Сандра Браун
Заложница на любовта (4)

Четвърта глава

— Къде отиваме?

— Май наистина умираш да разбереш?

Сарказмът на Хоук прониза съзнанието й като нож.

— Виж, не бих успяла да открия пътя си обратно към цивилизования свят дори и да имах в едната си ръка компас, а в другата карта. Единственото за отбелязване в пейзажа около нас е неговото еднообразие. В момента дори не знам в коя посока пътуваме.

— Това е и единствената причина, поради която не завързах очите ти.

Като даде израз на примирението си с въздишка, Ранди обърна лице към отворения прозорец на пикапа. Хладен вятър рошеше косите й. Тънкият сърп на луната хвърляше бледи отблясъци по лицето й. Тъмните очертания на далечни, едва доловими планински вериги обрамчваха хоризонта.

Скоро си обясни защо селото в подножието на мината Лоун Пума бе пусто. Всички вече се бяха преместили в „скривалището“. Само тези, които бяха участвали в отвличането, и семействата им бяха останали в селото. Малко след като Хоук изхвърча от къщата на Ърни, караваната потегли в посока, все още неизвестна за Ранди. Пикапът на Хоук се движеше на края на колоната, както и през целия следобед, но без да изостава на голямо разстояние от колата пред тях.

— Как стана така, че те избраха за вожд?

— Не съм единственият. Имаме племенен съвет, който се състои от седем вожда.

— От баща си ли наследи поста си?

Хоук като че ли здраво стисна челюсти, защото мускулите на брадата му потрепнаха.

— Баща ми умря в щатската болница от алкохолизъм. Беше малко по-възрастен, отколкото съм аз сега, когато почина.

Ранди помълча малко, след което попита:

— Фамилията му действително ли беше О’Тул?

— Да. Ейвъри О’Тул, негов прапрадядо, се заселил по тези места след Гражданската война и се оженил за индианка.

— Значи си наследил положението си на вожд от семейството на майка си.

— Дядо ми по майчина линия беше вожд.

— Майка ти навярно много се гордее с теб.

— Тя умря при раждането на мъртвородения ми брат — на него сякаш му достави удоволствие стъписаната реакция на Ранди. — Докторът, виждаш ли, посещаваше резервата веднъж на две седмици. Родилните й болки и самото раждане бяха в извънработното му време. Тя получи силен кръвоизлив и умря.

Ранди се взря в него, преизпълнена със съчувствие. Нищо чудно, че бе коравосърдечен, след като бе изстрадал толкова много в детските си години. Един поглед към изсечения му като от гранит профил я убеди обаче, че не би приел никакво съчувствие.

Ранди сведе поглед към Скот. Той спеше дълбоко, легнал на седалката помежду им, положил глава в скута й, и беше свил колене към гърдите си. Нежно нави кичур от русата му коса около пръста си.

— Никакви други братя или сестри? — попита тя тихичко.

— Не.

— А имало ли е някога госпожа О’Тул?

Той я стрелна с очи:

— Не.

— Защо не?

— Ако искаш да разбереш дали водя достатъчно редовен полов живот, отговорът е, че не се оплаквам. Обаче твоят сексуален живот е далеч по-интересен от моя, тъй че, ако искаш да обсъждаме тази тема, по-добре да разнищваме твоя.

— Не искам да обсъждам тази тема.

— Защо тогава задаваш всички тези лични въпроси?

— Опитвам се да разбера защо интелигентен човек, какъвто явно си, ще извърши такава глупост — да отвлече жена и дете от увеселителен влак за туристи. Опитваш се да помогнеш на своя народ — чудесно. Мотивите ти са достойни за възхищение. Мога да го оценя. Надявам се да успеете. Обаче по легален път.

— Той не върши работа.

— А престъплението ще свърши? Какво добро можеш да постигнеш за хората си, ако те тикнат във федерален затвор до края на живота ти?

— Няма да ме тикнат.

— Обаче може и това да се случи — отвърна му тя с горчивина. — Даже неминуемо ще стане, ако не ни пуснеш да си вървим.

— Избий си го от главата.

