Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (24)

XIII

Броуди плъзна неприязнен поглед по насядалата неудобно в гостната компания, спря очи върху Неси, Матю и майка си, с нетърпение изгледа братовчедите на жена си, Джанет и Уилям Лъмсден, и навъсено се втренчи накрая в госпожа Лъмсден, жената на Уилям. Те бяха току-що погребали всичко, което бе останало от Маргарет Броуди и гостите, придържайки се о привилегиите, дадени им от отдавна установената традиция, въпреки негостоприемното мръщене на Броуди след погребението бяха се върнали в къщата, за да закусят.

— Нищо няма да им даваме! — беше викнал Броуди на майка си тази сутрин. Събудилата се за миг закъсняла нежност към жена му бе вече забравена и той злобно негодуваше пред заплахата от нашествието на нейните роднини. — Не ги искам в къщата си. Могат да си вървят у дома, щом я закопаят.

Старата сама се беше надявала, че ще има хубав чай с нещо за похапване, но забележката на сина я накара да поограничи желанията си.

— Джеймс — замоли му се тя, — трябва да им поднесеш по глътка вино и малко кейк заради честта на семейството.

— Нашите роднини всички са измрели — изръмжа Броуди. — Какво ме интересуват нейните? Съжалявам, че не се отървах от тях още когато ми писаха, че ще дойдат.

— Те живеят прекалено далече, за да дойдат мнозина — примирително го убеждаваше старата, — но не може да не им поднесеш нещо. Няма да е прилично.

— Черпи ги тогава — извика той и осенен от внезапна мисъл, добави: — Добре, почерпи ги. Нахрани ги тия свини. Ще ти изпратя някой да ти помогне.

Сега той изпита мрачно удоволствие, когато видя Нанси пъргаво да влиза с кейк, сладкиши и вино и да поднася на гостите. Той беше пак старият Броуди и смяташе за прекрасна сатира хрумването си Нанси да влезе в неговия дом в същата минута, когато изнесат тялото на жена му; двете жени — покойната и живата — бяха се разминали, така да се каже, на прага; очите му се срещнаха с очите на Нанси и в тях блесна пламъче на скрита насмешка.

— Хайде, Мат — подхвърли той с многозначителна подигравка на сина си, когато Нанси с дързък вид му поднесе вино. — Вземи си една чаша. Ще ти дойде добре след толкова сълзи. Нищо няма да ти стане. Аз ще се погрижа да не те удари в главата. — Той наблюдаваше с погнуса треперещата ръка на сина си. Мат пак го беше посрамил, като се беше разчувствувал по най-жалък начин край гроба, бе хленчил и хлипал пред тези роднини на Мама и истерично бе паднал на колене, когато първата лопата пръст тежко падна върху ковчега.

— Нищо чудно, че е разстроен — каза Джанет Лъмсден със състрадателен тон. Тя беше дебела, спокойна жена с големи любвеобилни гърди, които се подаваха от горния край на лошо прилягащия й корсет. Тя огледа събралите се и добродушно добави: — Но аз съм склонна да вярвам, че това е било по-скоро милостиво избавление. Сигурна съм, че тя ще е по-щастлива там, където е сега.

— Жалко, че никой не се погрижи да се набавят един-два венеца за нещастницата — забеляза жената на Уилям Лъмсден, изсумтя и тръсна глава. Тя имаше гънки устни, а ъглите на устата й бяха извити надолу под дългия й, остър многознаещ нос; когато посегна към табличката, тя втренчено загледа Нанси, сетне отвърна поглед и пак бавно отметна глава. — Погребение без цветя не е погребение — твърдо добави тя.

— Да, те действуват някак си утешително — примирително рече Джанет Лъмсден. — Големите лилии са превъзходни.

— Никога още не съм била на погребение без цветя — язвително отговори госпожа Лъмсден. — На последното погребение, на което присъствувах, имаше цяла отворена кола цветя освен онези, с които бе покрит ковчегът.

Броуди я измери с продължителен поглед.

— Е, госпожо — учтиво промълви той, — надявам се, че ще имате, колкото пожелаете цветя, когато ви изпращат на вечен покой.

Госпожа Лъмсден го изгледа недоверчиво покрай дългия си нос, без да знае дали трябва да приеме забележката му като комплимент или оскърбление, и в своята несигурност заповеднически се обърна за подкрепа към мъжа си. Той беше дребен сух човечец и не се чувствуваше добре в стегнатия си лъснат черен костюм, колосан нагръдник и стягаща го връзка „на ластик“; имаше величествен вид, но въпреки това миришеше на обор; разбрал познатия му поглед, той покорно започна:

— Цветята са подходящо нещо за погребение; то се знае, че това е въпрос на разбиране, но аз бих казал, че те са утеха за опечалените. Но най-чудното нещо според мене е, че са на мястото си и на сватба. Просто не мога да разбера как могат да прилягат на две толкова противоположни церемонии. — Той се покашля и дружелюбно погледна Броуди. — Знаете ли, аз съм присъствувал на много погребения… да, и на много сватби. Веднъж бях на цели четиридесет мили далеч от дома, но, вярвате ли, мили мой — победоносно заключи той, — в течение на тридесет и две години не съм прекарал нито една нощ в чуждо легло.

