Кася се събуди призори объркана от екота на камбаните. Нямаше джадитски камбани в родния й край, където боговете обитаваха тъмните лесове или реките, или полята със зърно и се умилостивяваха с кръв. Тези храмови камбани бяха част от градския живот. Тя беше в Сарантион. Половин милион души, беше казал Карулус. Беше й казал, че ще свикне с тълпите, ще се научи да спи и под звъна на камбани, ако реши.

Сънят беше за водопада край дома й, лете. Седеше на брега под водопада, в сенките на листати дървета, надвесени над водата. С нея имаше някакъв мъж, нещо небивало у дома, приживе.

Не можеше да види лицето му в съня.

Камбаните продължаваха, зовяха Сарантион за молитва. Джад на Слънцето бе подкарал колесницата си нагоре. Всички, които търсеха божията закрила в живота си и застъпничеството му след смъртта, стига да се въздигнат с него, се отправяха в този миг към параклиси и храмове.

Кася лежеше съвсем неподвижна и мислеше за съня си. Чувстваше се странно, тревожно; нещо смътно я безпокоеше. После си спомни: мъжете не се бяха върнали през нощта, или поне преди да заспи. А и онова притеснително посещение на дворцовия майстор на мозайки. Настръхнал такъв, уплашен. Не беше успяла да предупреди Криспин, преди да го отведат в имперския двор. Карулус я беше уверил, че не е важно, че родиецът може сам да се справи в двора, че имал закрилници там.

Кася знаеше, че самата идея за закрилник означава, че има някой, от когото трябва да те закрилят, но не го беше казала. Бяха вечеряли заедно с Карулус и Варгос, а после се бяха върнали тук през пощурелите улици за чаша вино на тихо. Знаеше, че трибунът би предпочел да пообикаля из града с халба пиво в ръка в последната нощ на Дикания и че бе останал тук вътре заради нея. Беше му благодарна за тази доброта, за това колко весело и леко разказваше. Какви ли не истории. Беше я накарал да се усмихне и се беше ухилил широко, като го видя. А при първата им среща с Криспин го беше съборил в несвяст с шлема си. Хората му бяха пребили от бой Варгос. Много неща се бяха променили за толкова кратко време.

По-късно беше дошъл задъхан вестоносец да потърси войниците: трябвало да отидат до Имперския прецинкт, да чакат при Бронзовите порти — или където им наредят, като стигнат там — и да придружат родийския майстор Гай Крисп от Варена дотука. Заповед от канцелара.

Карулус й се беше усмихнал над масата. — Казах ли ти? Закрилници. А при това отиде под собственото си име. Това е добра новина, момиче. — Викна петимата си войници, взеха си оръжията и заминаха.

Варгос, привикнал с ранни лягания и ранни ставания, вече си беше легнал. И Кася отново бе останала сама. Всъщност нямаше страхове за себе си. Или не точно. Нямаше представа какво ще стане с живота й. Това можеше да се превърне в повод за страх, ако започнеше да се замисля.

Остави недопитото вино на масата и се качи в стаята си, заключи вратата, съблече се и легна. Сънува какви ли не неща, будеше се от разни звуци от улиците долу, вслушваше се в стъпки на прибиращи се по коридора. Тях не беше чула.

Сега стана, изми се — лицето и от кръста нагоре — на умивалника в стаята, облече се в онова, което бе носила по пътя и откакто пристигнаха. Криспин беше споменал да й купят дрехи. Думите отново събудиха в ума й тревожния въпрос за бъдещето.

Камбаните бяха спрели. Тя оправи косата си с пръсти и излезе в коридора. Поколеба се, после реши, че е редно да го потърси, да му каже за другия майстор, който бе идвал, да разбере какво се е случило през нощта. Ако не беше редно, по-добре беше да го разбере сега. Все пак беше свободна. Гражданка на Сарантийската империя. Живяла бе като робиня по-малко от година. Това не можеше да предопредели живота й, така си каза тя.

Тя вдигна ръка да почука на вратата му и чу отвътре нечий глас.

Сърцето й подскочи. Много се изненада, макар че след това щеше да реши, че не е чак толкова изненадващо. Думите, които чу да се изричат, я стъписаха обаче, както и отговорът на Криспин. Тя се изчерви, вслушана; вдигнатата й ръка потрепери във въздуха.

Не почука. Обърна се, много объркана, и тръгна надолу към гостилницата.

По стъпалата срещна двама от хората на Карулус и те й казаха за нападението.

Кася се подпря на стената. Коленете й бяха странно омекнали. Двама от войниците бяха загинали, дребничкият сорианец и Ферикс от Амория: хора, които бе опознала по пътя. И шестимата нападатели били убити, които и да бяха. Криспин бил добре. Карулус го ранили. Двамата се прибрали чак сега, на разсъмване. Видели ги да се качват по стъпалата, не спрели да поговорят.

Не, с тях нямало други, казаха войниците.

Не ги беше чула в коридора. А може би тъкмо това — не камбаните — я беше извлякло от съня й или бе оформило съня й. Безлик мъж до водопад. Хората на Карулус, мрачни и навъсени, я подминаха към общата си стая да си вземат оръжията. Вече щяха да ги носят навсякъде, разбра тя. Смъртта променя нещата.

Стоеше на стълбището, потресена и объркана. Варгос вече сигурно беше в някой параклис, долу нямаше никого. Помисли си, че някой враг може вече да се е качил горе, но Криспин не й беше прозвучал… притеснено. Хрумна й, че може би трябва да каже на някого или сама да провери как е той, с риск да изпадне в неловко положение. Предната нощ някой се беше опитал да го убие. Пое си дълбоко дъх. Грубата каменна стена жулеше рамото й. Не беше прозвучал притеснено. А другият глас беше женски.

Обърна се и тръгна към стаята на Карулус. Нали казаха, че е ранен. Почука решително. Той попита кой е, уморено. Тя каза. После отвори.

Малки неща променят живота. Променят съдбата.

Криспин се изви рязко настрани, по-далече от ножа. Едната му ръка се вкопчи здраво в пилона на леглото, за да се задържи прав.

— Аха — каза жената в приглушената светлина на спалнята му, — Все пак си ти, родиецо. Добре. Боях се за целомъдрието си.

Остави ножа. По-късно той щеше да си спомни как си помисли, че май не иска да държи точно нож. Но сега беше онемял.

— Е — заговори Стилиана Далейна, небрежно отпусната на леглото му, — казаха ми, че малката актриса си била разпуснала косата за теб в покоите си. Смъкна ли ти се на колене, както казват, че го правела на сцената? Пое ли те в устата си?

Усмихна се, много сдържано.

Криспин пребледня, вторачен в нея. Трябваше му малко време, докато се овладее.

— Изглежда, са ви заблудили. Никакви актриси нямаше в палатата на Сините, когато стигнах там — отвърна много предпазливо. Разбираше за какво му намеква. Нямаше да го признае. — И бях само в кухнята, в ничии жилища не съм влизал. Вие какво правите в моето? — Може би трябваше да я нарече „ваше благородие“?

Беше сменила облеклото си. Дворцовите одежди ги нямаше. Носеше тъмносиня роба с качулка, отметната назад и обрамчила златистата й коса, която все още бе прибрана с игли, макар и без накити. Как бе минала незабелязана по улиците и бе влязла тук? Дали бе подкупила някого? Сигурно й се беше наложило. Нали?

Тя не отвърна на въпроса му. Поне не с думи. Изгледа го продължително от леглото, после стана. Много висока жена, синеока, русокоса, ухание лъхаше от нея: Криспин си помисли за диви цветя, за планинска морава и нещо опияняващо под това, макове. Сърцето му се разтуптя: опасност и — бързо надигаща се, против волята му — страст. Изражението й беше замислено, преценяващо. Без да бърза, тя вдигна ръка и прокара пръст по обръснатата му брадичка. Докосна ухото му, обиколи го. После се повдигна на пръсти и го целуна по устата.

Той не помръдна. Можеше да се отдръпне, помисли си след това, да отстъпи назад. Не беше невинен, беше разбрал — колкото и да беше изтощен — преценяващия поглед в очите й, когато застана пред него сред сенките и лъчите светлина в стаята. Не беше отстъпил. Въздържа се да се отзове обаче, колкото можа, дори когато езикът й…

На нея като че ли й беше все едно. Всъщност, сякаш дори й се стори забавно, че той се сдържа, застанал сковано пред нея. Съвсем преднамерено не бързаше, притиснала тялото си в неговото, езикът й забърса устните му, промуши се между тях, после се плъзна навътре. Той чу тихия й смях, усети топлия й дъх на кожата си.

— Дано само да е оставила малко живец у теб — промълви съпругата на върховния стратег на империята. Ръката й търсещо се плъзна по туниката му, към кръста и надолу.

Този път Криспин се отдръпна, тежко задъхан, но не и преди да го е докоснала през копринената тъкан. Видя усмивката й, малките равни зъби. Великолепна беше Стилиана Далейна, като стъкло, като бяла слонова кост, като някой от онези ножове, изковани в най-далечния запад на света, в Есперана, където майсторите правеха такива изделия — колкото образци на красота, толкова и носители на смърт.

— Добре — повтори тя и го погледна: самоуверена, насмешлива, дъщеря на богатство и власт, венчана за нея. Още усещаше вкуса й, допира на устните й. Тя добави замислено: — Боя се обаче, че ще те разочаровам. Как бих могла да се състезавам с актрисата в това? Казват, че като млада негодувала, че Джад я бил дарил с недостатъчно отверстия за любовните актове.

— Спрете! — изхриптя Криспин. — Това е игра. Защо я играете? Защо сте тук? — Тя отново се усмихна. Бели зъби, бели ръце, вдигащи се към косата й, широки ръкави на робата, смъкващи се, за да ги оголят, тънки и нежни. Каза й с гняв, мъчеше се да надвие желанието: — Тази нощ някой се опита да ме убие.

— Знам — отвърна Стилиана Далейна. — Това възбужда ли те? Дано.

— Знаете? Какво още знаете за това? — Докато го изричаше, тя започна да разпуска златната си коса.

После спря. И го погледна, този път с други очи.

— Родиецо, ако бях пожелала да си мъртъв, щеше да си мъртъв. Защо Далейн ще наема пияници в някаква кръчма? Защо ще си прави труда да убива някакъв си художник?

— Защо си правите труда да идвате неканена в тази стая? — сопна се Криспин.

Тя отново се засмя. Ръцете й отново се засуетиха, да махнат иглите; после тя тръсна глава и русата й коса се разпиля, стигна до раменете й.

— Трябва ли да оставим на актрисата всички интересни мъже?

Криспин поклати глава. Познатият гняв вече се надигаше и той потърси убежище в него.

— Ще го повторя: играете игра. Тук сте не защото желаете да спите с някакъв си чуждестранен художник. — Тя бе съвсем близо до него, мирисът й го обгръщаше. Тъмночервен, замайващ като макове, като неразредено вино. Много различен от този на императрицата. Така и трябваше да е. Карулус, а после и евнусите му го бяха казали.

Криспин седна на дървения скрин под прозореца. Пое си дъх.

— Зададох няколко въпроса. Струва ми се, че са уместни при тези обстоятелства. Чакам. — И след пауза добави: — Ваше благородие.

— Аз също — промълви тя и приглади косата си. Но гласът отново се бе променил, откликваше на неговия тон. Настъпи мълчание. Криспин чу как някаква кола изтрополи на улицата. Някой извика. Снопове светлина и мрак падаха по тялото й. Ефектът бе много красив.

Тя заговори:

— Може би си склонен да се подценяваш, родиецо. Явно не си много наясно какви са порядките в този двор. Никого не канят така бързо като теб. Посланици чакат седмици, художнико. Но императорът е обсебен от своя Храм. Само за една нощ ти бе поканен в двора, възложени ти бяха мозайките на Храма, има лична среща с императрицата и причини освобождаването на човека, който вършеше работата, преди да дойдеш ти.

— Вашият човек.

— Донякъде — безгрижно отвърна тя. — Беше свършил малко работа за нас. Прецених, че ще е изгодно Валерий да ни е задължен, че сме му намерили майстор. Леонт не бе съгласен с това, но си имаше свои причини да предпочита Сироес. Той си има свои… виждания за това, което трябва да се позволява на теб и други художници да показвате в храмовете.

