Кей Хупър
Тайната на Куин (6)

Пета глава

В понеделник Морган вече бе почти напълно убедена, че единствената цел в живота на Куин е да я измъчва. Колекцията на Банистър и залавянето на крадеца бяха на заден план. Всичко, което искаше той, бе да я доведе до състояние на безсънни нощи, изгризани нокти и високо кръвно налягане, да не говорим, че постепенно губеше разсъдъка си.

Неделята бе планирана в този дух. Първо, зоологическата градина, където й показа, че обича животните и това още повече я обезоръжи, след туй пикникът… Пикникът…

От хотела му бяха приготвили храната, а той бе взел със себе си дебело одеяло. Сякаш на тяхна страна, времето ги дари с мек сух ден, щедро слънце и лек бриз. Паркът, който бяха избрали, не бе от най-посещаваните дори в такъв красив ден и те се чувстваха напълно необезпокоявани — като се имаше предвид, че бяха навън, — а тъй като другите хора, излезли на разходка или на пикник, също се уединяваха, мястото бе тихо и спокойно.

Както винаги, Морган се чувстваше напълно комфортно с Куин. Разговорът им бе обикновен и непринуден и той все го насочваше към нея по време на обяда, задавайки й още въпроси за миналото и живота й. След обяда обаче го заинтересува нещо по-различно.

Дори в понеделник сутринта Морган все още се чувстваше с омекнали колене и определено замаяна от спомена за това. Той не бе разкопчал дори едно копче от блузата й, а ръцете му не се бяха спускали по места, които предизвикват неодобрително мръщене в църквата, и все пак бе успял да я прелъсти напълно — с целувки. Никога досега не бе изпитвала нещо подобно на томителното безпаметно желание, което той пораждаше у нея. Беше едновременно емоционално и физическо, един толкова абсолютен копнеж, че бе напълно завладяна от него. И от Куин.

— Нарочно го правиш — малко немощно го бе обвинила тя, когато най-сетне бе престанал да я целува. Лежеше на одеялото, което бе добре дошло, иначе краката й нямаше да я удържат.

Усмихвайки се, докато галеше пламналата й буза с уверени пръсти, ала с потъмнели очи, Куин бе промърморил с леко предрезгавял глас:

— Разбира се, че го правя нарочно. Искам да ме желаеш, скъпа моя.

Тя бе възкликнала спонтанно, смаяна от отговора му, ала думите му не бяха в състояние да я притеснят. Радваше се, че си беше замълчала, защото ако бе казала за какво си мислеше в онзи момент, сигурно щеше да продължава да се изчервява и в понеделник. „Желая те! Кога ще те имам?“

Макар че ако бе задала открито въпроса, може би Куин нямаше да я остави пред вратата и късно следобед, сбогувайки се само с лека целувка. А може би пък щеше.

— Тази вечер имам много работа — бе казал извинително, преди тя да успее да го покани вътре. — Но сигурно ще се видим по някое време утре в музея.

Не прилича на уговорена среща, умуваше Морган в понеделник. Мислеше за това — и за него — цялата сутрин и направо полудяваше от спомените от предния ден. Нарочно се забави за обяд — с надеждата той да се появи, ала трябваше да хапне сама в едно кафене близо до музея. (Навярно той си отспиваше. Сигурно точно това правеше.) Щом се върна на работа, завари музея препълнен, няколко проблема, които се нуждаеха от вниманието й, и никакъв Куин. В четири часа, докато правеше още една обиколка на изложбата, вече бе толкова обсебена от мислите си, че дори не чу името си по радиоуредбата.

— Морган?

Тя откъсна поглед от витрината, където бе изложен диамантът „Болинг“, и видя Макс, застанал до нея.

— О-о. Здравей, Макс.

Той се усмихваше бегло, ала в проницателните му очи се четеше загриженост.

— Добре ли си?

Тя примигва.

— Разбира се. Защо?

— От десет минути те викаме по уредбата.

Морган имитира усмивка.

— Съжалявам. Нещо съм се… разсеяла. Някакъв проблем?

— Не. Разговарях с една репортерка от „Кроникъл“ за изложбата. Тя е довела фотограф да направи няколко снимки на колекцията — и на нас. Изложбата е толкова успешна, че ставаме известни.

