Сандра Браун
Над всичко (4)

Четвърта глава

Алеята лъкатушеше през гора от бор, дъб и орех. В дъното беше строежът. Но дори и оттук Кайла можеше да се убеди във внушителната и съвременна архитектура на къщата. Парцелът беше с лек наклон и в дъното бълбукаше плитък поток.

— Красиво е, Тревър — възкликна Кайла, без дори да забележи колко лесно името му се отрони от устните й.

— Харесва ли ти? — усмихна се той и спря колата.

— Мястото е великолепно.

— Хайде, ела да те разведа.

— Може би не бива да слизам — мислеше за оскъдното си облекло и за любопитните погледи на работниците, които, когато колата се появи в сечището, до един спряха да работят.

— Тук аз съм шеф — рече Тревър и отвори вратата си. — Щом казвам, че трябва да слезеш, значи трябва.

Почувства топлината на слънчевите лъчи и леката ласка на летния бриз. Но още по-осезаеми бяха погледите, насочени към нея, когато Тревър я поведе през строителната площадка и купчините материал. Тревър хвърли мрачен поглед към къщата и работата веднага продължи. Чуковете закънтяха, чу се пронизителният шум от електрическия трион и оглушителното бръмчене на дрелката.

— Внимавай за гвоздеи — предупреди я той. Отново беше обвил пръстите на едната си ръка около лакътя й. С другата докосваше кръста й. Когато преминаха повечето от препятствията, свали ръцете си. — Входната врата ще бъде тук. Мисля си за матово стъкло.

— Ще бъде красиво.

— Влиза се във фоайе с висок остъклен таван.

— Харесвам остъклените тавани.

— Нали? — знаеше го от едно от писмата й.

„… и влязох. Винаги съм мечтала за такава къща. Модерна. Заобиколена от дървета и с остъклен таван.“

— Веднъж видях една такава къща и много я харесах.

— Внимавай къде стъпваш — Тревър галантно й подаде ръка и я поведе към съседното помещение, разположено на друго ниво. — Това е всекидневната. Съвсем обикновена. На тази стена ще има камина. Трапезарията е тук, а ето и кухнята — Тревър разгърна плана и Кайла се опита да си представи как ще изглежда всичко с изградени вече стени. Разглеждаше скицата и в същото време си мислеше за топлината на широката длан около ръката й.

— Можеш ли да минеш?

— Разбира се — с облекчение щеше да се възползва от възможността да отдръпне ръката си. Но не излезе точно така, защото, докато се провираха през лабиринт с размери два на четири, пръстите му пак здраво подкрепяха лакътя й. — Това е спалнята на домакините. Разбира се, скоро тук ще има стени. Ще трябва да се използват коридорите.

— Жалко е да се затваря пространството.

„Стаите бяха толкова просторни, че човек добиваше усещането, че е на открито.“

— И аз съм на същото мнение. Стените на почти всеки коридор са от високо до тавана стъкло, така че пространствата няма да са напълно изолирани.

През тавана се процеждаха слънчеви лъчи и падаха върху му. Кичурите тъмна коса заблестяха в разноцветна дъга. Брадата ограждаше устните му, толкова чувствени, че изглеждаха нацупени. Кайла отдръпна ръката си и едва устоя на изкушението да сплете пръстите на другата си ръка в дланта му. Всяко негово докосване изглеждаше сякаш неволно, но не беше така. Невъзможно беше мъж с лице и тяло като неговото, да не бъде покорител на женските сърца. Представи си тези сърца окачени на колана му като трофеи. Колкото по-скоро разбереше, че тя не е подходяща плячка, толкова по-добре.

— Какво ще има тук? — попита тя и отстъпи встрани.

— Друга камина.

— Наистина ли?

— Да, защо не.

В мечтите й, в спалнята на домакините винаги имаше камина, но сега предпочете да не споделя това с Тревър.

— Да, разбира се, просто си помислих, че ще бъде великолепно тук да има камина.

— И романтично.

— Предполагам — отмести тя поглед встрани.

— Господин Рул — един от дърводелците се приближи към тях, — извинявайте, ама след като сте тук, искам да ви попитам нещо. Става дума за къта за закуска.

— Разбира се. Идвам веднага.

Отново се върнаха към кухнята.

— Казахте, че тук, в трапезарията, искате прозорец. На коя стена да бъде?

