Сандра Браун
Думи от кадифе

Първа глава

Асансьорът беше между етажите, когато кабината се разклати и спря, а светлините угаснаха. Стана, без каквото и да е предупреждение — никакво скърцане, никакво потрепване на светлината. Само преди миг кабината се спускаше плавно, когато мъжът и жената вътре изведнъж потънаха в непрогледен мрак.

— О! Токът пак спря! — възкликна мъжът. Като нюйоркчанин той бе свикнал с лошите шеги, които този град погаждаше на жителите си.

Лейни Маклиод остана безмълвна. Очевидно мъжът очакваше тя да каже нещо — усети как той се обърна към нея и я погледна. Но тя не можеше нито да мръдне, нито да проговори — беше като парализирана от страх. „Разсъждавай разумно!“, окуражаваше се мислено жената. Знаеше, че се чувства така, защото страда от клаустрофобия, но че скоро ще се оправи, понеже този ужасен страх бе смешен и детински. Но нищо не помогна.

— Добре ли сте?

„Не, не съм добре!“, искаше да извика тя, но нещо стискаше гърлото й. Добре оформените й нокти се забиваха в изпотените й от страх длани. Осъзна, че стиска силно очите си, макар че това нямаше значение, тъй като бездруго в задушаващо тясната кабина на асансьора бе тъмно като в рог. Дишаше шумно.

— Не се притеснявайте, няма да трае дълго.

Спокойствието му я вбеси. Защо той не бе уплашен? Искаше да го попита дали е сигурен, че елзахранването скоро ще бъде възстановено. Тези прекъсвания понякога могат да продължат с дни…

— Мисля, че ще се почувствам по-добре, ако кажете нещо.

Стори й се, че той се протяга в тъмнината, и само след миг усети как докосна ръката й. Подскочи от страх.

— Всичко е наред. — Той бързо се отдръпна. — Да не страдате от клаустрофобия?

Закима с глава енергично, без да осъзнава, че той не можеше да я види. Но, изглежда, улови движението й, защото гласът му зазвуча успокояващо.

— Не се притеснявайте. Ако токът не дойде след няколко минути, от пожарната охрана ще започнат да търсят заседналите в асансьора.

Тя като че усети раздвижване на въздуха, последвано от тихо шумолене на дрехи.

— Свалям си палтото. Предлагам ви да направите същото.

Когато той влезе в асансьора, тя обхвана с бърз поглед косата му, високата и слаба фигура и дрехите, чиято подчертана небрежност не можеше да скрие високата им цена. Без да проговори и без да го погледне, тя следеше смяната на осветените цифри над вратата. Усети как той я гледаше няколко секунди след като влезе в кабината, макар че също не проговори. Сковаваше ги неудобството, което винаги възникваше между двама непознати в един и същ асансьор. След малко мъжът също започна да следи смяната на етажите.

Чу как той пусна сакото си върху плюшения килим.

— Имате ли нужда от помощ? — попита той с пресилено весел тон, след като тя не помръдваше. Пристъпи в тъмнината към неравномерното й дишане и протегна ръце. Чу как тя отстъпи назад и се допря плътно до стената. Той докосна скованото й тяло и внимателно я хвана за раменете.

— Хей, всичко ще се оправи! — Гласът му беше нежен като коприна.

Стисна успокояващо раменете й, после ръцете му се раздвижиха.

— Какво правите? — Лейни си мислеше, че нищо не би могло да я накара да проговори, когато изведнъж чу собствения си задъхан глас.

— Помагам ви да си свалите палтото, така ще можете да си поемете въздух — рече той. — Между другото, казвам се Дийк.

Сакото, което само преди ден беше купила от един бутик, бе съблечено и хвърлено на пода.

— А вие как се казвате? Това шалче ли е?

— Лейни! — Тя вдигна скованите си ръце и се опита да му помогне. — Да, ще го сваля. — Развърза шалчето и му го подаде.

— Лейни. Какво необикновено име! Май трябва да разкопчеем и няколко копчета. Мисля, че блузата ви пречи да дишате спокойно. От коприна е, нали?

— Да.

— Много е хубава, доколкото си спомням е синя, нали?

— Да, синя е.

— Май не сте от Ню Йорк — каза непринудено той. Разкопча перлените копчета на маншетите и нави нагоре ръкавите й.

— Бях тук на гости за една седмица, утре си заминавам.

— Да не би да сте посетили някой от този блок?

— Да, съквартирантката ми от колежа и съпруга й.

— О, ясно. А сега не се ли чувствате по-добре? Искате ли да седнете? — Той оправи разтворената й яка и я хвана леко за талията.

— Не, благодаря — рязко отвърна жената.

„По дяволите!“, Дийк Сарджънт се изруга наум, че бе действал толкова прибързано. Не биваше да я плаши допълнително. Жената все още бе притисната към стената, сякаш срещу нея бе насочен пистолет. Дишаше дълбоко, като че ли започваше да се задушава.

— Добре, Лейни, но вие…

Лампите проблеснаха за кратко, преди да светнат с пълна сила. Асансьорът се заклати леко и се задвижи отново. Двама непознати, застанали близо един до друг, се гледаха объркано. Лицето й бе пребледняло, неговото изразяваше загриженост. Той се изсмя неестествено и отново я хвана за раменете. Тя беше на ръба на силите си.

— Ето! Видяхте ли, всичко се оправи.

Но вместо сдържано да му благодари, че бе изтърпял глупавото й поведение, а после да пооправи дрехите си, тя се олюля към него. Вкопчи се здраво за ризата му и се притисна до гърдите му, надавайки вик на ужас. Той почувства конвулсивното й треперене. С божия помощ бе успяла да запази спокойствие възможно най-дълго, но когато опасността отмина, нервите й не издържаха. Асансьорът спря плавно, достигайки фоайето. Вратата се отвори. През витрините Дийк видя скупчените хора по тротоарите. Улицата гъмжеше от коли, спрели заради заспалите допреди малко светофари. Цареше пълен хаос.

— Господин Сарджънт — извика загрижено униформеният портиер, спускайки се към асансьора.

— Добре съм, Джо — отвърна рязко Дийк. Непознатата в никакъв случай не трябваше да бъде оставена на улицата в това състояние. Но той не искаше да дава обяснения на портиера. — Връщам се обратно.

— Бяхте ли в асансьора, когато спря токът?

— Да, но съм добре.

Той подкрепи Лейни, докато се извръщаше назад, за да натисне бутона за двайсет и втория етаж. Вратата се затвори и те потеглиха нагоре. Жената все още не разбираше какво става около нея, само тихо хлипаше, отпусната в ръцете му.

— Вече сте добре, в безопасност. Всичко е наред — шепнеше Дийк, държейки я плътно до себе си. Тя ухаеше чудесно, харесваше му да чувства косата й в лицето си.

Асансьорът спря на неговия етаж. Прихвана я през кръста, за да я задържи права, и се наведе да събере захвърлените сака, шалчето и чантата й. После я взе на ръце. Понесе я по коридора до апартамента на ъгъла и внимателно я остави да стъпи на земята.

— Почти стигнахме — прошепна той, измъкна ключа от джоба си и отвори вратата. Отново взе жената в ръце и влезе вътре, полагайки я върху един диван сред меки възглавнички.

Когато тръгна да затвори вратата, тя протегна ръце, за да го задържи.

— Връщам се веднага.

Без да се замисля, той я целуна успокоително по челото. След това натисна няколко цифри на алармената система, която в противен случай щеше да започне да звъни след 15 секунди. Прибра дрехите и дамската чанта от коридора, където ги беше оставил, и заключи вратата. Запали лампите и стаята се обля в бледозлатиста светлина. Пресече стаята с широки крачки и коленичи до дивана. Взе ръката й и започна да я разтрива.

— Лейни? — Тя бе притворила очите си, но чувайки името си, го погледна. — Как си? — попита мъжът, изоставяйки учтивата форма на общуване.

Тя го наблюдаваше с празни очи. По бузите й се отрониха две едри сълзи, после тя покри лицето си с ръце и заплака.

— Толкова се уплаших! Знам, че беше глупаво, детинско… Но тази клаустрофобия…

Той седна до нея, прегърна я и притискайки лицето й, я погали по косата.

— Всичко свърши, ти си в безопасност. — Целуна я по слепоочието, после още веднъж. Когато погали гърба й, тя се сгуши в него. Изведнъж той се отдръпна. — Имаш нужда от малко бренди. — Той поне със сигурност трябваше да пийне едно.

Освободи се внимателно от прегръдката й и отиде до малкия бар в ъгъла. Гледаше я, докато наливаше ароматната течност в чашите. От сълзите й поолекна, но си личеше, че бе смазана от изтощение. Лежеше на дивана, подвила крака, положила глава върху една възглавничка. По дяволите, помисли си той, усмихвайки се скептично, Дийк Сарджънт спасява жена в асансьора! Една страхотна дама, изпаднала в безпомощно състояние, оставена на милостта му в апартамента му! Той поклати глава и отново отиде до дивана. Никой нямаше да повярва това. Но какво друго можеше да стори? Да я зареже на улицата сред бъркотията? А сега какво щеше да прави с нея? Въобще не му бе хрумнало да се опита да намери приятелите й, на които тя бе гостувала. Нито пък се бе впуснал да анализира ситуацията. Изпитваше към нея странно чувство за собственост…

То очевидно имаше нещо общо с красивата извивка на бедрото й, което се разкри, когато тя се облегна на дивана. Или може би бе свързано с меднорусата й коса, с цвят на мандарина, разпиляна по кадифените възглавнички.

— Ето, Лейни, пийни си. — Седна до нея и придържайки главата й, повдигна порцелановата чаша към устните й, които изглеждаха също тъй порцеланови.

Тя премигна — очите й бяха сини, все още объркани, но уплахата вече бе изчезнала от тях. За миг тя се взря в него, след което открехна устни и отпи глътка бренди, стори й се, че е най-прекрасното на света. Изражението на лицето й обаче не издаде това. Дийк се засмя тихо на смешната й гримаса, когато тя се разкашля. Явно не беше някоя светска дама, макар че добре скроеният й копринен костюм подсказваше изтънчен вкус.

— Искаш ли още? — попита той.

Тя кимна и го изненада като обхвана ръката му, с която той поднасяше чашата към устата й. После отпусна глава върху възглавниците и въздъхна дълбоко. Жестът й беше невинен, но повдигането на гърдите й под прилепналата блуза породи у Дийк желания, които съвсем не бяха безобидни. Оставяйки чашата й върху малката лакирана масичка, той отпи голяма глътка от своето бренди. Гледаше я как лежи върху възглавничките. Главата й бе отпусната назад, шията й — нежно извита, очите й — полуотворени, а устните й — влажни и ухаещи. Лицето й бе прекалено скулесто, за да бъде красиво, носът й — прекалено малък, а устата… Май беше по-добре да не се заглежда много по устата й. Шията й бе тънка и дълга, под блузата привлекателните й гърди се надигаха от равномерното й, леко учестено дишане. Носеше сутиен — той можеше да различи нежната дантела на сатенените презрамки. Талията й беше изящна, прасците й изглеждаха тънки под бледия чорапогащник. Прииска му се да ги погали. Тя носеше бежови велурени обувки, украсени отпред с панделка. Докато я наблюдаваше, тя изхлузи първо едната, после и другата обувка. Те тупнаха почти безшумно върху дебелия килим. Откъсна очи от изящното й стъпало и я погледна в лицето. Тя като че ли не проявяваше особен интерес към обстановката или към самия него.

— Не можех да дишам. — Белите й зъби леко прехапаха потръпващата й устна.

Той докосна косата й, после я погали по лицето.

— Знам, че беше ужасно, но сега всичко свърши.

— Беше страшно тъмно. — Гласът й заглъхна и тя стисна очи.

— Съжалявам, че толкова се уплаши.

Гъвкавата й снага се прилепи плътно до здравото му тяло и той едва не изстена от удоволствие. Тя вече не беше само една непозната, която се нуждаеше от успокоение. Беше нежна и чувствена, по-сладка от всяка друга, която бе прегръщал. Произнесе името й на глас. Тя повдигна глава — очите й имаха цвета на стелеща се над морето мъгла. Бяха изпълнени с молба.

— Прегърни ме — прошепна тя.

И успокоена, сгуши глава в гърдите му. Когато устните й докоснаха кожата му, цялото му тяло потръпна. Той я прегърна и несъзнателно започна да обсипва с целувки лицето и косата й. Нежно хвана брадичката й и наклони назад главата й. Устните им се докоснаха леко — той вдъхна аромата им. „Само евнух би устоял на това изкушение!“, помисли си Дийк. Допря устните си до нейните и усети как за момент тя се скова, но после се отпусна отново. Езикът му бавно проникна в устата й, когато тя откликна на целувката му, той изгуби контрол над себе си — простена дълбоко и се притисна до нея още по-настойчиво. Тя се вкопчи в ризата му, краката им се преплетоха. Лейни стенеше от удоволствие. Господи! Дали това не беше само един чуден еротичен сън… Той се опита да пъхне ръце под тялото й, за да я прегърне по-силно. Едрите й гърди бяха толкова съблазнителни, че той не можеше да им устои. Погали ги, но в миг се осъзна и отдръпна ръката си.

— Това ми хареса! Моля те, направи го отново — тихо изрече тя.

Той я погледна с невярващи зелени очи. Беше милвал десетки изтънчени жени, които познаваха тайните на любовната игра. В нея всеки изпълняваше своята роля и казваше точно това, което трябваше. Но никога досега той не бе чувал толкова откровена, невинна молба. Тя просто показваше насладата, породена от милувките му, и желанието той да продължи. Той гледаше лицето й, плъзгайки ръка към гърдите. Обхвана ги нежно, тя затвори очи и въздъхна дълбоко, лека усмивка озари устните й. Пръстите му докоснаха зърната й — дори през блузата и сутиена той почувства как те се втвърдиха.

— Господи, Лейни — прошепна мъжът, преди отново да я целуне.

Колкото по-страстни ставаха целувките им, толкова повече се разпалваха и ласките. Ръката му се плъзна по тялото й, търсейки всички извивки, наслаждавайки се на шумоленето на дрехите, които правеха милувките му още по-възбуждащи. Начинът, по който седяха на дивана, ограничаваше движенията му. Той стана и я придърпа към себе си. Тя се олюля и се облегна на рамото му. Залитането й изведнъж го отрезви и ако не бе толкова напрегнат, щеше да се изсмее. Та тя бе пияна! И то не от страст, а от една чаша бренди! Дори страхът от засядането в асансьора не би могъл да обясни празния й поглед. Той въздъхна, ядосан на глупостта си, и се опита да охлади възбудата си.

— Хайде, Лейни, ще те заведа да си легнеш.

Отдръпна я от себе си, като я държеше за раменете. Взря се в лицето й, тя кимна в съгласие. Хвана я за ръката и я поведе към спалнята, а тя го следваше като послушно дете. Запали осветлението.

— Стой тук, докато оправя завивките. — Облегна я до вратата и отиде до широкото легло, отметна настрани синята покривка и захвърли декоративните възглавнички върху креслото. Оправи възглавницата и изпъна гладкия млечнокафяв чаршаф. — Ето, готово…

Но думите замряха върху устните му. Тя все още стоеше до вратата, а около нея лежаха дрехите й — беше свалила блузата и полата си и точно в този момент изхлузваше комбинезона си. Гледаше я слисано, докато тя смъкваше тънкия като паяжина чорапогащник от стройните си крака. После се изправи пред него само по тънките си бикини. Тялото й беше грациозно и съблазнително. Никой от колегите на Дийк не би повярвал, че някоя непозната би могла да го впечатли така. Но в момента той приличаше на момче, което за първи път виждаше гола жена. Устата му пресъхна… Той самият бе събличал много момичета, тази работа му се удаваше. Можеше да смъкне дрехите на една жена още преди тя да е разбрала какво става, но Лейни го изненада така, че той стоеше глупаво и не знаеше какво да предприеме. Това, което го смути най-много бе, че тя не се опитваше да го съблазни — просто бе свалила дрехите си. Минавайки покрай него му се усмихна кротко, после отиде до леглото и си легна като послушно дете, сгушвайки се върху възглавницата.

— Никой няма да ми повярва, че не съм се възползвал от това! — промърмори Дийк. Сетне й се усмихна. — Лека нощ, Лейни, която и да си ти… Приятни сънища. — Целуна я по бузата и по навик изгаси нощната лампа.

— Не! — Тя се изправи в леглото и започна да диша тежко. Крехките й ръце се протегнаха към него.

— Извинявай — каза той, ядосвайки се на собствената си глупост.

Седна на леглото, прегърна я и усети голото й тяло до своето. Страстните желания отново се събудиха в него.

— Остани с мен, ти ми обеща — заплака тя, обви шията му с ръце и прилепи гърдите си до неговите. — Каза, че няма да ме оставиш…

— Лейни — простена той. Желанията на тялото и съвестта му се бореха. — Не знаеш…

— Моля те.

Той реши да легне до нея, но само за минута, докато заспи. Но тя го притисна тъй силно до себе си, а молбите й бяха толкова нежни и настойчиви, че лесно заглушиха гласа на съвестта му. Започна да я гали, но вече целта на милувките му не бе да й вдъхне спокойствие… Под пръстите му кожата й гореше. Устните им се сляха във влажна, гореща целувка. Господи, не трябваше да прави това! Не знаеше нищо за нея — можеше и да е омъжена, макар вече да бе забелязал, че на пръста й нямаше халка. Всичко това можеше да му донесе страшно много неприятности. Само като си помислеше за скандала — „разгневен съпруг нахълтва призори в апартамент с няколко биячи и с цял екип фотографи“. В съзнанието му просветна предупредителна лампичка, но бързо изчезна, прогонена от сладките устни и плътно допряното до него тяло. Понякога използваше хитри трикове и номера, за да постигне това, което иска, но никога досега не се бе възползвал тъй безсрамно от някоя жена. Тя беше пияна и не знаеше какво прави. Затова пък той знаеше — и се чувстваше страхотно. Беше доста по-стар от нея — може би с около 15 години. Сигурно щеше да гори в ада заради това прелюбодеяние. Но какво значение имаше — той вече гореше…

 

 

Лейни се събуди бавно. Премигна, очите й се отвориха леко и в следващия миг се разшириха от изумление — лежеше върху една и съща възглавница с напълно непознат мъж!

— Добро утро! — прошепна той, сякаш отдавна бе буден.

Лейни нададе остър писък от изненада и се опита да се отдръпне. Краката й бяха преплетени в неговите и — мили боже! — ръката му лежеше върху гърдите й. Той я изгледа така, сякаш беше полудяла и премигна объркано със зелените си очи. Изпаднала в истерия, тя изпълзя в другия край на леглото и се сви. След туй нададе нов вик на ужас, осъзнавайки, че и двамата бяха голи. Сграбчи края на чаршафа и го придърпа до брадичката си.

— Кой си ти? Къде се намирам? — попита задъхана, с широко отворени очи. — Ако не ми кажеш веднага, ще извикам полицията! — Заплахата й беше смешна и тя го знаеше.

— Успокой се. — Той протегна ръка към нея. Тя трепна и се отдръпна. Дийк изруга наум. — Не си ли спомняш как се озова тук?

— Не — отговори кратко тя. — Знам само, че не съм дошла по собствена воля. Ти кой си?

Той отново изруга и неволно прокара ръка по широките си, покрити с косми гърди. Гледаше я смутено.

— Опасявах се, че няма да си спомняш. Пи много бренди.

— Бренди? — Тя не можа да прикрие изумлението в гласа си. — Дал си ми бренди? И какво друго? Наркотици ли?

От повишаващата се интонация в гласа й той усети, че скоро тя щеше да изпадне в пълна паника.

— Нека да ти обясня.

— Да, обясни ми! Но къде са дрехите ми?

Той отметна чаршафа и стана. При вида на неговата мъжественост тя пребледня. Дийк тъкмо пристъпваше към вградения гардероб, когато тя нададе нов писък. Стискайки устата си с ръка, гледаше втренчено кафеникавочервените петна по чаршафа. Погледна го със замръзнал поглед и за пръв път той се смути истински.

— Не знаех, че си девствена…

Той разтвори ръце умоляващо, сякаш не забелязваше голотата си.

— Как можех да разбера, след като всичко вече беше свършило, Лейни!

Тя махна трепереща ръка от побелелите си устни.

— Откъде знаеш името ми?

Той поклати глава учудено. Извади от шкафа един хавлиен халат и й го подаде. Тя не се протегна да го вземе, той го остави до нея и се обърна.

— Каза ми името си в асансьора. Не си ли спомняш?

Тя облече халата, увивайки го плътно около себе си. В това време той ровеше в едно чекмедже, докато намери някаква пижама и я навлече, макар че не приличаше на мъж, свикнал да носи пижами. Погледна я отново.

— Спомняш ли си, че се качи в асансьора?

Тя притисна слепоочията си с пръсти, опитвайки се да си припомни какво стана вчера. Да, беше посетила Сали и Джеф миналата нощ… Беше много хубаво: разгледаха Ню Йорк, вечеряха и за десерт пиха чудесен коктейл, „Велвит хамър“. Тя изпи два. После… се сбогуваха на вратата, прегърна Сали и Джеф смеейки се, после… нищо.

— Спомена, че си посетила някой, който живее в сградата — опита се да я подсети той, след като й беше дал време да събере мислите си. — Качих се в асансьора с теб, но токът спря и за няколко минути заседнахме. Но ти беше толкова уплашена, че не можех да те оставя да излезеш така навън. Донесох те на ръце тук. Сипах ти бренди, прегърнах те, докато плачеше. Ти…

— Всичко това не обяснява защо се събудих в леглото ти. И защо си ме изнасилил!

— Аз съм те изнасилил! — възкликна ядосано той.

— Точно така, никога не бих легнала с теб по собствена воля.

Тя го гледаше втренчено, докато той се опитваше да запази самообладание. По лицето му бе изписано объркване и гняв. Той прокара ръка през сивите си коси, които контрастираха страшно добре на тъмния тен на кожата му и на зелените му очи.

— Знаеш ли, че страдаш от клаустрофобия? — попита той накрая.

Тя кимна.

— Предположих, че може да не си спомниш събитията от миналата нощ, защото беше много разстроена.

Лицето му придоби нежно изражение и тя не знаеше кое я плашеше повече — неговият гняв или загрижеността му. Почувства, че би могла да отстъпи.

— Колкото до другото — прибави меко той и погледна към издайническите петна върху леглото, — уверявам те, че не съм правил нищо, което ти не си искала!

Тя тихо проплака.

— Бих желал да поговорим за това, но спокойно, на чаша кафе. — Той отиде до една врата и я отвори. — Това е банята, сигурно се нуждаеш от един душ. Ще ти донеса дрехите, но ако не ти се облича, можеш да останеш с халата. Ще направя кафе и заедно ще се опитаме да възстановим празните места в паметта ти, докато си изясниш всичко. Става ли така?