— Виж какво, господин О’Тул, не загрубя ли доста тази игра? Хората, които ти помагат, Ърни например, те не са престъпници. Те се отнасят със Скот по-скоро като с любим племенник, отколкото като със заложник. Даже ти, по свой начин, беше мил с него.

Ранди продължи с опитите си да се спазарят.

— Ако оставите Скот и мен в най-близкия град, ще заявя, че изобщо не съм разбрала кои са похитителите ни. Ще кажа, че нито за миг не сте свалили маските си и че по неведоми за мен причини сте размислили и сте решили да ни пуснете.

— Колко благородно от твоя страна.

— Моля, помисли си за това.

Пръстите му стиснаха още по-здраво волана на колата.

— Отговорът е не.

— Кълна се, че няма да кажа и дума!

— Ами Скот?

Ранди отвори уста, за да възрази, но нищо не можа да измисли като аргумент.

— Точно така — изрече Хоук като за пореден път сякаш прочете мислите й, — дори и да можех да ти се доверя, което не е така, в мига, в който Скот спомене името Хоук, федералните ще се докопат до мен.

— Това нямаше да стане, ако вече не си беше заработил криминално досие — изстреля тя в отговор.

— Досието ми е чисто. Никога не съм бил осъждан.

— Но почти.

— „Почти“ не се брои. Ако се броеше, аз още щях да имам ерекция, а ти щеше вече да знаеш какво е да се чукаш с индианец — Ранди сепнато си пое дъх. Възползвайки се от стъписването й, той добави: — Не знам какво ми се искаше повече снощи — да те видя унизена или да те видя възбудена.

— Отвращаваш ме.

Смехът му бе груб и сух.

— Не се прави на вода ненапита пред мен. Кирливите ти ризи станаха всеобщо достояние, когато съпругът ти се разведе с теб заради изневяра.

— В документите от заключението пише „несъвместимост“.

— Вероятно официално е така, обаче за извънбрачните ти връзки беше намеквано нееднократно в пресата.

— Нима вярвате на всичко, което четете, господин О’Тул?

— Не вярвам почти на нищо, което прочета.

— А защо тогава моят развод да прави изключение?

Очите му се плъзнаха по нея, обхванаха разветите й от вятъра коси, красивото лице и дрехите, които бяха достатъчно измачкани, сякаш беше спала с тях… а то си беше така.

— Знам колко лесно можеш да бъдеш склонена. Не помниш ли какво стана снощи?

— Не бях склонена.

— Напротив, беше. Просто не би си го признала охотно.

С пламнали бузи Ранди се извърна от погледа му отново към прозореца. Не искаше той да забележи объркването й и да разбере, че действително има право. Отвращаваше се от спомена, че за един миг целувката му наистина й бе доставила удоволствие.

Беше оправдала недостойната си реакция с факта, че отдавна не бе усещала мъжки устни върху своите. Макар разумът й да го отблъскваше, тялото й го бе приело. Беше се подчинило на мъжката му притегателна сила. Беше се наслаждавало на аромата на кожата му и усещането, което предизвикваше косата му. Натискът на неговата твърдина към скута й бе запалил искрата на огън, който даже сега, при спомена за случката, продължаваше да тлее.

Беше се надявала ответът й да е бил толкова немощен, че да е останал недоловен. Очевидно не беше така. Той бе разбрал. Той се опиваше от моментния изблик на слабост не само защото това подхранваше неутолимото му самолюбие, а и защото потвърждаваше намеците за нея и проваления й брак, публикувани из вестниците. Колкото и да й се искаше трескаво да отрече всичко, никога не би го направила. Не го беше правила и преди. Нямаше да го направи и сега.

Затвори очи, за да изличи неприятните спомени, и главата й тежко се отпусна назад на седалката. Въпреки хаоса, който цареше в мислите й, Ранди очевидно бе задрямала. Първото, което осъзна след това, бе напълно спрелият пикап и вратата, която се отваряше от нейната страна.

— Слизай! — заповяда Хоук.

