката — заговори Криспин вече по-кротко — е блян от светлина. От цвят. Тя е играта на светлина по цвят. Тя е занаят… понякога съм дръзвал да я нарека изкуство, господарю… съграден около това да позволиш на светлината от свещ, от светилник, слънце, от двете луни, да затанцува по цветовете на стъклото или скъпоценните и нескъпоценни камъни, които използваме… да сътвориш нещо, побрало в себе си, колкото и малко да е, от движението, което Джад е дал на своите смъртни чеда и на света. В един храм, господарю, тя се стреми да внуши светостта на бога и неговото творение.

Пое си дъх. Беше невероятно, че говори тези неща на глас, и то тук. Погледна императора.

— Продължавай — каза Валерий. Сивите му очи гледаха напрегнато, хладни и умни.

— А на един купол — продължи Криспин, — на свода на купол, било то в храм или в палат — майсторът има възможност да работи с това, да вдъхне сянка на живот в своя образ. Една стена е гладка, един под е равен…

— Е, би трябвало да са — прекъсна го лековато императрицата. — Живяла съм и в стаи, в които не са…

Валерий се изсмя високо. Криспин, прекъснат насред полета на красноречието си, замълча и се усмихна.

— Права сте, трижди прекрасна господарке. Говоря по принцип, разбира се. Това са идеи, до които рядко достигаме.

— Една стена или под са гладки и равни по подразбиране — каза императорът. — А един купол?

— Извивката и височината на едия купол ни позволяват да постигнем илюзия за движение чрез промяната на светлината, ваше величество. Безценни възможности. Това е естественото място за един майстор на мозайки. Неговият… рай. Нарисуваната фреска върху гладка стена може да постигне всичко, на което е способна една мозайка и — макар че в моята гилдия биха го нарекли ерес — понякога може да постигне и повече. Нищо на земята на Джад не може да постигне онова, което един майстор на мозайка би могъл на купол, ако подреди тесерите пряко на повърхността.

Зад него се чу глас, хладен и изпълнен с негодувание:

— Вярвам, че ще ми бъде позволено да отговоря на тази безгранична западняшка глупост, трижди въздигнати?

— Когато свърши, Сироес. Ако е глупост. Слушайте. Ще ви бъдат зададени въпроси. Пригответе се да им отговорите.

Сироес. Името не му беше познато. Трябваше да го знае, навярно. Не се беше подготвил толкова добре, колкото трябваше… но и не беше очаквал да се яви тук в двора едва ден след пристигането си в Града.

Вече се беше и ядосал. „Безгранична глупост?“ Твърде много обиди наведнъж. Постара се да сдържи яда си, но в това беше вложена цялата му душа.

— Изтокът или западът нямат нищо общо с това, ваше величество. Вие нарекохте реверсивното прехвърляне „нов метод“. Боя се, че някой ви е подвел. Още преди петстотин години майсторите са полагали огледално подредени панели по стени и подове в Родиас, Миласия и Баяна. Все още има примери, могат да се видят. Такива примери в Батиара няма на нито един купол. Да ви кажа ли защо, трижди въздигнати императоре?

— Кажи ми защо — отвърна Валерий.

— Защото преди петстотин години майсторите вече са разбрали, че подреждането на камък, геми и стъкло по лепкави ложета и прехвърлянето им след това ги лишава от цялата сила, която им дават извивките на купола. Когато човек поставя ръчно тесерата, той я намества. Наглася я под ъгъл, завърта я. Намества я спрямо късчето до вея и другото след него и по-натам, спрямо или извън играта на светлината, струяща от прозорците или извисяваща се отдолу. Бихте могли да направите основата релефна или вдлъбната за ефект. Бихте могли — ако сте майстор, а не просто човек, който реди стъкълца по лепкава повърхност — да вложите онова, което знаете за разположението и броя на свещите в помещението долу, и за разположението на прозорците около основата на купола и по-нагоре, ориентацията на помещението на земята на Святия Джад, изгрева на неговите луни и на божието слънце… да позволите на светлината да е вашият инструмент, вашият слуга, вашият… дар, с който да изобразите святото.

