Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (16)

V

— Мама — попита Неси следващата събота, — защо се връща Мат?

Тя си играеше из къщи и се мъкнеше подир майка си, глезеше се и капризничеше като всяко дете, за което една дъждовна съботна сутрин е най-голямото нещастие през седмицата.

— Климатът не бил подходящ за него — отвърна късо госпожа Броуди. В съзнанието на Мама бе дълбоко вкоренена като основен принцип доктрината на Броуди, че от малките трябва да се крият истинските причини на нещата, отношенията и постъпките в къщи, още повече, когато бяха неприятни. На въпроси относно по-дълбоките и по-общи причини за поведението на Броуди и за живота изобщо винаги се даваше следният утешителен отговор: „Ще разбереш някой ден, мило! Всяко нещо с времето си!“ За да отклони въпроси, от които не би могла да убегне, Мама смяташе, че не е грях, ако безсъвестно лъже с привидна правдоподобност, за да запази ненакърнени гордостта и достойнството на семейството.

— Там върлуват страхотни трески — продължи тя, а смътната мисъл, че обогатява познанията на Неси по естествена история, я накара да добави: — Освен това има лъвове, тигри, слонове, жирафи и всякакви необикновени зверове и насекоми.

— Не, Мама! — настоя Неси. — Джени Пакстън казва, че в цялата корабостроителница разправят, че Мат са го изгонили, защото не си е гледал работата.

— Значи, казала ти е долна лъжа. Брат ти е напуснал службата си като джентълмен.

— Кога ще си дойде Мат, Мама? Ще ми донесе ли нещо, как мислиш? Ще ми донесе ли маймунка и папагал? Повече искам папагал, отколкото маймунка. Маймунката може да ме издраска, а папагалът ще ми говори, ще казва: „Коко е хубав“, а това е повече, отколкото може едно канарче, нали? — Тя замислело се спря и после пак почна: — Не, не искам папагал, ще трябва да му чистя кафеза. Мисля, че най-добре ще е, ако ми донесе чифт хубави пантофки от марокен или… или едно малко герданче с корали. Ще му пишеш ли, Мама?

— Я да мируваш! Как мога да му пиша, когато той вече си е тръгнал? Освен това Мат си има други грижи освен твоите корали. Скоро ще го видиш тук.

— Значи, скоро ще пристигне?

— Всичко ще узнаеш, когато му дойде времето, Неси. — После, изразявайки собствените си надежди, добави: — Може би ще пристигне след десетина дена, ако е заминал скоро, след като е пратил писмото.

— Десет дни! Това е чудесно! — завика Неси и започна да скача наоколо й още по-буйно. — Може би като си дойде Мат, ще има и за мен някои развлечения освен герданчето с корали. Тука е ужасно, откакто… — Тя се спря рязко пред неумолимата студена стена на тази абсолютно забранена тема, помълча малко от смущение и като видя, че няма да й се карат, започна пак с детинска асоциация: — Какво значи да си затънал надълбоко, Мама?

— Какво ми приказваш сега, Неси? Дърдориш като кречетало. Не можеш ли да ме оставиш да си върша работата?

— Едно от момичетата в класа ме попита дали баща ми знае да плува, защото чула баща си да казва, че Джеймс Броуди, е затънал надълбоко.

— Ще престанеш ли да ме измъчваш с безсмислици и глупости, Неси? — извика Мама. — Баща ти може да се погрижи за себе си и без твоята помощ. Безобразие е така да се говори за него.

Все пак този детски въпрос пробуди у нея остро и внезапно подозрение. Тя взе кърпа за прах и излезе от кухнята като смътно се питаше дали няма някаква по-дълбока причина за все по-голямото скъперничество на Броуди към нея, за окастрянето и намаляването на отпусканите за домакинството пари, които през последните месеци просто не й позволяваха да свързва двата края.

— О, че аз не казвам това, Мама — отговори Неси, като добродетелно протегна устничките си напред и последва майка си в гостната. — Другите момичета в класа приказват така. Просто да си помислиш, че у нас има нещо смешно, като ги слушаш какво разправят. Аз съм по-добра от тях, нали, Мама? Моят татко може да набие всичките им татковци наведнъж.

— Хора като баща ти се раждат един на сто хиляди. — За госпожа Броуди не беше лесно да каже тези думи, но тя ги произнесе героично, без да схване двусмислието на израза си, стремейки се само да поддържа най-добрите традиции на семейството. — Никога не бива да слушаш, когато говорят лошо за него. Хората говорят лоши неща, когато завиждат някому.

— Те са много нахални, лоши момичета. Ще обадя на учителя, ако още веднъж кажат нещо за нас — заключи Неси, опряла нослето си в прозореца като малко топче маджун. — Още вали, вали и не спира, дявол да го вземе!

— Неси! Не казвай дявол да го вземе! Не е хубаво. Не бива да употребяваш лоши думи — скара й се Мама, като престана да лъска месинговите свещници върху тъмнокафявия орехов капак на пианото. С Неси тя не искаше да поеме рискове. Още първата проява на греха трябва да се изправя. — Внимавай или ще кажа на баща ти! — заплаши я и пак обърна зачервеното си лице към пианото, което тъкмо бе отворено и се хилеше насреща й глупаво и одобрително, озъбило откритите си клавиши като някаква огромна изкуствена челюст.

— Исках да изляза и да играя — това е всичко! — чу се оплакване откъм прозореца. — Но навсякъде има само локви, дори да спре сега дъждът. Цяла седмица трябва да уча тези глупави уроци, а в събота не мога малко да си поиграя — просто безобразие!

Неси отчаяна продължи да гледа печалния, мокър декемврийски пейзаж, мокрия път, подгизналото от дъжда поле, замръзналите клони на брезите отсреща, по които се стичаха капки, меланхоличната неподвижност на пейзажа, в който само дъждът се изливаше. Но непринуденото й бъбрене не спря за дълго. Въпреки потискащия изглед след миг тя пак започна.