— Така ли! — рязко рече Броуди. — Това не ме интересува.

Тази грубост предизвика неловка пауза, мълчание, прекъсвано само от отривистите хлипания на почти успокоилата се вече Неси, чиито очи бяха се зачервили от плач. Двете групи се гледаха с недоверие като пътници от противоположни пейки в железопътно купе.

— Но времето днес е тъкмо подходящо за погребение — заговори най-после предизвикателно Лъмсден и погледна ръмящия дъждец; при тази забележка между тримата гости се завърза тих разговор, в който никой освен тях не взимаше участие и който постепенно ставаше все по-оживен.

— Да, много неприятен, както и всичко тука!

— Забелязахте ли как плисна дъждът на гроба, когато започнаха да спускат ковчега?

— На мене ми се видя много странно, че пасторът не пожела да дойде в къщата след погребението да ни каже няколко думи.

— Сигурно си има причини за това.

— Това, което каза на гроба, във всеки случай беше добре казано. Жалко, че самата тя не можа да го чуе, горкичката.

— Как каза — „вярна съпруга и предана майка“ — така ли беше?

Те поглеждаха под око към Броуди, сякаш очакваха да потвърди какво подобава този израз на последна почит, но той като че ли не ги беше чул и сега мрачно гледаше през прозореца. Тогава, забелязали, че Броуди очевидно не ги слуша, те станаха по-смели.

— Много ми се искаше да я видя още веднъж, бедничката, и бях страшно изненадана, когато чух, че ковчегът бил затворен, преди да пристигнем.

— Трябва ужасно да се е променила от тази страшна болест и от всичките тревоги, които е преживяла!

— На младини беше такава весела и жива! Смехът й беше като песен на дрозд!

— Такава си беше — рече най-после Джанет с укоризнен поглед към фигурата край прозореца, сякаш искаше да каже: „Тя беше прекалено добра за тебе.“

Настъпи кратко мълчание, сетне госпожа Лъмсден хвърли предпазлив поглед към Неси, който обгърна синята й вълнена рокличка, и промърмори:

— Просто се възмущавам, като гледам това бедно дете без прилична траурна рокля на гърба. Това е направо срамно!

— Аз пък бях изненадана от това мъничко погребение — отговори Джанет. — Само две коли и нито един човек от града!

Броуди ги дочу, всъщност той беше чул всяка тяхна дума и само в безразличието на своето ожесточение беше ги оставил да си говорят, но сега грубо се обърна към тях:

— По мое изрично желание погребението трябваше да стане в затворен кръг и колкото може по-тихо. Или може би искахте да я изпратим с градския оркестър, да раздаваме безплатно уиски и да палим огньове?

Те бяха явно шокирани от тази бруталност, събраха се по-наблизо в негодуванието си и взеха да мислят за тръгване.

— Уилям! Знаеш ли някое място в Ливънфорд, където бихме могли да пием чай и да похапнем, докато стане време за влака? — попита госпожа Лъмсден с треперещ, но злобен глас, като намекваше за желанието си да си върви. Беше очаквала вместо това тънко, кисело вино и купешки кейк с ким богата трапеза с топли ястия и студени меса, домашни сладкиши, пшеничени питки, топли кифлички и други съответствуващи на случая деликатеси; дошли от едно далечно село в Ейршир, те нищо не знаеха за разоряването на Броуди и смятаха, че е напълно по силите му да им предложи по-достойна и солидна гощавка от тази, която им беше поднесъл.

— Няма ли да си вземете още една сладка, щом сте гладна? — попита старата баба Броуди и се изкиска. — Това са прочутите „Дисайд“, мога да ви ги препоръчам. — Виното беше истински нектар за несвикналата й уста и тя хубавичко беше си пийнала от него, тъй че лека руменина бе избила през жълтата сбръчкана кожа на издадените й скули; тя безгранично се наслаждаваше на отдалия й се случай да си похапне и предаването на праха на бедната Маргарет на земята се превръщаше за нея в тържествено празненство. — Да ви налея ли още една капчица вино?