— А иначе? — Този път беше Гесий канцеларът, изненадващо. Посърналото мършаво лице на стария евнух беше замислено, сякаш се опитваше да улови някакъв нюанс в разговора. Темата едва ли го интересуваше, подозираше Криспин, но Валерий — да. Този човек бе служил на трима императори.

— Иначе — отвърна Криспин тихо — превръщате този дар с висота извита повърхност в… стена. Лошо направена, огъната стена, крива стена. Изоставяте играта на светлината, която е сърцевината на мозайката. Сърцевината на онова, което правя. Или винаги съм се опитвал да го правя, господарю. Ваше величество.

Дворът беше преситен, циничен. А той говореше от душа, с твърде много страст. Твърде много страст. Звучеше глупаво. Чувстваше се глупаво и нямаше ясна представа защо дава така отдушник на дълбоко лични чувства. Потърка голата си брадичка.

— Гледате на изписването на свети образи в храм като на… игра? — Беше високият стратег, Леонт. И от прямия, нелустросан войнишки тон Криспин разбра, че точно този човек се бе намесил преди.

„Един художник от Запада е като всеки друг — беше подхвърлил. — Какво ни интересува кой е дошъл?“ Криспин си пое дъх.

— Гледам на присъствието на светлината като на нещо заслужаващо възхита. Извор на радост и благодарност. Какво друго е утринната молитва, ваше височество? Загубата на слънцето е тежка. Мракът не е приятел на никое чедо на Джад и това е още по-вярно за един майстор на мозайки.

Красивото лице на Леонт леко се намръщи и той отрони:

— Мракът понякога е съюзник на войника.

— Войниците убиват — отвърна Криспин. — Навярно е необходимо, но не е възхвала на бога. Предполагам, ще се съгласите с мен, ваше благородие.

Леонт поклати глава.

— Не. Разбира се, че няма да се съглася. Когато надвиваме и покоряваме варвари или еретици, онези, които презират и отричат Джад на Слънцето, не го ли възхваляваме?

Един слаб мъж с изпито бледо лице се наведе напред, заслушан напрегнато.

— Нима наложената почит и преданата възхвала на нашия бог са едно и също? — Повече от десетилетие спорове с Марциниан го бяха наточили за такова нещо. Можеше почти да забрави къде се намира.

Почти.

— Колко изключително скучен стана изведнъж този разговор — заяви императрицата с тон, самото въплъщение на капризна досада. — По-скучно е дори от приказките как се полага парче стъкло на някаква си лепкава подложка. Хм, дори подлога. Не мисля, че подлогите са подходяща тема. Все пак Стилиана е съвсем наскоро омъжена.

Изчерви се стратегът, а не елегантната му съпруга, а умисленото лице на императора разцъфна в усмивка и в залата се разнесе смях, с нотка на злорадство.

Криспин изчака смехът да заглъхне. И каза, без да е много сигурен защо го направи:

— Трижди въздигнатата императрица ме покани да споделя възгледа си. Твърдия си възглед, така го нарече. Някой друг го определи като глупост. Пред такива величия не бих посмял да избирам теми, позволявам си само да отговарям, когато ме попитат, по най-добрия начин. И да се старая да избягвам пропастите на глупостга.

Изразителните устни на Аликсана леко се извика, но тъмните й очи останаха неразгадаеми. Беше дребна жена, с великолепно изваяно тяло.

— Добра памет имаш, родиецо. Аз те поканих, нали?

Криспин сведе глава.

— Императрицата е толкова милостива, че го припомня. По-низшите смъртни могат само да помнят всяка дума, която изрича. — Изненадващо, оставаше верен на себе си почти с всяка дума, която сам изричаше тази вечер.

Валерий, вече отпуснат на трона си, плесна с ръце.

— Добре казано, макар и безсрамно. Западнякът май тепърва ще учи придворните ни на някои неща освен на инженерството и техниката на мозайката.

— Ваше величество! Вие, разбира се, не приемате това дърдорене за реверсив…

Отпуснатото изражение изчезна. Сивите очи пронизаха като нож над рамото на Криспин.

— Сироес, когато представи скиците и плановете си на нашите архитекти и на нас самите, заяви, че този метод е нов, нали?

