Лора беше в задния двор и се упражняваше в стрелба с мишена с револвер „Смит и Уесън 38“, модел „Чийфс спешъл“. Тъкмо беше заредила, беше наместила барабана и се канеше да си сложи противошумовия шлем, когато чу приближаването на кола по дългата чакълена алея от щатското шосе. Вдигна от земята бинокъла и се вгледа, за да се увери, че не идва нежелан посетител. Видя зад волана Телма, остави бинокъла и продължи да стреля по мишената — силует на човешка глава и торс, подпрян на предпазна стена от бали сено. Седнал на тревата встрани, Крис извади шест патрона от кутията и се приготви да й ги подаде след като изпразни пълнителя.

Денят беше горещ, ясен и сух. Стотици диви цветя бяха избуяли по края на двора, където свършваше окосената морава и започваха плевелите и диворастящата трева близо до гората. Малко преди това наоколо играеха катерички и пееха птички, но стрелбата временно ги беше прогонила.

Можеше да се очаква, че Лора ще свърже планинската къща със смъртта на Дани и ще я продаде. Но вместо това тя продаде преди четири месеца къщата в Ориндж Каунти и се премести с Крис в планината Сан Бернандино.

Вярваше, че това, което им се случи през януари на щатско шосе 330, е могло да стане навсякъде. Вината не беше в мястото. Виновна бе съдбата, загадъчните сили в нейния необяснимо объркан живот. Интуитивно долавяше, че ако нейният пазител не се беше намесил да я спаси на заснежения път, щеше да влезе в живота другаде, в друг критичен момент. И там Кокошка пак щеше да се появи с автомата и щяха да последват същите кървави, трагични събития.

Другият им дом беше свързан с повече спомени за Дани, отколкото къщата от камък и секвоя южно от Биг Беър. Лора по-лесно се справяше с мъката в планината, отколкото в Ориндж Парк Ейкърз.

Освен това, колкото и да беше чудно, планината й се струваше много по-безопасна. В гъсто населените предградия на Ориндж Каунти, където по улиците и магистралите щъкаха над два милиона души, врагът щеше да остане незабелязан в тълпата, докато не започнеше да действа. В планината обаче непознатите веднага си личаха, толкова повече около усамотена къща: сред тридесетакров имот.

Не беше забравила предупреждението на своя пазител: „Да се въоръжиш. Да се подготвиш. И ако дойдат за тебе… ще са цяла група…“.

Лора даде последния изстрел и дръпна шлемофона. Крис и подаде още шест патрона. Той също извади тампоните от ушите и се затича към мишената да провери точността на попаденията.

Предпазната стена беше направена от бали сено с височина седем стъпки и дебелина четири стъпки. Беше четиринайсет стъпки дълга. Зад нея се простираха обширни борови гори и стопанството, така че едва ли беше необходима чак такава преграда, но Лора не искаше да застреля никого. Поне непредумишлено.

Крис постави нова мишена и се върна при Лора със старата.

— Четири попадения от шест изстрела, мамо. Две смъртоносни и две сериозни наранявания, но май че биеш малко наляво.

— Чакай да видя мога ли да се поправя.

— Просто си уморена, това е всичко — каза Крис.

Тревата около нея беше осеяна с над сто и петдесет празни гилзи. Китките, ръцете, раменете и вратът започваха да я болят от многобройните откати, но й се искаше да изстреля още един пълнител преди да приключи за деня. Зад нея, близо до къщата, се блъсна вратата на колата на Телма. Крис пак си запуши ушите и взе бинокъла, за да следи попаденията на майка си.

Тъга обзе Лора, когато се спря да погледне момчето, не само защото растеше без баща, но и защото изглеждаше крайно несправедливо едно дете два месеца преди осмия си рожден ден вече да знае колко е опасен животът и да му се налага да живее в постоянен страх от насилие. Тя се стараеше да му осигури колкото е възможно повече развлечения — още се забавляваха с фантазиите за Томи Тоуд, въпреки че Крис вече не вярваше в неговото съществуване, с голяма библиотека детска класика Лора му показваше удоволствието и откъсването от действителността, предлагани от книгите, постара се да превърне в игра даже стрелбата и по такъв начин да отклони вниманието от ужасяващата необходимост да се научат да се защитават. Все пак засега в живота им преобладаваха загубата, опасността и страхът от неизвестното. Тази действителност не можеше да се скрие от момчето и не можеше да не окаже дълбоко и трайно влияние върху него. Крис свали бинокъла и я погледна да разбере защо не стреля. Тя му се усмихна. Той също и се усмихна. Усмивката му беше толкова нежна, че й разкъса сърцето.

Лора се обърна към мишената, вдигна пистолета, стисна го с две ръце и изстреля първия куршум от новия пълнител.

Вече беше изстреляла четири куршума, когато Телма се изправи до нея. Беше запушила ушите си с пръсти, затворила очи и се мръщеше.

Лора стреля още два пъти и махна противошумовия шлем. Крис донесе мишената. Тътенът от гърмежите още ечеше в планината, когато тя се обърна към Телма и я прегърна.

— Какви са тия пистолетни истории? — попита Телма. — Да не се каниш да пишеш нов сценарий за Клинт Истууд? А, не, сетих се нещо още по-добро — напиши женска роля, подобна на неговите — „Мръсната Хариет“. А проститутката ще изиграя аз — груба, студена, с ехидна усмивка, от която Богарт ще се побърка.

— Ще те имам предвид за ролята — каза Лора, — но ми се ще да видя Клинт да я изпълнява, докаран в женски дрехи.

— Хей, ти още имаш чувство за хумор, Шейн.

— Защо пък да нямам?

Телма се намръщи:

— Не знаех какво да си мисля като те видях с патлака. Видя ми се зла като змия с прогнил отровен зъб.

— Самозащита — обясни Лора. — Всяко добро момиче трябва да се научи.

— Гърмеше като професионалист.

Телма забеляза лъскавите гилзи в тревата:

— И колко често се занимаваш така?

— Три пъти седмично по един-два часа.

Крис се върна с мишената.

— Здравей, лельо Телма. Мамо, този път четири от шестте са смъртоносни, едно тежко нараняване и един встрани.

— Смъртоносни? — зачуди се Телма.

— Пак бия наляво, не мислиш ли? — Лора попита момчето.

Той й показа мишената:

— Не толкова, колкото миналия път.

Телма се обади:

— Ей, Кристофър Робин, за мене само едно „здравей, лельо Телма“, така ли?

Крис сложи мишената върху купа с останалите, отиде до Телма, прегърна я здраво и я целуна. Забеляза, че вече не е в стил пънк и попита:

— Ау-у, какво става с тебе, лельо Телма? Изглеждаш нормална.

— Изглеждам нормална? Това какво е — комплимент или обида? Само запомни, миличък, че старата леля Телма дори когато изглежда нормална, всъщност не е такава. Тя е гений на комедията, зашеметяващо остроумна, легенда според собствения и дневник. Както и да е, реших, че с пънка е свършено. Включиха Телма в прибирането на празните гилзи.

— Мама е страхотен стрелец — обяви Крис с гордост.

— Как няма да е след толкова тренировки? Тук има достатъчно метал да се направят топки за цяла армия амазонки.

Крис се обърна към майка си:

— Какво значи това?

— Питай ме пак след десет години — отговори Лора.

* * *

Когато влязоха в къщата, Лора заключи кухненската врата. С две резета. Пусна щорите, така че да не се вижда нищо отвън.

Телма наблюдаваше ритуала с интерес, но не каза нищо.

Крис сложи на видеото в дневната „Похитителите на изчезналия кивот“ и се намести пред екрана с пакет солени пуканки и кока-кола. Лора и Телма седнаха в кухнята на кафе, докато Лора разглобяваше и чистеше револвера. Кухнята беше голяма, но уютна — с много тъмен дъб, две тухлени стени, меден капак на печката, медни съдове на куки и тъмносин теракотен под. В такива кухни семействата от телевизионните сериали решаваха глупавите си кризи и стигаха до мъгляво трансцендентално просветляване в душата веднъж седмично за тридесет минути, без да се броят рекламите. Дори на Лора й се струваше не особено подходящо място за почистване на оръжие, предназначено главно да убива други човешки същества.

— Наистина ли те е страх? — попита Телма.

— Много.

— Но Дани беше убит, защото имахте лошия късмет да се озовете право в центъра на някаква сделка с наркотици. Тези хора отдавна ги няма, нали?

— Може би не.

— Е, ако са се страхували, че можеш да ги разпознаеш, щяха да те намерят много отдавна.

— Не разчитам на шанса.

— Трябва да се отпуснеш, миличка. Не бива да прекарваш остатъка от живота си в очакване някой да ти изскочи от храстите. Добре, можеш да държиш пистолет в къщата. Това вероятно е разумно. Но няма ли изобщо да се върнеш в света? Не можеш да мъкнеш пистолет със себе си навсякъде, където ходиш.

— Мога. Имам разрешително.

— Разрешително да мъкнеш това оръдие?

— Нося го винаги в чантата си.

— Господи, как се сдоби с разрешително?

— Мъжът ми е убит при неизяснени обстоятелства от неизвестни лица. Убийците се опитаха да застрелят сина ми и мене и все още са на свобода. Отгоре на всичко аз съм богата и сравнително известна жена. Би било странно да не получа разрешително.

Телма помълча известно време, пиеше кафе и гледаше как Лора чисти револвера. Накрая каза:

— Малко е нереално, Шейн, че го приемаш толкова навътре, толкова сериозно. Искам да кажа, че изминаха седем месеца, откакто… Дани загина. Но ти си толкова настръхнала като че ли са стреляли по тебе вчера. Не можеш да поддържаш такова напрежение, готовност или както го наричаш. Така ще полудееш. Ще те хване параноя. Трябва да разбереш, че не можеш да си нащрек всеки миг до края на живота.

— Мога, щом се налага.

— А, така ли? Ами в момента? Револверът ти е разглобен. Какво ще стане, ако някой груб варварин с татуиран език започне да рита кухненската врата?

Столовете в кухнята бяха на гумени колелца и като се отблъсна рязко от масата, Лора за миг се озова пред шкафа до хладилника. Отвори едно чекмедже и измъкна друг револвер от същата марка. Телма попита:

— Е, какво, да не сме седнали в арсенал?

Лора върна втория револвер в чекмеджето.

— Хайде, ела да ти покажа.

Телма я последва в килера. На вратата висеше полуавтоматичен картечен пистолет „Узи“.

— Не е ли това автомат? Законно ли е да го държиш в къщи?

— С разрешение на федералните власти се продава в магазините за оръжие, но само полуавтоматичен. Незаконно е да се приспособява за напълно автоматична стрелба.

Телма я загледа, после въздъхна:

— Този приспособен ли е?

— Да. Напълно автоматичен. Но го купих в този вид от търговец на черно, не от магазин.

— Всичко това е нереално, Шейн. Наистина.

