Сандра Браун
Час пик (6)

Глава шеста

Екипът топло я посрещна, когато се присъедини към тях в кухнята половин час след като Грейси беше почукала на вратата й. Беше й отнело толкова време да се възстанови от удара, който Лайън й бе нанесъл с думите си.

— Извинете — каза тя, прегръщайки всички подред — но имах нещо в окото и ми отне цяла вечност да го извадя.

Възможно беше, макар и твърде невероятно, но те като че ли приеха обяснението за червените й, подути очи.

— Мислиш ли, че можеш да ги прикриеш на камерата, Джеф?

— Ти си толкова разкошна, кой би забелязал две кървясали очи?

Лайън избра този момент да отвори люлеещата се врата. Сковано, но опитвайки се да действа нормално, за да не предизвика подозренията на екипа за скритите им отношения с Лайън, тя го представи.

— Това е Джеф — нашият оператор.

Анди не беше приела сериозно коментара на Джеф, че изглежда разкошно. Той беше отявлен флиртаджия и камерата му беше оправдание да се измъква с това. Анди чувстваше съжаление към неговата хубава, кротка жена, която търпеливо чакаше вкъщи да се върне той от поредния си ангажимент.

Джеф не пропускаше възможност да й изневери, но скоро след като се запозна с него, Анди му даде да разбере, че не смята да се впуска в авантюри, флиртуването му с нея беше само за показ.

Тя се питаше често дали хората я съжаляваха заради Робърт по същия начин, както тя съжаляваше съпругата на Джеф. Вероятно беше така. През последната година на техния брак Робърт не се задоволяваше от нейната романтика и беше потърсил успокоение другаде.

— Джеф — каза Лайън, разтърсвайки ръката на оператора. — Лайън Ратклиф.

— Това е Джил — нашият звукооператор.

— Мистър Ратклиф — Джил стисна почтително ръката на Лайън. Той беше приятен мъж, който не беше обидил никого и вършеше работата си толкова добре, че често не го забелязваха. Скромността му беше привлякла Анди и той беше готов да й свали луната от небето, ако тя пожелаеше.

— Тони се занимава със светлините — представи го Анди на Лайън. Тони често беше нервен, може би защото на него чакаха за всичко шест деца. Но беше майстор по осветяването, засенчването и филтрирането.

Последният член на екипа беше помощник-режисьорът. Върху него падаха работите, които трябваше да бъдат свършени и които никой друг нямаше време или желание да свърши. Уорън напомняше скелет, но бе жилав като маймуна и силен като слон, известно беше, че се катери по дървета, преминава през реки, промушва се през храсти, или увисва на перила на стълби или мостове, за да помогне на специалистите да получат картината, която искат.

— Видях, че Грейси вече ви е поднесла закуска — каза Лайън и четиримата изпъшкаха. Той се засмя. — Вероятно малко е попрекалила с количеството.

Анди беше удивена от бързата смяна на настроенията му. Тя ли бе единственият човек, който трябваше да понесе тежестта на неговата враждебност?

— Чувствайте се като у дома си. Когато дойде време, Грейси ще се обади в пристройките и някой ще дойде да ви придружи дотам. Ако имате нужда от нещо, кажете на мис Малоун и тя ще ме уведоми.

Мис Малоун!

Екипът, дори Джеф, изглеждаха впечатлени от Лайън Ратклиф и Анди се почувствува предадена. Дразнеше се от гостоприемството и добрите маниери, които беше проявил към тях. Когато тя го видя да отива към вратата с прикрито задоволство разбра, че преднамерено е бил толкова учтив. Това беше начин да й каже, че може да бъде и добър, когато иска, но няма желание да проявява добрина към нея. Когато челюстта започна да я боли, тя осъзна, че стиска с всичка сила зъби. От яд и за да не заплаче.

Първото произшествие се случи, когато Джил откри, че един от кабелите на микрофона му не работи.

— Не знам какво става с това нещо, Джеф — въздъхна кротко той, когато темпераментният оператор се нахвърли върху него. — Не тече ток.

