Клаус Улрих Визнер
Призраци под виенското колело (12)

Тайнствената находка

След тази вълнуваща вечер децата спаха повече от обикновено. Тами пръв се събуди и изплашено погледна часовника си.

— Човече, вече е девет! — извика той толкова силно, че Кекс и Умбо стреснато подскочиха. — Няма да получим закуска!

Опасението му се оказа напразно. Когато децата влязоха в кухнята задъхани, но все пак прилично умити, на масата още имаше бял хляб, мед, масло, салам и мляко, а госпожа Лампрехт дори беше сложила плетени шапчици на кафявите яйца от кокошките на замъка.

— Рохките яйца — поясни тя — са вкусни само топли.

— Къде са призраците? — попита Умбо, докато Тами мълчаливо поглъщаше първата филия с мед.

— Ема храни кокошките — отвърна госпожа Лампрехт, — Румпи е на касата, а Ото поправя улука.

Кекс остави чашата с мляко и малко надменно рече:

— И вие смятате, че си измисляме. Ние сме глупави дечица, а вашите мили и премили помощници могат да правят каквото си щат, докато някой ден не хвърлят във въздуха хубавия замък!

— Но, Кекс — смути се госпожа Лампрехт. — И на мен почва да ми става страшно. Ако само можехме да убедим моя мъж, че тук нещо не е наред.

— Вероятно той дори е прав — каза Умбо. — Тъй и тъй нищо не можем да направим. Най-добре да съберем всичките си спестявания и ти, дядо, да си поръчаш нови фигури. Вълшебните заклинания си останаха само приказки или откри нещо?

Дядо Крьогер поклати глава и напълни лулата си.

— Чакайте — обади се госпожа Лампрехт, — сетих се за една странна история. Преди години в замъка имахме един домакин, беше служил тук до края на войната като иконом на стария граф. Понякога го разпитвахме за призраците на замъка. Тогава той ни поглеждаше учудено и отвръщаше: „Има неща, за които не говоря“. Но добрият стар Густав обичаше да си попийва. И веднъж, клатушкайки се по двора като бяла мечка, болна от грип, с надебелен език произнесе: „Когато един ден вече ме няма… подземието на параклиса… образът на граф Балтазар…“ Повече не можахме да измъкнем от него и след това. За жалост и до ден-днешен Готхолд не вярва на такива неща. — Тя погледна кухненския часовник. — Ама че се разприказвах. Ей сегичка ще докарат стоката за бюфета. — Скочи и се обърна към децата: — Не се притеснявайте, закусете добре.

Дори гладникът Тами загуби апетит.

— Ясно — произнесе той, — Кекс ще измие чиниите, а ние тримата ще претърсим мазето.

— Не-е — отговори дядо Крьогер, — двамата с Умбо няма да изпускате призраците от очи. В крайна сметка вие сте най-силните. А ние с Кекс ще се заемем с мазето.

 

 

Момчетата мрачно крачеха през залите на музея.

— Ама че тъпо — изръмжа Тами, — вече знам всичко наизуст. Във влакчето на ужасите май беше по-интересно.

В касата стоеше господин Лампрехт и явно много оживено разговаряше с Румпи. Умбо направи физиономия и се изплези на джуджето зад гърба на директора. Румпи го заплаши с пръст и тогава директорът се обърна.

— Ей, летовници, какво търсите зад мрачните стени в това прекрасно време? Разхождали ли сте се около замъка? Струва си. — Той им намигна. — Може да откриете прочутия таен ход.

— Добра идея — отвърна Умбо. Навън се плесна по челото. — И тоя само ни се подиграва.

— Знаеш ли какво? — обади се Тами. — Хайде да се смъкнем към Зелке. Там сигурно можем да се окъпем.

Те пренебрегнаха пътечката и се спуснаха направо по стръмния склон.

 

 

— Щом трябва, значи трябва — каза директорът Лампрехт на Румпи и зае мястото му зад прозорчето на касата. — Но не се бавете много! След малко имам група от Унгария.

— От Унгарско? — попита Румпи, вече на вратата. — Бъдете любезен с бедните хорица! Тях дори ги потиска турският султан.

Господин Лампрехт поклати след него глава. Този човек наистина имаше странен хумор. Но каква бдителност! Току-що се бе възмутил, че съкровищата на замъка не се пазят достатъчно добре. В залата за ловно оръжие двама си шушукали много подозрително. Разбира се, отдавна си били отишли. Директорът Лампрехт въздъхна. Макар че колегата само искаше да си придава важност, крайно време е министерството най-сетне да изпрати постоянен инспектор по охраната във Фалкенщайн. Засега все още търсеха подходящ човек.

Румпи веднага изтича в бюфета, където завари Вещицата да реже лук.

— Двете момчета се мотаят сами около замъка — изшептя той развълнувано. — Търсят таен проход. Не каза ли, че някъде там се пази вълшебната книга?

Ема избърса сълзите от очите си.