Настроението в залата се промени рязко. Гласът на императора беше леден. Все още седеше отпуснат в трона, но погледът му се бе променил.

На Криспин му се искаше да се обърне и да види кой е този друг майстор на мозайки, но не посмя да помръдне. Мъжът зад него заломоти:

— Ваше величество… трижди въздигнати, но той никога не е прилаган в Сарантион. Никога, на никой друг купол. Предложих да… — А какво чухме току-що от родиеца? Преди петстотин години? И защо? Това прецени ли го?

— Ваше величество, нещата с падналия Запад…

— Какво?! — Валерий Втори се стегна, наведе се напред и размаха пръст. — Става дума за Родиас, Сироес! Не ни говори за падналия Запад. Става дума за Родийската империя в нейния разцвет! В името на бога! Как е нарекъл Сараний този град, когато е очертал с меча си линията от канала до морето за първите стени? Кажи ми!

Страхът, възцарил се в залата, бе осезаем. Всички, мъже и жени, изящни и бляскави, бяха забили очи в пода като смъмрени деца.

— Той… нарекъл го е… Сарантион, трижди въздигнати.

— И още какво? Още какво? Кажи го, Сироес!

— На… нарекъл го е Новият Родиас, трижди въздигнати. — Гласът му се беше превърнал в грак. — Пресветли императоре, ние знаем, всички знаем, че на земята никога не е съществувал свещен храм, достоен да се сравни с това, което вие си представихте и вече въплъщавате в дело. Той ще е славата на света на Джад. Куполът, куполът е с нищо несравним по размери, по величие…

— Можем да го въплътим в дело само ако слугите ни са вещи. Сега ни казваш, че куполът, замислен от Артибасос, е прекалено голям, за да се приложи на него подходящата мозаечна техника? Така ли е, Сироес?

— Ваше величество, не!

— Не са ли достатъчни средствата, които ти се дават от имперската хазна? Не стигат ли чираците и майсторите? Самият ти не си ли възнаграден достатъчно, Сироес? — Гласът на императора беше студен и корав като камък посред зима.

Криспин изпита и страх, и жал. Не можеше дори да види човека, така безмилостно унищожен, но чу зад себе си как някой падна на колене.

— Щедростта на императора надвишава цената ми толкова, колкото величието му надвишава всички в тази зала, мой трижди въздигнати господарю.

— Може би си прав — отвърна ледено Валерий Втори. — Ще се наложи да премислим някои аспекти на строителните си планове. Можеш да си вървиш, Сироес. Благодарни сме на Стилиана Далейна, че така настойчиво ни препоръча таланта ти, но, изглежда, мащабите на нашия Храм надвишават възможностите ти. Случва се, случва се. Ще бъдеш подобаващо възнаграден за това, което си направил досега. Не се бой.

Още едно късче от ребуса. Благородната съпруга на стратега бе препоръчала другия майстор пред императора. Появата на Криспин тази вечер, толкова бързата му покана в двора бе застрашила този човек, а следователно и нея.

Онова, което му беше хрумнало преди малко, се оказваше ужасно вярно: имаше си съюзници и врагове тук още с появата си, преди да си е отворил устата… или да е вдигнал главата си от пода. „Можеше да ме убият“, помисли си внезапно.

Чу как обкованите със сребро крила на вратата зад него се разтвориха. Чу стъпки. Пауза. Прогоненият майстор сигурно поднасяше поклоните си.

Вратите се затвориха. Свещи примигаха от лъхналия вятър. Светлината се люшна, укрепи се отново. В тронната зала цареше тишина, придворните стояха вцепенени и уплашени. Криспин току-що бе съсипал един човек, като бе отговорил на един-единствен въпрос искрено, без да мисли за такт или дипломатичност. Честността във владетелски двор е нещо опасно — и за другите, и за самия теб. Отново задържа погледа си на мозайката на пода. Ловна сцена в центъра. Някой стар император, в гората, с лък, елен в скок, стрела в полет към него. Приближаваща смърт, ако сцената продължи.

Сцената продължи.

Аликсана каза:

— Ако този смущаващ навик да се разваля празничната вечеря продължи, любими, ще подкрепя храбрия ни Леонт в съжаленията за твоя нов Храм. Трябва да кажа, че своевременното заплащане на войниците, изглежда, предизвиква доста по-малко смут.