Криспин примигна. Това може би трябваше да се обмисли. По-късно.

— Значи Сироес е наел онези войници? Не съм имал намерение да провалям ничия кариера.

— Но я провали. — Аристократичната студенина отново се появи в гласа й. — И то напълно. Но не, мога да те уверя, че Сироес не е в състояние да наеме нощни убийци. Повярвай ми.

Криспин преглътна. Нищо успокоително нямаше в тона й, но пък имаше нотка искреност. Реши, че не му се ще да я пита защо е толкова сигурна.

— Кой тогава?

Стилиана Далейна вдигна ръце с дланите навън, в елегантен жест на безразличие.

— Представа нямам. Прегледай си списъка на враговете. Избери си там някое име. Актрисата хареса ли огърлицата ми? Сложи ли си я?

— Императорът не й разреши — отвърна Криспин натъртено. И забеляза, че това я изненада.

— Валерий е бил там?

— Там беше. И никоя не се е смъквала на колене.

Тя остана удивително спокойна. Цял живот интригантстване и надиграване на по-низши. Усмихна се леко.

— Все още. — Каза го с малко по-дълбок тембър, с очи, приковани в неговите.

Беше игра и той го знаеше, но въпреки волята си отново усети прилива на страстта.

Отвърна колкото можеше по-предпазливо:

— Не съм свикнал да ми се предлага любов след толкова бегло запознанство, освен от курви. А по принцип не съм склонен да приемам и техните предложения.

Тя го зяпна и Криспин имаше чувството, че — може би за първи път — леко се затруднява в оформянето на преценката си за мъж в една стая с нея. Беше стояла права. Сега се смъкна на ръба на леглото до скрина, на който седеше той. Коленете й се забърсаха в неговите и тя леко ги отдръпна.

— Това би ли те задоволило? — промълви гърлено. — Да се държиш с мен като блудница, родиецо? Да натиснеш главата ми във възглавницата и да ме обладаеш отзад? Да стискаш косата ми, докато крещя, докато ти говоря мръсни, възбуждащи неща? Да ти кажа ли какво обича да му правя Леонт? Ще те изненада сигурно. Много обича да…

— Не! — изхриптя Криспин почти отчаяно. — Какво значи това? Забавлява ли ви да играете мръсницата? Обикаляте улиците да съблазнявате любовници? В този хан има други спални.

Физиономията й беше неразгадаема. Той се надяваше, че туниката му скрива доказателството за възбудата му. Не смееше да погледне надолу, за да се увери.

— Какво значело това, моля ви се? Бях решила, че си интелигентен, родиецо. Даде някакви признаци за това в тронната зала. Да не би да си оглупял от умора? Не можеш ли да допуснеш, че в този град има хора, които смятат, че нашествието в Батиара е разрушителна глупост? Които биха могли да решат, че ти — като родиец — може би споделяш това убеждение и имаш желание да спасиш семейството и страната си от последствията от едно нашествие?

Думите се врязваха в него като ножове, остри и точни почти по войнишки в прямотата си. Тя добави със същия тон:

— Преди да си се замесил безнадеждно в кроежите на актрисата и нейния съпруг, изглеждаше разумно да те преценя.

Криспин се потърка по челото. Беше му дала частично обяснение в края на краищата. Съживеният гняв прогони умората.

— С всички ли, които привличате на своя страна, спите? — отвърна той и я изгледа хладно.

Тя поклати глава.

— Не си от най-учтивите, родиецо. Спя там, където ме отведе удоволствието. — Криспин не се трогна от упрека й. Но го беше изрекла със свободната увереност на жена, несвикнала да отказват на желанията й. „Актрисата и нейният съпруг“.

— И заговорничите да осуетите плановете на императора?

— Той уби баща ми — отвърна рязко Стилиана Далейна на леглото му. Светлата коса ограждаше в рамка изящното й лице. — Жив го изгори, със сарантийски огън.

— Стари слухове — каза Криспин, но беше потресен и се мъчеше да го прикрие. — Защо ми го казвате това?

Тя се усмихна, съвсем неочаквано.

— За да те възбудя?

Не можеше да не се изсмее. Колкото и да се мъчеше да се сдържи, рязката смяна в тона, иронията в това беше твърде духовита.

— За жалост жертвоприношенията не ме възбуждат. Да разбирам ли, че върховният стратег споделя възгледа, че не бива да се води война в Батиара? Той ли ви прати тук?

Тя примигна.

— Не. Леонт ще направи каквото му каже Валерий. Той ще ви завземе, както завзе Мажритските пустини и северните степи и наложи обсада над басанидските градове на изток.

— И през цялото това време новата му съпруга ще прави всичко, за да го унищожи?

За първи път тя се поколеба.

— Новата му награда е фразата, която ти трябва, родиецо. Отвори си ушите и очите, има неща, които трябва да научиш, преди Петрус Тракезиеца и малката му танцьорка да са те привлекли на своя страна.

Презрението й беше неприкрито. „Нямала е избор за брака си“, прецени Криспин. Но стратегът беше млад, прославен и високо почитан — и безспорно хубав мъж. Криспин я гледаше и имаше чувството, че е нагазил в черни води, с невъобразимо сложни течения опитващи се да го засмучат.

— Аз съм просто майстор на мозайки. Тук съм, за да помогна с образи по стените и купола на един храм.

— Кажи ми — заговори Стилиана Далейна все едно, че не го беше чула — за кралицата на антите. Тя също ли ти предложи тялото си в замяна на услугите ти? Да не би да си притеснен заради това? Да не би да закъснях с чара си? Отхвърляш ме като по-евтина стока? Да се разплача ли?

Тъмните води се завихриха. Това вече трябваше да е блъф, предположение. Не можеше чак толкова нашироко да се е разчуло за онази среднощна среща. В ума му изплува спомен: друга една ръка в косата му, когато се наведе да целуне едно поднесено стъпало. Друга жена, още по-млада от тази, също толкова наясно с властта и интригите. Или навярно… не толкова. Възможно ли бе Варена да е също толкова подмолна като Сарантион? Или което и да било друго място на света?

Криспин поклати глава.

— Не съм запознат с мислите или… благоразположенията на управляващите нашия свят. Тази среща е единствена по рода си в жизнения ми опит. — Беше лъжа; и все пак, докато я гледаше между резките от светлина и сянка — не беше.

Пак същата усмивка — уверена и смущаваща. Тази жена умееше с невероятна лекота да се прехвърля от имперски интриги на будоарни теми.

— Колко мило. Обичам да съм единствената. Но все пак знаеш, че за всяка жена е срамно да се предложи и да й откажат, нали? Казах ти: спя там, където ме води удоволствието, не нуждата. — Замълча. — Или по-скоро там, където ме привлече друг вид нужда.

Криспин преглътна. Не й вярваше, но коляното й под синята роба се задържаше на по-малко от длан от неговото. Вкопчи се отчаяно в яда си, в усещането, че го използват.

— За един мъж с достойнство е срамно да го приемат като пионка в игра.

Веждите й бързо се вдигнаха и тонът й — отново — се промени.

— Но ти си точно това, глупако. Разбира се, че си. Достойнството няма нищо общо с това. Всеки в този двор е с достойнство — и всеки е пионка в игра. В много игри наведнъж — някои на убийства, някои — на страст. Макар че в крайна сметка само една е важна и всички други са част от нея.

Това трябваше да е отговор на мисълта му, изглежда. Коляното й докосна неговото. Нарочно. У тази жена нямаше случайни неща, беше убеден. „Някои — на страст“.

— Защо трябва да си въобразяваш, че си по-различен? — добави тихо Стилиана Далейна.

— Защото искам да съм различен — отвърна той, изненадващо за самия себе си.

Последва мълчание. После:

— Ставаш все по-интересен, родиецо, трябва да призная, но това почти със сигурност е самозаблуда. Подозирам, че актрисата вече те е омаяла и ти дори не го съзнаваш. Все пак ще плача, изглежда. — Изражението й се бе променило, но много далече от плача. Тя стана рязко, прекоси с три широки крачки стаята и се обърна.

Криспин също стана. След като вече се бе отдръпнала, изпитваше хаос от чувства: опасение, съжаление, любопитство, доза изнервящо желание. Последното му беше чуждо вече от много време. Тя вдигна качулката си да скрие разпиляното злато на косата си.

— Дойдох също и за да ти благодаря за рубина, разбира се. Беше… интересен жест. Не е трудно да ме намериш, художнико, ако решиш да поговорим пак за твоя дом и възможната война. Убедена съм, много скоро ще ти стане ясно, че човекът, който те доведе тук да му направиш свети ликове, също така се кани да подложи на разгром Батиара само заради личната си слава.

Криспин се окашля.

— Радвам се да разбера, че скромният ми дар е заслужил благодарност. Аз съм най-обикновен художник.

Тя поклати глава, отново с хлад в очите.

— Това е страхливецът в теб, криещ се от истините на света, родиецо. Всички мъже — и жени — са повече от едно нещо. Или искаш да се ограничиш така? Да живееш на скелето си, докато всички долу умират?

Интелигентността й бе ужасяваща. Също като на императрицата. Хрумна му, че ако не се беше срещнал първо с Аликсана, може би наистина нямаше да има защита срещу тази жена. Стилиана Далейна може би не грешеше, в края на краищата. А след това се зачуди дали императрицата не се беше досетила за това. Дали това не бе причината за бързата среднощна покана в Траверситския палат? Възможно ли бе тези жени да са толкова бързи, толкова проницателни? Главата го заболя.

— Тук съм от два дни, ваше благородие, и тази нощ не съм спал. Говорите ми за заговор срещу императора, който ме покани в Сарантион, и дори срещу съпруга ви, ако ви разбирам. Нима трябва да бъда купен с женска коса на леглото ми за една нощ — или утро? — Поколеба се. — Дори да е вашата?

Усмивката се върна отново, загадъчна и предизвикателна.

— Случва се — промълви тя. — Понякога е по-дълго от една нощ или нощта е… по-дълга от обичайното. Времето тече странно в някои обстоятелства. Не си ли го открил това, Гай Крисп?

Той не посмя да отвърне. Тя като че ли не го очакваше.

— Можем да продължим тази тема друг път. — Замълча. Стори му се, че се бори вътрешно с нещо. После добави: — За твоите ваяния. Куполите и стените? Не ставай… прекалено увлечен в работата си, родиецо. Казвам го с добро чувство, а може би не трябваше. Слабост ми е.

Той пристъпи към нея. Тя вдигна ръка.

— Без въпроси.

Криспин спря. Тя бе въплъщение на ледена, сдържана красота. Но не беше сдържана. Езикът й бе докоснал неговия, ръката й, плъзгаща се надолу…

И тази жена, на всичко отгоре, като че ли можеше да отгатва всяка негова мисъл. Усмивката отново се появи.

— Сега възбуден ли си? Заинтригуван? Харесваш ли жените да показват слабост, родиецо? Да запомня ли това, както и възглавницата?

Той се изчерви, но издържа ироничния й поглед.

— Обичам хората в живота ми да показват нещо от… себе си. Непрецененото. Движения извън игрите, за които споменахте. Това би ме привлякло, да.

Този път тя замълча, застанала сковано до вратата. Слънчевата светлина, хлъзгаща се през процепите на кепенците, падаше на ивици бледо утринно злато по стената, пода и синьото на робата й.

— Боя се, че това е твърде много за Сарантион — най-сетне отвърна тя. И сякаш понечи да добави нещо, но само промълви: — Лягай си да спиш, родиецо.

Отвори вратата, излезе, затвори я и си отиде. Остана само уханието й и леко разбърканото му легло, и още по-голямата бъркотия в душата му.

Той се смъкна на леглото, с дрехите. Полежа с отворени очи, без да мисли за нищо отначало, после — за високи, величествени стени с мраморни колони над мраморни колони и за огромния, смаляващ всекиго и всичко купол, който му бяха дали, а после дълго — за жени, живи и мъртви, а после затвори очи и заспа.

Ала щом засънува, докато слънцето се извисяваше във ветровитата ясна есенна утрин, сънува първо зубира, заличил време и свят в непрогледна мъгла, а след това — само една жена.

— И нека има Светлина за нас — припя Варгос с другите в малкия параклис в края на литургията. Свещеникът в светложълтата роба вдигна ръце за слънчевия благослов, както правеха в Града, и хората си заговориха отново, оживиха се и тръгнаха към вратите и утрото навън.

