Йоан Владимир
Атентатът (2)

2.

— „Изборът е тънката граница, разделяща духа от разума. Духът съществува сам по себе си. Разумът съществува чрез непрекъснат акт на избор. Духът е отправната точка, затова го наричаме животворящ дух. Разумът, стъпка по стъпка, извървява пътя на избора, за да се докаже като такъв…“

„Все още не разбирам — отекна в мислите ми звънлив, почти детски глас. — Защо тогава човеците смятате духа за чист и свещен, а разума за грешен?“

Вдигнах поглед от книгата.

— Светостта на духа е именно в невъзможността му да избира. Духът е изначален и безкраен. Разумът, избирайки, допуска грешки. Висшият разум се стреми да следва дълговете на духа. Ето, чуй по-нататък: „С раждането духът приема оковите на разума, затова и изборът да се роди е първият грях на душата, а смъртта е последният избор…“.

„Ти не си направил още този избор…“

— Не съм. Душата ми е напуснала плътта, но все още не се е освободила от разума си. И от правото да избира.

„Според твоята догма аз нямам душа. Само разум и плът. Значи ли това, че всеки мой избор е грях?“

— Тъкмо напротив, велика. Ти нямаш душа, която плътта или разумът да омърсят с грях. Значи всеки твой избор е праведен.

„Но това е абсурд, Евтиме. Какво съм аз според догмата ти тогава — демон или светица?“

— Нито едно от двете. За догмата ти просто не съществуваш, велика Шар…

„Ти ме виждаш. И ме чуваш. Колко струва догмата ти пред истината, Евтиме?“

Ето това се опитвах да обясня всяка сутрин…

Шар Кан се беше полуизлегнала на най-високата площадка в Храма на Търновската резиденция. Изящните й, прозирни криле бяха прибрани и надиплени, люспите й блещукаха с всички цветове на дъгата, отразявайки светлинките на десетките огньове, горящи в Храма. Едната й издължена глава беше високо вдигната и се взираше в мен с рубинени очи, втората се поклащаше умислено и ритмично върху тънката змийска шия, третата бе подпъхната под огромното й туловище и сякаш дремеше. Толкова красива и величествена бе тази шар-верени, дете на слънцето и майка на змейовете, че ме болеше до плач да я гледам…

Гласчето, с което говореше в мислите ми, понякога звънтеше радостно като камбанка, друг път ромолеше нежно или шептеше приспивно, сякаш искаше да ме приласкае. Разбирах я. Ролята й на пчела-майка за змейовете я превръщаше в затворник. Беше прекарала безброй дни и нощи, месеци, години, векове в Храма на града, докато змейовете от кошера й престрояваха Търново в рай под небето. Веднъж в годината, на Еньовден, й позволяваха да лети. Тогава из целия град лумваха огньове, всички се струпваха по улиците, за да се радват на летежа й, а тя дълго и самотно кръжеше между облаците…

„Прочети ми още за душата“ — помоли Шар.

Бях коленичил под площадката и следях редовете на книгата с премрежен поглед:

— „Същност и неизменна цел на духа е единението със Създателя. Когато напусне плътта и се освободи от разума, душата се връща при Него. Връща се променена…“

„Тогава твоят Бог е същият като мен. Душите се стремят към него, както и моите чеда, змейовете, се нуждаят от мене… Нима има разлика?“

— „Ако промяната е твърде голяма, вследствие на погрешния избор на разума, то Създателят може да я отхвърли. Очистването на духа чрез разкаяние е възможен избор на разума, но този избор трябва да се направи, докато разумът и духът са свързани.“

„Никога не отхвърлям децата си! Те са свободни да вършат каквото смятат за правилно!“

— Защото разумът е свободен да избира. А душата — не.

„Човеците отдавна забравиха за твоя Бог. Изоставиха вярата си и превърнаха знанието в религия. Сами избраха свободата на разума пред догмите на душата. Приеха покровителството на змейовете, а ние построихме за тях рай на земята. Какво стана с душите им, Евтиме?“

Бавничко затворих книгата.

— Не знам, велика.

Стоях на колене, обронил глава на гърдите си. Усещах се толкова мъничък, жалък, като догаряща свещ сред блясъка на огньовете наоколо.

„Не тъгувай, Евтиме. Човеците са щастливи.“

— Може ли вече да си вървя?

„Да. Благодаря ти, че поговори с мен. Ще те чакам и утре.“

Изправих се. Двамата витеци от охраната се приближиха. Единият замахна и хвърли върху мен плътно покривало, изплетено от стръковете на ароматни билки. Винаги така забулен ме довеждаха и отвеждаха. Билките бяха нарочно подбрани като защита срещу свръхсетивните ми зрение и слух. Стражите застанаха плътно от двете ми страни.

— Книгата ми! Забравих я — помолих приглушено.

Онзи от лявата ми страна се отдръпна, за да вземе оставената книга. Няколко секунди ми бяха достатъчни. Вдигнах лявата си ръка и впих зъби в златистите вени при китката. Бледа, блещукаща струйка се стече по дланта ми и покапа на пода. Стражът повдигна леко покривалото и ми подаде книгата.

Поведоха ме. Под нозете ми първо се изнизаха широки стъпала от розов мрамор. После гладка бяло-зелена мозайка, право напред и чупка вдясно. Стигнахме до бялата площадка с множество ескалатори. И се загубих. Всеки път поемахме по различно плаващо стълбище, прехвърляхме се, носехме се нагоре или надолу, различен период от време. Накрая винаги се озовавах при огромната каменна арка в подножието на Царевец. Стражите свалиха покривалото, кимнаха ми за довиждане и се отдалечиха, всеки в различна посока.