Императорът остана невъзмутим.

— На войниците ще им се плати. Храмът ще е едно от завещанията ни. Едно от нещата, които ще съхранят имената ни във вековете.

— Възвишена амбиция, поставена на раменете на един неизпитан и невъзпитан западняк — подхвърли саркастично Стилиана Далейна.

Императорът я погледна безизразно. Не й липсваше кураж, да го предизвика в това настроение, длъжен бе да признае Криспин.

— Щеше да е така, ако беше на неговите рамене — заговори Валерий. — Но Храмът вече е издигнат. Нашият великолепен Артибасос който го проектира и ни го построи, носи това бреме — и тежестта на величавия му купол, като полубожество от тракезийския пантеон. Родиецът, ако се окаже способен, ще се постарае да украси Храма за нас по начин, който да радва Джад и самите нас.

— Да се надяваме тогава, че ще намери в себе си и вежливост с която да ни зарадва — отвърна русокосата дама.

Валерия неочаквано се усмихна.

— Умно вметване. — Този император ценеше високо интелигентността, започваше да осъзнава Криспин. — Гай Крисп, страхуваме се, че си спечели неприязънта на едно от украшенията на нашия двор. Докато си сред нас, трябва да се постараеш да й се извиниш.

Криспин не беше склонен да търси извинение. По някакви свои причини тя беше подкрепила невежа, а сега се опитваше да накара него да понесе последиците.

— Аз вече съжалих — промълви той. — Не се съмнявам, че нейно благородие Стилиана е като драгоценен камък сред дамите. Всъщност перлата, която носи на шията си, по-голяма от всяко друго женско украшение, което виждам пред себе си, е доказателство в отражение на това.

Този път, впрочем, знаеше какво прави.

Думите му бяха опасно дръзки, но му беше все едно. Не харесваше тази висока арогантна жена с безукорно лице, руса коса и студени очи… и с толкова хаплив език.

Чу как десетки хора в залата стъписано си поеха дъх, не можеше да сбърка внезапно пламналия гняв в очите й, но всъщност очакваше реакцията на другата жена пред себе си и щом се извърна към нея, видя онова, което търсеше: мигновения проблясък на учудено, насмешливо разбиране в тъмния поглед на императрицата на Сарантион.

В последвалото неловко мълчание — след репликата му, която Стилиана Далейна сигурно щеше да предпочете да не е толкова недвусмислена, императрицата заговори с подвеждащо кротък тон:

— Украшенията сред нае не са малко. Току-що ми хрумна, че друг един обеща да отложим облог, предложен на пира. Скорций, преди да се отегля за сън, за да спя леко, трябва да науча отговора на въпроса на императора. Никой все още не е излязъл, за да поиска предложената гема. Ще ни го кажете ли, колесничарю?

Този път Криспин се обърна. Великолепната редица придворни вдясно от него се раздвои с блясък на коприна и дребничкият, добре сложен мъж пристъпи със сдържано изящество и застана до един канделабър. Криспин леко се отмести встрани, за да може Скорций от Сините да застане сам пред двата трона. Зяпна го, неспособен да се сдържи.

Сорианският колесничар, когото бе видял днес да върши чудеса, имаше хлътнали очи и смугло лице, нашарено леко — а в един-два случая не чак толкова леко — с белези. Спокойното му държане подсказваше, че не е чужд в двора. Беше облечен в дълга до коленете бледожълта ленена туника, с тъмносини ивици, спускащи се от раменете до коленете, обшити със златна нишка. Мека синя шапка покриваше черната му коса. Коланът му беше от злато, скромен и без никаква украса, но изключително скъп. На шията си носеше златна верижка, а на нея висеше златно конче с драгоценни камъчета за очи.

— Всички ние се стремим, във всичко, което правим, да удовлетворим императрицата — заяви той официално. Замълча за миг и белите му зъби блеснаха. — А по този начин и императора, разбира се.

Валерий се изсмя.

— Прибери гибелния си чар в ножницата, колесничарю. Или си го спести за онази, която изкушаваш сега.