Тревър кръстоса ръце пред гърдите си и се завъртя на токовете на обувките си към Кайла.

— Изглежда ти имаш усет към тези неща. На коя стена би сложила прозореца?

— Но аз нищо не разбирам от строителство.

— Просто те питам за мнението ти.

— Ами — поколеба се тя, — да видим. Тук е юг, нали? А това — изток?

— Да — потвърди дърводелецът.

Тя за миг прецени разпределението.

— А защо не и на двете? — видя изненадата, изписана върху лицата им и побърза да обясни: — Могат ли да се срещнат в ъгъла? Може би ако се сложи едни от онези ъглови покриви от стъкло? Тогава човек ще има усещането, че се храни на открито, заобиколен от дървета.

Дърводелецът скептично почеса главата си.

— Виждал съм такива сглобяеми елементи. Мисля, че може да свършат работа.

Тревър прецени идеята и го потупа по рамото.

— Утре се посъветвай с архитекта и ме уведоми. Идеята ми харесва — после се извърна към Кайла. — Благодаря.

Кайла почувства, че по лицето й плъзва червенина. Той оцени идеята й и това й достави удоволствие.

— Не мисля, че на архитекта ще му бъде приятно, че развалям плана му.

— Архитектът трябва да се тревожи по-скоро за онова, което би харесало на мен.

Излязоха навън и се отправиха към паркираната кола.

— Мисля, че къщата ще бъде много ефектна — гласът й прозвуча искрено. — Завиждам на щастливците, които ще живеят в нея.

— Знае ли човек? Може би това ще бъдете вие с Арон — думите му бяха толкова неочаквани, че тя се препъна в един чувал с циментов разтвор. Тревър рязко протегна ръка, обви кръста й и я привлече към себе, си миг преди да падне. — Внимавай. Добре ли си?

Чувстваше се чудесно, като оставим това, че изведнъж остана без дъх и голата й кожа пламна. Забравила беше колко е приятно да бъде прегръщана от мъж. Ноздрите й се изпълниха с ароматите му — пяна за бръснене, тоалетна вода и пот. Чувстваше твърдостта на силните му мускули. Топлият му дъх погали лицето й, когато той се наведе загрижено над нея.

— Добре съм — заекна тя и отстъпи.

— Сигурна ли си?

— Да. Просто съм много несръчна.

От рязкото движение връзките на единия й сандал се бяха разхлабили. Наведе се да ги оправи и някой от работниците изсвири. Тя рязко се изправи и извърна глава към тях. Всички съсредоточено работеха. И всички изглеждаха прекалено безобидни, за да бъдат невинни. Вдигна поглед към Тревър, който се усмихна притеснено.

— Маниерите им са ужасни. Готова ли си?

На всичко беше готова, за да се махне от това място. Съгласи се да излезе с него, за да успокои Бабс и баща си. Мислеше си, че няма да се забави повече от половин час. Колко време беше нужно, за да отидат до павилиона за сладолед и да купят две фунийки? Но те прекосиха целия град и дойдоха тук. Какво търсеше на строежа? Не беше нейна работа да дава идеи за къщата му. За каква се мислеше?

— По-добре ме заведи вкъщи — каза тя, когато той насочи колата към неравната алея. — Арон ще се събуди всеки момент.

— Обещах ти сладолед.

— Няма значение.

— Но за мен има.

Изглежда наистина беше така. Поне ако съдеше по стиснатите му челюсти. Сега Кайла виждаше един нов Тревър Рул. Той можеше да бъде достатъчно любезен, за да влезе във фонтана и извади оттам едно малко момче, да тика бебешка количка през претъпкания търговски център в съботния следобед, след което да се погрижи тя да се прибере спокойно вкъщи. Но не му липсваше и типичното за мъжете твърдоглавие. Това, присъщо за тях желание да доминират на всяка цена, необяснимо я плашеше и объркваше. Колата също й се струваше странна. Нямаше да се изненада, ако караше мощна, ниска, лъскава и дори вносна кола. Вместо това той шофираше една типично американска, консервативна, обикновена семейна кола, с дълбока задна седалка, която би била удобна за Арон, например.

Господи! Какви мисли й идваха само в главата!

— Какъв предпочиташ?

Тя подскочи, стресната от въпроса му и собствените си мисли.