— Не се тревожи. Проходът бе затрупан още по мое време, когато планината малко се разклати. Спомням си, че свещеникът държа проповед в църквичката. Това било знак за предупреждение от бога. Така той осъждал надменността и безнравствеността на рицарите. Оттогава никой не се е опитвал да проникне в срутения коридор откъм подземието. Баща ми заповяда да зазидат входа и да поставят там като предупреждение каменния образ на нашия прадед Балтазар. — Тя силно потрепери и снижи глас. — Граф Балтазар някога пиян убил родния си брат и днес все още броди по тия места. Ах, да можех да спра тия двамата!

— Кого? — обърка се Румпи.

— Малкото момиченце и дядото. Току-що тръгнаха към онова подземие. Сигурно ще се уплашат.

Румпи светкавично премисляше. После лицемерно каза:

— Ще ги предупредя и ще ги изведа невредими.

Ема погледна след него през прозореца и си помисли: „Не е чак толкова лош, колкото се прави“.

 

 

Кекс изпитваше мъничко страх, когато слизаше с дядо си по стръмната стълба към мазето. Все още не им трябваше фенерче, защото тук долу имаше електрическо осветление. Зад една дъсчена преграда бяха струпани картофи, зад друга — въглища. До стената бе облегнато счупено колело. На един рафт бяха наредени празни бутилки.

— Почти като у нас в Беренклау — разочарова се Кекс. — Липсват само стругът на татко, дръвникът и маминият шкаф със зимнината.

— Почакай — дядо Крьогер пристъпи към обкованата с желязо врата и я отключи. Тя силно изскърца и се отвори. От съседното помещение замириса на мухъл.

— Тук отдавна не е проветрявано — отбеляза дядо Крьогер и светна с фенерчето, а Кекс с погнуса избърса лицето си от паяжините. Няколко счупени стола, ръждясали лопати и сърпове, един меден свещник — това беше всичко.

— При такава влага не биха се запазили никакви книги — насочи фенерчето към стените дядо Крьогер.

Изведнъж Кекс пронизително изпищя и се хвана за дядо си. Самият той също се уплаши, но бързо се овладя, когато още веднъж внимателно се взря в стената.

— Видя ли го? — прошепна Кекс страхливо и притисна лице в жилетката на дядо си.

— Нищо няма да ти направи — хвана внучката си за ръка той. — Това е нещо като паметник, май на граф Балтазар.

Кекс колебливо го последва и изшептя:

— Аз обаче чух съвсем тихи стъпки.

— Глупости, тоя тук вече не може да се движи.

Мръснобялата статуя гледаше двамата с неподвижни очи.

— Дали тук не са скрили нещо? — измърмори дядо Крьогер и заопипва фигурата. — Мечът май е от бронз.

Хвана го за дръжката и нещо изщрака. Статуята се позавъртя около оста си и откри за погледа мрачна пролука.

— Успокой се, Кекси — радостно извика дядото. — Направихме голямо откритие. Това е тайна врата, която води към подземния коридор. Приятелят ми Готхолд има да се чуди и мае.

— Деденце — почти прошепна Кекс. — Искам сега да съм при мама и татко във Варнемюнде.

Дядо Крьогер я прегърна през раменете.

— Ела, ще те заведа при госпожа Лампрехт.

Кекс поклати глава. Любопитството й надделя над страха.

— Не, няма да те оставя сам!

Дядо Крьогер запали свещника.

— Сега ще играем на изследователи — поясни той. — Докато гори свещта, имаме достатъчно кислород за дишане.

Двамата с Кекс внимателно се промъкнаха покрай страшния рицар и влязоха в коридора.

Той не беше по-висок от човешки бой и бе издълбан в скалата. Някъде в далечината капеше вода. Свещта тревожно затрептя.

— Свършва ли вече въздухът?

— Няма страшно. — Дядо Крьогер прикри с ръка свещта. Тя веднага загоря със спокоен, равномерен пламък. — Отнякъде идва чист въздух.

Едва не се спънаха в няколко скални отломъка. Кекс се наведе. Не се беше излъгала — в нозете й нямаше камъни, а обкован с желязо сандък. Дядо Крьогер без много усилия го отвори. Вътре лежеше стара, не много дебела книга с пергаментови страници, изписани на ръка. Крьогер извади очилата си, седна на сандъка и я запрелиства. Кекс погледна през рамото му и любопитно попита:

— Можеш ли да разчетеш текста?

Дядото ядосано избоботи:

— Просто да се отчае човек как са писали навремето — като с клечки. А ти винаги казваш, че бележката по правопис не е толкова важна… Почакай, не може да бъде! Йоланда Франциска Крьогер от Беренклау до Берлин, отвори уши! — Дядо Крьогер внимателно прокара пръст по криволиците и зачете, отначало заеквайки, после все по-плавно — „Заклинание, що големият магьосник Доктор Йохан Фаустен, магистър на тайните, също черни изкуства, в година…“ — Това може да разчете само аптекар, чакай, Кекс! Нататък продължава горе-долу така: „… за три лоши дървени фигури, що водата съживила за кратко време, да се превърнат в онова, дето са били нявга.“ Това е, което ни трябва, дете!