Тя кимна, но не особено убедено. Той донесе смачканите й дрехи, обувките и чантата й. Без да продума, излезе и затвори вратата след себе си. Лейни нямаше време за губене. Скочи от леглото и се втурна в банята. Пусна душа, но не се пъхна под него. Просто искаше той да си помисли, че тя се къпе. Изми се на мивката. Господи, какво бе направила! Само за една седмица в Ню Йорк и вече се бе напила от някакъв измислен буламач, наречен „Велвит хамър“, а после бе легнала с напълно непознат мъж. Умът й все още не можеше да побере тази чудовищна постъпка! Докато се обличаше, ръцете й трепереха. Без да губи повече време, тя облече бикините си и натъпка останалата част от бельото си в чантата. Кой беше той? Не знаеше, а и едва ли някога щеше да узнае. Отвори внимателно вратата. По радиото предаваха прогнозата за времето — беше подходящо за напускането на този проклет град. Лейни се промъкна към външната врата. Видя гърба му — приготвяше кафето в кухнята и въобще не изглеждаше разстроен. Всъщност имаше самодоволния вид на мъж, вкарал без усилия жена в леглото си. Очевидно беше свикнал с подобни ситуации. „Сбогом, господине, който и да си!“, прошепна тя, отвори вратата и се измъкна навън. Забърза към асансьора с тихи стъпки и нервно натисна копчето. Стори й се, че измина цял час, докато кабината се придвижи до 22-рия етаж, а сетне — до фоайето. Дали той щеше да забележи, че я няма? Ами ако позвъни на портиера и го накара да я спре? Лейни мина забързано покрай него, той весело я поздрави с добро утро. Затича се по тротоара, чак след две пресечки спря и повика такси. Ако не се бавеше много, щеше да успее да се върне в хотела, да опакова багажа си и да отиде навреме до летище Ла Гуардия, за да хване самолета си. Тя отпусна глава назад върху коравата тапицерия на таксито. Никога преди не се бе усещала толкова уморена. Чувстваше някаква непозната досега болка, която й се искаше да не бе изпитвала никога. Как е могло това да се случи, без дори да разбере? Затвори очи и се опита да не си задава повече въпроси. Но не успя… Сигурно той е бил много нежен, защото със сигурност щеше да си спомня, ако е почувствала болка. Как ли бе успял да съблазни нея, Лейни Маклиод?

— О, господи! — простена тя и зарови лице в ръцете си. Не знаеше дали да съжалява, че не може да си спомни нищо, или се боеше от възможните последствия. Кой бе той? Може би е женен? Може да е заразен от някаква срамна болест, може да е сексуално извратен… Тя се усмихна тъжно. Повечето жени щяха да кажат, че е имала дяволски късмет. Поне не трябваше да се бои от най-страшното: не можеше да има деца и това бе причината да избягва връзките с мъже. Сега почти бе доволна, че не можеше да забременее. В противен случай злополучно прекараната нощ щеше да я накаже с ужасни последствия!

Втора глава

— Госпожо Маклиод, бременна сте.

За миг Лейни се втренчи в доктора, а после объркано се изсмя.

— Това е невъзможно!

Той се усмихна с бащинска нежност.

— Напротив, мисля, че сте в 10-ата седмица. Нима не го подозирахте?

Тя поклати глава уверено:

— Това е невъзможно! Страдам от безплодие. Оперираха ме от апандисит, когато бях на 13. Получи се инфекция, която продължи със седмици. Лекарят каза на майка ми и на мен, че никога няма да имам деца.

Докторът сви рамене и се усмихна широко:

— Е, сгрешил е.

— Но аз дойдох при вас заради обикновено стомашно разстройство — ядоса се тя.

— Това стомашно разстройство е познато от много отдавна. Нарича се гадене при бременност.

Лейни се втренчи в него безмълвно. Той едва я чу, когато попита:

— Говорите напълно сериозно, нали? Бременна съм.

При вида на обърканото и бледо лице докторът попита по-меко:

— Не се ли радвате, госпожо Маклиод?

Да се радва, че грехът й ще излезе наяве, че ще изплаща една грешка цял живот, че едно невинно дете ще страда заради нея?

— Не съм омъжена — промълви тя. Изправи се и отиде до прозореца. Кабинетът на доктора беше на приземния етаж. Хора бързаха по тротоарите, един микробус се понесе напред при светването на жълто на светофара; жена в голям автомобил се опитваше да накара кучето си да седне на задната седалка; двойка млади влюбени се разхождаха прегърнати. Навън животът си течеше, както обикновено. А тя бе забременяла от мъж, чието име дори не знаеше.

— Кой е бащата? — внимателно попита докторът.

— Не поддържам връзка с него.

Докторът се изкашля леко. Лейни се чувстваше като глупачка. Знаеше какво си мисли той — не беше някоя тийнейджърка, за да падне така лесно в капана. Но тя никога не бе вземала противозачатъчни, защото си мислеше, че не може да има деца. Освен това никога не бе спала с мъж до онази злополучна нощ.

— Ако до няколко дни размислите — каза тихо лекарят, — може да направите аборт, но нямате много време.

— Аборт? — Самата мисъл я изпълни с отвращение. — Не, няма да стане.

„Не мога да повярвам, че попаднах на такава красива жена като теб!“, чу тя в съзнанието си гласа на непознатия от онази нощ.

— Изпитанието не е толкова непоносимо.

— Не — отсече Лейни, отдръпвайки се от прозореца. Грабна чантата си и добави: — Никога няма да го направя! Благодаря ви, докторе. — Приготви се да си тръгва, изпълнена с желание да остане насаме с мислите си.

— Ще се обадя в аптеката да ви изпишат хапчета против повръщане и витамини с желязо, малко сте анемична.

— Благодаря ви. — Почти бе забравила, че всъщност бе дошла заради онези пристъпи на гадене всяка сутрин и вечер, съпроводени с умора. Никога не й бе хрумвало, че може да е бременна. Още преди години се бе примирила с факта, че никога няма да има семейство.

— На излизане минете през рецепцията. Тъй като това е първата ви бременност, бих искал да идвате веднъж месечно. — Докторът заобиколи бюрото си и пое любезно ръката й. — Ако мога да ви помогна с нещо…

Той не довърши фразата.

— Благодаря — каза тя и поклати глава.

След като си записа час на рецепцията и прие поздравленията на медицинската сестра, Лейни излезе навън. Това беше най-натовареното време в Сънивейл — всеки делник от пет до пет и петнайсет. Градчето бе оживено място, заобиколено от стотици мили плодородна земя. Лейни се качи в малката, взета на старо кола и потегли по главната улица. Градът се славеше най-вече с ресторантите си за бързо хранене, но все още имаше едно кафене „Озарк“, в което можеше да се хапне грах, ръжен хляб и домашен бананов пудинг. Имаше голям универсален магазин, останалите магазинчета на площада бяха частни. Всеки познаваше бизнеса на другия. Всеки знаеше, че новата учителка в детската градина не бе омъжена. След няколко седмици всеки щеше да знае, че тя е бременна. Лейни спря колата на засипаната с чакъл алея пред къщата, която бе наела, и опря чело върху волана.

— Какво ще правя сега? — отрони притеснено тя.

„Докосни ме!“, чу отново гласа на мъжа от онази нощ.

— Ще си изгубя работата. А после накъде?

„Господи, Лейни, точно така, скъпа! Не се страхувай да ме докосваш!“, продължи да звучи в съзнанието й.

Тя стисна силно очи и се опита да не чува думите.

— Ще им кажа, че съм била омъжена и по някакъв начин съм изгубила съпруга си.

„Гърдите ти са прекрасни. Знаеш ли това? Страхотно оформени, големи… Лейни!“, шепнеше настойчиво гласът.

— Стига! — извика тя към тавана на колата си. Дишането й се учести. Устните й се покриха с капчици пот. Тя обхвана гърдите си така, че да не усеща как зърната им набъбват, сякаш покрити с целувки. — Стига вече, моля те! — простена тя.

Тези проблясъци преследваха съзнанието й от онази сутрин преди три месеца, когато напусна апартамента му. Те започнаха да се появяват все по-често, бяха като ловци, които се приближаваха, усетили страха на плячката си. Въртяха се в далечните ъгълчета на съзнанието й и изскачаха пред очите й внезапно, без страх. Тя не искаше да чува. Не искаше да си спомня. Господи, не искаше…

Отвори вратата на колата и тръгна към къщата — беше малка и старомодна, но й харесваше. През антрето се влизаше в слънчевия хол с големи прозорци. Вътре имаше тухлена камина. Малка трапезария водеше към уютната кухня. В другата част на дома бяха разположени двете спални, а между тях имаше баня. Когато Лейни нае къщата, получи разрешение от хазайката да направи някои промени. Първото нещо, което стори, бе да лакира дървения под, който беше доста запуснат. Боядиса стаите в светли, весели цветове и ги обзаведе с вкус, без да харчи много пари. Единствената стая, която все още се нуждаеше от подобрения, бе втората спалня. Може би ще я боядиса през почивните дни. Но първо ще трябва да се посъветва с лекаря, вдишването на изпаренията от боята можеше да навреди на бебето… Ръката й застина в момента, в който оставяше чантата си на масичката. Бебето! Наистина ли мислеше за него? Нейното бебе! Същество, което да обича, което също щеше да я обича. Внезапно тя започна да се смее и да плаче едновременно. Искаше това дете! С него животът й нямаше да бъде толкова празен.

Ще се опита да убеди директора на училището да я остави на работа. Ако все пак не успее, ще се премести другаде. Нищо нямаше да попречи на щастието й да си има дете!

 

 

— Това е, хм… доста изненадващо, госпожице Маклиод.

— Госпожа Маклиод. — Лейни решително поправи господин Харпър. Беше помолила за среща с директора и управителя още на другия ден, след като разбра, че е бременна. Най-добре бе да приключи с това колкото се може по-скоро — вече бе почти в третия месец и скоро щеше да си проличи.

— Както ви казах, бях омъжена, но се разведох със съпруга си. След развода предпочетох да запазя моминското си име.

Директорът погледна към управителя на училището, който не продума, и избърса потното си чело. Именно той взе на работа Лейни Маклиод и сега се боеше, че ще трябва да поеме вината за цялата тази бъркотия.

— И казвате, че… ще имате дете?

Лейни навлажни устните си. Ето че стигнаха до най-трудната част. Как да го убеди, че е спала със съпруг, с когото всъщност е разведена?

— Да… Опитвахме се да се сдобрим — каза тя с лека усмивка. — Е, не се получи, но след този уикенд забременях. — Сега и директорът започна да се поти и пресилено се изкашля.

— Мисля, че разбираме. — Той погледна управителя, който закима в съгласие. — Какво искате от нас?

— Да продължа да преподавам — каза смело тя. Най-добре бе да се държи уверено. — Бебето ще се роди през март, това ще съвпадне с пролетната ваканция. Дотогава ще можете да ми намерите заместник за последните осем учебни седмици.

Господин Харпър не каза нищо — явно не искаше да поема такъв риск. Управителят погледна строго Лейни.

— Ситуацията би била доста конфузна: неомъжена детска учителка, която е…

— … бременна — добави Лейни. — Да, аз също не го предвиждах, но така стоят нещата. Искам да остана тук! Срокът едва започна, имам страхотни проекти за работата си с децата. Обичам ги и те го знаят. Мисля, че всички те също ме харесват. Препоръките ми от Тулса са чудесни. Винаги бих могла да си намеря работа там. — Тя се съмняваше в това, но го каза уверено. — Ако ме уволните, ще трябва за кратко време да си намерите друга учителка. Но без необходимия опит тя не би могла да се справи добре. А дори и да се появи професионалист, учебната програма вече ще бъде нарушена. — Тя си пое дълбоко дъх. — Знам, че това не е прието, разбирам ви. Но аз съм квалифициран преподавател, а именно това е от значение.

Не знаеше какъв бе ефектът от целия този разговор. Десет минути след като бе излязла, те дойдоха в кабинета й, където тя залепваше върху таблото плакат на космическата совалка. Усмихваха се широко.

— Разбира се, че може да останете, госпожице, тоест, госпожо Маклиод — каза господин Харпър, разтърсвайки енергично ръката й. — Ако някой попита, просто ще му кажем това, което вие ни казахте — вие и съпругът ви сте разделени временно.

Тя искаше да го поправи за определението „временно“, но замълча. Вече бе сторила достатъчно. Ако те очакваха да се появи някакъв несъществуващ съпруг, това си бе техен проблем.

 

 

Дните значително намаляха — докато изми съдовете от вечерята и отиде в хола да запали огъня в камината, навън вече бе тъмно. Силен вятър разклащаше двата дъба на двора. Според прогнозата за времето до сутринта температурата щеше да падне под нулата. Лейни седна на дивана и вдигна краката си върху една възглавничка. По-голямата част от деня бе изкарала в училището. Усмихна се, прокарвайки ръка по издутия си корем. Учениците й бяха силно заинтригувани от бебето — постоянно я молеха да им разреши да го пипнат. Понякога се прибираше вкъщи цялата измачкана от докосванията на тридесетина чифта изпотени ръчички. Но това й харесваше, тя обичаше бебето си.

Трябваше да свърши някои неща — получи по пощата съобщение от доктор Тейлър, в което се казваше, че цялата й сметка е платена. Това бе грешка, дължеше му още 300 долара. Въпреки това тази вечер нямаше сили да му се обади. Ще го направи утре. Беше й толкова добре да седи така и да не помръдва! С доволна въздишка се загледа в камината. И за миг дъхът й спря. Имаше нещо обезпокояващо познато в светлината на огъня — мека, приглушена, златиста. Сърцето й заби силно и тя притвори очи, но картината изникна пред нея още по-ярко. Споменът внезапно я връхлетя и изведнъж всичко изплува в съзнанието й… Видя как се качи в асансьора, а два етажа по-надолу се качи и той… Ужасът, предизвикан от спирането на тока, я връхлетя отново. Успокояващият му глас достигаше до нея през хлипането й. Почувства ръцете му, които сваляха нежно сакото на костюма й, който тя никога повече не облече. Спомни си как ловките му пръсти разкопчаваха копчетата. И изведнъж, когато лампите светнаха, лицето му ясно изплува пред погледа й. В очите му се четеше прозорливост и доброта. Може би наистина бе легнала с непознат, но поне трябваше да си признае, че бе красив. Спомни си как той я пренесе през коридора, спомни си всеки детайл от стаята — всичко беше в бежово и кафяво, а в средата, като някакъв остров на удоволствието, се открояваше диванът с цвят на мандарина. Спомни си как лежеше върху меките възглавнички — косата й бе разпиляна като водопад, очите й блестяха, гърдите й изпъкваха под тънката копринена блуза. Отново усети вкуса на брендито, вкуса на устните му, движещи се настойчиво върху нейните. Усети аромата му — парфюмът му имаше цитрусовото ухание на чистота и мъжественост, което самият той излъчваше. Като в просъница почувства нежните му длани, чието докосване я възбуждаше. Видя себе си — следвайки го послушно в спалнята. Видя очите му, поглъщащи голото й тяло. Тя стоеше пред него, без да изпитва срам или притеснение от голотата си, така както я бяха възпитавали. Искаше той да я гледа и да я хареса. Светлините угаснаха отново и тя протегна ръце към него, страхувайки се, че ще я остави сама. Но той не го направи — дойде и легна до нея. Почувства отново силното му и здраво, носещо успокоение тяло, дочу нежните думи, които й шепнеше. Целуваше я, докато остана без дъх, устните му жадно докосваха меката кожа на шията и гърдите й. Колебливо смъкна презрамките на сутиена й, а когато тя отново не оказа никакъв протест, той го разкопча, захвърли го настрани и пръстите му леко докоснаха топлата й, нежна като коприна плът. После плъзна ръката си надолу по корема й, докосвайки изрязаните й бикини.

— Да — промълви задъхано тя, когато пръстите му уловиха нежната дантела.

Ръката му се пъхна навътре и докосна чувствения триъгълник между бедрата й.

— Господи, толкова си сладка! — дочу топлия му глас тя. Повдигна ханша си, за да му помогне да свали бикините й. Известно време той я притискаше плътно до себе си, а сърцата им лудо биеха. После той бързо съблече дрехите си. Когато отново я придърпа към себе си, тя усети допира на голото му тяло и простена от удоволствие.

— Запали лампата! — прошепна тя.

— Все още ли те е страх?

— Не, искам да те виждам.

Това му достави неподозирано удоволствие. Окъпа ги магическа светлина, която придаваше очарование на всичко. Тялото й, отпуснато до неговото, бе красиво; той също бе красив — мускулите му изпъкваха златистокафяви, покрити с тъмни косми. Тя с любопитство докосна гърдите му, после раменете и ръцете му.

— Харесва ми как изглеждаш — прошепна тя.

— Наистина ли? — Той взе ръката й, приближи я до устните си и нежно облиза върховете на пръстите й. Тя изстенваше от невероятното удоволствие, което избухваше в нея всеки път, когато езикът му я докосваше. Ръцете му галеха тялото й, притискаха гърдите й. Когато докосна зърната им, тя започна да се извива от удоволствие.

— О, Дийк!

Отвори очи. Беше изрекла името му на глас! Дийк… Досега не се бе опитвала дори да си го спомни. Но защо не мразеше това име, защо не го произнасяше с ненавист? Задъха се, сякаш бе тичала с часове. Не искаше да продължава докрай, но споменът беше прекалено хубав, за да остане незавършен. Отново затвори очи.

— О, Дийк!

— Гърдите ти са чудесни. Знаеш ли това? Страхотно оформени, големи… Лейни!

После я целуна отново — устните му се движеха настойчиво и внимателно. Целуваше я страстно, нежно. Езикът му започна да си играе със зърната на гърдите й и тя потъна сред море от удоволствие.

— Толкова си сладка! — шептяха горещите му устни, докосвайки нейните. Положи я да легне по гръб, тя почувства плътта му между бедрата си — силна, пулсираща. Не се боеше, бе изпълнена с копнеж.

— Не мога да повярвам, че попаднах на толкова красива жена като теб! — Устните му хапеха нежно шията й. Когато повдигна ханша си към слабините му, той изстена от удоволствие. Целуваха се страстно — езикът му потъна дълбоко в устата й. Лейни почувства как тялото й се разтваря пред него, така както се разтваряха влажните листенца на цвете през пролетта. Той долови копнежа й — ръката му се плъзна нагоре по бедрото й, внимателно обхвана ханша й и се пъхна между краката й.

Пръстите му я галеха и тя започна да повтаря името му. Притисна се към него, изпълнена с желание. Той я докосваше нежно, усещайки топлата влага. Пръстите му се задвижиха по-дръзко и възбуждащо, но много внимателно. Нашепваше в ухото й нежни думи, като изтъкани от коприна — чувствени, лирични, предизвикателни, думи, които я караха да се изчервява и я изпълваха с вълнение.

— Сигурна ли си, Лейни? Има ли някаква причина да не го правим?

Тя мяташе глава върху възглавницата като в несвяст:

— Не. Люби ме, Дийк! Просто ме люби!

Той бавно проникна в нея. Не бързаше, сякаш искаше да изпита колкото се може по-дълго насладата, че я притежава изцяло. И замръзна, когато усети преградата на нейната девственост. Този миг трая сякаш цяла вечност. Накрая, когато тя отвори очи и го погледна, прочете по лицето му страст и напрежение, съчувствие и недоумение.

— Защо не ми каза, Лейни?

Ръцете й се обвиха около врата му и тя се притисна към него, желаейки го още по-силно.

— Искам да ме любиш. Сега, Дийк, моля те!

— Но… — задъхано отрони той.

— Дийк! — извика тя, а тялото й се извиваше конвулсивно.

Той не можеше да се въздържа повече. Нямаше земна сила, която би могла да го спре! Твърдо и решително навлезе в нея, изпълвайки топлата й празнина.

— Господи! — В приглушения стон се криеше екстаз и напрежение. — Боли ли те, Лейни? Нараних ли те?

— Не — извика тя, плачейки от щастие. — Не…

Тя наистина не чувстваше болка. Нито първия път, нито следващия, когато той не искаше да продължи, за да не я изплаши. Но тя го умоляваше, а когато той все още упорито отказваше, го обсипа с ласки, на които никой мъж не можеше да устои. Навлезе в нея отново и отново и всеки следващ миг бе по-хубав от предишния. Всеки път тя достигаше върха на удоволствието, за да се отпусне накрая, сломена в прегръдките му.

Лейни отвори очи и въздъхна дълбоко. Господи! Бе си спомнила всичко — дръзките си движения, думите си — неща, които никога не бе помисляла, че може да направи и да каже! В съзнанието й изникна задъханият му шепот, почувства пръстите му, които галеха голото й тяло. Тя покри лицето си с ръце, опитвайки се да заличи еротичните картини, които се редяха пред очите й. Тялото й гореше, цялата трепереше. Отиде в банята и се наплиска със студена вода. В огледалото видя същото познато лице, но знаеше, че след онази нощ нещо се бе променило. Сега разбираше подмятанията на колежките си.

— О, горката — възкликнаха с пресилено съчувствие те, когато им съобщи, че чака дете. — Искаш да кажеш, че си забременяла от този негодник точно преди да се разделите?

Тя се бе обърнала, за да си налее кафе.

— Положението не е чак толкова трагично. Винаги съм искала да имам дете.

Но те сякаш не й вярваха.

— Такива са си мъжете. Готови са да направят всичко, за да те вкарат в леглото си, а на следващия ден те зарязват. — Думите бяха на една жена, която бе разведена, но постоянно си търсеше любовник. Тя се бе протегнала нахално в олющения стол, добавяйки ухилено: — И все пак сексът не е лошо нещо, нали?

Всички се разсмяха. Лейни също се насили да се усмихне. Сега обаче си призна, че наистина бе хубаво. Нещо повече, беше най-прекрасното нещо, което й се бе случвало. Никога не бе си представяла, че ще го изпита. И може би никога нямаше да го изпита отново… Не се срамуваше, защото благодарение на онази нощ се появи бебето й. Тя сложи ръце върху корема си.

— Ще те обичам толкова много!

Хрумна й, че дори не знае фамилията на Дийк. Той никога нямаше да разбере, че има дете. И по-добре, защото може би досега вече бе забравил напълно за онази нощ. Толкова красив мъж, живеещ в луксозен апартамент, едва ли можеше да страда от липсата на жени. Все още не беше сигурна, че не е женен. Лейни пребледня при тази мисъл, но веднага се успокои, че това не можеше да е вярно — нито в спалнята, нито в апартамента имаше някаква следа от женско присъствие. И все пак онази сутрин се държа несправедливо с него, макар че, безспорно, той се бе възползвал от нестабилността й. И все пак бе казал истината, не бе направил нищо, за което тя не беше го помолила. Беше го прегръщала силно, бе му казвала, че го желае… Защо се бе държала по този начин? Нима той бе толкова съблазнителен? А може би се бе нуждала толкова много от любов, че би го направила с всеки? Не знаеше… Чувала бе, че човек не би сторил нещо, което не желае в подсъзнанието си, дори и ако е хипнотизиран. Значи тя е искала да се люби с този мъж, а досега се бе опитвала да намери оправдание в истерията и изпития алкохол през онази нощ. Но тя не означава нищо и за двама ни, опитваше се да се убеди тя. Беше едно чисто физическо привличане, нищо повече! Начин да се сдобие с детето, за което никога не се бе надявала. Ето защо не трябваше да съжалява за случилото се, но и не биваше да продължава да мисли за него. Трябваше да мисли за детето си като за дар от съдбата и да забрави всичко останало. И все пак не можеше да го направи…

 

 

— Нека да го докосна.

— Не, аз!

— Мърда!

— Не е вярно!

— Вярно е! Нали мърда, госпожице Маклиод?

Лейни внимателно и спокойно махна нетърпеливите ръчички от корема си.

— Наистина мърда, но мисля, че го пипахте достатъчно.

Около една дузина деца се скупчиха около нея, настъпвайки я по черните велурени ботуши.

— Освен това — извика тя, опитвайки се да заглуши крясъците, — междучасието свърши и трябва да влизаме в час. След обяда ще украсим чорапите за коледните подаръци.

— Не е честно, аз не можах да пипна бебето — оплака се някакво дете, докато Лейни се опитваше да ги подреди в две що-годе прави редици.

— Може би утре — засмя се Лейни, докато ги преброяваше.

— И аз искам да пипна бебето!

Лейни застина.

