Рут Ланган
Гнездото на сокола (6)

Глава пета

Нервите на Фелисити бяха опънати до край. Повече не можеше да се концентрира върху разговора на масата. Всичките й мисли се въртяха около един неоспорим факт. Лорд Фолкън бе повикал своя стар приятел не само защото се нуждаеше от близък човек. Не, отнасяше се до нещо много повече. Той се нуждаеше от опита и знанията на баща й.

Възможно ли бе болестта на възрастния мъж да е предизвикана от някого? Ако предположението й бе вярно, това означаваше, че красивият и очарователен млад мъж до нея…

Тя рязко бутна чинията си.

Разговорите внезапно секнаха.

— Какво има, скъпа? — лорд Съмървил докосна ленената кърпа до устните си и понечи да се изправи. Възпря го ръката на лейди Хонора, която докосна ръкава му.

— Нищо. Може би съм уморена — Фелисити направи няколко неуверени крачки, като се надяваше, че треперещите й нозе няма да я издадат. — Моля ви, не искам да разваляте вечерята си заради мен. Просто ще изляза да глътна малко свеж въздух.

— Когато се почувствате по-добре — с нотка на нетърпение заяви лейди Хонора, — ще ви очакваме да се присъедините към нас в салона.

— Благодаря — Фелисити повдигна края на роклята си и побърза да излезе от трапезарията.

Щом се озова в коридора, младата жена се облегна на студената каменна стена и притисна ръка към гърдите си, за да успокои разтуптяното си сърце. Ако страховете й се потвърдят, това ще означава, че се е озовала във владенията на дявола. Потръпна, сякаш ледени пръсти докоснаха сърцето й. Който бе разхвърлял багажа й и я бе бутнал по стълбите, навярно искаше да я предупреди. Да я изплаши и да я накара да се махне. Ами ако остане? Животът й, подобно на този на стария лорд Фолкън, щеше да бъде в смъртна опасност. Нима и Гарет не й бе казал същото?

Пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои и да си направи план за действие. Точно сега собствените й страхове нямаха значение. Много по-голяма опасност бе надвиснала над лорд Фолкън. А може би и над сина му, прикования към леглото Уилям. Първото нещо, което трябваше да направи, бе да разбере къде се намира той. Трябваше да го види. Това посещение може би щеше да потвърди или да отхвърли страховете й.

Взе една свещ и тръгна по слабо осветения коридор. След няколко неуспешни опита, най-сетне откри една тънеща в мрак всекидневна. Единствената светлина идваше от огъня в камината. Фелисити видя ивица светлина, процеждаща се под прага на някаква затворена врата. Прекоси всекидневната и я отвори. Вътрешната стая тънеше в сенки. Гореше само една свещ.

Един мъж лежеше в леглото. Смачканите завивки издаваха неспокоен сън. Той изпъшка, разпери ръце и се обърна по гръб.

Фелисити изчака няколко секунди, но мъжът не помръдна и тя приближи до леглото. Вдигна свещта. Когато пламъкът освети лицето му, от устните й се изтръгна смаян вик. Мъжът удивително приличаше на Гарет. Имаше дълга тъмна коса, която отчаяно се нуждаеше от подстригване, широки рамене, тънка талия и дълги крака. Тялото му все още бе силно и мускулесто.

— Значи ти си Уилям — промърмори Фелисити.

В този миг очите му се отвориха и младата жена изживя още един шок. Те бяха тъмни и изпълнени с болка, също като на Гарет.

— Кой си… — погледът му се насочи към свещта и той се сви, сякаш очакваше да му причинят болка.

— Приятел — прошепна Фелисити.

Изглежда не я чу, защото започна да мърмори някакви проклятия. Опита се да се изправи, но изнемощяло се отпусна назад. Сетне се втренчи в нея с поглед, който я накара да изтръпне, и продължи да бъбри нещо неразбираемо.

Фелисити чу как вратата на дневната се отвори и затвори. Мили Боже! Някой идваше! Трябваше да се скрие! Озърна се отчаяно и бързо се мушна в един гардероб, като преди това духна свещта. След миг надникна през притворената врата и видя някаква сянка да се приплъзва към леглото.

— О, любими мой — разнесе се страстният шепот на жена.

Фелисити изпита чувство на вина, задето неволно става свидетел на нежните мигове между съпруг и съпруга.

— Скъпи мой Уилям. Чувствам се толкова безпомощна. Сърцето ми се къса, като те гледам в това легло.

Когато очите на Фелисити привикнаха с тъмнината, тя разбра, че край леглото не беше лейди Хонора. Роклята на жената не бе с дълбоко деколте и толкова ярка. Имаше семпла и елегантна кройка.

Фелисити изумено се втренчи в нея.

