Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мъжът със загадъчното минало (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
All for Quinn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
Dani (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Кей Хупър. Тайната на Куин

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-196-6

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Беше почти два след полунощ, когато Куин, движещ се като привидение из тъмната смълчана сграда, достигна една странична врата. Ключалката не представляваше проблем за него и само след секунди вече минаваше по сумрачен коридор, продължавайки да върви безшумно като сянка. Спря пред редица от тежки резбовани врати и се загледа в бледната ивица светлина изпод една от тях, после се усмихна вътрешно и влезе в стаята.

Слабата светлина идваше само от два източника: весел огън в издяланата от камъни камина и настолна лампа в срещуположния край на кабинета. Куин не се затрудни да различи очакващия го вътре мъж.

— Закъсня. — Домакинът му намръщено се извърна от високия прозорец.

Куин свали червата си скиорска маска и еластичните черни ръкавици, които носеше, и ги напъха в колана.

— Наоколо се навъртат доста ченгета, трябваше да внимавам — отвърна спокойно.

Другият мъж не прекоси стаята, нито помръдна от прозореца; просто стоеше там, с ръка върху облегалката на стола до него, и гледаше Куин.

— Взе ли я?

Куин мълчаливо отвори кожен калъф, висящ на колана му, и извади малка торбичка от кадифе, подхвърляйки я към домакина си.

— Както вие, янките, казвате — бива си го парчето.

За разлика от гласа, който Морган бе свикнала да слуша, сега тонът му бе някак по-енергичен, думите по-отсечени, а произношението — повече английско.

Щом наклони кадифената торбичка, в ръцете на мъжа се изсипа бляскав водопад от диаманти и той се завзира в огърлицата с немигащи очи. Накрая едва чуто прошепна:

— Диамантите „Карстеърс“.

— Извади лупата и виж дали огърлицата не е фалшива — посъветва го Куин. — Искам всичко да е чисто.

Най-сетне домакинът му се отдели от прозореца, прекоси стаята, за да отиде до едно старинно бюро и извади от средното чекмедже лупа. Обърна към себе си настолната лампа, за да вижда по-добре, и внимателно разгледа огърлицата.

— Е? — попита Куин, щом другият мъж се изправи.

— Истинска е.

— Страхотно. — В дълбокия глас на Куин се прокрадна нотка на ирония, сякаш сериозността на другия го забавляваше. — Значи вече можем да говорим за колекцията на Банистър?

— Казах ти, че ми харесва „декорът“.

— И на мен. — Куин се отпусна нехайно върху облегалката на едно кожено кресло и погледна домакина си право в очите.

— Охраната на изложбата е най-доброто, което може да се купи с пари, ала това едва ли може да ни изненада. И двамата знаем, че и най-добрата охрана е само илюзия, за да могат собствениците и застрахователните компании да спят спокойно. Никоя система не е съвършена.

Изведнъж очите на другия се втвърдиха и заблестяха.

— Откри ли слабото й място?

— Открих две — усмихна се Куин.

 

 

— … И после той ме заведе у дома — разказваше Морган на Сторм, завършвайки едно доста дълго описание на срещата й от предишната нощ. — И дори не пожела да влезе да пие кафе.

— Ама че дърво! — рече Сторм съчувствено.

Морган се взря в приятелката си за миг, после прихна:

— Толкова ли обидено прозвучах?

— Само малко.

— Е, всъщност има и такъв момент. — Сядайки на ръба на бюрото, Морган се намръщи, докато разсеяно галеше Беър под брадичката. — След като най-сетне стигнах до заключението, че трябва наистина да съм глупачка, за да му се доверя, той през цялата вечер се държа като съвършен джентълмен. На вечерята, на концерта, в колата. Беше чаровен, беше прекрасен компаньон и не направи и една погрешна стъпка.

В обичайната си поза, облегната назад в стола, с крака, вдигнати на бюрото, Сторм наблюдаваше тъмнокосата жена с тънка усмивка.

— Покани ли те пак да излезете?

Морган кимна.

— Всъщност довечера. Щом му казах, че от седмици съм решила да не ходя на благотворителното парти на Кен, той ме попита няма ли да променя мнението си и да отида с него. Чух се да казвам „да“, преди още да помисля. — Тя поклати глава. — Знаеш ли, за човек, който официално е в Сан Франциско едва от сряда, май е доста добре ориентиран в „програмата“.