— Едно врабче е кацнало на нашето оръдие. Ето още едно! Две малки врабченца са се сгушили в дъжда на нашето месингово оръдие. Защо държим това оръдие, Мама? То не стреля и само трябва да го чистим. Досега не бях видяла, че изглежда толкова смешно, Мама — продължи тя настойчиво да я тормози. — За какво служи то? Кажи ми?

— То е като украшение за къщата. Струва ми се, такава беше мисълта на баща ти — чу се объркан глас иззад пианото.

— По-добре да имахме леха с теменужки или някое хубаво малко дръвче, каквото има Джени Пакстън пред къщата си — отвърна Неси; после продължи бавно да бъбри, изразявайки гласно безредните си мисли: — Нито клонче не помръдва на дърветата оттатък пътя. Стоят като статуи в дъжда. Дъжд, дъжд, престани! Иди в Испания и не се върни! Но това няма да помогне. И то е само приказка като Дядо Коледа. Той има бяла брада. Как ли изглежда някой испанец? Дали лицето му е черно? Столицата на Испания е Мадрид. Правилно. Първа в класа, Неси Броуди. Браво! Това ще зарадва татко. Що за отвратително време за празник! Седя тук и говоря по география вместо да играя. Няма жива душа на улицата. Не, лъжа се, май че там има човек. Идва насам по пътя. Това не е човек, това е момчето с телеграмите! — Това беше необикновено и занимателно откритие в скучната, безинтересна картина и Неси с удоволствие се зае с него. — Мама! Мама! Някой ще получи телеграма. Виждам момчето на пътя. Идва право насам. О, виж, виж! — извика Неси в бурен изблик на нетърпение и възбуда. — Влиза в нашата къща!

Госпожа Броуди изпусна кърпата за прах и изтича до прозореца; видя момчето да се изкачва по стълбите и веднага след това чу звънеца да звъни с такава сила, че за изплашените й уши прозвуча като сигнал за тревога. Тя се вкамени. От телеграми тя се плашеше с дълбок, сковаваш страх, като от предвестници на бързи и неочаквани нещастия; те не й говореха за щастливи раждания или весели сватби, а за внезапната, неподозирана трагедия на смъртта. Докато стоеше така неподвижна, второ злокобно иззвъняване раздра слуха й; то сякаш мощно подръпна струните на нейната памет, напомняйки й, че в живота си досега бе получавала телеграма единствено когато й съобщиха за смъртта на майка й. Без да погледне към Неси, Мама каза преграквало:

— Иди отвори и виж какво има.

След като Неси, пламнала от нетърпение, изтича от стаята, Мама се помъчи да се успокои; тя размисли, че момчето може да е дошло само да попита за някое непознато име или неразгадаем адрес — тъй като живееха в последната къща край пътя, към тях често отправяха подобни въпроси. Тя напрегна слуха си до крайност, опитвайки се да долови някакви обнадеждващи звуци, които да свидетелствуват за разговор на вратата, но напразно, защото Неси веднага се върна, като размахваше един оранжев плик, цяла тържествуваща от собственото си откритие.

— За тебе е, Мама — обяви тя запъхтяна. — Ще има ли отговор?

Мама пое телеграмата, като че ли пипаше отровна змия, обърна я страхливо в ръката си и я заразглежда с дълбок ужас, с какъвто би гледала опасно влечуго.

— Не мога да виждам без очила — промънка тя, страхувайки се да отвори телеграмата и стремейки се малодушно да спечели време.

Като стрела Неси изчезна и се върна с очилата в стоманени рамки.

— Ето, Мама! Сега ще можеш да я прочетеш. Отвори я!

Госпожа Броуди бавно си надяна очилата, отново погледна плахо ужасния предмет в ръката си и като се обърна към Неси, в паническа нерешителност и страх, заекна:

— Може би ще е по-добре да я оставя на баща ти. Може би не е редно аз да отварям такова нещо. Това е работа за баща ти, нали, мила?

— О, хайде, Мама, отвори я! — настоя Неси нетърпеливо. — Адресирана е до теб, а момчето чака за отговор.

Госпожа Броуди отвори плика неловко, извади с разтрепераните си, сковани пръсти сложения вътре лист, разгъна го и го погледна. Тя го гледа продължително, сякаш той съдържаше не десет думи, а толкова дълго и заплетено послание, че не можеше да се разбере. Лицето й постепенно посърна като сива пепел, сякаш се свиваше и ставаше все по-малко и тясно; чертите й се изостриха и опънаха, като че ли леден вятър бе угасил слабата светлинка, която ги оживяваше, и се смръзнаха в странна, неестествена неподвижност.

— Какво има, Мама? — попита Неси и се изправи на пръсти от любопитство.

— Нищо — отговори госпожа Броуди безизразно и машинално. Тя се отпусна безжизнено на дивана, а шумолящото листче трептеше в разтрепераните й пръсти.

Вън пред вратата момчето, което от известно време правеше нервни движения, сега започна да си подсвирква и шумно да подритва стъпалата с върха на обувките си, напомняйки по такъв своеобразен начин на обитателите на къщата, че в задълженията му не влиза да чака на стълбите цял ден.

— Да чака ли момчето за отговор? — продължи Неси любопитно, като не схвана напълно, но все пак долови напрегнатата неподвижност на майка си.

— Без отговор — автоматично отвърна Мама.

По нареждане на Неси момчето си тръгна, като продължаваше високо и безгрижно да си подсвирква, съзнавайки своето значение като инструмент в ръцете на съдбата, но напълно безучастно към пораженията, нанесени от унищожителното му известие.

Неси се върна в гостната, погледна майка си и видът й й се видя още по-странен; едва можа да я познае, като се загледа в нея по-продължително.

— Какво ти става, Мама? Толкова си побледняла. — Тя леко докосна бузата на майка си и под топлите си пръсти я усети студена и твърда като глина. С необяснима интуиция Неси продължи: — Нещо за Мат ли пише в телеграмата?