Фотографи… Днес косата й бе пусната свободно и не изглежда много делова или изискана, помисли Морган. Погледна се да види с какво е облечена и с лека изненада установи, че е с къса черна пола и дълъг виолетов пуловер. И виолетови обувки с висок ток. Виолетови? Странно. Не си спомняше да има виолетови обувки. Откъде ги бе взела? Добре ли изглеждаше за снимка във вестника? Надяваше се да е така.

— Морган?

Тя отново погледна Макс и не повярва на ушите си, когато чу собствения си глас да пита сериозно:

— Може ли да се снимам с виолетови обувки?

Макс, човек с редки качества, който не само че никога не се поддаваше на изненади, но и бе необичайно прозорлив по отношение на хората, й отвърна, без да мигне:

— На мен ми харесват.

Морган усети как се изчервява.

— Хмм. Добре.

Той се усмихна.

— Имаш ли да ми кажеш нещо?

Тя вдигна ръка и потърка раздразнено челото си, установявайки, че се е намръщила. Дали не се бе мръщила така през целия ден?

— Не, всъщност… Хайде да ходим да се снимаме.

Макс не настоя. Но Сторм прояви по-голямо любопитство, когато по-късно през деня Морган й отговори напосоки точно преди да затворят музея.

— Ще си припомня, щом стане нужда — сериозно каза Сторм.

— Какво ще си припомниш? — Да я убият, Морган не се сещаше какво е казала. Или дори за какво са разговаряли.

— Къде да си купя от тези удобни виолетови обувки.

Морган се втренчи в нея.

— Не си спомням да сме говорили за обувки.

— Не. Попитах те казали ли са ти, че тази вечер сме с един пазач по-малко.

Като се облегна малко отпаднало на рамката на вратата в компютърната зала, Морган избъбри:

— Господи, не съм чула.

— Доста си разсеяна днес — съгласи се Сторм.

— Разсеяна? Просто не съм тук. Не знам какво става около мен. Някой можеше да си излезе с цялата колекция на Банистър и пак нямаше да забележа нищо. — Тя се намръщи. — Защо ще бъдем с един пазач по-малко?

— Заради този ужасен грип. Стив мислеше, че ще се справи, но жена му се обади и каза, че е на легло и няма да излиза навън поне още няколко дни.

Морган се намръщи още повече.

— Не може ли да го замести някой от „Ейс“?

— Не. И тях ги е налетял грипът. Макс каза, че един пазач повече или по-малко не е фатално и Улф се съгласи. Не искат да рискуват да пуснат нов човек в музея, особено както няма време за пълна проверка на самоличността. Исках само да се уверя, че знаеш за това.

— Благодаря. — Морган погледна към часовника си и въздъхна. — Май ще се прибера направо вкъщи.

— Добре ще направиш. Хмм… как беше пикникът вчера?

Морган буквално почувства как очите й се разфокусират, а лицето й конвулсивно потреперва, ала това бе нищо в сравнение със състоянието на коленете й. Затвори очи и леко разтърси глава, опитвайки се да пропъди влудяващите спомени.

— Охо! — промърмори Сторм.

Отваряйки предпазливо очи, Морган с огромно усилие успя да фокусира погледа си върху своята приятелка.

— Просто не е честно един мъж да има такова въздействие върху мен. Не вярвам да се разболявам от грип.

— И аз не вярвам. Това, което си пипнала, няма да мине толкова бързо.

Морган най-сетне се отдели от рамката на вратата, като установи с облекчение, че коленете й отново са стабилни, и имитира усмивка:

— Не, но може би ще се науча да се справям с положението поне да не губя… контрол. Един здрав сън ще ми се отрази добре.

— До утре тогава.

Морган се прибра у дома, както обикновено. Четири пресечки. На токчета. Във фоайето на жилищния блок свали обувките си и като ги взе в ръка, се заизкачва по стълбите — в момента асансьорът беше в ремонт — към апартамента си на третия етаж. Щом влезе вътре, захвърли обувките напосоки към спалнята, пусна телевизора да чуе новините и включи кафеварката.

Вършеше всичко механично като робот. Подгря яхнията от предната вечер и я изяде, без изобщо да усеща вкуса на храната. Щом свърши, почисти кухнята, наля си още една чаша кафе и я отнесе във всекидневната.

Беше около единайсет и половина вечерта, когато мозъкът й най-после започна да работи нормално, задействан от случайно изпуснатата през деня забележка на Сторм: „Доста си разсеят днес“.

