Богомил Райнов
Умирай само в краен случай (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Филмът върви тегаво, сякаш сценаристът не е решил какво точно има да каже и изобщо има ли да казва нещо, а режисьорът е дал воля на оператора да разхожда камерата си накъдето му скимне. И едва към последния четвърт час забелязвам, че времето, също както и лентата, вече свършва, авторите побързват да струпат едно подир друго толкова събития и ненадейни обрати, че на зрителя му се замайва главата. Имам предвид себе си. За другите не мога да съдя.

Амбицията на филма е да регистрира всекидневието на някакъв криминален инспектор от Сан Франциско, който се опитва някакси да се справя с благородната си мисия. Опитва се, обаче не успява, защото е притиснат от една страна от престъпния свят, а от друга — от корумпираните си или мекушави шефове. Изобщо една история с много кръв и много смърт. Прочее, нищо чудно, че когато най-сетне прожекцията свършва и излизаме на улицата, Линда промърморва:

— Все тия зверства и това насилие…

И разтваря чадъра, понеже — както винаги напоследък — вали. Въздържам се да следвам примера й. Вероятно сте забелязали, че когато двама души с разтворени чадъри вървят един до друг, нещата не протичат съвсем гладко. Задоволявам се прочее да вдигна яката на шлифера и да позволя на дамата да ме хване под ръка. След което потегляме. Естествено — към Сохо.

— Навсякъде тия зверства и това насилие — повтаря отново мис Грей, по-скоро под формата на гласна размисъл, отколкото като тема, поднесена за дружно обсъждане.

— Какво искате: човечеството се цивилизова. А цивилизацията иска жертви. Тия, които се цивилизоват по-бързо, са принудени да наказват ония, които се цивилизоват по-бавно. А ония, дето се цивилизоват по-бавно, стрелят от завист срещу тия, дето се цивилизоват по-бързо.

— А вие сред кои сте, Питър?

— Нямам понятие. Вероятно — сред клиентите на Марк. Може би не съвсем начело на опашката, а малко по-назад, но това не изменя положението.

— Не разбирам как можете да се шегувате с такива неща — произнася тя, като в някаква неволна тръпка се притиска до мене.

— А с какво друго да се шегувам? Човек, ще не ще, се шегува с туй, дето го заобикаля, а както сама забелязахте, нас ни заобикаля най-вече зверството и насилието.

— Предполагам, че дори не си давате сметка колко сте прав — произнася тя с тон, който ме накарва да наостря уши.

— В смисъл?

Ала вместо да отговори, тя предлага:

— Да влезем някъде на топло. Бих изпила с удоволствие един горещ чай.

„Горещ чай“. Фразата съвсем естествено извика в съзнанието ми спомена за сладкарничката, дето навремето ме бе отвел мистър Хигинс, още повече и той, също като героя на филма, е жертва на две опасни сили: давлението на престъпния свят и давлението на личната си корупция.

Отбиваме се прочее в сладкарницата, която е тъкмо на пътя ни за „Ева“ и се настаняваме в едно от дискретните старомодни сепарета. Поръчвам чай за Линда, а кафе — за себе си и едва когато питиетата ни биват сервирани, разбирам грешката си, тъй като и чаят и кафето са почти еднакви по гъстота и дори по цвят.

— Нещо ми се виждате подтисната напоследък — подхвърлям, като отпивам стоически малко от настойката.

— Толкова ли личи?

— Боя се, че да.

— Защото съм в пълна безпътица, Питър — въздъхва дамата.

И за да не си блъскам главата, обяснява:

— Имах разговор с Дрейк. Един много дълъг и много неприятен разговор.

— На каква тема?

— Темите бяха две. Първата бе гарнирана от заплахи, втората — от обещания.

— Такъв е правилникът. Но все пак за какво точно се касаеше?

— Най-напред ме обвини, че съм нарушила нарежданията му. Станала съм не ваш надзирател, а ваша любовница. И дори не съм си дала труд да му поднеса една едничка интересна информация за вас.

— Предполагам, че това не е далеч от истината.

— Да, само че той го използува, за да ме заплаши с оня същия Марк, при когото и сам вие, както казвате, стоите на опашка. „Аз, вика, наказвам предателството само по един начин, миличка. Може да е по липса на въображение, но досега не съм успял да измисля друг начин. Няма да ви изтезавам, не бойте се. Просто ще ви премахна.“ А когато запитах: къде вижда предателство и не сте ли вие негов човек, той отвърна: „Доколкото Питър, вика, е мой човек и доколко — не, това вие трябваше да ми кажете. Във всеки случай, ако имам основание да се съмнявам, че Питър е мой човек, то за сметка на туй напълно ясно ми е, че вие сте човек на Питър.“

Тя замълчава, отпива машинално от чая и забелязва:

— Всъщност това беше само увертюрата…

— А кое беше главното? Че ви предложи да заемете мястото на Бренда?

Линда вдига глава и ме поглежда изпитателно:

— Откъде знаете?

— Че какво друго може да иска човек като Дрейк от една жена, след като тя не му влиза в работа като доносчик?

— Да, предложи ми да заема вакантното място на интимна приятелка. И не пропусна да подхвърли, че това е може би единственият начин да избегна наказанието.

— А вие, естествено, се опитахте да се отървете с признанието, че обичате мене…

— Ами… нещо от тоя род…

— На което Дрейк отговори: „Ами обичайте си го, кой ви пречи. Аз не искам от вас да ме обичате, а да спите в леглото ми.“

— Ако не използувахте по-различни думи, бих останала с впечатлението, че просто сте подслушали разговора — подхвърли Линда.

— Защо трябва да го подслушвам. Този човек тъй непрестанно ми се натрапва с реакциите и мислите си, че от сън да ме вдигнете и да запитате „какво би казал Дрейк, ако…“ едва ли ще объркам в отговора.