— Какъв предпочитам?

— Сладолед. Аз — шоколадов с бадеми.

— И аз.

Той я погледна и се ухили.

— Наистина ли?

— Когато става въпрос за моя шоколадов сладолед с бадеми, ставам ужасно сериозна.

 

 

През този, пръв за сезона, неделен следобед салонът за сладолед беше претъпкан с хора. Тревър настани Кайла на един висок стол до прозореца, после търпеливо се нареди на опашката.

— Никога няма да мога да изям това — възкликна тя, когато той се върна при нея с двойна порция сладолед.

— Покажи на какво си способна. Да излезем навън на терасата. Тук си е студено.

Климатичната инсталация в салона за сладолед работеше на пълни обороти и кожата на ръцете и краката й настръхна. Сега тя не знаеше дали да бъде очарована от грижите му или обезпокоена от прекаленото внимание, което той обръщаше на тялото й. Отправиха се навън и при вратата се сблъскаха със семейство с три деца. Малкото момиче на около шест години извика:

— Тате, какво има този човек върху окото си?

Родителите смутено побутнаха децата към салона и с нервен шепот им забраниха да гледат.

— Съжалявам — промърмори Тревър.

Кайла не знаеше какво да каже. Почувства се неудобно и заради Тревър и заради родителите. Разбира се, не можеше да вини децата и тяхното детско любопитство.

— Притеснява ли те, че те виждат с мен? — въпросът му прозвуча рязко и в тона му се прокраднаха нотки на самозащита.

— Не — извика тя и извърна лицето си към него.

— Зная, че превръзката отблъсква някои хора.

— Но привлича други — той я погледна изненадан и тя побърза да поясни. — Бабс казва, че приличаш на разбойник.

— Разбойник ли? — разсмя се той и поклати глава. После усмивката му се стопи. — Разбойник, който плаши децата.

— Арон не беше изплашен — предпазливо каза тя.

— Е, да — напрежението, което го сковаваше сякаш започна да изчезва. — Съжалявам, ако думите на малкото момиче те притесниха.

— Не ме притесниха. Само си помислих, че в такива ситуации ти навярно се чувстваш неловко.

— Започвам да свиквам — той близна от фунийката и прокара език по горната си устна. Изведнъж Кайла се запита какво ли е усещането от докосването на брадата му. Дали беше мека или драскаше? — Понякога дори забравям как изглеждам в очите на другите хора. Като днес. Отначало си сложих къси панталони, после промених решението си и обух тези джинси.

— Защо?

— Ако мислиш, че това тук може да изплаши някого, трябва да видиш левия ми крак — разсмя се той. — Сигурно щеше да се отвратиш от мен.

— Не ставай глупав. Когато си с мен, винаги можеш да носиш къси панталони.

Тревър предпазливо се взря в очите й и се усмихна замислено.

— Ще запомня това — каза той с нисък глас. Развълнуван беше.

По дяволите! Да не би да мислеше, че тя намеква, че биха могли отново да се видят? За да смени темата на разговор тя запита:

— Катастрофа ли си преживял?

— Нещо такова.

Отново сгреши. Явно предпочиташе да не обсъжда причината за състоянието си и с тази тема също беше приключено. Помъчи се да открие за какво друго биха могли да разговарят, но нищо не й идваше наум. Пък и какво ли имаше помежду им, като оставим онзи безумен половин час в търговския център? Но Тревър сякаш не забелязваше това, че нищо не ги свързваше. Уверено я поведе към оградената с решетки сенчеста тераса. Седнаха на дългата пейка, която я опасваше.

— По-добре ли е тук? — попита той след дълго мълчание и огледа ръцете й. — Още ли ти е студено?

— Чувствам се много по-добре — ако отново настръхнеше, причината за това щеше да бъде бедрото му, сега прекалено близо до нейното. Понякога, дори чувстваше допира на меката памучна тъкан до крака си.

— Носиш други обувки — забеляза тя и впи зъби във фунийката.

Той хвърли поглед към краката си, сега наистина обути в леки обувки от гущерова кожа. Кайла можеше само да гадае цената им.

— Доскоро не носех такива високи обувки. Сега си мисля, че никога вече няма да сложа нещо друго.