Лора заведе Телма в трапезарията и показа револвер, прикрепен отдолу на бюфета. В дневната четвърти револвер беше закачен под масичката до един от диваните. Втори автомат „Узи“ висеше зад вратата на антрето. Имаше револвери, скрити в чекмеджето на бюрото в кабинета, в работната стая на горния етаж, в голямата баня и в нощното шкафче в нейната спалня. Последен беше третият „Узи“ в голямата спалня. Забила поглед в автомата, който Лора измъкна изпод леглото, Телма каза:

— Все по-нереално. Ако не те познавах, Шейн, щях да си помисля, че си полудяла, че си се вманиачила на тема оръжие. Но като те познавам, ако наистина си толкова уплашена, трябва да има някаква причина. А Крис как се чувства сред всички тези оръжия?

— Знае, че не трябва да ги пипа и съм сигурна, че може да му се вярва. Повечето швейцарски семейства имат свой представител в доброволната полиция, почти всеки швейцарец е готов да отбранява страната си — знаеш ли това, — оръжие има почти във всяка къща, но там има най-малко непредумишлени убийства в света. Защото оръжието е начин на живот. Децата се приучават да го уважават от ранна възраст. Няма проблеми с Крис.

Лора върна автомата под леглото и Телма попита:

— Как успя, по дяволите, да намериш търговец на черно?

— Аз съм богата, не забравяй.

— И парите могат да купят всичко? Добре, може да е така. Но хайде кажи как момиче като тебе успява да се свърже с търговци на оръжие? Предполагам, че те не се рекламират в обявите за автоматични перални?

— Проучила съм основата на няколко заплетени романа, Телма. Научих се да намирам всичко и всички, от които имам нужда.

Телма мълчеше, докато се връщаха в кухнята. От дневната долиташе героичната музика, която съпровожда всички подвизи на Индиана Джоунз. Лора седна на масата и продължи да чисти револвера, а Телма наля кафе на двете.

— Да си говорим направо, миличка. Ако наистина има някаква заплаха, която да оправдава цялото това въоръжаване, тя е толкова голяма, че не можеш да се справиш сама. Защо не опиташ с телохранители?

— Нямам доверие на никого. С изключение на теб и Крис, разбира се. И на бащата на Дани, но той е във Флорида.

— Но ти не можеш да продължаваш все така, сама, настръхнала…

Както чистеше дулото на револвера с протривател, Лора отбеляза:

— Да, страх ме е, но мисълта, че съм подготвена, ми вдъхва увереност. Цял живот аз оставам, а ми отнемат хората, които обичам. И аз само търпя, не правя нищо. Обаче край на това. Отсега нататък ще се боря. Ако някой поиска да ми отнеме Крис, ще трябва да мине през мене, за да стигне до него, ще воювам.

— Лора, знам какво преживяваш. Послушай ме, нека ти направя психоанализа — казвам ти, че не толкова реагираш на някаква истинска заплаха, колкото реагираш на чувството за безпомощност пред лицето на съдбата. Не можеш да измениш провидението, миличка. Не можеш да играеш на покер с Господа и да се надяваш, че ще спечелиш само защото носиш пистолет в чантата. Искам да кажа, че Дани, разбира се, стана жертва на насилие и вероятно би могло да се твърди, че Нина Докуайлър е щяла да оцелее, ако някой беше застрелял Глиста още първия път, когато си го заслужи, но това са единствените случаи с любими за тебе хора, чиито живот би могъл да бъде спасен с оръжие. Майка ти е умряла при раждане. Баща ти почина от сърце. Загубихме Рути при пожар. Чудесно е да се научиш да се защитаваш с оръжие, но трябва да гледаш по-нашироко, да проявяваш чувството си за хумор при мисълта колко е уязвим човешкия род. Иначе ще завършиш в едно от онези заведения, където хората разговарят с пънове и си чоплят пъпа. Ами ако Крис се разболее от рак, да не дава Господ? Готова си да унищожиш всеки, който го докосне, но не можеш да застреляш рака. Страхувам се, че с цялата си мания да го защитиш, ще рухнеш, ако се случи нещо такова, нещо, с което не можеш да се справиш, с което никой не може да се справи. Тревожа се за тебе, миличка.

Лора кимна, обзета от топло чувство към приятелката си:

— Зная, Телма. Можеш да се успокоиш. Трийсет и три години само търпях — сега се мъча да се боря докрай. Ако аз или Крис се разболеем от рак, ще платя на най-известните специалисти, ще потърся най-доброто лечение. Но ако всичко това се провали, ако например Крис умре от рак, аз ще приема поражението. Борбата не изключва търпеливостта. Аз мога да се боря, но ако не успея, мога да го понеса.

Телма дълго я гледа през масата. После кимна:

— Ето това се надявах да чуя. Добре. Край на разговора. Сменяме темата. Кога смяташ да си купиш танк, Шейн?

— Ще го получа в понеделник.

— Картечници, гранати, базуки?

— Във вторник. Какво стана с филма с Еди Мърфи?

— Сключихме сделката преди два дни — отговори Телма.

— Наистина? Моята Телма ще играе с Еди Мърфи?

— Твоята Телма ще се появи във филм на Еди Мърфи. Не мисля, че вече съм станала звезда.

— Имаше незначителна роля в онзи филм със Стив Мартин, малко по-голяма във филма с Чеви Чейз. А ролята ти е втора по значение, нали? Ами колко пъти досега си водила вечерното предаване? Осем пъти. Нека да не се лъжем, ти си звезда.

— От малка величина вероятно. Не е ли странно, Шейн? И двете почваме от нулата, от Макилрой и стигаме до върха. Какво ще кажеш?

— Не е толкова странно — каза Лора. — Трудностите каляват човека, а калените успяват. И оцеляват.

2.

Стефан напусна снежната нощ в планината Сан Бернардино и миг по-късно се озова до вратата на другия край на Пътя на светкавицата. Входът приличаше на голямо буре като популярните конструкции на лунапарковете, само че вътрешната повърхност беше от силно излъскана мед, а не дървена и не се въртеше под краката. Преддверието беше осем стъпки в диаметър и дванадесет стъпки дълго. Бързо излезе оттам в основната лаборатория на института на приземния етаж, където беше убеден, че го чакат въоръжени хора. Лабораторията беше пуста.

Той постоя за миг изумен, още със сняг по шинела и се огледа с недоумение. Покрай три от стените от пода до тавана на залата с размери тридесет на четиридесет стъпки бръмчаха и щракаха машини без оператор. Повечето лампи по тавана бяха угасени и залата беше приглушено, призрачно осветена. Апаратурата поддържаше вратата и имаше десетки циферблати и измервателни уреди, които светеха в бледозелено и оранжево, защото вратата, която представляваше пробив във времето, тунел към всички епохи, никога не се затваряше. Веднъж затворена, тя можеше да се отвори повторно само с цената на големи усилия и огромен разход на енергия, но в отворено положение можеше да се поддържа сравнително лесно. Понеже научните изследвания вече не бяха съсредоточени върху разработването на самата врата, сътрудниците на института идваха в главната лаборатория, само за обичайната проверка на апаратурата и разбира се, при пътуване във времето. При други обстоятелства Стефан никога не би имал възможност да тръгва без разрешение десетки пъти, за да наблюдава и понякога да коригира събитията в живота на Лора.

Колкото и да беше в реда на нещата лабораторията да е празна през по-голямата част от деня, сега това изглеждаше странно, защото бяха пратили Кокошка да го спре и не можеше да не го чакат с нетърпение, за да разберат как се справил в зимните калифорнийски планини. Неизбежно беше да са допуснали възможността Кокошка да се провали, от 1988 година да се върне не този, който трябва и затова би трябвало да охраняват вратата до решаването на проблема. Къде беше тайната полиция с черните шинели с подплънки на раменете? Къде бяха пистолетите, с които очакваше да го посрещнат?

Погледна към големия часовник на стената и видя, че е единадесет часа и шест минути местно време. Точно така трябваше да бъде. Беше тръгнал в единадесет без пет сутринта, а всяко пътуване свършваше след единадесет минути. Никой не знаеше защо, но колкото и дълго пътешественикът да прекарваше от другата страна, у дома минаваха само единадесет минути. Беше останал в планината Сан Бернардино почти час и половина, но от собствения му живот, от собственото време бяха изминали едва единадесет минути. Ако беше останал с Лора месеци преди да натисне жълтото копче на колана и да задейства апарата, пак щеше да се върне в института само и точно единадесет минути след като го е напуснал.

Но къде бяха властите, оръжието, разгневените му колеги в пристъп на ярост? След като бяха разбрали, че се меси в Лориния живот, след като бяха пратили Кокошка да се справи с него и с Лора, защо се бяха разотишли от залата, след като е трябвало да изчакат само единадесет минути, за да научат резултата от сблъсъка?

Стефан свали ботушите, шинела, кобура и ги скри в ъгъла зад някакъв уред. Беше оставил бялата лабораторна престилка точно там, откъдето бе тръгнал и сега пак я нахлузи.

Объркан, все още разтревожен от отсъствието на група враждебни посрещачи, той излезе от лабораторията, закрачи по коридора на приземния етаж и тръгна да си търси белята.

3.

В два и половина след полунощ в неделя Лора седеше пред текстообработващата машина в работната стая до голямата спалня, облечена в пижама и пеньоар, отпиваше ябълков сок и работеше върху нова книга. Единствената светлина в помещението идваше от електроннозелените букви на екрана на компютъра и от малката настолна лампа, насочена право към разпечатката на вчерашните страници. До ръкописа на бюрото лежеше револвер.

Вратата към тъмния коридор беше отворена. Напоследък Лора затваряше единствено вратата на банята, защото рано или късно една затворена врата можеше да й попречи да чуе някой да се прокрадва в друга част на къщата. В дома имаше сложна алармена система, но тя държеше вътрешните врати отворени за всеки случай. Лора чу стъпките на Телма по коридора и се обърна точно когато приятелката и се показа на вратата.

— Извинявай, ако вдигам шум и ти преча да спиш.

— Ами! Ние, нощните птици от баровете, работим до късно. Но пък спя до обяд. А ти? Често ли си будна по това време?

— Вече не мога да спя добре. Четири-пет часа на нощ ми стигат. Вместо да се въртя в леглото, ставам и пиша.

Телма дръпна един стол, седна и си качи краката върху Лориното бюро. По отношение на спалното бельо вкусът й беше станал още по-ексцентричен, отколкото в детските години: беше облечена с провиснала копринена пижама с абстрактен десен на квадрати и кръгове в червено, зелено, синьо и жълто.

— Радвам се, че още носиш чехли със заешка муцунка — каза Лора. — Това показва известно постоянство в характера.

— Такава съм си. Желязна. Няма моя номер чехли със заешка муцунка, затова си купувам чифт големи пухкави чехли и чифт детски, вземам очичките и ушичките от малките и ги пришивам на големите. Какво пишеш?

— Жлъчна книга.

— Звучи точно като развлекателно четиво за плажа.