— Деденце — прекъсна го Кекс, — пак чувам стъпки.

— Ами, чуваш водните капки. Слушай, сега идва:

Щом в Седмака слънце грее,

а отгоре пада сняг,

злото дело ще успее —

призраци, горко ви пак!

Кекс безпомощно поклати глава.

— Какви са тия глупости?

— Чакай, съвсем не са глупости. Седмака е месец юли. Но сняг — дали старият доктор Фаустен буквално това е искал да каже? Тогава ще го преведа така:

Сипе ли се сняг през юли,

призракът втрещен се пули.

Кекс посочи страницата.

— Тук е написано още нещо, но с друг шрифт, и дори аз мога да го прочета:

Доброто дело е опора, то прави призраците хора.

Дядо Крьогер се надигна.

— Ще вземем със себе си тази книга. А сега, марш навън от влажната дупка.

Що се отнася до тихите стъпки, Кекс не се беше излъгала. Като от земята пред тях изникна Румпи и изкрещя:

— Открихте тайната ни, но тя няма да ви свърши работа!

Дядо Крьогер онемя. Кекс жално повика майка си, макар че тя сега не можеше да й помогне.

Десният показалец на Румпи се нажежи. Той яростно го заби в старата книга. Тя пламна на секундата и наоколо се разнесе пепел.

Кекс и дядо й стояха като вкаменени. Огънят ги заслепи. Внезапно се чу ужасен трясък.

— Бързо, след него! — извика дядо Крьогер. Но Румпи вече бе избягал и затръшнал тайната врата зад гърба си.

Поток от сълзи рукна от очите на Кекс. Тя заудря безпомощно по вратата и захлипа:

— Искам да изляза!

Дядо Крьогер обаче запази самообладание и хвана внучката си за ръка.

— Помисли за течението. Тук някъде трябва да има изход.

Двамата не вървяха дълго. Зад един завой забелязаха мъжделив сноп светлина, който падаше косо отгоре през една тясна шахта. Най-малко десет опита направи дядо Крьогер да се изкатери по скалата. Но всеки път се подхлъзваше и само разкървавяваше пръстите си. Качи и Кекс на раменете си, но и тя не успя да стигне отвора.

Дядото с усилие скри отчаянието си.

— Трябва да сме съвсем близо до замъка. И двамата имаме здрави дробове. Все някой ще ни чуе. Започвам: Помощ! Помощ!

Разбира се, някой може да каже: каква случайност! Но какво щеше да бъде животът ни без случайности? Умбо и Тами попляскаха във водата на Зелке. За къпане планинската рекичка им се видя твърде студена. И така след третия вик за помощ дядо Крьогер долови далечния учуден глас на Умбо.

— Дядо, къде си?

— Ще играем на криеница. Търсете ни!

Момчетата започнаха да търсят и събраха цял куп сухи клони, докато открият скалната пролука. Но това не помогна много. Дупката беше твърде тясна и дълбока. Какво можеха да направят двамата. Накрая Умбо забеляза Ото, който висеше на въже пред еркера и обработваше улука с един чук. Той извика Великана, Ото се завтече, хвърли въжето в дупката и със силни движения извади първо Кекс, а после и дядо Крьогер. Наистина не можа съвсем да проумее какво се бе разиграло там долу, но когато четиримата след дълги благодарности поеха нагоре към портата на замъка, го обзе ярост.

— Проклета дупка! — изрева той. — Тук вече никой няма да падне! — При тия думи тропна тъй силно с крак, че скалата се пропука и дупката изчезна. За всеки случай Ото закри опасното място с клони, листа и изсъхнали храсти.

 

 

Когато Кекс и дядо Крьогер разказаха на господин директора необикновеното си приключение, той сякаш за пръв път им повярва. Веднага след обеда ги последва в мазето, но виж ти — мечът на каменния рицар Балтазар не помръдваше. От тайния проход нито следа.

— Може би — измърмори безпомощно дядо Крьогер — Румпи е повредил тайния механизъм, като е тръшнал вратата.

Господин Лампрехт се ухили така подигравателно, че Кекс едва не зарева от яд.

— Сами виждате — рече той, — граф Балтазар е с гипсирана ръка и не може да отвори тайната врата.

— Готхолд — дядо Крьогер с усилие запази самообладание, — предлагам ти да слезем през дупката в тайния коридор и аз ще ти покажа сандъка, в който беше книгата.

— С удоволствие. — Директорът беше в добро настроение. Лицето му дори запази приветливия си израз, след като цял час бе претърсвал околността с четиримата си гости.

— Е, продължавайте да играете на стражари и апаши. Но аз моля за извинение, имам много работа.

Децата объркани загледаха подире му.

— Ама че работа — измърмори Умбо, — почвам да мисля, че не съм наред.