— Джил, мислиш ли, че можеш да намериш такъв тук в Кервил? — попита Анди с глас на посредник.

— Не знам. Мога да опитам, ако не — ще трябва да отида до Сан Антонио.

Анди не обърна внимание на ругатните, които изригваше Джеф.

— Тогава ще направим почивка. Докато те няма, ще се приготвим за първата снимка. Веднага щом се върнеш започваме.

Най-после нещата влязоха в релси, но Анди се тревожеше не толкова за екипа, колкото за генерала. Облечен в костюм и вратовръзка, той беше готов да започнат интервютата тази сутрин, както му беше казала Анди. Тя чувстваше, че колкото по-рано започнат, толкова по-добре ще бъде. Това щеше да му освободи следобедите и вечерите за почивка. Работата щеше да се проточи дълго, ако правеха само по една програма на ден, но тя си беше обещала, че ще направи всичко, което може, за да предпази генерала от изтощение.

Разочарова се, когато забеляза, че той не е с армейската си униформа, но когато колебливо му го предложи, той видимо се развълнува.

— Не съм си поръчвал нова, след като се уволних. Тази, която имам, е проядена от молци и е на четиридесет години. Не, благодаря.

Стори й се странно, но се засмя и го докосна по рамото.

— Ако предпочитате да не я носите, всичко е наред. Пък и с униформата ще сте много впечатляващ и няма да успея да се съсредоточа върху въпросите.

Джил се върна, докато те довършваха сандвичите, които Грейси им беше приготвила. Докато той се стягаше Анди отиде горе, за да си сложи грима за пред камерата, опъна косата си в мек кок и облече рокля с цвят на слонова кост без никакви други бижута, освен перлени обеци. Тя получи обикновеното подсвирване от екипа, когато слезе по стълбите със записки в ръка. Поклони се като гранд дама от театъра и направи бавен пирует. Когато се обърна, се намери лице в лице с Лайън, който наблюдаваше клоунадата й с лице, изсечено от камък, и презрителни очи.

— Виждам, че сте в стихията си, мис Малоун.

Осъдителният му тон я подразни като скърцане по стъкло. Тя прие предизвикателството.

— Да, така е.

— Добре, неприятно ще ми е, ако загубите умението си.

— На мен също, мистър Ратклиф.

— Няма да позволите това да се случи, нали?

— Никога в живота ви! — каза дръзко тя.

Гласът му забележимо спадна:

— Говорим за вашия живот — той я погледна с безкомпромисно неодобрение и после отиде при баща си.

Генерал Майкъл Ратклиф седеше царствено в дневната, кабелите за звука бяха прокарани, но Джил внимателно беше покрил всички жици. Само малък микрофон надничаше зад вратовръзката му. Анди беше доволна да види, че екипът й се отнася към него с изключителен респект.

Тя зае мястото си накрая на канапето до неговото кресло и остави Джил да прикрепи микрофона й като дискретна точица върху деколтето й. С ъгълчето на окото си тя забеляза как Лайън внимателно следи ръцете на Джил върху плата на гърдите й. Лицата на обидени деспоти, които тя беше виждала, изразяваха по-малко злоба от тази, която лъхаше от неговото сега.

— Малко повече цвят на бузите — каза, без да се обръща към никого Джеф, гледайки през окулярите си.

— Защо не се възползваш от тексаското слънце, Анди? Изглеждаш бледа.

— Вчера валя — рече отсъстващо тя, докато Уорън се спусна да й донесе комплекта гримове, който беше останал горе. Очите й неволно потърсиха очите на Лайън и за момент те останаха поглед в поглед над съоръженията, които бяха превърнали уютната всекидневна в телевизионно студио. Тя насила откъсна очи, а огледалото в ръцете й трепереше, докато си слагаше още руж върху бузите.

— Има блик върху лицето на генерал Ратклиф — каза Джеф.

Уорън дръпна завесата.

— Окей, всички изглеждат добре. Готови, когато ти си готова, Анди — каза Джеф. — Джил, как е нивото на микрофоните?

— Да. Звучи добре.

— Окей. Анди?

