Клаус Улрих Визнер
Призраци под виенското колело (15)

Посещение в Беренклау

В края на една от следващите седмици семейство Крьогер отново се събра в своя дом. Разбрах чак когато двамата малчугани Никол и Руджеро с индиански викове нахлуха в моята подивяла градина и понечиха да откъснат седемте ми ябълки, въпреки че съвсем не бяха узрели.

После дойде Кекс и учтиво каза:

— Мама пита дали ви се пие кафе. Направила е плодова пита.

Само при думата „плодова пита“ устата ми се изпълва със слюнка. Спомням си за баба. Когато в събота изваждаше от фурната димящата тава сладкиш, казваше:

— Ще го разрежем чак утре.

Но много скоро вземаше ножа.

— Поне да видим какъв е станал.

И ние опитвахме хрупкавия топъл сладкиш, първо едно парченце, после още едно. Обикновено не вечеряхме — толкова ни болеше коремът.

И така, нямаше нужда Кекс да ме кани дълго. Освен това се зарадвах, че отново мога да се откъсна от писането.

— Непрекъснато мисля за Ема — с копнеж рече Кекс. — Какво ли прави?

— Може би точно сега пържи кюфтета в кухнята на замъка.

Тъй като бях върнал децата в Беренклау, имах точна информация за невероятните приключения във Фалкенщайн.

Когато седнах на масата у съседите, първо се осведомих за почивката им на Балтийско море.

— Какво има да се разказва? — отвърна татко Крьогер. — Спане, храна, време — всичко беше отлично. Никол и Руджеро се научиха да плуват кучешката. Аз се оправих от изгарянето, а нашата майка изпусна при обиколката на пристанището слънчевите си очила във водата. — Хвърли поглед към трите си по-големи деца и добави: — Такива вълнуващи приключения като преследване на призраци — не е работа за всеки.

— Завиждаш ни — ухили се Умбо. — Признай си!

Госпожа Крьогер потрепери.

— Уф, аз от страх нямаше да се показвам от леглото.

Тами скочи и изтича до прозореца.

— Един вартбург спря. Мисля, че имаме гости.

— Но ние не чакаме никого — изненада се майка Крьогер. — Кекс, сложи още вода за кафе.

Но Кекс не я чу. Изтича към градинската порта и се хвърли на шията на Ема, слязла от колата заедно с лейтенант Мерценбехер.

Той се здрависа с всички, сложи на килима голяма кошница с лакомства и връчи на госпожа Крьогер букет от най-малко двайсет червени рози.

— Малка благодарност от народната полиция. Като родители можете да се гордеете с умните си и смели деца.

Тами внесе още два стола и ние най-сетне пристъпихме към плодовата пита, а аз намерих време да разгледам необичайно красивата млада дама насреща ми. Тя нямаше и най-малка прилика с гърбавата вещица с нос на кукумявка от влакчето на ужасите.

— М-да — произнесе лейтенант Мерценбехер, — не е съвсем просто призраците официално да се превърнат в хора. Можете ли да си представите колко докладни и молби трябваше да напиша! Народната полиция никога не е имала такъв невероятен случай. Чрез майор Булерян и генерала работата стигна чак до министъра и той лично разреши трите някогашни фигури да бъдат приети като равноправни граждани на нашето общество и да бъдат снабдени с лични документи.

— Но как ще се казват? — полюбопитства Умбо. — В днешно време човек не може да се подвизава като Румполд княз фон Стоп.

— Сами си избраха новите имена. Когато предложихме на Румпи най-просто да се нарича Рудолф Стоп, той затропа с крака като в старите времена и изграчи, че не искал да има нищо общо с проклетите стари времена. Сега се казва Буркхарт Мюлер.

— А Великана? — осведоми се Тами.

— С него нямахме никакви проблеми. Съгласи се на Ото Великански.

— А ти, Ема — с любопитство попита Кекс. — Как се казваш сега?

Бузите на прелестната дама нежно порозовяха.

— Фалкенщайн — прошепна смутено. — Само Фалкенщайн. Там съм родена два пъти. Но името си взех от тебе, Кекс. Можете да ме наричате Франциска. Ема ми се виждаше доста старомодно.

— А как уредихте работата с рождената дата? — попита господин Крьогер.