Три неща наведнъж привлякоха вниманието й. Температурата беше чувствително по-ниска, въздухът беше доста по-разреден и Скот спеше в ръцете на Хоук, обвил с ръчички шията му. Хоук го придържаше с една ръка отдолу. С другата беше отворил вратата пред нея.

Ранди излезе от пикапа и стъпи на земята. Някъде наблизо се чуваше ромон на течаща вода. Боботенето не можеше да се сбърка с нищо друго. Склоновете на хълмовете наоколо бяха изпъстрени с малки светлинки, които тя след миг разпозна, че бяха прозорци на многобройни постройки. На разсеяната лунна светлина успя да различи само няколко смътни очертания.

— Всички ли са се настанили? — попита Хоук Ърни, който изникна ненадейно от мрака.

— Да. Лета вече сложи Дони в леглото. Каза да ви пожелая лека нощ. Хижата, запазена за госпожа Прайс, се намира нагоре, ето там — посочи с ръка неравна пътека, която се виеше нагоре по лекия наклон.

Хоук кимна отривисто.

— Ще се видим рано сутринта. Среща в моята къща.

Ърни се обърна и тръгна в обратна посока. Хоук пое по пътеката, която той му беше показал. Тя свършваше точно пред прага на малка хижа, която, доколкото Ранди успя да различи, бе изградена от неодялани дървета. Хоук изкачи двете стъпала към верандата и с върха на крака си бутна вратата пред себе си.

— Запали фенера!

— Фенерът? — попита тя озадачено.

Проклинайки градската й необразованост, той й подаде спящия Скот. Запали клечка кибрит и я задържа до фитила на газена лампа, нагласи дължината на пламъка и сложи стъкления й абажур. Тя освети единствената стая на жилището, което не предлагаше никакви други удобства, освен два тесни нара, два стола и четвъртита маса.

— Недей да гледаш толкова ужасено. Това е най-луксозният апартамент.

Ранди презрително му обърна гръб и внимателно положи Скот на един от наровете. Той сънено измърмори нещо, докато му сваляше обувките и го покриваше с вълнено, ръчно тъкано одеяло. Приведе се и го целуна по бузата.

Когато се обърна пак с лице към Хоук, той бавно я огледа от глава до пети. Ранди съзнаваше, че умората й неминуемо бе сложила своя отпечатък върху нея. А й се искаше да изглежда неумолима и непреклонна пред него. За съжаление поражението й тегнеше над гордата й стойка и изличаваше решимостта от лицето й.

— През цялата нощ пред хижата ще има постови.

— И къде бих могла да избягам? — възкликна тя объркана.

— Точно така, не забравяй това.

Ранди събра последни сили и го изгледа високомерно:

— А сега мога ли да получа малко усамотение, господин О’Тул?

— Трепериш.

— Студено ми е.

— Да пратя ли някой млад, надарен храбрец да стопли леглото ти?

Главата й се сведе надолу, докато брадичката й почти опря в гърдите й. Беше прекалено изтощена и унила, за да влиза в двубой с него, макар и само словесен.

— Просто ме остави на мира. Няма да мръдна оттук. Двамата със сина ми сме в твоите ръце. Какво още искаш от мен? — вдигна глава и го погледна умолително.

На бузата му нервно заигра един мускул.

— Глупав въпрос, отправен от жена към отчаян мъж. Нямам какво повече да губя. Всъщност не би имало никакво значение дали ще се отнасям с теб добре или зле, нали? И в двата случая ме чака въжето.

Той сякаш упражняваше неимоверен контрол над себе си, за да се възпре да не стопи разстоянието помежду им.

— Презирам това, което си — изрече Хоук с дрезгав глас. — Руса. Бяла. Чиста англосаксонка с цялото високомерие, което е присъщо на расата ти. Но всеки път, когато те погледна, те желая. Не съм сигурен кого от двамата заклеймява повече този факт.

След тези думи Хоук се обърна и бавно излезе от къщата, оставяйки я да стои трепереща насред стаята, без да помръдне.

 

 

Слънцето тъкмо се издигаше над веригата на най-близките планини. Хоук стоеше до прозореца на своята хижа и наблюдаваше бавното му изкачване. Вече почти беше изпил третата си чаша кафе от сутринта. Пресуши тенекиеното канче и го остави на грубата маса под прозореца.