Така и не проумя как разпозна гласа му. Бяха изминали повече от шест месеца от онази нощ в Ню Йорк, но тя мигновено разбра кой беше зад нея и замръзна от изненада. Когато се обърна и го погледна — той стоеше съвсем близо до нея — изглеждаше някак странно на фона на училищния двор. Носеше скъпо сиво-зелено вълнено палто, с вдигната яка. То му отиваше много на красивото, мъжествено лице, на сивата, развята от вятъра коса.

— Изглеждаш чудесно, скъпа — каза той.

Лейни все още не можеше да помръдне от изненада. Тогава той пристъпи, хвана скованото й лице с топлите си длани и я целуна.

Трета глава

Целувката бе чиста, безкрайно нежна. В очите му припламваха весели и непослушни пламъчета при вида на изуменото й лице. Децата подивяха, започнаха да викат и да се кискат, защото тяхната госпожица Маклиод се целуваше с непознат мъж. Когато най-накрая той я пусна, Лейни отстъпи назад и викна ядосано:

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш!

— Е, виждам, че я намерихте — долетя гласът на господин Харпър. По лицето му бе изписано задоволство и облекчение. — Тя е точно там, където ви казах, че ще бъде, нали така, господин Сарджънт?

„Сарджънт! Дийк Сарджънт!“, проблесна в съзнанието й.

— Да, така е — докато отговаряше на директора, Дийк продължаваше да поглъща Лейни с поглед. Тя извърна глава, за да избегне ненаситните му очи, и спокойно попита господин Харпър:

— И защо ме търси господин Сарджънт?

Беше ли способна на такова безочливо поведение? Да се прави, че не го познава? Все пак си струваше да опита.

— Спокойно, Лейни — рече ниско мъжът.

— Разбира се, че ще ви търси — заекна господин Харпър. — Съпругът ви дойде в кабинета ми и ми каза, че сте се сдобрили. Всички се радваме много да чуем това. А и става точно по Коледа! — Той се засмя на остроумието си, скръсти ръце пред гърдите си и ги загледа блажено.

— Това е съпругът на госпожица Маклиод! — провикна се едно от децата.

— Тя не е омъжена, иначе щеше да бъде госпожа, а не госпожица!

— Разбира се, че е омъжена, нали ще си има бебе.

— Да, мама каза, че преди да си имаш бебе, трябва да се омъжиш.

— Не, не трябва.

— Трябва!

— Моят съпруг? — заекна от изненада Лейни.

Господин Харпър се засмя сконфузено:

— Виждам, че все още не можете да свикнете с мисълта, че той се е върнал.

— Ще свикне — каза нежно Дийк. — Скъпа, мисля, че на децата им е студено. Между другото не чух ли някой да споменава за обяд? Какво е менюто за днес?

— Пица — каза едно от децата.

— И салата — добави друго.

— Но няма безплатен сладолед, сигурен съм.

Дийк погледна с усмивка трийсетте любопитни личица.

— Какво ще кажете да купя сладолед за всеки?

Това вече бе прекалено — децата полудяха. Приблизително стройните допреди малко редици се разбъркаха напълно, всички се скупчиха около Лейни. Тя стоеше като закована, без да знае как да се възпротиви на съдбата си, която й бе подготвила такива изненади.

— Деца, не тичайте — каза строго господин Харпър и се втурна след рояка, скупчил се пред вратата. — Моля ви, внимавайте.

— Хайде да влизаме вътре, Лейни. Вятърът е студен и не искам да настинеш.

Тя се обърка още повече, когато Дийк я хвана под ръка и я поведе към сградата. Ако не бе толкова вбесена, щеше да избухне в истеричен смях от цялата тази комедия.

— Не знам какво се опитваш да направиш — издърпа ръката си тя.

— Но по-добре да се съгласиш с мен, защото господин Харпър е много доволен, че отново сме заедно. — Ослепителната му усмивка бе в пълно противоречие с напрегнатия му глас.

Директорът държеше вратата широко отворена, докато децата нахълтваха вътре. Прииска й се да плесне през лицето Дийк; да тропа с крака, да пищи и да си скубе косите; но вече се бе научила да се контролира. Не искаше да разкрива чувствата си.

— Няма да ти се размине! — изсъска тя, гледайки Дийк гневно.

— Вече ми се размина — отвърна той, стискайки ръката й.

Господин Харпър ги гледаше, затова тя се въздържа да се разкрещи и влезе вътре послушно. Двамата с Дийк се присъединиха към класа. Останалата част от деня се превърна в чиста комедия, в която всеки, освен нея знаеше репликите си. Тя се мъчеше да се държи разумно, макар че ситуацията бе абсурдна — обядваше с палави, шумни деца, а срещу нея седеше мъжът, който държеше в апартамента си от най-скъпото бренди и притежаваше една от редките, подписани с автограф картини на Лерон Ниймън, която висеше над мраморната камина. Почувства се неудобно от факта, че бе запомнила дори тази подробност.

Той ядеше недопечената пица и киселата салата, сякаш бяха перфектни произведения на кулинарното изкуство. Усмихваше й се от другата страна на покритата с петна маса, отрупана с пластмасови табли и железни съдове. В единия ъгъл бяха наредени бутилки с изкуствен подсладител, задръстени солници и счупени салфетници. И все пак той се държеше така, сякаш бе у дома си. Често я докосваше, подаваше й прибори — това направо я подлуди! Единствено присъствието на другите учителки, които я гледаха завистливо, я накара да се въздържи да запокити таблата в скута му. Щеше й се да види как ще угасне усмивката му.

— Господи! — просъска някой в ухото й. — Да не си си загубила ума?

До Лейни се бяха надвесили две учителки, които бяха известни с любовните си похождения. Те се взираха замаяно в Дийк, който в това време раздаваше сладолед на учениците.

— Как си могла да изпуснеш такъв мъж? Дори и за малко!

— Скъпа, ако трябва, щях да се бия за него!

— Какъв невероятен сладур!

— Защо си го оставила да си тръгне? Аз щях да му се моля на колене!

Лейни отдавна вече бе изгубила търпение. Дали щяха да й повярват, ако им кажеше истината?

— За първи път го срещнах в един асансьор. Заседнахме и аз изпаднах в истерия. Той ме заведе в апартамента си, напи ме с бренди, възползва се от това и ме съблече гола. После легна в леглото до мен и ме люби цяла нощ.

Те я погледнаха снизходително, сякаш в момента беше превъртяла.

— И какво лошо има в това? — възкликнаха в един глас.

 

 

През целия следобед учениците бяха много палави, развълнувани от наближаващите празници и от появата на един непознат мъж, който можеше да си съперничи с любимите им телевизионни герои. Когато учебният ден завърши, Лейни бе смъртно уморена. Защо беше дошъл? Защо трябваше да я търси?

— Готова ли си, скъпа?

— Не ме наричай така! — Без да е необходимо, тя оправяше някакви книжа по бюрото си, докато и последното дете излезе от стаята. Тогава се обърна към него и даде воля на цялата си ярост, натрупана през деня. — Защо си тук? Как ме намери? И какво искаш? По дяволите, дай ми обяснение!

— Аз също се нуждая от обяснение! — извика неочаквано той.

Избухването му я изненада и тя потъна във враждебно мълчание, докато прибираше нещата си в чантата. Той й подържа палтото и на нея не й оставаше нищо друго, освен да го облече без възражение. Когато я закопча догоре, тя се опита да протестира, но той я прекъсна, поглеждайки я строго. Тя взе чантата си и двамата тръгнаха по празния коридор — миришеше на лепило, тебешир и ментови бонбони. Когато излязоха навън, тя се отправи към паркинга. До очуканата й кола се кипреше лъскав кафяв кадилак. Нямаше съмнение чия беше лимузината.

— Господин Сарджънт, не ви дължа никакво обяснение. Загубили сте си времето като дойдохте тук, и ще ви помоля да не го правите повече.

Докато изнасяше назидателната си реч, тя отключваше колата си. После го погледна хладнокръвно в лицето, но той продължаваше да се усмихва.

— Ще се видим вкъщи. — Целуна я леко по бузата и заобиколи, за да отиде до автомобила си. Отвори вратата, но преди да влезе вътре, предупреди: — Между другото, Лейни, не се опитвай да ми избягаш. Знам къде се намира къщата ти.

Тя изруга и затръшна вратата, после се ядоса на студения двигател, който за разлика от този на кадилака, запали доста трудно. Вбеси я и училищният автобус, който се влачеше пред нея… Този мъж щеше да разруши живота й. Следваше я по целия път и точно пред входа на къщата паркира пред колата й. Тя изпадна в ужас, когато видя, че вади ключ от джоба си и отваря вратата.

— Откъде го имаш? — попита тя, застанала на най-ниското стъпало на верандата.

— Влизай, Лейни, студено е!

— Отговори ми! Откъде имаш ключ за къщата ми? И да бъда проклета, ако вляза вътре с теб!

Той въздъхна отчаяно и пристъпи към нея.

— Май се задава скандал. Ако предпочиташ да крещиш пред къщата, в местния утрешен вестник ще се появи заглавие: „Свиреп нюйоркчанин влачи насила детска учителка към дома й!“. Това ли искаш да пишат? Ще се държиш ли разумно, или ще се наложи да те пренеса на ръце?

Този път печелеше. Тя премина с вирната глава покрай него и в мига, в който влезе вътре, спря неподвижно. В средата на хола бяха оставени два куфара, на закачалката висеше някакво палто, до дивана бе оставена ракета за тенис, на масичката за кафе — куфарче… Трепереща от гняв, тя се нахвърли срещу него:

— Събирай си нещата и се махай от къщата ми!

— Моята къща. — Той бръкна в джоба си, извади една разписка и я размаха пред очите й. — Договорът ти за наема е само за половин година и изтича следващия месец. Платих за този месец и подписах договор само за още половин година, защото дотогава бебето ще се роди и ще имаме нужда от по-голям дом. Платих целия наем в аванс. По право можеш да ме изгониш, защото договорът ти изтича чак следващия месец. Само че видях, че не си си оправила сметките за водата, за телефона, за канализацията… Платих и тях. Мисля, че като се вземе предвид това, имам пълното право да остана тук.

Тя го слушаше изумено.

— Ти си луд. Ще извикам полицията! — Втурна се към телефона, а той спокойно съблече палтото си и го закачи на закачалката.

— И какво ще им кажеш? Че съпругът ти живее с теб в къщата ти?

— Ти не си ми съпруг!

Той размаха назидателно пръст:

— Но всички си мислят, че съм. Ти измисли лъжата, аз само те прикривам.

— Как разбра за това? — Лейни се хвана за облегалката на един стол, за да запази равновесие.

— Търсих те в продължение на шест месеца. Знам почти всичко за теб — заля я с лъчезарната си усмивка той.

— Затова пък аз не знам нищо за теб, освен че си страшно нахален! И че си ненормален, ако си мислиш, че може да ми се натрапваш така безнаказано! — Тя си пое въздух и изрече със спокойна решителност: — Искам да си отидеш. Сега.

В зелените му очи блеснаха гневни пламъчета.

— Имаш нещо, което е и мое. Нещо, което желая истински. — Погледът му се насочи многозначително към корема й.

Тя се закри с ръце инстинктивно.

— Не — прошепна решително тя. После повтори ядосано: — Не!

Той пристъпи към нея и когато тя се присви, Дийк избухна:

— Лейни, не се страхувай от мен. Господи, та аз никога не бих те наранил!

Тя не помръдваше. Той я хвана за ръката нежно, но решително.

— Хайде, седни в кухнята, докато ти приготвя нещо топло за пиене. Изглеждаш уморена.

Свали палтото й и го захвърли върху дивана.

— Хлапетата от твоя клас са чудесни, но не мога да разбера как издържаш на този шум всеки ден.

С безразлично, покорно изражение Лейни отиде с него в кухнята. Не можеше да протестира, защото бе прекалено изтощена, за да каже нещо, прекалено объркана, за да мисли. И защото усещаше неговата силна, топла, подкрепяща ръка около кръста си.

— Я да видим какво имаме тук — каза той, оглеждайки провизиите. Май ще трябва да отида до магазина. Какво ще кажеш да пийнем топъл шоколад?

Напълни чайника с вода и включи котлона така естествено, сякаш вършеше това всеки следобед, когато тя се връщаше от училище.

— Защо правиш всичко това? — Помисли си, че прилича на папагал, повтаряйки един и същи въпрос.

Той постави двете чаши на барплота и я гледа няколко секунди мълчаливо. Най-накрая каза:

— Мисля, че това е очевидно. Искам теб и моето бебе.

Лейни пребледня и се олюля. Той се втурна и я хвана за раменете:

— Моля те, седни, за да не паднеш.

Помогна й да се настани, тя сложи ръце на масата и отпусна челото си върху тях. Усети съсредоточения му поглед върху себе си.

— Косата ти е пораснала.

— Нямаше кой да ме подстриже.

Не можеше да повярва, че говори с него за нещо толкова дребно, когато имаше хиляди по-важни неща, които искаше да разбере.

— Много е хубава. Харесва ми, като е дълга. Харесва ми да прокарвам пръсти през нея. — Той зарови ръка в косите й. — Естествено е, че не е било невъзможно да домъкнеш от Тулса и фризьора си.

Тя повдигна глава и се втренчи изненадано в лицето му. Дийк отговори на безмълвния й въпрос:

— Да, знам, че скоро след ваканцията в Ню Йорк си се преместила тук.

— Как ме намери?

Той наля гореща вода в чашите, разбърквайки течността, докато се получи пухкава пяна. Остави пред нея едната чаша, после взе своята, облегна се с гръб на барплота и кръстоса крака. Те бяха здрави и стройни, облечени в жълто-кафяви панталони. Носеше тъмносин кашмирен пуловер, под който се виждаше памучна риза на тънки райета. Беше обут в ръчно ушити кафяви мокасини. Косите му бяха разпилени от вятъра. Беше строен и силен, излъчваше страховита мъжественост, но в същото време погледът му бе мек като кадифе.

— Аз съм адвокат. Работя в областта на наказателното право. Открих Сали и Джеф, след като се върнаха от своята екскурзия в Англия.

— Щяха да заминават на другия ден след… като се видяхме — прекъсна го Лейни. — Джеф е учител — щеше да ходи за два месеца в Оксфорд във връзка с научната си работа.

— След като изчезна онази сутрин, аз претърсих цялата сграда, за да открия приятелите, при които си била на гости. Но те вече бяха заминали. Не открих никой, който да е посрещал вечерта жена, която се казва Лейни. Отидох при портиера и проверих кои от наемателите в блока бяха извън града. Той ми даде имената им, след като му казах защо се интересувам. Спомни си, че те е видял, като си излизала сутринта. Довери ми, че на мое място и той щял да те търси.

Тя отпи от топлия шоколад и се загледа през прозореца, опитвайки се да не издава вълнението си, предизвикано от разказа му. Сърцето й биеше лудо. Внуши си, че бебето помръдва, сякаш бе разпознало плътния глас на баща си.

— Минаха седмици, докато се свържа с тях. Работех по едно дело, а те обикаляха английската провинция. — Сръбна от топлия шоколад. — Както и да е, накрая успях.

— Нали не си им казал за нас?… — предпазливо попита тя.

— Не — отвърна меко той, поклащайки глава, — казах им, че съм намерил кредитната ти карта в асансьора и че ми трябва адреса ти. Те ми дадоха този в Тулса.

— Но по това време аз вече се бях преместила…

— Да — рече той мрачно. — Беше затворила къщата си и бе помолила да запазват писмата ти в пощата, докато им изпратиш новия си адрес.

— Значи си ме намерил, щом изпратих адреса си?

— Не, открих те още преди това.

— Как успя?

Той се усмихна лукаво.

— Скромно казано, имам много влиятелни познати в Ню Йорк, имам достъп до данни, файлове, регистрации… Така те открих. — Той се приближи до малката кръгла масичка и седна на един стол срещу нея, така че коленете им се допряха. — Бях по средата на едно дело и не можех да зарежа всичко, но имах хора, които ми докладваха…

— Ти си ме шпионирал!

Побесняла, тя се опита да се изправи, но той сграбчи ръцете й.

— Не го наричай така!

— Господи! Не ти ли бе достатъчно, че ме изнасили, та трябваше да се месиш и в личния ми живот?

Той едва овладя гнева си.

— Лейни, успокой се! Високото кръвно налягане е вредно за бебето.

— Бебето е моя грижа! А ти върви по дяволите!

Тя се отскубна от ръцете му и стана, но той скочи и я хвана за раменете — без да й причинява болка, но с достатъчна твърдост, за да я задържи.

— Седни! — тихо заповяда той. Когато тя не се подчини, гласът му стана още по-властен: — Лейни, седни!

Не бе в състояние да понесе битка, в която тя със сигурност щеше да загуби, затова се подчини. Той също седна до нея.

— Между другото харесваш ми с тази широка рокля. Бременността ти отива.

Гледаше го като поразена. Преди малко й издаваше заповеди като някой затворнически пазач, а сега й правеше комплименти! Погледна към простичкия си червен вълнен сукман. Под него носеше бяла блуза с черна връзка. Ако не беше издутият корем, можеше да мине за ученичка от някое църковно училище. Не му благодари за комплимента, само го изгледа враждебно. Беше време да започне да се държи по-строго с него, преди да го изхвърли, само че не знаеше откъде ще намери сили да го направи.

— Когато разбрах, че си бременна, приключих с делото колкото се може по-бързо.

— Надявам се, че не е било за сметка на клиента ти — вметна саркастично тя.

— Разбира се, че не — отвърна рязко Дийк. — Пуснаха го условно.

— За какво?

— За въоръжен грабеж.

Тя го погледна с презрение:

— Не ми допадаш, господин Сарджънт. Не харесвам непоносимото ти безочие. Не харесвам работата ти. Не те ли гризе съвестта, че помагаш на закоравели престъпници да се върнат на улицата, за да стрелят отново по невинни граждани?

За миг той я погледна смразяващо. После бързо се овладя и каза спокойно:

— Той не беше закоравял престъпник. Беше на 18 години и откакто се е родил, баща му е биел него и майка му. Обрал е магазин за алкохол, за да й купи лекарство.

Думите му я накараха да млъкне. Тя сведе очи под строгия му поглед.

— Но все пак ти е платил да го защитаваш, нали? — каза тя тихо, все още не искайки да се предаде.

— Бях назначен от съда.

„По дяволите, да не би този мъж да е светец“, помисли си, обладана от безсилие. Не бе ли допуснал поне една грешка в живота си? Да, беше прелъстил една жена без капчица угризение или чувство за вина.

— Но преди сигурно са ти плащали и си освобождавал хора, макар да си знаел, че са виновни.

— Да — съгласи се спокойно той. — Не е моя работа да ги съдя, а да ги защитавам, и то по най-добрия начин.

Беше толкова хладнокръвен и разумен, а тя имаше чувството, че животът й се разпада на хиляди частици, подобно на счупена кристална ваза. Но можеше да го изпъди насила. Единственото оръжие, което й оставаше, бяха думите.

— Нямаш право да влизаш с взлом в живота ми!

— Мисля, че имам след онази нощ…

— Това бе една неприятна случайност, недоразумение! Не знаех какво правя.

— Наистина ли?

— Да. Тогава ти се възползва от мен по нечестен начин. Едва месеци по-късно си спомних какво всъщност се бе случило.

Дийк усети, че тя казва истината. Замисли се за миг, после я попита:

— А когато си спомни всичко, какво почувства?

— Бях ужасена.

— От мен ли?

— Не, от себе си, но не искам да говоря за това…

— И какво си помисли за начина, по който се любихме?

Тя потръпна. Дали бе успяла да забрави ръцете му, устните, целувките?

— Беше отвратително — отвърна тя с пресилена твърдост в гласа си.

— Не, беше прекрасно! Ти беше прекрасна! Лейни, защо твърдиш, че е било ужасно и отвратително, когато сама не мислиш така?

— Не се намираме в съдебната зала, адвокате! Престани да ме подлагаш на кръстосан разпит.

— Гърдите ти са станали по-големи — неочаквано каза той.

Наклони се напред и сложи ръка върху едрата й гръд. Тя бе прекалено стресната, за да отреагира. Просто седеше и гледаше как ръката му нежно галеше гърдите й.

— Станали са по-големи заради бебето. Ще го кърмиш, нали?

Тя сграбчи ръката му, на която имаше осемнайсеткаратов златен часовник, и я отблъсна. Дишаше учестено — не разбра дали защото бе ядосана, или защото докосваното му й бе харесало. От бременността гърдите й бяха станали по-големи и много по-чувствителни. Искаше й се да срази неговата самоувереност, да го нарани, да го обиди.

— Не ти влиза в работата как ще храня бебето. То не е твое.

За миг Дийк остана безмълвен. Тя използва момента, за да го изгледа отмъстително. Но изведнъж той избухна в силен смях — гласът му отекваше в малката кухничка. Реакцията му така ядоса Лейни, че тя стисна юмруци.

— На какво се смееш?

— На теб — отвърна през смях той. — Ти си чудесна, страхотна! — Гледаше я весело, но постепенно стана сериозен. — Лейни, онази нощ, когато бяхме заедно, ти беше девствена.

Тя нервно облиза устни, умът й работеше трескаво как да обори довода му.

— Имах приятел в Тулса. Излизахме заедно доста дълго време, той искаше да се ожени за мен. Когато се върнах от Ню Йорк, се чувствах ужасно заради това, което бях направила. И тогава реших…

— Да си легнеш с него ли?

— Да, спахме няколко пъти, преди да дойда тук.

— А защо сега не сте заедно? Къде е той?

— Беше много разочарован като разбра, че съм…

— … спала с друг мъж — допълни той.

— Да — съгласи се тя, вживявайки се в лъжата, — ти беше виновен за това!

— Значи, понеже си била първо с мен, той е решил, след като е спал толкова пъти с теб, че не може да се примири с това, и те е зарязал. — Той изброяваше всичките тези доводи на пръстите си, опитвайки се да ги подреди логически. — Дори когато е знаел, че си бременна от него?

— Не мога да го обвинявам.

Дийк едва сдържаше смеха си.

— Мисля, че той е голям глупак!

— Е, да, като се има предвид, че не разбираш нищо от чест и почтеност!

— Очевидно и ти не разбираш повече от мен. Да лъжеш не е нито честно, нито почтено! Тази лъжа беше не само явна, но и зле измислена. Мога да позная, когато ме лъжат. Помни, че това ми е работата!

Дийк застана зад нея, прегърна я през корема и каза с примирителна усмивка:

— Това дете е мое. Знам, че вече дори прилича на мен.

— Детето не е твое! — почти извика тя.

Той беше невъзмутим.

— Тогава ще изчакам, докато се появи на бял свят, и така ще разберем по датата на раждане.

Тя го погледна с неприкрита омраза.

— Недей, скъпа, не се разстройвай.

Дийк я обгърна през кръста, притегляйки я плътно до себе си. Пръстите му нежно докоснаха корема й.

— Това дете е мое, Лейни, сигурен съм. Няма да се откажа нито от него, нито от теб.

— Но ще трябва! — Но й хареса отчаянието, което прозвуча в гласа й.

— Държа ви и двамата в ръцете си — прошепна той. Притисна устни към корема й и започна да я целува страстно през роклята.

Лейни настръхна, но целувките му я караха да потръпва от възбуда.

— Отсега нататък няма да очакваш сама бебето. Аз ще бъда с теб.

Успокоена от милувките, тя внезапно вплете пръсти в косите му и повдигна главата му.

— Нали не искаш да кажеш, че възнамеряваш да останеш в този град?

На лицето му се появи познатата усмивка като тази на малко, непослушно момче.

— Не само в този град, но и в тази къща. Навярно „Мейн Стрит“ в Сънивейл не е Пето Авеню в Ню Йорк, но въпреки това е едно доста интересно място — непретенциозно, безопасно. Засега това ще бъде нашият дом.

— Но ти не можеш да го направиш! — Мислите й бяха объркани. Всичко това не бе възможно и все пак се случваше. — Не можем да живеем заедно, какво ще кажат хората?