Жената край леглото, която нашепваше любовни слова, бе Диана Съмървил.

Фелисити бе толкова смутена, че нямаше сили да излезе от скривалището и да се опита да утеши страдащата жена. Диана милваше челото на любимия си и нежно му шептеше. Изглежда ласките й го успокоиха, защото Уилям въздъхна и потъна в сън. Диана приглади завивките, оправи възглавниците и тихо излезе.

Чак тогава Фелисити напусна скривалището. Докато вървеше към апартамента си, се опита да осмисли сцената, на която бе станала свидетел.

Възможно ли бе Диана и докторът да са се съюзили в желанието си да унищожат „Гнездото на сокола“? Но какъв мотив би могла да има Диана? Фелисити спря за миг. Не, Диана беше по-скоро влюбена. Но ако не е тя, тогава имаше някой друг, който помагаше в пъкленото дело на доктора! Той не би могъл да успее сам. Дали не е Хонора? Но с каква цел? Та тя вече бе господарка на „Гнездото на сокола“. Какво щеше да спечели от смъртта на свекъра и съпруга си?

Фелисити отчаяно въздъхна. Имаше нужда от приятел, който да я ориентира в този лабиринт.

— А, ето ви и вас, мадам — Бийн тъкмо слагаше една цепеница в камината. — Тази вечер е много студено. Помислих си, че сигурно ще искате да се посгреете.

Фелисити приближи до огъня и седна на малката софа.

— Какво знаеш за господарката на „Гнездото на сокола“, Бийн? — предпазливо попита тя.

Малката прислужница сви рамене.

— Не много, мадам. Лейди Хонора е истинска загадка. Последното нещо, което лорд Фолкън очакваше от сина си, бе да се завърне от пътешествие със съпруга. Особено след като… — тя млъкна по средата на изречението и отмести поглед.

— Продължавай, Бийн. Особено след като…?

Малкото момиче се отпусна върху табуретката в краката на Фелисити и зашепна:

— Извинете, мадам, но всички тук знаят, че лорд Уилям и Диана Съмървил се обичаха. Още от деца. Това едва не разби сърцето на лейди Диана, но въпреки всичко тя се опита да се сприятели със съпругата му.

— Разкажи ми за злополуката. Знаеш ли как е станало?

Бийн кимна.

— Конят на лорд Уилям се препънал по време на надбягване.

— С кого се е надбягвал?

С доктор Сейнт Джон — малката прислужница обви коленете си с ръце. — Докторът се похвали, че неговият жребец може да надбяга всеки кон в Англия и предизвика братовчед си. Всички знаят, че лорд Уилям никога не би пропуснал предизвикателство, пък и толкова се гордееше с Тициан, неговия черен жребец.

— Как реагира младата съпруга на лорд Уилям, когато узна, че предстои такова опасно надбягване?

Бийн се замисли за миг.

— Бих казала, че беше доста въодушевена от цялата работа, мадам. Тя често се оплакваше, че тук няма никакви развлечения.

Фелисити гледаше втренчено пламъците. В главата й препускаха ужасяващи мисли.

— Струва ми се, че е изпитала много по-силна тръпка, отколкото е очаквала — помълча и добави: — Моля те, иди да ме извиниш пред лейди Хонора. Кажи й, че съм неразположена и тази вечер няма да се присъединя към гостите й в салона.

 

 

Сребърният полумесец огряваше нощното небе. Светлината му проникваше през високите тесни прозорци, докато Фелисити бавно се разхождаше из галерията на горния етаж. Пламъците на свещите рисуваха фантастични фигури по стените, преплетени в зловещ танц.

Бийн й бе разказала за тази галерия, по чиито стени висяха портретите на всички господари на замъка. Фелисити вдигна високо свещта и се вгледа внимателно в лицата. Въпреки че през годините модата се бе променяла много и дрехите им бяха съвсем различни, всички те поразително си приличаха. Едни и същи тъмни коси. Пълни, изваяни устни, твърдо стиснати, без следа от усмивка. Проницателни и умни очи.

Движеше се бавно. Спираше, за да прочете името, датата на раждането и на смъртта. Когато стигна до най-отдалечения край на галерията, спря пред един портрет и с разтуптяно сърце вдигна свещта, за да разгледа лицето на първия лорд Фолкън.

— Какво правите тук? И то в този късен час?

Фелисити рязко се обърна и притисна ръка към гърлото си.

— Мауд… мисис Атертън. Вие… доста ме стреснахте.

Икономката я изгледа намръщено.

— Лейди Хонора каза, че сте неразположена.

— Чувствам се малко отпаднала и уморена, но не можах да заспя. Реших да разгледам замъка — знаеше, че бъбри несвързани глупости и се извърна, за да избегне изпитателния поглед на жената. В този миг обаче свещта й освети лицето на Гарет и от гърдите й се изтръгна вик.

