Богомил Райнов
Умирай само в краен случай (2)

ВТОРА ГЛАВА

— Той е превърнат просто на бифтек, този нещастник — чувам в просъница да казва някой над главата ми.

Гласът е тъй дрезгав, та бих помислил, че това е Кети, ако не беше глас на мъж.

— Готов е за моргата — раздава се нова фраза, но сега тембърът е друг.

— Трябва да го вдигнете от тука, Ал — произнася първият субект. — Грехота е да го оставим да лежи тъй.

— Нека си лежи — забелязва вторият субект. — Готов е за моргата.

— Не, все пак трябва да го вдигнете — промърморва подир някое време първият. — Отнесете го долу и вижте да го позакърпите…

— Както кажете, мистър Дрейк — съгласява се вторият.

Не знам къде и какво точно е това „долу“, но съзнавам, че две здрави ръце ме вдигат без особено усилие като наръч дърва и ме понасят нанякъде. Разликата в случая е може би само тази, че дървата не изпитват болка, докато аз от грубата прегръдка на непознатия и друсането усещам, че наново ми призлява.

По-нататъшните ми преживявания представляват някаква неравна поредица от мигове на мрак и на светлина, и миговете на мрака са значително по-желани, защото представляват забрава, докато миговете светлина са изпълнени с пареща болка. Вероятно лечебна болка — понеже смътно разбирам, че някой промива наранените места и ги превързва, — но все пак болка.

Когато най-сетне окончателно се опомням, вече е ден. Не мога да кажа кой точно ден, ала съм сигурен, че се е съмнало, тъй като през малкото прозорче над мене се спуска широк слънчев лъч като светлинния сноп на прожекционен апарат сред здрача на кинозалата. Помещението, дето лежа, съвсем не прилича всъщност на кинозала, ако не броим полумрака. Това е някакъв килер, зает почти изцяло от пружината, на която съм проснат, и от фигурите на двамата мъже, надвесени над мене.

Тия двамата нямат вид на болничари. Нещо повече, от моята долна гледна точка видът им е доста застрашителен. Твърде различни по ръст, те са еднакво плещести, с еднакво ниски чела и еднакво изпъкнали челюсти, а двата чифта малки тъмни очи ме гледат с едно и също хладно любопитство.

— Май че най-после изплува от ваксата — установява по-високият, забелязал, че давам признаци на живот.

— В такъв случай време е да го вдигнем, Ал — обажда се по-дребният. — Иначе много ще затлъстее.

— Нека тлъстее, Боб! — промърморва великодушно високият. — Колкото и да тлъстее, все още ще му остане време да отслабне.

— Не, с тоя режим наистина прекалено ще го разглезим — възразява дребният.

Те спорят още известно време по въпроса дали да ме вдигнат или да ме оставят да дебелея, но аз чувам гласовете им все по-слаби и по-слаби, додето наново потъвам в забравата и мрака, или както тук се изразяват, във ваксата.

Когато повторно се опомням, откривам, че пак е ден, макар че нямам понятие дали е същият ден или следният. По-вероятно е да е следният, понеже вече мога да отварям и двете си очи, а болките са почнали да заглъхват. Помещението е пусто и това е добавъчна причина, за да бъда доволен. До пружината на пода виждам бутилка мляко, с част от което засищам едновременно и глада, и жаждата. Сетне с машиналния жест на пушача посягам към джоба на захвърленото до възглавницата сако и чак тогава се сещам за най-неприятната подробност — не липсата на цигарите, а липсата на паспорта.

„Ние тук имаме посолство“, бях казал не без известна гордост на оная измамница. Съвършено вярно. Само че за мене посолството не съществува. Длъжен съм да се оправям сам — колкото мога, както мога и додето мога. А в случай на катастрофа и на смъртна опасност разполагам с един-едничък път за измъкване. Стига да мога, разбира се, да се добера до него в съдбоносния миг.

И какво, ако мога да се добера? Ще се върна и ще кажа: Капитулирах. Теглиха ми един бой и капитулирах. Задигнаха ми паспорта и капитулирах.

Вратата на килера, който ми служи за болнично помещение, остро изскърцва. На прага застава големият Ал:

— А вие сте благоволили да отворите очички? В такъв случай, сър, благоволете и да станете. Ако държите на хигиената, можете да си наплискате лицето на мивката в коридора. И побързайте. Шефът ви чака.

Опитвам да се вдигна и за своя изненада сполучвам, макар и не без мъка. Това е един първи малък успех. Коридорът е доста тъмен, едва осветен от мъждива крушка, но над мивката е окачено пукнато огледало и тоя ненадеен лукс ми дава възможност да се полюбувам на физиономията си. Важното е, че все пак съумявам да отгатна самоличността си, и туй е един втори успех, особено когато нямаш в джоба си паспорт за съпоставка. Разпознавам се най-вече по носа, който по някакво чудо е останал почти непокътнат, при все че обикновено е най-уязвимото място. Останалите части са покрити с ожулени места и подпухнали синини. Тежки органически повреди обаче липсват.

Същата диагноза навярно е в сила и за останалите части на тялото, въпреки осезаемите болки. Щом мога да движа ръце и да стоя на краката си, значи, животът все още е пред нас. Ободрен от тая мисъл, наплисквам лицето си, обърсвам се с окачения на гвоздея парцал и сподирен от големия Ал, потеглям нагоре по циментовата стълба.

— Продължавайте все в тоя дух — нарежда мъжагата, когато спирам нерешително сред площадката на партера.

Продължавам до първия етаж.

— Спрете тук! Чакайте! — обажда се наново придружителят ми.

Тесният вестибюл, осветен от старомоден бронзов полилей, има две срещуположни врати. Ал открехва едната, подава навътре глава и промърморва нещо някому. Сетне разтваря по-широко вратата и ми подхвърля:

— Влизайте!

Уютът на обширното помещение, в което се озовавам, рязко контрастира с неугледността на стълбището и вестибюла. Тежка викторианска мебел, маслиненозелени кадифени тапицерии, копринени тапети, огромен персийски килим и други от тоя род. Вниманието ми обаче е привлечено не от подробностите на обстановката, а от стопанина, застанал до мраморната камина, дето унило светят изкуствените въглища — знаете ги, нали, тия червени пластмасови въглища, зад които всъщност гори само една електрическа крушка.

Камината е великолепно допълнение към изправения до нея невисок мъж или, ако щете, той самият е щастливо допълнение към нея. Защото главата на мъжа също напомня на червен въглен, не прекалено нажежен, но не и готов да загасне: ръждивочервена къдрава коса, тук-там вече прошарена от бели влакна, ръждиво-червени рошави бакенбарди и съвсем червено лице, върху което е залепен един по-малък, ала и по-ярък въглен — месестият нос. И сред целия този жарък пейзаж ненадейно се открояват с хладния си син цвят две неголеми живи очи. Две изпитателни очи, втренчени в момента в моите.

— Е, значи все пак възкръснахте! — произнася човекът, след като му омръзва да ме изучава.

Тонът звучи добродушно, доколкото изобщо може да звучи добродушно едно лъвско ръмжене.

— Мисля, че на вас трябва да благодаря за възкресението си… — забелязвам.

— Горе-долу така е. Макар че не съм алчен за благодарности. Бяха ви превърнали в един доста кървав бифтек.

Стопанинът изглежда поддържа температурата на горещия си въглен с най-обичайното гориво — уискито, защото поема от бюрото високата кристална чаша, съдържаща два пръста златиста течност и две кубчета лед, отпива малка глътка и едва тогава се сеща да запита:

— Всъщност какво точно ви сполетя?

— Нищо особено — свивам рамене. — Доколкото разбирам от проститутки, това бе един най-тривиален капан за глупаци. И глупакът в случая се оказах аз. Нахлуха в стаята, пребиха ме, обраха ме, а накрая ме изхвърлиха на улицата.