Разположила се беше на удобния диван, все още облечена с полата и пуловера, но по чорапи, с вдигнати на възглавниците крака, като се мръщеше към телевизора, чийто намален звук едва долавяше. Бавно, но неумолимо започна да я завладява неконтролируема ярост. Чувството бе великолепно. Умът й бе ясен, сетивата остри и за първи път от няколко дни усети как гледа право към нещо, от което той с всички сили се бе старал да я отклони.

Да върви по дяволите! Той въшлив, скапан, долен крадец бе повторил стария си трик. С изкусното си обаяние на неустоим чаровник я бе накарал да повярва, че илюзията е истина; главата й бе така завъртяна от Алекс, че бе пренебрегнала среднощните занимания на Куин.

О, беше задала обичайния завоалиран въпрос, не се бе замислила особено. А трябваше. Наистина трябваше.

Щом гневът я завладееше, Морган не си правеше труда да анализира действията си — нещо типично за нея. Намери чифт маратонки „Рибок“, напъха в тях обутите си в чорапогащник крака, грабна чантата си и излезе от апартамента, без дори да изключи телевизора.

Вместо да се втурне открито към музея, тя прекоси улицата и като се прикриваше в сенките, тръгна напред, призовавайки на помощ цялата ловкост, на която бе способна. Прехвърли дръжката ма чантата през гърдите, за да освободи ръцете си, но бе толкова завладяна от мисълта да открие Куин, че забрави да държи едната си ръка върху флакона със спрей.

Не бе трупно да приближи незабелязано музея, но щом се озова там, трябваше да помисли къде би могъл да дежури Куин. Нищо от археологическите й или административни познания не би могло да я насочи към възможните за един крадец наблюдателни пунктове, затуй трябваше да разчита единствено на здравия си разум.

Сигурно бе някъде горе, с ясна видимост върху музея, но не толкова високо, че да не може бързо да слезе долу, ако се наложеше, реши Морган. Внимателно разгледа сградите около музея и най-накрая се спря на една, която бе само няколко етажа по-висока и на разстояние, по-малко от половин пресечка. Щом стигна до нея, установи, че изборът й е идеален. Жилищен блок с пожарна стълба, който в момента се ремонтираше и бе изпразнен от наематели и любопитни портиери.

Пет етажа. Морган стисна зъби и се заизкачва, опитвайки се да не вдига шум, като се проклинаше наум, че е забравила да си вземе фенерче. Луната и осигуряваше известна светлина, но заради разположението си повечето време пожарната стълба тънеше в непрогледен мрак. Което всъщност бе причината, реши тя по-късно, мъжът да я завари неподготвена.

Стана толкова бързо, че Морган нямаше време да извика. Бе внезапно сграбчена и притисната към едно яко тяло, ръцете й бяха обездвижени и едно парче плат със сладникава миризма покри носа и устата й. Опита да се съпротивлява, макар че се мъчеше да сдържи дъха си, и осъзна смътно как тежката й чанта се удря в металните пръчки на пожарната стълба, издавайки невероятно силен звук.

Дробовете й крещяха за въздух, а ноктите й се впиваха в тялото на нападателя, докато внезапна силна болка в глезена не я накара да проумее, че е ритнала стълбата, за което бе наказана. Усети как очите й унесено се затварят и щом силата започна да напуска тялото й, съзнанието й бе пронизано от една последна тревожна мисъл.

Във всички стари готически романси, които помнеше, героинята винаги се втурваше да преследва някого в нощта, сама и невъоръжена, само защото е чула подозрителен шум или я е осенило внезапно хрумване. Това винаги я вкарваше в беля, освен това бе задължително облечена в прозрачна нощница или нещо, също толкова неподходящо за среднощни разходки.

Морган винаги се бе присмивала на тези героини, обещавайки си никога да не попада в опасна ситуация по подобен глупав и неподготвен начин. И досега бе успявала в това поне наполовина. Нали все пак, като се втурна — сама и невъоръжена — да помага на Куин, когато бе пленен от онези бандити, поне бе подходящо облечена.

Този път, помисли си раздразнено, не само не бе взела необходимите предпазни мерки, ами дори не бе проявила достатъчно здрав разум да си сложи джинси.

Усещаше силното тяло на нападателя зад себе си, усещаше безпощадната сила на една ръка, която сякаш я разсичаше на две, и доби неясното чувство — една странна, но успокояваща сигурност — че това не бе Куин. После хлороформът си каза думата и докато се отпускаше върху мъжа, усети как късата и пола се качва на бедрата.