Като чу името на сина си, госпожа Броуди се върна от смразената си скованост в действителния свят. Ако беше сама, тя щеше да избухне в неудържим порой от ридания, но в присъствието на Неси слабият й дух положи мощно усилие да пресече хлипането, което напираше в гърлото й. Борейки се да се овладее, тя с всички сили на вкостенелия си разум се напрегна да мисли, подтиквана от най-силния природен инстинкт към усилия на ума и волята, което при нормални обстоятелства би било далеч над силите й, тя с рязко движение се обърна към детето.

— Неси — прошепна тя. — Качи се горе и виж какво прави баба. Не й казвай за телеграмата, само се опитай да разбереш дали е чула звънеца. Ще направиш това за Мама, нали, мила?

Със свойствената си бърза схватливост, която беше основата на интелигентността й, Неси разбра точно какво иска майка й от нея и радостно се зае със задачата, която беше тъкмо такава поверителна мисия, каквато тя страстно обичаше да изпълнява. Тя кимна с глава два пъти бавно и с разбиране и с невинен вид излезе от стаята.

Щом дъщеря й излезе, госпожа Броуди разгъна смачканата на топка в юмрука й телеграма и въпреки че съдържанието й вече се бе запечатало в паметта й, несъзнателно пак я загледа, а треперещите й устни бавно образуваха всяка отделна дума — „Прати незабавно телеграфически моите четиридесет лири Марсилия до поискване. Мат.“

Той си искаше парите! Той искаше спестяванията си, които й бе изпращал, четиридесетте лири, които тя бе внесла на негово име в Строителното дружество. Тя веднага си представи, че Мат е съвсем сам в Марсилия, в бедствено, отчаяно положение и че парите са абсолютно и незабавно необходими, за да го избавят от мрежата на някаква ужасна и опасна клопка. Някой му е откраднал кесията, ударили са го с пясъчна торба и са го ограбили, корабът е отплувал и го е изоставил сам, без багаж и пари в Марсилия. Марсилия — само това име — непознато, чуждо и злокобно — смразяваше кръвта й и я караше да си помисли за всяко възможно нещастие, което би могло да сполети възлюбения й син, тъй като единствено поради това загадъчно и поразително искане тя бе убедена, че той положително е станал жертва на печални и покъртителни обстоятелства. Тя проучи до най-дребна подробност наличните факти и забеляза, че телеграмата е била изпратена от Марсилия тази сутрин — колко бързо бе долетяла лошата вест! — от което заключи, че щом е бил в състояние да изпрати това съобщение, то поне не се намира в непосредствена физическа опасност. Той сигурно вече се е съвзел от коварното нападение и сега просто очаква търпеливо и трепетно пристигането на собствените му пари. Мислите й, втурнали се по тези безбройни виещи се канали на предположенията, неизбежно, въпреки десетките отклонения по пътя им, се събираха в една обща, безмилостна крайна точка — в заключението, че трябва да му изпрати тези пари. Мъчителни спазми я разтърсиха при тази мисъл. Тя не можеше да прати парите; не можеше да прати нищо. Тя бе похарчила неговите четиридесет лири до последната стотинка.

През изтеклите девет месеца финансовите й усилия бяха отчаяни. Броуди все повече съкращаваше отпусканите за домакинството пари, докато най-после ги намали наполовина, но въпреки това изискваше да се поднася същата отлична храна, поне що се отнасяше до него, и то в същите разточителни количества. Ако Мама допуснеше и най-малка проява на пестеливост на трапезата, тя веднага ставаше прицел на яростна саркастична тирада, в която той я обругаваше като некадърна прахосница, лишена от способността поне що-годе да се справя с малкия домашен бюджет. Той я подиграваше с по-големите способности на старата си майка, изтъкваше привидни доказателства за домакинското умение на старицата, подробно описваше чудесните евтини ястия, които тя му готвела преди женитбата му, и заплашваше въпреки напредналата възраст на майка си да прехвърли ръководството на домакинството в нейните опитни ръце. Безполезни бяха плахите протести на Мама, че той й дава недостатъчно пари, че цените на храните се покачват, че Неси расте и се нуждае от повече дрехи, от нови обувки, от по-скъпи учебници, че баба Броуди не бе пожелала да се откаже от нито едно от удобствата и благата, с които бе свикнала. Еднакво безнадеждно би било — дори и да се бе опитала — да го убеди, че не е похарчила нито стотинка за личните си нужди, че вече три години не си е купувала нова дреха и че следователно е станала олицетворение на одърпаност и неспретнатост, излагайки се — именно поради самопожертвувателните си икономии — на неговите подигравки и ругатни. Като видя, че тя въпреки няколкото плахи, безуспешни протеста приема съкратените суми и очевидно някак си успява да се справи с тях, той реши, че в миналото е бил прекалено щедър и тъй като парите му не достигаха, се зарадва на възможността да пести за нейна сметка, затегна до крайност вървите на кесията си и притисна жена си още по-жестоко под смазващия си терор.

Тя отчаяно се бореше да накара всеки шилинг да свърши работа за два, като купуваше най-евтините стоки, пазареше се и усукваше, докато си създаде име на проклета скъперница — но така не можеше да продължава. Сметките растяха, търговците почваха да стават нетърпеливи и най-после в отчаянието си тя избра пътя на най-малкото съпротивление и започна да тегли от парите на Мат. Изведнъж й олекна. Броуди започна по-рядко да се кара заради храната, плачливите старчески оплаквания на баба Броуди стихнаха, Неси получи ново палто, училищните такси бяха платени и многострадалните месари и бакали бяха удовлетворени. Тя самата не си купи нищо, нито дрехи, нито най-дребното украшение, тези пари не й послужиха за външността й, а само за временен отдих от укорите на мъжа й и от грижите за дълговете. Тя се оправдаваше за постъпката си, като си казваше, че Мат всъщност изпращаше парите на нея, защото толкова я обича, че би желал тя да ги вземе; от друга страна разсъждаваше, че не ги е похарчила за себе си, че ще пести и ще му ги събере, когато настъпят най-добри времена и по-благоприятна финансова атмосфера.