— Той всички ни е обсебил, Питър. Той ни обгръща и просмуква като тая гадна лондонска мъгла… само че мъглата, за разлика от него, се явява значително по-рядко…

Мис Грей посяга към пакетчето цигари.

— И как завърши беседата? — питам, след като щраквам запалката.

— Обясних му, че ако чака наистина сериозен отговор, трябва да ми позволи да си помисля. И той прояви великодушието да ами даде малка отсрочка.

— Тогава какво сте се омърлушили?

— Малка отсрочка, Питър. Малка!…

Бих могъл да й обясня, че при известни ситуации една отсрочка, макар и малка, може да се окаже напълно достатъчна, обаче се въздържам от подобно откровение. И понеже се въздържам, Линда прошепва:

— Страх ме е…

— Какво има толкова да ви е страх? В края на краищата не сте съвсем без избор: Марк или Дрейк… При подобни случаи човек винаги избира по-малката беда.

— Но разберете, че не мога да го понасям… че по-лесно бих търпяла в леглото си гущер или крокодил… и че дори да искам да скрия отвращението си, няма да успея да го сторя… така че Дрейк пак ще се превърне в Марк…

— Само не драматизирайте — казвам. — Излишно е да треперете предварително за нещо, което може и да ви се размине.

— Не ме успокоявайте — възразява тя нервно. — И ако все пак искате да ме успокоите поне малко, това няма да стане с думи.

— А как? Да убия Дрейк?

— Бих казала „да“, ако смятах, че е възможно. Но понеже не е възможно, ще ви помоля да прекарате следващите нощи в квартирата ми. Поне додето набера кураж да взема решението си.

* * *

Ние вече сме стигнали ярко осветения вход на „Ева“ и аз се готвя да направя кръгом, за да прескоча до хотела, когато отвътре излиза горилата Ал:

— Тъкмо тръгвах да ви търся, мистър. Шефът ви вика.

Кимам на Линда и се отправям по коридора към директорския кабинет. Заварвам Дрейк отпуснат върху виолетовия диван, заеман някога с такава грация от елегантната Бренда.

— А, Питър! — промърморва вяло рижият, като вдига поглед. — Сядайте нейде.

Отпускам се в едно кресло и използувам настъпилата пауза, за да запуша. Шефът не изглежда във форма. Към червенината на лицето му се е прибавило и зачервяването на очите, сякаш е изкарал една безсънна нощ.

— Е, сега вече навярно сте доволен — казва той, като се опитва да придаде на гласа си обичайния добродушен тон. — И максимата на оня ваш фараон няма повече да тревожи сънищата ви.

— Да, наистина. И все пак не съм доволен.

— Тъй ли? — вдига вежди Дрейк. — А защо?

— Мисля, че избързахме с премахването на Ларкин…

— Че какво друго можехме да направим?

— Да го дезинформираме… Да печелим време…

— А ако дезинформацията не мине? Ако той намери свой източник на информация? Имате ли изобщо представа какво струва една пратка от десет кила? И какво рискувам с един провал? Защото в края на краищата стоката я плащам аз, а не вие!

— Казах просто каквото мислех, мистър.

— Естествено. Но през тия дни аз също доста мислих. И именно затова ви извиках, за да ви съобщя какво намислих…

Но вместо да съобщи нещо, той се присяга към бутилката на масичката и си налива двойна доза скоч. После отпива, а после се заема с обичайния стриптийз на пурата си. И едва когато запалва, благоволява да обясни:

— Сега, след като Ларкин го няма, вече можем да изпълним последното му желание, приятелю. И да се насочим към една наистина едра партида. Десет, дори петнайсет кила… Защото съществуват рискове ония там типове от ЦРУ наистина да се намесят. Така че трябва да направим големия удар, преди да са почнали да ни пречат.

— А пласирането?

— Пласирането ще го осигурим после. За такава стока винаги ще се намерят пласьори — въпрос на време. Засега важното е да докараме стоката тук и да я приберем на сигурно място. Какво ще кажете?

— Мисля, че друго не ни остава.

— Един голям удар, а после — почивка! — избъбря на себе си Дрейк. — Ще изчакаме колкото е нужно. А когато всичко се успокои и ония типове ни забравят, ще почнем отначало.

— Не знам само защо се интересувате от мнението ми — подхвърлям. — Сигурен съм, че вече сте поръчали стоката.

— Хитрец! — възкликва с престорена адмирация шефът. — Вашето мнение, Питър, служи за потвърждение на моето. А това не е малко.

Той се навежда напред, с риск да притесни обемистия си корем и произнася доверително:

— Всъщност поръчката я бях направил още додето беше жив Ларкин. И между нас казано — под въздействието на Ларкин. Точно петнайсет кила. Петнайсет кила, давате ли си сметка! И вие искате при такава колосална партида да си позволя лукса да оставя оня мерзавец да тъпче божията земя?

— В такъв случай следва да се предполага, че и пристигането на стоката в България няма да закъснее…

— И тоя път познахте. Вече имам точните координати. И затова ви извиках, Питър. За да напишете картичките.

Дрейк налива в устата си втората част на дозата и прави жест с празната чаша към бюрото:

— Така че сядайте там, извадете честитките и медикамента от чекмеджето и се хващайте на работа.

Изпълнявам нареждането. И след като потапям тънкия писец в шишенцето с безцветната течност, запитвам:

— Какво да пиша?

Шефът става и бавно приближава до бюрото.

— Пишете: „Фрина“, 23 октомври, Варна.

Изпълнявам и това нареждане, като нанасям текста с миниатюрни букви в квадратчето, предвидено за марката. Наведен над рамото ми, Дрейк внимателно наблюдава операцията. А когато и петте картички са попълнени, забелязва:

— Във всеки случай вие хитро го измислихте това, Питър.

— Кое?

— Ами това: да попълвате на български и с ваш почерк съобщението.