— Благодаря ви! Не! — отговори госпожа Лъмсден и надменно свила устата си до най-малкия възможен обем, презрително процеди думите си през този миниатюрен отвор. — Не ми се пие повече, ако нямате нищо против. Не съм привърженица на виното, а пък и туй, което пиете, не ми е по вкуса. Знаете ли — продължи тя, като си слагаше черните кожени ръкавици, — тази мома има твърде безсрамен вид, за да се върти из къщата ви при такъв случай. Отдавна ли е при вас?

Баба Броуди не можа да отговори веднага поради леко хълцукане.

— Не я познавам — объркано рече тя, — тя дойде сега, Джеймс я изпрати да ми помогне.

Госпожа Лъмсден размени поглед с братовчедката на мъжа си. Те си кимнаха една на друга е едва забележимо пренебрежително движение, като че искаха да кажат: „Точно както си мислехме“, след което и двете отправиха пресилено състрадателни погледи към Неси.

— Какво ли ще правиш сега без майка си, миличка? — забеляза едната.

— Трябва да дойдеш да постоиш при нас, дете — рече другата. — Сигурно ще ти хареса да играеш из стопанството.

— Аз мога да се погрижа за Неси — с леден тон се намеси Броуди; — тя няма нужда нито от помощта, нито от съжалението ви. Когато пак чуете за нея, тя ще е на път да постигне нещо, което за вас и за вашите деца ще остане завинаги непосилно.

Понеже в този миг Нанси влезе да прибере чашите, той продължи:

— Хей, Нанси! Тези две дами току-що забелязаха, че си била безсрамна… — мома ли казахте, госпожи? — да, безсрамна мома. В знак на благодарност за доброто им мнение, ако нямаш нищо против, изпроводи ги от къщата… Пък струва ми се, че няма да е зле това господинче, което са довели със себе си, също да си отиде с тях.

Нанси дръзко тръсна глава.

— Ако това беше мой дом — каза тя и смело погледна Броуди, — нямаше въобще да ги оставя да стъпят в него.

Скандализирани, двете жени скочиха на крака.

— Какъв език… какво държане! И това пред детето! — задъхано каза Джанет на път към вратата. — В такъв ден!

Госпожа Лъмсден, не по-малко възмутена, но незагубила присъствие на духа, изправи в цял ръст високата си ъгловата снага и предизвикателно отметна глава.

— Тука ме оскърбяват — изписка тя през тънките си стиснати устни, — след като съм направила дълго и скъпо пътешествие, за да дойда в този дом и да донеса утеха! Отивам си! О, разбира се, че ще си отида, нищо не може да ме спре, но — подчертано добави тя — преди да си отида, искам да зная какво е оставила нещастната ми братовчедка на своята половина от семейството.

Броуди късо й се изсмя в лицето:

— И таз хубава. Ами я ми кажете, моля ви се, какво е имала, за да ви остави?

— Случайно зная от Уилям, че освен порцелана, картините и украшенията за камината в спалнята и майчиния си часовник и медальона Маргарет Лъмсден е донесла в своя дом доста сребро — ядно извика госпожа Лъмсден.

— Да, и не малко е изнесла от него — отсече Броуди. — Хайде, махай се оттука! Само видът на твоята кисела, свидлива, алчна мутра ме кара да излизам от кожата си! — Той размаха ръце и като кокошка ги подкара към вратата. — Махайте се всички, тука няма нищо за вас. Съжалявам, че ви пуснах да престъпите моя праг.

Почти разплакана от негодувание и ярост, госпожа Лъмсден се обърна на вратата.

— Ние ще заведем дело за това — извика тя. — Съвсем не ми е чудно, че бедната Маргарет се стопи тука. Тя е била твърде добра за вас с вашите развратници! Превърнахте във възмутителен скандал дори погребението на нещастната душица! Да си вървим у дома, Уилям!

— Правилно — подигравателно закрещя Броуди. — Заведи Уилям у дома, в неговото легло. Нищо чудно, че толкова го обича, като си има такава гиздава скъпоценност под одеялото като тебе. — Той оскърбително й се облещи. — Права си да не го пускаш никъде нощем, иначе може вече да не се върне.

Когато, вирнала глава, тя изчезна заедно с другите с пламнало лице, Броуди извика подире й:

— Няма да забравя да ти изпратя цветя, щом ти дойде времето!

Но когато се върна в гостната, скованата маска на престорено равнодушие падна от лицето му и понеже искаше да остане сам, с променен, тих глас той заповяда на всички да излязат. Когато се запътиха към вратата, Броуди се обърна към Матю и натъртено му каза:

— Да се махаш оттука и да си намериш работа! Не ща само да се мотаеш, да хленчиш и да се лигавиш за щяло и не щяло. Залови се за нещо. Няма да можеш дълго да живееш на гърба ми!