— Готова съм — каза тя, облизвайки устни.

— Снимаме.

Тя се запъна веднъж по време на встъпителните бележки и се наложи да започна отново. Това, което беше правила стотици пъти преди, сега я караше да се чувства нервна. Всъщност, не беше толкова невероятно. Лайън. Ако не знаеше, че е в стаята и слуша всяка дума, претегля я, критично преценяваше всеки жест, тя щеше да се чувства напълно спокойна.

Майкъл Ратклиф беше отличен обект за интервю. Той отговаряше на въпросите й с чувство, давайки разяснение, без подканване от нейна страна. Личната му философия по отношение на интервюирането бе, че трябва да се говори по въпросите открито, като му се задават колкото е възможно по-малко въпроси. Тя чувстваше, публиката се интересува от темата, а не от нея. Анди Малоун беше само пиколото, който развеждаше знаменитостите по стаите им.

За първото интервю тя ограничи въпросите до личната история на генерала, детството му, учението и ранните години в армията.

— Не сте натурален тексасец, въпреки, че живеете тук от уволнението си…

— Не, роден съм в Мисури и там съм израснал. Баща ми беше сладоледаджия — той разказа няколко анекдота за родителите и брат си, който беше починал през трийсетте години.

— Как стана така, че се уволнихте в Тексас?

— Добре, ще ви разкажа за това, Анди — той съвсем не се притесняваше от камерата и й говореше така, като че ли бяха сами. Собственото й пренебрегване на камерата, когато веднъж лентата се е завъртяла беше това, което правеше интервютата й толкова естествени. Тя приемаше скритите знаци на Уорън за времето само с едно мигване. Човек никога не би ги забелязал.

Генералът разказа една история за това как за пръв път е дошъл в хълмистата местност на Тексас с един приятел на лов за лосове. Обикнал изпъстрените с варовик хълмове, пенливите реки, изворите и решил да се установи тук след пенсионирането си.

— И убихте ли лос?

Той се засмя.

— Не. Никога не ме е бивало особено в стрелбата. Питайте сина ми Лайън. Връстниците ми на шега ме обвиняваха в безпощадност — казваха, че ако войниците под мое командване не можеха да стрелят по-добре от своя генерал, никога нямаше да спечелим войната.

С това Анди приключи първото интервю.

— Страхотно! — рече Джеф, като изключи камерата и я свали от стойката.

Лайън започна да бута стола през лабиринта от лампи и кабели.

— Той ще ни е нужен още няколко минути, Лайън — възпря го Анди. — Трябва да направим обърнатите въпроси.

— Какво е това?

Обясни му, че когато се използва само една камера, след интервюто операторът премества камерата зад обекта и я фокусира този път върху нея. Тя щеше да повтори някои от въпросите, които беше задала, но без генералът да отговаря. После редакторът ще сглоби двата сегмента от лентата, като първо показва Анди, която задава въпроса, а после генералът, както е отговорил в същинското интервю.

— Това е трик, който се използва, за да изглежда сякаш използваме повече от една камера. Преходите трябва да изглеждат толкова гладки, че публиката никога да не ги забележи.

Генералът се насочи към Джеф, който държеше камерата на рамо и я насочваше към Анди покрай главата му.

— Добре ли си, татко?

— Да, сине. Не съм изпитвал такова удоволствие и вълнение от дълго време. Когато ме интервюираха през войната, там се тълпяха репортери със светкавици и фотоапарати в ръце. Понякога давах интервю за радиото, но това е различно.

Анди се радваше, че възрастният човек е доволен от себе си, но както и на Лайън не й харесваха пламналите му бузи. Тя направи обърнатите въпроси безупречно и бързо. Свършиха за минути. Горещите лампи угаснаха.

— Ти си истински професионалист, скъпа — възторжено извика Джеф, като я прегърна силно и я млясна по бузата. Джил внимателно освободи генерала от микрофона и вече се опитваше да освободи Анди от кабелите и жиците около нея. Лайън помагаше на баща си с инвалидния стол, но не пропусна израза на възторг и привързаност в очите на Джеф. В тях горяха силни желания, също както и в сърцето на Лайън.