— Инак хората ми няма да му повярват. Не виждам защо трябва да се дразните, че те вярват на мене, а не на вас, мистър, след като не ви познават.

— Съвсем не се дразня, напротив: адмирирам хитростта ви. Макар че в случая тя е съвсем излишна. Мисля, вече ви казах, че додето сте ми нужен, нищо не ви заплашва. А аз имам нужда от един верен човек, приятелю.

И като забелязва, че тайнописът е добре изсъхнал, добавя:

— А сега залепете марките и попълнете с легалния текст вашата картичка.

„Моята“ картичка се изпраща от името на някакъв българин, пребиваващ по командировка в Лондон и подписващ се с малкото си име, което е ту Васко, ту Кольо, ту каквото ми дойде. Останалите четири картички Дрейк ги дава за попълване на различни хора и за изпращане от различни станции и в различно време, понеже евентуалното еднообразие на посланията би могло да събуди подозрения.

След като завършвам писмената си работа, шефът заключва картичките в бюрото и предлага:

— Сега вече можем да отидем оттатък да видим програмата. Надявам се, че номерът на Линда все още фигурира.

— А каква е тая „Фрина“? — запитвам, като пропускам репликата край ушите си.

— Аз ви говоря за Линда, а вие питате за Фрина! — подхвърля недоволно Дрейк. — Гръцка търговска гемия, щом толкова се интересувате.

Не знам дали казах, че днес е неделя, но и да не съм казал, това достатъчно ясно личи от пълната зала. Добре че съм в компанията на самия стопанин, иначе бих рискувал да остана без маса. Стентън, който тутакси е забелязал появата ни, с келнерска сервилност и лакейска преданост ни настанява на най-хубавите места до дансинга. Един щастливец, свободен от конфликтите на драматичния герой, разбрал навреме, че в тия времена и по тия места ролята на полезен слуга е най-безопасната, това е тоя Стентън.

— Шампанско ли? — изръмжава Дрейк на въпроса на сервитьора в тъмночервен смокинг. — Ти ни вземаш за бар-дами, драги…

И когато, противно на вътрешния ред, бутилката „Балантайн“ бива поставена на масата, шефът саморъчно си налива двойна доза, в която подир известно колебание пуска малко кубче лед.

— Тая програма наистина вече трае прекалено дълго — промърморва рижият, като отпива от скоча и хвърля пренебрежителен поглед към дансинга, дето тъкмо в тоя момент познатата ми мулатка се бори с плюшената си зелена змия. — Стентън, разбира се, е прав: какъв смисъл да се хвърлят пари за нови атракции, когато и старите влизат в работа. Но все пак… от време на време…

Той естествено пет пари не дава за атракциите, стари или нови, освен може би за една от тях, чийто ред още не е дошъл. И ако коментира тоя въпрос, то е само защото количеството на изпития скоч вече го е довело до онова състояние, при което бъбрежът става също тъй насъщен, както и дишането.

Шефът с явно отегчение следи втората част на номера, а именно бясната румба и бесните движения на тазовите части и сипещите се насам-натам пластмасови банани, а когато най-сетне мулатката се оттегля, съпроводена от вялите ръкопляскания, и стихването на оркестъра наново ни дава възможност да се чуваме, забелязва:

— Не, тези безкрайни повторения наистина почват да стават отегчителни… дори в една страна на традициите като нашата…

— Защо да се харчат напразно средства — повтарям собствената му мисъл. — Нали знаете какво всъщност интересува клиента…

— Съвсем не е нужно да се харчат средства, приятелю… Достатъчно е да се похарчи малко въображение… стига, разбира се, да го имате. Обаче бедата е, че Стентън го няма. Стентън е незаменим в такива действия като събирането и изваждането, но колкото до въображението…

Той замълчава, за да си налее малко гориво в карбуратора, сетне наново подхваща:

— … Въображението, Питър, това е ваша област. Дори тия дни си мислех, че не би било зле да ви направя художествен директор на „Ева“. В края на краищата вие не можете цял живот да се шляете между кафенето на ъгъла и книжарницата на Оливър, която е на три метра по-нататък… Това се превръща в нещо като китайско мъчение, а аз вече ви казах, че не съм по китайските мъчения… Радикалните мерки — да, обаче тия префинени инквизиции… Не, това не е по вкуса на стария Дрейк… Така че нека Стентън си води сметките на предприятието, а вие ще станете шеф на програмата… Без да прахосвате средства, разбира се. Ще прахосвате не средства, а въображение. Една малка трансформация тук-там и старото изведнаж добива вид на ново. Какво ще кажете например, ако накараме тая мулатка да пее, а мис Грей — да почне да се съблича?

— Това е една идея — признавам. — Но доколкото мога да съдя по известни повърхностни впечатления, мис Грей е малко по-заоблена, отколкото го изисква модерният вкус… И доста по-флегматична…

— Лъжец!… — заканва ми се добродушно с пръст червенокосият, чийто въглен в момента е не само доста разпален, а и — нещо странно за един въглен — леко изпотен. — Всяка дума в тая ваша реплика беше една лъжа… Повърхностни впечатления… Флегматична… и какво беше там?… Чужда на модерния вкус?… А нима ние двамата с вас, Питър, не сме модерни хора?

Обстоятелството, че ме поставя наред със себе си в друг момент вероятно би ми повдигнало самочувствието, но при дадената ситуация ме изпълва с известни опасения. Дрейк обаче млъква, защото оркестърът наново гръмва, за да оповести появата на гъвкавата самка в златната рокля. Изтърпяваме прочее и това събличане, а когато накрая самката си тръгва, вече без рокля, шефът избъбря:

— Тъжен номер… Накрая особено, едва успях да сдържа сълзите си.

И като улавя почти празната вече чаша, пояснява:

— Напомни ми за Бренда…

Той вдига предупредително ръка към мене, сякаш да ми попречи да кажа нещо, макар че съвсем не се готвя за изказване.