— Ще кажат, че сме женени, не си ли спомняш? — Той се засмя.

— Аз пък ще им разкрия, че не сме!

Веднага осъзна, че пада в собствения си капан. Той също го усети и се усмихна лукаво.

— Тогава ще злепоставиш самата себе си, като си признаеш, че очакваш дете, без да си омъжена. Пък и не мисля, че това ще се хареса на господин Харпър.

Тя бе на същото мнение — сега повече от всякога се нуждаеше от работата си. Не можеше да поеме риска да я загуби точно преди да роди. Как щеше да издържа детето си?

— Ще им кажа, че сме се опитали да изгладим отношенията си, но без успех.

— Аз пък ще ги уверя в точно обратното.

Тя простена. В началото си помисли, че този стон бе изразна безпомощност и объркване, но после разбра, че бе предизвикан от удоволствие. Той галеше гърба й, опрял лице в корема й. В този миг бебето мръдна. Движението бе бързо и внезапно. Дийк отдръпна главата си.

— Бебето — прошепна той, сякаш се страхуваше да не го уплаши.

Тя кимна безмълвно. За миг гневът и объркването й се изпариха. Видът на загриженото му лице напълни очите й със сълзи, нещо стегна гърлото й. Двамата бяха свързани чрез това дете — то бе нещо чудесно и всичко друго бе без значение.

Той целуна корема й, после го обви с ръце. Повдигна глава и отново я загледа, плъзгайки пръсти по тялото й — нагоре по гърдите, докато достигна шията й.

— Лейни!

Целуна я нежно и сладко, както в училищния двор.

Но сега тя почувства нещо по-различно — страстта, която бе сдържана дълго, надви гласа на разума. Устните му бяха топли, настойчиви, убедителни. Той не обръщаше внимание на скованото й тяло, на напрегнатите й мускули, на опитите й да се отдръпне. Езикът му докосваше упорито и безмилостно ъгълчетата на устните й, докато те се разтвориха. Бавно вкусваше аромата им, докато усети, че тялото и омекна.

— Лейни — прошепна той, прегръщайки я страстно. Уханието на одеколона му изпълни ноздрите й, омая сетивата й. В съзнанието й се запечата усещането за допира с неговото тяло, за косата му, докосваща ръцете й. Никога нямаше да забрави вкуса на устните му, те ставаха все по-страстни, все по-сладки. След един дълъг момент той се отдръпна и отмести разбърканите кичури от пламналите й бузи.

Целуна я нежно. Очите й бяха замъглени, цялото й тяло бе отмаляло от прилива на дълго потискани чувства.

— Искаш ли да подремнеш или да дойдеш с мен до един магазин в града?

— Какво ще пазаруваме?

— Голяма спалня. Ако спим на това малко легло, бих могъл да те нараня.

Четвърта глава

Думите му й подействаха като леден душ. Тя го отблъсна и тръгна към хола. Най-много от всичко я дразнеше ракетата за тенис, защото потвърждаваше намерението му да остане за дълго време. Взе я и я размаха под носа му.

— Не може просто така да нахлуваш в моята къща и в моя живот! Махай се, моля те!

Той облече палтото си.

— Играеш ли тенис? След като се роди бебето, може да играем заедно…

Зелените му очи светеха от щастие.

— Не ме ли чу какво казах? — троснато попита тя.

Той въздъхна тежко и се отправи към вратата.

— Да, Лейни, чувам те. Но мисля, че малко сън ще ти се отрази по-добре, отколкото обикалянето по магазините. Отивай да си легнеш. — Той показно разклати ключа си от жилището й: — Няма да се налага да те будя като се върна. Между другото имаш страхотни устни. — Очите му се присвиха. — Спомняш ли си всичко, което правихме онази нощ?

— Не.

Руменината, която покри страните й, я издаде. Той се усмихна бавно:

— Да, спомняш си. Аз също.

Отвори вратата, изпрати й въздушна целувка и излезе. Лейни стоеше по средата на хола, все още размахвайки глупаво ракетата. Изведнъж й се стори, че тя тежи цял тон! Никога досега не се бе чувствала толкова уморена. Какво щеше да прави? Покри очите си с ръце и слепешката тръгна към спалнята. Ожули глезена си в един от куфарите му, оставени насред стаята, и го ритна злобно.

— Да върви по дяволите!

Очите й се напълниха със сълзи. Почувства тялото си тромаво, натежало и напрегнато. Дрехите я задушаваха. Никога не се бе чувствала толкова изтощена. Този ден бе истинско мъчение за нея, сега вече нещо съвсем малко можеше да я накара да рухне. Но тя знаеше, че ще устои. Ако му подадеше пръст, щеше да сграбчи цялата й ръка! Веднага след като се върне, ще го накара да си събере багажа и да се маха. Само че сега бе прекалено уморена, за да мисли как ще стане това. Смъкна дрехите си, без да си прави труда да ги подрежда, и се домъкна до леглото. Приседна, бързо свали комбинезона си и се зави. Ще си почине малко, после ще събере нещата му, ще ги изнесе на верандата и ще извика, ако трябва и полицията, за да го изгони! Изпълнението на целия този план й се струваше почти непосилно, но се надяваше да го доведе докрай, след като си почине.

 

 

— Как можеш да спиш, когато тъй силно рита в корема ти?

Тих глас я извади от дълбокия сън.

— Какво… — измънка тя, а очите й останаха затворени.

— То рита като футболист. Мисля, че си иска вечерята.

— Вечеря ли? — промълви сънено тя. После се преобърна бавно, лягайки по гръб. Изведнъж тялото й се стегна и тя широко отвори очи. Дийк бе клекнал до леглото, беше пъхнал ръце под одеялото й, галейки голия й корем. Беше останала по сутиен и бикини, които минаваха точно под издутия й корем.

— Какво правиш? — попита раздразнено тя. Устата й бе пресъхнала, а главата й тежеше, размътена от съня.

— Радвам се на това малко чудо.

Ръцете му галеха кожата й. Засмя се, когато усети как бебето помръдна.

— Какво прави това мъничко човече? — Задоволство изпълваше гласа му.

За миг тази негова любов към детето я трогна. В следващия момент обаче си спомни какво бе решила, преди да заспи, и се повдигна с мъка на лактите си. Завивката се свлече и тя остана само по бельо. Погледна стреснато, забелязвайки, че гърдите й бяха излезли от сутиена. Присегна се за одеялото, но Дийк бързо го отстрани.

— Нека да те погледам, моля те!

Тя почувства допира на дланите му.

— Чудесни са — прошепна той, докато докосваше плътта, показваща се над тънката дантелена ивица. Докосваше я леко, но тя почувства как тялото й настръхна. Сподави въздишката на удоволствие, която се надигна в гърдите й. Краката й омекнаха, когато той се наведе и я целуна нежно между пълните, топли гърди.

— Готова ли си за вечеря? — попита я след това той. — Всичко съм приготвил.

Тя кимна безмълвно и си помисли как може очите му да бъдат толкова зелени. И как, напълно трезва, лежеше без никакво притеснение, докато той милваше и целуваше полуголото й тяло. Какво бе станало с плановете й да го изхвърли? От мига, в който се събуди от нежните му ласки, нещо бе променило чувствата й.

— Защо не наметнеш това, вместо да се обличаш отново — предложи той, подавайки й домашна роба. Тя забеляза, че бе събрал дрехите й и ги бе закачил в гардероба.

— Остави я тук, ще дойда след малко.

Когато излезе, Лейни облече робата и забърза към банята. От широката му усмивка разбра, че той се бе досетил какво се криеше в молбата й. Когато се оправи, тя се втренчи в огледалото над умивалника. Косите й бяха небрежно разрошени, но по някакъв особен начин розовият тен на бузите й и размътените й от съня очи й придаваха привлекателен и дори съблазнителен вид. Тя изхвърли тези мисли от главата си и среса косата си енергично. Наплиска сънените си очи с вода, а после изплакна устата си. Когато реши, че облеклото й, макар да не бе напълно подходящо, ставаше за вечеря с един джентълмен, тя тръгна към кухнята. В камината гореше огън. Не можа да сдържи усмивката си при приветливия пламък, който я посрещна, когато влезе в кухнята.

— Ето те и теб. Помислих си, че отново си заспала.

„Нямаше такава опасност, след като топлите ти устни са докосвали гърдите ми“, помисли си Лейни с ирония. Докато беше спала, той бе облякло по-удобни дрехи. Беше свалил елегантните панталони и мокасините и бе сложил джинси, протрити маратонки и пуловер с навити ръкави. Беше вързал на кръста си престилка. С помощта на шипки вадеше от тенджерата спагети и ги поставяше в една плитка чиния по средата на масата. Малката масичка бе подредена непретенциозно, но хубаво. По средата стоеше отворена бутилка с червено вино. Лейни гледаше поразена — през целия й живот никой не бе полагал толкова усилия, за да я зарадва.

— Господин Сарджънт, аз…

— За бога, Лейни, не започвай отново!

След като извади спагетите, Дийк започна да ги залива с гъст и ароматен доматен сос. После се обърна към нея с ръце на кръста:

— Не мога да споря, когато стомахът ми е празен, а пък ти трябва да се погрижиш за два празни стомаха — твоя и на Скутър. А освен това няма нищо по-лошо от…

— Скутър — удивено го прекъсна тя.

— … студени спагети — довърши невъзмутимо той. — Хайде, сядай.

— Спагетите са последната храна, от която се нуждая. От тях се дебелее.

— Напротив, сядай.

— Нима имам нужда от напълняване? — огледа се тя. Заради корема си едва виждаше пръстите на краката си.

— Лейни, уморих се да повтарям едно и също. — И той властнически посочи с пръст най-близкия стол: — Сядай, по дяволите!

Тя не можа да овладее смеха, който се надигна в гърдите й.

— Защо се смееш? — попита той.

— Мисля, че ми е трудно да приемам заповеди от мъж с престилка на цветчета.

Той прояви достатъчно благоприличие, за да си придаде ядосан вид.

— Ето, свалям я — рече й със заплашителен тон, развърза връзките и хвърли престилката върху барплота. — А сега започвай да вечеряш!

— Добре, добре. — Тя се тръсна върху стола. Чудесният аромат на спагетите възбуди апетита й.

— А това е току-що извадено от фурната чесново хлебче. — Той й подаде завит във фолио хляб и тихо изруга, когато му опари ръцете.

— Сигурно ще надебелея най-малко с две кила!

— Нищо нима да ти стане — каза Дийк, придърпвайки стола си с крак. Седна, взе бутилката с вино, наля малко в чашата на Лейни, а после и в своята.

— Доктор Тейлър каза, че не е лошо да следиш теглото си, но не и да подлагаш на глад себе си и бебето.

Лейни си слагаше салата с дървена вилица и лъжица, които изведнъж застинаха във въздуха. Тя остави бавно приборите в чинията си и отпусна ръцете в скута си.

— Говорил си с доктор Тейлър? — попита бавно тя. — За мен?

Дийк отпи от виното и сложи отново чашата на масата. За миг той я погледна през парата, която се вдигаше от горещите спагети.

— Да, говорих.

— Върви по дяволите! — извика Лейни.

Цялата нежност, която изпитваше към него, след като се бе събудила, сега се изпари и в сърцето й остана само чувството на обида.

— И защо докторът ще обсъжда свой пациент с един непознат? — Ядоса се, защото усети, че очите й се пълнят със сълзи.

— Казах му това, което ти бе разказала на всички — че съм твой съпруг, с когото живееш разделена, че съм баща на детето ти и искам да знам как си. Освен това изразих съжаление, задето не съм се интересувал досега. Извиних се, че не съм знаел за бременността ти, и обещах занапред да поправя грешката си.

— Доктор Тейлър не би ти казал нищо, преди да ме попита.

Той въздъхна с досада.

— Знаех си, че ще се досетиш.

— Откъде научи всичко? — настойчиво попита тя.

— От сестрата — каза Дийк с привидно разкаяние.

Това вече звучеше правдоподобно. Беше способен да измъкне от една жена дори кода за трезора на някоя банка. Тя сви очи подозрително.

— Платил си и сметката, нали?

— Както би направил всеки нормален съпруг.

— Но ние не сме женени, нито пък сме се развеждали. Никога не съм имала съпруг и не искам да имам. Измислих тази история, за да си запазя работата. Това е всичко. Грижех се добре за себе си и за бебето и без теб. Защо просто не си отидеш?

Тя опря лакти на масата, зарови лице в ръцете си и започна да плаче. Дийк пристъпи до нея, падна на колене и я прегърна.

— Лейни, не плачи.

Тя се опита да го отблъсне.

— Какво очакваш да направя? Не искам да оставаш тук. Не можеш ли да го разбереш? Не исках да те виждам повече.

— Толкова ли съм лош за компании? Май не мислеше така в нощта, когато токът спря.

— Тогава нямах избор — каза рязко тя.

— Имаше, Лейни! — Гласът му бе тих, но твърд, караше я да го погледне в очите и да признае истината. Тя бързо отмести поглед. — Дадох ти избор. Опитвах се да не те докосвам, но, за бога, аз съм един обикновен мъж! И не получих никакво доказателство, че не желаеш да приемеш ласките ми.

— Бях изпила два коктейла с Джеф и Сали. Никога не бях пила толкова много.

— Не знаех това. Не знаех и че си била девствена.

Тя се опита да се защити:

— Сигурно добре си се посмял, нали? И си разказал за всички по-пикантни детайли на приятелите си в съблекалнята на залата за тенис. И какво още не ми е наред?

— Лейни, ако продължаваш в този дух, ще побеснея! — каза ядосано той. — Това, че бе девствена, ме накара да те харесвам още повече!

— Просто си помисли, че съм особнячка, нали? Напълно различна от изтънчените жени, с които си спал преди.

— Да.

Признанието му я удари като с камшик в лицето и тя си пое въздух. Дали бе очаквала, че той ще отрича, че е спал с други жени?

— Лейни, питах те хиляди пъти дали да спра, но ти не искаше. В противен случай си заявявала едно, а си желаела съвсем друго.

— Престани! — изстена тя, криейки лице в ръцете си. — Не искам да си спомням!

— Защо си тръгна онази сутрин, без дори да поговориш с мен?

— Не исках да знам нито как се казваш, нито кой си. Мислех си, че няма да те видя повече. Не ми мина и през ум, че ще забременея, защото знаех, че не мога да имам деца. Просто исках да се махна и да забравя всичко! Но всеки плаща за грешките си.

— Нима мислиш, че това, което се случи помежду ни, е било грешка?

— Да! — тросна се тя, повдигайки глава, за да го погледне в очите. — Животът ми бе подреден, не исках нищо от никого. А погледни сега в каква каша се забърках!

— Предполагам, че под каша имаш предвид мен.

Той се усмихваше, докато приглаждаше косата й и изтриваше сълзите от лицето й.

— Остави ме на мира — каза гневно тя, — не мога да се боря с теб. Нито физически, нито с думи. Толкова съм уморена. Искам това бебе, но вече ми омръзна тази бременност! Омръзна ми да приличам на балон, да ходя до банята през десет секунди. Уморих се да се карам с теб! Господи, какво ще правя сега…

— Ще си изядеш вечерята — отвърна простичко той. Изправи се и започна да пълни чинията й със спагети.

— Не съм гладна — каза тя раздразнено.

— Напротив, гладна си! И доктор Тейлър, или по-точно неговата сестра каза, че една-две глътки вино на вечеря няма да навредят на бебето. Надявам се, че ще оправят настроението ти — добави тъй тихо той, че тя едва го чу.

— Може би, както брендито оная вечер? — попита тя саркастично.

— Ти го каза. — Целуна я по врата и погали гърдите й, преди да се върне на стола си. — Сега яж и пий…

— И се отпусни — иронизира го тя.

Той се усмихна:

— За това ще се наложи аз да се потрудя.

 

 

Бе се свила върху дивана, втренчена в огъня, и пиеше билков чай, когато той загаси лампата в кухнята и седна при нея, протягайки краката си. Без никакво стеснение взе ръката й.

— Ръцете ти ще се напукат от миене на чинии — отбеляза сухо тя.

Бе настоял да измие чиниите от вечерята, а тя бе прекалено уморена и ядосана, за да спори.

— Да, мисля, че съвременните хора си имат машини за тази цел.

— Обожавам тази къща, макар и без миялна машина. Просто ти улучи „почивния“ ми ден.

— Значи си имаш прислужница?

Тя го погледна изумено.

— Сериозно ли говориш?

Издърпа ръката си. Този обикновен въпрос й напомни колко различен бе начинът им на живот.

— Господин Сарджънт, преживявам от заплатата на обикновена детска учителка. Въпреки това живея добре и ще мога да издържам детето си. Но нямам излишни пари за прислужница.

— Изглеждаш чудесно на фона на огъня, Лейни.

Тя въздъхна отчаяно и отпусна глава върху възглавничките. Но в следващия миг се изправи като ужилена. Тази поза й напомни за нощта, прекарана в неговия апартамент. Противно на мрачното й настроение, съчките в камината пращяха весело.

— Обожавам запалена камина през зимата, благодаря ти. Трудно ми е в това положение да внасям дърва.

— Не бива да вдигаш нищо по-тежко от четчица на спирала!

Когато го погледна, лицето й вече не бе ядосано, а тъжно.

— Ти наистина възнамеряваш да останеш, нали?

Той кимна утвърдително.

— Но защо? — прошепна тя.

Докато галеше пръстите й, той каза тихо:

— Искам да бъда с теб през тези месеци. И двамата родители трябва да минат през трудностите на бременността. Искам да видя как се ражда детето ми!

Тя облиза устни, милувките му предизвикваха тръпки по цялото й тяло! Спомни си как устните му също тъй нежно бяха докоснали ръката й. Споменът за неговите ласки я смути, но тя не се отдръпна. Мъчеше се отчаяно да разбере защо я бе търсил. Вече беше безсмислено да твърди, че бебето не е негово. И двамата знаеха истината.

— Дори и да се съглася, как ще останеш тук до раждането? Какво ще стане с работата ти в Ню Йорк?

— Помощниците ми ще се заемат с всичко. Ако искаш, ще ти обясня подробностите.

— Не — поклати глава тя. Други неща повече я интересуваха. — Сигурно имаш приятели, семейство, които са се учудили, че си зарязал всичко, за да дойдеш в Арканзас. Нали не си им казал за мен?

— Семейството ми е доста голямо — рече той с усмивка. — Когато дойде време, ще го видиш.

Лейни пребледня при мисълта за група превзети нюйоркчани, гледащи я с неодобрение.

— Засега им казах, че си вземам почивка по свои причини. Бяха любопитни, но уважиха правото ми на личен живот. — Целуна дланта й и нежно погали ръката й, пъхвайки пръсти под широкия ръкав на робата й. — А колкото до приятелите… Нямам много истински приятели, на които мога да разкажа за теб.

— Ами други… — Тя вдигна рамене уклончиво.

— Жени ли? Никога не съм бил женен. Имах няколко полусериозни и много незначителни връзки.

— Ясно — въздъхна тя, преглъщайки с усилие. Искаше й се да узнае още за това, но в същото време бе доволна, че той не каза нищо повече.

— Ами твоето семейство? — попита той.

— Нямам.

— Никакво ли?

— Никакво.

— И си нямала връзки с млади мъже?

— Не — призна тя, беше безсмислено да лъже.

— Откакто бяхме заедно, не съм лягал с друга жена.

Тя бе тъй поразена, че не успя да се прикрие.

— Не ти вярвам — прошепна тя.

Мъж като него, толкова галантен, богат и добър в леглото — поне в последното бе сигурна, — не можеше да живее сам.

— О, скоро ще повярваш… малко съм напрегнат в последно време. — Той се изсмя весело, но бързо придоби сериозно изражение. — Лейни, желая те. Искам и своето дете. Вече съм достатъчно стар, за да не играя игрички и да не забърквам по-голяма каша от тази, която вече забърках. Всичко това означава прекалено много за мен, за да си позволя да го загубя.

Той стана и отиде до камината. Бавно разрови жарта под съчките, докато огънят пламна с нова сила.

— Можех да навляза в живота ти постепенно, да те ухажвам, да те обграждам с любезности… Но сигурно щях да изглеждам като глупак. Да не говорим за това колко много щях да те объркам. — Той й се усмихна, показвайки седефенобелите си зъби. — На повечето хора, особено от тази част на страната, няма да им се понрави, че една бременна жена живее отделно от съпруга си. Освен това никога не съм бил особено търпелив, винаги обичам да постигам бързи резултати. — Той тръгна към нея. — Като гледам изражението ти, май още недоволстваш, че оставам. Отблъсквам ли те? Отвращава ли те мисълта, че си правила любов с мен?

— Не — тя отговори искрено.

— Слава богу. — Той се усмихна с облекчение. — Тогава сигурно те притеснява възрастта ми. На колко години си?

— На двадесет и седем.

— Това е добре, мислех, че си по-млада. Значи разликата ни е шестнайсет години. Това притеснява ли те?

— Не, Дийк. — Когато се чу да произнася името му, вдигна глава, за да види дали той бе забелязал. Да, беше. Седна до нея на дивана.

— Тогава къде е проблемът, Лейни?

— Навсякъде. — Тя разтвори широко ръце. — В теб, в мен! Възрастта е най-малкият ни проблем. Но ние сме толкова различни, почти не се познаваме. — Тя се опита да затвори очи пред спомена за онази нощ.

„Толкова е сладка!“, помисли си той.

— Познавам всеки сантиметър от тялото ти. — Той обви шията й, пръстите му правеха магически кръгове върху деколтето й. — Ти също ме познаваш. Докосвали сме се навсякъде, целували сме се навсякъде, изучавали сме всеки сантиметър от телата си.

Бузите й пламнаха.

— Не се познаваме по начина, по който би трябвало.

Той я прегърна и притисна главата й до гърдите си.

— Точно за това съм тук! Искам да се опознаем по-добре, преди да се появи малкото човече. — Той постави ръка под гърдите й. — А това е първото нещо, което искам да разбера.

Тя го гледаше с недоумение:

— За какво говориш?

— Защо Лейни Маклиод, една красива млада жена, нежна и мила, потръпва всеки път, когато я докосвам?

В съзнанието й се обадиха тревожни сигнали. Той стигаше прекалено близко. Не физически — телата им вече бяха достатъчно близо едно до друго — той се приближаваше до нейните страхове, до тайните, скрити в подсъзнанието й.

— Това не е вярно.

— Вярно е. Всеки път, когато те докосвам, ти потръпваш. Усещам особено колебание, сякаш някакъв страх изпълва тялото ти. Сигурно сваляш тази невидима бариера само пред твоите ученици. От какво се боиш, Лейни? Защо се отдръпваш в мига, когато те погалят?

Тя преглътна с усилие. Опита се гласът й да прозвучи гневно, но май не успя.

— Защо ме обвиняваш? Не съм свикнала да приемам в къщата си непознати мъже, които да ме галят и целуват. Постави се на мое място и се запитай как би се чувствал ти.

Той взе главата й в длани и за един безкраен миг се втренчи в очите й.

— Не е само това. Онази нощ, в моя апартамент, ти копнееше за ласки, изгаряше от желание да бъдеш докосвана. Лейни Маклиод, ти си една тъжна жена и аз възнамерявам да разкрия защо. Както и да те направя щастлива. — Целуна я леко по челото. — А, между другото, ако бях на твое място и ти се нанесеше в къщата ми и искаше да ме целунеш, бих полудял от щастие. Сега отивай в леглото, денят бе тежък за теб.

Помогна й да се изправи и нежно я целуна още веднъж. Тя тръгна покорно, подбра дрехите си за утрешния учебен ден и се приготви да си ляга. Точно когато дърпаше завивките, Дийк влезе в спалнята.