По дяволите, защо не си обух джинси…

Чу някакви гласове. Мъжки гласове. И двата познати. Лежеше на нещо много твърдо, студено и неудобно, но, изглежда, бе завита в одеяло и се почувства странно спокойна. Не можеше да отвори очи, нито дори да помръдне, но чуваше отлично.

— Ще се оправи ли?

— Да, надявам се. Хлороформ — кърпата лежеше на пожарната стълба до нея.

— Какво, по дяволите, е правела тук?

— Беше в безсъзнание, когато я открих и ти се обадих, тъй че не съм имал време да я попитам.

— Е, добре, а според теб? Какво мислиш, че е станало?

— Мога само да предполагам. Може да ме е заподозрял и да е дошъл да ме търси — или да ме наблюдава, или да се отърве от мен. Носил е хлороформ със себе си — нещо, което не мисля, че винаги прави; явно възнамерявал е да приспи някого. Морган сигурно го е изненадала, качвайки се по пожарната стълба. Не е могъл да я избегне и е трябвало да се отърве от нея. Ако не бях чул шума и не бях дошъл тук да проверя, може би щеше да има време да свърши работата си докрай. Тя има дяволски късмет, че не я е хвърлил през парапета в алеята.

— Добре, добре, успокой се.

— Съвършено спокоен съм — каза Куин с глас, който режеше.

Джаред изпусна нещо като въздишка.

— Окей, ще говорим за това по-късно. Нали си ме извикал да ти помогна?

— Ако не възразяваш. — Куин също въздъхна, но някак на пресекулки. — Не очаквам да се случи нещо тази нощ, но не ми се иска да оставям мястото без наблюдение. Трябва да отнеса Морган в апартамента й и да се уверя, че ще се оправи.

— Няма проблем, предупредих Дани да не ме очаква до сутринта.

— Благодаря. О, можеш да задържиш телефона.

— Как смяташ да я отнесеш? — В гласа на Джаред прозвуча развеселено любопитство.

— На ръце.

— Пет етажа, четири пресечки и още три етажа?

— Не е толкова тежка — отвърна Куин малко разсеяно. Сега гласът му звучеше по-ясно, защото бе коленичил до нея.

В този момент, дори да можеше, Морган не би отворила очи. Все още съвсем отпусната, но напълно в съзнание, тя усети как я повдигат и поемат в обятия, които мигновено разпозна — само по докосването. Чу как от устните й се изплъзна тихо възклицание, толкова чувствено, че изпита неудобство и се зачуди дали Джаред я е чул. Щеше да е достатъчно лошо, ако Куин бе чул…

Усети как слизат по някакви стълби, макар да не чуваше нещо, и осъзна, че Куин съумява да се движи безшумно, дори по пожарна стълба с нея в ръце. Усещаше, че я носят с такава лекота, забави възстановяването й от действието на хлороформа може би с пет или повече минути.

Когато Морган най-сетне успя да отвори натежалите си клепачи, пожарната стълба бе останала зад тях и Куин вървеше по тротоара. С усилие на волята тя успя да повдигне главата си от рамото му и макар пристъпът за повръщане да бе много силен, съумя да се сдържи.

— Аз… мисля, че ще мога да ходя — произнесе със слаб дори за собствените си уши глас.

Куин я погледна, без да намалява крачка. На светлината на уличните лампи лицето му бе безизразно, а гласът му прозвуча необичайно равно:

— Съмнявам се. Десният ти глезен е лошо ударен.

Увита в одеялото, Морган не можеше да види краката си. Опита да помръдне десния си крак, за да провери и прехапа устни от болка. Като си припомни борбата с непознатия, се сети, че сигурно се е ударила в пожарната стълба.

Сгушена в прегръдките на Куин, тя се взираше в профила му и отчаяно й се прииска да не бе предприемала това безразсъдно излизане по нощите. Имаше наистина пълното право да е бясна, по дяволите, ала ето какво се случи и сега, докато той я носеше към къщи — сякаш бе нейният бодигард, — тя се почувства странно уязвима и виновна. Но заедно с тези мисли на повърхността изплува още една и я накара да се почувства малко по-добре.

Ако не беше се сблъскала на пожарната стълба с онзи мъж, който и да бе той, непознатият би могъл да нападне Куин — и навярно нямаше просто да го приспи.

„Или да ме наблюдава, или да се отърве от мен.“

Морган потрепери и почувства как ръцете му я притискат по-силно.