— Мълчете, Питър… Знам добре становището ви. Но излишно е да ме убеждавате, че сме избързали с Бренда, също както сме избързали и с Ларкин. Аз не мога да си позволя да не бързам, приятелю. Защото самият живот бърза… И защото ако почна да се потривам, това значи цялата барака да иде по дяволите… И нима мислите, че на мене ми е леко? Нима не виждате, че ми се къса сърцето, когато гледам тоя стриптийз, който моята Бренда далеч по-добре изпълняваше? Моята Бренда… Моята… и на още толкова други хора…

Той мрачно си налива нова конска доза, ако допуснем, разбира се, че конете консумират скоч, подведени от обстоятелството, че една от разновидностите на скоча носи етикета „Бял кон“. И тъкмо в тоя миг водещият в тъмносин смокинг, за да се различава от келнерите, тържествено обявява:

— А сега — мис Линда Грей!

Мис Линда е царствена и самоуверена както винаги, но дали защото съм още под впечатление на разговора в сладкарницата или по друга причина, тая царственост ми се струва малко престорена. Жената с бавни стъпки влиза в дансинга, откача микрофона от стойката и обхожда с поглед близките маси. Изборът й спира по необходимост върху единствения млад самец, макар че не знам доколко думата самец подхожда на това съсухрено същество, сякаш току-що извадено от хербария, за да бъде хвърлено в обятията на жълтеницата.

Мис Линда се приближава прочее до немощния момък, отправя поглед към примигващите му неразбиращи очи и запява с топлия си мелодичен глас:

Не ми го казвай: знам, тече животът,

нощта умира, за да дойде ден

с будилника и с делничния грохот.

И пак ще спре на Лестър скуер метрото,

но може би без теб или без мен,

— Какво се е лепнала за тоя дебилен тип — избъбря недоволно Дрейк. — Като че ли ние с вас не съществуваме в тая зала…

Той обаче млъква, защото мис Грей тъкмо в тоя миг се извръща от съсухрения младеж, прави няколко стъпки към средата на дансинга и подхваща рефрена:

Не казвай: пак ще бъда тука утре.

Не казвай: пак ще те обичам утре.

Не казвай: пак ще те целувам утре.

Защото утре, утре, утре

ще съмне може би без теб или без мен.

— Всъщност, тя пее за вас, Питър — установява мистър Дрейк, когато репертоарът на Линда свършва — ако не гледа към вас, то е само за да не дразни мене.

— А нима това би могло да ви дразни? — учудвам се.

— Представете си, че — да.

— Но доколкото си опомням, вие сам държахте между мене и мис Грей да започне някаква дружба.

— Вие си спомняте твърде стари неща, Питър. А оттогава насам изтече много вода и много работи се измениха и старият Дрейк се превърна в един нещастен вдовец.

— Нещастен вдовец? Вие сам казвахте, ако се не лъжа, че при вашата възраст жената…

— Жената — може би — прекъсва ме шефът. — Жената — сигурно. А котката, Питър? А котката? Прилично ли е, когато всички наоколо си имат котки, ти да нямаш?

— Вземете си една истинска — предлагам. — Ще ви излезе по евтино.

— И какво като ми излезе по-евтино? — възразява недоволно Дрейк. — Аз имам достатъчно пари, за да търся непременно евтиното. С една истинска, Питър, не е възможно да бъбриш. А човек понякога има нужда и да побъбри. Нито можеш да се качиш с нея в джагуара и да я доведеш тук, в „Ева“… нито — да пийнеш скоч или да гледаш как се съблича… Една истинска котка и при това съблечена, представяте ли си — това е направо експонат за месарницата.

— Проблемите ви наистина са трудни — въздъхвам съчувствено.

Той взема от подноса една от пурите, които келнерът предвидливо му е донесъл, ала преди да я разопакова, забелязва:

— Проблемите съвсем не са трудни, приятелю. Труден е обектът. Защото, както вероятно се досещате, името на тоя обект е мис Грей.

И като смъква с необичайна грубост целофана, добавя:

— Упорита жена!…

После, след като запушва, мислите му вземат по-философска насока:

— Всъщност това е и хубавото. Старата история, Питър: едно нещо става желано само когато ти се изплъзва. И после, аз обичам упоритите. Затова тъкмо обичам и вас. Първия път наредих да ви хвърлят един бой просто за проба. Ала втория път го направих от обич. Иначе щях да ви пратя Марк. А при Марк упорството не върви, приятелю. Но аз не ви пратих Марк, защото ми харесахте. Имам слабост именно към упоритите, а не към разни Стентъновци, макар че и без тях не може. Което съвсем не значи, че ви съветвам да ме дразните и за в бъдеще. Защото симпатиите са едно, а законите на дисциплината — друго, и аз съм безсилен да ги наруша, понеже съм човек на дълга.

Той отпива от скоча и потъва в размисъл. Сетне, сетил се за нещо, нарежда на келнера:

— Повикайте Стентън!

А когато Стентън побърза да се яви, заповяда:

— Повикайте мис Грей!

— Мис Грей си тръгна, мистър… — осмелява се да доложи директорът.

— И какво като си е тръгнала? Ще пратите някой да я върне! При вас тук, изглежда, няма никаква дисциплина, драги.

Стентън се спуска да изпълни поръчката, додето Дрейк полугласно ми доверява:

— Имам чувството, че тази жена почва да ми влиза под кожата, Питър… Не знам за добро ли е или за лошо, но имам чувството, че ми влиза под кожата…

Сега е времето на големия антракт и гърмът на оркестъра е заменен от значително по-нестройния, но и по-слаб шум на човешки говор и аз разсеяно обхождам с поглед множеството в залата, състоящо се най-вече от чужденци, само че не такива като мене, дето съм изхвърлен подобно корабокрушенец върху острова на Сохо, а порядъчни и заможни двойки туристи, главно на по-зряла възраст, защото голите спектакли привличат именно субектите на по-зряла възраст, докато по-младите се задоволяват сами да си ги устройват, нещо, което, разбира се, биха могли да вършат и по-старите, стига да са готови на неприятни гледки.