Лора въздъхна и се отпусна в креслото с пружинираща облегалка:

— Пиша роман за смъртта, за несправедливостта на смъртта. Това е безнадеждна работа, защото се мъча да обясня необяснимото. Опитвам се да обясня смъртта на моя въображаем читател, защото тогава може би ще успея и аз самата да я разбера. Книгата разказва защо трябва да се борим и да вървим напред въпреки съзнанието, че сме смъртни, защо трябва да устоим и да оцелеем. Книгата е мрачна, тежка, потискаща, тъжна, горчива, печална, дълбоко разстройваща.

— Търси ли се такова нещо?

Лора се засмя:

— Може би изобщо не. Но щом като замисълът завладее писателя… то и е като вътрешен огън, който отначало стопля и отпуска, но после те изяжда жив, изгаря отвътре. Не можеш просто да се отдалечиш от огъня — той продължава да гори. Единственият начин да го угасиш, е да напишеш проклетата книга. Във всеки случай като съвсем затъна в тази книга, за разнообразие пиша една приятна детска книжка изцяло за сър Томи Тоуд.

— Ти си луда, Шейн.

— А кой носи чехли със заешка муцунка?

Поговориха за разни неща с лекотата на дванадесетгодишното си приятелство. Може би поради самотността, която усещаше по-остро сега, отколкото в дните веднага след смъртта на Дани или пък поради страха от неизвестността или някаква друга причина, Лора заговори за своя пазител. Телма беше единственият човек на света, който би повярвал на този разказ. Всъщност Телма остана поразена, свали краката си от бюрото, наведе се напред на стола и нито веднъж не изрази недоверие, докато слушаше историята от деня, когато беше застрелян наркоманът, до изчезването на пазителя от планинското шосе.

След като Лора угаси този вътрешен огън, Телма попита:

— Защо не ми разказа всичко това за… за твоя пазител преди години? Още в Макилрой?

— Не зная. Струваше ми се, вълшебно. Нещо, което трябва да запазя за себе си, защото, ако го споделя, магията ще се развали и никога няма да го видя отново. После като ме остави да се справя сама с Глиста, мисля, че престанах да вярвам в него. Никога не съм разказвала за него на Дани, защото когато срещнах Дани, пазителят вече ми се струваше измислен като Дядо Коледа. След това изведнъж… той се появи пак на шосето.

— Онази вечер в планината той ти е казал, че ще се върне след няколко дни и ще ти обясни всичко…

— Не съм го виждала оттогава. Чакам от седем месеца и си мисля, че когато някой внезапно се материализира, той би могъл да бъде моят пазител, но също толкова вероятно е да бъде един друг Кокошка с автомат.

Историята беше наелектрилизирала Телма до такава степен, че тя се въртеше на стола, сякаш през нея преминаваше ток. Накрая стана и закрачи насам-натам.

— Ами Кокошка? Полицията откри ли нещо?

— Нищо. Нямаше никакви документи за самоличност. „Понтиакът“ е бил откраднат, както и червеният джип. Сравниха отпечатъците от пръсти с цялата си картотека, но останаха с празни ръце. А един труп не може да се разпита. Не знаят кой е, откъде е дошъл и защо е искал да ни убие.

— Имала си достатъчно време да обмислиш всичко това. Стигна ли до някакъв извод? Какъв е този пазител? Откъде идва?

— Не зная.

Лора имаше конкретна идея, към която се беше насочила, но тя звучеше налудничаво и нямаше доказателства в нейна подкрепа. Предпочете да не я споделя с Телма не защото изглеждаше откачена, а защото щеше да прозвучи много самонадеяно.

— Просто не знам.

— Къде е този колан, който ти е оставил?

— В сейфа — каза Лора и кимна към ъгъла, където в пода под мокета беше вградена скрита касетка.

Заедно издърпаха мокета изпод фиксиращата летва в ъгъла и откриха сейфа, който имаше цилиндрична форма малко повече от една педя в диаметър и дълбок към две педи. В него се намираше един-единствен предмет. Лора го извади.

Върнаха се до бюрото да разгледат загадъчната вещ на по-добро осветление. Лора насочи лампата.

Коланът беше десетина сантиметра широк и беше направен от еластична черна материя, вероятно найлон, в която бяха втъкани медни жички, образуващи сложни и необичайни фигури. Поради ширината коланът се закопчаваше с две токички, а не с една. Те също бяха медни. Освен това точно до токите отляво беше зашита плоска кутийка с размера на старомодна цигарена кутия, приблизително четири на три пръста, с дебелина не повече от два сантиметра, също направена от мед. Дори при най-внимателно вглеждане не можеше да се открие начин за отваряне на правоъгълната медна кутийка. Единствената особеност бе жълтото копче близо до горния ляв ъгъл не повече от един пръст в диаметър. Телма попипа необичайния материал.

— Повтори какво ти каза той, че ще се случи, ако натиснеш жълтото копче.

— Закле ме да не го натискам и като го попитах защо, отговори: „Няма да искаш да отидеш там, където ще те отнесе“.

Двете стояха една до друга на светлината на настолната лампа и разглеждаха колана в ръцете на Телма. Минаваше четири часа. Къщата бе притихнала като мъртъв, безвъздушен лунен кратер. Най-после Телма попита:

— Изкушавала ли си се някога да натиснеш копчето?

— Не, никога — отсече Лора без колебания. — Когато говореше за мястото, където ще ме отнесе… погледът му беше страшен. Освен това съм сигурна, че той самият се върна там с нежелание. Не зная откъде идва, Телма, но ако не съм изтълкувала погрешно изражението му, онова място е на една крачка от ада.

* * *

В неделя следобед облякоха шорти и тениски, постлаха одеяла на моравата отзад и си направиха дълъг, мързелив пикник с картофена салата, студено месо, сирене, пресни плодове, пържени картофи и хрупкави орехови кифли с канела. Играха с Крис и той се забавляваше чудесно отчасти и заради Телма, която включи комедийния си мотор на по-ниска скорост и започна да измисля кратки реплики, подходящи за осемгодишни деца.

Крис видя катерички, които си играеха в далечния край на двора до гората и поиска да ги нахрани, Лора му даде една кифла и предупреди:

— Начупи я на парченца и ги подхвърляй към тях. Те няма да те допуснат наблизо. И не се отдалечавай, чуваш ли?

— Да, мамо.

— Не ходи до гората. Най-много до средата.

Той изтича на десетина крачки от одеалото, на малко повече от половината разстояние до дърветата и застана на колене. Започна да чупи от кифлата и да подхвърля парченцата на катеричките. Пъргавите, предпазливи животинки приближаваха малко по малко след всеки залък.

— Добро дете — каза Телма.

— Най-доброто — Лора премести автомата по близо до себе си.

— Той е най-много на десет крачки от тебе.

— Но е по-близо до гората — Лора внимателно изучаваше сенките под гъстите борове.

Както хапваше пържени картофи от кесията, Телма отбеляза:

— Никога не съм ходила на пикник с автомат. Не е лошо. Няма да ни е страх от мечки.

— То и мравките могат да те побъркат.

Телма се изтегна на одеялото и подпря глава, но Лора остана седнала. В топлия августовски въздух пърхаха оранжеви пеперудки като ярки късчета сгъстена слънчева светлина.

— Детето май свиква — каза Телма.

— Горе-долу — съгласи се Лора. — Имаше един много лош период. Непрекъснато плачеше, беше емоционално нестабилен. После му мина. Децата на тази възраст са гъвкави, лесно се приспособяват и приемат нещата. Но така както изглежда добре… страхувам се, че стана по-мрачен, преди не беше такъв и това няма да премине.

— Няма — потвърди Телма. — То е като сянка над сърцето. Но ще живее, ще си намери щастието и от време на време изобщо няма да усеща сянката.

Докато Телма гледаше как Крис мами катеричките, Лора изучаваше профила на приятелката си.

— Още тъгуваш за Рут, нали?

— Всеки божи ден през тези двайсет години. Ти не тъгуваш ли за баща си?

— Разбира се — отговори Лора. — но като си мисля за него, струва ми се, че не чувствувам онова, което ти чувстваш, защото ние очакваме родителите да умрат преди децата и даже когато умрат много млади, можем да го приемем със съзнанието, че рано или късно това е неизбежно. Различно е обаче, когато умира съпруга, съпруг, дете… или сестра. Не очакваме да видим смъртта им на по-млада възраст. Това се възприема по-трудно. Особено, предполагам, ако е близначка.

— Всеки път, когато чуя добра новина — за кариерата искам да кажа — първото нещо, за което се сещам, е колко би се радвала Рути. Ами ти, Шейн? Свикваш ли?

— Нощем плача.

— Засега това е здравословно. Няма да е толкова здравословно след една година.

— Лежа нощем будна и се вслушвам в ударите на сърцето — самотен звук. Благодаря на Бога за Крис. Той осмисля живота ми. И ти също. Имам теб и Крис и сме нещо като семейство, как мислиш?

— Не нещо като… Ние сме семейство. Ти и аз сме сестри.

Лора се усмихна, протегна ръка и разроши и без това чорлавата коса на Телма.

— Но — продължи Телма, — това, че сме сестри не означава, че можеш да носиш моите дрехи.

4.

В коридорите и през отворените врати на кабинетите и лабораториите на института Стефан виждаше как колегите му работят и никой не проявява особен интерес към него. Качи се с асансьора до третия етаж и точно пред своя кабинет се сблъска с доктор Владислав Януская, отдавнашно протеже на доктор Владимир Пенловски и втори по старшинство в изследванията върху машината на времето, които първоначално се наричаха проект „Сърп“, но преди няколко месеца бяха получили сполучливото кодово наименование „Пътят на светкавицата“.

Януская беше четиридесетгодишен, с десет години по-млад от своя наставник, но изглеждаше по-възрастен от жизнения, енергичен Пенловски. Нисък, дебел, плешив, с петна по лицето, с две лъскави златни коронки на предните зъби, с дебели очила, от които очите му приличаха на изрисувани яйца, Януская би могъл да представлява комична фигура. Но нечестивата му вяра в държавата и ревностната му работа за делото на тоталитаризма бяха достатъчни да засенчат комичното у него. Всъщност той бе сред най-опасните хора, които работеха върху Пътя на светкавицата.

— Стефане, драги Стефане — каза Януская. — Исках да ти кажа колко сме ти благодарни за своевременното предложение от октомври миналата година да се осигури електрозахранването на вратата от отделен генератор. Твоята далновидност спаси проекта. Ако продължавахме да използваме общинската мрежа… досега вратата щеше да е засякла най-малко пет-шест пъти и щяхме безнадеждно да изостанем от поставените срокове.

Стефан се бе завърнал в института в очакване на арест и сега го объркваше това, че измяната му още не е разкрита и стреснато слушаше как го хвали този гнусен тип. Беше предложил да се премине на самостоятелно електрозахранване не защото искаше зловещият им проект да успее, а за да се появява в живота на Лора без да му пречат спиранията на тока в градската мрежа.