Четиридесет лири! Това беше огромна сума! Макар че ги бе похарчила толкова лесно, само мисълта да ги възстанови й се видя фантастична. При предишните условия и с най-строга пестеливост тя би могла да събере тази сума, да кажем, за една година; но сега сумата се искаше незабавно. Устните й потрепераха, а сърцето й се сви, но тя веднага се съвзе, овладя се, за да бъде храбра заради Мат. Стисна твърдо устни и вдигна поглед към Неси, която тъкмо се бе върнала в стаята.

— Баба нареждаше чекмеджето си — пошепна Неси на майка си с израз на съзаклятник. — Не е чула звънеца и не знае нищо. Узнах всичко съвсем внимателно.

— Това се казва добро, умно момиче — рече Мама. — Никой не бива да знае за тази телеграма, Неси. Няма да си отваряш устата за нея. Телеграмата беше за мен и за никой друг. Аз ти имам доверие. И ще ти дам нещо хубаво, ако не кажеш. — После завърши бегло, като почувствува, че все пак трябва да даде някакво обяснение. — Тя беше от една стара приятелка от село — една стара приятелка на Мама, на която се е случила малка неприятност.

Неси сложи левия си показалец върху стиснатите си устни, зарадвана, че има обща тайна с майка си. С този преждевременно зрял жест тя искаше да покаже, че е достойна да й се поверят и най-интимните и загадъчни тапии на света.

— Така, това е наред. Не забравяй, че си дала дума. Баща ти няма нужда да знае нищо за това — каза госпожа Броуди и стана. Искаше й се да остане на мястото си и да обмисли положението, но наближаваше пладне и трябваше да приготви обед. Каквото и безпокойство да я вълнуваше, домакинската работа трябваше да продължава, ястията трябваше да се поднасят на масата с неумолима точност, господарят трябваше да бъде умилостивяван, да бъде нахранван вкусно и обилно. Мама започна да бели голям кастрон картофи и се опита да вземе решение какво трябва да направи.

Още отначало тя разбра, че няма да получи помощ от мъжа си. Заради Мат тя би се решила на всичко, но невъзможно й беше да застане пред съпруга си и да му поиска четиридесет лири — такава абсурдно голяма сума, предварително знаейки със сигурност, че той непременно ще откаже да прати парите. Да се доведе ненужно цялата работа до знанието му, би означавало да се разкрие собствената й вина, да се предизвика безумният му гняв, без от това да има някакъв осезаем резултат. Докато мислеше, Мама можеше да си го представи как вика: „В Марсилия е сега, така ли? Чудесно! Нека да си дойде пеш или да доплува. Това ще бъде твърде полезно за миличкото ти синче.“

След това Мама се спря на възможностите, свързани с Агнес Мойр. Нямаше съмнение, че Агнес, която като нея не можеше да откаже нищо на Матю, веднага би се съгласила да му изпрати пари въпреки позорната хладина и пренебрежителност, с която той се бе отнасял към нея през последните няколко месеца; но за нещастие беше също тъй сигурно, че Агнес не разполага с толкова пари. Макар и почтени, Мойровци бяха бедни, лишенията всякога ги дебнеха и дори ако те пожелаеха Агнес да получи парите, беше немислимо изведнъж да намерят такава голяма сума. Освен това напоследък в отношението на госпожица Мойр към нея се долавяше силен укор, който съдържаше оправдан намек за понесени страдания и обидена невинност. Как би могла тогава пред лицето на тази оскърбена непорочност да се признае в кражба на парите на собствения си обожаван син? Непогрешимата госпожица Мойр незабавно би я осъдила, би могла дори да прекъсне познанството си с нея пред очите на целия град.

Ето защо тя се отказа от Агнес и докато машинално приготвяше обеда, мозъкът й продължаваше трескаво да работи, да се надпреварва с времето. Когато Броуди влезе, тя поднесе яденето, без дори да престава съсредоточено да мисли над въпроса, който я занимаваше, и поради необичайната си разсеяност по погрешка постави пред мъжа си малката чиния на Неси.

— Пияна ли си, жено? — ревна той към нея, като погледна мъничката порция. — Или очакваш да повторя чудото с хляба и рибите?

Мама бързо смени чиниите и гузно се изчерви от тази външна проява на тайните й разсъждения; но би ли могла да каже за свое оправдание: „Замислила съм се как да намеря четиридесет лири за Мат?“

— Трябва да си е подръпнала мъничко от бутилката, за да си поддържа силите — закиска се злобно баба Броуди. — Сигурно така е прекарала сутринта.

— Значи, така се харчат парите за домакинството? — саркастично се обади Броуди, подхванал обвинението на майка си. — За пиянство! Добре, ще видим какво може да се направи.

— Може би затова й е червен носът и очите мътни — допълни старицата.

Неси не каза нищо, но прекалено явните погледи, които отправяше към Мама като нейна довереница, бяха толкова многозначителни, че почти щяха да развалят целия заговор. Все пак кризата не се разрази и след обеда, когато Броуди излезе, а бабата се качи в стаята си, Мама си отдъхна облекчено и се обърна към Неси:

— Ще разтребиш ли, мила? Трябва да изляза малко за някои поръчки. Ти днес много помогна на Мама и ако си измила съдовете, като се върна, ще ти донеса бонбончета за едно пени.

В страшното си затруднение тя изведнъж показа способност за тънка стратегия. Въпреки че дъждът бе спрял. Неси охотно се съгласи, съблазнена от обещанието за бонбоните и очарована, че майка й я призна за толкова пораснала.