Шефът отново е потънал в размисъл и аз очаквам без особено напрежение мига, когато тоя размисъл ще премине във формата на полугласен бъбреж и дори не забелязвам как певицата се е приближила до масата ни и откривам, че това е станало едва когато чувам зад рамото си мелодичния, но хладен глас:

— Викали сте ме, мистър Дрейк.

— Викал съм ви? — възклицава с видимо недоволство рижият. — Как мога да ви викам, скъпа? Вие не сте някаква си чиновничка, за да ви викам… Вие сте артистка, служителка на музите… Коя беше, Питър, тая муза, покровителката на естрадната песен?…

Той, разбира се, не чака да го информирам по въпроса, защото му е добре известно, че дори такава муза да съществува, аз едва ли съм запознат с нея, тъй че предлага място на Линда до себе си и бърза да продължи:

— Истината е, че бях поръчал на Стентън да ви покани на масата ни, в случай, разбира се, че това ви е приятно, обаче Стентън, вие знаете колко е разсеян и до каква степен главата му е наблъскана с цифри, за да има там място за нещо друго… да, какво исках да кажа… Стентън, представете си, е пропуснал да ви предаде нашата любезна молба… Но ето че вие все пак се отзовахте, тъй че надявам се ще позволите да ви предложа чаша шампанско…

— Не си правете труда — отвръща все тъй хладно дамата. — Бих се задоволила и с чаша уиски… с малко сода, разбира се…

Пояснението е съвсем уместно, понеже при Дрейк скочът никога не се съпровожда от сода, тъй че шефът дава нареждане да бъде донесен въпросният препарат, който по негово лично мнение само разводнява нещата и отново се връща към монолога си:

— Тъкмо обсъждахме с нашия общ приятел великолепното ви изпълнение… и аз дори си позволих да кажа, че според мене вие през цялото време сякаш пеехте за нашия общ приятел, за тоя щастливец Питър!…

— Мисля, че пея за всички, които имат желание да слушат — възразява жената.

— Е, да, в смисъл, че всички ви чуват… Обаче все пак вие не можете да се обръщате към всички едновременно, скъпа… Вие се обръщате мислено към един единствен човек и тоя човек, предполагам, не е онзи там омърлушен олигофрен, а нашият общ приятел… защото не смея да си правя илюзии, че това съм аз, бедният стар Дрейк…

— Защо не? Ако това ви прави удоволствие… — произнася апатично дамата.

— Илюзиите никога не правят удоволствие на положителен тип като мене, скъпа Линда. За положителен тип като мене само реалностите могат да имат някаква стойност.

Намекът е достатъчно груб, обаче Линда не си дава труд да му обърне внимание, подпомогната донейде и от появата на келнера с тая необичайна напитка — содата.

Дрейк церемониално и щедро налива скоча, без да се вслушва във възклицанието: „Стига, моля ви, стига!“, като оставя на дамата грижата да си долее сода, тъй като тази операция е съвсем непозната на самия него.

— Онзи ден, Питър — обръща се към мене шефът, решил временно да смени жертвата си, — ние с мис Грей обсъждахме един малък семеен въпрос и почти стигнахме до решението да установим по-тесни отношения между мене и нея, макар и без да прибягваме за момента до услугите на англиканската църква…

— Не помня да сме стигали до подобно решение, мистър — възразява сухо Линда.

— Казах „почти“ — уточнява Дрейк. — Не се съмнявам обаче, че междувременно вие вече сте обсъдили достатъчно задълбочено проблема насаме със себе си и сте направили съвсем излишна тая думичка „почти“.

— Не ми остана време за обсъждане — признава жената. — Вие събудихте у мене доста страхове, а когато човек е в плен на страховете си, той не е способен за сериозна размисъл…

— Но аз привлякох вниманието ви към някои опасности, не за да ви парализирам, а за да ви активизирам, скъпа…

— Да, но се получи обратното.

— Искате да кажете, че още не сте готова с отговора си? — вдига изненадано вежди рижият.

— Именно.

Думата прозвучава едва-едва, ала ефектът е тъй вледеняващ, че на масата се възцарява тежко мълчание.

— Жените са странни същества, Питър — забелязва най-сетне червенокосият. — Имам предвид не всичките, а тези, дето си въобразяват, че представляват нещо повече от останалите, понеже имат малко по-приятен глас или малко по-големи гърди. Наистина странни същества… Треперят безсилни пред някаква страшна възможност, а не си дават сметка, че колкото повече губят време в треперене, толкова повече тая възможност се превръща в реалност.

— Обичаен ефект на хипнозата — избъбрям.

— Но, Питър, но приятелю мой, аз не съм хипнотизатор! Аз съм само един стар самотен човек и съвсем безобиден… забележете, съвсем безобиден, стига да не почнат да ме дразнят повече от допустимото…

Той си налива нова порция скоч, преполовява я на един дъх и пак подхваща:

— Но да оставим това… Нека старият Дрейк сам разрешава проблемите си… Да се върнем към младите. Нали в края на краищата младостта — това е животът. Какво бихте казали, Линда, ако тия дни Питър стане ваш шеф? Надявам се, че ще бъдете приятно изненадани. В края на краищата съвсем не е зле, нали, да имаш за свой шеф приятеля си.

Жената вдига машинално очи, сякаш да провери накъде бие рижият. Сетне отново се заглежда в чашата си.