— През октомври не ми минаваше през ума, че ще изпаднем в такова положение, че да не можем да разчитаме на комуналните услуги — каза Януская и тъжно поклати глава. — Не допусках, че така ще се наруши общественият ред. Като си помисли човек какво трябва да понесе народът, за да възтържествува социалистическата държава на неговите мечти…

— Тежки времена — каза Стефан като имаше предвид нещо съвсем различно от думите на Януская.

— Но ние ще победим — заяви Януская решително. Уголемените му очи се изпълниха с познатата на Стефан лудост: — Чрез Пътя на светкавицата ние ще победим. — Потупа Стефан по рамото и продължи по коридора. Стефан изчака учения да стигне почти до асансьорите и се обади:

— О, доктор Януская!

— Да? — обърна се тлъстият белезникав червей…

— Да сте виждали днес Кокошка?

— Днес? Не, още не.

— Той е тук, нали?

— Да, предполагам. Той винаги си тръгва от работа почти последен. Изпълнителен човек. Ако имахме повече хора като Кокошка, нямаше да се съмняваме в крайната победа. Искаш да говориш с него? Да го пратя ли при тебе, ако го видя?

— Не, не — каза Стефан. — Не е спешно. Не бих искал да прекъсвам заниманията му. Сигурен съм, че ще го видя по някое време.

Януская продължи към асансьора, а Стефан влезе в кабинета и затвори вратата.

Клекна до кантонерката, която леко бе изместил, за да закрие една трета от решетката на вентилационната шахта в ъгъла. В тясното пространство отзад едва се виждаше снопче медни жици, промушени през долния отвор на решетката. Бяха свързани с прост часовников механизъм с циферблат, който пък беше включен в контакта зад кантонерката. Всичко си беше на място. Стефан можеше да бръкне отзад, да нагласи часовника и след една до пет минути в зависимост от завъртането на копчето, институтът щеше да бъде разрушен. „Какво по дяволите става“, чудеше се той. Поседя зад бюрото, загледан в квадрата небе, който се виждаше през единия прозорец: мръсни, сиви облаци лениво се влачеха на лазурния фон.

После излезе от кабинета, запъти се към северното стълбище и бързо се изкачи покрай четвъртия етаж към тавана. Вратата се отвори с кратко проскърцване. Щракна ключа и влезе в дългото, недовършено помещение като стъпваше много внимателно по дъсчения под. Провери три от пластичните заради, скрити зад гредите преди две вечери. Експлозивите бяха непокътнати. Нямаше нужда да проверява зарядите в мазето. Излезе от тавана и се върна в кабинета.

Очевидно никой не знаеше нито за намеренията му да разруши института, нито за опитите да отклони живота на Лора от поредицата предопределени трагедии. Никой освен Кокошка. По дяволите, Кокошка трябваше да е знаел, защото се беше появил на планинския път с автомат. Тогава защо Кокошка не беше казал на никого?

Кокошка беше офицер от държавната тайна полиция, истински фанатик, послушен и ревностен служител на правителството и лично отговорен за сигурността на Пътя на светкавицата. Ако бе разкрил изменник в института, Кокошка не би се поколебал да извика цяло отделение агенти да обкръжат сградата, да охраняват вратата и да подложат всички на разпит.

Със сигурност не би допуснал Стефан да се притече на помощ на Лора на онова планинско шосе, за да го проследи после с намерението да избие всички. Положително би поискал да задържи Стефан и да го разпита, за да установи дали има съзаклятници в института.

Кокошка бе узнал за намесата на Стефан в предопределената житейска съдба на една жена. Освен това може би бе открил взривните материали в института, а може би не ги беше забелязал. Второто беше по-вероятно, защото в противен случай поне би прекъснал жиците. После по някакви собствени съображения беше реагирал не като полицай, а като човек. Сутринта бе проследил Стефан през вратата към онзи зимен следобед през януари 1988 година с все още неясни за Стефан намерения. Всичко изглеждаше безсмислено. И все пак трябва да е станало точно така. Какво преследваше Кокошка? Може би никога нямаше да узнае.

Сега Кокошка лежеше мъртъв на шосето през 1988 година и скоро някой в института щеше да открие отсъствието му.

Следобед в два часа Стефан трябваше да предприеме пътуване по график под ръководството на Пенловски и Януская. Беше замислил да хвърли института във въздуха в един часа, час преди насроченото пътуване. Сега, в единайсет и четиридесет и три минути, реши, че ще се наложи да действа по-бързо, отколкото бе възнамерявал първоначално, преди изчезването на Кокошка да предизвика тревога.

Приближи до един висок шкаф, отвори долното чекмедже, което беше празно и го издърпа навън. Отзад бе прикрепен пистолет, деветмилиметров „Колт Командър Парабелум“ с девет патрона. Беше се сдобил с него по време на едно от тайните пътувания и го беше внесъл скришом в института. Иззад друго чекмедже извади два най-модерни заглушителя и четири резервни заредени пълнителя. Върна се до бюрото и с бързи движения, да не би да влезе някой, без да почука, завинти заглушителят на пистолета, освободи предпазителя и напъха другия заглушител и пълнителите по джобовете на лабораторната престилка.

При минаването за последен път през вратата не можеше да разчита, че взривът ще убие Пенловски, Януская и някои други учени. Експлозията щеше да разруши сградата и несъмнено да унищожи оборудването и документацията, но какво щеше да стане, ако оцелееше един-единствен учен? Знанията, необходими за възстановяване на вратата, бяха в главите на Пенловски и Януская и затова Стефан планираше да ги убие заедно с още един сътрудник, Фолкау преди да нагласи часовниковия механизъм на взривните материали и да мине през вратата, за да се върне при Лора. Тъй като с прикрепения заглушител пистолетът стана прекалено дълъг, за да се събере в джоба на престилката, Стефан обърна джоба навън и скъса дъното. С пръст върху спусъка мушна пистолета в джоба без дъно и го задържа там, докато отваряше вратата на кабинета и тръгваше по коридора.

Сърцето му биеше лудо. Убийството беше най-опасната част от плана, защото имаше много възможности за провал преди да свърши с пистолета и да се върне в кабинета да пусне часовниковия механизъм.

Лора беше толкова далече, а можеше да не я види никога вече.

5.

В понеделник следобед Лора и Крис облякоха сиви анцузи. Телма им помогна да разгънат дебелите гимнастически дюшеци във вътрешния двор на къщата. Лора и Крис седнаха един до друг и започнаха дихателни упражнения.

— Кога пристига Брус Лий? — попита Телма.

— В два — отговори Лора.

— Той не е Брус Лий, лельо Телма — каза Крис сърдито. — Можеш да го наричаш Брус Лий, но Брус Лий е умрял.

Господин Такахами пристигна точно в два часа. Беше с тъмносин анцуг и на гърба беше написано името на неговата школа по бойни изкуства, „Тиха сила“. Когато го запознаха с Телма, той каза:

— Вие сте много забавна. Вашата плоча много ми харесва.

Телма засия от похвалата и се обади:

— Честно да ви кажа, най-искрено ми се ще Япония да беше спечелила войната.

— Струва ми се, че точно това се случи — засмя се Хенри.

Телма се разположи на един шезлонг, отпиваше чай с лед и гледаше как Хенри учи Лора и Крис на самоотбрана. Около четиридесетгодишен, с добре развит торс и тънки, жилави крака, той бе майстор по джудо и карате, както и специалист по бокс с краката и преподаваше разработена от самия него система за самоотбрана основата на различни видове бойни изкуства. Идваше от Ривърсайд два пъти седмично за тричасови упражнения с Лора и Крис.

Ритането, удрянето, блъскането, подвикването, извиването, хвърлянето и претъркалянето се демонстрираха достатъчно леко, за да не причинят нараняване, но в същото време силово, за да се усвоят добре. Упражненията за Крис бяха толкова изморителни и сложни, колкото Лорините. Хенри даваше много почивки на момчето да си поеме дъх. Но към края на тренировката Лора беше, както винаги, потънала в пот и изтощена.

Хенри си тръгна, Лора прати Крис горе да вземе душ и двете с Телма навиха дюшеците.

— Сладък е — каза Телма.

— Хенри? Да, струва ми се.

— Може би ще се заема с джудо или карате.

— Толкова ли е недоволна напоследък твоята публика?

— Без удари под пояса, Шейн.

— Всичко е позволено, когато врагът ти е могъщ и безмилостен.

* * *

На следващия ден следобед както слагаше куфара в багажника, за да се върне обратно в Бевърли Хилз, Телма попита:

— Хей, Шейн, помниш ли първото семейство, при което те пратиха в Макилрой?

— Тийгълови — каза Лора. — Флора, Хейзъл и Майк.

Телма се облегна на затоплената от слънцето кола до Лора:

— Помниш ли как ни разказваше за увлечението на Майк по вестници като „Нашънъл Инкуайърър“?

— Помня Тийгълови, сякаш вчера съм била у тях.

— Е — продължи Телма, — много си мислих за всичко, което ти се случва — пазителят, това, че той изобщо не остарява, изчезването му без следа, сетих се за Тийгълови и ми се стори, че това е ирония на съдбата. Колко вечери в Макилрой сме се смели на побъркания Майк Тийгъл… и изведнъж се озоваваш в центъра на първокласна екзотична новина.

Лора се засмя тихичко:

— Май че трябва да се замисля за всички онези истории за извънземни, които живеят тайно в Кливлънд, а?

— Искам да кажа друго… животът е пълен с чудеса и изненади. Наистина някои от изненадите са неприятни и понякога дните минават в непроницаем мрак като в главата на средния политик. И все пак има мигове, които ме карат да си мисля, че съществува някаква причина да сме тук, колкото и да е загадъчна. Но не е безсмислена. Ако беше безсмислена, нямаше да има загадка. Животът щеше да е скучен, ясен и лишен от тайнственост като механизмът на машината за кафе.

Лора кимна.

— Божичко, какви ги говоря! Мъча английския език, за да съчиня някакво недодялано философско заключение, което в края на краищата се свежда просто до „горе главата“.

— Не си недодялана.

— Загадка — продължи Телма. — Чудо. Ти си в него, Шейн и в това е смисълът на живота. Ако сега е мрачно, е… и то ще мине.

Стояха до колата безмълвно прегърнати, докато Крис не изтича от къщата с рисунка, която беше направил за Телма и искаше тя да си я вземе в Лос Анжелос. Беше нарисувал с цветни моливи несръчна, но очарователна сценка — Томи Тоуд пред едно кино гледа на плаката името на Телма с огромни букви. Беше просълзен:

— Наистина ли трябва да си ходиш, лельо Телма? Не можеш ли да останеш още един ден?

Телма го прегърна и после внимателно сви на руло рисунката, сякаш държеше в ръцете си безценен шедьовър.

— Много ми се иска да остана, Кристофър Робин, но не мога. Моите почитатели ме молят със сълзи на очи да направя филма. Освен това имам голяма ипотека.