Почти не беше спал.

Преди години беше приучил организма си да не изисква много сън — не повече от четири или пет часа на денонощие. Обикновено му се удаваше да потъне в дълбок сън в мига, в който докосне възглавницата, за да оползотвори максимално тези оскъдни часове. Ала тази нощ бе лежал буден, с широко отворени очи, и се бе взирал в непрогледния мрак, като му се искаше да не се чувства толкова зле заради сегашното положение на нещата.

Дотук добре. Нямаше от какво да се оплаква. Отвличането беше осъществено точно според плана, без засечка… с изключение на ненадейното присъединяване на госпожа Прайс. Не желаеше да се опитва да си обясни защо не се чувства удовлетворен, защо всъщност изобщо не се чувства добре при създалото се положение.

Не долови приближаването на другия мъж, докато той почти не се докосна до него. Инстинктивно се извъртя и светкавично зае бойна стойка.

Ърни отстъпи крачка назад и вдигна отбранително ръце.

— Какво ти става? Трябваше да си ме чул, когато наближих.

Чувствайки се като пълен глупак, Хоук повдигна рамене, за да разсее напрежението си и предложи на Ърни чаша кафе. По-възрастният мъж прие с удоволствие.

— Май всичко стана прекалено лесно, а? Непрекъснато се питам какво би могло да се обърка — отбеляза Ърни, докато чакаше врялото кафе да поизстине.

— Нищо. Нищо не може да се обърка — Хоук вложи в гласа си по-голяма увереност, отколкото изпитваше в действителност. — Писмото ще пристигне тази сутрин. Час по-късно Прайс ще получи телефонното обаждане от нас, последвано и от другите веднага, за да изясним подробностите по уговорката.

— Питам се кога той ще влезе в контакт с губернатора Адамс.

— Веднага, предполагам. Вестниците ще ни държат в течение.

Ърни се изсмя.

— Журналистите ще станат съучастници на нас, престъпниците.

Забележката напомни на Хоук това, което жената бе казала предната вечер. Той взе една риза и започна да я облича.

— Чувстваш ли се като престъпник?

Нямаше намерение въпросът му да прозвучи сериозно, но Ърни го прие така.

— В момента не — той вдигна очи и ги прикова в по-младия си приятел. — Но ще се почувствам, ако нещо се случи с момчето. Или с жената.

Паузата предизвика реакцията на Хоук. Той престана да затъква краищата на ризата си в колана и впи в Ърни студен, втренчен поглед.

— Какво би могло да й се случи?

— Може би ти трябва да ми отговориш на този въпрос.

Хоук довърши обличането си и закопча ципа на избелелите си джинси „Левис“.

— Ако спазва нарежданията ми, нищо няма да й се случи.

Ърни продължи да наблюдава Хоук, който се отпусна на ръба на леглото си, за да обуе чорапите и ботушите си.

— Лета казва, че Януарска зора ти е хвърлила око.

— Януарска зора? Та тя е още дете.

— На осемнадесет е.

— Както вече казах, още е дете.

— Лета беше на шестнадесет, когато се ожених за нея.

— И какво доказва това? Че те бива повече от мен? Поздравления — Ърни не се поддаде на опита на Хоук да се пошегува. Сериозното му изражение не се промени нито за миг. Хоук се изправи на крака и започна да навива ръкавите на ризата си нагоре.

— Аарон Търнбау е влюбен в Януарска зора. Тя просто е нервна и несигурна, откакто той се върна в колежа. Предполагам, че ще се сгодят, когато той се върне за Коледа, през ваканцията.

— Това ти дава четири месеца, за да й се наслаждаваш.

Тялото на Хоук се скова и той рязко се извърна, сякаш Ърни бе натиснал някакъв спусък. Очите му бяха ледени и сковани като заледено езеро през зимата.

— Не бих причинил подобно нещо на Аарон.

— Но би могъл.