Варгос излезе с тях и постоя за миг, примижал срещу ярката светлина. Нощният вятър беше отмел облаците, денят бе ясен и хладовит. Някаква жена — крепеше малко дете на хълбока си и делва с вода на рамото си — му се усмихна, докато го подминаваше. Еднорък просяк го доближи през тълпата, но се разкара, щом Варгос поклати глава. В Сарантион беше пълно с хора, изпаднали в нужда, а и нямаше смисъл да дава милостиня на човек, комуто са отсекли ръката за кражба. Варгос беше непоклатим за такива неща. Северняшка чувствителност.

А не беше беден, между другото. Старшият на Имперската поща му беше връчил с неохота трупаните спестявания и дължимата заплата, преди да напуснат Саврадия, след намесата на центуриона на Карулус. Тук Варгос спокойно можеше да си купи храна, зимно наметало, жена, пиво или вино.

Беше гладен всъщност. Не беше закусил в хана преди молитвите и миризмата на печено на шиш агнешко на откритата сергия през улицата му го напомни. Пресече я, като спря да даде път на една натоварена с дърва кола и група кикотещи се слугини, тръгнали за вода към кладенеца в края на улицата, и си купи един шиш печено. Изяде го на място, докато гледаше как другите клиенти на дребния жилав продавач — от Сория или Амория, ако се съдеше по цвета на кожата му — нагъват сутрешната хапка, забързани кой по каквато работа е тръгнал. Търговията на дребничкия мъж вървеше добре. Хората в града се движеха бързо, беше заключил Варгос. Тълпите и шумът никак не му допадаха, но бе дошъл тук по свой избор, а и в живота си се беше приспособявал и към по-трудни неща.

Свърши с яденето, избърса брадичката си и пусна шиша на купчината до скарата на продавача. После изправи рамене, пое си дълбоко дъх и закрачи към пристанището, за да потърси един убиец. Вестта за нападението беше дошла в хана от палатата на Сините, докато Варгос спеше в неведение. Дори се чувстваше виновен за това, макар да знаеше, че такова чувство е неуместно. Беше научил за снощните събития от войниците, когато слязоха на заранта, вдигнати от камбаните: Криспин бил нападнат, трибунът бил ранен, Ферикс и Сигерус — убити. Шестимата нападатели — убити от трибуна и от привържениците на Сините. Никой не знаеше кой е поръчал нападението. Хората на градския префект го разследвали, така му казаха. Избягвали да говорят с тях, и това му казаха. Много лесно можело да се наемат войници за такова нещо. Можело и да не разкрият нищо повече — до следващото нападение. Хората на Карулус се бяха въоръжили. Варгос веднага го забеляза.

Казаха му също, че Криспин и трибунът още не се били върнали. Но били при Сините, в безопасност. Там прекарали нощта. Камбаните биеха. Варгос отиде в малкия параклис — никой от войниците не дойде с него — и се помоли за двамата мъртви войници, дано намерят приют в Светлината.

Молитвите обаче вече бяха свършили и иницият Варгос, който драговолно се бе обвързал с един родийски майстор, заради проява на кураж и състрадание, и беше влязъл с него в Елшовия лес, и бе излязъл жив оттам, се отправи да търси човека, който искаше смъртта на Криспин. Инициите бяха опасни врагове и който и да беше този човек, вече си имаше враг.

Нямаше как да го знае — и щеше да му е много неприятно, ако някой му го намекнеше — но точно в този момент, докато крачеше по средата на улицата, изглеждаше съвсем като баща си. Хората припряно му правеха път. Един с магаре дори свърна в паника встрани. Варгос дори не го забеляза. Мислеше.

Не можеше дори да твърди, че го бива в планирането. Обикновено реагираше на събитията, вместо да ги предвижда или предизвиква. По имперския път в Саврадия предварителното обмисляне не беше много нужно. На човек му трябваше издръжливост, спокойствие, сила, да можеш да се оправяш с коли и животни, с тояга да боравиш понякога, вяра в Джад.

От всичко това може би последното най-вече щеше да е от полза в опита му да проследи кой е наел войниците. Варгос, поради липса на по-добра идея, реши да иде на пристанището и да похарчи няколко медника в някоя по-забутана каупона. Можеше да подслуша нещо или някой да му предложи сведения. Посетителите там щяха да са роби, слуги, чираци, войници, кътащи последните си медници. Едно-две предложени питиета щяха да са им добре дошли. Хрумна му, че в това може да има и риск. Не му хрумна да си промени плана заради това.

Само част от заранта му беше нужна, за да открие, че Сарантион си е почти като Севера или имперския път, поне в едно отношение: мъжете по кръчмите не бяха склонни да отговарят на въпроси, поставени от непознати, когато ставаше дума за насилие и молба за информация.

Никой в този бедняшки квартал не искаше да е този, който е посочил някой друг, а Варгос не беше толкова опитен с думите или достатъчно ловък, за да въвлече някого в темата за снощния инцидент в лагера на Сините. Като че ли всички знаеха за него — въоръжени войници, нахлули в двора на Сините, си беше събитие дори за един преситен на събития град — но никой не желаеше да каже нещо повече от очевидното и навсякъде, където Варгос се опиташе да зарови по-надълбоко, му отвръщаха с мрачни погледи и мълчание. Шестимата убити войници били от Кализион, с изтекла служба по басанидската граница. Пиели из града от няколко дни, харчели взети назаем пари. Общо взето това, което войниците правят винаги. Това беше известно на всички. Проблемът беше кой ги е наел, а това никой не знаеше или не искаше да го каже.

Хората на градския префект вече бяха започнали да душат из квартала, разбра Варгос. Започна да подозира, след като един нарочно събори предложената му халба на тезгяха на една моряшка пивница, че са научили също толкова малко като него. Не че го беше страх да се забърка в кръчмарски бой, но така със сигурност нямаше да се домогне до нищо. Замълча си, плати за разлятата бира и излезе под ранното следобедно слънце.

И тъкмо беше стигнал до средата на поредната тясна крива уличка, запътен към шума на кейовете, където корабните мачти се огъваха под напора на отривистия вятър, когато му хрумна нещо, получи мисъл, придружена от един спомен от военния лагер на Карулус. След време щеше да го опише точно така — пред себе си и пред други. Че е получил мисъл. Все едно че му я бяха подали отвън. Бе стъписваща с неочакваността си. Щеше да я припише на бога, а в себе си щеше да съхрани спомен за една поляна сред Елшовия лес. Разпита две чирачета за посоките, изтърпя подсмихванията им заради говора си и търпеливо се запъти обратно към сухоземните крепостни стени. Пътят през толкова голям град не беше къс, но момчетата се оказаха честни, не го бяха подвели и скоро Варгос видя табелата на „Отдихът на куриера“. Логично беше да е близо до тройните стени — нали имперските вестоносци идваха оттам.

Години наред беше слушал за този хан. Най-различни куриери го бяха канили да се отбие, ако някой ден дойде в града, и да пийне някоя и друга бутилка с тях. Като по-млад беше разбрал, че пиенето с тях най-вероятно ще бъде последвано от качване на втория етаж, за да останат за малко насаме — възможност, която никога не го беше привличала. Вече като по-голям, поканите изгубиха този нюанс и подсказваха само, че е полезен и сговорчив спътник за хората, която трябва да търпят трудности и несгоди по пътищата.

Спря на прага, преди да влезе, очите му бавно се приспособиха към смътната светлина. Първата част от новата му мисъл не беше особено сложна: след опитите предобеда беше явно, че има повече шанс да научи нещо от някой познат, вместо да продължава да разпитва навъсени непознати по пристанището. Длъжен беше да признае, че и той самият нямаше да отговори на такива въпроси. Не и на хората на градския префект, още по-малко на някакъв новодошъл в Града иниций, разпитващ за неща, които не са му работа.

По-дълбоката идея — онази, която му беше дадена на улицата — бе в това, че сега той търсеше точно определен човек и смяташе, че може да го намери тук или да разбере къде да го търси.

„Отдихът на куриера“ беше прилично голям хан, но не особено пълен в този час. Някои дояждаха късния си обяд, пръснати по масите, по един или по двама. Мъжът зад каменния тезгях вдигна глава и Варгос кимна вежливо. Това не беше каупона — далече беше от пристанището. Предпазливата учтивост тук щеше да е само от полза.

— Ебал съм го в задника тоя варварин — измърмори някой в сенките. — Какво прави тука?

Варгос неволно потръпна. Страх, несъмнено, но и още нещо. Защото в този момент почувства, че нещо от полусвета лъхна покрай него, запретена магия, първобитен мрак, озовал се сред великия Град. Трябваше пак да се помоли, щом свършеше с това.

Позна гласа. Помнеше го.

— Да си купи пиене или ядене, говно пияно. Ти какво търсиш тука, а? — Мъжът, разнасящ пиене и ядене, погледна сърдито над тезгяха към скрития в сенките.

— Аз ли какво търся тука? — изфъфли гласът. — Това си е мой хан, откакто съм почнал в Пощата!

— Обаче вече не си в Пощата. Да забелязваш, че още не съм те изритал навън? Не че не съм го мислил. Тъй че си дръж шибания език зад зъбите, Тилитик.

Варгос никога не беше твърдял, че умът му работи много бързо. Трябваше да… подреди нещата. Дори след като чу познатия глас, а после и името се потвърди, отиде до тезгяха, поръча чаша вино, разреди го с вода, плати си и отпи глътка, докато всичко в ума му не се намести и познатият глас не се сля със събудения спомен от военния лагер. Обърна се. И каза наум още една молитва, преди да заговори.

Впрочем, вече беше напълно сигурен.

— Пронобий Тилитик? — каза кротко.

— Същият, ебал съм те — изръмжа мъжът на масата в ъгъла. Няколко души се обърнаха и го изгледаха с отвращение.

— Помня те — каза Варгос. — От Саврадия. Ти си имперски куриер. Работех там по пътя.

Тилитик се изсмя, прекалено високо. Явно беше пиян.

— И двамата значи. И аз работех на пътя. Кога на кон, кога на жена. Яздех ги наред. — Изсмя се отново.

Тилитик беше сам на масата, с две шишета пред него, без ядене.

— Не си ли вече куриер?

Отговорът му беше съвсем ясен, наред с още няколко неща. Джад го беше изпратил тук. Поне се надяваше, че е Джад.

— Уффолнен съм — изфъфли Тилитик. — Преди пет дни. Последно плащане, без предупреждение. Уффолнен. Ей тъй. Искаш ли пиене, варварино?

— Имам си — отвърна Варгос. Този път изпита някакъв хлад в себе си. Гняв, но по-различен от онзи, с който бе привикнал. — Защо те уволни? — Трябваше да е сигурен.

— Закъснях с една поща. Идиоти бе!

— Ти си идиот — изръмжа един мъж. — Може да добавиш и измама в странноприемница, изхвърляне на пощенски пратки и ръсене на мръсна болест.

— Майната ти — изруга Пронобий Тилитик. — Ти пък да не би да не си спал с пъпчиви блудници? Всичко това обаче щеше да е все едно, ако оня родийски катамит не… — И млъкна.

— Защо, какво е направил? — попита все така кротко Варгос. И вече наистина се уплаши. Защото наистина му беше много трудно да разбере защо богът е решил да му помогне точно така. И колкото и да се мъчеше, не можеше да престане да мисли за Елшовия лес и зубира, и за онази птица от кожа и метал, която Криспин носеше на шията си и я бе оставил там.

Тилитик не отговори. Но беше все едно. Варгос тръгна към изхода. Огледа се примижал на слънцето и видя един от хората на градския префект в края на улицата, с униформа в кафяво и черно. Отиде при него и донесе, че лицето, наело войниците, убили предната нощ трима души, може да се намери на първата маса вдясно от вратата в „Отдихът на куриера“. Представи се и му каза къде може да го намерят, ако се наложи. Изчака онзи да влезе в гостилницата и тръгна обратно към хана.

По пътя се отби в друг параклис — по-голям, с мрамор и рисунки, сред които и останки от фреска зад олтара на Хеладик горе, почти изтрита — и в сумрака и покоя между службите се помоли пред диска и олтара за помощ и напътствие през и извън полусвета, в който сякаш беше навлязъл.