— Явно умее да планира предварително.

— Да, и това ме изнервя. — Морган въздъхна и скочи от бюрото. Тръгна към вратата, но се спря и лукаво изгледа приятелката си. — Знаеш ли къде иска да отидем утре? В зоологическата градина. И да си направим пикник.

— Хубав начин за прекарване на неделята — отбеляза Сторм с тъжен глас.

— Звучи като нормален начин за прекарване на неделята. Нима аз съм единствената, на която това се струва някак необичайно?

— Изобщо не е необичайно за някой като Алекс Брандън. Ала на мъжа, на когото си попаднала онази нощ в тъмния музей, една нормална неделя може и да му се струва малко… не на място.

Морган кимна бавно със сериозно изражение на лицето.

— Сякаш са двама различни мъже.

— А ти харесваш само единия?

— О, не, не в това е проблемът. — Гласът на Морган бе уверен. — Намирам и двамата за истински чаровници. Бедата е, че човекът, комуто се доверявам… всъщност е мъжът с черната скиорска маска.

— Това — отбеляза Сторм — звучи много интригуващо.

— Изнервящо е, нищо интригуващо. — Въздъхвайки, Морган добави: — Трябва да ида да хвърля едно око на изложбата. Чао засега.

Един мъж от тълпата посетители подсвирна тихо, щом Морган мина покрай него на път към изложбата, и тя му хвърли малко изненадан поглед. Облечена по-обикновено от вчера, макар и почти толкова елегантно, с черни копринени панталони и пухкав пуловер в златисти оттенъци, а дългата й коса бе сплетена на тила. Според нея това бе просто един удобен и подходящ за работата й тоалет, без да е особено секси, затуй реакцията на непознатия я стресна.

Тя отвърна на възхитената му усмивка с любезно кимване и продължи — обаче пет минути по-късно той се приближи, опитвайки се настоятелно да я ухажва. С опит в подобни ситуации, тя съумя да се отърве от него, без да повишава тон или да извика на помощ някой от пазачите — макар че непознатият се оттегли с някак унесено изражение на лицето.

Странно нещо, Морган бе установила, че непознатите мъже я канеха по-често на срещи, отколкото тези, които я познаваха. Това бе объркваща констатация, нещо, което тя не успяваше докрай да си обясни. Не вярваше сериозно, че отблъсква мъжете с характера си; смяташе, че това се дължи повече на факта, че в първия момент външността й ги подвеждаше.

Отдавна бе открила, че когато една жена изглежда тъй, сякаш е излязла от кориците на „Плейбой“, мъжете рядко очакват от нея прям и малко ироничен характер и никога интелигентност. Затуй, докато смущаващ брой непознати се навъртаха наоколо с надежда в погледа, на онези, които я познаваха, им бе нужно време да се примирят със съчетанието от сексапил, остър ум и ясно изразена индивидуалност.

Поне това бе обяснението, до което бе успяла да стигне Морган, и то й се струваше разумно. Да вярва в него бе много по-добре, отколкото, че трябва само да отвори уста, за да подплаши повечето мъже…

Остатъкът от съботния предобед бе сравнително спокоен, без неочаквани изненади и само с един незначителен проблем, който бе лесно разрешен, щом тя пренасочи потока от посетители. След това Морган нямаше кой знае каква работа, освен да бъде подръка и да отговаря на случайните въпроси на някой посетител.

Малко преди дванайсет се върна в кабинета си и остави бележника, възнамерявайки да поудължи обяда си, както бе обещала на Макс. На път към изхода спря при вратата на компютърната зала и завари Улф да разговаря със Сторм.

— Здравей. — Морган леко се намръщи на Улф. — Имаш ли да ми казваш нещо? Вчера във фоайето останах с подобно впечатление.

Улф поклати глава.

— Не, просто исках да ти предложа да поставим още няколко табелки да не се пипат стъклата на витрините, но тази сутрин ти пренасочи движението, тъй че сега разстоянието между посетителите и витрините е достатъчно голямо.

Морган кимна, но погледът й се премести от лицето на Улф към това на Сторм, и обратно.

— Е, добре, няма ли да ми кажете какво става? Виждате ми се нещо мрачни.

— Никога не изглеждам мрачна — възрази Сторм. — Просто… загрижена.

— Защо? — попита Морган.