Икономката проследи погледа й и погрешно разбра реакцията й.

— Доста страшно лице, нали? — застана до Фелисити и се втренчи в портрета. — Но в същото време красиво и привлекателно. Това е Гарет, първият лорд Фолкън. Много смел благородник и близък приятел на Хенри VIII^[1] — забеляза изненаданото лице на Фелисити и продължи:

— „Гнездото на сокола“ му е подарък от краля. Казват, че самият той много често идвал тук да ловува с приятеля си. И, разбира се, да ухажват дамите. „Гнездото на сокола“ има изключително интересна история. Поставила съм си за цел да я изуча.

— Как първият лорд Фолкън е…? — Фелисити не можа да се насили да произнесе думата.

— Умрял? — преди да получи потвърждението на младата жена, Мауд Атертън заговори: — Приел предизвикателството за дуел от брат си Адриан.

— Собственият му брат?

— Всъщност бил му полубрат. Адриан бил незаконороден, но копнеел да притежава „Гнездото на сокола“ и го разправял на всички.

— И бил готов да убие заради това?

— Искал е много повече от „Гнездото на сокола“. Разправят, че Гарет бил влюбен в Кара, девойка от селото, която отвърнала на любовта му. Адриан се подигравал на брат си и се хвалел пред всички, че ще го убие и ще се ожени за Кара, а пък „Гнездото на сокола“ ще принадлежи на неговите наследници, тъй като Гарет нямал деца.

— И Гарет не е могъл да спаси любимата си от Адриан?

— Именно това искал отчаяно. Владеел отлично меча и бил много смел. Но вместо да се бият само двамата, Адриан изпратил цяла армия срещу него. Гарет бил принуден да остане в замъка и да защитава своите хора и фермери. Това било задължение на господаря на имението. Сърцето му се късало, тъй като трябвало да пожертва любовта заради дълга. И той останал, въпреки че знаел, че завинаги изгубва жената на живота си.

Фелисити вдигна още свещта, за да разгледа по-добре тъжните, изпълнени с болка очи.

— Казват, че Гарет все още се скитал из замъка. И макар че кървавото предателство е станало преди много векове, той отказвал да премине във вечността, защото е преследван от непоносимата мисъл, че любимата му носи детето на друг мъж.

— Искате да кажете, че Адриан е изпълнил заканата си?

— Да — Мауд посочи следващия портрет. — Това е Александър, синът на Кара и Адриан. Така че всички следващи владетели на „Гнездото на сокола“ са потомци на Адриан, а не на Гарет.

Няколко минути двете жени останаха мълчаливи и замислени.

Когато икономката се обърна, за да си върви, Фелисити я докосна с ръка.

— Мисис Атертън, знам, че сигурно сте много уморена от всички задължения, които имате тук, в „Гнездото на сокола“. Благодаря, че ми отделихте толкова много време.

Жената погледна ръката си, после и Фелисити. Устните й бяха стиснати.

— Никога не съм толкова уморена, че да не говоря с някого, който искрено се интересува от обитателите на „Гнездото на сокола“ — замисли се за миг и добави: — Ако искате да научите повече, тук има една книга. Тя е стара и прашна и трудно се чете, тъй като е писана на ръка. В нея е историята на „Гнездото на сокола“. Намира се на най-високата полица в библиотеката, до Библията. Само аз и още неколцина други знаят за съществуването й.

Дали имаше нещо като… приятелска искра в очите на по-възрастната жена? Фелисити изпита желание да я прегърне. Мауд Атертън се обърна и си тръгна. Девойката остана сама пред портретите на лордовете Фолкън. Те все така се взираха в нея.

 

 

Беше настъпил онзи необикновен час малко преди зазоряване. Мека бисерна мъгла обвиваше земята. Целият свят си почиваше.

Фелисити седеше на каменната пейка в градината, замислена за фамилната история на рода Фолкън. Всичко бе там, точно както обеща Мауд Атертън. Раждания, смърт, войни. Хора, които бяха обичали. Хора, които не бяха открили любовта. Страниците бяха изписани от самите обитатели на замъка.

Младата жена прелисти и усети топлина. Прииждаше на вълни. Фелисити свали шала си. Знаеше, че е Гарет.

Остави книгата настрани и се обърна към него.

— Защо не ми каза, че някой се опитва да убие лорд Фолкън?

— Защото това е свещена тайна — гласът му бе гневен. — Аз те предупредих. И то много повече, отколкото ми е позволено.

— Позволено?

— Съдбата не ми разрешава да се намесвам в делата на този свят.

Фелисити усети вълнението му и видя болката в очите му. Най-сетне разбра.

— Твоите сили са ограничени?