Отекна женски смях. Някои от мъжете, забеляза Криспин, съвсем не изглеждаха развеселени. Аликсана, чиито тъмни очи за миг грейнаха, промълви:

— Но на мен ми харесва, когато го извади от ножницата, скъпи ми императоре.

Изненадан, Криспин не успя да сдържи смеха си. Все едно. Валерий и дворът около него избухнаха във ведър смях, щом колесничарят се поклони ниско на императрицата, усмихнат и невъзмутим. В този двор, най-сетне разбра Криспин, нравите поне донякъде се налагаха от жените.

От жената на трона — със сигурност. Върналото се добро настроение на императора бе очевидно. Криспин, загледан в двата трона, внезапно си помисли за Иландра, с онова странно пробождане като от нож, което чувстваше всеки път, щом си я спомнеше. Ако жена му открито подхвърлеше толкова провокативна реплика, той също щеше да е достатъчно спокоен, за да му се стори забавна, толкова сигурен беше в нея. Такъв беше и Валерий със своята императрица. Криспин се зачуди — не за първи път — какво ли е да има човек за съпруга жена, на която не може да вярва. Хвърли поглед към стратега Леонт. Високият мъж не се смееше. Нито благородната му дама. Много причини можеше да има за това, между другото.

— Накитът все още стои в залог — заяви императорът. — Докато Скорций ни разкрие тайната си. Жалко, че нашият родиец не е видял събитието. Той, изглежда, може да ни даде много отговори.

— Днешната надпревара ли, ваше величество? Видях я. Великолепна беше. — Хрумна му, малко късно, че може би прави поредната си грешка.

Валерий се намръщи.

— Аха. Привърженик си на пистата? Обкръжени сме от такива, разбира се.

Криспин поклати глава.

— Привърженик — едва ли, ваше величество. Днес бе първият ден, в който стъпих на хиподрум. Моят придружител, Карулус от Четвърти Саврадийски, който е тук, за да се срещне с върховния стратег, бе така добър да ме заведе и да ми обясни правилата в надбягванията. — Сметна, че едва ли ще навреди на Карулус, ако името му се спомене тук.

— А, добре. Като за първи път бездруго едва ли би могъл да се справиш с този въпрос. Хайде, Скорций. Чакаме просветление.

— О, не. Нека попитаме него, ваше величество — намеси се Стилиана Далейна. В студената й красота наистина имаше злоба. — Както казва нашият трижди въздигнат император, художникът, изглежда, знае твърде много. Защо пък колесниците да са недостижими за него?

— Много неща са недостижими за мен, ваше благородие — обади се Криспин, колкото може по-спокойно. — Но ще се постарая да… ви задоволя. — Усмихна се късо. Плащаше цена за онова, което по невнимание бе причинил на протежето й, а и за преднамерената реплика за перлата й. Можеше само да се надява, че цената ще спре до язвителните подхвърляния.

Аликсана заговори от трона си:

— Въпросът, който обсъждахме на вечерята, родиецо, бе следният; как Скорций разбра, че трябва да изостави вътрешната пътека на първото надбягване следобеда? Той остави Зеления колесничар да му влезе, съзнателно, и подведе горкия Кресценс към провал.

— Помня, господарке. Това доведе и до финансовия провал на трибуна на Четвърти Саврадийски също така.

Слабо увъртане. Императрицата не се усмихна.

— Колко жалко. Но никой от нас не успя да предложи обяснение, свързано с отговора, който нашият великолепен колесничар държи в резерв. Той обеща да ни го каже. Желаеш ли да рискуваш с предположение, преди да го направи?

— Няма нищо срамно в това да не знаеш — добави Валерий. — Особено щом си бил на Хиподрума за първи път.

Изобщо не му хрумна да не отговаря. Може би трябваше. Може би някой по-предпазлив човек, преценил нюансите, щеше да откаже. Марциниан щеше да откаже, почти със сигурност.

Криспин отвърна:

— Имам идея, господарю, господарке. Възможно е много да греша, разбира се. И сигурно греша.

Колесничарят го изгледа косо. Веждите му бяха леко повдигнати, но кафявите му наблюдателни очи гледаха вежливо заинтригувани.

Криспин отвърна на погледа му с усмивка.