Госпожа Броуди си сложи шапка и палто, същото палто, с което бе изпратила Мат при заминаването му, и бързо напусна къщата. Тя бързо прекоси Мерата и пое пътя, който минаваше зад гарата, после, на пресечката на Рейлуей Роуд и Коледж стрийт, се спря, спря се пред едно малко, схлупено магазинче. Над изкривения щурц над вратата на магазинчето висеше позорна емблема — три месингови топки. На витрината имаше табела с размазани бели букви, някои от които липсваха, а други бяха разкривени, и на която с труд можеше да се прочете: „Злато, сребро, стари изкуствени зъби купувам, давам заеми“; а зад табелата на една мизерно изглеждаща плочка бе надраскан с тебешир по-прост и не така превзет: „Стари парцали купувам“. Със страх и недоверие госпожа Броуди разглеждаше магазинчето — единствената заложна къща в почтения град Ливънфорд. Тя знаеше, че да влезеш тук, беше най-страхотното унижение, до което може да изпадне един почтен човек; а още по-голямото престъпление — да те видят, че влизаш — означаваше опозоряване, безчестие и заличаване от обществото. Тя съзнаваше всичко това, съзнаваше и неспособността си да се справи със скритите вътре ужаси, но стисна устни и храбро се вмъкна в магазинчето — бързо и леко като сянка. Само шумното предупредително издрънкване на камбанката над вратата отбеляза влизането й; заобиколена от меките звуци на отекващата камбана, госпожа Броуди се озова пред щанда в едно от трите малки като кутийки помещения. Очевидно тук числото три имаше някакво магическо значение както отвън, така и вътре, но все пак тук Мама се почувствува по-скрита от чужди погледи, отколкото можеше да се надява. Значи, дори в тези долни среди имаше усет за деликатност! Когато звънтенето на камбанката престана, до обонянието й постепенно и потискащо започна да достига миризма на пържеща се мазнина, примесена с уханието на лук, което проникваше от някое скрито от погледа място. От тежката, гадна миризма изведнъж й стана лошо и тя затвори очи. Когато след миг ги отвори, пред нея като по магия се бе появил един нисък, дебел човек, изникнал незабелязано като призрак из гъстия, непроницаем облак пара, който закриваше вътрешното помещение. Той имаше дълга четвъртита брада, сива като стомана и леко накъдрена, лъскави малки очи, които примигваха като на птиче; ръцете и раменете му се движеха почтително, но черните като мъниста очи нито за миг не изпускаха лицето на госпожа Броуди. Този човек беше полски евреин и неговото заселване в Ливънфорд можеше да се обясни единствено със склонността на неговата нация да търси несгодите. Като не можеше да си изкарва хляба с лихварство от коравата почва в града, той бе принуден просто да преживява — поне така изглеждаше, — като купува и продава парцали. Благ и безобиден, той не се сърдеше на оскърбителните епитети, е които го обсипваха, и на подигравателните викове: „Стари парцали, стари кокали, стари шишета купувам!“, караше магарешката си талижка из града и никога не роптаеше, освен за да се оплаче пред тези, които бяха готови да го изслушат — от липсата на синагога в града.

— Моля? — попита той госпожа Броуди.

— Вие давате пари взаем — запъна се тя.

— Какво искате да заложите? — каза той направо.

Макар че гласът му беше любезен, тя се изплаши от този груб израз.

— Нищо не съм донесла сега. Искам да взема заем от четиридесет лири.

Той й хвърли кос поглед, огледа изцапаните й старомодни дрехи, загрубелите ръце с изпочупени нокти, потъмнелия блясък на единствения й тънък, изтъркан златен пръстен, смешната й ожулена шапка, не пропусна нищо от тъжната й и бедна външност. Помисли я за побъркана. Поглаждайки месестия си гърбав нос с палеца и показалеца си, той каза замислен:

— Това са много пари. Трябва да имаме гаранция. Трябва да донесете злато или скъпоценни камъни, ако искате толкова пари.

Разбира се, тя би трябвало да има скъпи, накити! В романите, които четеше, те бяха пробният камък, който доказваше дали една дама е истинска дама, но освен венчалния си пръстен тя имаше само сребърния часовник на майка си — за който в най-добрия случай би могла да получи петнайсет шилинга; като разбра донякъде неизгодността на положението си, госпожа Броуди запелтечи:

— Не може ли да ми ги заемете срещу мебелите ми… или срещу полица? Чела съм… във вестниците — че някои хора така правят. Вярно ли е?

Той продължи да търка носа си и мислеше зад доброжелателно смръщеното си чело, че тези дами са все такива — мършави, одърпани и глупави. Нима не разбираше тя, че неговото предприятие работи с шилинги, а не с лири и че дори ако можеше да даде исканата сума, той щеше да поиска гаранции и лихви, които далеч не бяха по силите й, както му стана ясно от предварителното оглеждане? Той поклати глава любезно, но решително й каза, без да престава да угодничи, като енергично си помагаше с ръце:

— Ние не се занимаваме с такива сделки. Опитайте при някоя по-голяма фирма — например в столицата. О, да! Те могат да ви помогнат. Те имат повече пари, отколкото такъв беден човек като мен.

С разтуптяно сърце госпожа Броуди нямо го загледа — смаяна и унизена. Тя бе презряла опасността и понесла позора да влезе в жалката му дупка и все пак не можа да постигне целта си! Но беше длъжна да приеме отказа му, защото нямаше къде да се оплаче — и отново се намери на мръсната улица, сред локвите, захвърлените консервни кутии и боклуците, без да е получила поне една от четиридесетте лири, които й трябваха. Тя бе крайно съкрушена и унизена, но докато се отдалечаваше бързо, съзна с растяща тревога, че въпреки неуспеха й Мат вече всеки момент с нетърпение очаква парите. Като наведе чадъра ниско над лицето си, за да не я познаят, Мама трескаво ускори крачките си към къщи.

Неси я чакаше, сложила малка престилка, и тържествуващо играеше ролята на домакиня пред голям куп чисто измити съдове в очакване на честно заслужената награда от бонбони. Но Мама грубо я блъсна настрани.