— Обаче не бих го направил — за няколко минути въздухът между двамата приятели се насити с напрежение. Устните на Хоук най-сетне се отпуснаха в подобие на усмивка. Пъхна ножа си в канията, закрепена на кръста му. — Да не би Лета да не стига за задоволяване на похотливостта ти?

— О, повече от достатъчна е — отвърна Ърни с лъстиво изражение.

— Защо тогава си се заел да ме човъркаш?

— Защото забелязах начина, по който я гледаш.

— Кого?

Отговорът беше толкова очевиден, че Ърни изобщо не благоволи да изрече името на глас. Вместо това добави:

— Имаш нужда от жена в леглото си. И то скоро. Напрегнат си. Това приспива бдителността ти.

— Приспива моята бдителност?

— Аха, преди няколко минути спокойно можех да те убия. Не можеш да си позволиш да си невнимателен. Особено пък сега.

— Когато изпитам нужда да имам жена, ще си я взема — отвърна Хоук натъртено.

— Но не и нея, Хоук. Жена като нея, англосаксонка… Никога не би те разбрала.

— Няма нужда да ми го казваш.

— Както няма нужда и да ти напомням какви последствия би могло да има взимането на бяла жена.

— Няма. И все пак виждам, че ми напомняш.

Ърни не трепна пред надигащия се гняв в очите на Хоук.

— Нашият народ разчита на теб и на трезвата ти преценка — кротко му каза той.

Хоук се изпъна в цял ръст, което го направи почти с цяла глава по-висок от Ърни. Гордата му отсечена челюст се издаде напред. Гласът му бе не по-малко смразяващ от погледа му.

— Никога няма да направя нищо, което да накърни благополучието на моя народ. И нямам никакво намерение да ги изоставям, за да живея някъде другаде сред белите.

Двамата непреклонно впиха очи един в друг. Ърни пръв отмести поглед.

— Обещах на Дони, че тази сутрин ще идем за риба.

Хоук го изпрати с поглед. Между веждите му се бе образувала дълбока бръчка. Резката още набраздяваше челото му час по-късно, когато застана до леглото, на което спеше Миранда Прайс, по детски положила длани под бузата си. Косата й се бе пръснала по възглавницата във възбуждащо изобилие. Устните й, леко отворени, изглеждаха влажни и меки. Гледката накара мъжествеността му болезнено да опъне джинсите. Хоук се наруга. Нея наруга още повече.

— Трябва да ставаш.

Грубото събуждане я стресна и Ранди рязко се изправи в леглото и притисна одеялото към гърдите си като щит. Примигна, опитвайки се да избистри погледа си и да фокусира Хоук. Фигурата му остана висок тъмен силует, очертан на фона на струящата през прозореца слънчева светлина.

— Какво търсиш тук? — погледна към другото легло. Завивките бяха заметнати небрежно върху нара, но леглото бе празно.

— Къде е Скот?

— Лови риба с Ърни и Дони.

Тя рязко отхвърли одеялото и скочи на крака.

— Той нищо не разбира от риболов. Няма да може да се задържи над бързите води, които чух снощи.

Ранди тръгна към вратата. Хоук я хвана за рамото.

— Ърни се грижи за Скот.

— Предпочитам лично да се погрижа за него.

— Явно предпочиташ да го превърнеш в мамино синче.

Тя отривисто освободи ръката си от хватката му.

— Той още се нуждае от майчини грижи.

— Има нужда да бъде сред мъже.

— Как смееш да ми даваш съвети за възпитанието на собствения ми син!

— Синът ти беше ужасен, когато се наложи да яхне кон.

— Отвличаха го въоръжени мъже с маски! Кое момче на неговата възраст, на каквато и да било възраст, не би се ужасило?

— Дони ми каза, че е бил уплашен до смърт от козела.

— Не съм изненадана. Не си е имал много вземане-даване с животни.

— И чия е вината?

— Водила съм го в зоологическата градина. Там няма голяма възможност за общуване с лъвове и тигри, нали?

— Ами домашни животни?

— Живеем в жилищен комплекс, в апартамент. Там е забранено да се държат животни.

— Ето още нещо, за което е трябвало да помислиш, преди да го отделиш от баща му.