— Какво значи ипотека?

— Най-големият стимул в света — отговори Телма и го целуна за довиждане. Влезе в колата, запали двигателя, свали страничния прозорец и намигна на Лора:

— Екзотични новини, Шейн.

— Загадка.

— Чудо.

Лора й махна с жеста от филма „Звезден път“.

Телма се засмя:

— Ще се оправиш, Шейн. Въпреки оръжието и всичко, което научих от петък досега, чувствувам се по-спокойна от преди.

Крис застана до Лора и двамата гледаха след колата на Телма, докато тя не измина дългата алея и не изчезна към щатската магистрала.

6.

Просторният кабинет на доктор Владимир Пенловски се намираше на четвъртия етаж на института. Стефан влезе в стаята на секретарката и видя, че там няма никой, но от съседното помещение се чуваха гласове. Той приближи до открехнатата вътрешна врата, блъсна я и се изправи пред Пенловски, който диктуваше на секретарката Ана Каспар.

Пенловски погледна Стефан с известна почуда. Вероятно бе доловил напрегнатостта в изражението на Стефан, защото се намръщи и попита:

— Да не би нещо да не е наред?

— Отдавна нещо не е наред — каза Стефан, — но сега, струва ми се, всичко ще се оправи.

Пенловски се намръщи още повече, а Стефан извади от джоба на лабораторната престилка „Колта“ със заглушителя и стреля два пъти в гърдите на учения.

Ана Каспар скочи от стола и изтърва молива и бележника. Писъкът и застина в гърлото. Стефан не обичаше да убива жени, изобщо не обичаше да убива, но сега нямаше избор, затова стреля в нея три пъти. Тя падна назад върху бюрото преди викът да успее да се изтръгне от нея.

Мъртвото й тяло се свлече от бюрото на пода. Изстрелите бяха тихи като съскането на раздразнена котка, а шумът от падащия труп не беше толкова силен, че да привлече внимание.

Пенловски лежеше безжизнено отпуснат на стола, с отворена уста и невиждащ поглед. Някой от куршумите вероятно бе пронизал сърцето, защото на ризата беше избило съвсем малко петно кръв — кръвообращението явно бе секнало моментално. Стефан излезе от кабинета и затвори вратата. Прекоси стаята на секретарката, излезе в коридора и затвори външната врата.

Сърцето му щеше да изхвръкне. С тези две убийства завинаги се бе изолирал от собственото време, от своите хора. Оттук нататък за него имаше живот само в Лориното време. Вече нямаше връщане назад.

С ръце и пистолет, пъхнати в джобовете на престилката, той тръгна по коридора към кабинета на Януская. Когато наближи, двама негови колеги излязоха оттам. Пътем го поздравиха и той се спря да види дали не са се запътили към кабинета на Пенловски, защото в такъв случай се налагаше да убие и тях.

С облекчение ги видя да спират до асансьорите. Колкото повече трупове оставяше зад себе си, толкова по-голяма беше вероятността някой да се натъкне на тях и да вдигне тревога, което щеше да му попречи да задейства взривното устройство и да избяга по Пътя на светкавицата. Влезе в кабинета на Януская. Тук също имаше секретарка. И тя, както Ана Каспар, беше назначена от тайната полиция. Секретарката зад бюрото се обърна към него и се усмихна.

— Тук ли е доктор Януская? — попита Стефан.

— Не. Долу е в документационната зала с доктор Фолкау.

Фолкау беше третият, чиито познания по проекта бяха достатъчно големи, за да се налага да бъде ликвидиран. На Стефан му се стори добро предзнаменование, че той и Владислав Януская така удобно са събрани на едно място.

В документационната двамата подреждаха и проучваха многобройните книги, вестници, списания и други материали, донесени при пътуванията във времето. Тези дни създателите на Пътя на светкавицата се занимаваха със спешен анализ на възловите моменти, където измененията в естествения ход на събитията можеха да доведат до желаните промени в историята.

В асансьора Стефан смени заглушителя на пистолета. Използваният можеше да послужи за още десетина изстрела преди да се изчерпа противошумовото устройство. Не му се искаше обаче да рискува. Вторият заглушител беше допълнителна гаранция. Освен това бързо смени полупразния пълнител с нов.

Коридорът на първия етаж беше пълен с хора, които влизаха и излизаха от лаборатории и кабинети. Все така с ръце в джобовете Стефан отиде право в документационната.

Когато влезе в залата, Януская и Фолкау стояха до една дъбова маса, наведени над някакво списание и разгорещено, но тихо спореха. Погледнаха за миг, после продължиха разговора, защото вероятно сметнаха, че влиза по работа. Стефан изстреля два куршума в гърба на Фолкау. Реакцията на Януская беше объркване и шок. Фолкау политна към масата, блъснат от почти безшумните изстрели. Стефан простреля Януская в лицето, обърна се, излезе от залата и затвори вратата зад себе си. Не вярваше, че ще успее да разговаря спокойно и разумно с който и да е от колегите и се престори на дълбоко замислен с надеждата, че така ще ги възпре да не го заговарят. Вървеше към асансьора колкото е възможно по-бързо, но без да тича. Стигна до своя кабинет на третия етаж, бръкна зад кантонерката и завъртя копчето на часовника до крайно положение, с което си даде пет минути да стигне до вратата и да изчезне преди институтът да се е превърнал в димящи развалини.

7.

Когато започваше учебната година, Лора вече беше уредила Крис да стане частен ученик под ръководството на правоспособен домашен наставник — Айда Паломар, която напомняше на Лора за Марджори Мейн, покойната актриса от филмите за мама и татко Кегъл. Айда беше едра жена, малко груба, но добросърдечна и отличен педагог.

Около ваканцията за Деня на благодарността вече не се чувстваха като затворници, двамата с Крис бяха свикнали с относителната изолация. Всъщност вече им харесваше особената близост, породила се между тях поради ограничения кръг хора в техния живот.

В Деня на благодарността Телма позвъни от Бевърли Хилз да им честити празника. Лора се обади от кухнята, където ухаеше на печена пуйка. Крис седеше в дневната и четеше Шел Силвърстейн.

— Освен да ви пожелая всичко хубаво за празника — каза Телма, — обаждам се да ви поканя да прекарате една седмица по Коледа с мен и Джейсън.

— Джейсън? — повтори Лора.

— Джейсън Гейнз, режисьора — поясни Телма. — Режисьор на филма, който снимам в момента. Преместих се при него.

— А той знае ли?

— Слушай, Шейн, аз съм по остроумията.

— Извинявай.

— Казва, че ме обича. Луд ли е или какво? Не знам.

— За Бога, искам да кажа, че изглежда съвсем прилично, само пет години по-възрастен от мене, без видими отклонения, страхотно преуспял филмов режисьор, печели милиони, може да притежава всяка актриса, която си поиска, но единственото, което желае, съм аз. Явно е умопомрачен, но не му личи в разговор, външно изглежда нормален. Казва, че обича моя ум…

— Знае ли колко е повреден?

— Хайде пак, Шейн. Казва, че обича моя ум и чувството ми за хумор. Дори тялото ми го възбужда или е единственият мъж в света, който може да имитира ерекция.

— Имаш прекрасно тяло.

— Хм, вече започвам да си мисля, че не е чак толкова лошо. Ако разбира се, не смятаме, че една жена е красива само ако е сладка. Но даже и да понасям вида на тялото си в огледалото, пак над него е цъфнало това лице.

— Лицето ти е прекрасно, особено сега, без зелените и пурпурните кичури около него.

— Но не е като твоето, Шейн. А това означава, че е лудост да те каня за Коледа. Джейсън ще те види и веднага ще ме изхвърли в боклукчийската кофа на тротоара. Какво ще кажеш? Ще дойдеш ли? Снимаме филма в Лос Анжелос и околностите и ще приключим със снимките към десети декември. После Джейсън ще има много работа по монтажа и довършването, но за Коледа просто ще спрем. Искаме да дойдеш. Нали обещаваш?

— Разбира се, че искам да се запозная с мъжа, който е бил толкова умен, че да се влюби в тебе, Телма, но не знам. Тук се чувствам… в безопасност.

— Искаш да кажеш, че сме опасни?

— Знаеш какво имам предвид.

— Можеш да си носиш автомата.

— А какво ще си помисли Джейсън?

— Ще му кажа, че си от радикалната левица, активистка на движението за опазване на спермацетовите китове, яростен противник на вредните химикали в хранителните продукти, борец за тотално освобождение и винаги носиш автомат със себе си, да не би революцията да те свари неподготвена. Той ще повярва. Тук е Холивуд, скъпа. Повечето актьори, с които работя, са политически още по-откачени.

През портала към дневната Лора виждаше Крис, сгушен в креслото с книга в ръка. Тя въздъхна:

— Може би е време да почнем да се появяваме сред хората понякога. А и ще ни бъде трудно на Коледа да останем само двамата с Крис, първата Коледа без Дани. Но ми е неспокойно…

— Минаха повече от десет месеца — каза Телма меко.

— Няма да сваля гарда.

— Не се налага. Говоря ти сериозно за автомата. Донеси целия арсенал, ако ще се чувстваш по-добре. Просто ела.

— Е… добре.

— Фантастично! Нямам търпение да те запозная с Джейсън.

— Правилно ли схващам, че любовта на онзи умопомрачен холивудски тип към тебе е споделена?

— Луда съм по него — призна Телма.

— Радвам се за тебе, Телма. Да можеш да ме видиш сега как съм се ухилила. От месеци наред не съм се чувствала толкова добре.

Всичко, което Лора каза, беше истина. Но като остави слушалката, усети, че Дани и липсва повече от всякога.

8.

Веднага след като включи часовниковия механизъм зад шкафа, Стефан излезе от кабинета на третия етаж и се отправи към главната лаборатория на приземния. Беше дванайсет часа и четиринайсет минути. Лабораторията беше все още безлюдна, защото пътуването бе запланувано чак за два часа. Прозорците бяха запечатани и лампите по тавана бяха все така угасени, както преди повече от час, когато се завърна от Сан Бернардино. Множеството циферблати, измервателни уреди и светлинни графики на поддържащата апаратура проблясваха в зелено и оранжево. Вратата го очакваше, повече в сянка, отколкото в светлина. Четири минути до взрива.

Отиде право до главния пулт за управление и внимателно нагласи копчетата, ключовете и лостовете на вратата за желаната посока: южна Калифорния, близо до Биг Беър, в осем часа вечерта на десети януари 1988 година, само няколко часа след като Дани Пакард беше убит. Отдавна бе направил необходимите изчисления и ги беше записал на листче, откъдето ги четеше, за да настрои апаратурата само за една минута.