Отговори й Улф:

— Току-що се обади Кийн Тейлър. Диамантите „Карстеърс“ са били откраднати миналата нощ.

Морган се облегна на рамката на вратата и скръсти ръце. Не преставаше да гледа Улф намръщено.

— Истинско безобразие, но защо се обажда на теб?

— Мисли, че трябва да знаем, освен това каза, че кражбата не бива да се разгласява, защото така искат собствениците. Колието се е намирало в сейф в къщата им, но системата за сигурност е била последният вик на техниката, може би дори по-добра от това, което имаме тук — а крадецът е извалсирал вътре като в танцувален салон, без да се включи нито едно предупредително устройство. Отвън дори били пуснати кучета пазачи, а не са ги чули даже да изскимтят.

— Не ти ли звучи познато? — измърмори Сторм.

— Не мислите, че е Куин, нали? — възкликна Морган.

— Не — побърза да отрече Улф. Но не гледаше към нея, когато го каза, и бе намръщен.

С равен тон Сторм добави:

— На всички ни е известно, че в Сан Франциско има много крадци. Особено пък сега. Само защото крадецът е успял да се справи с онази супертехника не означава, че е бил Куин.

— Разбира се, че не — каза Морган, но усети в гласа си суха нотка.

Улф чак сега я погледна, все още намръщен.

— Хайде да не прибързваме със заключенията. На това колие отдавна му е вдигнат мерникът, а системата за сигурност е от доста месеци — напълно достатъчно някой да се добере до схемите и да открие слабо място.

— Така е — съгласи се Сторм.

Морган изгледа и двамата, после каза:

— Аха. Ами добре, дръжте ме в течение, ако Куин попадне на нещо. Връщам се след час-два.

Улф понечи да каже нещо, ала Сторм улови погледа му и предупредително поклати глава. Когато след малко останаха насаме, той каза:

— Исках да й предложа да обядва с нас.

— Знам. — Сторм му се усмихна. — Чудесна идея, но не си улучил момента. — Тя кимна към монитора в залата и щом Улф се обърна да погледне в него, видя какво имаше предвид Сторм.

Куин стоеше във фоайето.

Морган бе толкова изненадана, когато го видя там, че за момент забрави обезпокоителната новина, която току-що бе научила.

— Какво правиш тук? Едва е обяд!

Облечен подобно на загадъчен крадец в черни панталони и тъмен пуловер, той й се усмихна и вдигна рамене.

— Не можах да спя, затуй реших да дойда и да видя дали не мога да те изведа на обяд.

Поне веднъж искам да мога да му отговоря отрицателно. Поне веднъж!

— Няма проблем — каза тя.

Няколко минути по-късно Морган седеше в малката му спортна кола и вече бе успяла да си спомни неприятната новина на Улф. Не искаше да се остави на мигновеното съмнение, което бе почувствала, но не се сдържа и погледна изпитателно Куин, докато го заговаряше с преднамерено нехаен тон.

— Чувал ли си за колието „Карстеърс“?

Той отговори малко сухо:

— Колкото и за диаманта „Надежда“. Че кой не е? Защо?

— Тази нощ е било откраднато.

Той подсвирна тихо, а единственото чувство, изписано на лицето му, бе лек интерес.

— Ще ми се да знам кой е бил „шампионът“.

— Не си… бил ти — уж небрежно изрече тя.

Куин обърна за миг глава, за да я погледне, и отново се втренчи в пътя.

— Не. Не бях аз.

Морган доби неприятното усещане, че го е обидила.

— Трябваше да попитам.

— Знам.

— Съжалявам.

Той отново я погледна, този път с крива усмивка.

— Защо? И двамата знаем кой съм. Трябва да си идиот, за да не ме подозираш, Морган, а ти не си. Освен това доверието е нещо, което тепърва ще градим, нали помниш?

— Просто ми се иска…

— Какво?

— Ами просто ми се иска Нощната сянка вече да е направил хода си и всичко да е приключило. Не мисля, че ще издържа още два месеца.

— Нещо ми подсказва, че няма да се бави толкова. Трудно ще устои на колекцията на Банистър, повярвай ми. Ще се изненадам, ако изчака и две седмици.

— Интуиция? Или опит?

— По малко и от двете, предполагам. — Куин й отправи още една усмивка. — Нали затова съм тук, забрави ли? Да помогна като експерт в тази област. Крадец, който е по петите на крадец.