Около салона за сладолед имаше дълга редица магазини и бутици. Предприемачът, построил пазарния комплекс, по преценка на Тревър, бил един от най-способните наоколо. Той беше създал истински парк в открития търговски център. Върбите свеждаха клони към изкуствения поток, който бълбукаше около речните камъни. Огромни туфи цветя препълваха, срязани на две, бъчви от уиски. Това беше идилично място, където човек можеше да седне на тревата, да нагази във водата, да се разхожда и държи ръката на някого, когото обича. Друга една двойка се приближи към терасата. Очевидно те бяха така погълнати един от друг, че не забелязаха Тревър и нея самата, седнали навътре в сянката. Разговаряха тихо и стояха прегърнати като всички влюбени в света.

— Ти очевидно не си израснал в тази част на страната — тя прочисти неловко гърлото си и се зачуди дали и Тревър ги е забелязал.

Той не отговори веднага и тя вдигна очи към него. Стоеше, вперил поглед в мъжа и жената. Когато почувства, че тя го гледа, виновно изви глава към нея.

— Не, във Филаделфия. Завършил съм училище на североизток.

Мъжът сега галеше ръката на жената. Дланта му се плъзна по лакътя и рамото и се спря върху шията й.

— Затова не говориш с акцент — каза Кайла.

Мъжът леко целуна жената.

— Сигурно.

Жената изви главата си назад и каза нещо, което разсмя мъжа.

— Имаш ли семейство? — задъхано прошепна Кайла, сякаш жадните мъжки устни докосваха нейната шия.

— Семейство? — безизразно повтори Тревър. — А, семейство. Да, имам баща. Адвокат е.

Устните на мъжа погалиха кожата й под яката и той зарови лице в шията й. Тревър прокара език по устните си.

— И това е всичко? Само баща ти?

Жената сподавено извика и постави ръката си върху гърдите на мъжа. Ръцете му бавно галеха гърдите й.

Тревър неудобно се раздвижи върху пейката и се изкашля.

— Това е всичко. Майка ми почина преди няколко години. Нямам братя или сестри.

Мъжът и жената до тях се целунаха. Жадно. Устните им се сляха. Ръцете и краката им инстинктивно се раздвижиха, изпълнени с копнеж, двете тела се притиснаха едно към друго. От тях се изтръгнаха въздишки на удоволствие и възбуда. Кайла почувства, че мускулите на бедрото, което сега плътно се допираше до крака й се стегнаха.

— Оближи го.

Кайла стреснато вдигна очи и срещна настойчивия му поглед.

— Какво?

— Оближи го. Бързо. Преди да е потекъл — с разтворени устни и разширени очи тя стоеше безмълвна, вперила очи в него. — Сладоледът ти.

Сякаш събудена от сън, тя рязко се отдръпна.

— О! — Разтопеният сладолед се стичаше по пръстите й.

Тревър се изправи с болезнен израз на лицето.

— Свърши ли?

Тя погледна надолу и с изненада забеляза, че е смачкала фунийката на топка в дланта си.

— Да.

Пое дълбоко дъх, но сърцето й все така лудо биеше. Устата й пресъхна. Господи, защо не можеше да си поеме спокойно дъх? Кислород, от това се нуждаеше, за да спре виенето на свят, което я обзе за пръв път, когато той спомена възможността тя и Арон да заживеят в къщата.

Тревър отнесе отпадъците до кошчето за боклук недалеч от изхода на верандата. Кайла се изправи, и макар че коленете й трепереха, го последва. Той с удоволствие я наблюдаваше заобиколена от цветята, които растяха покрай решетката. Слънцето падаше върху косите й, които сякаш ограждаха лицето й с огнен пламък. Разтворените й устни бяха червени и влажни. Погледна към слънцето и извитите й ресници се сплетоха около кадифените й очи.

— Тревър? Нещо не е наред ли?

— Не — отвърна той с дрезгав глас. — Просто си мислех за слънчевите бани, които правите на покрива — по шията й плъзна ярка червенина и се разля нагоре по страните й. Не отвърна нищо. Но не можеше да откъсне поглед от лицето му. Стоеше като омагьосана. — Гледката сигурно си заслужава.

Тя мъчително преглътна.

— Да, Бабс има страхотна фигура.

Измина сякаш цяла вечност, преди той меко да добави:

— Не мислех за Бабс.