Ако можеше да пристигне следобеда на десети, преди катастрофата и престрелката с Кокошка, щеше непременно да го направи с надеждата да спаси Дани. Но бяха разбрали, че пътешественикът във времето не можеше да посети едно и също място, ако насрочи пътуването малко преди първото. Някакъв естествен механизъм не позволяваше на пътешественика да се озове там, където можеше да се срещне със самия себе си от предишното пътуване. Можеше да се върне в Биг Беър след като беше оставил Лора в онази януарска вечер, защото така нямаше да рискува да се срещне със себе си на планинското шосе. В случай че насрочеше пристигането по време, когато имаше опасност да се сблъска със себе си, щеше просто да отскочи обратно в института, без да стигне доникъде. Това беше една от многото загадъчни страни на пътуването във времето, която бяха установили, по която работеха, но която не разбираха.

Като свърши с програмирането на вратата, погледна към индикатора за географската дължина и ширина, за да се увери, че ще пристигне около Биг Беър. После се обърна към часовника, който показваше времето на пристигане и изтръпна — беше изписано двадесет часа десети януари 1989 година, вместо 1988 година. Сега вратата щеше да го отпрати към Биг Беър не часове след смъртта на Дани, а цяла година по-късно. Беше сигурен, че изчисленията са правилни. През последните няколко седмици бе разполагал с достатъчно време да ги проверява много пъти. Очевидно от напрежение бе сбъркал при набирането на цифрите. Налагаше се да програмира вратата отново. По-малко от три минути до взрива. Примигна да махне капките пот и разгледа числата на листчето, крайния продукт на сложни изчисления. Протегна ръка към контролния лост да анулира сегашната програма и да въведе още веднъж първите цифри, но по коридора на етажа се разнесоха тревожни викове. Стори му се, че идват от северния край на сградата, някъде около документационната зала. Някой бе открил труповете на Януская и Фолкау. Чу още викове. Тичаха хора.

Стефан нервно погледна затворената врата към коридора и реши, че няма време за препрограмиране. Трябваше да се примири, че ще се върне при Лора една година след като я беше оставил.

Стиснал „Колта“ със заглушителя в дясната ръка, той напусна програмния сектор и тръгна към вратата: отвореният цилиндър от блестяща стомана с височина осем стъпки, дължина дванайсет стъпки, поставен на медни блокчета от около педя и половина от пода. Не искаше да рискува даже да прибере шинела от ъгъла, където го бе оставил преди час. Шумотевицата в коридора се засили. Беше само на няколко стъпки от входа на цилиндъра, когато вратата на лабораторията се отвори с трясък зад него и се блъсна в стената.

— Стой! Не мърдай!

Стефан позна гласа, но не му се искаше да вярва на ушите си. Бързо измъкна пистолета, докато се обръщаше с лице към преследвача. Човекът, нахлул в лабораторията, беше Кокошка.

Невъзможно. Кокошка беше мъртъв. Кокошка го беше проследил до Биг Беър вечерта на десети януари 1988 година и той самият го бе застрелял на заснеженото шосе. Изумен, Стефан стреля два пъти и не улучи.

Кокошка отвърна на огъня. Единият от изстрелите рани Стефан високо в лявата част на гръдния кош и го тласна към ръба на вратата. Успя да се задържи прав, изстреля три куршума към Кокошка и принуди мръсника да се сниши и да се претъркаля зад един лабораторен плот, за да се скрие. Оставаха по-малко от две минути до взрива.

Стефан не усещаше болка, защото бе изпаднал в шоково състояние. Отпуснатата безпомощно лява ръка не му служеше. Плътни черни кръгове замъгляваха полезрението му. Светеха само няколко лампи на тавана, но дори те изведнъж примигнаха и угаснаха, като оставиха залата да се осветява само от бледото мъждукане на многобройните стъклени циферблати и измервателни уреди. За миг Стефан помисли, че притъмняването е още един признак на губещо се съзнание, субективно усещане, но после се досети, че токът в главната мрежа пак е прекъснал, очевидно поради саботаж, защото нямаше сирени за въздушна тревога.

Кокошка стреля два пъти в мрака и проблясването на дулото показа къде се намира. Стефан изстреля последните си три патрона, макар и да не се надяваше, че ще улучи Кокошка през мраморния плот.

Изпълнен с благодарност, че вратата се захранва от сигурен генератор и все още действа, Стефан захвърли пистолета и със здравата ръка се вкопчи в ръба на цилиндричния портал. Издърпа се навътре и отчаяно запълзя към точката на три четвърти разстояние от отвора, където щеше да навлезе в силовото поле и да отпътува за Биг Беър през 1989 година.

Както се влачеше на колене и с една здрава ръка през мрачната вътрешност на цилиндъра, внезапно съобрази, че часовниковият механизъм на детонатора в неговия кабинет е свързан с градското електрозахранване. Отброяването на секундите до разрухата бе спряло заедно с угасването на лампите. С изумление проумя защо Кокошка не лежи мъртъв при Биг Беър през 1988 година. Кокошка все още не бе предприел това пътуване. Беше научил за измяната на Стефан чак сега, когато беше намерил труповете на Януская и Фолкау. Още преди да се възстанови електрозахранването, Кокошка щеше да претърси кабинета на Стефан, да намери детонатора и да обезвреди взривното устройство. Институтът нямаше да бъде разрушен. Стефан се поколеба дали да не се върне.

Отзад чу други гласове в лабораторията, още хора от охраната пристигнаха на помощ на Кокошка. Стефан изпълзя напред.

Какво щеше да стане с Кокошка? Шефът на охраната явно щеше да отпътува към десети януари 1988 година и да се опита да убие Стефан на щатско шосе 330. Но щеше да успее да застреля само Дани преди самият той да бъде убит. Стефан беше почти сигурен, че смъртта на Кокошка е неотменима съдба, но трябваше да обмисли парадоксите на пътуването във времето, за да се увери дали няма начин Кокошка да избегне прострелването през 1988 година, смърт, която Стефан вече беше видял с очите си. Усложненията при пътуванията във времето можеха да объркат даже човек с ясен разсъдък. А в неговото положение, ранен, едва запазил съзнание, от мисълта за тях само още повече му се завиваше свят. Щеше да мисли за това после.

В тъмната лаборатория зад него някой започна да стреля във вратата с надеждата, че ще го улучи преди да е стигнал до силовия праг за отпътуване.

Стефан изпълзя последните няколко стъпки. Към Лора. Към нов живот в далечни времена. Но той се беше надявал да прекъсне завинаги моста между епохата, която напускаше и епохата, на която се беше обрекъл. А сега вратата оставаше отворена и те щяха да минат през времето, за да хванат него и Лора.

9.

Лора и Крис прекараха Коледа с Телма в къщата на Джейсън Гейнз в Бевърли Хилз. Големият дом в стил Тюдор имаше двайсет и две стаи и се намираше сред огромен имот от шест акра — феноменално голям за район, където цената на парцелите отдавна бе прехвърлила границите на разумното. По време на строежа на къщата през четиридесетте години от един продуцент на ексцентрични комедии и военни филми, не бяха допуснати никакви компромиси с качеството, стаите бяха изпипани до най-малката подробност с такова майсторство, което вече не можеше да се повтори дори на десетократни цени. Имаше сложно украсени дъбови и медни тавани. Високите корнизи бяха с фина резба. Скрепените с олово прозорци имаха цветни и косо поставени стъклописи, така дълбоко в дебелите като на замък стени, че на первазите можеше съвсем удобно да се сяда. Гредите над прозорците бяха украсени с ръчно резбовани пана — виещи се лози и рози, херувимчета и знамена, бягащи елени, птици с развети ленти в човките. Отвън гредите бяха облицовани с дялан гранит и на две от тях имаше залепени гроздове от стилизирани цветни керамични плодове. Шестте акра около къщата бяха превърнати в идеално поддържан парк, където покритите с плочи пътеки се виеха сред тропически пейзаж от палми, лаври, фикуси, азалии, отрупани с ярки алени цветове, папрати и толкова много видове сезонни цветя, че Лора успя да разпознае само половината.

Когато Лора и Крис пристигнаха в ранния съботен следобед в деня преди Коледа Телма ги заведе на дълга обиколка из къщата и парка. След това пиха горещо какао и ядоха миниатюрни пастички, приготвени от готвача и сервирани от камериерката на просторната веранда с изглед към басейна.

— Не е ли луд този живот, Шейн? Можеш ли да повярваш, че едно момиче, прекарало почти десет години в такива дупки като Макилрой и Кясуел може да се отзове тук без да се е преродило в принцеса?

Къщата беше толкова внушителна, че караше всеки неин собственик да придава още по-голяма важност на своето „аз“ и съзнателно да се старае да не се поддаде на самодоволство и показност. Но когато Джейсън Гейнз се прибра към четири часа, той се оказа непринуден като всеки друг Лорин познат — нещо невероятно за човек, прекарал седемнайсет години в киното. Беше тридесет и осемгодишен, пет години по-възрастен от Телма. Приличаше на Робърт Воон на по-млади години и съвсем не беше просто „приличен“ на вид, както го бе описала Телма. След по-малко от половин час той и Крис вече се бяха сврели в една от трите зали за игри и се забавляваха с електрическо влакче, което беше сглобено на площ около пет на седем крачки с пълен комплект селца, хълмчета, вятърни мелници, водопади, тунели и мостове.

Същата вечер след като Крис заспа в съседната стая Телма дойде при Лора. Седнаха по пижами с кръстосани крака на леглото, сякаш пак бяха момиченца, въпреки че хапваха шамфъстък и пиеха коледно шампанско вместо бисквити и мляко.

— Най-странното, Шейн, е, че независимо от това откъде идвам като че ли принадлежа тук. Чувствам се на мястото си.

Точно така изглеждаше. Видимо пак си беше Телма Акерсън, но през последните няколко месеца се беше променила. Косата й беше по-добре подстригана и фризирана. За пръв път през живота си имаше слънчев загар и вече се държеше по-скоро като жена, отколкото като комик, който се мъчи да изтръгне смях, тоест одобрение чрез всяко смешно движение и поза. Беше облечена с не толкова крещяща и по-сексапилна пижама от обикновено: прилепнала до тялото, от коприна в прасковен цвят, без шарки. Но все още носеше чехли със заешка муцунка.

— Чехлите със заешка муцунка — обясни тя, — ми напомнят коя съм. Не можеш да се самозабравиш, ако носиш такива чехли. Не можеш да загубиш трезвия разум и да почнеш да се държиш като кинозвезда или богата дама, ако продължаваш да носиш чехли със заешка муцунка. Освен това те ми вдъхват увереност, защото са толкова весели. Смисълът им е ясен, те казват: „Нищо, което този свят ми поднася, не може да ме отнесе толкова, че да не мога да се държа глупаво и лекомислено“. Ако умра и отида в ада, струва ми се, че ще го преглътна, щом има чехли със заешка муцунка.