— Баща му не… — Ранди рязко прекъсна започнатото изречение.

Хоук се надвеси над нея.

— Какво? Какво баща му?

— Не е твоя работа — разтърка изтръпналите си от студ рамене, но за да не приеме той жеста й като слабост, добави снизходително: — с радост мога да заявя, че Скот е чувствително дете.

— Той е лигльо. И ти си го направила такъв.

— А на теб как би ти харесало повече? Да е дивак като теб?

Хоук я сграбчи за раменете и я дръпна към себе си. Сблъсъкът бе достатъчно силен, за да изкара дъха й и да отметне главата й назад. Горещият му дъх се изля на талази по лицето й, когато Хоук заговори, наблягайки на всяка дума:

— Още не си ме виждала подивял, госпожо Прайс. По-добре се моли никога да не ти се наложи — продължи да пронизва смаяните й очи, преди рязко да я освободи. — Чака те готова закуска. Последвай ме.

— Не искам закуска. Това, което желая, е да се изкъпя и да получа други дрехи. На Скот също му трябва нещо по-топло за обличане. Когато тръгвахме преди два дни, нямахме представа, че ще ни отвлекат и ще ни замъкнат някъде високо в планините.

— Мога да уредя нещо за други дрехи. Всъщност Скот вече е облечен. А банята е в тази посока.

Хоук се обърна и отвори вратата на хижата. Ранди с любопитство го последва по пътеката.

Околността бе впечатляваща. Това, което поради тъмнината бе останало скрито от погледа й, сега я накара да затаи дъх. Небето беше наситено синьо на цвят. Вечнозелените дървета бяха стройни, високи и симетрични. Земята бе камениста, но даже избелелите от слънцето скали внасяха още по-живописни нюанси в дивия пейзаж.

— Къде сме?

— На глупак ли ти приличам?

— Просто исках да попитам дали това е част от резервата — раздразнено се доизясни тя.

— Да. Нещо като скривалище за ваканциите ни.

— Да, разбирам защо сте го избрали. Красиво е.

— Благодаря.

Ранди бе имала пълно право за потока. Див като останалата част от пейзажа, той стремглаво се спускаше по планинския склон. Искрящите капчици, които витаеха над него като мъгла, улавяха лъчите на слънцето и ги отразяваха в милиони разноцветни дъги. Коритото на потока бе изпъстрено с камъни, гладки като стъкло. Течението беше толкова бързо, че Ранди се съмняваше дали ще може да остане на краката си, ако навлезе в него.

Продължи да следва движенията на силните бедра на Хоук, който предпазливо слизаше надолу и спря на няколко крачки от потока.

— Ето, заповядай.

Тя се взря с отворена уста в бесния кристален водовъртеж, после вдигна поглед нагоре към присмехулното му лице.

— Сигурно не говориш сериозно. Това ли е банята? Водата сигурно е ледена.

— Синът ти нямаше нищо против. Даже си мисля, че му допадна.

— Ти си… ти си пъхнал Скот в тази ледена вода?

— Бутнах го гол-голеничък. Щом зъбите му спряха да тракат, се почувства много добре. Накрая дори едва го накарах да излезе.

— Това никак не е смешно, господин О’Тул. Скот не е свикнал с подобни неща. Може и да се разболее.

— Както разбирам, май се отказваш от банята?

— Дяволски си прав — тя рязко се извъртя на пети и чевръсто тръгна обратно към хижата. — Ще се поизмия с водата за пиене.

— Както обичаш.

Остави я сама да намери пътя обратно към къщата. Когато стигна хижата, Ранди здраво затръшна вратата зад гърба си. Нямаше как да стопли водата във ведрото, която бе оставена, за да пият двамата със Скот. В хижата имаше огнище, но в него нямаше дърва. И все пак водата за пиене навярно бе по-топла от онази в потока. Опита се колкото можа да се поизмие и почти беше свършила, когато на вратата се почука. Тя се уви с едно от одеялата и извика:

— Влез.

Лета прекрачи прага. Усмивката й бе искрена, но свенлива.