Заради здравето на генерала никой от екипа не запали цигара. Затова сега всички се скупчиха навън пред вратата, за да си вземат нужната порция никотин.

Анди коленичи пред стола на генерал Ратклиф. Вгледа се в набразденото, и изпъстрено с петна от възрастта лице.

— Благодаря. Бяхте чудесен!

— Добре се получи. Мислех, че ще се промениш пред камерата, ще станеш твърда, рязка и взискателна. Не предполагах, че ще останеш същата нежна дама, каквато си.

Тя стана и го целуна по бузата.

— По-добре си починете. Ще продължим утре.

Тъй като започнаха късно, наближаваше време за вечеря. Както повечето кинооператори, Джеф се отнасяше към камерата си като към бебе и се грижеше любящо за нея. Лампите на Тони грижливо бяха прибрани в металните си кутии. Микрофоните на Джил потънаха в меките си калъфи.

Приличаха на десетгодишни момчета, при мисълта, че ще споделят квартира с истински каубои и забързаха надолу към пристройките за вечеря. Генералът се нахрани на табла в уединението на спалнята си, а Анди трябваше да изтърпи една безмълвна вечеря насаме с Лайън.

— Доволна ли си как тръгна интервюто днес? — попита той. Опитваха основното ястие, когато той наруши угнетяващата, изнервяща тишина.

— Да. Баща ти е естествен пред камерата. Обикновено хората се стряскат от нея. Но баща ти не обръщаше внимание на камерата и светлините. Той е мечтата на всеки телевизионен журналист.

— Екипът изглежда е очарован от теб.

Анди знаеше, че в констатацията се съдържа повече от повърхностно наблюдение.

— Работим добре заедно от години. Понякога идват други техници, екипът се променя, но това са хората, с които най-добре работя. Истински професионалисти!

— Да-а-а.

Водата се разля, когато тя удари чашата в покритата с ленена покривка маса.

— Какво трябва да значи това?

— Кое? — попита невинно той.

— Това „да-а-а“, което кипи от намеци.

— Нищо не съм искал да намеквам — отрече той с толкова престорена искреност, че й се искаше да изпищи. — Ако си доловила някакъв подтекст, то вероятно се дължи на гузната ти съвест.

— Нямам гузна съвест!

— Тогава защо викаш? — попита той с безгрижност, която я вбеси.

— Кажи на Грейси, че ще пропусна десерта тази вечер — каза тя, блъскайки стола назад.

Неговият равен глас я настигна:

— Приятни сънища, Анди.

Дразнещото повторение на това, което той я беше чул да казва на Лес, освободи гнева в нея. Тя се завъртя.

— Върви по дяволите, Лайън — изрече с меден глас.

После профуча през стаята.

Следващият ден премина гладко, без сътресения. Сякаш всичко бе премислено. Екипът страдаше от махмурлук заради прекалено многото бутилки с дълги гърла с „Лоун Стар“ бира, но Анди не я беше грижа и не прояви съчувствие. Беше ги виждала да правят едни от най-добрите си работи след нощни пиршества.

Генерал Ратклиф беше отпуснат и бъбрив, както и предния ден. Този път интервюто се състоя в салона-градина, където тя го видя за пръв път. Използваха естествена слънчева светлина. Тони включваше светлини само в отделни моменти. Вентилаторът на тавана нежно разбъркваше косата на Анди и потъналите в листа растения.

Нямаше и пладне, когато Джеф изключи камерата.

— Страхотно, беше без грешка! Срамота е това парче да не може да бъде по-дълго. Вие и двамата, изглежда, току-що зацепихте.

— Готов съм да продължим, ако си в състояние, Анди — изненада я генералът.

— Не искам да се напрягате.

— Татко, по-добре спри, преди да си се изморил.

— Добре съм, Лайън. Наистина — каза възрастният човек, извръщайки се леко в стола. — Да продължим.

— Джеф? — попита Анди.

— Готов съм. Харесва ми позицията. Направиха още един разговор.