— Ще разопаковам багажа си утре — каза сънливо той. — Но за сутринта няма мляко. От магазина ли го купуваш, или плащаш да ти го донасят вкъщи?

— Купувам го. А ти какво правиш? — попита тя, останала почти без дъх, когато той си свали ризата.

— Събличам се. — Той хвърли настрана ризата си и седна на леглото, събувайки обувките си. — А сега си свалям панталоните. — Стана, разкопча изтърканите си джинси и ги остави да се смъкнат надолу. После ги изхлузи, наведе се, вдигна ги и ги сгъна. Постави ги върху стола и се обърна към нея без никакво притеснение от това, че бе само по бели слипове.

— Ама на теб не ти ли е студено? Пъхай се в леглото! — каза той. Тръгна към нея. С едната си ръка тя притискаше сърцето си, готово да изхвръкне, а с другата стискаше завивката. — Изглеждаш като огромна сметанова торта — каза той, хвана я за раменете и я погледна изпитателно със зелените си очи.

Жълтата й нощница бе стара, но удобна и тя я обичаше. Беше без ръкави и с изрязано деколте, което разкриваше гърдите й, станали по-големи напоследък. Под тях имаше кокетна панделка. Дългата и широка пола бе удобна за издутия й корем. До този момент не бе забелязала, че е доста прозрачна, за да разкрие голото й тяло. Дийк я поглъщаше жадно с очи.

— Зърната на гърдите ти са променили цвета си, станали са по-тъмни, нали? Харесват ми така. — Той ги докосна, пръстите му изгориха кожата й, сякаш нощницата я нямаше. — А сега хайде, лягай си!

Но тя остана права, като някаква кукла, чиито крака са приковани за пода. Ласките му спряха дъха й, но тя намери сили да проговори:

— Нали не мислиш да спиш тук, с мен?

— Точно това смятам да направя.

— Не можеш да си го позволиш.

— И защо?

— Защото аз не те искам. Можеш да преспиш вкъщи, понеже стана късно, но на сутринта ще трябва да си тръгнеш. Ще измисля някакво разрешение на нашия…

— Проблем?

— Да, проблем — изкрещя тя, вбесена от неговото спокойствие.

Той се обърна колебливо, направи няколко крачки, после се завъртя отново към нея и запита рязко:

— И къде предлагаш да спя?

Тя си го представи в съда, разпитвайки горкия обвиняем: „Къде бяхте в нощта на убийството?“. Очите му я пронизваха. Изглеждаше заплашително, макар че не бе в строгия си костюм, който сигурно носеше в съда.

— В другата стая липсва легло. А нямам никакво намерение да помествам 185-сантиметровото си тяло върху кушетка, дълга само метър и половина!

— Да си мислил за това, преди да дойдеш… О! — внезапно извика тя, хващайки се през корема.

— Какво стана? Господи! По дяволите, Лейни, какво има?

— Нищо, нищо — изпъшка тя, превила тялото си. Изправи се бавно, опитвайки се да отблъсне ръцете му. — Просто малък спазъм, случва ми се от време на време — каза тя задъхано.

— Казвала ли си на доктора? А той какво те посъветва? Боли ли те още? Колко често ти се случва? Господи, никога повече не ме плаши така!

Сега и двамата бяха в леглото, завити под одеялото, а ръцете му я опипваха, сякаш търсеха някакви наранявания.

— Отмина, сега съм добре.

— Сигурна ли си?

— Да, Дийк!

— Харесва ми, като произнасяш името ми.

— Дийк, спри…

Той не я остави да продължи, устните му се приближиха:

— Само една целувка, Лейни.

Той докосна устните й, за да не й позволи да каже нещо. Целувките му бяха игриви и възбуждащи — езикът му бе като господар, който покоряваше и опитомяваше. Той я докосваше предизвикателно, докато накрая тя се предаде и устните им се сляха в жадна целувка. Усещаше го с цялото си същество! Както и преди, почувства неговия мирис, покритата му с косми кожа, прилепнала до тялото й. В нея отново се събуди желанието. Струваше й се, че ще умре без неговите милувки, без докосванията му! Усещаше горещата, втвърдена плът с бедрото си. Тя го желаеше отново в себе си. Искаше той да проникне дълбоко, изпълвайки тръпнещата празнина в нея. Но не можеше да му позволи да узнае това…

— Лейни! — простена той, отдръпвайки се за миг, после прокара език върху устните й. — Толкова си сладка! Никога не бих могъл да ти се наситя! — Устните му се плъзнаха по шията й. — Господи, откога си мечтая за това! Липсваше ми още от момента, в който разбрах, че си си отишла. Копнеех да те прегърна отново, да почувствам сладкото ти тяло до моето.

Ръцете му намериха гърдите й — топли и пълни. Започна да ги гали нежно, докато зърната им се втвърдиха. Сведе глава и ги целуна през тънката материя на нощницата, намокряйки плата с езика си. И двамата простенаха…

— По дяволите — въздъхна той с укор към самия себе си. Отпусна глава върху гърдите й, докато овладя страстта си и дишането му стана по-спокойно. Когато се повдигна и я погледна, в очите му все още тлееше пламък. — Когато дойдох при теб тази вечер, си обещах просто да спя до теб и нищо повече. — Протегна се и изгаси светлината.

Тялото на Лейни гореше от желание. Трябваше й усилие, за да успокои дъха си. Не искаше той да разбере, че сърцето й бие като лудо. Знаеше, че само да го погали, да го докосне с ръка в безмълвна молба, той щеше да загърби своята съвест и да я люби. Но колкото и да го искаше, не можеше да направи това!

После щеше да съжалява за неразумното си поведение.

— Лека нощ! — Той отмахна косите от врата й и я целуна нежно. Стъпалата му потърсиха нейните, за да ги стоплят. Обгърна рамото й с ръка.

Лейни не можеше да повярва, че му позволяваше всичко това. Страстта беше нещо различно — тя не бе свързана с чувствата. Но да спиш с някой друг, в буквалния смисъл на думата, това вече бе един вид обвързване, чувства, които тя не искаше да изпитва. Беше немислимо да се обвърже с този мъж дори по някакъв по-незначителен начин! Той можеше повече от всеки друг да я нарани. Той все още бе един непознат, но… Господи, колко близък й беше! Харесваше й да усеща дъха му върху врата си. Харесваше й топлината му, която проникваше в цялото й тяло. С него нощта не бе толкова тъмна и самотна, шумовете, които долитаха отвън, не бяха толкова страшни! Нищо нямаше да й стане, ако прекара още една нощ с него. Заспа с чиста съвест.

Пета глава

На сутринта обаче тя започна да търси оправдание за действията си. Размишленията от вечерта вече не й звучаха много убедително. Защо му бе разрешила да спи до нея, да я държи в прегръдките си? Тази сутрин бебето започна да буйства отново и тя притисна корема си нервно, сякаш искаше да го усмири. В този момент Дийк прошепна в ухото й:

— Всичко ли е наред?

— Трябва да отида до банята. — Тя се измъкна от прегръдката му.

Върна се след малко и се пъхна в топлото легло, където я посрещнаха нежните ръце на Дийк. Той я прегърна, прилепи силното си тяло до нейното и попита:

— Пак ли Скутър?

— Да — въздъхна тя и се размърда. Дийк я обгърна, отпусна ръка върху корема й и започна да я гали нежно. Очевидно това достави удоволствие не само на нея, но и на бебето, което спря да мърда и я остави да заспи отново.

Сега, докато взе душ и си сложи грим, отново се замисли с ужас за поведението си. Но докато хвърляше последен поглед в огледалото, преди да излезе от банята, тя си призна, че бе приятно да имаш някого до себе си, с когото да делиш и радости, и несгоди. Когато излезе поуспокоена, Дийк вече не бе в леглото. Дочу тракането на съдове в кухнята.

— Какво е това? — попита тя, влизайки в светлата стая. Той мажеше цял куп препечени филийки с масло.

— Забрави ли за „добро утро“? — Той я целуна бързо по устата. — В отговор на въпроса ти: това е твоята закуска.

— Аз не закусвам. Може само малко препечен хляб с кафе.

— Не е достатъчно за теб и за Скутър. Най-добре започвай, иначе ще закъснееш за училище.

Тя погледна чинията върху масата със страхопочитание: бъркани яйца, бекон, две препечени филийки, сок от грейпфрут и кафе!

— Не мога да изям всичко това.

Желязното му изражение показа, че нямаше смисъл да се противи. Миналата вечер я бе накарал да погълне купища спагети. И сега нямаше да се вслуша в протеста й. Смирено остави портмонето и чантата си върху един празен стол и седна да закуси. Не й позволи да стане, преди да е изяла толкова, колкото той сметна за необходимо. После излезе да запали колата й, за да загрее въздуха в купето и за да не се мъчи с мотора, който понякога отказваше. На външната врата й помогна да облече палтото си и й го закопча. Лейни се извини, че отново му оставя неизмити съдове, но той я успокои да не се притеснява.

— Сложи си ръкавиците, тази сутрин е студено. Ще трябва да измисля нещо за колата ти, голяма трошка е.

Дъхът му излизаше от устата, сивата му коса блестеше под лъчите на сутрешното слънце. Лейни осъзна, че сияе от вниманието, с което той я обграждаше. Но това не можеше да продължава вечно и колкото по-бързо се махнеше от живота й, толкова по-добре.

— Дийк, трябва да поговорим.

— Ами ние си говорим.

— Не се шегувам…

— Аз също. Карай внимателно.

— Обещай ми, че няма да разопаковаш багажа си!

— Обещавам. — Той я целуна забързано. — Хайде, тръгвай. Не искам да караш като луда от страх да не закъснееш.

Тя потегли, без да бъде много уверена, че ще изпълни обещанието си. Отстъпи твърде лесно. Изглеждаше прекалено самодоволен и весел, докато стоеше на верандата и й махаше за довиждане. Не, нямаше да си отиде без битка!

Денят мина трескаво, учителите дори не се опитаха да преподават. Децата постоянно бърбореха, превъзбудени от наближаващите коледни празници. Учениците на Лейни оцветяваха с боички чаши за кафе, които щяха да подарят на майките си. Картинките бяха доста необикновени, но Лейни знаеше, че майките щяха да ги харесат. Докато помагаше на малчуганите да опаковат подаръците си в цветна хартия, тя се просълзи като си помисли, че един ден и тя щеше да получи подарък от детето си. Щеше да възкликне зарадвано и да го прегърне, щастлива, че се е потрудило, за да й достави удоволствие. В мечтите й то имаше зелени очи — умни и весели… Внезапно се върна към действителността. Днес, веднага след като си отиде у дома, ще помоли Дийк да си тръгне. Това, което той възнамеряваше да прави, бе абсурдно! Не можеше да остане с нея, под предлог, че са женени. Какво щеше да се случи, когато детето се роди? Ако се държеше така властно сега, как ли щеше да се държи тогава с детето й? Тази мисъл я накара да изтръпне. Той нямаше да се опита да й вземе бебето, нали? Не! Нямаше да му позволи това, дори и ако се наложеше да напусне страната и да си смени името! Никой нямаше да вземе детето й — дори и толкова силен и влиятелен човек като адвоката Дийк Сарджънт! Тогава какво да прави? Да опита да сключи сделка с него? Да, щяха да говорят като цивилизовани възрастни хора. Щеше да му каже, че ще му разрешава да вижда детето често — като при разведените семейства. Дийк щеше да има право да ги посещава — не беше най-доброто решение, но само така той можеше да остане доволен и едновременно с това да изчезне от живота й така бързо, както се бе появил!

След обяда с коледна пуйка, докато децата си почиваха преди веселбата, Лейни седна на бюрото си и започна да пише. Реши, че трябва да бъде по-делова и по-малко емоционална, като състави писмен договор за това кога, къде и за колко време Дийк ще може да вижда малкия. Естествено през първите години това нямаше да става често. Но когато детето пораснеше, посещенията щяха да се увеличат. Сърцето й се късаше, като си помислеше, че няма да го вижда цяло лято, докато то е при Дийк. Той щеше да го глези с подаръци, да го води на места, на които тя не би могла да си позволи да отиде…

Ами ако детето се привърже към Дийк повече? Не, това нямаше да стане! Тя щеше да се погрижи това да не стане! Ръцете й стиснаха нервно волана на колата, докато караше към дома си. Училищният ден свърши един час по-рано заради празниците, но точно днес въобще не й се прибираше. Беше измислила и написала подробен договор за бъдещите им отношения. Но й призляваше като си помислеше, че ще трябва да го представя на Дийк и да го накара да се съгласи с него. Дийк умееше да обръща нещата в своя полза и нищо чудно да скъса листа на парченца!

Притеснението й премина в любопитство, когато зави по своята улица и видя пред къщата си няколко автомобила. Един стар форд, нов мерцедес, камиони. Какво ставаше? Хиляди опасения нахлуха в главата й, после я обзе ярост. Да върви по дяволите! Не й беше казал какво е намислил! Колко глупаво постъпи, като го остави сам в къщата си. Спря колата и излезе навън, затръшвайки вратата. Тръгна нервно към къщата и влезе — вътре цареше пълен хаос! Някаква едра жена с работна престилка и ортопедични обувки чистеше хола с прахосмукачка. Лейни погледна навъсено непознатия мъж, който седеше на дивана с куфарче в скута си. Той вдигна краката си послушно, за да я пусне да премине покрай него. Друг мъж бе коленичил при перваза на прозореца и прокарваше кабел за нов телефон. От кухнята се чуваше бясно чукане и тропане. Сред цялата шумотевица се долавяше гласът на Дийк, който крещеше:

— Моля ви, не удряйте по стените. Не виждате ли, че Лейни ги е боядисвала наскоро? Внимателно, човече!

Телефонът звънна и преди Лейни да успее да го вдигне, жената с прахосмукачката грабна слушалката:

— В момента е зает, но ако почакате, ще го повикам.

Тя остави слушалката и се обърна към Лейни, която стоеше до вратата с изумени очи.

— О, госпожо Маклиод, здравейте! Аз съм госпожа Томас. Виждала съм ви в училище, момиченцето ми Тереза, е в пети клас. Затворете вратата де, влиза студен въздух. Ще отида да повикам господин Сарджънт на телефона.

Лейни стоеше като онемяла, докато жената с усмивка се насочи към спалните, вдигайки страхотен шум:

— Господин Сарджънт, отново на телефона!

— Може ли да мина?

Лейни се обърна и видя млад, нахакан мъж в тесни джинси, дънково яке и изтъркана каубойска шапка, облегнат до вратата.

— Това ли е мястото, дето днес трябваше да доставя миялна машина? — Той се усмихна, изплю дъвката си и й намигна.

— По дяволите, предупредих ви да не удряте по стените! — изрева Дийк отвътре. — Да, госпожо Томас, благодаря ви. Кажете им, че идвам.

— Извинете, госпожо — каза някой зад Лейни. Набит мъж се опитваше да се промъкне покрай нея. От колана му висяха различни дърводелски инструменти. — Трябва да си взема пирони от камиона.

Тя се отмести механично, правейки му път.

— Ей сега ще дойде, но трябва да почакате още малко — каза госпожа Томас по телефона.

— И аз трябва да говоря с него — добави тихо мъжът на дивана.

— Той знае, ще дойде след малко — и жената отново включи прахосмукачката.

— Лейни — възкликна Дийк зарадвано, нахлувайки през вратата с бързината на полузащитник от националния отбор по футбол. — Какво правиш тук толкова рано? О, по дяволите! — Той се удари по челото. — Забравих, че днес свършвате по-рано. Исках да приключа всичко, преди да се върнеш.

— Но какво става тук, по дяволите! — изкрещя Лейни. Тя стоеше пред Дийк изпъната, с почервеняло лице и гневни очи.

Мъжът с каубойската шапка подсвирна, а дърводелецът, който се връщаше с пироните си, се изкашля многозначително. Госпожа Томас изгаси прахосмукачката и в стаята се възцари тишина. Тя тихо каза на човека по телефона да се обади по-късно и затвори. Двама мъже, които Лейни виждаше за първи път, се показаха от спалните, гледайки я с изненада. Чукането в кухнята замря и на вратата изникна още един непознат. Мъжът на дивана се изправи, но после, като помисли малко, седна отново. Телефонният техник стана от пода. Всички я гледаха изумено, като че ли мястото й не беше тук. Поемайки си дълбоко въздух, тя се опита да възвърне самообладанието си и попита с по-мек, макар и треперещ глас:

— Дийк, какво става тук? Кои са всички тези хора и какво правят в къщата ми?

Той взе чантата от ръцете й, помогна й да си свали палтото и каза спокойно:

— Това е госпожа Томас, която от пръв поглед си личи, че е наета да чисти. Имам предвид, че аз не го правя много добре, а ти не трябва да се занимаваш с тази работа. Тя също ще готви, понеже аз умея само две неща: спагети и бъркани яйца! А ти вече опита и двете. — Той посочи към прислужницата и каза усмихнато: — Тя вече е сложила в печката задушено месо.

Мъжът на дивана махна с ръка, опитвайки се да привлече вниманието на Дийк.

— О, господин Смоли, бях ви забравил — Дийк се обърна към Лейни: — Той доставя новата ти кола, но още не съм подписал всички документи. — После отново погледна мъжа. — Ей сега ще ви обърна внимание.

— Инсталирах телефона — каза техникът и започна да събира инструментите си.

— Прокарахме дериват, така че да мога да водя бизнеса си оттук и да поддържам връзка с офиса си — обясни Дийк. После посочи двамата мъже до вратата. — Те махнаха старото легло, поставиха новото и ме изкараха извън нерви, защото изподраскаха стените!

Двамата засрамено се отправиха към спалнята.

— Нова кола? Ново легло? Не ми трябва такова нещо!

— На теб може би не, но на нас — да.

— Леле! — измърмори младежът с каубойската шапка и скръсти ръце, сякаш наблюдаваше някакво шоу.

— Извинявайте, само ще мина оттук… — Дърводелецът отново се промъкна покрай Лейни, съобщавайки й, че е приключил работата и си тръгва.

— Той и помощникът му изнесоха едно шкафче от кухнята, за да направят място за миялната машина… — изведнъж гласът на Дийк замря и той се втренчи в младежа, който зяпаше Лейни по не много приличен начин. — Ами ти кой си?

— Аз нося машината — отговори наперено момчето.

— Дърводелците освободиха място, така че можеш да я донесеш през задната врата.

— Окей. — Той огледа Лейни от глава до пети, спирайки очи многозначително върху издутия й корем. Повдигна вежди към Дийк и като докосна ръба на шапката си, каза: — Направи път да мина, приятел.

— Ти ми обеща! — простена Лейни с укор, отпускайки се върху дивана уморено.

— Обещах да не разопаковам багажа си и не съм го направил. — Дийк седна до нея и потупа бедрата си. — Сложи краката си тук.

Тя бе прекалено уморена, за да спори, освен това глезените и стъпалата й бяха подути и за да ги облекчи, се отпусна назад и сложи краката си върху скута му. Той свали ботушите й и започна умело да масажира стъпалата й. Тълпата от хора си бе отишла. Дийк успя да уреди това за максимално кратко време, докато тя гледаше отстрани и се чувстваше съвсем безполезна.

— Довечера ще запаля камината и отново ще можеш да си нагрееш краката на огъня. Стъпалата ти са ледени като снощи, в леглото. Но ние ще ги стоплим, нали така? — Той прокара съблазнително пръст по ходилото й.

— Недей да сменяш темата — каза тя, опитвайки се безуспешно да измъкне крака си от ръцете му. — Дийк, на практика днес ти ремонтира къщата ми!

— Купих ти ново легло с дебел матрак с гаранция за 10 години, една миялна машина, извършваща всички възможни операции. Кое му е лошото на всичко това?

— Ами какво ще каже хазайката?

— Ще поиска да й оставиш машината като си тръгнеш, и сигурно ще бъде възхитена.

— Ами колата? Ами прислужницата — госпожа Томас?

— Смятай колата за коледен подарък. А госпожа Томас я наех не само заради теб, но и заради себе си.

— Точно там е въпросът — каза му тя и измъкна крака си от ръцете му. — Ти няма да бъдеш тук за дълго. — Тя стана и тръгна към прозореца с ръце, скръстени на гърдите — искаше да се намира колкото се може по-далеч от него. Когато бе близо, тя се отпускаше, допирът му я омаломощаваше. — Трябва да си тръгнеш. И то още днес! — Когато той остана безмълвен зад гърба й, тя продължи: — Оценявам твоята загриженост. Определено не я очаквах в този век на сексуална освободеност. Не очаквах, че ще се заинтересуваш какво ще стане с мен и с детето. Приемам пълната отговорност за онова, което се случи в Ню Йорк, както и за отглеждането на собственото си бебе.

— Това не е честно, Лейни. То е и мое дете. Независимо от материалното ми положение, изпитвам огромно уважение към такива старомодни неща като семейство, деца, традиции… Сексуалната освободеност да върви на майната си! Тя няма нищо общо с причината, заради която съм тук.

Лейни си пое дълбоко дъх, но това не облекчи притеснението й от темата, която се готвеше да подхване.

— Мислех си за теб и за бебето. Всъщност мислих доста дълго. Би било нечестно да не ти позволявам да го виждаш. Така че съм съгласна да го посещаваш често. Когато то порасне и бъде в състояние да напуска дома си, ще ти идва на гости.

Тези думи й костваха огромни усилия, тя едва не се разплака, докато ги произнасяше. Изкашля се високо, взе чантата си и извади договора, който бе съставила.

— Записах някои условия и мисля, че са справедливи. Прегледай ги и ми кажи какво мислиш. Бих била доволна да обсъдим въпроса. — Тя му подаде листа, после се върна до прозореца и зачака напрегнато. След няколко дълги минути на мълчание чу шума от късане на хартия. Обърна се да види как той унищожава договора, който бе написала с такова старание.

— О! — извика тя. — Дийк, това бе едно справедливо разрешение за всички нас! За детето също.

— Лейни, ти не си ме разбрала. — Той стана и тръгна към нея с войнствена решителност. Хвана я през кръста с една ръка и я дръпна към себе си, а с другата приближи лицето й към своето. — Не съм дошъл тук, за да те тормозя, докато ми дадеш правото да посещавам детето ни. Не съм дошъл да те заплашвам, че ще ти го отнема. По дяволите, за какъв звяр ме вземаш? Какво съм направил, за да си мислиш, че заплашвам теб или нашето дете?

— Преди време ти се възползва от моята слабост.

— Може би — призна той рязко, — но повече никога няма да го направя. — Устните му бяха стиснати, очите му горяха. — Не искам да се възползвам от теб. Искам да бъдеш част от живота ми. Нима си мислила, че след онази нощ ще те оставя да изчезнеш? Нима не си знаела, че ще преобърна цялата земя, за да те намеря? Още преди да разбера за бебето, бях решил да те открия и да остана с теб завинаги.

— Но… — промълви нерешително тя.

— Мълчи и ме изслушай — каза строго той и приближи устните й още по-близо до своите, така че преди да чуе всяка негова дума, тя първо усещаше върху лицето си топлия му дъх. — Нима не разбра, че ти си изключение, че след всички жени, които съм имал — и това не е никакво перчене, а просто факт, с който не се гордея особено — аз почувствах, че ти си по-различна! И не можах да те забравя! Никога преди не бях изпитвал такова нещо! А и от онази нощ се появи детето, нашето дете!

— Това бе една непредвидена случайност. — Тя се бореше с чувствата си. Една част от съзнанието й се опитваше да бъде нащрек, да остане глуха и непреклонна, а друга се наслаждаваше на всяка негова дума. — Просто станахме жертва на по-особени обстоятелства. — Но сега няма никакви особени обстоятелства. Няма спиране на тока, нито клаустрофобия, нито истерия, нито бренди. Светло е, слънцето грее.