— Хоук ми каза да ти донеса тези дрехи.

Беше й невъзможно да не отвърне на усмивката на Лета. Лицето й беше широко, носът — възкъс, а устните — разтеглени. Не беше хубавица, но искрящите й тъмни очи и милото държане компенсираха липсата на красота.

— Благодаря ти, Лета.

Момичето извади нещо от джоба на дългата си безформена пола.

— Помислих си, че това също ще ти свърши работа — тя срамежливо подаде на Ранди калъп сапун.

— Още веднъж ти благодаря, Лета. Много мило от твоя страна — подуши сапуна. Мирисът му бе стипчив и мъжки, съвсем различен от ароматизираните тоалетни сапуни, които Ранди използваше обикновено, но въпреки това бе благодарна, че го има.

— Ето и четка за коса — добави Лета бързо, като я подаде на Ранди.

Ранди огледа нещата, като ги въртеше в двете си ръце. Обикновените тоалетни принадлежности изглеждаха изключително ценни в този момент.

— Много си мила с мен, Лета. Благодаря ти.

Пламвайки от комплимента на Ранди, Лета се обърна да си върви. Чак тогава Ранди забеляза дрехите, които Лета бе оставила на масата. Карирана бархетна риза в сиво и кафяво. Дълга пола с най-мърлявия цвят, който някога бе виждала. Даже военна униформа би изглеждала по-привлекателно пред тези дрехи.

— Господин О’Тул ли подбра това облекло за мен?

Лета наведе глава и бързо се шмугна през вратата, сякаш се опасяваше да не би Ранди да запрати грозните дрехи по нея. Ранди довърши така наречената си баня. Между сгънатите дрехи откри и бельо. Бикините щяха да свършат работа, но сутиенът бе с няколко номера по-голям. А тя вече бе изпрала своя. Той още беше мокър, така че й се налагаше да мине без него. Не че имаше някакво значение. Ризата бе не по-малко безформена от полата. И двете неща провиснаха на тънката й фигура като чували на прът. Това беше поредният подмолен опит на Хоук да срази решимостта й.

Ранди нямаше огледало, но все пак направи каквото можа, за да подобри външния си вид. Завърза дългата риза отпред на кръста си, нави ръкавите над лактите си и вдигна яката. С полата обаче не можеше да направи почти нищо. Четката все пак й послужи. Щом разреса всички оплетени места, взе част от връзката на маратонката си и завърза косите си на конска опашка.

Не знаеше какво се очаква от нея, но нямаше намерение да седи в стаята цял ден. Времето беше прекрасно, денят бе великолепен. Щом така или иначе насила я бяха довлекли в планината, поне можеше да й се наслади, доколкото имаше възможност. Освен това й се искаше да види Скот. Не й харесваше мисълта, че го оставят свободно да скита из тази пустош. Той въобще не беше наясно с опасностите, които криеше тя.

Ранди излезе на верандата и обходи с поглед панорамата, която се бе ширнала пред очите й. Бе забелязала неколцина души наоколо, когато по-рано двамата с Хоук бяха излезли от хижата. Сега имаше много повече. Предположи, че бяха над стотина. Освен това с изненада отбеляза броя на жилищата по планинския склон. Хижите бяха строени така, че се сливаха с естествената си среда и едва се забелязваха по скалистите склонове.

Ранди долови гласа на Скот над боботенето на водата и тръгна в тази посока. Закова се на място, като го видя до самия ръб на потока заедно с Ърни и Дони. Коленичил пред плосък камък, който му служеше като плот, Скот използваше ножа, който Хоук му бе подарил, за да чисти и изкормва рибата.

— Скот!

Той вдигна глава, погледна я през падналия ниско над очите му бретон и й се усмихна широко.

— Мамо! Ела да видиш. Хванах цели три риби. Съвсем сам. Откачих ги от кукичката и всичко останало.

Той бе така въодушевен от улова си, че на Ранди не й даде сърце да го смъмри. Внимателно се придвижи по камъните напред към него.