— Неприятно — кима стопанинът, като вади от малкото си джобче дълга пура и внимателно я освобождава от целофана.

— Нищо страшно — избъбрям пренебрежително. — Ако съжалявам за нещо, то е само за паспорта.

Рижият вдига очи от пурата:

— Те ви взеха и паспорта?

Кимам утвърдително.

— Че за какво им е потрябвал?

— Нямам представа.

Мъжът пъхва късите си пълни пръсти в джобчето на жилетката, изважда миниатюрно ножче и грижливо отрязва едното крайче на пурата. Сетне прибира ножчето, взема тежката сребърна запалка от бюрото и акуратно запалва щурата. Подир което ми отправя гъста струя дим, а миг по-късно и въпроса:

— И какво пишеше в паспорта ви?

— Петър Колев, националност — българин, професия — домакин на параход, и други подобни — отвръщам. — Колкото до номера на паспорта, май че съм го забравил.

— Номерът не е важен — махва небрежно рижият с димящата пура. — Вие не сте номер. Вие сте човек, приятелю!

И сетил се най-сетне, че съм човек, стопанинът предлага:

— Но седнете де!

А когато се отпускам с потреперващи вече нозе на най-близкото кресло, добавя:

— Един скоч, за ободряване на духа?

При тия думи той вероятно е натиснал звънеца върху бюрото, защото в стаята стремително нахлуват Ал и Боб. Те може би са очаквали да сварят господаря си в смъртна схватка с пришелеца, — но като виждат, че всичко е мирно и тихо, застиват пред вратата с мрачно сключени вежди и заплашително свити юмруци.

— Донесете ни за пиене — нарежда рижият. — За всяко нещо ли трябва да ви подканям?

Той изчаква Ал да вкара в салона подвижното барче, прави небрежен жест с глава в смисъл „измитай се“, разполага се на насрещното кресло и се заема да приготвя дозите.

— Аз всъщност не си позволявам повече от два пръста скоч на час — обяснява домакинът, додето налива питието. — Изобщо, гледам да изпълнявам предписанията на тия отегчителни хора, лекарите. Обаче какво искате, когато такъв ми е характерът: не мога да пренебрегвам госта си зарад някакви там доктори.

Поемам чашата, която рижият ми подава и в която той собственоръчно е пуснал две-три кубчета лед. Отпивам едра глътка за кураж и усещам по-силно от всякога, че нещо адски ме измъчва.

— Бих ли могъл да получа една цигара?

— Но, разбира се, приятелю, как не се сетих…

Мъжът посяга към долния рафт на барчето, измъква тежка ониксова кутия, добре гарнирана с папироси, и дори си прави труда да донесе от бюрото сребърната запалка. Вдъхвам няколко обилни порции дим и усещам как тая проклета отрова започва да оказва благотворното си въздействие върху измъчения ми организъм.

— Значи, българин? — пита стопанинът, като разсеяно съзерцава димящия връх на пурата си.

— Българин — признавам.

— А какво правите тук?

Налага се да му разкажа накъсо историята с дивашкото си напиване.

— Да-а — изръмжава домакинът. — И вие останахте… Но защо? Желаехте наистина да останете или?…

— Желаех да пия още — отвръщам, като посягам към чашата си. — Аз всъщност рядко пия, обаче понякога ме прихващат и… и толкова.

— Затова трябва да се пие редовно — произнася нравоучително рижият. — Човекът, приятелю, е като машината: нужен му е ритъм и равномерност. Иначе става авария.

— Тя вече стана.

— А сега, след като стана, какво?

Вдигам нехайно рамене.

— И все пак вие сте мислили за някакъв възможен изход?

— При тия болки в главата нямах особена възможност да се съсредоточа.

— И все пак? — настоява стопанинът, като ме поглежда с хладните си сини очички.

— Предполагам, че в края на краищата ще потърся в телефонния указател съответния адрес и ще позвъня на вратата на посолството.

— Да, това е един изход — съгласява се червенокосият. — В случай че не ви изритат…

— Защо ще ме изритат?

— Но кой сте всъщност вие, та да не ви изритат? Ако аз бях на мястото на вашите дипломати, без друго бих ви изритал. Един човек без самоличност…

— Самоличността може да се докаже.

— Ако някой изобщо си даде труда да се занимава с вас. И какво, като се докаже? Тогава пък на дневен ред ще излезе вината ви: отлъчването… оставането…

— Напълно прав сте — въздъхвам. — За жалост нямам друг изход. Мислех да си намеря някаква работа и да дочакам връщането на парахода. Обаче както разбирам, тук съвсем не е лесно да се намери работа, пък и аз, искрено казано, не изпитвам никакво желание да ставам метач…

— Дори и да изпитвахте желание, нямаше да ви се отдаде подобна възможност. Местата на метачите също са заети.

— Ето, виждате ли… — произнасям унило.

Подир което, за да си възвърна поне отчасти присъствието на духа, паля нова цигара. Домакинът мълчи, като разделя вниманието си между върха на вече доста окъсялата пура и изгледа на добре обработената ми физиономия. Въпреки пламенната външност на аленото си лице, той изглежда съвсем не е пламенен по характер. Изразът му по-скоро излъчва спокойствие, колебаещо се между добродушна сънливост и добродушна прямота. И така, както се е разположил небрежно в креслото, с традиционната си британска делова униформа от черно сако и панталон на сиво-черно райе и както ме съзерцава замислено, той наистина има вид на един отзивчив добряк, загрижен за съдбата на ближния.

— Всъщност, мисля, че бих могъл да ви предложа нещо — обажда се стопанинът по някое време.

— Това би било връх на великодушието — признавам. — След като вече ме спасихте веднаж…

— Имам тук съвсем наблизо три заведения — продължава мъжът, сякаш разсъждава гласно. — Естествено, не смятам да ви назнача за бияч… какъв бияч, когато не вие биете, а вас ви бият… За келнер също не ставате. Келнерските места у нас по правило са предвидени за другия секс: голи дамски бедра и високи бюстове, изобщо неща, с които вие, доколкото мога да вярвам на очите си, не разполагате…

Той замълчава и аз също мълча, тъй като не намирам за уместно да му противореча, особено по последната точка.

— Остава едно портиерско място. Заплата на първо време, разбира се, не мога да ви обещая. Но ще ви предоставя квартирата, с която през последните три дни навярно сте свикнали, ще имате безплатна храна, служебна униформа, а може би и малко дребни пари, в случай че знаете как да предразположите клиентелата към бакшиш.

Изслушвам го търпеливо, ала продължавам да мълча и да пуша, додето той сам не ме подканя:

— Е, какво ще кажете?

— Трогнат съм от великодушието ви. Обаче смятам, че все пак ще предпочета риска да се озова в посолството.

Той ми хвърля изненадан поглед и запитва, без впрочем да губи спокойствието си:

— Но всъщност вие какво си въобразявате?

— Абсолютно нищо — бързам да го уверя. — Не искам да ви занимавам с интимни подробности, обаче ако нещо не ми достига, то е тъкмо въображението.

— И какво очаквате да ви предложа? Директорското място? Или моето собствено?

— Не съм дотам претенциозен. Но не мисля да ставам и портиер, ако не за друго, то поне за да не скандализирам духа на покойната си майка.

— Вие вероятно смятате, че домакинската ви длъжност стои неизмеримо по-горе от портиерската?

— Именно. И макар това да са пак интимни подробности, ще си позволя да ви кажа, че не съм получил диплома на висшист и не съм усвоил два-три езика, за да ставам портиер на когото и да било, та дори и на вас, въпреки цялата благодарност, която ви дължа.

— Оставете лицемерието — промърморва все тъй спокойно мъжът. — Казах вече, че не съм алчен за благодарности. Обаче вашето самочувствие наистина далече превишава ранга ви.

