Йоан Владимир
Атентатът (4)

4.

— Предал си ме вече, нали, Евтиме? По очите ти чета.

— Не съм. Но те могат да виждат кръвта ни…

— Знам.

— Поръсих капчици навсякъде из Царевец. По всичките пътеки ще има засади.

— Много добре.

— Не е ли по-разумно да се откажем?

Изпод качулката се разнесе задавен гърлен смях.

Знаех, че ще го намеря тук. Дори ми беше странно как витеците не се бяха сетили да завардят това място. Малката черквица някога бе носила неговото име — храм „Свети Георги“. Сега беше превърната в беседка, с изглед към Янтра. Кръстовете от куполите й бяха свалени, една от стените бе срутена, останалите бяха гъстообрасли с бръшлян. В дъното бяха наредени няколко ковани пейки. Дотук почистващите машини не стигаха и подът бе заринат с пластмасови кутийки и опаковки от станиол. Мястото, където някога е бил олтарът, сега бе леговище на бездомна котка. Лениво излегната върху купчинка смет, тя протягаше лапички, миеше се и ни гледаше с присвити очи.

— Отколе е така. Те следят нас, ние следим тях. Познаваме се. И ти също би трябвало да ги познаваш, Евтиме. Така че не ми говори глупости.

— Значи онова с белязването на пътя е било блъф?

— Разбира се. Колкото повече витеци устройват засади из хълма, толкова по-малко ще пазят Шар. Просто е, чак да не повярваш, че се хванаха.

— Как мислиш да проникнеш?

— А заслужаваш ли да ти кажа?

— Обиждаш ме, пресветли…

Той се поразмърда, вдигна ръце и леко смъкна качулката си. Сияйните му сини очи се взряха в ясното небе.

— Тази нощ над Царевец ще има буря. Илия обеща да намине. Дяволските изчадия ще си имат ядове.

— Повикал си и него?

— Оредяхме, та трябва да си помагаме. И аз се бих редом до него в Пловдив.

Настръхнах.

— Да — кимна спокойно той. — Онова в Пловдив беше провал. Не се тревожи. Тук няма да го допусна. Всеки се учи от грешките си. Дори аз.

Не вярвах на ушите си, че нарича пловдивския апокалипсис отпреди четири години така невинно „провал“. Там бурята и пожарищата бяха върлували с месеци. Знаех, че накрая са убили майката-верени на града. Но град не беше останал.

— Не смей да ме съдиш, Евтиме — изсъска той, сякаш четеше мислите ми. — Спомни си Содом и Гомор. Те изгоряха по Божия казън! В Пловдив аз поне людете пощадих.

— Не трябваше ли? — попитах тихо.

— Ти ми кажи! Ти си отецът и твое е паството! Огледай се и ги виж! Виждаш ли да са заети с друго, освен пиянство и разврат? Содом е бил благочестиво място, сравнен с града ти.

— Прав си, не бива да те съдя — отвърнах сухо. — На никого от нас не е дадено правото да съди.

Той се изправи сковано и се надвеси над мен. Чертите на красивото му младежко лице бяха разкривени от ярост:

— Аз съм воин во Христа, отче Евтимие — каза задъхано, натъртвайки на всяка дума. — Твой дълг е да се грижиш за спасението на душите. Моят дълг е да убивам.

Гледах святкащите му очи, засенчени от златисти къдрици, хубавото му бяло лице и ореола от лъчиста светлина, който го обвиваше. И осъзнавах, че го мразя.

… Боже, вседържителю. Обречен е Търновград. Не ще удържим още един пристъп. Бойците ни се свършиха… С що те разгневихме, Господи, та не ни помагаш? Поради що отвърна от нас лицето си и не чуваш молитвите на благочестивите миряни? Малко ли свещи палят и малко ли сълзи изплакаха? Литургиите и молебените, дето отслужихме, малко ли бяха? Не за твоя прослава ли съградихме Света гора Търновска? Нечисто място ли е градът ни, престолнина на царе и патриарси? Ако е вярата ни да изпиташ, колко мъка още трябва да изтърпим? Ако за грехове ни наказваш, както кога ни проводи чумата, защо и децата мъчиш, невинните, с какво са и те съгрешили?