— Ако е било само една случайност, защо тогава те желая сега, и то повече отвсякога?

Той се приближи до нея така, че тя не можеше да не почувства силата на желанието му. Неговата втвърдена плът опираше в тялото й и тя настръхна от възбуда.

— Искаш ме само заради бебето, нищо повече — каза Лейни.

Но устните му вече обсипваха с горещи целувки лицето й.

— Бебето няма нищо общо с това — прошепна той и отърка брадата си в бузата й. — А сега престани с тези глупости и ме целуни.

Тя въздъхна и почувства изгарящия пламък на устните му. Езикът му се плъзна между зъбите й. Целувката му заля тялото й с блаженство, което се разля по вените й и разтопи и най-упоритите й задръжки. Отново стана жертва на омайващата слабост, на сладката умора, която я обхващаше, когато бе в прегръдките му. Тя инстинктивно го прегърна и той, без да отделя устните си от нейните, въздъхна:

— Лейни! Не се отдръпвай, довери ми се! Ела при мен, както онази нощ.

Нежно целуваше омекналите й устни, шепнейки игриво върху тях, докато тя пламна от желание. Езикът му се движеше дръзко в устата й и тя извика името му.

— Господи! — въздъхна тя малко по-късно. — Защо правиш това?

Той се престори, че не разбира добре въпроса.

— Защото си красива, млада и нежна и не мога да се наситя да те гледам, да те докосвам. Защото преди време телата ни се сляха в едно и се появи нашето бебе.

— Нямах предвид това.

— Знам, но то е едно и също — прошепна той, докосвайки ухото й с устни.

Дори усещането на дъха му върху кожата й я възбуждаше. Отметна глава без никакви задръжки. Носеше зелена рокля с бяла якичка, с бели перлени копчета отпред, леко разкроена, падаща свободно над корема й. По време на този задъхан разговор той я бе разкопчал и когато пъхна ръката си в пазвата й и погали гърдите й през сутиена, тя се събуди от унеса и се напрегна.

— Не — извика уплашено, макар че не се опита да го отблъсне.

— Лейни, няма нищо лошо в това двама влюбени да се милват. — Думите му прозвучаха нежно и успокоително.

— Ние не сме влюбени.

— Напротив, ти носиш детето ми в утробата си. Докосвал съм те на много по-интимни места.

Той я целуна нежно.

— Искам да погаля гърдите ти.

— Не бива — опита се да протестира вяло тя, когато пръстите му докоснаха издутите й гърди, изпълвайки я с топлина и наслада.

— Аз вече правих това снощи, целувах те. Тук. — Той допря зърната и тя усети как те се възбуждат. — Докосвах ги с езика си.

Тя сподави стона си като зарови глава в гърдите му — топли и силни, носещи неговия аромат. Дори през ризата усещаше меките косъмчета, покриващи кожата му.

— Единственото, което желая, е да те докосвам. Снощи беше тъмно и бяхме под завивките. Искам да те докосвам под лъчите на слънцето, да те виждам.

Притисна лицето си в шията й, после я допря с език. Ласките му заглушиха страха й. Тялото й изтръпна от непознати усещания, които Лейни бе изпитвала само веднъж досега и които си спомняше неясно, смътно. Но сега те изникнаха ясно в съзнанието й и тя се опита да ги задържи колкото се може по-дълго. Гърдите й се напрегнаха, зърната им набъбнаха под сутиена, изпълнени с копнеж, жадуващи за неговите милувки. Когато устните му разтвориха нейните и езикът му се стрелна навътре, у Лейни изчезнаха и последните следи на колебанието й. Напрежението утихна, тя се притисна към тялото му. Той веднага усети промяната и прошепна:

— Скъпа, никога не трябва да се страхуваш от мен. Никога!

Ръцете й се промъкнаха под яката на ризата му и обгърнаха шията му. Тя се притисна до него, приемайки втвърдената му мъжественост между бедрата си. Не можеше да си обясни какво ставаше с нея всеки път, когато бе с този мъж, защо отвръщаше на ласките му, защо се държеше така, както с никой друг досега… Лейни нямаше отговор за това, а и не искаше да го търси. Устните му се сляха с нейните, а ръката му се промъкна под сутиена, галейки нежната й плът. После той се отдръпна бавно. Ръката му остана за миг върху гърдите й, после той оправи дантеления й сутиен и отлепи устни от лицето й. Докато закопчаваше роклята й, я гледаше в очите, а те бяха изпълнени с недоумение.

— Това беше един малък урок — каза тихо той, захапвайки леко устните й. — Уча те да ми вярваш. Само че по време на урока това нещо в панталоните ми изживя доста голямо напрежение.

Тя се изчерви и сведе глава. Дийк се изсмя и я прегърна.

— Ти си чудесна! Вече си почти в седмия месец и се изчервяваш така, сякаш никога досега не си била с мъж.

— И да съм била, не си спомням нищо.

Той се отдръпна и я накара да го погледне в очите. Прокара пръст по устните й, подпухнали от целувките.

— Спомняш си — прошепна той. После, отново развеселен, посочи към спалнята и я шляпна леко отзад. — Отивай да си облечеш нещо по-удобно, а аз ще сервирам задушеното.

По време на вкусната вечеря, която госпожа Томас бе приготвила, настроението им бе чудесно. След като се нахраниха, излязоха и купиха коледна елха. Лейни предупреди, че елхата е прекалено голяма за малката й къща, но Дийк се пошегува, като я нарече „чичо Скруч“. Той реши, че името й отива още повече, когато разбра, че няма никаква украса за Коледа. Тогава купиха играчки, свещички и гирлянди. Следващите няколко дни бяха незабравими. Дийк й носеше всяка сутрин закуска в леглото. Караше я да използва всички възможни екстри в новия мерцедес. Глезеше я постоянно.

— Защо да се уча да карам този космически кораб? Когато се върнеш в Ню Йорк, ще си го вземеш.

— В Манхатън хората не карат коли.

— Ами тази? — Тя посочи неговия кадилак.

— Наех я в Тулса, когато те търсих из целия град.

Това я накара да млъкне и да не протестира повече срещу новата кола. Освен това старият й автомобил изчезна безследно и Дийк, дори с опрян в челото му пистолет, нямаше да й каже къде е. Купиха много неща за бебето, както и покривка за новото легло. Педантичен до най-малката подробност, Дийк взе в комплект с покривката чаршафи и завивки.

— Много ти благодаря, че ме остави да я избера сама — каза саркастично Лейни.

Той се наведе и я целуна, което привлече вниманието на другите купувачи.

— Харесвам устните ти, когато се цупиш.

Усещайки погледите на хората върху себе си, тя процеди през зъби:

— Напомни ми друг път да не се цупя.

— Мога да намеря хиляди други причини, за да те целуна.

Когато бяха навън, той се грижеше за нея като за порцеланова кукла, която всеки момент можеше да се счупи. Вървеше винаги до нея, хванал я под ръка. Постоянно я питаше дали се чувства добре:

— Умори ли се? Боли ли те гърбът? Глезените ти подуха ли се? Мислех да питам доктор Тейлър за това…

Тя престана да го моли да си тръгва, макар че не можеше да намери оправдание за решението си да го задържи. Знаеше само, че уютната й къщичка бе още по-уютна, когато се огласяше от гласа му. Харесваше й да усеща аромата на неговия одеколон в банята и по завивките на леглото. Омайваше я дори острият солен мирис на тялото му, когато се връщаше от джогинг или тенис. Това открито мъжко присъствие бе нещо ново за нея, но й допадаше. Обичаше да слуша как той се суети в спалнята, докато се облича, както и мълчанието, което цареше, докато гледаха телевизия или четяха книга един до друг край огнището. Дните отлитаха в някакво мирно спокойствие, което бе ново за нея. Той не се опитваше да правят любов и тя не знаеше дали това й харесваше или не. Единственото, което той си позволяваше, бе кратка целувка или нежно докосване. Вечер, когато бебето не я оставяше да заспи, той я прегръщаше. Бе свикнала с допира на силното му тяло, с успокояващите му ръце, с гърдите му, повдигащи се в ритъм с нейните. Споделяха всичко заедно. Една сутрин й се наложи да отиде бързо до банята. Когато почука на вратата, Дийк отвори и застана пред нея само по една кърпа, увита около кръста. По гъстите косми на гърдите му все още блестяха кристални капчици вода. Мокри кичури падаха небрежно върху лицето му.

— Какво има?… Няма значение. — Погледна я съчувствено. — Разбирам…

Малко по-късно тя излезе. Дийк стоеше пред гардероба с огледалото, с гръб към нея. В този момент обличаше слиповете си. За миг Лейни застина пред съвършенството на мъжката му фигура. Гледаше потрепването на мускулите по бедрата и ханша му. От устата й се откъсна тих стон, който я издаде — Дийк я чу и се обърна.

— Готова ли си? Мога ли да вляза отново в банята?

Тя кимна, усещайки как дланите й се навлажниха, а сърцето й заби лудо.

Вече беше решила — щеше да му позволи да остане. Всъщност не можеше да го накара да си тръгне насила, така че се примири с присъствието му. Но само докато бебето се роди, зарече се тя. Тогава вече нямаше да отстъпи! Веднага след като малкото се появи на бял свят, всеки щеше да поеме по свой път. Естествено щяха да се договорят за срещите с детето. Дотогава той можеше да остане, ако се държи добре… Тя обаче не трябваше да си позволи да го обикне, нито да става зависима от него.

 

 

— Напомни ми да повиша заплатата на госпожа Томас. Никога не съм ял по-хубав пълнеж!

— Тук го наричаме плънка и тайната на вкуса е в пелина, който се прибавя като подправка — каза Лейни.

Беше Коледа и те седяха на масата в трапезарията с препълнени стомаси. Предишния ден дойде прислужницата и приготви всичко, така че оставаше само да поставят храната във фурната и да я затоплят.

— Е, щом знаеш толкова много, можем да спестим парите от заплатата й, като оставим готвенето в твои ръце.

— Това е добра идея — каза Лейни и се изправи. Започна да събира остатъците храна от чиниите и да слага съдовете върху една табла. Дийк се засмя:

— Не, не е добра идея, особено като се има предвид, че се връщаш в училище за следващия срок. Предполагам, че няма смисъл да те карам да не го правиш.

Лейни го погледна уплашено:

— Разбира се, че няма!

— Точно от това се страхувах! — Той поклати глава възмутено.

— Тази работа е най-важна за мен и няма значение какво мислиш ти. Имам педагогическо образование, което завърших с много труд. Обичам децата. Училището е може би най-важното в живота ми…

— Лейни, аз не споря с теб — прекъсна я тихо той.

Тя преглътна последните си думи и продължи с по-спокоен тон:

— Дийк, обичам работата си. Тя е единственото, което имам, освен… — Щеше да каже „освен теб“, но изрече: — … освен бебето. Аз съм добра учителка и искам винаги да преподавам.

— Пошегувах се, когато ти предложих да си останеш вкъщи. Просто си помислих, че така ще ти бъде по-леко.

— Напротив. — Тя поклати глава. — Без училището дните ми ще минават много по-бавно.

Дийк започна да й помага в прибирането на масата.

— Кога се връщаш на работа? — попита той.

— След Нова година.

— А кога излизаш отново във ваканция?

— През март. Мисля, че детето ще се роди през пролетната ваканция.

— Няма ли да почиваш дотогава?

Задаваше въпросите си ловко, уж между другото, точно като хитър адвокат, който опипва почвата, преди да се впусне в истинския разпит. Тя усети това и застана нащрек. Докато поставяше чаша за вино върху таблата, тя го погледна изпитателно.

— Защо питаш за почивните ми дни?

Той вдигна рамене непринудено:

— За да решим кога ще бъде най-удобно да се оженим.

Шеста глава

Дийк очакваше някаква реакция и тя не закъсня. При споменаването за брак Лейни пребледня и едва не изпусна таблата със съдовете. В очите й се четеше недоумение и страх. Сърцето й щеше да изскочи от вълнение. Тя преглътна с усилие и твърдо заяви:

— Никога няма да се омъжа! Досега нещата вървяха така, както ти искаше, но вече е крайно време да разбереш едно: никога няма да се омъжа за теб, нито пък за когото и да било! — Тя се обърна и отиде в кухнята.

В първия момент Дийк не знаеше как да реагира. Инстинктивната му реакция бе да я попита защо е взела такова решение. Когато обаче си спомни напрегнатия израз на лицето й, реши, че няма смисъл да започва спор. Тя бе отказала категорично. Не биваше да действа импулсивно — това щеше да я накара да се затвори отново в невидимата си черупка. Струваше му се, че през последните дни бе успял да я измъкне оттам и да я накара да му повярва. Сега трябваше да внимава да не загуби спечеленото доверие. Отиде в кухнята. Лейни изплакваше съдовете и ги поставяше в миялната машина.

— Знаех, че феминистките се борят за независимост, но не съм чувал да ненавиждат брака.

— Не съм феминистка, просто не искам да се омъжвам.

Стоеше с гръб към него и това не му харесваше. Искаше му се да я обърне към себе си, да погали опънатото й като струна тяло, да я накара да го погледне и да се усмихне. Имаше нещо, което заставаше между тях… И той щеше да разбере какво е то и да се пребори с него.

— Не е ли вярно, че повечето млади момичета си мечтаят за деца и съпруг?

— Аз едва ли съм младо момиче. Никога не съм си мечтала за семейство, понеже мислех, че не мога да имам деца. Вече ти казах за това.

— Тогава реших, че го казваш просто така… — Най-накрая успя да я накара да го погледне. Думите му я опариха, предизвикаха гнева й, но в същото време я изправиха лице в лице с него.

— Казах ти истината. Когато бях на 13 години, прекарах инфекция след операция на апандисит и ми казаха, че няма да имам деца.

— Значи тогава реши да не се омъжваш?

Тя поклати глава:

— Още преди бях решила никога да не… Просто не исках…

— Мъж в живота си ли?

— Да.

— След онази нощ в Ню Йорк човек би помислил, че се шегуваш.

Тя стисна устни.

— Не се дръж така отвратително! — Обърна се към мивката и започна да търка безмилостно един тиган.

— Не се опитвам да се държа отвратително — започна той със спокоен той, — опитвам се да разсъждавам реалистично. И да разбера защо една красива и млада бременна жена не иска да се омъжи за бащата на своето дете, когато той може да я направи щастлива. И, по дяволите, гледай ме, когато говоря! — изкрещя невъздържано той. Ядоса се, че изпусна нервите си, но разкаянието му изчезна, когато тя се обърна и го погледна с леден поглед. Тя искаше война и щеше да я получи. Гледаше я изпитателно, така както гледаше свидетелите, които се опитваха да го излъжат.

— Не си фригидна — гласът му стана по-тих. — И двамата знаем това!

— Добре че ме предупреди, че не се опитваш да се държиш гадно, иначе бих си помислила обратното.

— Харесва ти да те докосвам, да правя любов с теб… Къде тогава е проблемът? Защо изпадна в паника, когато ти споменах за женитба?

— Щом искаш да бъдем реалистични, добре! Ние просто сме от различни светове! Не харесвам начина ти на живот. А като се има предвид колко телефонни обаждания получаваш всеки ден, си мисля, че едва ли ще можеш да се преместиш да работиш тук. — Тя отново се обърна и започна да чисти печката. — Но всичко това няма значение, защото дори и да сме израсли врата до врата, пак нямаше да се омъжа за теб!

— Аз пък искам да се оженя за теб и искам детето ми да има име!

— Ще има. Моето.

— Не, единственото ми дете ще носи моята фамилия!

— Тогава ще решим проблема, като го запишем с две фамилии.

— Маклиод-Сарджънт? Сарджънт-Маклиод? Нима искаш горкото дете да се казва така?

— Ще се наложи.

Дийк прокара ръка през косите си, едва сдържайки гнева си.

— Нима искаш детето ти цял живот да обяснява защо родителите му имат различни фамилии, защо живеят разделени, защо не са женени?

— Много деца имат родители, които не са женени.

— Истина е, но повечето от тях все някога се оженват. Знам, че днес много хора живеят заедно, без да сключват брак, но не мисля, че това е правилно.

— Ще живеем така, сякаш сме разведени.

— Мислила ли си за това, че то ще трябва да се разкъсва между двама ни, между два различни града, два различни начина на живот? Нима това ти харесва? Лейни, туй не е добър живот за едно дете. Малкото трябва да си има семейство — баща и майка.

— То ще има баща. Ще можеш да го виждаш, когато си поискаш.

— Не искам детето ми да расте само с един родител край себе си!

— Е, аз съм израсла точно така и както виждаш, не съм умряла!

Настана гробна тишина — чуваше се единствено тежкото им дишане. Въздухът бе наситен с напрежение. Лейни погледна настрани, раменете й бяха отпуснати от изтощение. Стана му мъчно, че я разстрои така, искаше му се да отиде при нея, да я прегърне и да я успокои, но нещо му подсказваше, че не бива да го прави. От опит знаеше кога трябва да прекъсне свидетелския разпит.

— Остави съдовете, аз ще ги измия — каза помирително той.

Лейни опита да се възпротиви, но нямаше сили да спори — лицето й бе бледо, с тъмни кръгове под очите. Дийк се ядоса, че я бе подложил на такова мъчение, за да изтръгне от нея едно признание. То бе част от миналото й и не искаше да си спомня за него.

Лейни излезе, без да каже нищо. След половин час я намери в леглото, свита под завивките, притиснала колене до гърдите си.

Дийк седна до нея.

— Добре ли си?

Погледът й му показа, че въпросът му е абсурден — пределно ясно бе, че се чувства ужасно.

— Някакъв непознат мъж нахлува в дома ми, ремонтира къщата ми, иска да промени живота ми… — тя се повдигна, стискайки завивката с побелели по върховете пръсти. — Няма да се омъжа за теб, Дийк, разбери го!

— Лейни — каза нежно той и подпря гърба й с възглавница, страхуваше се, че болките й ще започнат отново. — Нищо не разбирам, но няма да те насилвам да ми обясняваш повече.

Тя го гледаше като дете, събудило се от кошмар, успокоено, че всичко е било просто един сън.

— Наистина ли?

— Наистина, след като това те разстройва. — Пресегна се да я докосне. — Никога не съм срещал жена като теб. Всяка друга на твое място би направила всичко, за да хване в мрежите си някой мъж. Точно затова те харесвам. Ти си толкова различна! — Той я погали по бузата. — Какво е станало с баща ти?

Тя погледна настрани.

— Той умря.

Разбра, че лъже. Работата му бе да усеща лъжите. А точно тази бе съшита с бели конци… Но засега щеше да остави нещата така.

— Извинявай, че те накарах да си спомняш. Казах ти вече, че никога няма да направя нещо, с което да те нараня. Вярваш ли ми?

Тя го погледна отново.

— Да. И освен това знам, че няма да престанеш да ме молиш да се оженим.

Той се засмя, но по лицето му се четеше все същата нежност.

— Май вече ме познаваш твърде добре.

Изгаси лампата и стана. Тя сграбчи ръката му.

— Къде отиваш?

— Да се съблека.

Той легна в широкото легло и я прегърна. В тъмнината устните му потърсиха нейните.

— Пак ли се върнахме там, откъдето започнахме?

— Какво искаш да кажеш?

— Защо отново тялото ти се напряга, когато те целуна? Мислех си, че надмогнахме това.

— Не и аз.

— Беше ли щастлива тази Коледа? — попита неочаквано той. Ръцете му се плъзгаха по раменете й, по корема й.

— Подаръците ти бяха прекалено скъпи — смъмри го нежно тя.

Не бе очаквала, че ще бъде толкова разточителен. Въпреки възраженията й, той й купи скъпи дрехи от бутик за бъдещи майки: парфюм, аксесоари, огърлица от перли, която в момента бе на шията й. Ефирният халат, който й подари, бе толкова прозрачен, че я накара да се изчерви. Беше купил всякакви мебели за детската стая — легло, шкафче, кош, люлка за първите дни, след като бебето се роди. Направо от фирмата за играчки „Шварц“ получиха голяма, хубаво опакована кутия с плюшена мечка панда — почти в истински размер, и малко мече, което издаваше всички звуци, напомнящи на бебето за живота му в майчината утроба.

— Никога не съм виждала подобно нещо — възкликна възхитено Лейни, когато разопакова мечето.

— Това са най-новите модели — каза доволен Дийк. Освен това бе купил бейзболна ръкавица и чифт розови пантофки за балет. — Искам да се застраховам — каза той, а Лейни го погледна така, сякаш си бе изгубила ума.

Желанието, с което излезе, за да му купи подаръци, я изненада… Подари му лента за главата — Дийк обичаше да тича всеки ден по няколко мили и веднъж бе споменал, че капчиците пот по челото му пречат да вижда. Купи му и ленена престилка, в която да носи дървата за камината. В сравнение с подаръците му, нейните бяха направо жалки и тя се страхуваше, че Дийк няма да ги хареса. Но той се зарадва много, прегърна я и я целуна.

— Има един подарък, който ме радва най-много — каза той.

— Кой? — попита тя, заслепена от блещукането на светлините по коледната елха.

— Този… — Седяха на пода, той я наклони назад върху килимчето пред камината и допря глава до корема й. Целуна го нежно и прошепна: — Май чувам сърчицето на Скутър…

Той зарови лице в ароматната извивка на шията й.

— Не те питам дали си харесала подаръците. Питам те дали си била щастлива.

Лейни си спомни вечерта преди неприятния спор и призна, че това бе един от най-прекрасните моменти в живота й.

— Радвам се. Много исках да прекараш добре.

Устните му леко захапаха нейните. Лейни откликна на ласките му. Той я прегърна още по-силно и тялото й омекна в ръцете му — напоследък то все по-често пренебрегваше предупрежденията на разума. Дийк почувства желанието, с което тя откликна на целувката, усети втвърдените зърна на гърдите й. Езиците им се сплетоха в еротична игра. Взе ръката й и я притисна до гърдите си. Тя го погали — в началото неуверено, после по-дръзко. Той потръпна от удоволствие. Ръката й се плъзгаше по здравите му изпъкнали мускули. Той гореше от желание, но знаеше, че ако се опита да стигне до края, може да развали всичко. Разбра, че така причиняваше болка на самия себе си, и се отдръпна бавно.

— Лека нощ, Лейни — каза той решително.

Колебанието й разкри нежеланието, с което тя се отдели от тялото му. После тихо прошепна:

— Лека нощ.

Той се сгуши до нея, притискайки бедрата си до ханша й. Чу как тя въздъхна леко, когато усети втвърдената му мъжественост, но не се отдръпна и той я прегърна. Пъхна ръка под нощницата и започна да гали корема й. Косите им се преплитаха върху възглавницата. Когато тя се сгуши по-плътно до него, той се усмихна щастливо.

 

 

Лейни се събуди и осъзна, че Дийк го няма. Изправи се бързо в леглото, уплашена да не си е заминал завинаги. Но гардеробът бе отворен и дрехите му бяха все още вътре, наредени до нейните. Тя притисна гърдите си — сърцето й биеше лудо. Наистина ли щеше да се разстрои толкова много, ако той си отиде така внезапно, както бе дошъл? Отговорът, който проблесна в съзнанието й, не й хареса. Отметна завивките. Часовникът показваше дванайсет. Сигурно е била смазана от умора, след като е спала толкова дълго. Когато Дийк се върна от бягането, тя стоеше в кухнята и пиеше портокалов сок. Беше се изкъпала и носеше широки джинси и огромен плетен пуловер, ръкавите й бяха прекалено дълги, затова ги бе навила до лактите. Брадичката й почти потъваше в огромната поло-яка. Дийк влезе през задната врата.

— Стани — каза той усмихнато. Независимо от студа навън, бе плувнал в пот. Носеше лентата, която му бе подарила, и това я зарадва.