— Вие отново ме тласкате по пътя на интимната изповед. И по-точно към пояснението, че ако съм станал домакин на параход, то е само защото един домакин при съответна дарба може да реализира неизмеримо по-високи доходи, отколкото да речем някой професор или даже директор на кабаре.

— Разбирам, приятелю, разбирам — кима стопанинът. — И искрено казано, още щом ви видях, ми стана ясно, че ако не сте особено сръчен в боя, вероятно не сте лишен от някои други дарби. За жалост, не съм в състояние да ви предложа място за доходни кражби. Не че не желая, но просто при мене такива места няма.

И понеже мълча апатично, сякаш изобщо не съм го чул, той подхвърля добродушно подир някое време:

— Надявам се, че не ви опечалих?

— Съвсем не. Обаче предполагам, и вие не сте опечален от отказа ми. При тая безработица портиерското ви място едва ли ще остане вакантно.

— Познахте. И ако нещо ме безпокои, това е само собствената ви участ.

Логично би било да запитам откога и защо бедната ми персона е заела такова видно място между житейските му грижи, ала подобен въпрос ми се струва в момента нескромен. Затуй се задоволявам да кажа:

— Собствената ми участ ще се реши в посолството.

— Да, наистина — произнася рижият, сякаш едва сега си спомня за варианта с посолството. — Трябва обаче да ви кажа, че докато стигнете дотам, ви предстои доста път…

— Вие знаете адреса?

— Приблизително. Но това не е важно. По-важното е, че по тоя дълъг път от моята кантора до вашето посолство твърде много неща могат да се случат на един човек, лишен дори от паспорт…

— И все пак смятам да поема риска — избъбрям.

Той лениво се вдига от креслото и прави няколко крачки към бюрото.

— Сигурен ли сте, че си давате точна сметка за размерите на тоя риск?

— Може би не напълно — признавам. — Обаче защо трябва да треперя предварително, когато и без туй не ми остава друга възможност?

И понеже аудиенцията явно е приключила, изоставям удобното кресло и се изправям.

— В такъв случай, вървете! — окуражава ме добродушно стопанинът. — Да, да, вървете! И бог да ви пази!

Той вдигна ръка за поздрав и аз също кимам учтиво и се отправям към вратата, като усещам с вътрешно доволство, че сега се чувствувам значително по-добре. Порцията уиски, двете цигари и почивката в креслото са повдигнали самочувствието ми и аз с уверени стъпки напускам уютния салон. За да наскоча на горилите.

Те вероятно само миг преди туй са алармирани от звънеца на шефа си, защото ме пресрещат в коридора от две страни и се вкопчват с лапи за раменете ми.

— Долу, момчета, долу! — чувам зад гърба си добродушния глас на рижия. — Не искам кървища по стълбището!

* * *

Ваксата. По-черна и по гъста от всякога. Тъй гъста и лепкава, че едва ли вече ще успея да изплувам на повърхността.

И болката. Във всичките си разновидности и местоположения, от главата до краката. Имам чувството, че са ме направили на пестил и недоволни от това, са нарязали и самия пестил на късове. Късове от болки, възел от болки, енциклопедия от болки, в това е превърнато тялото ми от тия две горили, Ал и Боб. Тия две горили, едната от които доказва, че човекът е произлязъл от маймуната, а другата — че и маймуната може да произлезе от човека.

Навярно резултатът би бил по-малко катастрофален, ако не бях се съпротивлявал. Но аз се съпротивлявах зверски и доколкото изобщо мога да си дам сметка за развоя на събитията, имам чувството, че въпреки численото превъзходство на противника, съм успял да му нанеса немалко частични повреди, за които накрая естествено съм заплатил с лихвите.

Двата смачкани носа, дълбоко одраната буза, изтърбушеният почти стомах и някои други подобни дреболии, които съм успял да реализирам като точки в своя полза, не са резултат нито на спортно увлечение, нито на стихийна жажда за мъст. В професия като нашата личната мъст е изключена. Получаваш удари, ако е необходимо, и нанасяш удари, ако се налага. Въпрос на чисто делови отношения, а не на страсти. Обаче тъкмо от гледна точка на деловите отношения тия двамата, както и онзи добряк, шефът им, следва да разберат, че имат работа не с парче пластилин, а с доста костелив орех. За да си правят изводите.

За нещастие орехът, колкото и да е костелив, изглежда най-сетне е смачкан. Така съм погълнат от ваксата, та имам чувството, че никога вече няма да отворя очи за светлината на белия ден. И ако нещо ме кара да мисля, че все още не съм напълно умрял, то е страданието.

Изобщо признаците на живот, доколкото ги има, са изцяло вътре у мене, и те са болките. Трябва да мине време, много време, седмица или година, додето доловя някакви признаци и вън от мене. И това са два гласа, кръстосващи се нейде високо над главата ми:

— Тоя път май няма да изплува от ваксата…

— Ще изплува, не бой се. Мръсникът, не го ли поръсиш с олово, винаги оживява.

— Няма да изплува, Ал. Свършен е.

— Ще изплува, Боб. Мръсникът е като кучето. Накрая винаги оживява.

Седмица или година по-късно започвам да съзнавам, че вторият глас е бил по-близо до истината: изглежда наистина оживявам, ако съдя по туй, че усещанията ми или, ако щете, болките стават по-отчетливи. Клепачите ми са твърде подпухнали, за да се вдигнат истински, но все пак се вдигат достатъчно, за да установя не без облекчение, че поне очите ми са на мястото си.

Вероятно съм дал признаци на живот в не твърде подходящ момент, защото минута по-късно чувам над главата ми да се разгаря един познат вече спор: дали да ме изхвърлят още сега от леглото или да ме оставят да тлъстея. А няколко дни по-късно идва и следващият етап.

— Вие почвате да прекалявате, сър! — заявява големият Ал, като застава на прага. — Смятам, че вече достатъчно сме ви слугували. Благоволете да напръскате мутрата си и да се облечете. Шефът ви вика!

Подчинявам, се. Ала този път операцията по ставането малко се затяга. Така ми се вие свят, че отпърво не мога да се вдигна, а сетне, когато се вдигам, тутакси падам на пода.

— Престанете с тия номера! — изкрещява ми горилата, като ме поема с могъщите си лапи. — Шефът ви вика, не чухте ли!

В края на краищата успявам да се задържа някак си на нозе, а сетне и да направя известен брой крачки, като се опирам на стената. Студената вода ме освежава. Хвърлям бегъл поглед към пукнатото огледало, за да открия там едно обезобразено от синини и рани лице с погаснал поглед и остра триседмична брада, което едва ли е моето. Сетне се връщам към леглото, за да се заема с мъчителната процедура на обличането.

— А, значи второ възкресение? — възкликва почти радушно човекът с червеното лице и ръждивите коси, когато влизам в уютния викториански салон.

Той се измъква иззад бюрото си и прави няколко крачки към мене, сякаш за да се увери отблизо, че наистина съм възкръснал.

— Аз няма да стана ваш портиер, мистър… мистър… — чувам един глух глас, който вероятно е моят собствен.

— … Мистър Дрейк — помага ми стопанинът.

Обаче аз вече съм казал каквото съм имал да кажа и само стоя там, дето съм опрял, на две крачки от вратата. Стоя и мълча, забил поглед в килима.

— Да-а — изръмжава неопределено рижавият. — Вие малко избързвате с деловия разговор. Седнете най-първо…

— Аз няма да стана ваш портиер, мистър Дрейк — повтарям все тъй мрачно, без да обръщам внимание на поканата му.