Измаилтяните ни заплашиха да разтурят града и всички ни да изколят, ако не се предадем. Първенците моята дума чакат. А аз не зная що да реша. Града ли да предам в ръце на друговерци, или людете му да хвърля на погибел. Тебе кой ти е по-мил, Господи, града ли, людете ли…

Грешен съм, Господи, страх ме е. Ако превземат града ни със сила, връз мене ще падне грехът от кръвта на невинните, задето не съм ги опазил. А ако го предам, ще опустее престолът ми и ще е мое бремето на последен пастир. Кой грях ще ми опростиш по-лесно? И кое аз самият ще имам сили да си простя?

… Скитах безцелно из града до залез слънце и обмислях откъде ще мога най-добре да наблюдавам небето над Царевец тази нощ. На свечеряване се качих в едно увеселително влакче, водещо нагоре към Арбанаси. Тук, в разкошните вили, накацали по хълма, фиестите се вихреха почти денонощно, но пък улиците бяха по-спокойни, отколкото долу, в центъра на града. Избрах си тиха алея с кестени и пряк изглед на югозапад.

Още с първото помръкване на дневната светлина блесна яркото улично осветление, а над Трапезица изригнаха фойерверките, отбелязващи началото на веселбите. Откъм най-близката до алеята вила за кратко гръмна джазова музика, после утихна. На съседната пейка се настаниха двойка влюбени, притиснаха се един към друг и загукаха приглушено. Гледах на юг и търпеливо чаках.

Следях всеки нюанс или сянка по небето, доколкото изобщо бе възможно да различа нещо от блясъка на града. Бурята дойде от юг и въпреки всичкото ми старание успя да ме изненада.

Първата светкавица просветна и угасна точно над бившата патриаршия. Гръм не се чу. Нищо не последва, сякаш някой само изпитваше бдителността на врага. Близо десет минути небето остана спокойно, въздухът дори не миришеше на дъжд.

Следващата мълния блесна за част от секундата и падна някъде в подножието на хълма. Осветлението в цялата източна част на Царевец премигна и се изключи. Веднага след нея друга мълния порази главната порта. Предположих, че е повредила наблюдателната апаратура, защото под стената се разрази краткотраен смут.

По източния склон се задейства аварийното осветление, така че ясно видях красивия син змей, който излетя оттам, разпери криле и вдигна ръце нагоре да прогони облаците. Мълнията удари точно основата на крилете му. Той изви гръбнак, изрева от болка и описвайки кръгчета, полетя надолу.

Бях сигурен, че на охраната на хълма ще е нужна само минута, за да осъзнае естеството на бурята и да се мобилизира. Сега бе мигът за главния удар и онзи горе не го пропиля.

За секунди въздухът се насити с тежка, гореща влага. Иззад едва различимите в чернотата на небето облаци право надолу се стрелна пламтяща колесница, теглена от двойка оранжево-червеникави крилати коне. Оттук не можех да различа Илия сред пламъците, нито лъка му с мълниите. Цялата колесница, заедно с конете, се стовари върху централния купол на Резиденцията. Стъклото пламна ослепително, пропука се и рухна с грохот.

Плисна дъжд.

Като ято подплашени лястовици от целия хълм захвърчаха змейове. Атакуваха колесницата по двойки или се нареждаха като жив щит над Резиденцията. Илия бе побеснял. Фучеше, ловко промъквайки се между тях, и стреляше сякаш напосоки. Знаех, че не може да удържи дълго на отпора им, но целта му явно не бяха змейовете, а някакви видими само за него наземни обекти. Гледах като омагьосан. Към алеята ми се стичаха хора. Младата двойка до мен подвикваше и ръкопляскаше.

Зрелището бе кратко. Притисната от дузина змейове, колесницата рязко се вдигна и изчезна някъде високо над облаците. Също толкова неочаквано, както беше дошла. Множеството около мен дълго и възторжено аплодира. Те бяха видели само бурята и причудливия „танц“ на охраната. Не се и опитваха да разберат какво се е случило.

Аз се опитвах, но не успявах докрай. „Утре“, бе казал пресветлият. Утре.