— Едно е да седиш на трибуните и да размишляваш как е станало нещо, съвсем друго е да го направиш на пълна скорост на пистата. Все едно дали съм прав, или не, позволете ми да ви поздравя. Не очаквах днес да се развълнувам, а бях.

— Оказвате ми много висока чест — промълви Скорций.

— Е, какво е? — попита императорът. — Твоята идея, родиецо? Испахански рубин е заложен тук.

Криспин го погледна и преглътна. Не беше знаел какъв е залогът, разбира се. Не беше дребна награда. Беше цяло състояние, от далечния изток. Обърна се отново към Скорций и се окашля.

— Дали нямаше нещо общо със светлината и тъмнината в тълпата?

И от последвалата усмивка на лицето на колесничаря разбра, че е улучил. Успял беше. Решаващият ребуси ум. През целия му живот.

Във възцарилата се, изпълнена с очакване тишина, Криспин продължи все по-уверено:

— Бих казал, че много опитният Скорций е направил извода си от тъмното на тълпата, когато е стигнал завоя под Императорската ложа, ваше величество. Трябва да е имало и други неща, които той знае, а аз дори не мога да си ги представя, но бих рискувал, че това е най-важното.

— Тъмното на тълпата? — изръмжа сърдито протоофициарият. — Що за нелепост е това?

— Надявам се, че не е нелепост, ваше сиятелство. Имам предвид лицата им, разбира се. — Криспин не каза нищо повече. Гледаше колесничаря до себе си. Вече всички бяха извърнали погледи към него.

— Изглежда, си имаме — най-сетне проговори сорианецът — още един колесничар. — Усмихна се и оголи два реда равни бели зъби. — Боя се, че родиецът изобщо не е майстор на мозайки. Той е опасен измамник, господарю.

— Прав ли е? — попита рязко императорът.

— Напълно, трижди въздигнати.

— Обясни! — Беше заповед, изплющя като камшик.

— Поласкан съм, че бях помолен — отвърна кротко шампионът на Сините.

— Не си помолен ти. Гай Крисп от Варена, обясни какво имаш предвид.

Скорций се смути, за първи път. Криспин осъзна, че императорът е наистина раздзразнен, и предположи защо: в тази зала явно имаше още един човек с решаващ ребуси ум.

Заговори предпазливо:

— Понякога човек, който гледа нещо за първи път, може да забележи онова, което другите, по-запознатите с гледката, вече не могат. Признавам, че в последните надбягвания през този дълъг ден се бях отегчил и погледът ми започна да блуждае. Измести се на трибуните от другата страна на спината.

— И това те е научило как да спечелиш надбягване с колесници? — Краткият изблик на Валерий беше отшумял. Любопитството му се беше върнало, забеляза Криспин. Тъмният поглед на Аликсана до него беше неразгадаем.

— Научи ме как някой по-добър от мен би могъл да го направи. Един майстор на мозайки, както ви казах, господарю, вижда смяната на цветовете и светлината в света на Джад с известна… прецизност. Длъжен е, иначе ще се провали в работата си. Част от следобеда наблюдавах какво ставаше, когато колесниците минаваха покрай отсрещните трибуни и хората се извръщаха да ги проследят.

Валерий вече се беше навел напред, свъсил вежди и съсредоточен. Изведнъж вдигна ръка.

— Почакай! Ще рискувам. Чакай. Да… фонът е по-светъл, по-бял, когато гледат право напред — с лица към теб, — и по-тъмен, когато виждаш коса и шапки на главите?

Криспин не отвърна нищо. Само се поклони. Скорций до него безмълвно го последва.

— Вие спечелихте своя рубин, господарю — промълви колесничарят.

— Не съм. Все още не… Твой ред е, Скорций. Обясни!

Сорианецът заговори:

— Когато стигнах завоя при катизмата, ваше величество, трибуните вдясно от мен бяха многоцветни, доста тъмни, докато карах покрай Кресценс и навътре. Не трябваше да е така, след като първите на Зелените и Сините бяха точно под тях. Лицата им трябваше да са извърнати точно към нас, докато минавахме, да са светъл фон на слънчевата светлина. При надпревара всъщност лица няма, само фон — както каза родиецът, впечатление за светло и тъмно Трибуните преди завоя бяха тъмни. Което означаваше, че зрителите са се извърнали от нас. Защо са се извърнали от нас?