Нямаше да се моли на зубира, на древната мощ на своя народ, която той въплъщаваше. Но вътре в себе си усещаше ужасяващото му присъствие, огромно и мрачно като лесовете от детството му.

Криспин слезе долу малко след обед. Карулус още беше в стаята си и явно спеше дълбоко, изтощен от раните и лечението. Самият Криспин бе замаян и объркан, и не от виното, което бе изпил. Всъщност виното беше най-малката му беда. Постара се с това главоболие да не мисли за някои неща, които се бяха случили в двата двореца и в Храма, и на улицата след това, а после и за опита си да се спогоди с лицето, озовало се в стаята му — на леглото му, — когато се дотътри да си легне призори. Изплувалият образ на Стилиана Далейна, красив като бляскава икона, само го накара да се почувства още по-притеснен.

Реши да направи онова, което винаги правеше у дома в такива моменти. Да отиде в баните.

Ханджията изгледа разбиращо навъсеното му брадясало лице и му каза как да стигне. Криспин се огледа за Варгос, който също необяснимо защо отсъстваше, сви рамене, раздразнен и кисел, и излезе, примижал на ярката светлина на есенния ден.

Всъщност не беше съвсем сам. Двама от войниците на Карулдус тръгнаха с него, с мечовете в ножниците. Императорската заповед от предната нощ. Вече щеше да е с охрана. Някой искаше да го убие. Не другият майстор, нито Далейна, ако можеше да й се вярва. Вярваше й, но съзнаваше, че няма много основание за това.

Помисли си за Кася… но прогони и тази мисъл. Не днес. Днес нямаше да решава никакви важни неща. Трябваха й дрехи обаче, това поне го знаеше. Помисли дали да не изпрати единия войник на пазара да й купи нещо, докато се къпе, и първата бегла усмивка за деня се появи на лицето му — как войникът придирчиво подбира и рови в купчините женско бельо на пазара.

Хрумна му обаче една полезна идейка и в банята помоли за хартия и стилос. Изпрати бегач до Имперския прецинкт с бележка за евнусите от службата на канцелара. Умните хора, които го бяха избръснали и облекли предната вечер, щяха да са повече от подходящи за избиране на облекло за млада жена, току-що пристигнала в Града. Криспин ги молеше за помощ. Накрая се сети и да добави сумата за покупките.

По-късно същия следобед Кася — докато се мъчеше да се справи с някои свои неочаквани открития — щеше да се окаже обкръжена от енергична и шумна група парфюмирани евнуси. Поведоха я нанякъде за изненадващо съдбовната задача да й осигурят подходящо облекло за живот в Сарантион. Бяха грижливи и много забавни, явно цялото упражнение забавляваше и тях, особено духовитите, изпъстрени с мръсни фрази препирни кое било подходящо за нея и кое — не. Кася неволно се изчервяваше, но и се смееше по време на цялата лудория. Никой не я запита какъв ще е животът й в Сарантион, което си беше облекчение, тъй като и самата тя не знаеше.

В баните Криспин се остави да го намажат с масло, да го разтрият и да го изтъркат, след което блажено се отпусна в успокояващата благоуханна вода на горещия басейн. Имаше и други хора, говореха си тихо. Познатото монотонно бръмчене на гласове почти го унесе в сън. Съживи се, като се гмурна в хладината на съседния басейн, а после тръгна, увит в бял ленен чаршаф като призрак, към залата за напарване и щом отвори вратата, видя в мъглата още няколко души, загърнати също като него.

Някой се отмести мълчаливо, за да му направи място. Друг махна вяло с ръка и голият слуга изля нова делва вода върху сгорещените камъни. Парата се издигна със съсък и обви малката зала още по-плътно. Криспин отхвърли в ума си неволната прилика с едно мъгливо утро в Саврадия, облегна се на стената и притвори очи.

Разговорът около него беше накъсан и вял. Хората рядко говорят оживено в обгръщащия зной на парата. Тук беше по-лесно човек да се отпусне в съзерцание, притворил очи. Чуваше как хората се местят и стават, други влизаха — по-хладният въздух лъхваше през отворената за малко врата, после топлината се връщаше. Тялото му беше хлъзгаво от избилата пот, премаляло в ленив покой. Реши, че бани като тази са едно от най-великолепните достижения на модерната цивилизация.

Всъщност, помисли си унесено, парата нямаше нищо общо с мразовитата, дошла сякаш от отвъдното мъгла в онази далечна пустош на Саврадия. Чу отново съсъка, щом някой изля още вода, и се усмихна. Беше в Сарантион, окото на света, и толкова много неща вече бяха започнали.

— Безкрайно ще ми е интересно да чуя вижданията ви относно неделимостта на естеството на Джад — промърмори някой.

Криспин дори не отвори очи. Бяха му разказали за това. Обяснили му бяха, че сарантийците най-страстно обсъждат три теми: колесниците, танците и пантомимите — и безкрайните спорове на религиозни теми. Продавачи на плодове щели да го тормозят, предупредил го беше Карулус, за внушенията в образа на Джад според това дали е с брада, или голобрад; обущари щели да му натрапват със страст мненията си за последния Патриаршески проглас досежно Хеладик; блудница можело да поиска да разбере вижданията му за каноничността на иконите на Блажените жертви, преди да благоволи да се съблече.

Ето защо не беше изненадан, че чува хора да беседват така в потилнята. Изненада се обаче, когато нечий крак го бутна но глезена и същият глас добави:

— Всъщност неразумно е човек да заспи в парата. Криспин отвори очи.

Беше сам във вихрещата се гореща мъгла — пред едно лице. Въпросът за бога беше отправен към него.

Запиталият го, увит хлабаво в белия си чаршаф, седеше и го гледаше с много синеок поглед. Имаше великолепна златиста коса, строго, изваяно като от камък лице, покрито с белези, мускулесто тяло. И беше върховният стратег на империята. Криспин се стегна. Много бързо.

— Ваша светлост!

Леонт се усмихна.

— Просто възможност да поговорим. — Избърса потта от челото си с края на чаршафа.

— Съвпадение ли е? — попита предпазливо Криспин.

Леонт се засмя.

— Едва ли. Градът е прекалено голям за това. Реших, че няма да е зле да уредя един удобен момент да науча вижданията ви по някои въпроси, представляващи интерес.

Държеше се крайно вежливо. Войниците му го обичаха, беше казал Карулус. Готови бяха да умрат за него. И бяха умирали — по бойните полета на запад чак до Мажритските пустини и на север, към Карч и Москав.

И не беше арогантен. За разлика от съпругата си. При все това пълната самоувереност зад тази среща беше провокираща. Само допреди малко тук в парата имаше поне шестима души и един слуга…

— Въпроси, представляващи интерес? Например мнението ми за антите и тяхната готовност срещу нашествие? — Знаеше, че е грубо, и може би неразумно. От друга страна, у дома всички познаваха нрава му и може би беше време и тук да започнат да го опознават.

Леонт изглеждаше озадачен.

— Защо да ви питам за това? Имате ли военна подготовка?

Криспин поклати глава.

Стратегът го погледна.

— Да не би да имате някакви познания за крепостни стени, водни източници, състояния на пътища, планински проходи? Кои от командирите им се отклоняват от обичайното подреждане на силите им? Колко стрели носят стрелците им в колчаните? Кой командва флотата им тази година и колко разбира от пристанища?

Леонт изведнъж се усмихна. Имаше блестяща усмивка.

— Всъщност не бих допуснал, че можете да ми помогнете, дори да искахте. Дори да се замисляше нещо такова като нашествие. Не, не, признавам, че повече ме интересува вашата вяра и вижданията ви за изображенията на бога.

В този момент един спомен прищрака като ключ в ключалка. Раздразнението отстъпи място на нещо друго.

— Вие не ги одобрявате, ако смея да предположа?

На красивото лице на Леонт нямаше и следа от преструвка.

— Да. Споделям убеждението, че да се предава святото в образи води до унизяване на чистотата на бога.

— А онези, които почитат или се прекланят на такива образи? — попита Криспин. Знаеше отговора. Беше навлизал в такива спорове и преди, макар и не запотен в гореща пара и с човек като този.

— Това е идолопоклонство, разбира се — отвърна Леонт. — Връщане към езичеството. Вашето мнение какво е?

— Хората се нуждаят от път към своя бог — отвърна спокойно Криспин. — Но признавам, предпочитам да пазя вижданията си по такива въпроси за себе си. — Усмихна се насила. — Колкото и нехарактерно да е мълчанието по въпроси за вярата в Сарантион. Ваше благородие, тук съм по покана на императора и ще се постарая да удовлетворя него в работата си.

— А патриарсите? Тях да удовлетворите?

— Човек винаги се надява на одобрението на висшестоящите — каза Криспин и също избърса потното си чело с крайчеца на чаршафа си.

Стори му се, че видя през парата как сините очи просветнаха и устата се изви в усмивка. Леонт не беше лишен от чувство за хумор. Това поне бе добре. Отчасти. Не можеше да се отърве от мисълта, че са останали само двамата и че съпругата на този мъж беше в спалнята му тази сутрин и беше казала… каквото беше казала. Реши, че това не може да мине за особено предсказуема среща. Отново се усмихна насила.

— След като ме намирате за неподходящ събеседник по военни въпроси — а не виждам защо да не сте прав, — защо допускате, че трябва да обсъждаме с вас моята работа в Храма? Тесерите и техните форми? Колко знаете или държите да знаете за оцветяването на стъклото? Или за рязането му? Какво е мнението ви за предимствата и методите за подреждането на тесери под ъгъл в замазката? Или за състава и пластовете на самата основа? Имате ли твърди възгледи за използването на огладени камъчета за плътта на човешки фигури?

Леонт го гледаше мрачно, безизразно. Криспин замълча и промени тона.

— Всеки от нас си има своята област на занимания, ваше благородие. Вашите са по-важни, бих казал, но моите може би… плодовете на моите са по-трайни. Навярно би било по-добре — стига да ме удостоите с тази чест — да беседваме за съвсем други неща. Бяхте ли вчера на Хиподрума?

Леонт леко се отмести на скамейката си; белият чаршаф се отпусна около бедрата му. От ключицата до кръста му като червена резка преминаваше белег. Той се наведе и изля нова делва с вода върху камъните. Парата обгърна помещението.

— Сироес не се затрудняваше да ни говори за своите планове и намерения — каза стратегът.

„На нас“, помисли Криспин.

— Госпожа съпругата ви е негова покровителка, доколкото разбрах. Вярвам, че е свършил работа и лично за вас.

— Дървета и цветя на мозайка, да. За брачните ни покои. Сърна и поток, глигани и хрътки, такива неща. Такива образи ни най-малко не ме притесняват, разбира се. — Тонът му беше съвсем искрен.

— Разбира се. Чудесна работа, убеден съм — отвърна кротко Криспин.

Последва късо мълчание.

— Не бих могъл да знам. — Леонт сви рамене. — Допускам, че е добра — Зъбите му блеснаха за миг. — Както казахте, не бих могъл да съдя за нея повече, отколкото вие за тактиката на пълководец.

— Но нали вие спите в тези покои — отвърна Криспин. — Гледате тази мозайка всяка нощ.

— Някои нощи — отвърна кратко Леонт. — Не обръщам много внимание на цветята по стената.

— Но сте толкова притеснен за бога в един храм, че да нагласите тази среща?

— Това е различно. Все пак смятате ли да представите образ на Джад на тавана?

— Купола имате предвид. По-скоро подозирам, че точно това се очаква от мен, ваше благородие. При липсата на други указания от страна на императора или патриарсите, както казвате, би трябвало да сметна, че ще трябва.

— И не се боите от покварата на ереста?

— Изобразявал съм бога още от чирак, ваше благородие. Ако това официално се е превърнало в ерес, вместо в текущ дебат, то никой не ме е уведомил за промяната. Да не би армията да се е заела с оформянето на църковна доктрина? Нима ще обсъждаме как се пробиват вражески стени с песнопения в прослава на Джад? Или с мятане на Свети шутове с катапулти?

Явно беше прекалил. Леонт се намръщи.

— Нагъл си, родиецо.

— Надявам се, че не. Само показвам, че намирам избраната от вас тема за досадна. Не съм сарантиец, ваше благородие. Аз съм родийски гражданин на Батиара, поканен тук като гост на империята.