Вдигнах поглед към мястото, което някога бе мой дом. Триметрова каменна стена ограждаше целия хълм. Над нея се издигаха пилони с горящи и денем, и нощем огньове. Върховете на мраморни здания със стъклени куполи отразяваха небето, слънчевата светлина и трепкащите пламъци, сякаш Царевец цял гореше.

Когато поех по тротоарните плочки, една закачулена фигура изникна като че от нищото и се приближи към мен. Подпираше се на дълга тояга, увита с парцали. Качулката бе ниско спусната, но под нея гласът бе ясен и чист:

— Беляза ли пътя, както ти заръчах?

— Да, пресветли.

— Освен двамата, дето те водят, при нея имаше ли други пазачи?

— Днес не. Рядко при нея сварвам змейове. Но тя говори в мислите им отдалече. Може да ги повика и да ги събере за миг.

— От змейовете не ме е страх, страх ме е от витеците.

— Змейовете също ни виждат. Толкова ясно, колкото и ние тях…

— Нека. Изтребил съм стотици.

— Знам, Змееборецо.

— Следвай ме.

Денем градът бе сънен и пуст. По улиците пъплеха с бръмчене чистачните машини. Миеха и полираха тротоарите, оставяйки след себе си лек мирис на розова вода. Празни увеселителни влакчета щъкаха безцелно насам-натам.

Когато минавах покрай яките колони на платформите за змейове, вдигах поглед нагоре. Те работеха далече извън града и рядко можеше да се срещне някой посред бял ден. Мярнах само двама — един с нежносини криле бе кацнал на ръба на най-високата платформа под Трапезица, другият, искрящо зелен великан, кръжеше над него, ръкомахаше и му разказваше нещо.

Моят спътник пое отново към „Самоводска“. Тротоарът се движеше бавно, можех да надничам през прозорчетата на работилниците. Направих няколко крачки срещу посоката на движение, за да се порадвам на резбовано пано. От истински орех. Изображението напомняше за глава на жена. Косите й бяха преплетени лози с бухнали чепки грозде. Очите й бяха фино издялани птичи гнезда с разперени криле над тях, вместо вежди. От едната й скула към брадичката се стичаше водопад, с две лодчици, оформящи устните. Другата й буза приличаше на звездно небе, само че вместо със звезди бе обсипана с миниатюрни модели на атома. Сякаш някой бе придал образ на първичния хаос. В долния десен ъгъл се четеше мъничък надпис: „Аз съм онази, която ражда“.

Усетих леко побутване по рамото, после видях водача ми да хлътва в съседната работилница. Последвах го. Често минавам оттук и познавам всички художници, макар че никой от тях не може да ме вижда. Затова веднага забелязах промяната в тази работилница. Изящните изделия от мед и бронз бяха изчезнали, липсваха и орнаментите от ковано желязо по стените. Навсякъде бе чисто и бяло, светло. Бавно осъзнавах, че светлината не идва от прозорчетата, а струи от ковача. Много млад, строен, с по детски обло лице. Пред него, на масивния стоманен плот, лежеше отворено ковчеже с инструменти.

Младежът се поклони ниско на спътника ми, после едва-едва вдигна очи към мен. Познах го — Георги Нови Софийски, златарят.

— Добре си дошъл в Търново, братко.

Неясно защо той схвана поздрава ми като упрек и хвърли крадешком поглед към великия си съименник:

— Той ме повика…

Закачуленият сваляше парцалите от тоягата си. Не беше тояга. Беше златното копие на пресветлия Георги. Огънато, нащърбено, с пречупен връх. Преживяло твърде много сражения.

— Никой земен златар не може да го поправи — изрече бавно накрая. — Но ти ще го претопиш и ще изковеш от него меч, млади братко!

Младият мъж покорно кимна.

— Ами аз… за какво съм тук? — попитах.

Кухината на качулката се извъртя рязко към мен:

— А нима може да се изкове як меч от злато без молитва? Ти си тоя ковач и ти ще вплетеш слово в меча ми. Моли се, Евтиме!

… Моля се. Вече не помня колко дни. Сякаш съм отвъд времето. Сам.

Учениците ми грабнаха мечове и излязоха да се бият при крепостта. Моля се и заради тях. В книгарницата останаха недовършени ръкописите. Не ги прибрах. Оставих ги пръснати по писалищата. Бели, празни листове, гротескни и тъжни. Ненапоени с мастило, като суха, неоплодена с дъжд нива. Учениците ми избраха да напоят с кръвта си стените на Търновград. Праведен ли е изборът им, не знам. Кръвта или словото, кое дава повече плод? Моля се.

Най-често се моля в лечебницата. По постелките или направо на голия под лежат осакатени люде. Редя молитва за всекиго и го благославям. А те проклинат. Ако са в съзнание, плачат, вият и кълнат грозно. Рядко някой се протяга и докосва с трескави устни крайчеца на робата ми. И тогава и аз плача.

Бродя из Царевец. Людете са се изпокрили в къщите си, залостили са вратите и прозорците, сякаш вятърът ще довее зло. Такова мъртвило не помня от чумавото време насам. Крача по улиците и слушам далечната врява на сраженията. Молитвата ми е само една думичка, която повтарям при всяка стъпка: „Господи, Господи, Господи“…

Вечер всичко утихва. Тогава се моля в покоите си. Моля се горестно, часове наред. Понякога откъм вражия стан под крепостта дочувам протяжната песен на имамите. Те също се молят. И се питам: тях или мен чува Бог?