— Почти стигнахме — каза той.

Тя отново отпусна глава на рамото му и затвори очи, усетила пристъп на повръщане. Явно гаденето не бе единствената последица от хлороформа, защото, отново се унесе — този път само за няколко минути. Когато отвори очи, Куин тъкмо отключваше вратата на апартамента й. Сигурно по някое време бе извадил ключовете от чантата й, смътно си помисли тя.

Вече в апартамента, той я сложи да седне на дивана, с крака на възглавниците. Беше много внимателен и все пак дъхът й секна, когато нараненият й глезен се опря в твърдата повърхност. Болката не бе толкова ужасна, но я пробождаше, щом се опиташе да премести крака си или докоснеше нещо.

Куин се изправи и се втренчи в нея, лицето му продължаваше да е напрегнато. На меката светлина на лампите във всекидневната зелените му очи изглеждаха притворени. Облечен бе в своя работен костюм, черен от горе до долу, и щом погледна към него, той пусна ключовете на масичката за кафе, после разкопча колана с инструменти от кръста си и също го остави там. Погледна към включения й с намален звук телевизор, после отново се взря в нея и каза просто:

— Ще ти донеса лед за глезена.

Останала сама в тихата всекидневна, Морган измъкна ръцете си изпод одеялото. Установи, че чантата й все още е преметната през гърдите и се освободи от нея, като изхлузи дръжката през главата си. От тежестта й заключи, че единственото липсващо нещо са ключовете, явно нападателят не се бе опитвал да я ограби. Метна чантата на масичката за кафе и тя тупна върху колана с инструментите на Куин.

Един поглед върху часовника на видеото й даде да разбере, че още няма един часът, което я изненада. Как бе възможно толкова много неща да се случат за такова кратко време?

Заслушана в потракването на ледените кубчета в кухнята, тя предпазливо се наведе напред и разгъна одеялото, за да види краката си. При гледката на десния си глезен потръпна. Дори през набрания й чорапогащник подутината и посиняването се виждаха ясно. Щом опита да помръдне крака си, я прониза пареща болка, но поне можеше да го движи, което означаваше, че нараняването не е много сериозно. Усети главата си бистра, вече не й се гадеше толкова, и изпита облекчение.

Куин се върна в стаята, в едната си ръка носеше торбичка с лед, а в другата — чаша кафе.

— Оставила си кафеварката включена — каза той, докато й подаваше чашата.

— Бях много ядосана — призна Морган, избягвайки очите му. Гласът й отново си беше нейният глас — още нещо, за което бе благодарна, защото мразеше да звучи многострадално.

Без да коментира думите й, той взе една от декоративните възглавници от другия край на дивана и внимателно намести наранения й крак отгоре. Постави торбичката с лед върху подутия глезен и отново излезе от стаята, но само колкото да донесе втора чаша кафе от кухнята.

Като се върна, седна до нея, тъй че двамата се озоваха лице в лице. Беше се наклонил малко, с лакът, опрян на облегалката на дивана. Допирът на крака му до нейния не й позволи да усети облекчението от леда върху глезена и тя се запита гневно какво ли заклинание бе използвал, та тялото й реагираше на неговото така моментално.

Куин отпи от кафето, остави чашата на масичката и я погледна с характерния си премрежен поглед. С внимателно премерен тон запита:

— Би ли ми казала какво, по дяволите, правеше навън по това време? Осъзнаваш ли колко близо си била до смъртта?

— Планът не беше такъв.

— О, ти си имала план?

— Не бъди саркастичен, Алекс — не ти отива.

— Нито пък на теб ти отива да лежиш отпусната като вързоп върху някаква пожарна стълба. — Гласът му вече не бе толкова премерен. Сега звучеше по-грубо и отсечено. — Какво те накара да го направиш, Морган? Каква работа имаше на тази пожарна стълба?

— Теб търсех, не се ли сети? Не познавам друг, който може да бъде открит на покрива на изоставена сграда посред нощ.

Куин отказа да влезе в самоироничния й тон.

— Защо ме търсеше? Защото днес не дойдох в музея?

— Не, разбира се, че не.

— Защо тогава?

— Казах ти, бях ядосана.

— Защо?

— Заради теб!

Той се намръщи.

— Заради мен? Защо? Какво съм направил?

Морган потърси спасение в кафето. Не можеше да се скрие, но поне щеше да има време да помисли, докато отпива от тъмната течност. Това обаче не помогна — когато заговори, в думите й имаше малко сдържаност и много болка.