Изправи се озадачена. Той я хвана за ръцете, повдигна ги и я огледа с одобрение.

— Изглеждаш страхотно с този корем. Какво ще кажеш за една целувка?

— А ти какво ще кажеш за един душ — усмихна се тя.

Когато той влезе в банята, Лейни постави две филии ръжен хляб в тостера. Настроението му я накара да се отпусне. Всичко си беше както преди. Нямаше опасност снощната караница да продължи. Но през останалите дни от ваканцията, докато прекарваше цялото си време с Дийк, тя постоянно бе в напрежение, очаквайки той отново да подхване темата за женитба. Знаеше, че рано или късно това ще стане, но тя нямаше да се омъжи за него. Това бе сигурно. Лейни Маклиод нямаше да се омъжи при никакви обстоятелства, особено пък при тези! Не хранеше никакви илюзии за любовта на Дийк. Но тази любов произлизаше от факта, че тя е майка на детето му. Нищо повече. Не вярваше особено на твърдението му, че я е търсил още преди да разбере, че е бременна. Може и така да е било, но това не я изненадваше. Дийк Сарджънт бе свикнал да печели. Не му харесваше, когато прекъснат някое негово дело заради някакви формалности. Бягството й от апартамента му бе нещо подобно — едно неявяване в съда. Тя бе предизвикателство за него — не бе свикнал любовниците му да се измъкват сутринта незабелязано. Тя бе направила точно това и той бе тръгнал да я търси. Дийк я искаше, защото искаше детето. То бе единственото нещо, което липсваше в живота му. Имаше кариера, пари, всичко — освен наследник, и Лейни подозираше, че точно това го притеснява. Беше израснал в добро семейство, в което очевидно се държеше на продължението на рода. Дийк вече бе прехвърлил средната възраст, нямаше време за губене, ако искаше свое семейство. Тя бе само средството, чрез което щеше да си достави липсващата част от своя добре подреден живот. Дийк щеше да продължи да я моли да се оженят, а тя щеше да му отказва. Безизходно положение. А после, когато се роди бебето, какво щеше да се случи? Би ли могъл да й вземе детето? Погледна го, докато четеше задълбочено някакво досие. Големи, тежки пликове с договори и документи пристигаха по пощата всеки ден. Светлината на огъня посребряваше косите му. Веждите му, свити съсредоточено, също сребрееха. Всяко изражение и всеки несъзнателен жест й бяха познати и скъпи. Не, той нямаше да се опита да й отнеме детето. Не би направил това! После обаче си спомни как нахлу в живота й и разбра, че бе способен на всичко! Кръвта й замръзна. Щяха да стигнат до съд, а в съда той познаваше тънкостите, знаеше точно какво да каже. Щеше да изтъкне, че тя не го е предупредила за детето, че получава малка заплата. Щеше да допълни, че парите й биха били достатъчни за отглеждането на едно бебе, но не и за плащане на такси за училище, за доктор, за колеж, за дрехи…

Когато Дийк излезе от банята и я погледна, лицето й бе толкова напрегнато, че той се разтревожи.

— Лейни, отново ли имаш болки в корема, скъпа?

Гледаше я угрижено. „Не, помисли си тя, той няма да ме нарани. Казвал ми го е толкова пъти.“

— Добре съм. Мислех си, че от следващата седмица тръгвам на работа.

Дните минаваха спокойно, но тя не преставаше да се тревожи за бъдещето… Един ден се случи нещо, което подобри финансите й, но бе свързано с неприятни спомени. Дийк говореше с помощника си от Ню Йорк, когато на нейната линия се позвъни. Тя стана от дивана и поговори по телефона. Когато затвори, Дийк вече бе приключил с разговора си и я наблюдаваше. Той стоеше неподвижно.

— Да не се е случило нещо лошо? — попита Дийк.

Гласът му я измъкна от тъжните мисли. Разсеяно хвана протегнатата му ръка.

— Не, няма нищо лошо. По-скоро е хубаво… — После отново потъна в мислите си.

— Лейни! — Той разтърси ръката й настоятелно, сякаш за да я събуди. — Извинявай, обадиха се от Тулса. Когато си тръгнах, обявих къщата за продан. Предупредих посредничката по недвижими имоти, че бързам. Мебелите са все още там. Едно семейство няколко пъти е разглеждало къщата и е съгласно да я купи.

— Е, това е чудесно.

Тя се опита да се усмихне пресилено.

— Но нещо те притеснява… — Той я дръпна да седне на дивана.

— Глупаво е. — Тя отмести поглед. — Исках да продам къщата, но…

— Лейни, майка ти починала ли е?

— Да — каза тя и го погледна учудено, — не знаеше ли?

— Предположих, когато ми каза, че нямаш семейство. Но никога не си говорила за нея.

— Така ли? — попита разсеяно тя. — Колко странно.

Той я изучаваше с поглед.

— Кога е умряла?

— Преди почти две години.

— Как?

Тя отметна косата си с трепереща ръка.

— Предполагахме, че има язва, но се оказа нещо по-лошо… — Смутено докосна гърлото си. — Почина няколко седмици след като отиде в болница.

Той стисна ръцете й.

— Не е задължително да продаваш къщата, ако не желаеш. Ще се обадя на посредничката и ще кажа да отложи сделката, докато се почувстваш по-добре.

Първата й мисъл бе да се съгласи. Но после разумът надделя — ако Дийк се опиташе да спечели правата върху детето, тя щеше да се нуждае от пари.

— Не — каза тя, — няма да живея там никога повече. Най-добре да я продам. Трябва да бъда там в събота.

— Ще те закарам.

— Аз сама ще отида.

— Не, ще те закарам! — настоя той.

 

 

— Храстите трябва да се подрежат — отбеляза Лейни, когато навлязоха в алеята. Къщата, в която бе живяла с майка си, се намираше в стар квартал — по тротоара имаше пукнатини. Когато приближиха, сърцето й се сви. Дийк бе настоял да дойде с нея, но тя се бе съгласила с неохота — не искаше той да стане свидетел на тъгата й.

— Чух посредничката да казва, че купувачите вече са наели човек, който да оправи двора — каза Дийк, докато бяха още в колата.

— Да, бързат да се нанесат.

— Не можеш да ги виниш — плащат в брой.

Лейни все още бе замаяна от всичко, което се случи преди час в офиса на посредничката. Купувачите бяха възрастна двойка. Носеха парите и оставаше само да се подпишат документите. Като опитен адвокат, Дийк ги огледа щателно и ги одобри. Но когато видя притесненото изражение на Лейни, той я дръпна настрани и прошепна:

— Подпиши само ако искаш, скъпа. Не е късно да се откажеш.

— Не, ще подпиша.

Купувачите искаха да вземат и домашните уреди заедно с всички мебели, които Лейни реши да остави. Мъжът бе пенсиониран военен. Бяха прекарали живота си, местейки се от място на място, без да имат възможност да закупят свои мебели.

— Продажбата включва всичко — каза Лейни, — но бих искала да огледам още веднъж дома си и да видя дали не е останала някоя лична вещ. После ще ви връча ключа.

Сега си помисли, че не трябваше да прави това. Страх я беше да влезе в къщата, макар че не знаеше защо. Нозете й потреперваха, докато Дийк вървеше редом с нея към вратата. Отключиха и влязоха вътре. Пердетата бяха спуснати, беше мрачно и тихо. Лейни осъзна с изненада колко тесни и потискащи са стаите. Обикаляше наоколо, без да докосва нищо. В спалнята имаше само голи мебели — когато преди време си тръгна, бе взела всички лични вещи. Не намери нищо и в стаята на майка си. Няколко седмици след смъртта й почисти и предаде всички неща и дрехи в местния клуб за подпомагане на бедни. След тази тъжна обиколка Лейни отново се върна в преддверието. Беше смутена и объркана.

— Не намери ли нещо, което да вземеш? — запита Дийк, нарушавайки тишината, която се бе възцарила, откакто влязоха вътре.

Той все още не можеше да преодолее учудването си. Очакваше, че тя ще възкликне с умиление при всяка вещ, свързана с миналото… Наскоро, когато посети къщата на родителите си, той отиде на тавана с братята и сестрите си. Откриха стари, забравени вещи и прекараха целия следобед в сладки спомени за детството си. Лейни обаче не се докосваше до нищо — това място й бе чуждо!

— Не, няма да взема — промълви тя.

Дийк почувства тъжната пустота, която цареше в къщата. Тя му напомняше на снимачна площадка, в която всичко е подредено, но не е истинско, нямаше дълбочина, нямаше живот.

— Има лични вещи, сувенири, семейни снимки…

— Нямаме снимки. Майка ми нямаше фотоапарат.

— Нима не те е снимала в детските ти години? — Той не можа да скрие изненадата си.

Лейни опита да се защити:

— Не обичахме подобни сантименталности.

Каква беше тази майка, която не пазеше никакви снимки на детето си?!

— Ами баба ти и дядо ти? — запита колебливо той.

— Нямам баба и дядо — мама бе единствената ми близка. — Тя закрачи неспокойно.

— Кога почина баща ти?

— Била съм много малка и не си спомням.

— Значи майка ти те е издържала сама. Сигурно не е било лесно. Какво работеше?

Гърлото й се стягаше все повече, не искаше да говори за това.

— Работеше като счетоводител в голяма компания.

— Що за човек бе тя?

Лейни се нахвърли срещу него:

— Защо ме разпиташ за всичко?

— Искам да знам. Та каква беше майка ти?

— Висока колкото мен, с кестенява коса, сини очи.

— Нямах предвид външния й вид, а характера.

— Характерът ли?

Защо я засипваше с подобни въпроси?

— Имам предвид дали е била весела или сериозна, лекомислена или строга?

— Беше моята майка — извика тя. — Това е всичко, просто моята майка!

— Обичаше ли я?

— Да.

— Тя също ли те обичаше?

Лейни замръзна. Стоеше до едно остаряло кресло с износена седалка. Ръцете й сграбчиха отчаяно облегалката.

— Да — успя да промълви тя, — разбира се, че ме обичаше. Аз бях нейното малко момиченце.

Той забеляза потрепващите й пръсти, напрегнатото й лице. Осъзнаваше, че въпросите му я измъчват, но трябваше да й ги зададе, иначе мракът и тъгата, с които тази къща бе свързана, щяха да я преследват завинаги.

— Какво се случи с баща ти?

— Нали ти казах, че умря.

— От какво? Кога?

— Не си спомням вече.

— Сигурно майка ти го е споменавала, разказвала ти е за него. Навярно го е обичала много, след като му е останала вярна през всичките тези години и не се е омъжила повторно.

Лейни се опита да навлажни пресъхналите си устни.

— Тя… не говореше много за него.

— Според теб това естествено ли е? Защо не е говорила за него?

Изпълнена с вълнение, тя се втурна към прозореца и сграбчи спуснатите завеси.

— Откъде да знам?

— Знаеш, Лейни. Кажи ми защо!

— Беше толкова отдавна. Какво значение има?

— Има, кажи ми.

Тя се обърна — в очите й проблясваха сълзи.

— Не говореше за него, понеже го мразеше. Той се е оженил за нея само защото е била бременна. Но скоро след като съм се родила, ни е напуснал. Никога повече не го е видяла. Аз не го познавам. Сега доволен ли си, господин адвокат?

Тя стоеше със стиснати юмруци, гърдите й се повдигаха тежко.

— Извинявай, Лейни. Сигурно е било ужасно и за теб, и за майка ти.

— Върви по дяволите! — избухна тя, обърна се с гръб и разтвори пердетата. Навън се стъмваше, в къщата стана още по-мрачно. — Разбра това, което искаше. Сега ме остави на мира.

Но Дийк нямаше да го направи — бе стигнал дотук, бе извървял този дълъг път и все още не знаеше какво точно я измъчваше. Не му бе приятно, че се налага да я разпитва за такива подробности, но нямаше друг начин.

— Значи майка ти те е обичала с цялото си сърце. Обожавала те е, защото е имала само теб?

— Да — отрони тя.

— Ти си била най-скъпото нещо в живота й?

— Да — почти извика тя с пребледняло лице.

— Често ти е казвала колко те обича?

— Да — крещеше вече Лейни.

— Тя ти показваше колко е хубаво да обичаш и бъдеш обичан, така ли? Тя те е милвала, прегръщала и целувала всеки ден?

— Да, да, да — обърна се отново с лице към него.

— Лъжеш, Лейни.

Тя си пое дъх:

— Не, не лъжа!

— Мисля, че майка ти е била ядосана от постъпката на баща ти. Мисля, че вместо да те обгражда с любов, тя е хвърляла вината за трудния си живот върху теб — говорейки спокойно, той тръгна към нея. — Мисля, че тя те е винила за това, че си се появила и си разрушила любовта й с един млад мъж.

— Спри — изкрещя Лейни и запуши ушите си с ръце.

Той се приближаваше, думите и стъпките му отекнаха като удари на чук.

— Мисля, че ти си я обичала, защото ти е била майка, нуждаела си се от нея, но тя не те е обичала. Или пък никога не ти го е казвала. Искало ти се е всеки ден да я прегръщаш, но си знаела, че това няма да й хареса. Тя те е учила, че прегръдката е нещо като нападение, нахлуване в чужда територия.

— Спри! — Сълзи се спускаха по бузите й. — Тя се грижеше за мен!

— От физическа гледна точка — да, но да бъдеш родител не означава само да обличаш и да храниш детето си Лейни, ти си искала да те гали, да те притиска до гърдите си, нали?

— Да — изхлипа тя, — тоест не, объркваш ме…

Той поклати глава, сълзи блестяха и в неговите очи.

— Не, скъпа, помагам ти да излезеш от объркването си.

Тя вдигна ръце.

— Спри, не се приближавай повече.

— Ще те прегърна, Лейни, ще те прегръщам за всичките тези години, през които майка ти не го е правила.

— Не, не искам.

— Напротив, искаш. Нали?

— Не, не! — Ридаейки неудържимо, тя изстена и се свлече, но той успя да я хване. Обви я с ръце и я притисна до себе си.

— Да, искаш го — промълви той в косите й. — Искаш го.

Тя механично го сграбчи за ризата. Това му хареса. Сълзите й вече бяха прочистващи, сълзи, от които щеше да й олекне. Притисна лицето й към гърдите си.

— Горкото ми момиче — успокояваше я той, — толкова нежно, а лишено от любов! Господи!

Тя се сгуши в силното му тяло.

— Дийк?

— Да, скъпа?

— Дийк. — Тя не можеше да повярва, че той наистина е тук и я прегръща, че я обича.

Хвана я за брадичката и повдигна главата й. Тя въздъхна тежко, отчаяно, преди да вплете пръсти в косите му и да прилепи лицето си до неговото. Устните й копнееха да го целунат.

— Люби ме, Дийк.

Той почувства и изненада, и облекчение. Положи я на пода. Килимът бе стар и прашен, но това нямаше значение. Лейни копнееше за него с цялото си тяло. Съзнавайки положението й, той се прилепи внимателно до нея, изпълнен с трепет. Устните им се сляха, а пръстите им се движеха трескаво. Той плъзна ръка по гърба й, по шията, обхвана кръста й, притискайки я към себе си. Тя откликна с желание. Опитваше се неуспешно да свали палтото му — той го смъкна нетърпеливо. Пръстите й разкопчаваха копчетата на ризата му. После дланите й се плъзнаха по корема и по голите му гърди, покрити с косми, които я гъделичкаха и възбуждаха. Той също свали палтото й. Докато устните му се наслаждаваха на нейните, а езикът му потъваше дълбоко между тях, разкопча роклята и обхвана гърдите й.

— О, да — простена тя и изви тялото си.

С треперещи пръсти разкопча сутиена й. Жадните му устни обсипаха гърдите й с ласки, от които зърната им набъбнаха. Докато се бореха с дрехите си, тя стенеше. Движенията им бяха трескави, дишаха учестено в напрегнатата тишина, изпълнена с очакване. Той се отпусна бавно върху нея.

— Ами ако те нараня?

— Моля те, Дийк! — Тя пъхна ръце под разтворената му риза и без страх докосна гърдите му.

Полите на роклята й бяха вдигнати около кръста. Нежното място между бедрата й бе покрито с гъсти златисти косми. Зарови в тях ръката си и тя простена от удоволствие. Пръстите му се движеха настойчиво и усетиха чувствения пламък, избухнал в нея. Тогава се настани между бедрата й. Внимателно проникна в топлата пещера на тялото й. Бе навлязъл съвсем леко в нея, но това бе достатъчно, за да спре дъха й. Движеше се бавно и внимателно, знаеше точно докъде да стигне, за да й достави върховно удоволствие. Копнееше да проникне колкото се може по-навътре. Неговите желания обаче нямаха значение. Единственото, което искаше, бе да достави наслада на една жена, която е била така жестоко пренебрегвана в своето детство.

— Господи! Толкова е хубаво — прошепна задъхано тя.

Той сведе глава и се усмихна, гледайки потъналото й в захлас лице.

Докато кадифеният връх на втвърдената му мъжественост извършваше бавно, сладко чародейство, езикът му играеше с втвърдените, пламнали зърна на гърдите й. За втори път в живота си Лейни потъна във върховна забрава. Не искаше да бъде сама сред тази бездна на удоволствие. Съзнаваше добре жертвата, която Дийк правеше заради нея. Преодолявайки всякакви задръжки, тя обгърна с ръка мястото, където телата им се сливаха. Сърцето му щеше да се пръсне. Произнасяше името й, докато тя движеше пръсти върху слабините му. И двамата потъваха сред море от удоволствие. Когато видя лицето й, сияещо в екстаз, и усети как тялото й започва да се движи бързо, той престана да задържа огнените вълни в себе си, потръпна и изпълни празнината в нея.

След дълъг покой тя отвори очи и го погледна.

— Какво се случи с мен? — попита невярващо Лейни.

Той прокара устни върху копринената й коса.

— Правихме любов и беше чудесно.

Седма глава

Тя бе отпуснала глава върху гърдите му, ръцете и краката им бяха преплетени.

— Започва да вали сняг. По-добре да тръгваме. — Дийк бе изпълнен с блаженство, искаше му се този миг да продължава вечно, но скоро пътищата щяха да станат опасни за шофиране. Трябваше и да изпреварят задаващата се снежна буря.

Лейни се измъкна от прегръдките му.

Започнаха да оправят дрехите си, имаха вид на хора, преминали през тежко изпитание. И двамата се бяха държали импулсивно и сега избягваха погледите си. Лейни се срамуваше, защото за втори път се поддаде на своята страст и го помоли да я люби. Дийк осъзнаваше, че отново се бе възползвал от душевната й нестабилност. Страхуваше се, че отново бе загубил доверието й. Лейни заключи вратата и двамата се насочиха към колата. Духаше силен вятър, снегът бе примесен с ледени късчета.

— Ами ключовете? — досети се тя.

— Ще им ги върнем по пощата.

Настаниха се в колата и потеглиха. Дийк караше внимателно по заледените улици. И двамата мълчаха. След половин час излязоха от бурята и автомобилът започна да се движи по сух път. Шосето вече не бе опасно и можеше да обърне внимание на Лейни, но тя се бе втренчила безмълвно навън.

— Лейни? За какво си мислиш?

Тя въздъхна дълбоко и го погледна.

— През целия си живот съм обвинявала баща си, че ни е изоставил. Мислех го за ужасен човек. Но сега вече не знам, може би е бил просто много нещастен. Вероятно майка ми не го е обичала и той го е знаел. Може би се е чувствал като в капан и затова е поискал да се махне.

— Скъпа… — Дийк взе ръката й, поднесе я към устата си и я целуна.

— Сега разбирам, че съм го преценявала неправилно. Вярно е, че и той е виновен, но никога не бях разглеждала нещата от негова гледна точка.

— Вече можеш да премислиш всичко като възрастен човек.

— Но защо досега съм била толкова сляпа? Защо не съм осъзнавала какво причиняваше мама на себе си? Тя винаги бе толкова мрачна. Никога не се отпускаше…

— Дори и с теб?

— Дори и с мен — отвърна замислено тя. — Защо не съм могла да осъзная това и да й се противопоставя?

— Защото децата инстинктивно обичат родителите си, дори и тези, които са ги малтретирали.

— Тя не ме е тормозела.

— Има различни начини да измъчваш един човек, Лейни. Тя те е измъчвала психически. Раните, които ти е причинила, са невидими.

— Но ти успя да ги видиш — каза тихо тя.

— Да. И ние заедно ще ги излекуваме. Ти си свикнала да се отдръпваш от ласките и нежностите, аз обаче ще те науча да не го правиш.

Тя погали корема си.

— Ще му казвам всеки ден колко много го обичам. Ще го прегръщам и целувам. — Тя загледа замислено пустата магистрала, по която от време на време в тъмнината проблясваха фаровете на някоя кола. — Мисля, че мама не е осъзнавала какво ми причинява. Веднъж ми каза, че съм тъжен човек. Всъщност най-тъжният герой в тази история е мама.

Но Дийк не бе толкова склонен да я съжалява.

— Лейни, обвиняваш ли ме, че ти помогнах да видиш истинския й образ?

— Не, Дийк, благодарна съм ти — прошепна тя.

Колата отби от шосето толкова бързо, че гумите изсвистяха. Дийк включи аварийните светлини и се пресегна през плюшената тапицерия, за да прегърне Лейни.

— Не исках да те подлагам на такова мъчение, но трябваше да разруша тази невидима преграда. — Ръцете му докоснаха лицето й, устните й. — Смятай, че това беше един вид шокова терапия.

Тя сведе очи:

— А туй, което последва? И то ли бе терапия?

Той отговори чак когато тя отново го погледна.

— Не, то стана, защото те желаех много силно още от деня, в който се появих в училището. В продължение на двайсет и седем години ти си била лишавана от любов. Исках да ти върна тази любов в нейната най-прекрасна форма. Бях най-щастливият човек на света, защото успях да ти дам това, от което най-много се нуждаеше.

Той я целуна. Езикът му проникна в устата й и докосна леко връхчето на нейния език. Тази нежност й напомни за преживяното преди малко. Цялото й тяло настръхна. В този миг Лейни осъзна, че когато Дийк си отиде, ще й липсва безкрайно. Отдръпна се и въздъхна тежко.

— Започвам да се нуждая от теб, а не трябва. Това ме плаши!

— Знаеш, че този страх се дължи на майка ти.

— Да, но въпреки това се боя.

Той я прегърна силно.

— Нашата любов ще прогони този страх. Няма никога да се отделя от теб и от Скутър.

Наведе се и я целуна по корема. За първи път този ден тя се усмихна.

— Ама ти наистина ли ще наречеш детето така?

Дийк вдигна глава и намигна весело:

— Само ако е момиче.

Тя се смееше, но смехът й не можеше да скрие тъмните кръгове около очите й.

— Уморена си, нали?

— Изтощена съм.

Помогна й да се настани удобно и се изправи пред волана.

— Остава ни още доста път. Изтегни си краката, ако искаш, може да се излегнеш на задната седалка.

— Не, предпочитам да остана до теб.

Устните им се сляха отново. Този път страстта, която все още не бе угаснала, се разгоря с нова сила.

Целуна я дълбоко и пламенно, сдържайки възбудата си само защото знаеше, че е безкрайно уморена. Неохотно вдигна глава и докосна влажните й устни с пръсти.

— Заспивай…

Тя се сгуши до него, скланяйки глава върху рамото му. Той я прегърна и сложи ръка върху корема й, а тя покри ръката му със своята.

От тази нощ настъпи промяна в отношенията им — Лейни започна да му вярва. Не говореха за това, но усещаха топлия пламък на доверието, който ги свързваше. Всеки ден той се разгаряше по-силно. През първата седмица на януари тя се върна на работа. Дийк си стоеше вкъщи. Работеше по едно доста заплетено дело и внимателно подготвяше защитата си. Постоянно поддържаше телефонна връзка с клиента и с помощниците си, които правеха щателни проучвания. Вечер четеше внимателно документите и нахвърляше отгоре нечетливи бележки, разглеждаше обстойно всеки един детайл. Когато Лейни го питаше за датата на делото, той отговаряше уклончиво. Тя осъзна колко трудно му беше да работи в такава необичайна среда.