Тя въздъхна:

— Ще ми се да не изглеждаше толкова дяволски доволен от ситуацията.

Той й се ухили.

— Не ми обръщай внимание. След обяда ще се почувстваш по-добре.

Морган кимна и едва сега се огледа да разбере къде отиват.

— „При Тони“?

— Така смятам, освен ако нямаш други предпочитания.

— Не, там е добре. Алекс?

— Хмм?

— Нощта, когато се срещнахме, ти открадна една кама от музея.

— Да — съгласи се той спокойно.

— Не вярвам да си я върнал после.

— Не.

Гласът му прозвуча развеселено и Морган се зачуди дали не му изглежда невероятно наивна. Но трябваше да попита.

— А оттогава? Ако си откраднал още нещо, би ли ми казал?

Куин тъкмо вкарваше колата в паркинга на ресторанта, когато й отговори. Гласът му звучеше съвсем делово.

— Не, Морган, не бих ти казал.

Паркира колата, замълча и преди да изгаси мотора, я погледна с лека усмивка.

— Още ли държиш да обядваш с мен?

Поглеждайки в тези омайващи зелени очи, Морган се чу да въздиша, а после да казва:

— Разбира се.

Не беше изненадана. Нито пък Куин. Да върви по дяволите.

 

 

Почти през целия ден в навечерието на благотворителното парти, където отново щяха да са заедно, Морган не преставаше да си повтаря, че връзката й е Куин не е много умна. Това не я изненада, защото тя разнищваше темата още от нощта, когато го срещна за първи път. Но и сега предупредителният вътрешен глас не постигна повече, отколкото през изминалите седмици.

Изведнъж, тъкмо бе започнала да се облича, й просветна, че всичките й протести и съмнения са от интелектуално, а не от емоционално естество. Емоционално тя бе взела решение за Куин много отдавна.

Докато следваше инстинктите и чувствата си, не се колебаеше да се довери на Куин. Не бе толкова сигурна по отношение на Алекс Брандън — отчасти, подозираше тя, защото не бе докрай убедена, че наистина съществува. Един психолог без съмнение щеше да намери за интересен този факт, както се бе сторило и на Сторм, ала истината бе, че след като години наред бе слушала за подвизите му и бе имала няколко драматични нощни сблъсъка с него, „Куин“ бе най-реалният мъж, когото познаваше.

Тъй или иначе безпокойството нямаше да й донесе нищо добро и Морган реши да следва инстинктите си. Нищо чудно това да се окаже безразсъдна глупост, но щом като бездруго се случваше на всеки, може пък да й беше време и на нея. Преди буквално да налети на Куин в тъмния музей — повече от два месеца оттогава, — действията й в житейски план бяха колкото практични, толкова и разумни.

Не че се оплакваше. И все пак се усещаше по-жива, откакто го срещна. И дори връзката им да се окажеше кратка колкото времетраенето на „Загадките“, тя обещаваше да е паметна, какъвто бе той самият.

Тъй че защо да не се наслаждава на момента?

Морган бе установила за себе си, че благотворителните партита, на които бе присъствала досега, са или приятни, или невероятно отегчителни; тъй като единствената цел бе да се съберат пари за някоя значима кауза (в този случай — да се подпомогнат някои от частните музеи, обект на обири през последните седмици), логично бе да не се пилеят средства. Храната бе доста скромна, а развлеченията — не особено вълнуващи. Тъй че да прекараш приятна вечер означаваше, че партито наистина се е радвало на успех.

Въпросното парти бе организирано от директорите на няколко музея — джентълмени, които не се славеха с приключенски дух или любов към абсурдното — и изборът им на развлечения беше, най-меко казано, ограничен.

— В това има нещо — обади се Куин, навеждайки се към Морган, за да го чуе през шума, изпълващ просторното помещение. Изражението му бе печално.

Тя потръпна при поредния изблик на хаотични звуци, изпълнявани от един оркестър, който изглеждаше тъй, сякаш се бе появил от зоната на здрача на дилетантите.

— О, да, има нещо — ритъм, на който да танцуваш. Само че, моля те, не ме кани.

Той се ухили.

— Мисля, че вече изпълнихме дълга си. Изслушахме речите, хапнахме и водихме интелигентни разговори със съседите по маса. — Той огледа масата, която, както и всички останали в залата, побираше дванайсет души, а сега бе празна, с изключение на тях двамата и една двойка влюбени на отсрещната страна, погълнати един от друг.