— Трябва да призная, че подобна мисъл досега поне, не беше ми идвала — продължава червенокосият. — Обаче известни находчиви забележки на Питър тая вечер, по време на програмата, ме доведоха до идеята, че той действително би могъл да бъде един чудесен артистичен директор на „Ева“. С това въображение… И с тия оригинални хрумвания… И най-важното, без риска за разорителни разходи. Той смята например, скъпа Линда, че само с някои съвсем незначителни промени програмата би могла коренно да се промени… и дори да се подобри…

— Оставете това, мистър — осмелявам се да избъбря.

— Мълчете, Питър! Отлично разбирам вашата скромност, обаче не я одобрявам — спира ме Дрейк.

И като се обръща отново към дамата, подхвърля.

— Той смята например, скъпа, че достатъчно е примерно да възложи на мулатката да пее, а на вас — да се събличате и да въртите задните си части, за да се получи една съвсем свежа и сочна програма…

— Да, разбирам — произнася Линда, като се старае да запази спокойния си и независим вид. — Не ми е ясно само защо, в случай че съм ви омръзнала с репертоара си, не ми го кажете направо, а си служите с подобни… духовитости.

— Но какво ви е, скъпа? Защо се засягате? — удивлява се шефът. — Преди всичко, става дума за едно невинно хрумване на нашия любим приятел, което засега е само проект… И после, никой тук не е против репертоара ви, дори и Питър, който даже смяташе, че додето се събличате, бихте могли да изпълнявате и някоя от вашите песнички… Нали, Питър!

Не считам за нужно да отговоря, а и Дрейк очевидно държи не на моя отговор, а на реакциите на дамата, които не закъсняват:

— Мисля, че ви разбрах, мистър — произнася Линда невъзмутима поне външно и става. — Можете да бъдете спокоен: повече няма да ви досаждам с песничките си.

Подир което тя кима за сбогом и напуска масата.

— Май че ние с вас не постъпихме много кавалерски — промърморва виновно шефът. — Получи се тъй, сякаш сме я изгонили…

И за да се накаже за некавалерското си държане, гаврътва до дъно чашата. После, недоволен от възцарилото се мълчание, изръмжава:

— Какво стоите като паметник? Сега пък вие ли ще ми се мусите?

— Не се муся… Но просто не разбирам за какво ви е потрябвала тази жена, ако тя самата не иска да дойде при вас. В края на краищата, това е въпрос и на взаимна симпатия.

— Глупости — прави пренебрежителен жест червенокосият. — От симпатията се интересуват само хора, които са свикнали да я получават. Симпатията е лукс, а аз не съм разглезен от излишък на лукс, приятелю. Спомняте ли си да съм ви питал някога дали ме харесвате? Тогава защо трябва да питам нея? В края на краищата аз не търся от нея симпатия, а нещо друго, което, слава богу, е налице.

— Боя се, че вие нищо не търсите — осмелявам се да забележа. — И тая жена съвсем не ви е притрябвала. И просто се дразните от факта, че както сам казвате, съседът има котка, а вие — не.

— Дори и тъй да е, това не е малко… — промърморва Дрейк, като отново си налива конска доза.

Той се готви да добави нещо, ала в тоя момент оркестърът гръмва оглушително, като обявява началото на втората програма, нощната, тая без задръжки, предназначена за хора без задръжки.

— А сега: сексът отвъд Желязната завеса! — оповестява конферансието в тъмносиния смокинг. — Фройлайн Хилда, неотдавна напуснала Червена Германия, за да избере свободата!

— А, това е ново! — възклицава Дрейк. — Такъв номер досега нямаше. Значи напразно обвинявате Стентън в липса на въображение, Питър. Вие просто искате да му отнемете мястото, приятелю!

Той очевидно адски се забавлява да ми приписва собствените си съждения, тъй че би било просто грехота да го лишавам от тая радост и аз само се задоволявам да подхвърля:

— Въображението, мистър, вероятно принадлежи на фройлайн Хилда, а не на Стентън. И готов съм да се обзаложа, че тя вече от години обикаля клубовете на Сохо с тоя свой емигрантски номер.

— Няма значение, няма значение — бъбри рижият, насочил поглед към появилата се вече на дансинга самка. — Все пак, това е ново.

Бедната бездомница има наистина доста невзрачен вид, забрадена с кърпа и облечена в груби дочени дрехи, така както в Лондон вероятно си представят, че са облечени хората отвъд „Желязната завеса“ Тя оставя до стола емигрантското си куфарче и започва без излишно потриване да смъква простонародното облекло, за да ни покаже какво има отдолу. Оказва се, че отдолу има женско тяло, средно на ръст, доста бяло и доста пълно, ала затуй пък твърде чевръсто и обиграно, що се касае до двусмислените или откровено безсрамни телодвижения.

След като се кълчи и чекне известно време на стола и след като дава възможност на зрителя да изследва в подробности физиката й, жената отваря куфарчето и започва обратната фаза на стриптийза — обличането. Само че сега тя се облича с отбрани образци на съвременния моден лукс, тъй че когато операцията най-сетне приключва, ние вече имаме пред себе си една разкошна изискана дама и едно веществено доказателство за предимствата на западния свят.

— Не е лоша… — преценява рижият, когато бедната емигрантка поема пътя към кулисите. — И доста пищна, особено в желаните места. Искрено казано, в нея има повече секс, отколкото в Линда. Боя се, че вече никога няма да се върна към слабите жени, приятелю… Въпрос на пресита… или на носталгия… Напомнят ми за Бренда…

Той прави знак с ръка на минаващия наблизо Стентън:

— Бъдете добър да поканите емигрантката на масата ни, драги…

— Емигрантка ли? Но тя, мистър, в живота си не е напускала Лондон.

— Толкова по-добре: значи няма да имаме нужда от преводач — кима Дрейк.

И като се обръща към мене, пояснява:

— Правя го главно за вас, Питър. В края на краищата, това е една несретница, точно като вас или поне играе тая роля, което е все същото.

— Съвсем напразно се измъчвате за мене, мистър.