Но когато край него мина Неси, той я погали по главата й нежно и рече:

— Спри да плачеш, миличка, татко ще се погрижи за тебе. Избърши си очите и върви да четеш някоя книжка или да се занимаваш с нещо друго. Не се тревожи. Занапред аз ще се погрижа за тебе.

Това бе пътят — размишляваше Броуди, седнал пак в празната стая, — в който трябваше незабавно да насочи своя живот: да се реабилитира чрез Неси. Тя бе неговият капитал, тя беше умна — казваше си той, с блестящи способности! Той щеше да бди над нея, да я насърчава, да я тика напред от победа към победа, докато нейното и собственото му име ще се прочуят в града. Страхотното му поражение и сполетелите го напоследък други неблагополучия бяха за него само временно затъмнение, от което с време щеше непременно да се съвземе. „Който е кадърен, ще изплува“ — това бе една от често повтаряните от него максими и сега той се утеши с нея. Той пак щеше да се издигне до още по господарско положение, и сега смяташе в ума си за проява на висша стратегия да подготви връщането си на старото любимо място в обществото чрез Неси. Струваше му се, че вече чува името на Неси Броуди на всички уста, виждаше голям дял от всеобщите хвалебствия да се падат на самия него. „Нищо не можа да го спре, откакто умря жена му — чуваше той хората да приказват, — тя трябва да е била голяма пречка за него!“ Колко вярно беше това! Главното чувство, което изпита, когато помагаше да свалят лекия ковчег в плиткия трап, бе чувство на облекчение: най-после беше се освободил от едно безполезно бреме, от един излишен товар и за търпението му, и за кесията му. Не си спомняше нищо хубаво за нея, никоя от добродетелите й не му беше скъпа — мислеше само за нейната слабост, за липсата на физическа привлекателност у нея през последните години. Сега не го вълнуваше никакво нежно чувство, подобно на това, което бе леко трепнало в него пред смъртното й ложе, никакъв спомен за ранните дни на съвместния им живот; паметта му бе непрогледна като небе, покрито с облаци, през които нито един светъл лъч не може да пробие от ясния простор отвъд. Въобразяваше си, че тя с нищо не бе оправдала очакванията му — нито с дружбата си, нито с физическото си отдаване, нито дори с децата, които беше родила. Тя нямаше никаква заслуга за Неси, която той смяташе изцяло за своя плът, и всичко, което можеше да каже в нейна памет, се заключаваше в единствената дума „некадърна“. Когато безвъзвратният край, дошъл със смъртта й, прониза ума му със своята внезапна, неумолима яснота, обзе го странно чувство на освобождение. Слабото въздържащо влияние, което тя бе оказвала върху него, вбесяваше със самото си безсилие. Той беше още млад, пълен със сили мъж, когото чакаха много удоволствия, и сега, след нейната смърт, нямаше пречка да ги вкуси. Долната му устна увисна и се издаде напред, когато мислите му започнаха да преценяват достойнствата на Нанси, а след това жадно се зареяха сред пищните еротични селения на въображението му. Нанси трябваше да е винаги до него — сега можеше да остане в къщата завинаги. Нищо не пречеше да бъде до него, нищо не можеше да се каже против това, че му прислужва, че го забавлява, пък и… Да, все трябваше в края на краищата да има кой да гледа домакинството!

Доволен от това успокояващо решение, без сам да забележи, Броуди отново се замисли за по-малката си дъщеря. Неспособен да преследва с ума си повече от една цел едновременно, когато си поставяше такава цел, той я преследваше с безпощадна упоритост; така и сега му стана ясно, че за да продължи да живее в къщата си, да издържа Неси и да й даде такова образование, каквото иска, трябва час по-скоро да намери някакъв източник на доходи. Устните му се свиха и той дълбокомислено кимна с глава, решил незабавно да приведе в изпълнение един план, който от два дена зрееше в главата му. Броуди стана и отиде в хола, сложи си шапката, взе от стойката копринения си чадър и бавно излезе.

Вънка беше хладно, валеше ситен, неосезаем дъждец, лек и нежен като роса, който обвиваше като с мъгла дрехите му и като милувка докосваше горещото му чело. Броуди пълнеше дробовете си с големи глътки от тази благоуханна мъглива влага и изпитваше радост, че не лежи в тесен дървен сандък, покрит с четири педи мокра земя, а върви на чист въздух, бодър, жив и свободен. Поради тесните граници на интелекта му (това бе типично за него) споменът на преживяното унижение в търговията, дори и заключителната сцена на Хай Стрийт, когато бе проявил цялата си безумна невъздържаност, беше напълно заличен; сега виждаше разорението си в друга светлина; той не беше смачкан и победен, а благородна жертва на коварни обстоятелства. Гневното избухване, предизвикано от Лъмсденовци, беше се уталожило и понеже сегашната мисия отново го изпълваше с чувство на собствено достойнство, той важно вървеше по улиците, не заговаряше с никого и със сериозен вид поздравяваше онези от срещнатите, които смяташе, че заслужават вниманието му. Вече беше напълно под влиянието на собственото си хрумване, че сега, след като се е освободил от жена си и избрал Неси за оръдие, което ще придаде блясък на неговата личност започва нова и важна страница от неговия живот.