— Много хубаво, но…

— Ърни ми показа как да закачам стръв на въдицата и да ги издърпвам от водата и после как да им откачам устите от кукичките. Дони вече отдавна знае всичко това, обаче той хвана само две, а аз три!

— Да не ти е студено? Влиза ли в тази вода? Онези скали са много хлъзгави. Трябва да внимаваш, Скот.

Той изобщо не я слушаше.

— Първо им режеш главите. После отваряш търбусите им. Това са червата им. Виждаш ли тия лигави неща, мамо? Трябва да използваш ножа си, за да извадиш всичките им черва, за да са чисти и да можеш да си ги сготвиш. И да ги изядеш.

И той отново се зае с рибата с такова настървение, че на Ранди й се зави свят. Крайчецът на езика му се показваше от ъгъла на устата му — знак, че е напълно погълнат от работата си.

— Обаче трябва много да внимаваш с ножа, да не си отрежеш пръста, иначе и него ще сготвят за вечеря. Така ми каза Хоук.

— Момчето е много схватливо.

Ранди рязко се извъртя. Хоук се бе доближил откъм гърба й. Макар върхът на главата й едва да достигаше до ключицата му, тя се хвърли към него, като удряше с пръст гърдите му при всяка дума, за да подчертае казаното:

— Искам да направиш всичко, което трябва, за да си тръгнем оттук. Обади се на Мортън. Накарай го да се съгласи с вашите искания. Обади се лично на губернатора Адамс. Поемете по пътеката на войната. Не ме интересува какво ще направиш, само искам да ни върнеш обратно. Ясно ли ти е?

— Не ти ли харесва тук, мамичко?

Тя отново се обърна към Скот. Изцапаното му с кал лице бе сковано от тревога, докато я гледаше втренчено. Блясъкът в очите му бе помръкнал. Вече не се усмихваше оживено.

— На мен ми допада. Хубаво е.

— Не, не е, Скот. Тук е… Тук е… — тя хвърли поглед към размазаните по камъка рибешки вътрешности. — Тук е отвратително. Марш веднага в хижата и да си измиеш хубаво със сапун лицето и ръцете.

Долната устна на Скот започна да трепери. Той сведе смутено глава. Раменете му се отпуснаха. Ранди рядко му се караше така сурово и никога пред други хора. Но като видя как се забавлява в компанията на похитителите им, без невинното му съзнание изобщо да съзнава потенциалната опасност, която ги грозеше, търпението й се изчерпа.

Хоук пристъпи напред и застана между нея и момчето. Сложи ръка на рамото му.

— Справи се отлично с рибата, Скот.

Скот вдигна глава и нещастно погледна Хоук:

— Наистина ли?

— Свърши толкова добра работа, че сега имам нова задача за теб. Върви с Дони и Ърни. Нали знаеш, че доведохме всичките си животни с нас. Искам да идеш да помагаш при храненето и почистването на конете.

Ранди издаде звук на възмущение. Хоук рязко се извъртя и смрази с яростен поглед каквито и да било по-нататъшни опити да се противопостави.

— Ърни?

— Хайде, момчета. Дони, Скот — рече Ърни.

Скот се поколеба.

— Може ли да отида, мамо?

Устните на Хоук се раздвижиха едва-едва. С глас, който можеше да достигне само до нея, й каза:

— Ще те отделя от него. Няма да знаеш нито къде е, нито какво прави.

Ранди преглътна мъчително. Дланите й се свиха в юмруци и тя здраво стисна очи. Беше притисната в ъгъла, точно както беше и първия път, когато чу ужасните клюки за себе си. Разбираше кога е победена и сега бе един от тези моменти.

— Отивай с Ърни и Дони, скъпи — изрече с дрезгав глас. — Само много внимавай, моля те.

— Обещавам — въодушевено отвърна Скот. — Хайде, Дони. Вече не ме е страх от коне.

Ранди чу как синът й продължи да бърбори весело, докато тримата слизаха надолу по хълма. После, впила поглед право в очите на Хоук, каза:

— Ах ти, гадно копеле!

С едно-единствено светкавично и гладко движение той измъкна ножа от канията му и го доближи на сантиметър от лицето й:

— Изчисти рибата.