 

 

Когато спряха пред къщи Кайла знаеше, че на всеки прозорец има чифт очи. Прииска й се да скочи от колата и да се спусне към предната врата, но знаеше, че джентълмен като Тревър няма да допусне това. Той заобиколи колата, отвори вратата и й подаде ръка. Тя се престори, че не я забелязва. Не можа да си наложи да го докосне. Само вдигна объркан поглед към него. Не смееше да го погледне от мига, в който той така недвусмислено заговори за слънчевите й бани.

— Благодаря, Тревър. Прекарах чудесно.

Колко си досадна, Кайла! Навярно той няма търпение да се отърве от теб.

Нямаше как да не си покажа рогата и да пропусна да изкоментирам слънчевите й бани. Сигурно това провали всичко, мислеше си Тревър.

— Аз също — изведнъж почувства, че новите обувки му убиват и той престъпи от крак на крак. — Е, довиждане.

— Довиждане.

Извърна се към вратата и едва не се блъсна в майка си, която пък толкова бързаше да излезе на терасата, че почти се спъна в собствените си крака.

— О, божичко — пламна Мег. — Радвам се да ви видя отново господин Рул.

Изненадата беше прекалено фалшива. Тревър знаеше това и Кайла знаеше, че той знае. Искаше й се земята под краката й да се разтвори.

— Здравейте, госпожо Пауър — поздрави Тревър.

— Току-що направих сандвичи и лимонада. Ще вечеряме навън, в задния двор. Защо не се присъедините към нас?

Тревър хвърли поглед към Кайла. Усмихваше се нервно. Реши, че е по-добре да не приема поканата. Днес и без това насили нещата повече, отколкото трябваше. Поне да си беше спестил репликата за слънчевите бани… Но по дяволите! Тя ядеше сладоледа си сякаш правеше еротично упражнение и той трябваше да понася това! И май че провали всичко. В кожата си не можеше да се побере, но трябваше да отклони поканата на Мег.

— Звучи великолепно, но ме чака работа.

— Колко жалко — усмивката на Мег се стопи. — Е, може би някой друг път.

— С удоволствие — Тревър се усмихна и към двете, после с бързи крачки прекоси алеята. В момента, в който колата му изчезна от поглед, Бабс и Клиф се изсипаха пред вратата.

— Как беше? — попита Бабс. — Покани ли те пак?

— Ще се видите ли отново?

— Помоли ли за разрешение да те потърси отново?

— За Бога! — нервно възкликна Кайла. — Кога най-после ще пораснете и ще ме оставите на мира — тя рязко се извърна и влезе в къщата.

Но на кого се сърдеше? На Тревър? На родителите си? Та техните намерения бяха най-добри. На Бабс? Или на себе си? Защото все пак съжаляваше за отказа на Тревър, нали?

 

 

— Не, Арон, не — повтори Кайла за стотен път. — Не докосвай цветята.

Бяха в задната стая на „Цветни тичинки“. Мег, която се грижеше за Арон, докато Кайла беше на работа, трябваше да отиде на зъболекар. Някаква поръчка бавеше Клиф и затова тя взе Арон в цветарския магазин. Надяваше се, че няма да се забави. Сега се опитваше да приключи месечното счетоводство и в същото време не сваляше поглед от Арон. Когато си разпределиха ангажиментите в магазина, Бабс сама предложи да поеме цялата работа с клиентите, ако Кайла се справи с аранжирането, сметките и счетоводството. Бабс обичаше да общува с хората, но аранжираните от нея букети бяха истинска катастрофа. А Кайла можеше да си позволи сама да избира времето, в което да оправя счетоводството и това беше важно за нея, защото трябваше да се грижи за детето.

Приключваше с поредната сметка, когато до слуха й достигна звука от камбанката на входната врата. Не обърна внимание, докато Бабс не я извика.

— Да? — разсеяно отвърна тя, без да вдига поглед от счетоводната тетрадка.

— Имаш клиент.

— Кли…

Въпросът замря върху устните й, когато Тревър Рул разтвори пред себе си летящите врати между магазина и задната стая и влезе.

— Здрасти.

Зад него пристъпи Бабс, ухилена до ушите.

— Помислих си, че навярно ще пожелаеш лично да обслужиш клиента.