— Повечето се „спасиха“ още преди половин час — отбеляза Морган, притваряйки очи при ентусиазираното солово изпълнение на барабаниста.

Куин се наведе още по-близо към нея и тя почувства топлия му дъх по врата си.

— Проявили са здрав разум. Защо не ги последваме? Нощта е чудесна, а аз знам един бар на две пресечки оттук. Какво ще кажеш? Хайде да се откажем от това мистериозно пилешко блюдо и да глътнем малко чист въздух — и по чаша свястно кафе.

Морган приветства предложението му, макар да се чувстваше малко виновна, че се присъединява към напускащите масово сградата.

— Трябва да намеря Кен и да му кажа, че е свършил добра работа — рече тя на Куин.

— Кажи му го в понеделник в музея — предложи той. — Дотогава физиономията ти ще изглежда съвсем искрена.

Тя не се сдържа и прихна:

— Няма ли нещо свещено за теб?

Като я превеждаше през джунглата от издърпани столове и случайните — и необясними — танцуващи, Куин каза:

— Имаш предвид в сферата на доброто възпитание и обноски? Разбира се. Просто вярвам, че трябва да сме напълно честни към себе си — особено пък, когато се налага да лъжем от учтивост.

Морган се замисли върху думите му, докато се измъкваха от хотела, където бе организирано партито. Тъй като нито един от двамата не носеше връхна дреха — Куин бе с черен — смокинг, а тоалетът на Морган се състоеше от черни панталони, златиста блуза и сако в тон с тях, — не им се наложи да се наредят на дългата опашка, проточила се откъм гардероба, и само след няколко минути се озоваха на тротоара.

— Удобно ли ще ти е с тези токчета или да взема колата? — попита Куин.

— Накъде ще вървим?

Хотелът се намираше на един от многобройните, но не особено стръмни хълмове на града и Куин посочи надолу.

— Ще издържа няколко пресечки — увери го тя и пое тържествено предложената й ръка.

Докато вървяха по тротоара, Морган мълчаливо се съгласи с него, че нощта е красива. Без дъжд, без мъгла, само съвсем лекичък бриз. Беше хладно, без да е студено, а градът изглеждаше блестящ и изпълнен с цветове. Чудесна вечер за спокойна разходка.

— Много се умълча, Морган. Нещо не е наред?

Тя се взря в ръката си, деликатно положена върху неговата, пое глътка от свежия нощен въздух и отново впери поглед напред.

— Не, просто си мислех. Винаги ли си честен със себе си, Алекс?

— Всеки, който играе… двойна игра, трябва да е.

— Двойна игра — бавно повтори тя. — Това ли правиш?

Той замълча за миг, после заговори с необичайно сериозен глас:

— Бих могъл да кажа, че когато бях момче, така и не можах да реша какъв искам да стана, но няма да е истина. Истината е, че притежавах известни… таланти, които не подхождаха съвсем за една средна кариера.

— Като например? — Морган помисли, че ще каже нещо за отваряне на ключалки или сливане с нощта, но отговорът му бе далеч по-сложен.

— Способността ми да използвам въображението си, когато се наложи. Способността да се справям добре под… необичайно по характер напрежение. Способността да работя съвършено сам — и да ми харесва. — Той вдигна рамене. — Не знам с какво щях да се заловя накрая, но в колежа един приятел ме помоли да… прибера нещо от къщата на декана една нощ. Направих го. И ми хареса.

Морган го изгледа сериозно.

— От колежанските лудории до професионалните кражби пътят е дълъг.

Той се усмихна.

— Така е.

— Случи ли се нещо, което да… скъси разстоянието? Имам предвид — нещо с теб.

— Трагедия, която да ме тласне към престъпния живот?

Тя не се сдържа и се усмихна.

— Веднъж май споменах нещо подобно, нали?

— Да. И с право се съмняваше. — Бяха стигнали до бара и Куин спря на тротоара, обръщайки се към нея с едва забележима печална усмивка. — Не беше нищо толкова… романтично или донкихотовско, скъпа, нито пък разгорещено решение, взето под напора на болезнено обладали ме чувства. Направих съзнателен, внимателно премислен, хладнокръвен избор. Без извинения. Без съжаления.

Морган въздъхна и се освободи от ръката му.

— Имам нужда от чаша кафе.

Усмивката му още повече се изкриви.