— Избързвате, избързвате, приятелю — мърмори добродушно стопанинът. — Ако и аз почна като вас да избързвам, това би значило тутакси да ви предам на Боб и Ал за нова обработка. А вие вероятно си давате добра сметка, че едва ли сте в състояние да преживеете една нова обработка…

— Може да ме смачкате, но няма да стана ваш портиер — произнасям за трети път, без да повишавам глас.

— Да ви смачкам? Вярно е, че и такава мисъл ми е минавала през главата. Обаче това е нещо, което всякога може да се свърши. Изобщо пречки няма. Тъй че казвам ви: нека не избързваме. Сядайте сега, пък ако държите да ви смачкам, няма да пропусна да го сторя.

В добродушието ръмжене се е появила едва забележима заплашителна нотка, която ми внушава, че наистина по-добре е да седна. Можеш да си позволиш понякога и за някое време да дразниш лъва, но не бива да прекаляваш. Още повече и без туй едва се държа на крака.

Отпускам се прочее в мекото кадифено кресло и зачаквам продължението. За мой късмет преди да дойде продължението, идва питието. Мистър Дрейк вероятно е натиснал невидимия звънец и Ал вероятно предварително знае какво означава тоя звънец, защото влиза тържествено, като тика пред себе си подвижното барче. Рижият маха небрежно с ръка към домашната горила в смисъл „измитай се“ и се заема да приготви напитките.

— Аз, знаете, вече пия доста рядко, най-многото — два пръста на час — обяснява домакинът. — Но вие сам разбирате, че когато имам гости…

Той може би е забравил, че вече е имал възможност да ми обясни тия подробности, обаче не забравя да ми поднесе този път подир чашата и ониксовата кутия с цигарите.

— Запушете… отпуснете се… изобщо чувствувайте се като у дома си, приятелю. Тук нищо не ви заплашва.

Запалвам и опитвам глътка уиски. Сетне произнасям все тъй несговорчиво:

— Пет пари не давам какво ме заплашва. Портиер при вас няма да стана.

Рижият е извадил от джобчето си дълга пура и бавно смъква целофанената й премяна. Сетне все тъй бавно прерязва с ножче единия край на пурата и запалва.

— Да, да… Това мисля вече го чух — кима той, като ми отправя заедно с фразата и гъста струя дим.

Въпреки неприветливото ми държане настроението на домакина е отлично и това достатъчно ясно личи по добродушния му глас. Един нисък и продран глас, тъй продран, че ако бе съчетан и с някои добавъчни данни, мистър Дрейк би могъл навярно да стане достоен наследник на незабравимия Армстронг.

Мълчим и пушим по протежение на цяла доза уиски. Подир което рижият подновява дозата, отпива малко, за да провери дали е на вкус също като предишната и едва тогава казва:

— С риск да ви лиша от любимия ви припев, трябва да ви съобщя, че портиерското място, за което говорите, е вече заето. Тъй че дори да сте готов да го заемете, това е невъзможно. Знаете също, че е невъзможно да стигнете и до посолството. Много дълъг е пътят дотам, особено за човек с вашето крехко здраве. Изобщо шансовете ви за спасение, приятелю, са точно нула на брой.

— Това ми е напълно безразлично.

— Лицемерите, драги, лицемерите! На човек никога не му е безразлично дали ще живее или ще мре. Никога — знам го по себе си.

— Нищо не знаете — отвръщам не твърде любезно. — Ако ви обработят като мене, ще разберете, че нищо не знаете.

— Обработвали са ме, приятелю, и неведнаж — отвръща той, като се разсмива с къс дрезгав смях. — Старият Дрейк е минал през огън и вода, можете да ми вярвате. И вероятно затуй ви влизам в положението и се опитвам да намеря някакво решение на проблема ви. Имам чувството дори, че съм намерил нещо, макар че в края на краищата всичко ще зависи от вас самия.

Той замълчава и ме поглежда, за да провери как ще реагирам. Но моята единствена реакция е апатията.

— Бих могъл да ви предложа нещо наистина отговорно, нещо напълно подходящо за изисканите ви вкусове. Да станете мой секретар или ако щете дори мой съветник. Само че, съгласете се, такъв отговорен пост не може да се възложи на първия срещнат и без необходимите гаранции…

Не благоволявам нито да кимна, нито да възразя.

— Искам да кажа, че не бих ви назначил, ако държите подир някоя и друга седмица да се върнете на парахода си. Не казвам, че ще успеете да го сторите, но не бих ви назначил. На мене ми трябва човек, който ще обича работата си.

— Дали ще я обичам или не, това зависи най-вече от условията — задоволявам се да отвърна подир някое време.

— Вие сте делови човек — изръмжава Дрейк. — И тази ваша черта ми е вече позната. Обаче дори и деловите хора понякога ги прихващат дяволите: привързаности, носталгии, Родината с главното Р и други такива…

— Аз от петнайсет години плувам по моретата — промърморвам, като посягам за нова цигара. — И през всички тия години едва ли съм прекарал в Родината с главното Р и петнайсет месеца…

— Да, това е тренинг, който не е съвсем без значение — съгласява се Дрейк. — Но може би той си има и негативната страна. Може би сте загубили връзките с хората… Какви са всъщност вашите връзки там?

— В какъв смисъл? — питам, като поемам едра порция дим.

— Какви са приятелите ви? Какви хора познавате?

— Най-различни: рибари, моряци, служители по пристанищата.

— Да, обаче има ли между тях такива, на които бихте могли да разчитате?

— А ако ги нямаше, как бих могъл да работя? Въпросът не е само да заделиш част от продуктите в склада, но и да успееш да ги пласираш.

— Това вие най-добре знаете — кима рижият.

Той глътва остатъка от уискито си, дръпва от пурата и добавя:

— И още един въпрос, приятелю. Третият и най-важният. Старият Дрейк е свикнал да изисква абсолютна вярност и пълно подчинение.

— И какво? Клетва ли трябва да полагам?

— Не, клетва не трябва. Изобщо аз съм от тия, дето не ценят особено думите и обещанията. Но просто искам да ви предупредя, понеже долавям у вас известна нервност. Ние тук сме спокойни хора, приятелю. И ако някой все пак има право на нервност, това съм само аз. А понеже и аз не използувам правото си, всичко е тихо и кротко. И няма да търпя да се повишава тонът.

— Не знам какво имате предвид — отвръщам небрежно. — Аз също съм спокоен. Толкова спокоен, че дори не виждам причини да се правя на по-спокоен от необходимото.

Той ми хвърля бегъл поглед, ала премълчава.

— Не чух само другата страна на условията: материалната — позволявам си да напомня.

— Тя изцяло ще зависи от вас, приятелю — усмихва се добродушно Дрейк. — Каква полза да ви обещавам купища пари, ако вие, поради преждевременна гибел, няма да бъдете в състояние да ги използувате…

Той изтърсва пепелта от пурата си, отправя меланхоличен поглед към бутилката „Балантайн“, обаче се въздържа.

— Ще разполагате с комфортна стая в хотел „Аризона“, едно от малките ми предприятия. Ще имате добра заплата от петстотин лири, една наистина фантастична заплата за дебютант като вас. Какво повече?

Рижият ми хвърля въпросителен поглед, но аз не считам за нужно да отвърна.

— Колкото до задълженията ви, първото от тях е да не напускате без разрешение нашата улица. Шегобийците са я нарекли Дрейк-стрийт. И понеже сам вие работите при Дрейк, нормално е да ми бъдете под ръка на Дрейк-стрийт.

— Поставяте ме, значи, на затворнически режим.

— Оставете тия грозни формулировки. Почти всичките ми хора се шляят но тази улица, макар да не ги ограничавам. И това е съвсем нормално. Вие като моряк може да не сте го забелязали, но всъщност животът на повечето хора, драги, протича върху една единствена улица.

— И какво по-точно ще трябва да правя?