Лайън се погрижи да заведе баща си в стаята му, за да обядва. Грейси сервира на Анди и екипа в дневната. Седяха на чаша студен чай и дискутираха графика за следващия ден и лентите, които вече бяха заснети.

— По-остър е, отколкото си мислех — подзе Джеф, изплювайки една костилка от маслина. — Когато Лес ми спомена, че е на деветдесет, помислих си, Исусе, какво ще правим с него, ако задреме или нещо такова?

Анди се наежи:

— Той е всичко друго, но не и сенилен.

— Чувството му за хумор е впечатляващо.

— Адски е горещо тук — изръмжа Тони.

Никой не обърна внимание на оплакването му.

— Все пак не преставам да се питам какво ли крие старият — рече спонтанно Джеф.

Думите се взривиха като бомба, ако се съди по влиянието, което оказаха върху Анди.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя, обръщайки се към него с рязко извъртане. — Защо мислиш, че крие нещо?

Джеф сви рамене:

— Лес каза, че не иска да говори за войната и че най-вероятно има някаква тайна, която той не иска да изважда на бял свят. Защо мислиш не си е подал носа оттук толкова години?

— Лес е луд. Знаеш, че има налудничави идеи.

— Които често се оказват верни — парира я Джеф.

— Не и в този случай, скъпи.

— Сигурна ли си? Лес подхвърли, че ти ще се сприятелиш със сина, че ще се опиташ да изкопчиш нещо, за да допълниш липсващата част от пъзела. Как върви? Намери ли нещо сочничко?

Вниманието им беше привлечено от остър звук зад гърба им. На прохода под арката стоеше Лайън. Когато погледна към Анди, очите му бяха почти черни. Стискаше сламената си шапка с две ръце. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

— Исках да ви предложа да използвате басейна този следобед — каза той. Хрущящите думи с труд си проправиха път през стиснатите му устни. — Има бански, хавлии — всичко, от което се нуждаете.

Той нахлупи шапката си ниско над веждите, и тя закри обвиняващите му очи от Анди. Токовете на обувките му отекнаха като погребален звън по плочките, когато излезе през предната врата.

Тони тихо подсвирна през зъби.

Джил неудобно се размърда и заби поглед в празната си чиния.

Уорън се изкашля.

— Е, е, е. Мисля, че разсърдихме каубоя — смехът на Джеф прозвуча насилено в напрегнатата тишина.

— Млъкни, Джеф — сопна му се Анди.

— Засяга се, засяга се. Какво става с вас двамата?

Дръж се студено, Анди и да не си посмяла да се разплачеш пред тях. Не мисли за омразата, която видя върху лицето на Лайън. Не мисли за целувките, които размени с човека, който сега явно те презира. Не мисли!

— Държеше се достатъчно приятелски — каза Джил, явно не забелязал, че Анди не отговори на въпроса на Джеф. — Но добих впечатлението, че би предпочел колкото може по-скоро да се изметем оттук.

— Той от самото начало беше смъртно против тази идея, но видяхте, че се съгласи — тя отпи от кафето си, колкото можа по-нехайно.

— Научи ли нещо от него?

— Не. Не съм се и сприятелила. Лес в този случай не е на прав път.

— Така ли?

— Да — яростно извика тя. За втори път в продължение само на два часа, скачаше от масата, подгонена от гняв. — Защо всички не идете да плувате? Ще дойда след час-два при вас, след като се подготвя с материалите за утре. Уорън, нагласен ли е мониторът така, че да мога да видя лентите?

— Да, Анди. В дневната е.

— Благодаря. Ще се видим по-късно.

Като се скри в стаята си под предлог, че ще чете бележките си, тя се отдаде на размисъл. Под прозорците долиташе смехът на колегите й, плясъкът на водата, но тя нямаше желание да се присъедини към тях.

Лайън беше чул думите на Джеф. И никога нямаше да повярва, че близостта й е нещо повече от опит да го накара да се разприказва за баща си. Пък и вероятно не й беше вярвал. Това, което Джеф каза щеше само да убеди Лайън, че тя не е безкористна и се домогва до близостта му, само и само да направи сполучлив материал, да пламне сензация. Щеше да мисли, че тя е като всички останали, тръгнали на лов за клюки, без да ги е грижа кого ще засегнат.