В началото на Чърч Стрийт Броуди сви под прав ъгъл и продължи в посока, противоположна на Хай Стрийт, към Нютаун. Магазините оредяха; отляво се нижеха работнически жилища — невзрачни къщурки, без градинки, построени направо на улицата, а отдясно се издигаше безкрайна висока каменна стена. Над тази стена стърчаха горички от високи, оголени от клоните им стволове на дървета, а през стената, носени от соления морски ветрец, до ушите му долитаха стотици разнообразни звуци. Няколкостотин крачки по-нататък Броуди спря пред група сгради, които разкъсваха безкрая на стената с внушителните си фасади; там той застана пред главния вход. Имаше вид на човек, който внимателно проучва скромната медна табелка на вратата — фирмичката с изящен надпис „Ливънфордска корабостроителница“ — отгоре и „Лата и Сие“ — отдолу, но всъщност той събираше всичките си сили, за да влезе през тази врата. Сега, след като беше стигнал дотука, той бе обхванат от необичайно колебание, което отслабваше устремеността на решението му; дори видът на външните предели на огромната корабостроителница, смътното съзнание за грамадното състояние, което тя представлява, го караше при неговото нещастно финансово положение да изпитва чувство за собствената си малоценност. Той ядно отхвърли тази мисъл, убеждавайки себе си със своята аксиома, че важното е човекът, а не парите, и с бързо движение горделиво влезе през внушителния портал.

Влязъл с такъв устрем, Броуди отмина напред, без да забележи малкото прозорче с надпис „Справки“, и веднага се загуби в безбройните коридори. Известно време той бродеше из тях, лутайки се разгневен, като заблудил се в лабиринт минотавър, докато случайно се сблъска с един млад мъж, когото правилно взе за писар, съдейки по щръкналата като шиш на ухото му къса писалка.

— Искам да се видя със сър Джон Лата! — сърдито заяви той. В тези коридори се чувствуваше като истински глупак. — Искам да го видя веднага.

Младежът трепна, като чу височайшето име. За него достъпът до върховния шеф бе преграден от непроходимо множество главни писари, управители, началници на отдели и директори.

— Имате ли уговорена среща? — объркано попита той.

— Не — отговори Броуди. — Нямам.

— Разбира се, аз нищо не мога да направя — отвърна младежът, за да свали веднага всяка отговорност от себе си, — но това щеше да е много по-лесно, ако срещата беше уговорена. — Той изрече последните думи с такава дълбока тревожност, сякаш те бяха въплъщение на ключа, необходим за отваряне на вратата към някакво светилище.

— Вашите уговорени срещи не ме интересуват, аз трябва да го видя — извика Броуди толкова свирепо, че младият човек се видя принуден да предложи друга възможност.

— Бих могъл да докладвам за вас на господин Шарп — забеляза той, споменавайки лично своя непосредствен полубог.

— Хайде, заведете ме при него — нетърпеливо рече Броуди — и побързайте.

С изненадваща леснота младежът се оправи из коридорите, с няколко обяснителни думи представи Броуди на господин Шарп и мигновено избяга, сякаш за да се избави от всякаква отговорност за извършеното.

Господин Шарп не беше сигурен или всъщност дълбоко се съмняваше дали сър Джон въобще ще има възможност да приеме някого днес. Главата на фирмата бил извънредно зает, бил наредил да не го тревожат, след малко щял да излезе и всъщност, освен ако работата била от най-важно естество, той, господин Шарп, едва ли би имал смелостта да го обезпокои и да доложи за господин Броуди.

Броуди се втренчи в събеседника си със своите малки, зли очи.

— Кажете на сър Джон, че Джеймс Броуди го моли да бъде приет — буйно възкликна той. — Той ме познава добре. Той ще ме приеме веднага.

Господин Шарп излезе с обиден вид, но се върна след известно време: той помоли господин Броуди с леден тон да седне и му каза, че след малко сър Джон ще го приеме.