 

 

Кайла хвърли унищожителен поглед към приятелката си. Неделната вечер беше истинско мъчение. Вечеряха на масата под дърветата в задния двор. Боята на старата маса беше напукана и се лющеше. Откакто Кайла се помнеше, тя стоеше навън.

— Няма ли да кажеш нещо? — бе попитала Бабс с пълна уста.

Ядяха от прочутия печен фасул на Мег.

— Няма нищо за казване — отвърна Кайла. — И защо и тримата не ме оставите на мира?

— Не можеш да ни излъжеш — не спираше Бабс. — И не е спортсменско да ни държиш в неизвестност.

Кайла остави вилицата си до чинията, впери поглед надолу и бавно преброи до десет, преди отново да вдигне глава.

— Добре. Отведе ме в гората, паркира, разкъса дрехите ми и се любихме страстно и до забрава на задната седалка на колата му. Приличахме на диви животни, обзети от похот и сласт.

Кайла беше единствената, която се усмихваше, когато свърши.

— Не е много смешно — кисело забеляза Мег. — Вече месеци наред ти повтаряме, че си прекалено млада и хубава, за да се затваряш. Насърчавахме те да започнеш да се срещаш с мъже. Господин Рул е първият, от когото не избяга. Просто се притесняваме за теб.

— Това се опитвам да ви кажа, мамо — уморено въздъхна Кайла. — Няма за какво да се притеснявате. Имах съпруг. Казваше се Ричард Страут. Той ще остане мой съпруг до смъртта ми. Никога вече няма да се влюбя, няма да обикна другиго, освен Ричард и не търся някого, когото да обичам по този начин.

— Любов, любов, любов — раздразнено извика Бабс. — Винаги ли трябва да намесваш любовта? Защо не излезеш просто така. Да се забавляваш. Не е необходимо да бъдеш влюбена в някого, за да се забавляваш, когато си с него.

— Може би при теб е така, но при мен не е. А и ти, Бабс, много добре знаеш, че мъжете не извеждат жените просто така, без да очакват нищо в замяна. Извинявайте — обърна се тя към Мег и Клиф, когато лицата им пребледняха, — но днес нещата са такива. А сега да се разберем. Не искам да чуя повече и дума за Тревър Рул или за когото и да е друг мъж. Не съм стока за продан. Ясно ли е?

Молбата й беше удовлетворена и всички смениха темата, но Кайла знаеше, че въпросът с Тревър Рул не е приключен. В понеделник родителите й скачаха всеки път, когато телефонът иззвънеше. В магазина беше същото с Бабс. Кайла беше благодарна, че никое от обажданията не беше от онзи, за когото те се надяваха. Благодарна, но и малко разочарована. Той поне трябваше да се опита да се свърже с нея и тя да му каже, че не иска да го вижда повече. Това щеше да й достави удоволствие. Но въпреки усилията, които полагаше, мислите й често се връщаха към него.

А сега, когато го видя на вратата, сърцето й подскочи.

— Здравей, Тревър.

Помисли си, че някой умен дизайнер го е наел да представя джинсите му. Стояха му великолепно. А гърдите и раменете му изпълваха памучната риза. Косата му беше разрошена от вятъра. Превръзката на окото създаваше усещане за опасност около него, правеше го да изглежда като наемник, като мъж, който живее на ръба и с когото трябва да внимава. Много да внимава.

Но в явно несъответствие с усещането, което внушаваше, Тревър се наведе към Арон, който стоеше пред хладилния шкаф с цветя.

— Поздрав на каубоя!

Арон възторжено заудря с длани по студеното стъкло. Тревър го потупа по гърба и той издаде висок гърлен звук. Явно това беше поздрав. Отправи към неочаквания посетител щастлива усмивка, която разкри всичките му зъби.

— Имам работа. Извинете — обади се Бабс и изчезна.

Без да знае защо, Кайла стана от стола, на който седеше. После, когато Тревър също се изправи, тя пък седна. Ако можеше да се погледне отстрани, би се разсмяла.

— Изглеждаш чудесно — опита се той да наруши мълчанието.

Тя погледна семплата си рокля. Беше с цвят на шампанско, цвят, който й стоеше добре. Но не беше нищо особено и тя се зачуди защо той изобщо прави въпрос от това. После се сети, че досега винаги беше небрежно облечена.

— Благодаря — трябваше ли да му каже, че и той изглежда добре? Но това не беше точно така. Той беше направо… секси. А подобно нещо нямаше да му каже, защото подозираше, че той добре го съзнава.