Просната на леглото, с ръка върху очите, тя въздъхна тежко, когато Грейси почука на вратата.

— Анди, мистър Трепър те чака на телефона. Искаш ли да говориш с него?

Не.

— Да. Кажи му, че идвам веднага. Мога ли да се обадя от коридора?

— Разбира се. Ще затворя, когато те чуя.

— Благодаря, Грейси.

Тя се измъкна от леглото, опитвайки се да прогони меланхолията, която заплашваше да я прикове към матрака. Тръгна по чорапи из коридора и вдигна с неохота слушалката:

— Здравей, Лес — чу как Грейси затвори.

— Здравей, кукличке. Как върви?

— Чудесно.

— Екипът без проблеми ли пристигна?

— Да, вчера рано сутринта — твърде рано. Защо не пристигнаха с един час по-късно? Тогава може би Лайън…

— Как върви записът?

— Добре. Имаме вече три. Генералът е чудесен!

— Проблеми с техниката?

— Не. Вчера един от кабелите не работеше, но Джил прескочи до Сан Антонио и осигури друг. Сега всичко е наред.

Последва пауза, докато Лес осмисли всичко, което му беше казала. А тя се питаше къде е Лайън и какво прави.

— Анди, бебче, изнервям се, когато всичко върви просто „добре“.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — тя разбираше съвсем точно какво иска да каже той. Обикновено тя преливаше от вълнение от това, което вършеше, или кипеше от яд заради неподходящото време или прекъсванията в техниката, или пък се смееше на невинните случки, които неизменно съпътстваха всяко снимане. Апатията никога не можеше да я превземе.

— Харесва ми да се случват малки произшествия, за да държат всички на нокти. Знаеш ли какво мисля? Звучиш като човек, който може да вземе голяма доза или геритол, или магнезиево мляко. Когато нещата са толкова дяволски „добре“ ми става весело. Какво, по дяволите става там?

Направо Добрият Човек! Очилата му в този момент сигурно бяха хвърлени на бюрото. Едната ръка заровена в червената коса, краката силно блъскат в пода. Очите му пробиват дупка в тапицерията на вратата. И тя седи на стола срещу бюрото. Не, определено беше чудесно, че се намира на хиляди километри от гнева на Лес.

— Лес, успокой се. Нищо не става, освен интервютата, които вървят много добре. Екипът споделя чувствата ми към генерала и са изненадани от остроумието му. Ако има нещо, което мен специално да ме безпокои, това е горещината. Пресушава енергията на човек.

— Какво ще кажеш за Аполон Лайън?

Дланите й се изпотиха.

— Моля?

— Разприказва ли го?

Тя раздразнено въздъхна, надявайки се, че ако говори гневно, той няма да чуе треперенето в гласа й.

— Лес, за стотен път ти казвам, че няма какво да откривам.

— Видях снимката му.

— Чия?

— На Лайън Ратклиф. Негова снимка в „Нам“. Забележителен, расов екземпляр!

— Не съм забелязала, наистина.

— Ако бях жена, щях да забележа.

— Е, както твърде често напомняш, ти си изключително мъжествен, така че мнението ти по въпроса не се зачита. А сега, Лес, ако няма друго, екипът ме зове на къпане в басейна.

Никой не я викаше, но казвайки го, прозвуча такава, каквато беше преди.

— Не са отишли на почивка. Да не би да са останали без работа?

— Да, за днес свършихме.

— Добре — изръмжа той. — Анди, не криеш нещо важно от стария приятел Лес, нали?

Внезапно настръхнала, тя се засмя, търсейки в празното си съзнание някоя умна мисъл.

— Разбира се, че не. Мисля, че си разочарован и завиждаш, че си прекарваме толкова хубаво тук — тя отново изобрази смях, но той остана да виси глухо и неискрено. — Ще ти се обадя утре и ще докладвам. Окей?