Неочаквано Леонт отново се усмихна.

— Съвсем вярно. Простете ми. Вие… много драматично нахлухте сред нас снощи и трябва да призная, че се чувствах по-спокоен за подготвяната украса, докато знаех, че я прави Сироес и че съпругата ми е наясно с плановете му. Неговият замисъл… не включваше изобразяването на лика на Джад.

— Разбирам — отвърна кротко Криспин.

Това беше неочаквано и реши друга част от ребуса.

— Казано ми беше, че освобождаването му може да наскърби госпожа съпругата ви. Сега разбирам, че е повод за загриженост и за вас, по други причини.

Леонт се поколеба.

— Към проблемите на вярата подхождам сериозно.

Гневът на Криспин се беше изчерпил.

— Съвсем благоразумно, ваше благородие. Всички сме чеда на бога и всеки трябва да му оказва почит… по своя си начин.

Беше уморен. Беше дошъл тук само за да остави болката зад себе си, да потърси утешение във важна работа. Сложно заплетените светски дела в Сарантион бяха ужасно… заобиколни.

Леонт се отпусна назад, без да отговори. След малко на вратата се почука. Някой я отвори — за миг лъхна хладен въздух — и пак я затвори. Затътри се покрай стратега, като влачеше едното си стъпало, и седна срещу Криспин.

— Няма ли слуга? — изръмжа новодошлият.

— Пуснахме го навън да се поразхлади — отвърна учтиво Леонт. — Би трябвало скоро да се върне, или ще дойде друг. Да лисна ли вода?

— Давай — отвърна мъжът с безразличие.

Явно не знаеше кой току-що е пожелал драговолно да го обслужи като роб в банята, реши Криспин. Леонт вдигна делвата, топна я в каменното корито и сипа вода върху горещите камъни, веднъж и още веднъж. Вълната влажен зной обля Криспин като нещо осезаемо, полепна по гърдите и замъгли взора му. Той погледна насмешливо стратега.

— Втора професия ли?

Леонт се засмя.

— Поне не толкова опасна. Но и не толкова възнаградена. Трябва да ви оставя да отдъхнете. Надявам се, че ще дойдете у нас на вечеря някой път? Жена ми ще се радва да поговори с вас. Тя… колекционира умни хора.

— Не съм бил част от нечия колекция досега — измърмори Криспин.

Третият мъж мълчеше, без да им обръща внимание, загърнат плътно в чаршафа си. Леонт го погледна за миг през рамо и се изправи. В малката стая изглеждаше още по-висок, отколкото в двореца предната нощ. По гърба и възлестите мускули се виждаха други белези. При вратата се обърна и каза високо:

— Оръжията тук са забранени. Ако предадете ножа под крака ви, ще сте извършили само малко нарушение до този момент. Ако не, ще ви отсекат ръката и дори главата, след като ви осъдят по мое свидетелство.

Криспин примига. След което се задвижи изключително бързо.

Наложи се. Защото мъжът на скамейката срещу него изръмжа, посегна надолу и измъкна тънък нож изпод лявото си стъпало. Стисна го ловко и замахна към Криспин, без с нищо да е предизвикан и без никакво предупреждение.

Леонт, застанал неподвижно до вратата, наблюдаваше всичко с някак отчуждено любопитство.

Криспин се метна на една страна и смъкна чаршафа от раменете си и го размаха, за да прихване посичащото острие. Мъжът изруга злобно и разпра с ножа плата, мъчеше се да го изтръгне, но Криспин скочи от скамейката и с едно въртеливо движение уви чаршафа като смъртен саван около ръцете и раменете на непознатия. Без да мисли — нямаше и време за мислене, — но с огромна, задавяща гърдите му ярост го удари с лакът в слепоочието. Чу глухо изпъшкване. Ножът падна на пода. Криспин се извъртя, замахна с лявата ръка и юмрукът му се стовари с все сила в лицето на мъжа. Усети как по пода се пръснаха зъби — като камъчета, чу пукане на кост и изохка, щом болката го ухапа по ръката.

Непознатият се смъкна на колене с немощен хрип. Преди да е успял да посегне към падналия нож, Криспин го изрита два пъти в ребрата, а след това, щом онзи се свлече на една страна върху влажния под — и в главата. Мъжът потръпна и остана да лежи неподвижно.

Задъхан, Криспин седна на каменната скамейка. От тялото му капеше пот, мазна и натежала. Затвори очи, после ги отвори. Сърцето му биеше лудо. Погледна Леонт, който така и не бе помръднал от мястото си до вратата.

— Колко мило… от ваша страна… за помощта — каза Криспин задъхано. Лявата му ръка вече се подуваше. Изгледа с яд Леонт през разсейващата се пара и зной.

Златокосият войник се усмихна. Съвършеното му тяло беше лъснало от пот.

— Важно е един мъж да може да се защитава сам. И е приятно човек да го знае. Не се ли чувствате по-добре, след като сам се справихте с него?

Криспин се помъчи да успокои дишането си. Поклати сърдито глава. Очите му лютяха от потта. По каменния под се беше разляла локва кръв, просмукваше се в белия чаршаф, в който лежеше оплетен падналият.

— Трябваше да го направиш — продължи спокойно Леонт. — Не е малко да можеш да защитиш себе си и хората, които обичаш.

— Майната ти. Кажи го на чумните язви — изръмжа Криспин. Гадеше му се.

— О, боже. Не можеш да ми говориш така — отвърна с изненадваща доброта стратегът. — Знаеш кой съм. Освен това те поканих в дома си… не бива да ми говориш така. — Каза го, все едно ставаше дума за лошо възпитание. Можеше дори да е комично, помисли Криспин, ако не беше на ръба да повърне във вече задушаващата влага, с тъмната кръв на някакъв непознат, която продължаваше да се просмуква в белия чаршаф в краката му.

— Какво ще ми направиш? — изхриптя Криспин със стиснати зъби. — Ще ме убиеш с някой скрит нож? Ще пратиш жена си да ме отрови?

Леонт се изсмя добродушно.

— Нямам причина да те убивам. А репутацията на Стилиана е много по-лоша от характера й. Ще видиш, когато ни гостуваш за вечеря. Междувременно няма да е зле да излезеш от тази горещина и да изпиташ известна гордост, като разбереш, че този човек със сигурност ще разкрие кой го е наел. Хората ми ще го заведат в службата на градския префект. Там са изключително добри в разпитите. Ти сам разкри снощната загадка, художнико. Срещу нищожната цена на една отекла ръка. Би трябвало да си доволен.

„Майната ти“, едва не повтори Криспин, но се сдържа. „Снощната загадка“. Като че ли вече всички знаеха за нападението. Взря се във високия пълководец на всички сарантийски армии. Сините очи на Леонт срещнаха неговите през утаяващата се пара.

— Това ли е върхът на задоволството за теб? — попита Криспин горчиво. — Да пребиеш някого до несвяст? Да го убиеш? Това ли трябва да прави човек, за да оправдае мястото си в творението на Джад?

Леонт замълча за миг.

— Ти не си го убил. Творението на Джад е опасно, сумрачно място за смъртни хора, художнико. Кажи ми, колко трайно се оказа величието на Родиас, след като не можа да се защити срещу антите?

Всичко се беше превърнало в руини, разбира се. Криспин го знаеше. Виждал беше овъглените останки на мозайки, към които едно време се беше стичал целият свят, за да ги почете и да им се възхити.

Леонт добави, пак така добродушно:

— Щях да съм изверг, ако виждах стойност само в кръвопролитията и войната. Да, това е избраният от мен свят и бих искал да оставя славно име зад себе си, но бих казал, че човек намира чест в служба на своя град и император, и на своя бог, в отглеждането на своите деца и в това да води съпругата си към същите добродетелни задължения.

Криспин си помисли за Стилиана Далейна. „Лягам там, където ме води удоволствието, а не нуждата“.

— А образците на красота? Онези неща, които ни отличават от инициите и техните човешки жертвоприношения, или от карчитите, които пият меча кръв и си режат лицата? Или от тях ни отличават само по-добрите оръжия и тактики? — Всъщност беше толкова изтощен, че вече не можеше да се ядоса истински. Хрумна му, че горди или не, майсторите на мозайка — всички творци — никога няма да оставят имената си в историята. Това се полагаше на онези които размахваха мечове или брадви, които можеха да отсекат нечия глава от раменете с един удар. Прищя му се да го каже, но го премълча.

— Красотата е лукс, родиецо. Нужни са й стени и… да, по-добри оръжия и тактики. Това, което правиш ти, зависи от това, което правя аз. — Леонт помълча. — Или от това, което ти сам направи току-що с човека, който щеше да те убие. Какво би постигнала мозайката, ако си мъртъв на пода на една потилия? Какви творби тук биха устояли на времето, ако Робазес, пълководецът на басанидските армии, ни завладее за Царя на царете? Или ако го направят северняците, освирепели от мечата кръв? Или някоя друга сила, друга вяра, някой враг, за когото все още не знаем? — Леонт отново изтри потта от очите си. — Онова, което строим — дори Храмът на императора — е уязвимо и трябва да го браним.

Криспин го погледна. Не беше искал да чуе точно това.

— А войниците чакат вече много дълго да им се плати, нали? Заради Храма? Как ще се препитават блудниците на империята? — каза той горчиво.

Леонт се намръщи.

— Трябва да тръгвам. Охраната ми ще се оправи с тогова. — И добави: — Съжалявам, ако чумата е отнела скъпи на сърцето ти хора. Но човек все пак продължава напред след загубите.

Отвори вратата и излезе, преди Криспин да е успял да му отвърне — на никоя от думите му.

Малко по-късно Криспин също напусна парилнята. Слугите зацъкаха и заохкаха, като видяха отеклата му ръка, и настояха да я натопи в студена вода и да повикат лекар. Лекарят замърмори успокоително, стисна зъби и раздвижи ръката да се увери, че няма счупено. Предписа кръвопускане от дясното бедро, за да се предотврати натрупването на лоша кръв около отока, но Криспин отказа. Лекарят остави някаква отвара, която трябвало да се смесва с вино, и си тръгна, като клатеше глава, възмутен от невежеството на някои пациенти. Криспин дори му плати за услугите.

Реши да не пие отварата, но за виното беше на друго мнение и си поръча. Бяло. Седна и се замисли. Май нямаше и най-смътна надежда да осмисли и подреди в ума си току-що случилото се. Болката беше тъпа и постоянна, но поносима. Мъжът, когото беше пребил толкова жестоко, бе изнесен от охраната на стратега, според обещаното. Двамата войници на Карулус пребледняха, щом научиха за случилото се, но пък какво друго да направят?

Всъщност Криспин беше длъжен да си признае, че като цяло не се чувства зле. Не можеше да отрече облекчението си от това, че е преживял поредното нападение, както и че нападателят вероятно щеше да разкрие източника на опитите за убийство. Вярно беше дори — макар че това не му харесваше да си признае, — че справянето му сам носеше известна доза удовлетворение.

Потърка веднъж и още веднъж разсеяно брадичката си, сетил се за нещо неприятно. Помоли един слуга да го упъти и се затътри стоически към една от стаите наблизо, понесъл чашата с вино. Изчака на скамейката, докато обслужат други двама, след което се настани намръщен на столчето на бръснаря.

Благоуханният чаршаф, стегнат около гърлото му, му напомни много за въже на убиец. И това трябваше да го прави всеки ден! Силно вероятно беше, реши Криспин, някой бръснар някъде из града неволно да му резне гърлото, докато забавлява чакащите клиенти с приказките си. Онзи, който плащаше за убийци, просто си хвърляше парите на вятъра; все някой щеше да му я свърши. Много му се искаше точно този бръснар да не подсилва потока си от остроумия, като размахва бръснача. Затвори очи.

Излезе си обаче съвсем леко порязан тук-там и след като прояви достатъчно бързина, за да откаже предложения му парфюм. Чувстваше се изненадващо пълен с енергия, жизнен и готов да се заеме с проблема за своя купол в Храма. Направи кисела гримаса, щом осъзна, че мисли за него като за „моя купол“. Стилиана Далейна беше изрекла предупреждение, което той помнеше, но кой добър творец изобщо би могъл да се вслуша в такова предупреждение?