— Ти се закле, че няма да ме използваш отново. Каза, че не можеш да ми обещаеш, че няма да ме лъжеш, но се закле, че няма да ме използваш — нито мен, нито отношенията ни, за да си изиграеш картите. И това е почти цитат, по дяволите!

Той продължаваше да се мръщи.

— Морган, не съм се опитвал да те използвам.

— О, нима? Можеш ли да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че не се опитваш най-целенасочено да отклониш вниманието ми още от вечерта на партито у Лио, когато се появи в обществото като Алекс Брандън? Че не си използвал всичките превъплъщения на Алекс — целия му чар и обаяние — да ме накараш да не задавам прекалено много въпроси за работата на Куин всяка нощ?

— Говориш тъй, сякаш аз съм двама души. — Тонът му бе странен и някак колеблив.

— Разбира се, че си — тутакси реагира тя. — С една приятна, спретнатичка линия, която ви разделя. Нощ и ден, черно и бяло, Куин и Алекс. Двама съвършено различни мъже. Само дето не е толкова просто. Ти нямаш раздвоена душевност и не си двама души. Просто притежаваш вроден талант на актьор.

— Тъй ли?

Тя кимна.

— О, да. Страхотен си. Искаш ли да ти кажа каква е логиката ти?

— Хайде, давай. — Гласът му прозвуча кисело.

— Седях тук с часове тази вечер и си мислех за теб, опитвайки се да разбера какво правиш всъщност и защо ме караш да се чувствам толкова объркана и неспособна да се владея — и най-сетне проумях.

Той я чакаше да продължи, мълчалив и с безизразни очи, вперил поглед в лицето й.

— Мисля, че когато си решил да се появиш в обществото, е имало един малък проблем, който не си предвидил. Аз. — Тя издържа погледа му, решена да си изясни нещата докрай. — Между нас имаше нещо, нещо, което ти не можеше да пренебрегнеш. Нещо истинско.

Сигурно Куин беше усетил загатнатия в думите й въпрос, защото кимна и сериозно каза:

— Имаше.

Морган се постара да не дава израз на облекчението си; почти бе сигурна, че той не би се преструвал, ако не изпитваше нещо. Почти. Продължавайки хода на мислите си, каза:

— И поради тази причина, понеже знаеше, че често ще бъдем заедно, ти се боеше, че мога да се досетя за някои неща, които не е желателно да знам.

— Може би за твое добро? — вметна той, малко или много давайки й да разбере, че е на прав път.

— За това ще говорим по-късно — прекъсна го тя, като неумолимо се придържаше към темата. — Цялата работа е, че ти се е понравила идеята да разсейваш вниманието ми, за да не се замислям много какво върши Куин през нощта. И понеже си такъв превъзходен актьор, превърна Алекс в неустоим любовник.

— Не съвсем — промърмори той.

— Това — продължи тя и в тона й се прокрадваха нотки на досада — бе част от плана. И макар да съм склонна да прощавам много неща, не съм сигурна, че мога да ти го простя.

— Морган…

— Чакай. Защитата ще вземе думата по-късно.

Той се усмихна леко и кимна.

Морган въздъхна.

— Може би ти наистина не смяташ, че ме използваш и не знаеш как ме караш да се чувствам, но точно това правиш. Не знам дали причините си заслужават. Не знам дали са достатъчно добри да извинят действията ти. Всичко, което знам, е, че използваше чувствата ми, за да скриеш каква е истинската ти цел.

— Каква е тя всъщност?

— Веднъж спомена, че има моменти, когато ти се налага да лъжеш всички. Смятам, че това е един от тези моменти. Целият ти хитър план да заловиш Нощната сянка не е толкова праволинеен, колкото ти се иска да повярваме. В тази история има някаква лъжа. Може би лъжеш Джаред, може би Макс и Улф, а мен — със сигурност.

— Смяташ, че целта ми е колекцията? — попита той сухо.

— Не.

— Не?

Тя се усмихна слабо на изненадата му.

— Не. Въпреки всичко здравият ми разум ми казва, че не е това. Не знам със сигурност какво се опитваш да направиш, но съм готова да се обзаложа, че крайната цел е да заловиш Нощната сянка. Усещам го в гласа ти всеки път, щом заговориш за него. Ти наистина го искаш, при това до болка. Толкова силно, че няма да позволиш на никой и нищо да застане на пътя ти.