— Окей. Чао, бебче. Обичам те.

Телефонът замлъкна в ръката й.

Подозираше, че Лес ще се обади на друг от екипа, за да се увери във всичко, което тя му беше казала, знаеше, че да стои начумерена в стаята си не е най-доброто. Повече за да избегне компания, тя облече бански без презрамки и отиде при водата. Седна на сянка под един чадър и се зае с досада да размазва плажно мляко и лосион по почернялата си кожа.

Късно след обяд Грейси изнесе кана разхладителна напитка. Джеф, от който капеше вода, я прегърна и я целуна по бузата. Анди никога не го беше виждала да се изчервява. Лайън пристигна с раздрънкания си джип. Той се измъкна от него с ъгловати, сковани движения и закрачи към басейна.

— Как е водата?

— Страхотна! — извика Джеф. — Ела при нас.

— Съжалявам. Имам среща.

Анди държеше очите си заковани в книгата, но буквите се размазваха пред очите й. Сърцето й падна в стомаха и остана там тежко като камък.

— Грейси каза, че ви е сервирала мексиканска кухня тук. Приятна вечеря. Ще се видим сутринта.

Всички му казаха довиждане, включително и Анди. С намерение да му покаже, че не й пука с кого има среща, тя го погледна през големите стъкла на слънчевите си очила. Въпреки, че периферията на шапката хвърляше на лицето му дълбока сянка, тя знаеше, че очите му са приковани в нея.

— Забавлявай се — извика весело тя, повече заради екипа, отколкото заради Лайън.

— Точно това имам намерение да направя — каза твърдо той, ухилвайки й се язвително, без да й оставя място за съмнение какъв вид удоволствие преследва. После й обърна гръб.

Болката в гърдите й беше толкова жестока, че не можеше да диша дълго, след като престана да чува стъпките му, които заглъхнаха в къщата.

Ястията на Грейси със сложни мексикански наименования бяха много вкусни, но Анди не усещаше вкуса им. Скоро след като храната беше унищожена, екипът й пожела лека нощ и се отправи към пристройките, където се планираше възбуждаща игра на покер. Тя се запъти към къщата, след като Грейси отказа да й помогне в кухнята. Генералът си беше легнал преди часове. Тя се опита да не мисли с кого е Лайън, и какво прави.

Излизаше ли той редовно? Имаше ли си приятелка? Днес ли беше се обадил да си уреди среща за вечерта? Бяха ли жените готови да излязат с него при първото повикване? Да. Защото тя би го сторила. Но той не я покани. Защо?

Отговорът беше болезнено прост. Той ясно беше демонстрирал това, че не я харесва. Нежността, с която я беше целувал тази сутрин в спалнята й, бе резултат на настроение, което никога не можеше да се върне. Веднъж спомнил си коя е тя и какво прави в къщата му, той бе изпълнен с отвращение от себе си и горчивина. Ако той беше решил, че тя е манипулираща и напориста, тя нищо не можеше да направи, за да му докаже, че греши. Странно бе, че й липсваше дори енергията да опита.

В единадесет часа, след като беше запълнила дългите часове с блуждаещи мисли, тя реши все пак да се възползва от басейна, надявайки се, че няколко бързи гмуркания ще я изтощят достатъчно, за да заспи.

Облякла дискретен бански от две части, който въпреки това стоеше прелъстително на фигурата й, тя слезе по стълбите и отиде през задната врата към басейна.

Водата галеше глезените, краката, бедрата. Тялото й се отпусна и тя преплува дължината под вода. Издигайки се за въздух, се отблъсна от стената и заплува с отмерени движения. Когато се умори, се облегна на стената точно над линията на водата и дълбоко пое въздух.

Едва тогава видя Лайън и сърцето й, което вече думкаше от умора, още повече ускори ударите си.

Той стоеше на отсрещната страна на басейна. Хвърли спортното сако, което държеше закачено на пръста, преметнато през рамото му на шезлонга. Отвърза вратовръзката си и започна да разкопчава ризата.

— Какво правиш? — попита тя с писклив, задъхан глас.