— Същото, което бих правил и аз самият, ако бих имал възможността да се движа по цял ден насам-натам. Ще следите как вървят работите в двата хотела, ще надзъртате следобяд в трите клуба, ще проверявате дали всичко е наред при ония комарджии на ъгъла, изобщо ще приучите хората да виждат във вашите очи очите на своя господар Бил Дрейк. И най-важното, ще ми бъдете винаги под ръка, за в случай че ми потрябвате за съвет. Защото един съветник трябва да дава и съвети, нали?!

Той, разбира се, няма никаква нужда от съветите ми и това звучи достатъчно ясно от тона му, както няма нужда и от надзирател по Дрейк-стрийт, където животът си тече, а вероятно и ще продължава да тече без моя помощ, но аз мълча, понеже не виждам защо трябва да възразявам.

— Е, доволен ли сте? — запитва рижият, като смачква пурата в кристалния пепелник и ме поглежда с изпитателните си сини очички.

— Мисля, че е малко преждевременно да отговарям на такъв въпрос, мистър Дрейк.

— Да, да, прав сте — кима с готовност шефът. — Както вече ви казах, аз също съм против излишната привързаност. Но съвсем няма да е прибързано, ако още отсега разберете, че тук, на Дрейк-стрийт, не съществува богат избор на настроения. При мене хората или са доволни, или са мъртви.

Той става, поглежда ме от горна гледна точка и забелязва:

— Струва ми се, че костюмът ви е вече съвсем амортизиран. Съветникът на Дрейк, приятелю, не може да се движи в обществото с такъв костюм. Трябва да бдим за реномето на фирмата.

Домакинът се приближава към бюрото и натиска невидимия звънец.

— Повикайте Линда — нарежда той на появилия се тутакси Ал.

* * *

Тъй наречената Дрейк-стрийт едва ли е по-дълга от стотина метра и започва от някаква по-голяма улица, за да завърши в един скуер. Това е тесен проход, по който две коли едва се разминават, с тесни тротоари и с два реда стари триетажни сгради, чиито опушени тухлени фасади тук-там са оживени от ярките цветове на неонови фирми.

В самото начало на Дрейк-стрийт се намира злополучното кафене, дето бе започнало злополучното ми приключение с незабравимата Кети. На насрещния ъгъл се помещава италиански ресторант, с витрини, украсени с бутилки кианти, с колбаси и други деликатеси. До него аленее фирмата на клуба „Венус“, който всъщност не е нищо друго, освен второкачествено предприятие за стриптийз. Малко по-далече „Венус“ е конкуриран от още два подобни клуба — „Казанова“ и „Тропик“, ала туй е една съвсем привидна конкуренция, тъй като и трите заведения са собственост на мистър Дрейк. Негова собственост е и помещаващият се към средата на улицата хотел „Аризона“, както и другият по-малък хотел на ъгъла до скуера, дето бях отведен от Кети, за да разбера как бият нейните приятели. Собственост на Дрейк е и кафенето срещу тоя хотел, печелещо не толкова от кафето, колкото от комара. Що се отнася до трите книжарници за порнографски описания, намиращи се на същата улица, те наистина не принадлежат на новия ми шеф, но за сметка на това пък той е доставчик на стоката. Изобщо, като се изключи дюкянчето за еротично бельо и магазинът за спиртни напитки, струва ми се, че всички останали търговски предприятия на Дрейк-стрийт са по-пряко или по-косвено свързани със самия Дрейк.

Още при първия си кратък престой в Лондон съм имал възможност да огледам бегло улицата, тъй че обстановката не ми е съвсем непозната. И дори да бих желал да обогатя впечатленията си, сегашният момент едва ли е подходящ, защото съпровождащата ме дама очевидно бърза. Става дума за мис Линда Грей, натоварена от шефа с деликатната мисия да ме разходи из квартала с цел да попълня поне отчасти гардероба си.

Да се прави характеристика на една дама е често доста деликатна задача, понеже рискуваш или да нарушиш кавалерския тон, или да накърниш жизнената правда. Но при мис Грей тази задача е още по-трудна поради причини, които вероятно едва по-късно ще се изяснят. Във всеки случай това е персона, способна да предизвиква интерес, и аз го разбрах още когато влезе в кабинета на Дрейк и се разположи на креслото пред мене.

В първите минути всъщност запомних само очите й, макар че гледах главно краката. Защото когато гледаш главно краката на една жена, нерядко казваш, че имала страшно хубави очи, понеже така са ни учили в училището, че очите са прозорецът на душата, а не примерно краката. Тя имаше наистина хубави очи, ако се абстрахирахме от заучения високомерен израз, който ги правеше далеч по-безизразни, отколкото навярно бяха в действителност. Не че тия синьо-зелени очи по цвят или по форма бяха толкова необикновени, но в тях сякаш имаше нещо спотаено, нещо в дълбочина, изобщо нещо такова, което, докато го търсиш, току-виж си се удавил. Може би именно затуй минах на краката като на далеч по-устойчив обект. Ако не беше устойчив, хората нямаше да ходят на краката си.

Тя забеляза погледа ми и машинално дръпна надолу полата си, сякаш за да ми каже да не се завирам, дето не ми е работа, изобщо един толкова демодиран в наше време жест, че дори ме трогна, тъй като ми спомни младините, когато това подръпване на полата бе все още обичаен защитен или предизвикателен рефлекс. Вън от въпросния жест и вън от един-два бегли погледа, мис Грей през тия няколко минути изобщо не даде вид, че забелязва присъствието ми и вниманието й е насочено изцяло към Дрейк, макар че дори и насочено към Дрейк, то си оставаше едно ледено учтиво внимание.

Ако трябва да допълня характеристиката с някои физически черти, без да изпадам, разбира се, в булеварден тон, би следвало да обобщя, че женските й атрибути бяха на мястото си, достатъчно щедри, за да се нравят на просташкия ми вкус, и достатъчно добре подчертани от лилавия пролетен костюм. С две думи — дамата заслужаваше, поне ще се отнася до външния вид, една напълно положителна оценка и аз може би бих си позволил да й го кажа — сега или по-късно, макар че никога не й го казах, нито сега, нито по-късно, понеже когато една жена вади такова високо самочувствие, тя очевидно не се нуждае от комплименти, за да поддържа духа си в добра форма.

Прочее ние с мис Грей сме излезли от бюрото на Дрейк — намиращо се в същата сграда, от която Борислав на времето бе изблъскан навън — и сме се запътили надолу по Дрейк-стрийт към широката улица и широкия свят. Линда мълчи и с бързите си енергични крачки достатъчно ясно ми подсказва, че няма време за безцелни пролетни разходки и за излишни приказки. Аз също не съм настроен за приказки и за да го демонстрирам по-ясно, пристъпям половин метър след жената.

— Вървете до мене де, не изоставайте — промърморва тя, когато свиваме по голямата и вече доста оживена улица.

— Не се безпокойте, няма да избягам — отвръщам, без да си давам труда да увеличавам скоростта.

Мис Грей обаче вероятно наистина се безпокои. И понеже аз не ускорявам крачките си, налага се тя да забави своите. Впрочем пътят ни, поне както тя го е програмирала, свършва само подир две пресечки.

— Ето, това е придворният доставчик за хората на Дрейк — обявява тя, като махва небрежно с лилавосивата си ръкавица към широката витрина на насрещния магазин.

Витрината е богато отрупана с мъжки облекла. Вероятно стопанинът е имал амбициозната задача да събере тук под един покрив цялата безвкусица на Лондон.

— Боя се, че вашият доставчик няма да бъде и мой — възразявам. — Аз, знаете, не съм достоен за такъв разкош на цветове.

— Физиономията ви показва обратното — отвръща студено жената.

Сетне добавя:

— И какво всъщност искате?

— Нищо повече от един-два прилични костюма. Ако ви е ясно, разбира се, какво значи това.