Трябваше пак да види Храма. Реши да отиде там, преди да се върне в хана. Зачуди се дали Артибасос ще е там; подозираше, че ще е. Императорът беше казал, че той на практика живеел в храма. Криспин си помисли, че скоро и с него може да стане така. Искаше му се да поговори с архитекта за полагането на основата за мозайките. Трябваше да намери и сарантийските стъкларници, а след това и да се заеме с преценката — и може би подмяната — на занаятчиите и чираците, които беше подбрал Сироес, Трябваше да изучи и протоколите на гилдията и да се съобрази с тях. И трябваше да започне скицирането. Нямаше смисъл в главата му да се въртят идеи, ако никой друг не можеше да ги види. Щяха да са нужни одобрения. Вече бе решил да пропусне в рисунките си някои неща. Не беше нужно всички да знаят всичките му идеи.

Много работа предстоеше. Все пак не беше дошъл тук току-така. Сви пръсти. Ръката му беше подпухнала, но това щеше да се оправи. Благодари на Джад за инстинкта, който го беше накарал да използва лявата си ръка. Дясната беше животът на всеки майстор.

На излизане спря при мраморния тезгях в преддверието. По чист импулс попита слугата за един адрес, който му бяха дали преди много време. Оказа се, че е наблизо. Неизвестно защо, но си бе мислил, че ще е точно така. Беше добър квартал.

Реши да се отбие. Гостуване по задължение. По-добре да приключи с него, каза си, преди да го е погълнала работата, както ставаше винаги. Потърка гладката си брадичка и излезе от баните в късния слънчев следобед.

Двамата войници уверено и навъсено крачеха зад него. Гай Крисп пое в указаната му на парче пергамент в една селска къща недалече от Варена посока. Излезе на един красив площад и продължи по широка улица с хубави каменни къщи от двете страни, изкачи се по стъпалата на един покрит портик и почука на вратата.

Не беше решил какво трябва — или може — да каже. Можеше да изпадне в неловко положение. Докато чакаше някой слуга да отвори, се огледа. Върху мраморен постамент до вратата стоеше бюст на Блажената мъченица Еладия, покровителка на девиците. Предвид онова, което му бе казано в селската къща, подозираше, че поставянето му тук е ирония. Улицата беше тиха; той и двамата му охранители бяха единствените хора на нея освен момчето, което тимареше една кротка кобила. Къщите изглеждаха добре поддържани и заможни. По предните стени и портиците имаше светилници и факли, още незапалени, но обещаващи безопасност и светлина след свечеряване.

Възможно беше човек да си представи, докато стои сред тези гладки фасади, един безкрайно по-спокоен живот в Сарантион от ужасното интригантство, на което се беше натъкнал дотук. Криспин неволно взе да си представя фрески с нежни цветове в уютни стаи, слонова кост, алабастър, вити дървени столчета, скринове и скамейки, хубаво вино, свещи на сребърни свещници, навярно някой ценен ръкопис от древните за четене край огъня зиме или в покоя на двора сред летните цветя и бръмченето на пчелите. Удобствата на цивилизован живот в града, който бе центърът на света зад своите тройни стени и пазен от морето. Черните лесове на Саврадия изглеждаха безкрайно далече.

Вратата се отвори.

Той се обърна, готов да каже името си и да изчака да го поканят. Видя на прага тънката фигура на жена, облечена в тъмночервено, тъмнокоса, тъмноока и крехка. Остана му време само колкото да забележи всичко това и да осъзнае, че не е слугиня, преди тя да извика, да се хвърли в прегръдката му и да го зацелува с жадна страст. Пръстите й се вкопчиха в косата му и го придърпаха. Преди да е успял да реагира по някакъв смислен начин — двамата войници стояха и ги гледаха зяпнали, — устата й се доближи до ухото му. Криспин усети езика й, после я чу как прошепна трескаво:

— В името на Джад, престорете се, че сме любовници, моля ви! Няма да съжалите, обещавам ви!

„Какво правиш?“ — чу Криспин един смайващо познат му глас, дошъл сякаш отникъде. Сърцето му подскочи. Ахна стъписан, щом устните на жената отново се долепиха до неговите. Здравата му ръка се вдигна — покорно или неволно, не можеше да определи — и я задържа, докато тя го целуваше, като изгубена и спечелена отново любов.

„О, не! — чу той в главата си: ужасно познат глас, но с нов, печален тон. — Не, не, не! Това изобщо няма да мине! Само ще му спечелиш бой или смърт, който и да е“.

И в този момент някой, застанал в коридора, зад жената в прегръдките на Криспин, се окашля.

Жената в червената, дълга до коленете туника се откъсна от него, сякаш с болезнена неохота, а Криспин се стъписа отново: едва сега, със закъснение, осъзна, че уханието й му е познато. Беше парфюмът, за който му бяха казали, че има право да носи само една жена. А тази тук определено не беше императрица Аликсана.

Тази жена беше — освен ако ужасно не се беше объркал — Шайрин на Зелените, тяхната Първа танцьорка, прочут обект на болезнени страсти поне на един млад аристократ, с когото Криспин се бе запознал предния ден в една таверна, и най-вероятно на още много други мъже, млади или не. Беше също така дъщерята на Зотик от Варена.

А ридаещият, отчаян вътрешен глас, който току-що бе чул — два пъти — бе на Линон.

Изведнъж главата пак го заболя. Съжали, че изобщо беше напуснал баните. И хана. И дома си.

Жената отстъпи назад, ръката й се задържа на туниката му, плъзна се по нея, сякаш не искаше да се отдели от него. Накрая тя се обърна към мъжа в коридора.

И щом проследи погледа й, смазан от толкова много неща наведнъж, Криспин едва успя да се сдържи да не се разсмее като дете или малоумен глупак.

— О! — възкликна жената и покри устата си с длан, удивена. — Така и не чух, че си ме последвал! Скъпи приятелю, простете ми, но не можах да се сдържа. Разбирате ли, това е…

— Вие май наистина бързо печелите благоволение, нали, родиецо — каза Пертений от Евбулус, секретар на върховния стратег, когото Криспин съвсем преди малко бе видял да излиза през мъглата от пара. А този мъж беше видял да поднася перла на императрицата предната нощ.

Днес Пертений бе облечен изключително добре, в тънък лен в синьо и сребристо, извезан, с тъмносиньо наметало и мека шапка в същия цвят. Тъмното дългоносо лице на секретаря беше пребледняло и — не изненадващо при създалите се обстоятелства — тесните му наблюдателни очи не бяха особено сърдечни, докато оглеждаха преценяващо сцената на входа.

— Вие… познавате ли се? — промълви колебливо жената. Криспин забеляза, докато все още се мъчеше да сдържи смеха си, че тя вече също е пребледняла.

— Родийският художник беше представен снощи в двора — каза Пертений и добави сърдито: — Той едва-що пристигна в Града.

Жената прехапа устна.

„Предупредих те! Предупредих те! Заслужи си всичко, което става сега!“ — каза назидателният глас на нявгашната Линон. Прозвуча далечен, но Криспин го чуваше вътре в себе си като преди.

Не говореше на него.

Изтласка от ума си възможните изводи от това и погледна с жал тъмнокосата дъщеря на алхимика. Невъзможно беше да се престорят на любовници, разбира се, нито на близки приятели дори, но…

— Признавам, че не очаквах толкова радушно посрещане — подхвърли небрежно. — Явно много обичаш скъпия си баща, Шайрин. — И продължи усмихнат, за да й остави време да го осмисли: — Добър ви ден, секретарю. Двамата с вас май посещаваме едни и същи домове. Любопитно. Щях да ви търся в баните, да изпием по чаша вино. Говорих със стратега, който бе така добър да ме удостои с компанията си. Добре ли сте след късното ви задължение снощи?

Секретарят зяпна. Много приличаше на риба на сухо така. Ухажваше тази жена, разбира се. Трябваше да е очевидно, въпреки че младите симпатизанти на Зелените не му го бяха казали вчера.

— Стратегът? — възкликна Пертений. — Нейният баща?

— Моят баща — повтори Шайрин с уместно колеблив тон.

— Нейният баща — потвърди добродушно Криспин. — Зотик от Варена, от когото ви нося новини и съвет, както обещах в съобщението си вчера. — Усмихна се любезно на секретаря и се обърна към жената, която вече го гледаше с непристорено удивление. — Надявам се, че не се натрапвам на уредена среща?

— Не, не! — припряно отвърна тя и дори леко се изчерви. — О, не. Пертений просто случайно минавал оттук, поне така каза. Решил… да ме удостои с гостуването си. — Умът й работеше бързо, забеляза Криспин. — Тъкмо се канех да му обясня, че… и чухме, че чукате, и във възбудата си…

Криспин я прекъсна с мила, разбираща усмивка:

— … ме поздравихте по незабравим начин. За още един такъв поздрав съм готов да се върна чак във Варена и пак да дойда с нова вест от Зотик.

Тя се изчерви още повече. Добре го играеше смущението, помисли с насмешка Криспин.

„Не заслужаваш толкова много късмет — чу в ума си. — Не, няма да си готвя сама в котлето за вечеря. Казах ти да не опитваш толкова явно глупаво…“

Последва рязко мълчание — вътрешният глас бе прекъснат.

Криспин имаше добра представа какво го е прекъснало — той самият неведнъж го беше правил на пътя. Но нямаше представа какво става тук. Трябваше да не може да чува този глас.

— Ти си родийка? — На лицето на Пертений се бе изписало жадно любопитство. — Не знаех.

— Отчасти родийка — съгласи се Шайрин, вече се бе овладяла. Криспин си спомни, че винаги беше по-лесно, когато гласът на птицата е прекъснат. — Баща ми е от Батиара.

— А майка ти? — попита секретарят. Шайрин се усмихна и отметна глава.

— Ех, писарю, искаш да разбереш всички тайни на една жена, нали? — Косият й поглед беше лукав и омайващ. Пертений преглътна и се окашля отново. Отговорът, разбира се, беше „да“, но едва ли можеше да си позволи да го каже, помисли Криспин. Самият той си замълча, само погледна бързо навътре. Птица не се виждаше.

Дъщерята на Зотик го хвана за лакътя — много по-официално този път — и го въведе в къщата.

— Пертений, скъпи приятелю, би ли ми позволил удоволствието да се срещна насаме с госта? Толкова време мина, откакто съм говорила с човек, който е виждал обичния ми баща.

После пусна Криспин, обърна се, хвана секретаря под мишницата, пак така грубовато, по приятелски, и го поведе в обратната посока към отворената все още врата.

— Толкова мило беше от твоя страна, че намина просто да видиш дали напрежението от Дикания не ме е уморило прекалено. Ти си толкова грижлив приятел. Много съм щастлива, че имам могъщи приятели като теб, да проявяват интерес и грижа за здравето ми.

— Не чак толкова могъщ — промърмори секретарят. — Но да, да, много, наистина много съм загрижен за добруването ти. Мило момиче.

Тя плесна ръката му. Като че ли му се искаше да се задържи, загледан в нея и после над рамото й към Криспин, който стоеше небрежно и се усмихваше ведро.

— Ние, хм, трябва да вечеряме заедно, родиецо — каза Пертений.

— Обезателно — отвърна въодушевено Криспин. — Леонт ми каза толкова хубави неща за вас!

Секретарят на Леонт се поколеба още миг, навъсил високото си чело. Като че ли в ума му се въртяха доста въпроси, които му се искаше да зададе, но после се поклони на Шайрин и излезе. Тя грижливо притвори вратата след него и отпусна глава на нея, с гръб към Криспин. И двамата мълчаха. Чуха подрънкване на сбруя от улицата и скоро — приглушения тропот на коня на тръгналия си Партений.

— О, Джад! — заговори дъщерята на Зотик, опряла глава на тежката врата. — Какво ли си мислите за мен?

— Всъщност не знам — каза предпазливо Криспин. — Какво трябва да мисля за вас? Че посрещате толкова дружелюбно? Казват, че танцьорките на Сарантион били опасни и неморални.

При тези думи тя се обърна и опря гръб на вратата.

— Аз не съм. Някои хора биха искали да бъда, но не съм. — Нямаше накити по себе си, нито бе боядисала лицето си. Тъмната й коса беше доста къса. Изглеждаше много млада.

Спомни си целувката й. Заблуда, но опитна.

— Нима?

Тя отново се изчерви, но кимна.