— Друг път, Неси — викна тя. — Не ми пречи! Ще ти купя друг път.

Тя влезе в килера и пъхна ръка в кутията, където държаха за домакински цели, предимно за подпалка, разни стари вестници и списания, донасяни от Броуди. Извади няколко вестника, просна ги на каменния под и се хвърли пред тях на колене, сякаш се кланяше на някакъв езически бог. Бързо прокара поглед по няколко страници, докато намери, каквото търсеше, и изпусна неясен вик на облекчение. Какво беше казал този жалък евреин? „Опитайте при някои по-голяма фирма“ — беше й казал той на неприлично завален английски. Ето защо тя се спря на най-голямото обявление, което с многобройни красноречиви изрази съобщаваше, че Адам Мак Севич — чистокръвен шотландец — дава заеми от пет до петстотин лири, без гаранции, само срещу полица; че на клиенти от провинцията се услужва бързо и в собствените им домове и което бе особено важно, че се пази най-строга тайна между шефа и клиента и че фирмата особено държи на това.

Госпожа Броуди започна да диша по-спокойно и без да сваля шапката или палтото, се изправи на крака и изтича в кухнята, където седна и написа едно късо, но грижливо съставено писмо, с което покани Адам Мак Севич да я посети у дома й в понеделник преди обед в единадесет часа. Тя запечата писмото крайно грижливо и пак повлече измореното си тяло към града. От бързането постоянната болка в страната й стана по-настойчива, но тя не й позволяваше да забавя стъпките й. В три и половина часа успя да стигне до централната поща, където купи марка и грижливо пусна писмото. После състави и изпрати телеграма до „Броуди, до поискване, Марсилия“, в която се казваше: „Парите пристигнат понеделник сигурно. Целувки. Мама.“ Цената на телеграмата я слиса, но въпреки че би могла да я намали, като съкрати последните две думи, Мама не можа да се насили да стори това. Мат трябваше да разбере преди всичко, че именно тя със собствените си ръце е изпратила телеграмата и че тя, майка му, го обича.

На връщане я обзе приятно усещане; съзнанието, че е постигнала нещо и че в понеделник положително ще получи парите, я успокои. Но денят бавно се влачеше към края си и тя пак започна да става неспокойна и нетърпелива. Утехата, получена от решителната й постъпка, постепенно избледня и тя отново се почувствува тъжна, безпомощна и апатична, обзета от мъчителни мисли. Мама се люшкаше между крайностите на нерешителността и ужаса; чувствуваше, че няма да получи парите, че сигурно ще я уловят; после започна да се съмнява в способността си да завърши своето начинание; мислено се стремеше да убегне, като от страхотен недействителен кошмар, от обстоятелството, че именно тя, Маргарет Броуди, се опитва да има работа с лихвари.

Неделята измина за нея като безконечна върволица от безкрайни минути, през които тя по сто пъти поглеждаше към часовника, като че ли би могла по този начин да ускори мудния ход на времето и да сложи край на мъчителното си безпокойство и болезненото очакване на сина си. През дългите часове на бавно минаващия ден тя кроеше и прекрояваше простия план, който си бе съставила, потреперваше при мисълта как да се обърне към господин Мак Севич: първо бе уверена, че той ще се отнесе към нея като към дама, после се усъмни, тайно препрочете обявлението му и се ободри от утешителното му предложение да даде взаем петстотин лири; после се стресна от поразителното безсрамие на това предложение. Когато най-после Мама се оттегли да спи, главата й се виеше от объркване; присъни й се, че я затрупва лавина от златни монети.

В понеделник сутринта Мама едва имаше сили да спазва обичайното си поведение — толкова забележимо трепереше от страх, но за щастие безпокойството й не бе разкрито и тя облекчено въздъхна, когато първо Неси, а после и Броуди излязоха от къщи. Сега трябваше да се справи само с баба Броуди, защото още от момента, когато написа писмото, тя напълно оцени очевидната опасност да остави любопитната, свадлива и злобна бабичка в къщи тъкмо по времето, определено за срещата. Опасността да схване цялото положение беше толкова голяма, че не биваше да се рискува и Мама с неподозирана у нея хитрост подготви атака срещу най-уязвимото й място. Затова, като стана девет и половина, тя отнесе на бабата на поднос закуската й от каша и мляко, но не напусна стаята веднага, както й беше обичай, а приседна на леглото и се загледа във възрастната му обитателка с престорен и преувеличен израз на загриженост.

— Бабо — започна тя, — ти май никак не излизаш от къщи напоследък. Днес изглеждаш, като че ли си болнава. Защо не се разходиш малко тази сутрин?

Старата жена вдигна лъжицата с каша в жълтата си лапа и хвърли към Мама подозрителен поглед изпод бялата си къдрава нощна шапчица.

— А къде да се поразходя в такъв зимен ден? — запита тя недоверчиво. — Искаш да хвана възпаление на дробовете, че да се отървеш от мен, а?

Мама принудено се засмя високо и весело, което накара сърцето й болезнено да се свие.

— Днес времето е чудесно — извика тя. — А знаеш ли какво ще направим. Просто ще ти дам един флорин, да идеш и да си купиш малко бисквити „Дисайд“ и „Чудаци“.

Бабата погледна снаха си с недоверие и веднага усети, че тук има някаква скрита причина, но се прелъсти от изключително привлекателното предложение. Със старческата си лакомия тя особено обичаше хрупкавите бисквити „Дисайд“ и просто обожаваше големите плоски, кръгли сладкиши, така неподходящо наречени „Чудаци“. В стаята си тя винаги се стремеше да поддържа запас от тези лакомства в две отделни тенекиени кутии в най-горното чекмедже на долапа си, но сега, както бе добре известно на Мама, запасите й бяха изчерпани. Това беше наистина съблазнително предложение!

— Къде са парите? — попита бабата дипломатично.

Без да продума, Мама показа лъскавия флорин в дланта си.