Тя не благоволява да обърне внимание на остротата ми, прави кръгом и мълчаливо се отправя в обратна посока. Следвам я.

Маршрутът този път се оказва значително по-дълъг и ни отвежда до голям магазин на Риджънт-стрийт. Изкачваме се в мъжкия отдел, където успявам да се снабдя с два сиви костюма в различен тон, пет бели ризи, няколко вратовръзки и малко бельо. Мис Грей изтърпява покупките ми с явни признаци на нетърпение, което не й пречи да следи любопитно кои и какви артикули удостоявам с вниманието си. Заплащам покупките с част от банкнотите, връчени ми преди малко лично от шефа, поемам двете картонени кутии и двата обемисти плика и забелязвам:

— Мисля, че няма да е зле, ако взема и едно куфарче…

— Ще купувате куфар само за да ги отнесете до хотела? — запитва хладно дамата.

— Куфарът винаги е необходим — промърморвам.

— Да, но за човек, който пътува — уточнява тя. — А вие едва ли ще имате подобна възможност.

Отминавам без внимание многозначителната реплика и се отправям към горния етаж, дето, ако се вярва на надписите, се намира отделът за куфари. Линда ме следва отегчено, ала вече се въздържа от бележки.

Тя се въздържа от бележки и по целия обратен път. И чак когато стигаме до нашата мила Дрейк-стрийт, промърморва:

— Аз ви напускам.

— Не ви задържам — отвръщам с такъв тон, сякаш да я задържа или не, това наистина зависи от мене.

И ние се разделяме с една съвсем взаимна неприязън.

— Мистър Питър? — запитва услужливо жената на ресепсията в „Аризона“. — Секретарят на мистър Дрейк се обади за вас. Ще ви дам номер двайсет и две, една наистина хубава стая.

От тия думи ми става ясно, че, първо, шефът има и друг секретар освен мене и че, второ, българското ми име е получило английската си транскрипция. Оттук нататък всички на Дрейк-стрийт ще ме наричат мистър Питър.

Младата жена откачва ключа от таблото и тръгва с мене да ми покаже помещението. Както и следва да се очаква, то е на втория етаж и не представлява нищо особено. Една анонимна хотелска стая с охлузена старомодна мебел и изглед към опушените фасади на Дрейк-стрийт. Жената, която ме съпровожда обаче, се оказва по-особена, поне за тия места. Имам предвид не толкова масивните й, лишени от елегантност форми, колкото добродушието и услужливостта — две черти, по-скоро странни за обичайния тукашен стил на живот.

— Ще бъдете ли така добра да изпратите някого до аптеката? — запитвам, като настанявам куфара на съответната поставка.

— Но, разбира се, мистър Питър. Аз сама ще прескоча, щом се върне брат ми. Вие наистина трябва да се погрижите за лицето си.

„Ако беше само лицето…“ — отвръщам на ум и в тоя миг се сещам, че съм пропуснал да купя пижама. Един тежък пропуск, ако се вземе под внимание, че програмата ми за най-близките дни предвижда най-вече лежане.

— Мисля, че ще имам нужда и от една пижама. По-голям номер. Изобщо да не стяга като усмирителна риза.

— Но разбира се, мистър Питър. Вие имате почти ръста на брат ми.

— Много съм ви признателен, мис… Извинявам се, обаче не запомних името ви…

— Няма и как да го запомните, мистър Питър, додето не съм ви го казала — засмива се жената. — Тук всички ми викат Дорис.

— Много съм ви признателен, мис Дорис — промърморвам, като повдигам брокатената кувертюра, за да установя, че бельото е действително чисто.

Жената излиза и това ми дава възможност за известен самоанализ, чрез който стигам до откритието, че едва се държа на краката си. Побързвам да взема съответни мерки и пет минути по-късно, подир серия от горещо-студени и студено-горещи душове, се озовавам в леглото. Едно удобно легло при една неудобна ситуация — това съвсем не е подробност за пренебрегване.

* * *

Няколко дни, прекарани под топлите грижи на Дорис — и благотворните резултати са налице. Промивките и компресите поставят в ред физиономията ми, като до такава степен потушават отоците и раните, че добивам възможност да се избръсна.

Прочее избръсвам се в понеделник заранта като порядъчен служител в началото на работната седмица, обличам снежнобяла риза, поставям дискретна вратовръзка на едри сиво-бели цветя, наконтвам се в един от новите костюми и изгрявам върху опушения фон на Дрейк-стрийт, готов за трудови подвизи.

Първата ми задача е, разбира се, да се подкрепя с малка закуска и с две горещи кафета в заведението на ъгъла, под разголените крака на хубавицата от Ремън ревю бар и преди на шефа да му е скимнало да ме повика. Шефът обаче изобщо е забравил за съществуването ми, защото макар да кисна в кафенето до десет, никой не показва, че има нужда от мене. Тогава се сещам, че са ми възложили и известни инспекционни задачи и по-специално наблюдението на комарджийския вертеп в другия край на улицата. Поемам бавно натам, минавам край витрините на книжарниците за специална литература и край фасадите на клубовете за стриптийз и влизам във въпросното заведение. Въпреки сравнително ранния час, тук е вече достатъчно оживено. Край масите са насядали мъже с карти в ръце и цигари в уста, а наредените до стената игрални автомати дрънчат с пълна сила. Упътвам се към човека по жилетка, застанал зад касата, и оповестявам скромно:

— Аз съм секретарят на мистър Дрейк.

— Мистър Питър?

— Именно. Да имате нужда от мене?

— Съвсем не — отвръща мъжът. — Но може би вие имате нужда от нас?

— Наистина. Бих пил едно кафе — признавам.

Кафето прочее ми е сервирано на малка масичка до витрината, гледаща към скуера. Един отморяващ пейзаж с бледата зеленина на кварталната градина, водеща ме едва сега до откритието, че дърветата са се вече разлистили.

Очевидно всички по Дрейк-стрийт са напълно в течение на появата ми, но никой няма особена нужда от мене. И ако все още се съмнявам, че инспекционните ми функции са нещо съвсем въображаемо, то следобедната ми обиколка из клубовете е достатъчна, за да ми отвори очите за истината. Програмата на тия порядъчни заведения с оглед на по-големия оборот започва още от три часа и още от три часа пред украсените с предизвикателни снимки входове застават портиерите или по-точно навлеците, защото тия млади хора ловят за ръката и ревера всеки случаен минувач и крещят в ухото му обещания за нечуван плътски разгул срещу смешно ниската такса от две лири и в случай на колебание го съпровождат чак до следващото заведение, където нещастникът бива поет и от следващия навлек, така че необходимо е наистина голямо твърдоглавие, за да изминеш Дрейк-стрийт от край до край, без да бъдеш въвлечен в един от тия три зимника, изпълнени с червен полумрак, стонове на тромпети и сервитьорки с голи крака.

Във всеки един от клубовете бивам допускан без формалности и във всеки един от тях ме наричат „мистър Питър“, ала очевидно никой няма нужда от мене и хората са убедени, че съм се отбил просто да позяпам програмата. И ако това донейде ги учудва, то е само защото програмата и в трите заведения е тъй калпава, че едва ли някой друг освен туриста-хаплю би си дал труд да я зяпа.

Така минава целият ден. Нищо за отбелязване, освен една подробност, която също не е особено любопитна — следен съм. Не твърде настойчиво и не особено грубо, но съм следен. Само привечер, когато — противно на предписанията — напускам Дрейк-стрийт и завивам по голямата улица, онзи тип зад гърба ми ускорява крачки и дори се поколебава дали да не ми прегради пътя. Ала понеже влизам в близкото магазинче за шоколад и малко по-късно наново се връщам към Дрейк-стрийт, непознатият се успокоява. Впрочем той не ми е чак толкова непознат. Ако не ме лъже паметта, това е същият онзи Том, от когото съм изял не малко ритници в стаята на Кети.