— Заради сблъсъка зад вас. — Императорът на Сарантион кимна замислено, сплел пръсти пред себе си, с лакти на облегалките. — Нещо по-изкусяващо, по-привлекателно от двамата шампиони.

— Голям, жесток сблъсък, господарю. Само това би ги отклонило, би ги накарало да извърнат глави. Ако си спомняте, първоначалната злополука стана преди двамата с Кресценс да излезем напред. Изглеждаше дребна, двамата я видяхме и я избегнахме. Тълпата също трябваше да я е видяла. За да се извърне така Хиподрумът от двама ни, трябваше да се е случило нещо по-голямо, след първия сблъсък. А ако трета — или и четвърта — колесница са се блъснали в първите две, то екипите на Хиподрума нямаше да са успели да разчистят пистата.

— А първият сблъсък бе на вътрешната пътека — добави императорът и кимна. Вече се усмихваше със задоволство, сивите му очи бяха пронизващи. — Родиецо, и ти разбра всичко това?

Криспин бързо поклати глава.

— Не чак толкова, господарю. Предположих само най-простата част. Поласкан съм… за това, че се оказах прав. Изводите, до които Скорций казва, че е стигнал, в разгара на гонитбата, докато управлява на пълна скорост четири коня и надвива съперника си, са почти извън способностите ми.

— Всъщност го разбрах много късно — каза със съжаление Скорций. — Ако наистина бях внимавал, изобщо нямаше да вляза навътре покрай Кресценс. Щях да му остана от външната страна при завоя и правата отсечка. Това щеше да е правилният ход. — И добави: — Понякога успяваме повече с късмет и божията милост, отколкото с друго.

Никой нищо не отвърна на това, но Криспин видя как върховният стратег Леонт направи знака на слънчевия диск. След миг Валерий вдигна глава и кимна на канцелара. Гесий, на свой ред, даде знак другиму и откъм вратата зад трона напред пристъпи мъж. Носеше черна копринена възглавничка. На нея бе положен рубин в златен обков. Тръгна към Криспин. Дори отдалече Криспин видя, че тази бляскава награда за едно суетно забавление на император по време на празничен пир струва повече пари, отколкото бе имал някога. Слугата спря пред него. Скорций, от дясната му страна, се усмихваше широко. „Късмет и божията милост“. Криспин заяви:

— Никой тук не е по-малко достоен за този дар, макар да се надявам, че ще удовлетворя императора по други начини, докато му служа.

— Не е дар, родиецо. Награда е. Всеки мъж — или жена — тук можеше да го спечели. Всички имаха тази възможност преди теб, по-рано тази вечер.

Криспин сведе глава. И изведнъж му хрумна нещо и преди да е успял да се сдържи, се чу, че заговори отново:

— Бих ли могъл… може ли да ми се позволи да го използвам тогава като дар, ваше величество? — Едва изрече думите. Плащаха му добре, но не беше чак богат. Майка му също, Марциниани жена му — и те.

— Той е твой — отвърна императорът след кратка, напрегната тишина. — Което човек притежава, може да го подари.

Вярно беше, разбира се. Но какво притежава човек, щом живота, щом любовта може да му ги отнеме мракът? Не е ли всяко притежание един… заем, временен и преходен като пламъка на свещ?

Не му беше времето, нито мястото за това.

Криспин си пое дълбоко дъх, мъчеше се да се измъкне на светло, далече от сенките. И каза, макар да знаеше, че това може да е поредната грешка:

— В такъв случай за мен ще е висока чест, ако нейно благородие Стилиана приеме този пламък от мен. Аз дори нямаше да получа възможност да отговоря на това предизвикателство, ако тя не ме беше оценила така милостиво. И се боя, че непредпазливите ми думи преди малко може да са наскърбили един мой колега, майстор, когото тя цени. Може ли това да послужи за извинение? — Усети погледа на зяпналия колесничар, чу удивеното мърморене сред придворните.