Старицата премига с помътнелите си очи към монетата и бързо пресметна на ум, че ще стигнат и за „Дисайд“, и за „Чудаци“, а може би и за нещичко отгоре.

— Е, тогава бих могла да се поразтъпча — продума тя бавно, и се престори, че се прозява, за да покаже равнодушие.

— Браво, бабо, аз ще ти помогна — насърчи я Мама; разтреперана от възторг, който се боеше да покаже, тя разбра, че засега победата е нейна и помогна на бабата да стане. Без да й оставя време да промени намерението си, тя я напъха в широките й дрехи, завърза безбройните връвчици, нахлузи й обувките с ластици, донесе й осеяната с мъниста шапка и накрая я зави в черното й, излъскано наметало. После й поднесе на счупена чиния изкуствените зъби, връчи й монетата от два шилинга и като я снабди по този начин с всички необходими оръжия и пари за битката за бисквитите, поведе старата жена надолу по стълбите и я изпроводи да куцука надолу по пътя още преди часовникът да бе ударил десет и половина. С максимална бързина Мама оправи сега всички легла, изми съдовете, разтреби къщата, „сложи себе си в ред“, както тя се изразяваше, и със затаен дъх седна до прозореца в гостната да чака посетителя.

Когато стрелките на мраморния часовник на камината в гостната се приближиха до единайсет, Мама се разтрепера от вълнение, сякаш очакваше точно с удара на часовника пред къщата да спре файтон и да се позвъни на вратата. Когато най-после часовникът удари единайсет пъти и замлъкна, Мама се запита дали господин Мак Севич ще донесе парите в златни монети в кесия, или ще й ги даде в чисти нови банкноти; после, когато стрелките показаха пет, десет, петнайсет минути след уреченото време, а никой не идваше, тя започна да се безпокои. Ако посетителят не дойдеше в изрично определения час, всичките й грижливо замислени приготовления щяха да пропаднат, и тя потръпна, като помисли какво можеше да се случи, ако той дойдеше по обед, когато мъжът й ще си е в къщи.

В дванайсет без двайсет тя вече почти бе загубила надежда, когато забеляза двама непознати господа пред къщата. Те идеха пеша и не носеха чанта, но бяха облечени съвсем еднакво, по начин, който според госпожа Броуди беше върхът на елегантността, най-поразителното постижение на съвременната мъжка мода. Шапките им фасон „Дерби“, със силно извита нагоре периферия, бяха наперено килнати над лъскавите им бакенбарди; съвсем късите им палта прилепваха до кръста, реверите им бяха дълги и изпъкнали, така че гърдите на двамата господа изглеждаха изпъчени като на надул се гълъб, а извивката на долната част на палтата им изпъкваше силно, но също тъй привлекателно, в обратната посока; карираните им панталони, приятно хлабави в горната си част, прилепваха по-плътно към краката по-надолу и най-после завършваха, тесни като гамаши, над малките, небиещи на очи, но все пак лъснати обувки. И двамата носеха дълги, тежки верижки за часовници върху модерните си жилетки на капчици и дори от такова голямо разстояние госпожа Броуди можеше да различи по пръстите им цяло съзвездие от пръстени с камъни, които искряха и блестяха при всяко от плавните им движения. Госпожа Броуди не помнеше някога в Ливънфорд да са идвали толкова самоуверени или толкова елегантно докарани чужденци и с разтуптяно сърце и очарован поглед инстинктивно схвана — въпреки че си бе представяла да види един джентълмен с наметало с качулка, с открит нрав и благодушна рошава брада, — че тези двама светски господа са пратеници на Мак Севич, чистокръвния шотландец.

От средата на пътя те с вид на познавачи разглеждаха къщата, а очите им, обхванали и разкритикували всяка архитектурна подробност на външния й вид, сякаш пронизваха като свредели тежките каменни стени, проучваха недостатъците на вътрешното устройство и презрително откриваха куп грешки, досега неизвестни дори на обитателите.

Най-после, след продължително и безстрастно взиране, единият от двамата бавно обърна глава и тихо каза нещо на спътника си, който от своя страна бутна шапката си още по-назад на тила, примижа с изпъкналите си очи и се засмя с вид на опитен човек.

Сякаш изведнъж станала жертва на раздвоено зрение, госпожа Броуди смаяна видя как двамата тръгнаха едновременно, минаха заедно през външната врата, огледаха по еднакъв начин всеки камък в двора; когато се спряха пред оръдието, тя се сви зад прикритието на завесата.

— Вехтория, но материалът е солиден — струва ми се, месинг, както го гледам — чу тя да казва единият от тях, докато опипваше голямата игла с перла на връзката. Другият чукна с нокът цевта на оръдието, като искаше да провери дали ще звънне като мед, но веднага си дръпна пръста и бързо го пъхна в устата си.

— Ох, във всеки случай е дяволски твърдо — стигна до слисаните очи на Мама през полуотворения прозорец. Звънецът издрънча. Машинално тя отиде да отвори и на вратата се намери изправена пред две еднакво любезни усмивки, които уловиха изненадания й поглед и му отвърнаха с ослепителен показ на злато и слонова кост.

— Госпожа Броуди? — каза единият и смени усмивката си със сериозен израз.

— Вие ли писахте? — каза другият и направи същото.

— От господин Мак Севич ли идвате? — заекна тя.

— Синове — каза първият свободно.

— И съдружници — каза вторият любезно.

Пленена от свободните им обноски, но все пак смутена от смътно недоверие, Мама нерешително ги въведе в гостната. Проницателните им погледи, които досега бяха приковани о нея, веднага се откъснаха и се стрелнаха към всички предмети в стаята, оценявайки ги приблизително, но алчно, докато най-после, когато сферите на проучванията им се пресякоха, погледите им многозначително се срещнаха и единият се обърна към другия на непознат за госпожа Броуди език. Езикът беше непознат, но тонът доверителен; потръпвайки при пренебрежителните нотки, които долавяше, госпожа Броуди се изчерви от смътно възмущение при мисълта, че поне тези думи сигурно не са чисто шотландски. Тогава двамата почнаха един през друг да я обстрелват с въпроси.