— Сили… — изрече думата с омраза. — Моите… сили са безсилни да помогнат на тези, които обичам.

— Значи ти е разрешено да обичаш?

— Любовта не може да бъде разрешена или неразрешена — той присви очи. — Любовта е силно чувство, толкова силно и могъщо, че излиза извън рамките на времето и пространството. Любовта… — извърна се, но Фелисити видя страстта в очите му. — Любовта е едновременно болка и удоволствие.

— Съжалявам, Гарет. Знам за Кара и за това, че си бил принуден да избираш между дълга и любовта.

— Принуден? — мъжът я погледна. — Не. Всеки сам прави избора си. Аз избрах да спася живота на много хора, вместо на един, дори и този един да е най-скъпият за мен.

— О, Гарет! — изпита мъка при вида на мрачното му лице и протегна ръка, за да го докосне. Той веднага се отдръпна, но Фелисити пристъпи по-близо и дръзко го хвана за ръката. — Страдал си твърде много!

Той се втренчи в ръката й и за миг тя си помисли, че ще я отмести, но какво беше смайването й, когато той нежно я поднесе към устните си. Горещият му дъх опари пръстите й.

— Знаеш ли, малко щастливо личице, че ти си първата жена след Кара, която докосвам?

— Аз знам, че ти беше този, който ме хвана на стълбите.

— Да, а твоето докосване може би ще бъде моята гибел — с нежност, каквато тя не вярваше, че съществува, той вдигна ръката й и я допря до бузата си. — Ти докосна не само ръката ми, ти докосна сърцето ми.

— Гарет…

— Шшт! — макар че той не помръдваше, Фелисити почувства как две ръце се отпускат върху раменете й и я придърпват по-близо. Устните им бяха само на сантиметри. Между тях трептеше и пулсираше топлина. — Така и така вече нарушихме правилата, сега ще пристъпя още едно. Ще усетя вкуса на устните ти.

Фелисити се запита дали не трябва да се възпротиви, но веднага отхвърли тази мисъл. Тя искаше това, което и той искаше. Облегна се на него и въпреки че Гарет изобщо не се помръдна, устните му се плъзнаха по нейните.

Желанието бе толкова остро, толкова болезнено, че и двамата отстъпиха крачка назад. Тъмните му проницателни очи се взираха в нейните и сякаш четяха най-съкровените й мисли. Тя бе изгубена. Въздъхна и отново му предложи устните си. Този път натискът на ръцете му бе по-груб. Той я привлече към гърдите си, простена и впи устни в нейните.

Това бе нещо повече от желание. Повече от страст. Нещо толкова силно, толкова завладяващо, че не можеше да бъде задоволено. Нито целувките, нито докосването можеха да утолят тази жажда. Топлината, която ги обгръщаше, се нажежаваше все повече и повече. Усещаха вече как прехвърчат искри.

Те се докосваха! Ръцете му притискаха бедрата й към неговите, плъзваха се по гърба й, разтриваха кръста й, раменете, меката извивка на шията. Той я докосваше след векове, прекарани в самота.

Ръцете й се обвиха около кръста му, а тялото й се притисна към неговото. Галеше гърдите му. Пръстите й разтвориха ризата му. Фелисити простена, обви ръце около врата му и се отдаде на най-невероятното удоволствие. То бе примесено с болка. Той я искаше. Искаше я с отчаяние, което граничеше с лудостта. Тук. Сега.

Знаеше, че бе пресякъл линията. Ала знаеше също, че това повече нямаше значение. Не можеше да спре, както не можеше да усмири небесните гръмотевици. Силата му имаше граници. А точно сега цялата му мощ бе концентрирана върху жената в прегръдките му. Жена от плът и кръв. Топла. Отдаваща се. Красива.

Невинна.

Тъкмо това го спря. Призовавайки на помощ волята си, Гарет вдигна глава и отстъпи. Изведнъж се почувства ограбен. Сърцето му се сви от копнеж и неутолена жажда.

А което бе още по-лошо, усети как цялата му сила го напуска. Това бе цената на непокорството и на това, че си бе позволил да се отдаде на чувствата си. Той отлично познаваше правилата. И най-безразсъдно ги бе нарушил.

Фелисити се смути. Как можа толкова лесно да се поддаде на очарованието на този мъж? Къде остана хладният й разум?

— Пази се, мое малко щастливо личице! — колко трудно му бе да говори! Не можа да устои на потребността да я докосне за последен път — прокара пръст по извивката на веждите й, по бузата, по пълните й чувствени устни. Този невинен жест изцеди още от силата му. — Не искам нищо лошо да ти се случи.

— Аз мога… мога да се грижа за себе си — тя отстъпи назад.

Изведнъж усети студения утринен въздух. Вдигна глава и видя как един сокол литва в небето. Беше сама.