— Наистина. Би трябвало да можете да се досетите защо направих… това. Той ме търси почти всеки ден, от края на лятото. Половината мъже в Имперския прецинкт очакват една танцьорка да им падне на гръб и да си разтвори краката, ако размахат под носа й някой накит или парче коприна. Криспин не се усмихна.

— Същото говореха и за императрицата по нейно време, нали?

Тя го погледна кисело. Криспин изведнъж сякаш видя лицето на баща й в това изражение.

— По нейно време може и да е било вярно. След като срещна Петрус, тя се промени. Това е, което разбирам. — Оттласна се от вратата. — Но аз съм неблагодарна. Вашата хитрост току-що ми спести едно истинско неудобство. Благодаря ви. Пертений е безвреден, но много приказва.

Криспин я погледна. Спомняше си алчната физиономия на секретаря от предната нощ, очите му, пробягващи от императрицата към него и отново към Аликсана и разпуснатата й дълга коса.

— Може да не е толкова безвреден. Приказващите не са съвсем безвредни, знаете ли, особено ако приказките им са жлъчни.

Тя сви рамене.

— Аз съм танцьорка. Винаги има слухове. Ще пийнете ли вино? Наистина ли идвате от кучия син, тъй наречения ми баща?

Изрече го небрежно.

Криспин примига.

— Да, ще пия и да — от него. Иначе едва ли щях да мога да измисля такава история — отвърна той също небрежно.

Тя мина покрай него и той я последва по коридора. В дъното имаше врата към двор с малък фонтан и каменни скамейки, но беше твърде хладно да се седи отвън. Шайрин зави към една уютна, добре обзаведена стая, в която гореше огън, плесна с ръце и тихо се разпореди на явилата се веднага слугиня. Беше възвърнала самообладанието си.

На Криспин му бе трудно да опази своето.

На едно дървено, обковано с бронз сандъче, поставено до стената край огъня, лежеше на гръб като захвърлена играчка малка птица от кожа и метал.

Шайрин извърна лице от слугинята я проследи погледа му.

— Това всъщност е подарък от моя безкрайно вдетинен баща. — Усмихна се. — Единственото, което изобщо съм получавала от него в живота си. Преди години. Писах му, че съм дошла в Сарантион и са ме приели за танцьорка при Зелените. Не знам защо си направих труда да му кажа, но той отговори. Само този единствен път. Каза ми да не ставам проститутка и ми изпрати тази играчка. Детска играчка. Пее, ако я навиеш. Доколкото разбирам, той ги прави. За развлечение. Виждали ли сте изобщо птиците му?

Криспин преглътна и кимна. Чуваше в ума си — не можеше да не го чува — един ридаещ глас в Саврадия.

— Да. Когато го посетих, преди да напусна Варена. — Поколеба се, седна на стола, който тя му посочи, най-близо до отъня. Вежливост за гостите в студен ден. Тя седна на другия срещу него и събра скромно крака в непогрешима поза на танцьорка. Криспин продължи: — Зотик, вашият баща… всъщност е приятел на мой колега. Марциниан. Честно казано, изобщо не го познавах дотогава. Всъщност не мога да ви разкажа много, дойдох само да ви известя, че изглеждаше добре, когато го видях. Много учен мъж. Ние… бяхме заедно един следобед. Беше така добър да ми предложи някои съвети за пътя.

— Пътувал е много, доколкото знам — каза Шайрин. Отново се намръщи. — Иначе нямаше да ме има, предполагам.

Криспин се поколеба. Едва ли беше редно да научава историята на тази жена. Но птицата беше тук, усмирена, лежеше на сандъчето. „За развлечение“.

— Майка ви ли… ви каза това?

Шайрин кимна. Късата й черна коса се полюшна над раменете. Не му беше трудно да види прелестта й: танцьорското изящество, енергичността, живостта. Тъмните й очи бяха завладяващи. Можеше да си я представи в театъра, изящните й съблазнителни стъпки.

— Ако трябва да съм справедлива, доколкото помня, майка ми никога не ми е казвала нещо лошо за него. Казваше, че обичал жените. Сигурно е бил чаровен мъж, привлекателен. Майка ми се канела да се оттегли от света, при дъщерите на Джад, когато той минал през селото ни.

— А след това? — попита Криспин; мислеше си за сивобрадия езически алхимик в самотния селски дом, сред неговите пергаменти и чудновати изделия.

— О, направи го. Сега е там. Родена бях и отраснах сред святите жени. Те ме научиха на молитви и четмо. Бях… дъщерята на всички, мисля.

— Тогава как…

Шайрин се усмихна. Можеше да е млада, ала усмивката й не беше невинна. Слугинята се появи с поднос. Вино, вода, купа с късни есенни плодове. Дъщерята на Зотик я освободи, сама смеси виното и поднесе чашата на Криспин. Той отново долови уханието й — уханието на императрицата.

Тя седна и го загледа одобрително.

— А вие кой сте? — Съвсем уместен въпрос. Килна леко глава настрани. Погледът й за миг мина покрай него, после се върна.

„Това ли е новият ни режим? Заглушаваш ме, освен когато имаш нужда от мнението ми? Колко мило! И да, наистина, коя е тази вулгарна оскоба?“

Криспин преглътна. Превзетият глас на птицата звучеше в ума му съвсем ясно и живо. Бяха в една стая. Поколеба се, след което излъчи в ума си: „Можеш ли да чуваш какво казвам?“ Нямаше отговор. Шайрин го гледаше и чакаше. Той се окашля.

— Казвам се Гай Крисп. От Варена. Художник съм. Майстор на мозайки. Поканен тук да помогна с Великия храм.

Тя притисна устата си с длан.

— О! Вие сте онзи, когото се опитали да убият снощи!

„Тъй ли? Великолепно! Чудесен тип, с когото да останеш насаме, трябва да кажа“.

Криспин се постара да пренебрегне гласа в ума си.

— Толкова бързо ли се разнасят новините?

— В Сарантион — да, особено когато са намесени партиите. — Криспин изведнъж си спомни, че тази жена, Първа танцьорка, е по свой начин толкова важна за Зелените, колкото Скорций е за Сините. Погледнато така, не беше никаква изненада, че е добре осведомена. Тя леко се отпусна и го загледа вече с искрено любопитство.

„Не може да си сериозна! С тая коса? И тези ръце? Виж му лявата само, бил се е. Привлекателен ли? Ха. Трябва да е от месечния ти цикъл!“

Криспин се изчерви. Погледна неволно ръцете си. Лявата беше видимо подута. Чувстваше се ужасно неловко. Можеше да чува птицата, но не и отговорите на Шайрин, а никоя от тях нямаше представа, че слуша половината от размененото помежду им.

Нея като че ли я досмеша от внезапното му изчервяване.

— Не обичате ли да ви обсъждат? Може да е от полза, знаете ли. Особено когато сте нов за Града.

Криспин отпи тъй нужната глътка вино.

— Зависи какво… казват хората.

Усмихна му се. Имаше много мила усмивка.

— Сигурно. Надявам се, че не сте пострадали?

„Заради родийския акцент ли? Това ли било? Дръж си краката прибрани, момиче. Нищо не знаем за този мъж“.

Започна да му се иска Шайрин да накара птицата да замълчи — или той да има начин да го направи. Поклати глава, мъчеше се да се съсредоточи.

— Не, не съм ранен, благодаря. Макар че двама от спътниците ми загинаха, и един младеж при портите на палатата на Сините. Представа нямам кой е наел онези войници. — Скоро щяха да го научат, много скоро. Преди малко беше беше пребил до несвяст едного.

— Май сте ужасно опасен майстор на мозайки. — Очите на Шайрин просветнаха. В тона й имаше закачлива ирония. Вестта за смърт като че ли не я притесни. Това беше Сарантион все пак, напомни си Криспин.

„О, богове! Защо просто не се разсъблечеш направо тук и да му легнеш? Можеш да си спестиш дългото вървене чак до леглото…“

Криспин надигна чашата си и я изпи до дъно. Шайрин плавно стана и я взе. Този път сипа по-малко вода.

— Изобщо не мислех, че съм опасен — отвърна той, щом тя му я подаде и седна.

Тя отново му се усмихна закачливо. — Жена ви не смята така, нали?

Добре, че птицата мълчеше.

— Жена ми умря преди две лета, и двете ми дъщери.

Усмивката се стопи.

— Чумата?

Той кимна.

— Съжалявам. — Погледна го мълчаливо за миг. — Затова ли дойдохте?

Костите на Джад. Още една прекалено умна сарантийка. Криспин отвърна откровено:

— Заради това почти нямаше да дойда. Някои хора обаче настояха. Поканата всъщност бе за Марциниан, съдружника ми. Представях се под неговото име по пътя.

Тя повдигна вежди.

— Представили сте се в Имперския двор под лъжливо име? И сте жив? О, вие наистина сте опасен мъж, родиецо.

— Не точно. Там казах собственото си име. — Нещо му хрумна. — Всъщност вестителят, който ме представи, може също да е загубил поста си заради това.

— Също?

Изведнъж взе да става сложно. След виното в баните, а сега и тук, главата му не беше толкова бистра, колкото му бе нужно.

— Мм… предишният майстор за Храма бе освободен снощи от императора.

Шайрин го изгледа съсредоточено. Последва миг мълчание. Една цепеница изпращя в камината. Тя отрони замислено:

— Значи не липсват хора, които биха могли да са наели войници. Не е трудно, знаете ли.

Той въздъхна.

— Вече го научавам.

Имаше още, разбира се, но реши да не споменава за Стилиана Далейна и за скрития нож в парата. Хвърли поглед към птицата. Гласът на Линон — същият изискан говор, какъвто имаха всички птици на алхимика — но съвсем различен характер. Не беше изненада. Знаеше вече какво представляват тези птици — или какво са били някога. Беше съвсем сигурен, че тази жена не го знае. Представа нямаше какво да прави.

Шайрин заговори:

— И тъй, преди да се е появил някой да ви нападне в моя дом поради една или друга основателна причина, какво послание е предал един любящ баща за дъщеря си?

Криспин поклати глава.

— Никакво, за съжаление. Само ми даде името ви в случай, че ми е нужна помощ.

Тя се опита да прикрие разочарованието си, но той го забеляза. Деца, липсващи родители. Вътрешното бреме, носено през света и в живота.

— Каза ли ви нещо за мен поне?

„Тя е проститутка“, спомни си Криспин невъзмутимите думи на стария алхимик, преди малко да поправи това описание. Окашля се отново.

— Каза, че сте танцьорка. Други подробности не знаеше всъщност.

Тя почервеня от яд.

— Разбира се, че знае подробности. Знае, че съм Първата на Зелените. Писах му го, когато ме провъзгласиха. Той така и не отговори. — Вирна брадичка. — Той, разбира се, има толкова много деца, пръснати по целия свят. От пътуванията му. Предполагам, че всички му пишем писма, а той просто отговаря на най-любимите си.

Криспин поклати глава.

— Каза, че децата не му пишат. Не знам дали беше сериозен.

— Той никога не отговаря — отряза Шайрин. — Две писма и една птица, това е всичко, което съм имала някога от баща си. — Вдигна чашата си. — Сигурно е пратил птици на всички ни.

Криспин изведнъж си спомни нещо.

— Аз… не го вярвам.

— О? И как бихте могли да знаете? — В гласа й имаше гняв.

— Каза ми, че е давал само веднъж една от птиците си.

Тя се вцепени.

— Казал ви е това?

Криспин кимна.

— Но защо? В смисъл…

Той имаше предположение, разбира се. Попита я:

— Има ли някой от вашите… родственици тук, в Града?

Шайрин поклати глава.

— Не, доколкото знам.

— Може би е точно затова. Той каза, че винаги се бил канил да отпътува до Сарантион, но така и не бил успял. Че това му носело разочарование. Може би това, че сте тук…

Шайрин погледна птицата, после — него. Нещо като че ли мина през ума й. После отвърна, като сви безразлично рамене:

— Е, представа нямам защо изпращането на една механична играчка ще е толкова важно за него.

Криспин извърна очи. Лицемерничеше, но трябваше да го прави. Той също, между другото. Щеше да му трябва време, за да обмисли и това. Всяка среща, която бе имал досега в този град, като че ли повдигаше пред него едно или друго предизвикателство. Напомни си твърдо, че е тук за работа. На купол. Невероятен купол високо над целия свят, връчен му в дар от императора и бога. Нямаше да си позволи да се въвлича в интригите на този град.