— Така ли мислиш?

— Това чувствам. Може би Интерпол е мислел, че ще можеш да заловиш Нощната сянка, но ти не си тук за това. Може и да им играеш по свирката, но само защото така си избрал. Никой не ти дърпа конците, Алекс. Никой. Целият този план да заложиш капан беше твоя идея, нали?

Куин я изгледа продължително, после си пое дъх и бавно го изпусна.

— Мислиш прекалено много — измърмори той, после се усмихна и добави: — И прекалено добре.

— Тогава значи съм права?

Той се поколеба, после едва забележимо кимна.

— Капанът беше моя идея. Джаред не беше във възторг, но шансът да заловим Нощната сянка е нещо, което не му се изпускаше. Неговите… шефове в Интерпол не знаят какво правим тук.

Това бе изненада и Морган не успя да скрие смайването си.

— Не знаят? Искаш да кажеш, че всичко е неофициално?

Куин потри врата си с ръка и я погледна кисело.

— Морган, в практиката на Интерпол не влиза залагането на капани с колекции от скъпоценни камъни. Всъщност и двамата с Джаред може да свършим в затвора, ако се разчуе какво правим. Само ако не успеем, разбира се. Защото успеем ли, никой — освен пряко замесените — няма да разбере, че е било капан.

— Щом в Интерпол не знаят какви ги вършите, ти защо си на свобода? Искам да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш. Нека просто приемем, че Джаред е заложил малкото си братче. Шефовете му вярват, че той е тук като консултант, а аз му помагам с опита си в тази област. Джаред отговаря за мен.

Морган го погледна замислено.

— Останах с впечатлението, че вие двамата сте в обтегнати отношения. Нарочно ли го правите?

Куин я изгледа, имитирайки глуповата изненада.

— Казах ти, че повечето от нещата, които правя, са преструвки. Джаред наистина ми е сърдит през повечето време — смята, че съм безразсъден и поемам излишни рискове.

— Не думай.

— И на теб не ти отива сарказмът, Морган.

Тя се намръщи.

— Хмм. Значи ти си този, който отиде при Макс и го помоли да рискува колекцията си?

— Да, аз.

— Е, наистина съм впечатлена. Знаех си, че е готов на смели постъпки заради приятел, но ти трябва да си наистина нещо специално.

Лицето му доби обидено изражение.

— А ти не мислиш ли така?

— Престани. Знаеш какво искам да кажа.

Куин се усмихна.

— Да, знам. Истината е, че… Макс и аз се познаваме отдавна. Освен това, като чу за предишните „подвизи“ на Нощната сянка, помисли си, че залавянето на копелето е чудесна идея.

Морган продължаваше да се мръщи. Сигурна беше, че в момента Куин е честен с нея, но това не означаваше, че й е казал всичко. Той притежаваше завидната способност да казва точно толкова от истината, колкото да я направи убедителна, без обаче да издава нищо от онова, което не би желал да се знае.

Беше обезпокоителен талант — и не й помагаше да го разбере по начина, от който се нуждаеше. Проблемът беше, че тя все още не можеше да проумее какво движи този човек, какво го прави такъв, какъвто е. Всеки има някаква основна мотивация, някаква вътрешна сила, която го движи през живота и оформя решенията и избора му. Каква бе неговата?

Помисли си, че всичко щеше да си дойде на мястото, стига да проумееше каква е тя.

Бавно, опипвайки почвата за отговора на своя въпрос, Морган подхвърли:

— Веднъж ти споменах, че сигурно имаш някаква лична причина да преследваш Нощната сянка. Сега съм уверена, че е така. И това не е, защото е стрелял по теб. Защо, Алекс? Какво е направил, та те е настроил толкова? Как са се пресекли пътищата ви?

Миг-два Куин не отрони дума. Лицето му бе безизразно, без издайнически емоции и когато заговори, гласът му бе тих и напрегнат:

— Преди две години Нощната сянка уби човек, който просто имаше лошия късмет да се озове на неподходящо място в неподходящо време. Нещо не толкова необичайно по време на обирите на Нощната сянка. Само че този път жертвата бе някой, на когото държах.

— Кой?

— Казваше се Джоан. Джоан Брент. Беше на гости в една къща в Лондон и, изглежда, се е отбила в библиотеката на домакините, за да си потърси нещо за четене. Изненадала е Нощната сянка по време на работа и той я убил. Оставил една увехнала роза върху трупа й.