С тържествуващ поглед, в който се четеше: „Нали ти казах, глупак такъв!“, Броуди седна, зачака и за убиване на времето се зае да наблюдава бръмчащия около него кошер от заети писари, над чиято работа видимо бдеше острият поглед на Шарп. Минутите се влачеха бавно и докато Броуди седеше като на тръни, изправен пред неизвестност, той си помисли, че „след малко“ трябва да означава доста дълъг срок, а колкото повече чакаше, толкова повече гаснеше неговото въодушевление и толкова по-голямо ставаше явното задоволство на господин Шарп; бяха му дали да разбере, че не може да влезе в кабинета на сър Джон по този непринуден начин, по който сър Джон бе влизал в неговата кантора, и че да поиска да има разговор с него тука, е значително по-трудно, отколкото е било да му заговори безцеремонно на Животновъдната изложба. Обзе го тежко униние, което не можа да се разсее и когато най-сетне внезапно го поканиха в кабинета на главата на предприятието.

Сър Джон Лата бегло вдигна очи от писалището си, когато Броуди влезе в стаята, мълком му посочи едно кресло и пак съсредоточи дълбокото си внимание върху лежащия пред него план. Броуди отпусна тежкото си тяло в креслото и огледа разкошната обстановка, без да пропусне скъпата ламперия от тиково дърво и меките, убити цветове на тапетите, многобройните морски пейзажи по стените, великолепните модели на кораби, сложени на изящни подставки; когато нозете му потънаха дълбоко в дебелия килим и той видя инкрустацията на писалището и златната кутия за пури на него, ноздрите му леко се издуха, а очите му заблестяха от чувство на дълбоко възхищение. „Всичко това ми харесва — като че ли казваше неговото изражение, — ето, такива неща би трябвало да притежавам аз.“

— Е, Броуди — рече най-после сър Джон, но без да вдигне очи, — какво има?

Броуди надали би могъл да забележи липсата на всякаква топлина в тона, но все пак нетърпеливо заговори:

— Сър Джон! Дошъл съм да ви искам съвет. Вие сте единственият човек в Ливънфорд, с когото мога да говоря така. Вие ме разбирате и знаете всичко за мене, сър Джон. Толкова много пъти съм чувствувал това в миналото и сега съм дошъл да ви искам помощ.

Лата го изгледа с любопитство.

— Вие говорите с гатанки, Броуди — студено отвърна той, — а този начин на говорене не ви прилича. На вас повече ви подхождат, недвусмислени действия, отколкото двусмислени приказки. — След това бавно добави: — Пък и действията ви невинаги ви приличат.

— Какво искате да кажете, сър Джон? — избърбори Броуди. — Кой е говорил за мене зад гърба ми?

Сър Джон взе в ръка изящна линия от слонова кост и леко почуквайки с нея по писалището, бавно отговори:

— Вие не се ползувате от моята благосклонност, Броуди. Щем не щем, до нас стигат новините и слуховете от града… а вие сте се държали като глупак или даже по-лошо.

— Да не би да говорите за онази щуротия… с хвърлянето на шапките?

Лата поклати глава.

— Това положително беше глупост, но като ви познава човек, то е понятна глупост. Вие загубихте жена си, а доколкото зная, и предприятието си. Преживели сте разочарования, тъй че няма много да ви занимавам с това. И все пак чувам за вас лоши неща. Знаете, че аз на умряло куче нож не вадя, но — продължи той спокойно — аз се интересувам от всички наши съграждани и съжалявам, когато чуя да се говорят лоши неща дори и за най-долния работник от моята корабостроителница.

Оборил глава като набит ученик, Броуди се луташе в догадки дали сър Джон загатваше за провалянето на Матю или за „Герба на Уинтъновци“.

— Може да сте забелязали — спокойно продължи Лата, — че от началото на миналата година не съм правил никакви покупки от вашия магазин. Това стана, защото тогава чух за една ваша постъпка, която смятам и за несправедлива, и за безмилостна. Държали сте се като злодей и побойник към нещастната си дъщеря, Броуди, и макар че някои биха могли да намерят за вас оправдание в нарушаването на добрите нрави, ние не можем да имаме нищо общо с вас, докато на челото ви има такова петно.

Ръцете на Броуди силно се свиха, бръчката на наведеното му чело стана по-дълбока. Лата — мислеше си той — беше единственият човек в Ливънфорд, който можеше да има смелостта да му говори по такъв начин, който можеше да си позволи да му каже такива думи безнаказано.

— Не мога нищо да направя — рече той мрачно, като се мъчеше да се сдържи поради проблесналото в ума му съзнание за своята зависимост от доброто разположение на сър Джон. — Всичко това е минало и заминало.

— Можете да й простите — сурово отвърна Лата. — Можете да ми обещаете, че тя ще намери подслон във вашия дом, ако някога от това стане нужда.

Броуди седеше навъсен и мълчалив и мислите му бяха заети не с Мери, а колкото и странно да беше това с образа на Неси. Трябва да направи нещо за нея! В края на краищата не беше трудно да даде някакво недоизречено обещание и затова, все тъй навел глава, забил очи в килима, той избърбори:

— Добре, сър Джон! Да бъде, както вие казвате.