При тази мисъл стана, изпълнен с решимост. Беше възнамерявал да отиде в Храма този следобед. Това гостуване трябваше да е дребно отклонение. Отбиване по задължение.

— Не бих искал да прекалявам с гостоприемството ви към един неканен непознат.

Тя стана бързо — първото й непохватно движение. Направи я по-млада.

Той се приближи, усети отново уханието й. И трябваше да я попита, въпреки благоразумието:

— Аз… наскоро ми дадоха да разбера, че единствено на императрица Аликсана й е позволено да носи точно това… благоухание. Дали ще е не дискретно да попитам…

Шайрин изведнъж се усмихна, видимо доволна.

— Забелязахте значи? Тя ме видя да танцувам пролетта. Изпрати ми лично послание с бележка и стъкленица. Огласено бе, че в признание на изкуството ми в танца, императрицата ми е разрешила да използвам същото благоухание, което иначе носи само тя. Макар да е известно, че е благосклонна към Сините.

Криспин я погледна. Малка жива тъмноока жена, съвсем млада.

— Велика чест. — Поколеба се. — Подхожда ви също толкова, колкото и на нея.

Тя го погледна насмешливо. Нямаше как да не е свикнала с комплименти. Промълви с ирония:

— Връзката с властта все пак е привлекателна, нали?

Криспин се изсмя.

— Мили Джад! Ако всички жени на Сарантион са толкова умни като тези, с които вече се запознах…

Тя го погледна косо.

— Да? Какво следва от това, Гай Крисп? — Тонът й отново се извиси, преднамерено насмешлив. Въздействаше, длъжен бе да признае.

Не можа да измисли отговор. Тя се засмя.

— Ще трябва да ми разкажете за другите, разбира се. Една дама трябва да знае за съперничките си в този град.

Криспин я погледна. Можеше да си представи какво щеше да каже птицата й за това. Беше благодарен, че мълчи. Иначе…

„О, богове! Ти си позор! Посрамваш… всичко!“

Криспин стисна устни и бързо прикри това с ръка на устата. Явно не беше млъкнала. Явно дъщерята на Зотик си имаше свои начини да командва птицата си. Играеше си и с двамата, помисли той. Шайрин се усмихна лекичко и го поведе през коридора към входната врата.

— Ще се обадя пак — промълви Криспин на изхода. — Стига да може?

— Разбира се. Непременно. Ще събера малка компания за вечеря за вас. Къде сте отседнали?

Той назова хана.

— Ще си търся къща обаче. Вярвам, че служителите на канцелара ще ми намерят някоя.

— Гесий? Наистина? И Леонт се е срещнал с вас в баните? Властни приятели имате, родиецо. Баща ми е сбъркал. Едва ли ще ви потрябва някоя като мен за… каквото и да било. — Усмихна се отново, с умното изражение, опровергаващо думите й. — Елате да ме видите как танцувам. Колесниците приключиха, сега е театрален сезон.

Той кимна. Тя отвори вратата и отстъпи встрани да го пропусне.

— Още веднъж благодаря за посрещането. — Не беше сигурен защо го каза това. Да я подразни. Най-вече. Тя самата бе прекалила с това.

— О, боже — промълви Шайрин. — Няма да ми се разреши да забравя това, нали? Обичният ми баща ще се засрами. Не така ме е възпитал, разбира се. Лек ден, Гай Крисп — добави, като този път се задържа на малко, но откроимо разстояние. След всичките й насмешки той беше доволен от това.

„Не го целувай! Недей! Вратата отворена ли е?“

Кратка пауза, след което:

„Не, това не го знам, Шайрин! С теб никога не съм сигурна“.

Ново мълчание, докато Шайрин каза каквото там каза, а след това, с много различен тон, Криспин чу птицата да отвръща:

„Добре, добре. Да, скъпа. Да, знам. Знам това“.

Тук имаше нежност, която изведнъж го върна далече-далече, чак в Елшовия лес. „Помни ме“.

Криспин се поклони, изведнъж усетил как го пронизва тъга. Дъщерята на Зотик се усмихна и вратата се затвори. Той постоя малко на портика, замислен. Войниците на Карулус чакаха, гледаха го, оглеждаха улицата… Сега тя беше пуста. Задуха вятър. Беше студено, късното следобедно слънце се беше скрило зад покривите на къщите на запад.

Криспин си пое дъх и отново почука на вратата.

Миг след това тя се отвори широко. Шайрин беше ококорила очи. Отвори уста, но като видя лицето му, не каза нищичко. Криспин пристъпи вътре. Сам затвори вратата към улицата.

Тя вдигна очи към него.

— Шайрин, съжалявам, но аз мога да чувам птицата ти — промълви той. — Трябва да си поговорим за някои неща.

При управлението на император Валерий Втори градската префектура беше под надзора на Фаустин като всякоя друга цивилна служба и съответно се ръководеше с прословута ефикасност и усърдие.

Тези присъщи й черти в голяма степен бяха доказани, когато бившият куриер и заподозрян убиец Пронобий Тилитик беше доведен за разпит в прочутата сграда без прозорци недалече от форума Мезарос. Новите законови протоколи, установени от съдебния квестор на Валерий, Марцелин, бяха най-ревностно изпълнени: присъстваха и писарят, и нотариусът, докато разпитвачът приготвяше комплекта си инструменти.

Накрая се оказа, че нито висящите тежести, нито металните свредели или по-сложните механизми ще са необходими. Лицето Тилитик предложи пълно и подробно признание веднага щом разпитвачът, преценил с опитно око обекта си, реши изведнъж да сграбчи и да клъцне кичур от косата му с извит назъбен нож. Тилитик заврещя, все едно са го пронизали със зъбатото острие. След което изломоти много повече, отколкото им трябваше да чуят. Секретарят записа; нотариусът свидетелства и удари печата си, след като разпитът приключи. Разпитвачът се оттегли, без да покаже признак на разочарование. В другите килии го чакаха други обекти.

Подробните разкрития направиха ненужно официалното разпитване на войника от Амория, който бе възпрепятстван и спрян лично от върховния стратег при явния му опит за ново покушение върху родийския майстор в обществена баня.

Съгласно новите протоколи един член на съдебната власт беше поканен незабавно да се яви в градската префектура. Щом пристигна, му беше представено признанието на доскорошния куриер и други подробности досежно събитията от предната нощ и този следобед.

Според новия съдебен кодекс на Марцелин съдията разполагаше с известна свобода на действие. Смъртното наказание по същество беше премахнато като противоречащо на духа на Джадовото творение и като благонамерен императорски жест след Въстанието на победата, но възможните глоби, отсичането на крайници, осакатяванията и сроковете на изгнание или затвор варираха в широки граници.

Дежурният тази вечер съдия се оказа поддръжник на Зелените. Смъртта на двама обикновени войници и един симпатизант на Сините бяха тежко престъпление, разбира се, но замесеният в случая родиец — единствената важна фигура, както изглеждаше — бе останал невредим, а куриерът беше признал вината си доброволно. Убити бяха шестима нападатели. Съдията едва-що си беше свалил тежкото наметало и бе отпил веднъж-дваж от виното, което му донесоха, преди да отсъди, че изваждането на едно око и отрязан нос, които да лепнат дамга на Тилитик като наказан престъпник, ще са подходящ и достатъчен съдебен отклик. Наред с доживотно изгнание, разбира се. На такова лице изобщо не можеше да се позволи да остане в Града. Би могло да поквари благочестивите граждани.

Войникът от Амория по традиция беше жигосан на челото с нажежено желязо за опит за убийство и — естествено — бе лишен от мястото си в армията и от пенсия. И също беше пратен в изгнание. Всичко се разви доволно експедитивно и на съдията дори му остана време да си допие виното и да размени някоя по-пиперлива клюка с нотариуса за интимната връзка на един млад пантомимен актьор с един много изтъкнат сенатор. Върна се в дома си навреме за вечеря. Същата вечер дойде един хирург на договор към градската префектура и Пронобий Тилитик загуби лявото си око, а носът му беше разпран с нажежено острие. Щеше да полежи тази нощ и следващата в болницата на префектурата, след което щяха да го отведат във вериги през залива до пристанището на Деаполис и там да го пуснат, за да тръгне едноок и белязан в изгнание по божия свят и империята — или където там си избере да отиде извън нея.

Всъщност, както повечето на божия свят щяха да научат един ден, той тръгна на юг, през Амория и в Сория. Скоро свърши жалката сума, която баща му бе успял да събере набързо, и пропадна дотам, че да проси къшеи хляб пред вратите на параклиси и храмове с други сакати и хроми, сираци и жени, твърде състарени, за да могат да продават телата си, за да преживеят.

От дълбините на това падение бил спасен на следващата есен — както щеше да гласи житието — от добродетелен клирик в едно село недалече от пустините на Аммуз. Поразен от божието озарение, Пронобий Тилитик на другата пролет дълго вървял сам през пустинята, понесъл само слънчевия диск, докато не намерил стръмен скален зъбер, на който се изкачил. Изкачването било трудно, но той го направил само веднъж.

И там живял четиридесет години, изхранван отпървом с продукти, пращани му от смирения клирик, който го въвел в благочестиено на Джад, а сетне от поклонници, започнали да търсят неговия остър като игла стълп сред пясъците, понесли кошници с храна и вино, които вдигали с въже и макара, а после едноокият отшелник с дългата мръсна брада и изгнил халат ги спускал долу — празни.

Мнозина, донесени на носилки до святото място, неспособни да вървят или ужасно болни, а и не малко жени, поразени от бездетство, след това щели да твърдят в надлежно освидетелствани завещания, че били изцерени, след като могли да хапнат от полусдъвканите огризки, които обсебеният от Джад анахорет хвърлял понякога долу от опасното си обиталище. Търсен от хората за пророчества и свято напътствие, Пронобий Тилитик редял понякога сурови притчи и мрачни, злокобни предупреждения за скръбна орис.

В голяма степен бил прав, разбира се, а постигнал безсмъртието си с това, че бил първият светец, убит от разгорещени пустинни фанатици, когато те се изсипали от юг в Сория след своя обсебен от божествената звезда пророк и неговите аскетични проповеди.

Когато авангардът на пустинната армия стигнал до скалата, на която отшелникът — вече стар и ломотещ несвързано пламенните си витийства — все още клечал, привидно неподвластен на ветровете и жаркото слънце, отначало войниците послушали развеселени яростната му проповед. Но когато започнал да плюе отгоре храна по тях, веселието им свършило. Стрелците го надупчили със стрели като някакво гротескно бодливо животно и той паднал от високото си гнездо. Отрязали му гениталиите според обичая си и го оставили на пясъците за лешоядите.

Официално щял да бъде обявен за светец и за един от Блажените жертви, прибрани в Безсмъртната светлина, извършител на засвидетелствани чудеса и мъдрец две поколения по-късно от великия патриарх Евмедий.

В неговото официално „Житие“, издадено от патриарха, се описва как Тилитик преживял трудни и изпълнени с храброст години в Имперската поща, служейки вярно на своя император, преди да чуе и да се подчини на призива на много по-велика сила. Трогателно е разказана историята как светецът загубил окото си от див пустинен лъв, докато спасявал изгубено дете от сигурна гибел.

„Човек вижда Святия Джад вътрешно, не с очите на този свят“, твърди се, че казал на плачещото дете и на майка му, чиято одежда, зацапана от кръвта, капала от раните на мъдреца, по-късно била включена като безценна реликва в свещените съкровища на Великия храм в самия Сарантион.

По времето, когато било написано „Житие Блаженаго Тилитика“, ролята, която може би е изиграл един дребен родийски художник в пътуването на светеца към вечната божия Светлина, или била забравена, или пък пишещите монаси я сметнали за несъществена. Войнишкият жаргон също идва и си отива, променя се и се развива. Никакви мръсни, скверни връзки не можело вече да се направят със святото име на възлюбления от Джад Пронобий.

Към следващата част или към съдържанието

Гай Гавриел Кай Пътуване към Сарантион (11)

Метаданни

Данни

Пътуване към Сарантион

Информация

История

Сваляне / Връзки

9.

Гай Гавриел Кай
Пътуване към Сарантион (11)