— Благородно казано! — извика Фаустин иззад двата трона. Криспин си помисли, че протоофициарият, с цялата му власт над цивилните служби, май не е особено рафиниран. Хрумна му в същия момент — щом забеляза умислената физиономия на Гесий и ироничната, хитра усмивка на лицето на императора — че това може би не е случайно.

Кимна на слугата — облечен в ярко сребристо — и той поднесе възглавничката на русокосата дама, която стоеше до троновете. Криспин видя как стратегът до нея се усмихна, но самата Стилиана Далейна беше пребледняла. Това наистина можеше да се окаже грешка; тук изобщо не можеше да разчита на инстинктите си.

Тя обаче посегна и взе пръстена с рубина. Всъщност нямаше избор. Колкото и да беше скъп, до огромната перла на шията й рубинът изглеждаше почти нищожна дрънкулка. Тя беше дъщеря на най-богатата фамилия в империята. Дори Криспин знаеше това. От този рубин се нуждаеше толкова, колкото Криспин се нуждаеше от… чаша вино.

„Лошо сравнение“, помисли си. Всъщност се нуждаеше от вино, и то спешно.

Стилиана Далейна го изгледа продължително, след което изрече ледено, цялата — сдържано съвършенство:

— Вие на свой ред ми оказвате голяма чест и с щедростта ся удостоихте спомена за Родийската империя. Благодаря ви. — Не се усмихна. Дългите й пръсти се затвориха около рубина в шепата й.

Криспин се поклони.

— Длъжна съм да заявя — вметна с жалостив тон императрицата на Сарантион, — че съм неизразимо натъжена. Нима не те подканях аз да заговориш, родиецо? Нима не спрях възлюбления ни Скорций, за да ти дам възможност да покажеш остротата на ума си? Какъв подарък ще поднесеш на мен, ако смея да попитам?

— Ах, колко си жестока, обич моя — рече императорът до нея. Изглеждаше отново развеселен.

— Жестоко съм презряна и пренебрегната — отвърна съпругата му.

Криспин преглътна.

— Тук съм, за да служа на императрицата във всички неща, които бих могъл да направя за нея.

— Добре! — възкликна Аликсана Сарантийска. Отривистият й глас се промени на мига, сякаш точно това бе очаквала да чуе. — Много добре. Гесий, разпоредете се родиецът да бъде отведен в покоите ми. Желая да обсъдя мозайката там, преди да се оттегля за сън.

Последва ново шумолене и раздвижване. Примигаха светилници. Криспин забеляза как мъжът с бледото лице до стратега изведнъж присви устни. Императорът, отново развеселен, каза само:

— Аз съм го повикал за Храма, скъпа. Всякакви други отклонения трябва да останат на втори план.

Императрицата на Сарантион повдигна великолепните си вежди и отвърна:

— Аз не съм отклонение.

Но го каза с усмивка и в залата като куче по петите й последва весел смях.

Валерий стана от трона си.

— Родиецо, бъди добре дошъл в Сарантион. Влизането ти сред нас не мина кротко.

Вдигна ръка. Аликсана положи дланта си върху неговата, с блясъка на златните пръстени по нея, и стана. Двамата изчакаха дворът да ги удостои с почтителните си поклони, после се обърнаха и напуснаха залата през еднокрилата врата зад троновете.

Той се изправи и затвори за миг очи, развълнуван от бързината, с която се бяха разиграли събитията. Чувстваше се като човек, препускал с колесница, без изобщо да може да удържи впряга. Когато ги отвори отново, видя втренчения поглед на истинския колесничар.

— Внимавай с тях — промърмори сорианецът. — С всички.

— Как? — успя да промълви Криспин, но в същия миг мършавият стар канцелар се нахвърли върху него като върху плячка. Стисна с тънките си кокалести пръсти рамото му и плавно го поведе през залата, по тесерите на имперския лов, покрай сребърни дръвчета и обсипани с драгоценни камъни птици в клоните им, и алчно гледащите ги, натруфени в коприна фигури на сарантийския двор.

Щом излязоха през вратите със сребърния обков в преддверието, някой зад тях плесна три пъти, а след това, сред подновените приказки и провлачен среднощен смях, Криспин чу как механичните птици на императора запяха.