— Някой да ме е търсил? — запитвам просто така, когато влизам в хотела.

— Съвсем не, мистър Питър — отвръща братът на Дорис, който в момента е на вахта зад гишето.

Един едър добряк, също като сестра си. Само да не му се наденеш на юмруците.

Дорис е горе, заета да оправя една от стаите.

— Позволих си да ви купя малко бонбони — казвам, като й подавам голямата кутия, най-голямата, с каквато е разполагал магазинът.

— О, вие сте извънредно щедър — възкликва жената. — Това е прекалено скъп подарък дори за рожден ден!

— За рождения ден ще ви поднеса още по-голяма.

— Той вече мина — засмива се Дорис.

„А до следващия аз навярно ще мина и замина“, допълвам на ум мисълта й.

Вторникът е също като понеделника. А срядата като вторника. С една разлика все пак: успокоени от примерното ми държане, типове като Том са престанали да се мъкнат зад гърба ми. Може би именно тази малка подробност разкрива възможността за една непредвидена среща в четвъртъка.

Излязъл съм от кафенето подир обичайната закуска и застанал на ъгъла, наблюдавам с носталгия голямата улица, която от тесния улей на Дрейк-стрийт ми се представя като заветния път към широкия свят. В тоя утринен час минувачите са съвсем редки, тъй като работният народ вече е по канцелариите, а домакините с пазарските чанти няма какво да търсят насам. Пред ресторанта на италианеца е спрял хладилен камион, от който един здравеняк, облечен като санитар, вади сандък с късове телешко. От другата страна пред магазина за плодове е спрял втори камион с каси портокали. А малко по-насам забелязвам слаб мъж с черен костюм и черно бомбе. Мъжът е втренчил очи в мене и щом улавя погледа ми, прави затворнически знак, сетне поема по голямата улица и свива в първата пресечка, като се обръща да провери дали го следвам.

Скуката през тия дни тъй ме е налегнала, че решавам да го следвам, просто за да видя за какво се касае. Така че хлътвам подире му в малка сладкарничка, разделена на старомодни сепарета, и малко по-късно се озовавам в най-крайното сепаре лице срещу лице с непознатия.

— Два чая, моля — съобщава човекът с бомбето на келнерката, без да си дава труд да ме пита дали съм по чая или по кафето.

Впрочем той вече е свалил бомбето и дори е успял да избърше с кърпичката запотената си гола глава. Приключил тъй с грижите за собствената си персона, непознатият изцяло се посвещава на моята, като изпитателно и недоверчиво ме разглежда с полусвити очи. И едва след като момичето оставя чая и се отдалечава, благоволява да произнесе:

— Книжата ви, ако обичате!

— Най-първо вашите — отвръщам.

Разликата между двама ни е тази, че той има книжа, а аз — не. И от служебната му карта личи ясно, че е служител в Скотланд ярд.

— Боя се, че не мога да задоволя любопитството ви — казвам. — Съвсем наскоро заедно с портфейла ми задигнаха и паспорта.

— Знам това — отвръща сухо полицаят. — Исках само да ви го припомня.

Той поставя две бучки захар в чая си, прибавя резенче лимон и се заема с разбъркването на настойката. Задоволявам се да го наблюдавам, тъй като аз лично нямам страст към китайските напитки.

— Прочее, вие сте човек без легитимация — напомня с излишен педантизъм непознатият, като продължава да върти до умопомрачение лъжичката в порцелановата чаша. — А мястото на един човек без легитимация, позволете да ви поясня, е в участъка.

Той най-сетне се сеща, че захарта отдавна се е разтворила в чая, защото изважда лъжичката и поднася чашата до тънките си безкръвни устни. Сетне отново я връща на изходна позиция и допълва:

— Наблюдавам ви от доста време вече и през цялото туй време се колебая: дали да се съобразя с буквата на закона и да ви задържа или да се погрижа за смисъла на закона и да постъпя по-другояче.

— Ваша работа — промърморвам.

— Естествено. И това е именно работата, за която ми плащат. Но въпросът е: „буквата“ или „смисълът“?

Непознатият замълчава, за да се разхлади с още една гореща глътка в тая топла утрин, а сетне продължава:

— Ако бях по-млад, вероятно бих се хванал за буквата. Но когато човек е на моята възраст, той е по-склонен да търси смисъла. Каква полза да ви задържа? Ще извършим обичайната проверка, ще ви изхвърлим от страната и — толкова! А в случай че реша да затворя очи, нещата могат да се развият далеч по-резултатно. Сещате се, нали?

— Нямам понятие.

— И дори в живота си не сте чували такава дума като „индикатор“? — запитва полицаят с лека усмивка.

— И какво, ако съм я чувал?

— Ами тъкмо това: ще станете индикатор. Ще ми помагате. Имам чувството, че там в оная уличка се вършат някои не съвсем редни неща. Може би не бог знае какви неща, обаче не твърде редни. И от вас ще се иска само да сигнализирате, нищо повече.

— Додето някой ден отново ме пребият или направо ме ликвидират.

— Британската полиция, мистър — казва той, като вдига тържествено чаената лъжичка, — е достатъчно силна, за да закриля помощниците си. Ако можеха тъй лесно да пребиват, най-първо щяха да пребият мене.

— Не забравяйте, че аз съм човек без паспорт.

— Ще получите паспорт. Щом само го заслужите.

— Значи, задгробен паспорт?

— Съвсем не. Британски — поправя ме човекът, който явно няма вкус към плоския хумор.

После отпива още глътка от чая и пояснява:

— Като човек на закона аз, разбира се, не желая да упражнявам принуда над вас. Ние вербуваме помощниците си върху принципа на пълната доброволност. Но сам разбирате, че ако не се съгласите да ми помагате, ще бъда заставен да приложа буквата на закона и да ви задържа.

— Да — кимам. — Положението ви наистина е деликатно.

Той не благоволява да отвърне, тъй като явно няма вкус към плоския хумор. Задоволява се просто да допие чая. А когато мълчанието става прекалено дълго, напомня:

— Чакам отговора ви.

— Ако вие наистина ми гарантирате известна сигурност…

— Пълна сигурност! — декларира полицаят.

— В такъв случай ще се постарая да ви бъда полезен.

— Това и очаквах да чуя! — кима важно непознатият.

Подир което минаваме към някои технически подробности, свързани с мисията ми да бъда полезен.

— Всяка заран в десет часа можете да ме намерите тук — уточнява накрая служителят на Скотланд ярд. — А при спешен случай ще ме търсите на този телефон. Не го взимайте. Само го запомнете!

И след като потвърждавам, че съм го запомнил, нарежда:

— А сега излезте сам. Аз ще остана.

Предполагам, че остава, за да изпие и моя чай.

* * *

Едва съм свърнал в Дрейк-стрийт и наскачам на Том. От известна тактичност обаче Том се прави на три и половина. Обръща ми гръб и се заема да изследва хранителните продукти, изложени върху витрината на италианеца. Продължавам нататък чак до свърталището на шефа и влизам. За да наскоча тук на Боб и Ал.

— Връщайте се! — заповядва ми Ал.

— Никой не ви е викал! — уточнява Боб.

— Трябва да видя Дрейк — заявявам.

— Връщайте се! — повтаря Ал.

— Никой не ви е викал! — приглася му Боб.

Налага се да употребя доста усилия, додето ги убедя, че не аз, а те ще си изпатят, ако не съобщят тутакси на шефа, че го търся по бърза работа. Най-сетне, като ми хвърля един последен враждебен поглед, по-малката горила се заклаща нагоре по стълбата. Две минути по-късно чувам и рева на горилата:

— Качвайте се!