— Да, да, забравих, че вие си имате Линда. Е, добре, нека тая бяла хубавица бъде за стария Дрейк… Старият Дрейк не е дотам надменен… Той може да се задоволява и с останките…

— Мисля, че не ви липсва материал за избор.

— И аз така мислех, приятелю. Додето се убедих, че богатият избор по-скоро ме отегчава, отколкото облекчава. Изглежда съм добил нещо като съпружески навици. Досадно ми е да приемам нови котки само за да ги изпращам. Досадно ми е да ги сменям. Новата, понеже е нова, винаги чака нещо от тебе… И не само пари… Чака да види какво ще я правиш… И дори не се сеща, че може би не си в състояние или в настроение за това, дето й се върти в главата… Не, новите наистина ме отегчават… Но понеже тази е емигрантка, готов съм на един последен опит…

Емигрантката не закъснява да се яви, облечена в предизвикателния тоалет на западната мода, един лилаво-пепеляв копринен костюм, който чудесно би подхождал на кабинета оттатък и който е достатъчно тесен, за да подчертава добавъчно и без туй щедрите форми на бюста и тазовите части.

— Наистина съм поласкана от вниманието, мистър Дрейк — изчуруликва тя на родното си лондонско наречие, като грациозно подава пълничката си бяла ръка отпърво на шефа, а сетне на мене. — Уви, вие пиете скоч…

— А вие какво бихте предпочели? — пита рижият, като й предлага стола до себе си.

— Шампанско, естествено. Концентратите състаряват, ако не го знаете…

— Шампанско? А какво количество, смятате, ще ви стигне? Една бутилка? Три бутилки?

— Може и повече — свива пълните си рамене дамата. — Стига, разбира се, да получа обичайния процент.

— Процент ли? — ококорва сините си очички Дрейк. — Чувате ли, Питър? Тя иска не само да пие шампанското на шефа си, но и да получава процент за пиянската си дейност… Не, това… Не, това наистина…

И той се разсмива с ниския си дрезгав смях, разсмива се тъй, както никога не съм го виждал да се смее, чак додето на очите му се появяват сълзи.

— Не, това… Не, това наистина надхвърля всяка граница — произнася рижият, когато съумява донейде да обуздае смеха си.

— Драго ми е, че успях да ви развеселя, мистър — произнася мило бедната емигрантка, като в същото време ми хвърля изпитателен поглед в смисъл „тоя с всичкия си ли е?“

— Да, но ме и изтощихте, скъпа Хилда… Ох… Поръчайте една бутилка шампанско, Питър… Не, това наистина…

Успокоена от факта, че шампанското все пак се явява, дамата кръстосва пълните си бедра, нещо не твърде лесно при тая тясна пола, и непринудено взема една цигара от пакетчето, което й подавам.

— Не допусках, че сте такъв веселяк, мистър Дрейк — признава тя. — Чувала бях за вас съвсем други неща.

— Какви, дете мое? — любопитствува шефът, възстановил най-сетне обичайния си лениво-добродушен израз.

— Не много ласкави… Нали знаете, хорските езици…

— Знам, знам — кима рижият. — И нищо чудно, че аз също съм чувал за вас някои неща…

— Тъй ли? — изпъчва могъщия си бюст дамата. — И какво точно сте чували?

— Ами например, че не сте никаква емигрантка…

— О, ако е това… — мис Хилда прави небрежен жест в смисъл, че няма намерение да се занимава с дреболии.

Изобщо тя не изглежда дребнава и заобленото й бяло лице изразява известно благодушие, далеч по-естествено от това на Дрейк. Тъй че ако трябва да вярваме на първите впечатления и да се занимаваме с класификации, би следвало да поставим пълната Хилда по-скоро в категорията на моята стопанка Дорис, отколкото в категорията на кобри като Бренда.

— Ето, виждате ли как западат нравите в Сохо? — обръща се към мене червенокосият, когато подир следващия разюздан номер на дансинга отново се възцарява относителна тишина. — Нашата мис Хилда вместо да се чувствува поласкана от вниманието на шефа, повдига въпроса и за процент…

— Но аз наистина съм поласкана, мистър… — бъбри дамата, след като пресушава третата по ред чаша. — И вие просто не ме разбрахте…

— Добре, добре — мърмори рижият. — Ще имаме достатъчно време да видим дали и доколко ще се разберем.

А сетне, като се обръща пак към мене, добавя:

— Да, приятелю, Сохо наистина запада. Няма я някогашната желязна дисциплина… няма го някогашния морал… И какво чудно, когато дори цялото Обединено кралство е в упадък? Нали в края на краищата ние сме само част от Обединеното кралство, Питър? Едно време младите отиваха в колониите, за да се учат на бизнес и на героизъм… А днес… Днес стават наркомани или екстремисти… Защото няма силна ръка, Питър… Защото политиката не можа да роди туй, което роди Сохо — един човек на принципите и на дълга, като стария Дрейк…

В тоя миг оркестърът наново гръмва и лишен от възможността да продължи бъбрежа си, шефът апатично насочва поглед към дансинга, където — ако се вярва на конферансието — предстои незабавното появяване на пламенната и необуздана мис Незнамкояси.

И дали защото въпросната мис успява с необуздаността си да разпали въображението на стария Дрейк или напротив, да го призове за сън, ала едва номерът свършил и червенокосият потупва бащински по рамото бедната емигрантка:

— Да ставаме, мое дете… В къщи, ако не ме лъже паметта, също има шампанско… На друго не ви съветвам да разчитате, но шампанско ще се намери…

* * *

За да изпълня даденото на Линда обещание, аз съм си дал труда да задмина в тоя ранен утринен час милата Дрейк-стрийт и да потърся място за нощуване значително по-далеч, в квартала Ковън гардън и по-конкретно, в квартирата на мис Грей.