— Звучи ужасно — прошепна Морган.

— Да. — Гласът му бе леден. — Беше на двайсет и две.

Морган се взря изпитателно в неумолимите му красиви черти, побояла се внезапно от нечие призрачно присъствие.

— Ти… си я обичал. — Това не беше въпрос.

Той поклати леко глава, каменното му изражение малко се поотпусна.

— Не по начина, който имаш предвид. Никога не съм имал сестра и Джоан ми бе много близка. Преди да дойда в Щатите, за да уча в колежа, бяхме съседи в Англия. Тя беше още дете, когато завършвах — осем години по-малка от мен, а после започнах често да пътувам, тъй че не се виждахме много. Когато я убиха, не я бях виждал близо шест месеца.

— Тя знаеше ли, че си Куин?

— Не. Доверявах й се, но…

— Не си й казал, защото си знаел, че ще се тревожи?

— Нещо такова.

След миг Морган кимна и бавно каза:

— Няма нужда да ти напомням, че отмъщението наказва по-скоро този, който копнее за него.

Куин се усмихна, но изведнъж очите му станаха твърди и студени като смарагди.

— Аз не искам отмъщение, Морган. Искам справедливост.

— Какъв вид справедливост?

— Най-добрия. Нощната сянка е прекарал живота си в колекциониране на красиви неща, повечето от които дълбоко е засекретил, тъй че само неговите очи да ги виждат. Седнал е сред съкровищата си и тайно им се наслаждава, защото притежава нещо, за което друг не би могъл дори да мечтае. — Куин отново се усмихна. — Тъй че аз смятам да му отнема всичко това. Смятам да го тикна в затвора, заобиколен от голи бетонни стени и мъже, които пет пари не дават за красотата. И искам да съм сигурен, че там ще изгние.

Морган потръпна от думите му, но се опита да смекчи впечатлението:

— Звучи ми като план.

В първия момент той я погледна мрачно, после лицето му се отпусна в усмивка:

— Така е.

Тя се взря в чашата, която въртеше в ръце, установявайки разсеяно, че кафето беше изстинало, после вдигна очи към него.

— Твоят план. Решил си, че можеш да заловиш Нощната сянка и си убедил всички останали — Джаред, Макс и Улф — да ти помагат.

Куин рече замислено.

— Смятам, че Макс убеди Улф. Никога не съм се разбирал особено с него. Винаги сме имали… проблеми с общуването.

— Не харесва крадците — сухо му напомни Морган.

— И това го има, разбира се. Но той винаги е бил малко ограничен по отношение на хора, които от време на време заобикалят закона. Смятах, че и Макс е такъв, но той ме изненада.

— Ти — каза Морган, — си опасен човек. Притежаваш невероятната способност да казваш скандални неща и в същото време да изглеждат съвсем разумни.

Куин тържествено заяви:

— Малко вроден талант и значителна практика.

— Хмм. Това не е единственият ти талант.

Той прочисти гърлото си.

— Не е ли ред вече защитата да вземе думата?

— Ако си въобразяваш, че ще излезеш оттук без обяснения, лъжеш се. — Гласът на Морган прозвуча безгрижно, но тя наистина бе разстроена и Куин знаеше това. Нарочно бе използвал слабостта й към него, за да отвлича вниманието й от онова, което върши, и тя действително не бе сигурна дали би могла да му прости. А преди той да започне, младата жена делово продължи:

— Искам обаче главата ми да е ясна, докато те слушам, а за това ми е необходим горещ душ — да измие следите от хлороформа. Колко е часът?

— Около един и половина.

Тя задържа погледа си върху него.

— Ти и без туй няма да спиш тази нощ, а аз съм съвършено будна, тъй че моментът е идеален да си изясним нещата. Какво ще кажеш?

Дори да се бе поколебал, това трая само миг.

— Съгласен. Ще направя още кафе, докато си вземаш душ. — Той взе чашата й и я остави на масичката, после се изправи.

— Как е глезенът?

— Питай, когато стана.

Куин й помогна да се изправи, като я държеше здраво за ръката, докато не стана ясно, че ще може да стъпва на наранения си глезен, после я пусна — но беше нащрек.

Морган закуцука към спалнята, установявайки с облекчение, че болката не е толкова силна, както преди. Каза през рамо:

— Връщам се след малко.

— Ще бъда тук — отвърна той.

Бе сигурна, че поне за това й казва истината.