Самата Коледа беше като приказен сън. Джейсън излезе сантиментален човек, запазил детската способност да се учудва. Настояваше да се съберат около коледната елха по пижами и халати, да отворят подаръците с нетърпеливо дърпане на панделки, шумно късане на хартия и изобщо колкото е възможно повече възторженост, да пеят коледни песни, да забравят за здравословната закуска, докато отварят подаръците, вместо това да се натъпчат с бисквити, орехи, бонбони, сладкиши и карамелизирани пуканки. Разбра се, че не само от любезност беше прекарал предната вечер с Крис при влакчетата, защото през целия ден на самата Коледа увличаше момчето в най-различни игри в къщата и вън, очевидно обичаше децата и умееше да общува с тях. Когато дойде време за вечеря, Лора заключи, че само за един ден Крис се е смял повече, отколкото през всички предишни единайсет месеца.

Когато подпъхваше завивките в леглото му същата вечер, момчето каза:

— Страхотен ден, нали, мамо?

— Един от най-страхотните — съгласи се тя.

— Само ми се иска — продължи Крис в полусън, — да беше тук и татко да си поиграем.

— И на мене също, миличък.

— Но той донякъде беше тук, защото много си мислих за него. Винаги ли ще го помня, мамо, какъвто беше, дори след много години, ще го помня ли?

— Ще ти помагам да го помниш, мъничкият ми.

— Защото вече има някои малки неща, които не помня добре. Трябва доста да се замислям. Но не искам да го забравя, защото е моят татко.

Когато Крис заспа, Лора мина през вътрешната врата между двете стаи и си легна. С огромно облекчение посрещна Телма след няколко минути за още един приятелски разговор, защото без Телма щеше да се чувства много зле.

— Ако имам деца, Шейн — започна Телма и се качи на Лориното легло, — смяташ ли, че ще имат някакъв шанс да им позволят да живеят в обществото или ще ги затворят в нещо като колония за грозни депа подобно на прокажени?

— Не говори глупости.

— Разбира се, мога да платя да им направят цял куп пластични операции. Искам да кажа, че дори принадлежността им към човешкия род да излезе съмнителна, пак мога да си позволя да им придадат горе-долу човешки облик.

— Понякога ме ядосваш с това подценяване на самата себе си.

— Извинявай. Отдай го на липсата на насърчение от мама и татко. Имам увереността и съмненията на сираче.

Телма за миг притихна, после се засмя:

— Хей, знаеш ли какво? Джейсън иска да се ожени за мене. Отначало си помислих да не би да е обладан от демон и да не може да си контролира езика, но той ме уверява, че няма нужда от заклинател, макар и според мене да се е чалнал. Какво смяташ?

— Какво аз смятам? И таз хубава! Но си личи, че е страхотен. Ще се задържиш при него, нали?

— Страх ме е, че е прекалено добър за мене.

— Никой не е прекалено добър за тебе. Омъжи се за него.

— Страхувам се, че няма да потръгне и това ще ме сломи.

— Но ако не опиташ — възрази Лора, — ще бъдеш не сломена, а нещо още по-лошо: ще бъдеш самотна.

10.

Стефан усети познатия, неприятен гъдел, който се появяваше при пътуванията във времето — особено трептене под кожата, през плътта до мозъка на костите и после бързо по обратния път от костите през плътта до кожата. Със звук, подобен на отпушване на бутилка, напусна вратата и в същия миг се препъна на един стръмен, заснежен склон в калифорнийските планини на десети януари 1989 година вечерта.

Тупна върху земята на ранената страна, търкули се до края на склона и се подпря да отдъхне на един изгнил пън. За пръв път, откакто бе прострелян, го прониза болка. Извика, обърна се по гръб, прехапа език да не припадне и примигна срещу напора на бурята.

Още една светкавица раздра небето. Стори му се, че светлината извира от отворена рана. Многоцветните искрици над снежната покривка и яростните, но пулсиращи светкавици го ориентираха, че се намира на горска поляна. Голи, черни дървета устремяваха клони към забуленото небе, сякаш фанатици простираха молитвено ръце към някакво жестоко божество. Борове с натежали от снежните одежди клони се извисяваха тържествено като жреци на по-миролюбива религия.

При пристигането в друга епоха пътешественикът във времето разстройваше природните сили така, че се налагаше освобождаването на огромна енергия. Независимо от атмосферните условия на мястото на пристигане, неравновесието се преодоляваше със светкавици, раздиращи цялото небе и затова въздушният мост за пътешествия във времето се наричаше „Път на светкавицата“. По необясними причини връщането в института, в собственото време на пътешественика не се съпровождаше с никаква небесна пиротехника.

Светкавиците както обикновено намалиха силата си от апокалиптични изблици до далечни отблясъци. След минута се върна вечерният мрак и всичко се успокои.

С намаляването на светкавиците болката се засили. Стори му се, че светкавиците, разкъсали небесните висини, напират в гърдите, лявото рамо и лявата ръка със сила, която плътта на смъртния не можеше да обуздае или изтърпи.

Вдигна се на колене и се изправи на крака с олюляване, разтревожен, че едва ли ще излезе жив от гората. Но с изключение на фосфоресциращия отблясък на заснежената поляна, облачната вечер тънеше в непрогледен мрак. Дори в безветрието зимният въздух бе леденостуден, а Стефан беше облечен само с тънка лабораторна престилка над ризата и панталоните.

Още по-лошо беше, че можеше да се намира много далече от шосе или ориентир. Ако вратата можеше да се оприличи на оръжие, точността на попадението във времето беше забележителна, но имаше какво да се желае по отношение на мястото. Пътешественикът обикновено пристигаше в рамките на десетина-петнайсет минути от желаното време, но не винаги се постигаше географска точност. Понякога се приземяваше на стотина крачки от физическата цел, друг път се оказваше на десет-петнайсет мили от мястото, както в деня, когато пристигна на десети януари 1988 година да спаси Лора, Дани и Крис от хлъзналия се пикап на Робъртсънови.

При всички предишни пътувания бе носил карта на местността и компас, да не би да попадне в точно такова изолирано място, където се намираше сега. Но този път беше зарязал шинела в ъгъла на лабораторията и нямаше нито компас, нито карта, а притъмнялото небе го лишаваше от надеждата да излезе от гората като се ориентира по звездите.

Стоеше в сняг почти до коленете, обут само с половинки, без ботуши и усещаше, че или трябва веднага да се раздвижи, или ще замръзне. Огледа поляната, потърси вдъхновение, проблясък на интуиция, но в края на краищата тръгна напосоки и се отправи наляво като се вглеждаше за еленови следи или друга естествена пътека през гората.

Цялата лява страна от врата до кръста пулсираше от болка. Надяваше се пронизалият го куршум да не е засегнал някоя артерия и загубата на кръв да е достатъчно бавна, за да може поне да стигне до Лора и за последен път преди смъртта да види нейното лице, лицето, което обичаше.

* * *

Годишнината от смъртта на Дани се падна във вторник и въпреки че Крис не спомена значението на датата, той го разбираше. Момчето беше необичайно притихнало. Прекара по-голямата част от този тъжен ден мълчаливо в дневната с играта „Покорители на вселената“, която със звуците си имитираше лазерни оръжия, чаткане на саби и космически кораби. После се изтегна в леглото и се зачете в комикси. Отби всички опити на Лора да го откъсне от доброволното усамотяване и може би така беше по-добре, защото всяко усилие да изглежда весела щеше да е прозрачно и той щеше още повече да се потисне от усещането, че и тя се бори силно, за да отвлече мислите си от тежката загуба.

Телма, която се беше обадила само преди няколко дни да съобщи добрата вест, че е решила да се омъжи за Джейсън Гейнз, позвъни пак към седем и петнайсет вечерта просто да побъбри, сякаш не знаеше какво означава датата. Лора се обади от кабинета, където продължаваше да се бори с мрачната книга вече цяла година.

— Хей, Шейн, познай какво се случи! Срещнах се с Пол Маккартни! Беше в Лос Анжелос да преговаря за негови записи и в петък вечерта се засякохме на едно гости. Като го зърнах за пръв път, той си тъпчеше устата с ордьовър, поздрави, имаше трохи в устата и беше чуден. Каза, че е гледал моите филми, била съм много добра и си говорихме — можеш ли да повярваш? — трябва да сме бъбрили около двайсет минути и постепенно стана най-странното.

— Установи, че си го разсъблякла, докато сте говорели.

— Виж какво, той изглежда много добре, все същото ангелско лице, по което си падахме преди повече от двайсет години, но с отпечатъка на опита, фино и с изключително привлекателна сянка на тъга около очите. Беше страшно забавен и очарователен. Отначало май наистина ми се щеше да му смъкна дрехите, да изживея най-после фантазията. Но колкото повече разговаряхме, толкова по-малко ми приличаше на бог, все повече се превръщаше в човек и само за минути, Шейн, митът се изпари и той си остана просто един много приятен, привлекателен мъж на средна възраст. Какво ще кажеш?

— Какво трябва да кажа?

— Не зная — продължи Телма. — Малко съм объркана. Не трябва ли една жива легенда да те изпълва със страхопочитание повече от двайсет минути след като сте се срещнали? Искам да кажа, че досега съм срещала много звезди и никой от тях вече не ми се вижда божествен, но това е Маккартни.

— Е, ако искаш да чуеш моето мнение, бързата загуба на митологичния ореол не говори нищо лошо за него и доста добре за тебе. Постигнала си нова зрелост, Акерсън.

— Това значи ли, че трябва, да се откажа да гледам филмите за трите смешника всяка събота сутрин?

— Смешниците ти се разрешават, но замерването, с торти решително остава в миналото.

Телма остави слушалката към осем без десет и Лора вече се чувстваше по-добре, затова премина от мрачната книга към приказката за сър Томи Тоуд. Беше написала само две изречения от детската история, когато в нощта зад прозорците блесна светкавица, достатъчно ярка, за да предизвика мрачни мисли за ядрена катастрофа. Последвалата гръмотевица разтърси къщата от покрива до основите, сякаш рушаха стените с гюлле. Лора, сепната, скочи на крака и от изненада забрави даже да запише последните изречения в паметта на компютъра. Още една светкавица разкъса мрака, прозорците блеснаха като телевизионни екрани, а гръмотевицата беше още по-силна от първата.

— Мамо!

Лора се обърна и видя Крис на прага.

— Няма страшно — успокои го тя.

Момчето изтича към нея. Тя седна в креслото с пружинираща облегалка и го придърпа в скута си:

— Няма нищо. Не се плаши, пиленце.

— Но дъжд няма — каза Крис. — Защо гърми като не вали?

Отвън невероятната поредица светкавици и застъпващи се гръмотевици продължи около минута, после стихна. Бяха толкова мощни, че Лора си представи как на сутринта ще намерят небето, счупено на огромни късове като отломки от гигантска яйчена черупка.

* * *

По-малко от пет минути след като беше тръгнал от горската поляна, Стефан се принуди да спре и да се облегне на дебелия ствол на един бор, чиито клони почти го докосваха по главата. Ручейчета пот се стичаха по него заради болката от раната и въпреки това трепереше в януарския мраз, прекалено замаян, за да се изправи и в същото време ужасен да не седне и потъне във вечен сън. Под надвесените грамадни борови клони му се стори, че е потърсил убежище под черната мантия на смъртта, откъдето можеше да не се измъкне никога вече.