— Искате четиридесет лири, госпожо?

— Съвсем тайно… Без никой да знае… дори и старият?

— Някаква малка лекомисленост може би?

— За какво ви са тези пари, госпожо?

Добре осведомените им погледи я сломяваха. Пръстите им се движеха, пръстените им обилно искряха; те любезно искаха да покажат, че парите са у тях, че тя бе потърсила услугите им. Тя беше в ръцете им.

Като изтръгнаха от нея всички сведения за къщата, за мъжа й, за нея самата и за семейството, те си кимнаха един на друг и станаха като един човек. Обиколиха гостната, шумно и безцеремонно затропаха из цялата къща, като опипваха, похващаха, почукваха, стисваха и претегляха всичко в нея, като се пъхаха, надничаха и взираха във всяка стая, а Мама се мъкнеше по петите им като бито и послушно куче. След като разгледаха и най-интимните подробности от живота на домакинството, които им бяха показани, след като пред тях се разтвориха долапите, гардеробите и чекмеджетата, след като накараха госпожа Броуди да се изчерви, когато, влезли дори в спалнята й, като познавачи огледаха пространството под леглото й, те най-после слязоха пак долу, поглеждайки всичко друго, но не и нея. По лицата им тя можеше да прочете отказ.

— Страхувам се, че няма да стане, госпожо. Мебелите ви са лошо качество, тежки, старомодни, не могат да се продадат — каза най-подир единият с отблъскваща, привидна откровеност. — За тях бихме могли да ви дадем двайсет… или да речем двайсет и пет лири. Да, да сложим двайсет и пет като последна граница и по нашите условия за лихва — продължи той, извади от джоба на жилетката си клечка за зъби и започна да си помага в изчисленията чрез усърдната й употреба. — Какво ще кажете?

— Да, госпожо — обади се другият. — Времената са тежки сега, а вие не можете да твърдите, че сте надежден длъжник. Ние винаги сме галантни към дамите — да знаете само с колко много дами имаме работа! — но вие не разполагате с гаранции.

— Но всичките ми неща са хубави — трудно произнесе Мама с притихнал глас. — Те са ми наследство.

— Днес не бихте могли да ги продадете, госпожо — увери я господинът с клечката за зъби, като поклати тъжно глава. — Не можете дори и без пари да ги дадете. Стигнали сме границата, една твърде почтена граница. Какво ще кажете за двайсет и пет лири чиста пара?

— Трябват ми четиридесет лири — глухо отвърна Мама. — По-малко няма да свършат работа. — Тя си бе втълпила тази сума и нищо по-малко не можеше да я задоволи.

— Нямате ли още нещо, което да ни покажете, госпожо? — каза единият настойчиво. — Интересно е, колко неща вие, дамите, може да извадите от сандъците, когато стане нужда. Нямате ли още нещо скрито, като последна резерва?

— Само кухнята — отвърна госпожа Броуди смирено и отвори вратата, ужасена от мисълта, че може да си тръгнат и стремейки се отчаяно да ги примами в това просто помещение за последно разглеждане на молбата й. Те влязоха, следвайки я неохотно, презрително, но веднага вниманието им бе приковано от една картина, която висеше на видно място на стената в рамка от петнисто, светложълто орехово дърво. Това беше гравюра с надпис „Жътварите“, означена с „Първо копие“ и подписана „Дж. Бел“.

— Ваша ли е, госпожо? — запита единият след многозначителна пауза.

— Да — отговори госпожа Броуди. — Моя е. Преди това беше на майка ми. Мнозина са се възхищавали на малката скица с молив на бялото поле.

Двамата поговориха тихо пред картината, оглеждаха я с лупа, потъркваха я, опипваха я с вид на собственици.

— Бихте ли ни я продали, госпожо? Разбира се, тя не е кой знае какво… Наистина не е нищо особено… Но бихме ви предложили… да… пет лири за нея — каза вторият най-после с променен угоднически тон.

— Нищо не мога да продам — прошепна Мама. — Господин Броуди веднага ще забележи.

— Тогава, да кажем десет лири, госпожо — възкликна първият с израз на голямо великодушие.

— Не, не — отвърна Мама. — Но ако тя струва нещо, не можете ли да ми заемете останалите пари срещу нея? Ако може да се продаде, значи, сигурно ще може да се заложи. — В трескаво безпокойство тя зачака, дебнейки интонацията на гласовете им, бързите им изразителни жестове, помръдването на веждите им, докато те се съвещаваха за картината. Най-подир, след продължителен спор, те се съгласиха.

— В такъв случай печелите, госпожо — каза първият. — Ще ви дадем четиридесет лири, но вие трябва да заложите картината и останалите мебели.

— Подаряваме ви тия пари, госпожо — каза вторият. — Но за вас ще направим тази жертва. Виждаме, че много се нуждаете от пари. Трябва обаче да знаете, че ако не си изплащате дълга, картината и мебелите стават наши.

Госпожа Броуди кимна нямо, трескаво, изпълнена от давещо, непоносимо чувство за трудно извоювана победа. Те се върнаха в гостната и седнаха около масата, където тя подписа безкрайните документи, които те й представиха, слагайки подписа си със сляпо, безогледно безразличие, където й посочеха. Тя разбра, че ще трябва да изплаша по три лири месечно в продължение на две години, но сега това никак не я безпокоеше и щом й броиха парите в шумолящи нови банкноти, тя ги взе като насън и също като насън изпрати двамата до вратата. Въпреки всичко тя бе намерила пари за Мат.

Рано след обед Мама изпрати парите телеграфически. В изтощеното си въображение тя сякаш виждаше чистите банкноти да летят по синьото небе, за да спасят сина й, и за пръв път от три дни започна да диша спокойно, осенена от душевен мир.