Оказва се, че Дрейк не е сам. До бюрото му е застанал строен мъж, отиващ към четирийсетте, когото вече бегло познавам от лични впечатления и значително по-обстойно от фотодокументите в Центъра. Това е гостувалият у нас любител на ски-спорта Джо Райт. Другият посетител — значително по-млад и от женски пол — се е разположил в грациозна поза на дивана.

— А, вие сте още жив! — възклицава радушно шефът, щом влизам в кабинета. — И с вече възродена физиономия!

Той прави жест към едно кресло в смисъл „сядайте“ и добавя:

— Бях ви кръстил вече Питър, но струва ми се по точно ще бъде да ви наречем Феникс. Вие просто като феникс възкръсвате от собствената си пепел!

Подир тия топли думи Дрейк тутакси забравя за присъствието ми и потъва в прегледа на документите, които вероятно Райт му е донесъл. Тоя Райт би могъл да бъде наречен красив мъж, ако тъкмо мъжкото в него не изглеждаше малко дефицитно. Не искам да кажа нищо специално, още повече привидностите нерядко лъжат, но хубостта му е наистина доста женствена поради бялата кожа или големите тъмни очи или дългите черни коси. Изобщо едно почти нежно лице, особено ако прескочим тънките устни, в чиито гънки има нещо болезнено, да не кажа жестоко.

Костюмът на Райт е безупречен и точно същият, с който ми се е мяркал досега в ресторанта на италианеца или в насрещното кафене. Този тип винаги е облечен с подчертана строгост, сякаш се готви да върви на погребение или току-що се е върнал оттам: черни дрехи, черна вратовръзка, черни обувки и дори, ако се не лъжа, черни чорапи.

Наблюдавам известно време хубавеца с риск да обидя разположената на дивана хубавица и възползуван от обстоятелството, че в момента цялото му внимание е съсредоточено върху реакциите на шефа.

— Това какво е? — мърмори Дрейк, като сочи нещо с късите си пълни пръсти.

— Възнаграждението за нашия човек… — обяснява сервилно Райт.

— Че кой му е определял такова възнаграждение?

— Ами този път не е съгласен за по-малко… Два тона пратки от Дания са задържани в митницата… Наложило се е да плати по-солидно, за да ги освободи…

— И ти му вярваш? — изръмжава шефът. — Че той нарочно е скроил тоя провал в митницата, за да ни оскубе по-здраво.

— Като сме му в ръцете…

— Ще видим кой на кого е в ръцете — промърморва Дрейк и минава нататък.

Аз на свой ред минавам нататък, в смисъл че отмествам очи от бюрото към дивана между двата прозореца. Пътем казано, двата прозореца в тоя кабинет са винаги плътно затулени от кадифените маслинено-зелени завеси и помещението е осветено от златистата светлина на два кристални полилея. Хубавицата, разположена в грациозна поза на дивана, е облечена като естрадна певица, от тия, слънчасалите — яркочервен ансамбъл от туника и панталони, широки като поли, всичко това поръсено за още по-голям ефект с някакъв златен прах и гарнирано със златни ширити. Що се отнася до физиката и по-точно до лицето, което единствено е налице — тъй като всичко останало е скрито зад пурпура и златните песъчинки, то е наистина ослепително, почти като козметична реклама или като киноплакат от епохата на божествената Гарбо.

Нямам представа какви са точно функциите на дамата в предприятието на Дрейк, но тя ми прилича на една от тия, луксозните пантери, дето показват в ревютата последните модели на висшата мода, освен ако не смъкват същите тия модели пред очите на кабаретната публика. С две думи, едно от тия грациозни същества, в които всичко е фалш, като се почне от безмълвния език на очите и се свърши с красноречивите жестове на ръцете. И нищо чудно, че когато, прибрала се в къщи, дамата окачва в гардероба алената туника, тя може би поставя на закачалката и грацията си и дори си казва: „Уф, писна ми от грация“, и възприема обичайното си държане на перачка. Допускам даже, че прави същото и с недостъпния си вид, защото жените, които са били или все още са крайно достъпни, нерядко си въобразяват, че една фасада на непроницаемост ще повиши добавъчно цената им.

Разбира се, не е изключено и другото, а именно че прекалено строгата ми оценка е резултат на накърнено самолюбие. Алената красавица наистина се държи тъй, сякаш изобщо не забелязва присъствието ми, като за сметка на това с подчертано любопитство съзерцава папиросата си, кацнала на края на дълго цигаре, а понякога удостоява с внимание и върха на червената си обувка — тая на преметнатия крак, тъй като другата е дълбоко скрита в диплите на копринения крачол.

— Разходите растат, приходите намаляват… — чувам откъм бюрото полугласното ръмжене на шефа.

Това е вероятно заключителният акорд на беседата, понеже Дрейк бърка във вътрешния си джоб и изважда чековата книжка. После надрасква с обиграна ръка словом и цифром, завърта подписа и като подава чека на Райт, прави още една бележка, макар и вече от интимен характер:

— Вие пак сте излели шишето одеколон върху костюма си, драги…

— Това е съвсем дискретен парфюм, мистър… — оправдава се хубавецът. — И доста реномиран…

— Не знам колко е реномиран, обаче винаги когато приближите до бюрото ми, изпитвам нужда от газова маска — промърморва кисело шефът.

И туй вече наистина е финалният акорд, защото рижият прави привичния си нехаен жест, означаващ „разкарвай се“ и най-сетне решава да ми обърне внимание, а Райт се запътва към вратата, като ме облъхва пътем с такъв аромат, сякаш съм се озовал внезапно в гора от разцъфнали люляци.

— Е, мистър Питър Феникс, с какво мога да ви бъда полезен? — запитва шефът, когато оставаме сами.

Ние обаче всъщност не сме сами и преди да започна, аз неволно и неловко поглеждам по посока на алената туника.

— Говорете спокойно — окуражава ме Дрейк, уловил погледа ми. — Бренда е моя приятелска. А аз, като наивен човек, нямам тайни от приятелката си. Предполагам, че именно това някой ден ще ми изяде главата.

— О, Бил!… — произнася укоризнено дамата с кадифен мъркащ глас.

— Искам просто да ви уведомя за нещо, което ми се случи тази заран… — казвам.

— А именно?

— Ами един полицай на име Хигинс ми предложи да работя за него.

— Не светотатствувайте, Питър — смъмря ме бащински Дрейк. — Хигинс не е полицай, а полицейски инспектор.

И понеже не считам за нужно да възразя, запитва:

— Значи, предложи ви да работите?… Но вие вече сте на работа при мене. Казахте ли му го?

— Не — признавам. — Затова пък той ми каза някои неща… Изобщо заплаши ме, че може всеки момент да ме откара в участъка, понеже нямам паспорт.

— И вие отстъпихте?

— А какво друго да правя?

— Вярно — кима Дрейк. — Нямате богат избор. Впрочем след като сте дошли да ме уведомите, това е вече без значение.

— Да, обаче той би могъл наистина всеки момент да ме прибере.

— Не вярвам да го направи. Особено ако не прескачате отвъд територията на Дрейк-стрийт. Аз ви бях предупредил да не излизате извън моята улица, Питър.

— Какво да правя, като се задушавам…

— Толкова малка ли ви се вижда моята улица? — запитва шефът, леко докачен.

— Въпросът не е, че е малка, мистър. Въпросът е, че нищо не правя.

— Бренда, мила, вижте то тоя чудак! — обръща се рижият към дамата. — Вместо да падне на колене и да ми благодари, че нищо не прави, той ми устройва сцени!

Сетне отново насочва към мене острите си сини очички и казва:

— Ще правите, Питър, ще правите! Трябва да ме вземате за истински глупак, ако смятате, че ви плащам само за да разхождате новия си костюм по Дрейк-стрийт.