— Не те улеснявам особено, нали?

— Не. Но и никога не си казвал, че ще го правиш. — Тя се опита да прозвучи шеговито.

Куин се взря в лицето й за миг, после наведе глава и я целуна. Беше кратка, ефирна целувка и въпреки това Морган едва не се разтопи. Добре че ръцете му бяха на раменете й и я държаха здраво. Когато той доста рязко се отдръпна, стори й се, че сякаш изруга, но не бе съвсем сигурна.

Куин я обърна ловко с лице към вратата на бара и каза:

— Може и да не си забелязала, но вече е единайсет.

Морган се остави да я извъртят, но когато отговори, в гласа й прозвуча издайническо разочарование.

— Не можеш ли да пропуснеш една нощ?

— Тази не — но ще видя какво мога да направя в бъдеще.

Щом влязоха и се настаниха на една маса в препълненото заведение, Морган се запита накъде ли ще тръгне разговорът, ала Куин вече го беше решил и за нейна изненада, пожела да говорят за нея.

— Моето семейство? — Тя го изгледа смаяно. — Защо питаш?

— Щом излизаме заедно, трябва да се опознаем — каза той със сериозен тон. — Нищичко не знам за теб.

И тъй, все още малко объркана, Морган му описа накратко един живот, който според нея бе съвсем обикновен. Едно дете в семейство от средна класа; внезапната смърт на родителите й в автомобилна злополука, когато е била на осемнайсет, и скромното наследство, с което бе успяла да завърши колежа; летни археологически експедиции в различни части на света; работата и длъжностите, които бе заемала през годините.

— Доста дълго си била сама — отбеляза той.

Тя кимна.

— Горе-долу шест години, откакто завърших колежа. — Като се взираше в него, бавно добави: — Някога бях сгодена за кратко — лятото, преди да завърша.

— Какво се случи?

Досега Морган не бе разказвала никому за това, но установи, че думите й идват с лекота и дори малко се постресна от този факт.

— Беше студент по археология като мен, струваше ми се, че между нас има много общи неща. Поне така си мислех. Появиха се обаче предупредителни симптоми… на които трябваше да обърна повече внимание.

— Предупредителни симптоми?

— Аха. Обичаше да ме гледа облечена по точно определен начин — в прилепнали пуловери и къси поли например. Разсъжденията и мненията му сякаш винаги бяха по-важни от моите. Всъщност никога не искаше да говори с мен за нещо, което наистина ме интересуваше — дори за археология. Непрекъснато ми казваше как да си нося косата, колко грим да слагам, какъв парфюм да употребявам. — Поклати глава и насила се усмихна. — Накрая осъзнах, че за него е без значение коя съм всъщност. Интересуваше го само как изглеждам. И как изглеждаме заедно. Смяташе, че всички приятели му завиждат, защото съм изглеждала…

— Секси? — тихо попита Куин.

— Нещо подобно. Не исках да повярвам, че е така, че може да е толкова… повърхностен. В началото на последната година в колежа ни направиха тест за интелигентност.

— И твоят коефициент бе по-висок от неговия? — предположи Куин.

Морган се бе загледала намръщено в чашата с кафе.

— Двайсет точки. Отначало не повярва. Непрекъснато повтаряше, че някой е оплескал теста. Накрая изгубих търпение и му казах, че и преди съм имала по-висок резултат и че тестът е точен. Тогава той… той просто ме изгледа шокирано. Очите му ме изучаваха от главата до петите в пълно неверие и не можа да отвърне нищо. Тогава го сторих аз. Върнах му пръстена и се разделихме.

— Морган?

Тя погледна през масата към Куин.

— Ако един мъж не може да забележи интелигентността и проницателността в очите ти, той трябва да е или сляп, или невероятно глупав. — Неговите собствени очи внезапно се засмяха. — И, разбира се, трябва да е сляп или от камък да не забележи колко великолепно изглеждаш в прилепнали пуловери.

Морган също се засмя, но отговори сериозно:

— Това ме направи войнствена, но не и огорчена. Реакцията към външността на някого в края на краищата е нещо несъзнателно, затуй едва ли мога да виня хората, задето забелязват моята. Проблем е само когато не могат да проникнат отвъд нея. — Замълча, после добави: — Ала трябва да признаеш, че при мен външният вид и същността ми си противоречат повече от обичайното.

Куин изглеждаше замислен.