— Тук мирише хубаво.

Тя се застави да пусне химикалката, която стискаше здраво.

— Това е едно от предимствата на работата в цветарски магазин. Винаги ухае приятно.

— Мислех, че е от теб. Парфюмът ти.

Кокалчетата на пръстите й отново побеляха. Откъсна очи от лицето на Тревър и погледът й попадна върху Арон.

— Не, Арон — заобиколи бюрото и се спусна към него, за да спаси карамфилите. Те стояха в кофа с вода. По-късно трябваше да изпълнят една поръчка за венец. Коленичи и се опита да отвлече вниманието на немирния си син. — Ето, играй с Мечо Пух.

Когато отново се изправи, едва не се блъсна в Тревър. Бързо отстъпи назад.

— Не спира и за минута — нервно подхвърли тя и докосна златната верижка на врата си, която като че ли привлече вниманието на Тревър. Навярно и граф Дракула не се е взирал толкова настойчиво в нечия шия.

— Арон винаги ли е в магазина с теб?

— Не — Кайла обясни за ангажимента на майка си. В този момент не беше много сигурна дали предпочита майка й да се върне и да я избави от необходимостта да бъде сама с Тревър. Разбира се, на Бабс не можеше да се разчита. Или може би беше по-добре майка й никога да не разбере за посещението на Тревър в магазина. Но защо сама правеше такъв проблем от това? Той беше просто още един клиент.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— О, да. Искам да поръчам малък букет. От онези, които се носят на колана.

Разбирам.

Изведнъж я обзеха противоречиви мисли. На първо място, за кого беше букетът. После, ако това беше единственото, което желаеше, защо не направи поръчката при Бабс? После си помисли, че той може би изобщо не иска да я види. Може би Бабс го е довела тук, когато единственото, което той е искал, е да даде поръчка в „Цветни тичинки“.

— Да, сега. Ето сега ще напиша поръчката — тя издърпа бележника и взе химикала. Попълни името му. — Какво точно би искал?

— Не съм съвсем сигурен. Какво ще ми предложиш? — той застана зад нея. Краката му докоснаха полата й и кой знае защо тя си спомни за френския филм, на който Бабс я заведе преди няколко месеца. Притвори за миг очи, за да прогони еротичното видение. После пое задавено въздух и попита:

— Какъв е поводът?

— Банкет. Неофициален.

Какъв банкет? Къде? За кого беше букетът?

— Банкет. Добре.

— Харесвам орхидеи — каза той.

— Орхидеи?

— Да. От онези големите, пухкави и бели.

„Никога няма да се сетиш какво намерих на следващия ден в кутията. Онзи първи букет от орхидеи, който ми подари за пролетния бал в колежа и който аз сложих на рамото си. Помниш ли? Бях го запазила. Тогава се влюбих едновременно в теб и в Боу белс.“

Кайла вдигна смаян поглед към него.

— Боу белс?

— Моля?

— Боу белс. Описа тях. Рядък хибрид са — тя замълча за миг и после продължи: — Много са красиви. Имат големи бели набрани венчелистчета и дълбока златна чашка.

— Точно това имах пред вид.

— Аз… Ще ги поръчам в Далас. За кога ти трябва букетът? — защо той я гледаше с този гладен поглед и защо тя потръпна?

— Събота вечерта — приближи се той към нея.

— Да, разбира се — задъхано рече Кайла и си помисли, че в магазина е необичайно тихо, а те са толкова близо един до друг. Наведе се над бюрото си.

— Един цвят или два?

— Два.

— Скъпи са.

— Няма значение.

— В колко часа искаш да бъде изпълнена поръчката?

— Ти ли ще ги доставиш?

— Да.

— Тогава моля те, донеси ги в събота следобед.

— Адресът?

— Ийст Стратън, двеста двайсет и три.

Пръстите й изведнъж омекнаха и тя изпусна химикалката. Тя се плъзна по бюрото и падна. Кайла се извърна и впери поглед в привлекателното, смугло лице, което сега са наклони към нея.

— Но това е моят адрес.

— Ще дойдеш ли на банкета с мен?

Тя поклати мълчаливо глава, без да откъсва поглед от него. После се чу да казва:

— Не, не мога.