Лата дълго разглежда огромната начумерена фигура в креслото. Едно време, при редките им срещи беше гледал Броуди с окото на познавач, който вижда пред себе си нещо необикновено, беше се възхищавал от него като великолепен тип на мъж-планина; беше се усмихвал на явното му самомнение и със заинтригувано любопитство бе търпял неговите чудновати, бомбастични и неясни намеци. Беше го наблюдавал с интереса, които един добре възпитан човек проявява към някакъв изключителен и ексцентричен екземпляр, но сега присъствието на Броуди му стана неприятно, той му се видя променен и унизен, стори му се, че може да има някакво по-дълбоко обяснение за това непресторено и все пак нескромно подчертаване на личното достойнство. Той побърза да отхвърли тази мисъл — нали Броуди беше отстъпил пред неговото искане.

— Е, как мога да ви помогна, Броуди? — сериозно попита той. — Разкажете ми какво става с вас.

Най-после Броуди вдигна глава, доловил, че без сам да знае как, разговорът е взел желаната от него насока.

— Аз закрих работата си, сър Джон! — започна той. — Вие знаете не по-зле от мене как постъпиха към мен тези… — Той преглътна и се въздържа. — Това предприятие, което се промъкна в града и се установи до самия ми дюкян като нощен крадец. Те прибягнаха до най-подли хитрости, подлъгаха да отиде при тях моят управител; намалиха цените си под моите, продаваха какъв ли не боклук вместо качествена стока, те… те просто ми изсмукаха кръвта.

Спомените му се пробудиха при собствените му думи, погледът му се изпълни със самосъжаление, той убедително протегна ръка.

Но всичко това някак си не направи впечатление на Лата, той махна неодобрително с ръка, за да спре Броуди, и забеляза:

— А какво направихте вие, Броуди, за да се борите с тази тактика? Въведохте ли някакви нови видове стока, или… или постарахте ли се да станете по-внимателен спрямо клиентите си?

Броуди го гледаше с тъп, магарешки инат.

— Аз постъпвах, както си знам — упорито възкликна той, — както съм постъпвал винаги.

— Разбирам — бавно каза Лата.

— Аз се борих с тях! — възкликна Броуди. — Борих се с тях като джентълмен, и се борих честно! Да, аз щях да ги разкъсам на парчета с тези две ръце, ако бяха имали смелостта да излязат насреща ми. Но те се бореха с коварство… как можех да се унижа да действувам като тях, като тези кучета?

— Много ли ви са объркани работите сега? — запита сър Джон. — Имате ли дългове?

— Не — гордо отговори Броуди. — Нямам. Аз съм разсипан… но не дължа никому нито една пара. Ипотекирах къщата си, но макар да нямам нищо, нямам и дългове. Мога честно да започна отначало, сър Джон, ако бихте искали да ми помогнете. Трябва да се погрижа за бъдещето на моята малка Неси. Тя е най-способното момиче в Ливънфорд. Тя е просто предопределена за стипендията, учредена от баща ви, стига да не бъде лишена от възможността да учи.

— Защо не продадете тази смешна къща? — замислено каза Лата, на когото последните думи на Броуди направиха по-благоприятно впечатление. — Все едно, сега тя е прекалено голяма за вас. Тогава ще си изплатите ипотеката, а с остатъка можете да си купите по-малка къща и да започнете отново.

Броуди бавно поклати глава.

— Тази къща е моя — тежко промълви той. — Аз си я изградих и в нея ще си остана. По-скоро бих я съборил над главата си, отколкото да се откажа от нея. — После, след кратко мълчание, мрачно добави: — Ако това е всичко, което можете да ме посъветвате, няма да ви отнемам повече време.

— Недейте скача такъв! — сопна му се Лата. — Веднага пламвате като прахан! — Дълбоко замислен, той разсеяно си играеше с линията, а Броуди, в недоумение, без да може да го разбере, следеше бързо променящото се изражение на лицето му. Най-после Лата заговори. — Вие сте чуден човек, Броуди — каза той, — не мога да разбера хода на вашите мисли. До преди една минута бях на мнение направо да ви откажа, но нещо не ми даваше. Ще ви направя едно предложение. Търговията сега не е за вас, Броуди. Вие сте твърде едър, твърде бавен, твърде тромав. Никога вече не бихте имали успех във вашия бранш, дори и да можехте да започнете отново. Би трябвало да работите ей с тези огромни мускули, но предполагам, че бихте сметнали такова нещо под личното си достойнство. Но вие умеете да държите писалка, да водите книги, да събирате цифри. Бихме могли да ви намерим място тук. Както ви казах, правя ви предложение — повече от това не мога да направя за вас, — а вие можете да откажете, това си е ваша работа.