— Ако говорим за първите впечатления, може и да е така. Но твоят ум, Морган, е едно от най-очарователните ти притежания. И колкото повече те опознавам, толкова… картината е по-пълна.

— Мисля, че това бе комплимент — каза тя предпазливо.

Той се усмихна.

— Така е.

— Ами благодаря. — За първи път Морган усети известен свян. — Няма ли да ставаме? Сигурно минава единайсет и ако трябва да… вървиш на работа… в полунощ…

Няколко минути по-късно, на път към колата му, Куин каза:

— Ще те взема утре сутринта в десет, става ли? Първо зоологическата градина, а после и нашия пикник. Хотелът ми осигурява пакетирана храна за целта.

— В десет? Няма да можеш да се наспиш като хората — запротестира тя.

— Няма проблем, не се тревожи. — Той отключи колата и отвори вратата на Морган, после заобиколи и седна на шофьорското място. — Бързо се наспивам.

Морган продължаваше да мисли за това и след като я бе оставил при вратата с толкова лека целувка, та не бе сигурна дали не я е измислила. Съблече елегантните дрехи, нахлузи къса трикотажна нощница, свали грима и освободи косата си, после се сви на дивана и се загледа в някакъв стар филм по телевизията, без да вижда нищо.

Куин ще дежури в музея, мислеше тя. Облечен целият в черно, с надяната на лицето ски маска. Невъоръжен, понеже никога не носеше оръжие — поне според това, което бе чела, и си отбеляза наум да го попита, — и сам, защото така му харесваше. През една дълга студена нощ. Колко още нощи трябваше да изминат, преди капанът да щракне или да се провали? Ами след това? Още не го бе питала за това и не беше сигурна, че ще го направи. Може би щеше да е по-добре просто да изчака и да види какво ще й донесе бъдещето.

Ала търпението не бе от силните страни на Морган. И никой не знаеше това по-добре от нея.

 

 

На известно разстояние от среднощните размишления на Морган и съвсем не в музея, който би трябвало да наблюдава, Куин се бе облегнал назад в удобния си стол и сочеше една точка върху чертежите, разпръснати върху масичката за кафе.

— Ето слабото място, направо ще ти извади очите: запечатаната неизползваема врата близо до складовите помещения в мазето. Но е толкова отдалечена от изложбата, че няма начин да не задействаш поне дузина охранителни устройства по пътя.

Домакинът му, който се бе изправил до стола, кимна:

— Да, знам. Каза, че имало и друг начин?

Куин потупа отново скицата с пръст, този път посочвайки климатичната инсталация на сградата.

— Тук има още едно слабо място. С правилна подготовка можеш да го накараш да заработи за теб.

След миг-два размисъл мъжът отново кимна.

— Да, мисля, че разбирам какво имаш предвид.

— Наистина е много просто — продължи Куин. — Охранителната система е почти непробиваема. Почти. С толкова много персонал — пазачи, кръстосващи из цялата сграда, онези във фоайето, а също и компютърната зала с нейния монитор, покриващ почти целия музей, ще е невъзможно да направиш дори крачка по коридора, без да бъдеш забелязан. Ала ако успееш да неутрализираш пазачите, преди да влезеш в сградата, ще е направо фасулска работа да се промъкнеш през мазето и да отрежеш електрозахранването на сградата — и тогава цялата електронна система за сигурност ще е безполезна.

— Не може да няма автоматична сигнална уредба, ако захранването спре — отбеляза другият.

Куин се усмихна.

— Има. За това ще използваш мобифон и ще се обадиш на охранителната компания „Ейс Сикюрити“ и ще съобщиш за повреда в системата. И тъй като ще знаеш тайния охранителен код, те ще се разтревожат само ако системата не работи повече от час. Но дотогава ти отдавна ще си си тръгнал.

— Знаеш кода?

— Кодът, името на старшия нощен пазач и… точната схема на електрозахранването на цялата сграда.

Другият мъж се взря в него с хладна усмивка.

— Поздравления. Можех да се закълна, че Морган няма да се изпусне за тези неща дори пред любовника си.

— Винаги имам повече от един източник на информация — спокойно обясни Куин.

— И Морган е един от тях?

Куин се облегна назад в стола и нехайно кръстоса крака. Усмихвайки се хладнокръвно, с равен глас каза:

— Морган ми е полезна по начин, който едва ли си представя.