* * *

Преди да сложи Крис в леглото, Лора направи мелба за двамата с шоколадов и бадемов сладолед и сироп. Ядоха на кухненската маса и момчето изглеждаше успокоено. Може би като драматичен завършек на тъжната годишнина, странното атмосферно явление го отвлече от мислите за смъртта и го насочи към размисъл за чудесата. Непрекъснато говореше за светкавицата, минала по опашката на хвърчило в лабораторията на доктор Франкенщайн от стария филм на Джеймз Уейл, който за пръв път беше гледал предната седмица, за светкавицата, уплашила патока Доналд в един от анимационните филми на Уолт Дисней и бурната нощ във филма „Сто и един далматинци“, когато Круела де Вил подложи на страшна опасност кученцата.

Когато го зави и целуна за лека нощ, той се унасяше с усмивка или поне полуусмивка, а не с тъгата, тегнала на лицето му цял ден. Лора седя на стол до леглото, докато Крис не заспа дълбоко, въпреки че вече не го беше страх и не настояваше тя да остане там. Остана просто, защото изпитваше нужда да го погледа.

Върна се в кабинета към девет и петнайсет, но преди да седне пред компютъра, спря до прозореца и погледна заснежената предна морава, черната лента на чакълената алея към далечното щатско шосе и после нагоре към беззвездното нощно небе. Нещо около светкавицата дълбоко я смущаваше: не че беше толкова необичайна, не че носеше разрушителен заряд, а че нейната безпрецедентна и почти свръхестествена мощ беше някак… позната. Стори й се, че е виждала подобна буря по друг повод, но не помнеше кога. Усещането беше необяснимо, нещо като deja vu и не я напускаше. Лора влезе в спалнята и провери контролното табло на алармената система в килера, за да е сигурна, че ще задейства по всички врати и прозорци. Измъкна изпод леглото автомата заедно с удължения пълнител, който побираше четиристотин олекотени патрона с покритие от специална сплав. Отнесе автомата в кабинета и го сложи на пода до стола.

Канеше се да седне, когато нова светкавица раздра мрака и я уплаши, а тътенът на гръмотевицата сякаш я прониза до костите. Още една светкавица, после още една и още една блеснаха в прозорците като низ от злобни, призрачни лица от превърнатата в плазма светлина. Небесата се разтърсваха от оглушителните трусове, Лора забърза към стаята на Крис да го успокои. С изненада видя, че момчето не се е събудило, въпреки че светкавиците и гръмотевиците бяха учудващо по-силни от преди — може би сънуваше тътена на гръмотевиците в бурната нощ, изпълнена с приключения за далматинците. Пак нямаше дъжд. Светкавиците и гръмотевиците бързо утихнаха, но нейната тревога не намаля.

* * *

Стефан видя странни абаносови форми в мрака, същества, които се промушваха между дърветата и го изгаряха с очи, по-черни от телата, но колкото и да го стряскаха и плашеха, той знаеше, че не са истински, а само видения, родени от все по-замъгляващия се разсъдък. Продължи напред с усилие въпреки студа отвън, огъня отвътре, бодливите борове, острите тръни на къпините и заледената почва, която ту се изплъзваше под краката му, ту се въртеше като грамофонна плоча. Болката в гърдите, рамото и ръката беше толкова остра, че като в делириум му се привиждаха плъхове, които го ръфаха отвътре, макар и да не си представяше как са влезли в тялото му.

Беше бродил най-малко един час, стори му се много часове, дори дни, но не беше възможно да са минали дни, защото слънцето не беше изгряло. Стигна до края на гората и в далечния край на покрита със сняг полегата морава на площ около половин акър видя къщата. Светлината едва се процеждаше през спуснатите щори.

Той стоеше и не вярваше на очите си. Отначало помисли, че къщата е също толкова нереална, колкото кошмарните видения в гората. После тръгна към миража — за всеки случай, ако все пак не беше плод на трескаво въображение.

Само след няколко стъпки една светкавица шибна мрака и раздра небето. Ударът се повтори няколко пъти с непрекъснато засилване на източника на енергия. Сянката на Стефан се мяташе и гърчеше по снега около него, въпреки че се беше вцепенил от страх. Случваше се от него да падат две сенки, когато светкавиците очертаваха силуета му от две посоки едновременно. Добре подготвени преследвачи вече бяха тръгнали по пътя на светкавицата, решени да го премахнат преди да успее да предупреди Лора.

Обърна се към гората, откъдето бе дошъл. Под лудешкия небесен вихър боровете сякаш се нахвърляха върху него, отдръпваха се и пак налитаха. Там не видя преследвачи.

След утихването на светкавиците отново се запрепъва към къщата. Падна два пъти, изправи се с мъка, продължи да върви, въпреки страха, че ако падне още веднъж, няма да има сили да стане на крака или да извика достатъчно силно, за да го чуят.

* * *

Загледана в екрана на компютъра, Лора се мъчеше да мисли за сър Томи Тоуд, но всъщност мислеше за светкавицата и изведнъж си спомни кога е виждала такова невероятно бурно небе: деня, когато баща й за пръв път й разказа за сър Томи, деня, когато наркоманът нахлу в бакалницата, деня, когато видя своя пазител за пръв път, онова лято, когато беше на осем години. Изправи се на стола. Сърцето й заби учестено, лудо. Светкавица с такава неестествена мощ означаваше определена беда, беда за самата нея. Не помнеше да е имало светкавици в деня, когато умря Дани или когато пазителят се появи на гробището по време на погребението на баща й. Но с някаква абсолютна сигурност, която не можеше да си обясни, знаеше, че природното явление носи ужасен смисъл за нея — то беше прокоба, а не добро предзнаменование.

Лора грабна автомата, обиколи горния етаж, провери прозорците, надникна при Крис да се увери, че всичко е както трябва. После побърза да огледа стаите на долния етаж.

Точно когато влизаше в кухнята, нещо изтропа по задната врата. Лора хлъцна от изненада и страх, обърна се в тази посока, насочи автомата и едва не откри огън.

Звуците обаче не приличаха на взлом. Беше безобидно потропване, не повече от леко почукване, два пъти. Стори й се да чува и глас, който тихо я вика по име. Тишина. Тя се прокрадна до вратата и може би половин минута стоя заслушана. Нищо.

Вратата беше специален модел с повишена сигурност, със стоманена плоча между две дъбови дъски с дебелина два-три пръста и затова не се страхуваше, че ще я прострелят от другата страна. Все пак се поколеба дали да отиде право до вратата и да погледне през шпионката, защото я беше страх да не види око, притиснато от другата страна, за да види нея. Когато най-сетне събра смелост, видя през шпионката част от двора и един човек, проснат на бетона с разпрострени ръце, сякаш бе политнал назад след като беше почукал на вратата.

Капан, помисли си тя. Капан, номер.

Светна външната лампа и припълзя до затъмнения прозорец над вградения плот. Предпазливо вдигна един от капаците. Човекът върху бетонената настилка беше нейният пазител. По обувките и панталона имаше полепнал сняг. Беше облечен с нещо като бяла лабораторна престилка, изцапана отпред с тъмно петно кръв.

Докъдето можеше да се види, нямаше никой, скрит на двора или моравата, но не трябваше да забравя, че е възможно някой, да е довлякъл тялото дотам, за да я подмами вън от къщата. При тези обстоятелства отварянето на вратата толкова късно вечерта, щеше да е чиста глупост. И все пак не, можеше да го остави навън. Не него, пазителя. Не когато беше ранен и умираше.

Натисна бутона за изключване на алармения сигнал, дръпна резетата и неохотно излезе в зимната вечер със заредения автомат в ръка. Никой не стреля срещу нея. Нищо не помръдна на полуосветената морава чак до гората.

Лора се приближи до своя пазител, коленичи до него и напипа пулса му. Беше жив. Повдигна единия клепач. Беше в съзнание. Раната в горната лява част на гръдния кош изглеждаше зле, въпреки че в момента като че ли не кървеше. Тренировките с Хенри Такахами и редовните упражнения я бяха направили много по-силна и все пак силата й не достигна да повдигне ранения с една ръка. Лора подпря автомата до задната врата, но не можа да го вдигне даже с две ръце. Вероятно беше опасно да мести толкова тежко ранен човек, но още по-опасно беше да го остави навън в студената нощ, толкова повече, когато явно беше преследван. Тя успя отчасти да го пренесе, отчасти да го довлече вътре в кухнята, където го сложи на пода. С облекчение прибра автомата, заключи вратата и пусна алармената система.

Той беше ужасяващо блед и студен на пипане, затова най-важно беше да се махнат пълните със сняг обувки и чорапи. Лора вече се беше справила с левия крак и развързваше дясната обувка, когато той започна да бълнува на някакъв странен език прекалено неясно, за да се различат думите, а на английски бъбреше нещо за взрив, врати и „привидения в гората“.

Лора знаеше, че той не е в съзнание и едва ли ще я разбере по-добре, отколкото тя го беше разбрала, но все пак почна да го успокоява:

— Няма страшно, отпуснете се, всичко ще бъде наред. Щом извадя крака ви от тази буца лед, ще повикам лекар.

Споменаването на лекар за миг го извади от унеса. Той немощно я хвана за ръката и се втренчи с ужас в нея:

— Никакъв лекар. Да се махам… трябва да се махам…

— Не сте в състояние да идете никъде — каза му тя. — Освен с линейка в болница.

— Трябва да се махаме. Бързо. Те ще дойдат… скоро ще дойдат…

Тя погледна към автомата:

— Кой ще дойде?

— Убийци — отвърна той бързо. — Търсят отмъщение. Ще убият теб, ще убият Крис. Идват. Ей-сега.

В този момент в погледа и гласа му нямаше и помен от трескаво бълнуване. Бледото му лице с избили капчици пот вече не беше отпуснато, а напрегнато от ужас.

Цялата й подготовка с огнестрелно оръжие и бойни изкуства престана да изглежда истерична предпазливост.

— Добре — каза тя. — ще излезем веднага след като прегледам раната, да видя трябва ли да се превърже.

— Не. Излизаме. Веднага!

— Но…

— Веднага — настоя той. В очите му се четеше такъв ужас, че тя почти повярва в свръхестествеността на убийците — не обикновени човешки същества, а демони с жестокостта и неумолимостта на лишените от душа.

— Добре — съгласи се тя. — Излизаме.

Той пусна ръката й. Погледът му се замъгли и пак започна да бълнува несвързано.

Лора забърза през кухнята да отиде горе да събуди Крис и чу тревожното бълнуване на нейния пазител за някаква „голяма, черна, устремена машина на смъртта“. Не разбра нищо, но се уплаши.

Към следващата част или към съдържанието

Дийн Кунц Светкавица (4)

Метаданни

Данни

Светкавица

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава четвъртаВътрешният огън

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

Дийн Кунц
Светкавица (4)

Глава четвърта
Вътрешният огън