— Не те каня на среща — побърза да уточни той. — Това е банкет за банкери и политици. Група предприемачи ще представим на кинолента проекти за бизнес перспективите пред общността тук.

— А аз какво общо имам с това?

— Цял живот си живяла тук. Аз все още съм чужденец в града. Бих искал да ме представиш на някои хора.

Ако имаше нещо, за което Кайла можеше да бъде сигурна, това беше фактът, че Тревър не се нуждае да бъде представян. Само една усмивка като тази, която сега се изписа върху лицето му и всички, особено жените, щяха да втурнат към него. С тази усмивка той можеше да продаде всичко — от паста за зъби до бренди. Той беше от хората, които привличаха еднакво и мъжете, и жените. Всеки би искал да бъде негов приятел.

— Не, Тревър, съжалявам, но не мога.

Ако не се страхуваше толкова от него, може би щеше да приеме. Но той беше прекалено привлекателен. Само ако я видеха, че е с най-новата и добра партия в Чандлър, клюките щяха да започнат. До неделя сутринта приятелките на майка й вече щяха да планират сватба.

Той въздъхна разочаровано и разтърка врата си.

— Никога не съм мислил, че трябва да стигна до тук, за да поканя красива жена на среща, но нямам избор.

— До къде да стигнеш?

Той я погледна изпод вежди и нежно се усмихна. Зеленото око блестеше.

— Дължиш ми услуга.

— И двамата ли забравихте за този малък разбойник? — на вратата, Бабс явно разгневена, държеше Арон на ръце.

Той стискаше в мокрия си юмрук три смачкани карамфила. Стъпкани карамфили бяха разпилени по пода на стаята и магазина. От стъблата им капеше вода. С другата си ръка Арон протягаше към тях друг увехнал цвят.

— О, Господи! Бабс, съжалявам! — Кайла се втурна напред и измъкна Арон от ръцете й.

— Няма нищо. Той само унищожи карамфили за около десет долара. Е, и една ваза, в която се опита да натъпче своя Мечо Пух. Явно много сте били заети тук — премести тя шеговит поглед от Тревър към Кайла.

— Ние… Господин Рул тъкмо поръчваше… цветя.

Бабс ги погледна многозначително, после се усмихна лукаво и отново се върна в магазина.

— Е? — попита Тревър. — Какво ще кажеш за събота вечер?

— Не зная — Кайла и Арон воюваха за карамфилите. Тя се страхуваше, че той ще се опита да ги сдъвче, а не беше сигурна дали не са отровни. Когато накрая изгуби схватката, Арон посегна към обиците й.

Как можеше едновременно да се бори с него и да вземе подобно решение? Трябваше хладно да откаже поканата на Тревър, независимо, че беше така мило отправена. Досега не й се беше случвало да пише поръчка за цветя, предназначени за нея. Смущаваше я това внимание от страна на мъж, когото едва познаваше.

Но му дължеше услуга и ако за него това беше делова среща…

— Не е лична среща? — предпазливо попита тя.

— Не.

— Не искам да ме разбереш неправилно.

— Вярвам ти.

— Мисълта ми е, че съм вдовица и не приемам покани за лични срещи.

— Вече ми го каза.

Наистина ли? Защо тогава толкова се съпротивляваше? Дали не правеше прекалено голям въпрос от нищо? Би било смешно.

— Добре тогава, ще дойда.

— Великолепно! Ще се видим в събота към седем. И не забравяй букета.

— Наистина ли искаш това от мен?

— Разбира се. Довиждане, Арон — той погъделичка момчето под брадичката. — До събота, Кайла.

Само миг след като излезе през летящите врати, Бабс връхлетя при нея.

— До събота, Кайла. Правилно ли чух?

— Да. Отивам на банкет с него.

— Страхотно! — каза Бабс и плесна с ръце. — Какво ще си сложиш?

— Нищо няма да си сложа — но когато устните на Бабс се свиха и заприличаха на малко „о“, Кайла примирено въздъхна. — Искам да кажа, че няма значение какво ще облека, защото това не е интимна среща.

— О, да.

— Не е. Става дума за бизнес и той ме помоли да изляза с него, за да го запозная с хората тук.

— Ъхъ.

— Това е!

— Ъхъ.

— Не е интимна среща.

— Ъхъ.

— Сам го каза. Не е интимна среща.