Развиделява се и скуерът, дето братски съжителствуват Кралската опера и халите за цветя, е пуст, ако не смятаме изправения на един ъгъл полицай в тъмна каска, който ме удостоява с бегъл поглед, за да провери до каква степен съм пиян.

Не съм пиян, пък дори и да съм пиян, това не е от скоча, а от безкрайните монолози на Дрейк, които човек е задължен да следи, въпреки цялата им монотонност, за да не изтърве между обилния и излишен бъбреж някой намек, заслужаващ по-сериозно внимание.

— Вие изглежда просто умирате за компанията на тоя човек — забелязва Линда, станала да ми отвори. — Почвам вече да отгатвам дълбоко скрития у вас мазохист.

— Мазохист ли? — избъбрям, като влизам в приятно затопленото и покрито с бели кожи помещение. — Аз съм също такава жертва като вас. Но мазохист…

— В такъв случай остава другото — че имате волски нерви.

— Нервите, скъпа, наистина са необходими. Поне в случай, че държиш да оцелееш. И трябва да ви кажа, че тая вечер вие се държахте доста неразумно, дори опасно неразумно.

— А какво да направя според вас? Да легна в краката му?

— Да отлагате, както вече ви посъветвах. Да отлагате.

— Човек може да отлага ден или два.

— Ще отлагате ден или два. Изобщо, колкото е възможно.

— Но той няма да ме остави, не разбирате ли! Той така се е заловил за мене…

— Напротив, мисля, че вече ви е оставил…

„… че вече ви е оставил на Марк“ — би следвало да поясня, ако искам да бъда изчерпателен. Обаче една дама трябва да се щади, особено когато не притежава волски нерви.

— Какви са тия недомлъвки? Какво имате предвид? — запитва Линда.

— Той успя да си намери момиче по вкуса. Тая, новата, Хилда.

— Още утре тръгвам да си търся работа… И възможно по-далече от „Ева“ — обявява мис Грей, донейде окуражена от информацията ми.

— Така ще е най-добре — кимам.

Какъв смисъл да я тревожа. Една едничка спокойна нощ — това е все пак печалба. Дребна печалба наистина, ако вземем под внимание, че нощта всъщност вече почти е минала.

Събуждаме се както обикновено, по обяд. Линда влиза в кухничката, за да приготви закуската, а аз дръпвам завесите на прозореца, за да проверя дали вали. Вали, разбира се. Отвратен от мрачния неприветлив изглед на улицата, обръщам очи към топлия бял интериор. И на фона на тоя бял интериор съзирам внезапно рязко очертана черната фигура на мъжа.

Марк е проникнал безшумно и неизвестно как в квартирата, по същия начин, по който безшумно и неизвестно как прониква смъртта. И стъпил с нечистите си обувки върху снежнобялата кожа, той стои изправен до входа в мокрия си черен шлифер и мократа черна шапка, от която се стича вода. И ако трябва да завършим с черния цвят, няма начин да отмина маузера, който стиска в дясната си ръка и върху чиято цев е надянат заглушителят.

— Къде е жената? — запитва човекът с глух глас, чиято дрезгава интонация чувам за пръв път.

— По-кротко, Марк — промърморвам. — Ще разбудиш съседите.

— Къде е жената? — запитва повторно черният мъж. И сякаш за да отговори на въпроса му, Линда в тоя миг излиза от кухнята и замръзва втрещена.

— Не искам да правиш нищо пред мене, Марк — предупреждавам го. — Нямам нерви за такива работи.

— Щом нямате нерви, изпарявайте се — избъбря пришелецът. — Вие не ми трябвате. Трябва ми жената.

Тръгвам към изхода, като давам вид, че не забелязвам погледа на Линда, един поглед, в който молбата и презрението си оспорват първото място. Изравнявам се с черния мъж и тъкмо в момента да го задмина, хващам с две ръце десницата му и с всички сили я завъртам назад. Чува се сухо изхрущяване. Десницата изпуска маузера и увисва, загубила отчасти връзка с рамото. Лицето на Марк е побеляло от болка, но той е сподавил вика си, убеден вероятно, че е недостойно за извънредния и пълномощен посланик на смъртта да вика. Освобождавам едната си ръка и му нанасям прощален удар в корема, за да го запратя към другия край на стаята.

Към другия край на стаята и към края на един мит. Страшилището на квартала се е оказало крехко като порцелан. Просто никой не се е сетил или не е успял да го доближи на един юмрук разстояние. А силата му е била само в тоя черен маузер.

— Не стойте като сомнамбул — промърморвам на дамата. — Донесете ми малко превързочни материали.

Линда избързва до кухнята и се връща с някакви въжета за пране.

— О, Питър — мърмори тя виновно, като ми подава материалите. — Само преди минута бях убедена, че сте най-големият подлец на земята.

— Не се тровете с миналото — съветвам я. — Снемете по-добре кожите от онова кресло.

Поставям безсилния Марк във въпросното кресло. Ала макар и безсилен, той все се опитва да се извърта, тъй че ме принуждава да прибягна този път вече до наркозата на нокаута и да приспя, додето го затегна солидно в креслото и му натикам една кърпа в устата. Сетне превързвам здраво муцуната му, за да не се опитва да изплюва кърпата и подсещам Линда:

— Вие май съвсем изоставихте закуската…

— О, Питър — произнася тя с мелодичния си глас. — Все още не мога да повярвам, че ми спасихте живота. Бях решила вече, че сте най-големият възможен подлец!

— Дори по-голям от Дрейк?

— Дрейк не е подлец — поклаща тя глава. — Дрейк е чудовище.

Но аз без да искам съм насочил мисълта й към нещастния стар вдовец, тъй че не съм изненадан, когато запитва:

— А сега, Питър? Какво ще правим сега?

— Ще закусим — отвръщам. — Какво друго? Ако вие все пак благоволите да се сетите, че водата за кафето отдавна вече ври.