Очите на Броуди блеснаха. Той си знаеше по начало, че сър Джон ще му помогне, че здравите връзки на тяхното приятелство ще го накарат да му помогне, и то да му помогне царски; той предусещаше, че за него се готви нещо голямо и важно.

— Да, сър Джон — припряно отговори той, — какво ще ми предложите? Аз съм на ваше разположение, ако мога да ви бъда полезен.

— Бих могъл да ви предложа — невъзмутимо продължи Лата, — бих могъл да ви предложа длъжност на писар в канцеларията. Случайно в момента има свободно място в отдела за дървен материал. Ще трябва да понаучите доста неща, но все пак, от уважение към вас, ще ви дам малко по-голяма заплата. Ще получавате две лири и десет шилинга седмично.

Долната челюст на Броуди увисна и цялото му лице се сви в дълбоки бръчки на изумление. Не можеше да повярва на ушите си, очите му се замъглиха от изненада и огорчение, мярналите се внезапно пред очите му розови видения как ще седи в разкошна стая (може би подобна на тази) и ще ръководи множество улисани в работата си подчинени, бавно избледняха пред погледа му.

— Помислете си малко — спокойно рече Лата, стана и се запъти към една вътрешна стая. — Моля да ме извините за малко.

Броуди се мъчеше да мисли. Докато сър Джон се бавеше вънка, той седеше смазан, съкрушен от унижението си. Той, Джеймс Броуди, да стане писар! И все пак по кой друг път би могъл да тръгне? Заради Неси трябваше да приеме; щеше да постъпи на тази жалка длъжност… но само… само за първо време. После ще им покаже на всичките… а най-вече на този Лата!

— Е — каза Лата, щом влезе пак в кабинета, — какво решихте?

Броуди тъпо вдигна глава.

— Приемам — отговори той с глух глас и додаде с тон, в който се помъчи да вложи оттенък на жлъчност, но в който прозвуча само покруса: — И ви благодаря.

Съвсем замаян, той видя Лата да дръпва сложения до писалището звънец, чу го да нарежда на мигновено появилото се момче:

— Повикай господин Блер.

Блер дойде също така бързо и тайнствено, както и момчето, но Броуди почти не погледна дребната му стегната фигура, нито видя неговия поглед, който надминаваше погледа на Шарп по официалната си студенина. Не чу и разговора му със сър Джон, обаче след известно време (не можеше да каже дали го беше дълго, или кратко) долови, че срещата е свършила.

Броуди стана и бавно последва Блер вън от стаята, по някакъв коридор, надолу по стълбите, през един двор и най-сетне влезе след него през вратата на малка канцелария, която се помещаваше в отделна сграда.

— Макар и да сте настрана от главното помещение, надявам се, че не ще злоупотребявате с този факт. Това ще е вашата маса — студено каза Блер. Явно беше, че гледа на Броуди като на натрапник и когато се залови да обяснява наложените му задължения, вложи в думите си, колкото можеше повече ледено презрение. Другите двама писари в стаята, и двамата млади мъже, любопитно надзъртаха иззад счетоводните си книги към странната фигура на Броуди и не можеха да повярват, че това е новият им колега.

— Надявам се, че сте ме разбрали — заключи най-после Блер. — Всичко ли ви е ясно?

— Кога трябва да започна? — тъпо запита Броуди с чувството, че от него се очаква да поблагодари.

— Предполагам утре — отговори Блер. — Сър Джон не каза нищо определено. Ако желаете да се запознаете с книгите, нищо не ви пречи да започнете сега. — А на излизане от стаята добави с унищожаващ тон: — Обаче до свирката остава само половин час. Струва ми се, че това време едва ли ще ви стигне да овладеете работата.

Безмълвно, сякаш не знаеше какво прави, Броуди седна на стола пред писалището; отворената приходо-разходна книга се мярна като бяло петно пред погледа му. Той не виждаше цифрите, с които трябваше да се занимава в бъдеще, нито усещаше втренчения поглед на двамата младежи, които мълком го гледаха със странно стеснение. Той писар! Писар, който работи за петдесет шилинга на седмица! Броуди вътрешно се гърчеше пред тази безпощадна мисъл, но не можеше да се отърве от нея. Не! Той няма да търпи това… това падение! Щом излезе от тази канцелария, ще отиде някъде и ще пие, ще пие, докато забрави унижението си, ще търси забрава, докато споменът се превърне в глупав кошмар. Колко време бе казал оня, че имало още? Половин час до свирката? Да, това долно робство, а след това ще е свободен. Той целият се разтърси от някаква тръпка, слепешката посегна да вземе перото и го натопи в мастилницата.