Престън Б. Никълс, Питър Муун
Проектът Монтоук (24) (Експерименти във времето)

Приложение А
Научен анализ на радиосондата

Забележка: Настоящият анализ не се очаква да бъде лесно разбран от масовата публика. Включвам го само за онези, които имат технически способности. Той служи и като потвърждение на моите изявления, че правителството имаше средствата, за да оказва влияние на климата.

Радиосондата се състои от два датчика с променливо съпротивление. Единият регистрира температурата, другият — влажността.

Температурният датчик е термистор, където електрическото съпротивление се променя обратнопропорционално на температурата. Датчикът за влажността е електролитно съпротивление, където омичното съпротивление се променя правопропорционално на относителната влажност. В повечето от радиосондите, в качеството на датчик за налягането се използва барометричен ключ от типа на селекторните прекъсвачи, който реагира на налягане (прекъсвач на налягане). Същността се състои в това, че предавателят регистрира данните от променливото съпротивление, което се избира алтернативно от прекъсвача на налягането или от последователния прекъсвач. От време на време се включва в режим „късо съединение“, което се нарича референтен режим. Именно това правят датчиците на повърхността. Това е и теорията, която правителството развива пред обществеността. Макар че едно бегло разследване би показало, че това описание наистина е вярно, съществува и друга дейност, която е секретна. Температурният датчик е въглеродна пръчка с добавени благородни метали и се явява като антена към МОР-функцията. Освен това той влияе и на МОР-енергетизирането. Затворен е в малка капсула и трябва да се инсталира като се прикрепи със скоби към раменете на радиосондата. За да се получи достоверно отчитане на температурата, датчикът се оцветява в бяло, за да отрази лъчистата светлина на слънцето и стои над уреда на открито. Този начин на разположение е разбираем от ортодоксалната наука, но не може да бъде разбран от гледна точка на относителните науки.

Датчикът за влажността е електролитен резистор. Ние не разбираме неговото действие, защото обичайният електролитен резистор се променя обратнопропорционално на относителната влажност. Датчикът за влажността се състои от мрежа проводници с неизвестно химическо покритие. Тя действа като антена за оргон във фаза. Тя прилича и на електролитните детектори, които са били въведени за откриване на езотерични енергии. Датчикът за влажността е и херметически запечатан в малка капсула и трябва да бъде поставен в своя държач отгоре на радиосондата, като по този начин изцяло я покрива и предпазва от пряко попадане на дъжд, но позволява на въздуха да циркулира около нея. Така изглежда тиражираната информация.

В по-късно създадените радиосонди, барометричният ключ е подменен със сканиращ превключвател, задвижван с часовников механизъм, с прибавяне на приемател, за който правителството твърди, че е използван като импулсен приемо-предавател, за да се проследят посоката и височината. Това показва, че прекъсвачът на налягането дава информация за височината, която е в зависимост от налягането, но зависи от един градиент на еднакво налягане, който нашата атмосфера не проявява. Това съответства на изнесената информация, но е много неточно.

Не вярвам, че това е истинската цел на барометричния ключ. Всъщност има съвсем друга цел. Изглежда, че прекъсвачът на налягането е корелационната функция, която ще е необходима, за да се синхронизира съответното улавяне на МОР към обкръжението на Земята. Очевидно е и че приемателят синхронизира това улавяне на МОР със средата. Към този момент не схващам изцяло схемата на датчика.

В допълнение към сензорите, другата част от радиосондата е предавателят. Той е импулсно-времево модулиран и степента на повторение на импулса, се променя в зависимост от съпротивлението. Използвани са два типа импулсно моделиране. Едното е там, където импулсите на модулиране прекъсват съответния CW (CW = носеща вълна) осцилатор с носеща честота. Другото е там, където импулс с високо напрежение захранва B + (B + означава „B-батерии“, които се отнасят до напрежението на анода) до осцилатора с носеща честота. Използват се две честоти: 400 MHz и 1680 MHz. Четиристотин мегахерцовият осцилатор се състои от трептящ кръг с триелектродна лампа. Хиляда шестстотин и осемдесет мегахерцовият осцилатор е от типа монолитен резонатор, реализиран на триелектродна лампа, намираща се в полето на резонатора.

В осцилатора (предавател) с носеща честота и отрицателно модулиране, има две секции: модулиращ осцилатор и осцилатор с носеща честота. Модулиращият осцилатор е това, което генерира импулса — осцилатор с триодна лампа с блокираща/екранираща мрежа в катода.

Модулиращ осцилатор

Действието на предавателя е просто. Когато осцилаторът работи, решетъчното пренапрежение се натрупва в кондензатора (C) и когато напрежението достигне точката на запушване на лампата, осцилаторът спира. На този етап кондензатора се разрежда, докато лампата се включи отново.

Докато напрежението на решетката през циклите на кондензатора се покачва и спада, осцилаторът работи и спира; по този начин модулирайки спадането на напрежението върху Rp, което бива шунтирано. Стойността на кондензатора и Rg и Rext и Rref определя честотата на импулса през Rp.

Генерираните импулси преминават през кондензатора, към осцилатора с носеща честота.

Това е обичайното обяснение, но нека разгледаме как действа относителната активност. Когато лампата е запушена, сигналът от по-високия режим се натрупва в лампата като заряд на кондензатора. Колкото по-дълго време измине до запушването на лампата, толкова повече релативен сигнал се натрупва в лампата. Когато лампата се включи и трепти, тя преминава между насищане и запушване и се случват две неща. Първо, съхраненият релативен заряд се извежда навън. Второ, преминаването на трептенето между насищане и спиране има ефект на усилване на компонентите от по-висок режим чрез точка на „нулева“ активност. В резултат сигналът се усилва и извежда навън входящите импулси. От тази точка модулиращият сигнал е свързан с кондензатори към решетката на осцилатора с носеща честота, където импулсът спира трептенето.

С оглед на осцилатора с носещата честота контурът е стандартен. Начинът, по който беше оптимизиран, вероятно има нещо общо с поставянето на лампата в полето на резонантната мрежа и с дизайна на лампата. По-високият режим на функциониране в осцилатора с носеща честота е сходен с този на модулиращия осцилатор. Когато лампата преминава от насищане към запушване, нулевата точка на вакуума се „разкъсва“. Това води до относително усилване, както и до извеждане на всички съхранени в лампата сигнали до изхода и антената.

Осцилатор с носеща честота

Шунтираният изход на модулиращият осцилатор, който е импулсен потенциал (скалар) при около 7 MHz се свързва към решетката на осцилатора с носещата честота и премества „Q-точката“^[1] от насищане до изключване. Активността в „нулевата“ точка изпраща пакети от импулси с релативен сигнал, което имитира в голяма степен входния сигнал от сензорите.

Импулсният модулатор-предавател използва импулсен модулатор със система със закъснителна линия с тиратрон, зареждащ реактор, блокиращ диод, мрежа за формиране на импулси и импулсен трансформатор, който генерира импулси с 1400 V, което задейства осцилатора с носеща честота. Тиратронът се изстрелва от изхода на същия модулиращ осцилатор, както и във всички останали. Модулиращият осцилатор зарежда релативния сигнал в закъснителната линия посредством тиратрона, който се изключва, но въпреки това има „нулево“ усилване. Когато тиратронът подаде пакет импулси, всичко в мрежата за формиране на импулси се зарежда в лампата на осцилатора с носеща честота, като един импулс с 1400 V, който разкъсва вакуума и води до високо „относително усилване“ посредством обичайната дейност на „нулевата“ точка.

Целият комплект се задейства посредством пакет батерии, които издържат около 3 часа.