— Би трябвало да се впише денят, в който хванаха крадците, значи миналата седмица във вторник — предложи Умбо.

Тами се почука с пръст по челото.

— Ти имаш ли ум? Тогава ще тръгнат на училище едва след шест години.

Лейтенант Мерценбехер се засмя.

— Разбира се, има да учат още много, но въпроса с рождената дата решихме по-просто. Всеки от тримата си спомни на колко години е бил, когато е срещнал магьосника Витенбарт. И точно на толкова са по паспорт, а именно четирийсет и две, трийсет и… — обърна се той към новата Франциска: — разрешавате ли? Двайсет и две.

Никол и Руджеро се втурнаха в стаята и любопитно се вторачиха в непознатата млада жена.

— Мамо, това ли е Вещицата? — попита Никол.

Кекс хвана сестричката си за яката.

— Глупава малка кукла, вещици има само в приказките. Иди и подай ръка на леля Франциска!

Лейтенант Мерценбехер се плесна по челото.

— За малко да забравя най-важното. Най-сърдечни поздрави от директора Лампрехт и жена му. Те са много доволни, че ценните ловни оръжия отново са на местата си. И ето наградата — семейство Крьогер заедно с петте си деца е поканено следващото лято за три седмици в замъка.

Когато ликуването стихна и плодовата пита бе изядена до последната троха, лейтенант Мерценбехер погледна часовника си.

— Съжалявам, чакат ни. Франциска — Лампрехтови в Харц, а мене — майор Булерян в службата.

Аз се надигнах и се обърнах към очарователната млада дама.

— А как ще стигнете до Фалкенщайн, госпожице Фалкенщайн? В момента нямам много работа и мога да ви откарам.

Лейтенант Мерценбехер се ухили и поклати глава.

— Вярвам ви. Но аз ще закарам гражданката до Остбанхоф. Тя трябва да се научи да се движи в днешно време — също и без прахосмукачка.

Хубавата Франциска ме погледна с усмивка, която прониза сърцето ми, поклони се дълбоко и каза:

— Много сте любезен, уважаеми гражданино, но аз искам да стана самостоятелен човек.

Спомних си за онзи отдавнашен следобед, когато през есента за пореден път посетих замъка Фалкенщайн. Вятърът виеше около старата отбранителна кула, а ветропоказателят ужасяващо проскърцваше. Но аз се бях настанил удобно в бюфета на замъка и пиех бутилка вино с инспектора по охраната.

— Откакто съм тук на служба — заяви гордо Буркхарт Мюлер, — не е имало никакво произшествие, ако се абстрахираме от тая ужасна серия „Призраци под виенското колело“, която снимаха в замъка. Всъщност изобщо не исках да разговарям с вас, господин Визнер. Онзи лош Румпелщилцхен във филма, който се превръща в каменна фигура, защото иска да подпали замъка… Мога само да изразя неодобрението си от вас и от вашия режисьор, господин Майер!

— Не съм и очаквал друго — отвърнах. — Врели-некипели! Празни приказки! Глупости!

Той усмихнато ми намигна и аз разбрах, че думите му не бяха толкова сериозни. Попитах го дали знае какво е станало с някогашните му побратими.

— Ото работи като строителен инженер в Росток. Вещицата — пардон! — Франциска е омъжена, има три деца и е управителка на един ресторант в Берлин. Мога да ви дам адреса.

— Благодаря. Неотдавна ядох там с лейтенант Мерценбехер превъзходно глиганско печено по рицарски.

— А какво правят Крьогерови? — осведоми се Румпи.

— Кекс завършва гимназия и иска да стане учителка по история. Има си приятел на име Майк. Но тя го нарича Ервин и той се дразни. Ако случайно не четете спортната преса — тази година Тами извоюва титлата европейски шампион при юношите средна категория и смята да стане треньор по бокс. Умбо завърши само десети клас. Плава по море и от време на време ми изпраща картички от далечни страни.

— А старите Крьогерови? — почти зашептя събеседникът ми. — Сигурно са се пенсионирали и са продали… е… влакчето на ужасите.

— Какво говорите? — отвърнах. — Крьогерови са във форма, както преди. Ако другия месец дойдете в Берлин, можете да посетите влакчето на ужасите на коледния пазар. Дано го познаете, защото Крьогерови не можаха вече да си набавят Вещица, Великан и Румпелщилцхен.