— Сега трябваше да бъдеш в Ню Йорк.

— Не, искам да бъда тук с теб — каза той, вдигайки очи от документите.

— Знаеш какво имам предвид. Сигурна съм, че разговорите ти с твоя клиент биха били по-плодотворни, ако бяха на живо, а не по телефона. Нуждаеш се от справки, които тук не можеш да намериш.

— Знам за всички тези проблеми, Лейни. Но се опитвам да ругая само докато те няма. — Шегата му не успя да я развесели.

Тя се почувства зле. Беше й омръзнало от болките в краката и кръста, бебето я риташе денонощно. Широките дрехи й бяха дошли до гуша. Картината на отсрещната стена се бе наклонила, но се чувстваше прекалено зле, за да стане и да я оправи. Днес един от учениците й бе изпуснал кутия с моливи върху ръката й и бе счупил единия й нокът. Мразеше клатушкащата си походка. И като капак на всичко, вероятно разрушаваше една чудесна адвокатска кариера. Не искаше да си признае, но се страхуваше от това, което ще стане след раждането. Дийк щеше да я зареже! Тази игра ще му омръзне. А когато си отиде, щеше да й липсва много. Искаше моментът на раздялата да дойде по-бързо, защото страхът от очакването я убиваше.

— Върни се в Ню Йорк, Дийк. Там е твоето място! Не искам да жертваш работата си заради мен — нареждаше тя сприхаво. — В мига, в който почувствам родилните болки, ще ти се обадя. Ще можеш да дойдеш за броени часове. Ако искаш, разбира се… Аз лично смятам, че мъж, който държи да присъства на някакво раждане, е луд!

Тя седеше на дивана. Дийк стана от стола си, приклекна до нея и притисна с длани ръката й.

— А кой ще ходи с теб на уроците за бъдещи родители?

— Когато те нямаше през първите шест месеца, инструкторката ми партнираше.

— Това отсъствие не ми се размина — каза той усмихнато, спомняйки си как войнствената инструкторка го нахока здравата за шестмесечното му нехайство. — Доктор Тейлър ми каза да внимавам да не се преуморяваш.

— Това е нещо друго — каза тя ядосано, отдръпвайки ръката си. Знаеше, че хленчи, че се държи гадно, но не можеше да спре. Нека само за час-два му закачи товара, който тя бе принудена да мъкне постоянно, пък да видим как ще се чувства. — Ще ти бъда благодарна, ако следващия път, когато отидем на преглед, с доктора се сетите, че и аз присъствам! Може да съм издута като балон, но все още не съм изгубила ума си.

Дийк се засмя и я придърпа към себе си.

— Тая вечер си в ужасно настроение! Най-добре си вземи един горещ душ преди лягане.

— Всички хипопотами обичат да киснат във водата, нали?

Той се усмихна, но задържа смеха си.

— Отивай, ще спиш по-добре.

Тя изпъшка недоволно, но все пак стана и отиде в банята. Бършеше се с хавлията, когато Дийк почука и отвори вратата. Бе се задържала вътре дълго и той се уплаши, да не би да й е прилошало. Стояха един срещу друг, обгърнати от облаци пара.

— Много си хубава, Лейни — каза той. Дори бременна, тя го привличаше повече от всяка друга жена.

Стоеше гола, а той я поглъщаше с очи. Думите му й харесваха, но не вярваше, че са искрени.

— Мислиш ли все още, че съм красива?

— Много. Не осъзнаваш ли това?

— Напоследък не си… — Тя млъкна и погледна свенливо встрани.

— Не съм правил любов с теб ли?

— Не е необходимо да обясняваш… — потръпна тя.

— Не исках да останеш с впечатлението, че след това, което се случи в Тулса, ще си мисля само за секс.

Той се приближи, хвана я нежно за раменете и се опита да откъсне очи от женственото й тяло, за да я погледне в лицето.

— Ти просто откликна на любовта ми. Няма от какво да се срамуваш, нито за какво да се извиняваш.

Тя преглътна с усилие и тихо отрони:

— Мислех си, че страстта ми те е отблъснала…

Тогава той избухна в смях — смееше се силно, неудържимо. Когато най-накрая спря, прошепна:

— Едва ли — притисна я за миг, после се отдръпна. — Свърши ли с банята?

Тя бе притаила дъх. Харесваше й да чувства дрехите му до голото си тяло, това я караше да настръхва от възбуда.

— Остана ми да се намажа с лосион. Втривам го всяка вечер върху корема си. Казаха ми, че предотвратява белезите по кожата.

— Лягай върху леглото, аз ще те намажа.

След няколко минути Дийк се появи, беше само по бельо, с шишенце лосион в ръка. Тя бе гола — нощницата щеше само да му пречи. Покриваше я единствено воалът на меката кехлибарена светлина, която струеше от нощната лампа. Учуди се, че не се срамува.

— Казвала ли съм ти, че харесвам косите ти? — попита тя, когато той изсипа от лосиона върху дланта си и започна да го втрива върху гладката, пламнала кожа на корема й.

— С тези коси? Да не би да си падаш по стари мъже?

— Ти не си стар. Кога започна да побеляваш?

— Когато бях на 25 години. Приличам на баща си — щом стана на 50 косата му бе напълно бяла.

Оказа се, че Дийк бе изкусен масажист. Пръстите му шареха обиграно и Лейни почувства как умората и мрачното настроение се изпаряват изпод успокояващите му длани. Очите й започнаха да се притварят, когато той каза:

— Готово.

— А гърдите?… — Стресна се, когато осъзна какво бе отронила, полуунесена в сън. Дийк я гледаше с любопитство. — Няма значение — добави бързо тя. — Мога да ги пропусна една вечер.

Тя намокри с език сухите си устни, без да осъзнава какъв горещ пламък запали в слабините му невинното й движение.

— Гърдите ти също могат да получат белези. А ние не можем да позволим това да се случи — каза той закачливо.

Изсипа още малко лосион върху дланите си и ги потри една о друга, после обхвана гърдите й. Лейни затвори очи и затаи дъх, потънала във върховно блаженство. Усещаше върху себе си дланите му — топли и хлъзгави от лосиона. Те се повдигаха, после я докосваха, притискайки внимателно плътта й, която поемаше ароматичния балсам. Дългите му силни пръсти правеха леки извивки върху нежната, седефена кожа.

— Защо не ми възложи тази работа по-рано? — тихо попита той.

Тъмните връхчета на гърдите й набъбнаха под магичните му движения. Забравяйки първоначалната си цел, той започна леко да ги подръпва, докато те се втвърдиха. Когато тя прошепна името му, той потърси нежните пъпки с нетърпеливите си устни. Лейни се изви назад и зарови пръсти в гъстата му коса. Той нежно засмука зърното й и зачерта кръгове с езика си около него, докато тялото й започна да се мята в екстаз. Тя го прегърна и плъзна длани по опънатите мускули на гърба му, по извивката на талията му, по слабия стегнат ханш.

— Господи, Лейни, желая те отново — прошепна той с устни върху гърдите й. — Колко е хубаво, когато съм вътре в теб.

— Да, да — говореше тя задъхано. Тялото й копнееше отново да го приеме в себе си. Ръката му се плъзна по бедрата й, които независимо от бременността бяха все още слаби и стройни. Прокара пръсти по вътрешната им част, погали внимателно нежното място между тях.

— Целувах те тук, спомняш ли си? И тук.

— Господи, да, спомням си. — Въздишайки, тя се прилепи до него и притисна ханша си до втвърдената му мъжественост.

Отчаяно и поривисто, той се повдигна, за да целуне устните й. Целувката му бе пламенна, гореща, хищническа. Двамата се прегръщаха страстно. Лейни чувстваше как кръвта му кипеше във вените. После внезапно той се отдели от нея и се отпусна по гръб. Стискаше зъби, гърдите му се повдигаха и спускаха тежко. Всеки мускул от тялото му бе напрегнат до крайност. Когато дишането му се поуспокои, той се обърна и погали с пръст устните й. Очите й го гледаха въпросително.

— Не можем, Лейни — промълви той. — Знаеш колко много ми се иска. — Взе ръката й и я долепи до втвърдената, пулсираща плът между краката си. — Желая те, но следващия път, когато се любим, нека бъде съвършено. Не искам да се отдръпвам назад от страх, че мога да нараня теб или да навредя на бебето. Искам телата и душите ни да се слеят, да бъдем едно цяло, както онази нощ в Ню Йорк. Макар че тогава бяхме непознати, имах чувството, че съм те познавал цял живот. — Той я погали по бузата. — Разбираш, нали?

Тя кимна, в очите й имаше сълзи.

Той взе ръката й, целуна я, после целуна и устните й. Придърпа завивките върху голите им тела.

Дълго след като бе загасил лампата, Лейни усещаше лекия му дъх, докосващ раменете й. Сърцето й преливаше от любов! Тя изпълваше тялото й като вулкан, готов да изригне. Лейни се страхуваше от чувствата си, защото я правеха уязвима, но въпреки това не можеше да намери сили, за да се пребори с тях.

 

 

— Нещата се развиват малко по-бързо от очакваното — каза им доктор Тейлър на следващия ден.

Бяха дошли с Дийк направо от училището. Напоследък той я закарваше дотам и я връщаше, защото не искаше да шофира сама. Този ден имаха час при лекаря.

— Възможно е да родите по-рано.

Дийк я стисна за ръката, а тя се усмихна плахо.

— Нали няма нищо опасно в това? — попита Лейни.

— Не, няма. Не сте напълнели много, но въпреки това плодът е много голям.

— Наистина ли Лейни не е в опасност? — попита Дийк, пронизвайки доктора с очи, които караха подсъдимите да потръпват от притеснение.

— Не, но оттук нататък трябва да сте много внимателни. Всеки свободен момент поставяйте краката си на високо, не се претоварвайте. — Той погледна многозначително към Дийк. — И най-добре се въздържайте от… нали разбирате?

Дийк и Лейни се изчервиха, спомняйки си какво се бе случило миналата нощ.

— Разбира се — каза Дийк, сериозен като ученик, който се разкайваше за грешките си.

— Ще се видим следващата седмица — каза докторът на тръгване.

След този преглед Дийк се зае да изпълнява дословно лекарските напътствия. Следваше я навсякъде, постоянно й повтаряше да внимава на работата. Стигна се дотам, че започна да идва до училищния двор с колата, за да я наблюдава по време на междучасията. Тя се вбесяваше, казваше му да престане, но той не й обръщаше внимание. След три подобни дни Лейни не издържа. Повери учениците си на своя колежка, пресече улицата и отиде до колата му.

— Дийк, започваш да ставаш смешен! Вече всички те мислят за ненормален, включително и аз.

— Защо качи онова дете на люлката?

Тя отчаяно тропна с крак.

— Не слушаш ли какво ти говоря?

— А това палто топли ли? Не искам да хванеш някоя пневмония…

— Добре, изпроси си го! — Тя затръшна силно вратата и войнствено тръгна към училището.

— Къде отиваш? — извика той, изскачайки от колата.

— Отивам в полицията.

— И какво ще им кажеш? Че съпругът ти е загрижен за здравето ти, докато ти самата нехаеш?

— Ще им кажа, че някакъв перверзен тип, облечен в тренчкот, обикаля около двора на началното училище. Ще добавя, че има смешен северняшки акцент. Това ще ги докара тук на секундата, повярвай ми.

Когато се бе върнал от кроса и бе видял, че остават броени минути до междучасието, без да се замисля, Дийк бе облякъл тренчкота върху екипа си. Сега погледна към голите си крака, подаващи се от палтото за четиристотин долара, и едва успя да сподави смеха си.

— Щяла да им каже, че съм перверзен тип!

Той разкопча палтото си и го разтвори широко. Лейни извика от ужас, после въздъхна с облекчение — отдолу имаше тениска и шорти. Дийк започна да се киска.

— Изплаших ли те? Я ела тук. — Той я притегли към себе си и я уви в палтото си. — Единственият човек, на когото ще показвам своето тяло, си ти — прошепна той в ухото й. — И ще го направя при първия удобен случай.

Тя усети мириса на тялото му, примесен с цитрусовия аромат на одеколон.

— Все още мисля, че се държиш като глупав хлапак!

— Права си. Всеки пък, когато става дума за теб и за Скутър, загубвам ума си. Това им е лошото на бащите. Но ще трябва да се примириш с мен.

Той самият се бе примирил с нея и това бе подвиг, за който заслужаваше да го обявят за светец! След тази случка с тренчкота Дийк повече не отиде в училището, но продължаваше да следи всяка нейна стъпка, а това я влудяваше.

Напоследък Лейни бе страшно изнервена, струваше й се, че прилича на слон. Доктор Тейлър постоянно й даваше едни и същи наставления, а това също я нервираше! Обикновено си го изкарваше на Дийк. Той обаче понасяше изблиците й стоически. Единственото нещо, което го дразнеше, бе постоянното й повтаряне, че вместо да бъде в Арканзас, трябва да е в Ню Йорк за предстоящото дело.

— Няма нужда да ми напомняш задълженията, госпожице Маклиод — каза той хапливо една вечер. Денят бе много напрегнат и тя отново бе подхванала тази тема. Беше краят на февруари, навън бе студено и валеше сняг. Това я принуди да стои целия ден затворена в класната стая с 26 крещящи хлапета. — Ти си била още в гимназията, когато аз съм започнал практиката си — добави той и се върна към работата си.

Но Лейни гореше от желание да спори.

— Мамиш клиента си, не искам това да ми тежи на съвестта.

Дийк захвърли книгата си върху масата за кафе и се изправи. Пламъците от камината се отразяваха в очите му.

— Никога, през цялата си кариера, не съм мамил свой клиент! Винаги ги защитавам възможно най-професионално!

— Да, но сега отлагаш това дело за трети път — извика тя. — Чух те, когато говореше по телефона. И какво ти е извинението?

— Извинението ми е напълно основателно. Жена ми очаква дете и трябва да съм до нея.

— Не съм ти жена!

— Радвам се, че подхвана въпроса. — Той заобиколи масичката и се приближи към нея. — Лейни, не искам детето ми да се роди копеле!

Грозната дума я накара да потръпне:

— Не го наричай така!

— Значи това те притеснява? Е, имаш право да се притесняваш, защото скоро всички ще го наричат тъй! Това ли целиш?

— Не, разбира се, че не!

— Тогава омъжи се за мен!

— Не мога! — Тя кършеше ръце.

— Защо? Защото майка ти е била вече бременна, когато се е омъжила, а баща ти след това я е изоставил. — Гласът му бе твърд, но нежен. — Лейни, това се е случило между тях. А те нямат нищо общо с нас.

— Още от началото ти казах, че никога няма да се омъжа за теб. Защо не се примириш?

— Не искам. — Гневът му избухна отново и той не можеше да го сдържи. — Защо предложението ми за брак те отблъсква толкова? Всяка нощ лежим голи в прегръдките си. Всяка вечер се целуваме до полуда, милваме се, докато желанието за любов започне да изгаря телата ни, и въпреки това…

— Не ми говори по този начин! — прекъсна го тя.

— Защо? Защото разкривам някаква срамна тайна ли? Защото те карам да признаеш истината? Защото се опитвам да разбия черупката, в която си се затворила? — Пое си дълбоко дъх, но това не го успокои. — Всеки път, когато правя любов с теб, се чувствам като омагьосан. Чакам с нетърпение да повторим и, Господ ми е свидетел, знам, че ти чувстваш същото. Ние сме родени един за друг. Никога не сме се карали за нищо друго, освен за брака. Добре съм финансово, а и двамата знаем, че най-доброто за едно дете е да живее в нормално семейство. Тогава какъв ти е проблемът, госпожице Маклиод?

Арогантността му я вбеси.

— А твоят проблем какъв е? Четиридесет и две години си бил ерген, защо така изведнъж реши да се жениш? Страх те е, че няма да намериш друга жена като мен, или ме виждаш като една машина за бебета, която ще ти достави това, което липсва в подредения ти живот?

— Това не е вярно и ти го знаеш — процеди той през стиснатите си зъби. — Страх те е да заобичаш някого. Ти си една страхливка!

— Аз съм… — внезапно тя млъкна. После се преви, протягайки ръка към него. — Господи, водата ми изтича…

Дийк призова на помощ всички възможни божества… Положи я върху един стол и коленичи до нея.

— Да се обадя ли на доктор Тейлър?

Тя кимна, пребледняла от болка. Когато Дийк забеляза измъченото й лице, дъхът му секна. Стискаше ръката й, докато болките намаляха. Най-страшното беше, че Лейни се притесняваше не за себе си, а за него — изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. Тя го погали по бузата.

— Обади се на доктора — каза нежно Лейни, — после ще отидем в болницата.

Дийк почти не си спомняше следващия половин час. Крещейки по телефона, проклинайки връзката, сипейки ругатни по адрес на служителите. Бърз като стрела, грабна чантата с багажа, която бяха приготвили още преди няколко седмици. Облякоха палтата си и затърсиха ключовете за колата — и двата бяха изчезнали, — най-накрая ги намериха и потеглиха. Дийк караше като луд.

— Прекалено рано е, нали? Колко време остава?

— Три и половина седмици.

— Три и половина седмици! Почти цял месец!

— Дийк, моля те, спри да крещиш. Може да съм започнала да раждам, но това не означава, че съм оглушала.

— Господи, три и половина седмици — изстена той, без да й обръща внимание. — Този проклет шарлатанин знаех си, че няма никакво понятие за това, което говори! Ще го убия!

Лейни започна да се смее и той я погледна с недоумение.

— Всъщност даже съм доволна — каза тя. — Сега поне не можеш да твърдиш със сигурност, че бебето е твое.

— Много смешно! О, господи, пак ли те заболя? Дръж се, скъпа!

Със замъглени от болка очи тя съзря светлините на болницата и изпита облекчение. Дийк успя да я внесе вътре, без да събори нищо по коридора. Остави я в родилното отделение и отиде да я регистрира. Когато се върна и видя болничната стая, побесня и извика старшата сестра.

— Какво е това помещение! — попита гневно той. — Много е малко и мрачно. Лейни страда от клаустрофобия, а тази стая прилича на затворническа килия.

— Сигурна съм, че на вашата… госпожица Маклиод ще й бъде добре тук, господин Сарджънт. — Язвителните й думи го жегнаха, прииска му се да я шамароса. — Тази стая е единствената свободна.

— Не ме слушате — изръмжа той. — Искам да я махнете оттук. Ще тръгна по всички стаи в тази болница, докато не намеря някоя светла и просторна. Разбрахте ли?

Макар че стисна устни неодобрително и измърмори нещо за нахалството и грубостта му, тя го послуша. Преместиха Лейни в стая с широки прозорци и луминесцентни лампи. Дийк ругаеше сестрите, крачеше напред-назад, обвиняваше доктор Тейлър в професионална небрежност, в невнимание и мудност, след като той се появи с половин час закъснение. Към Лейни обаче бе внимателен и нежен. Родилните й болки продължиха през цялата нощ, а той постоянно бе до нея, държеше ръката й, прокарваше ледени късчета по напуканите й устни. Говореше й нежно, припомняше й упражненията по дишане, които бяха учили в часовете за бъдещи родители. Призори доктор Тейлър им каза, че раждането ще започне след броени минути, и отиде да се приготви. Дийк се приближи до нея и взе ръцете й.

— Нарекох те страхливка. Господи, Лейни, прости ми! Ти си толкова смела!

— Положението не е трагично. Нали ти си тук!

Когато се наведе над нея, в очите му напираха сълзи.

— Лейни, омъжи се за мен, преди да се роди детето. Извиках един свещеник, измъкнах го направо от леглото му. Той е отвън от няколко часа, чака ме да събера кураж, за да те попитам отново. Моля те, ако имаш изобщо някакви чувства към мен, позволи ми да дам името си на нашето дете.

Независимо от болката, мириса на лекарства и мъчителните контракции, Лейни започна да се смее.

— Дийк, толкова те обичам!

В този миг тя отново се преви от болка и започна да брои заедно с него, докато сестрата дойде и каза, че раждането трябва да започне. Лейни вдигна очи.

— Най-добре викай бързо твоя свещеник!

Като гледаше щастливото му лице, си помисли, че си струва да изтърпи болката, която я разкъсваше. В съзнанието й проблесна ярък лъч светлина и тя осъзна, че всъщност го обича безумно. Нямаше значение, че скоро щеше да я напусне. Важното бе, че сега е тук, с нея, и тя щеше да запомни този миг завинаги.

Дийк се втурна към вратата и извика нетърпеливо свещеника.

— Това е абсолютно забранено — каза нервно сестрата, когато мъжът влезе в стаята, — ако сестра Пъркинс разбере…

— Просто си дръж устата затворена и тя няма да научи нищо — каза Дийк ядосано. — Само си помисли каква интересна клюка ще има да разправяш… Е, господин свещеник, давайте по-бързо, тя трябва да ражда всеки момент.

Горкият човек заекваше и пелтечеше през цялата церемония. Наложи се да спрат за малко, докато отминат силните болки в корема й. Когато свещеникът призова Дийк да извади халка, той сложи върху пръста й огромен диамантен пръстен.

— Откъде го взе?

— От бижутерския магазин на „Тифани“.

— От Ню Йорк?

— Донесох го със себе си. Свършихме ли? — попита той свещеника.

— Обявявам ви за съпруг и съпруга — завърши той с облекчение.

— Чудесно. — Дийк я целуна силно.

— Не трябва да носи този пръстен в родилната зала — каза сестрата, бутайки количката навън.

— Ето, пазете това, докато се върнем — каза Дийк, подавайки пръстена на слисания свещеник. — Надявам се, че няма да го откраднете. — Дийк му намигна точно преди да излезе през вратата.

— Е, вече си мислех, че ще трябва да дойда и да ви доведа насила — каза доктор Тейлър зад хирургическата маска, когато влязоха в залата.

През следващите минути Лейни не бе на себе си. Единственото, което усещаше, бе присъствието на Дийк. Той я окуражаваше и заедно с нея нададе ликуващ вик, когато докторът вдигна във въздуха едно ревящо момченце.

— Чудесно бебе — извика лекарят.

Лейни се отпусна с облекчение върху масата, докато сестрите вършеха рутинните си задължения. Тя бе щастлива, очите й се наляха с радостни сълзи. Позволиха на Дийк да повдигне сина й така, че да може да го види по-добре.

— Много е красив — въздъхна Лейни.

— Красив ли? — изръмжа Дийк. — Та той е… той е… направо красив!

Акушерката измери ръста и теглото на бебето. Дийк стискаше ръката на Лейни и галеше лицето й с любов, когато изведнъж видя как очите й се разшириха и тя прехапа устни.

— Скъпа — каза той уплашено. — Какво има?

— Ооо! — извика тя от болка, отпускайки глава върху масата.

— Доктор Тейлър — изкрещя Дийк, — нещо не е наред!

Осма глава

Кевин Тод Сарджънт спеше в болничното креватче, легнал по корем, с дупето нагоре, обърнал глава наляво. Той не забелязваше нищо, дори и възхищението, с което гледаха към него и към… сестра му. Аманда Лия Сарджънт се хранеше, сучейки мляко с розовите си устица. Баща й хвана Лейни за рамото и се засмя:

— Така ме изплаши, преди да я родиш.

Той я притисна до себе си и потръпна при спомена за ужасните мигове, когато бе видял лицето й да се присвива от болка. Доктор Тейлър все още оправяше халките около краката й:

— Няма нищо страшно, господин Сарджънт, освен ако не обичате близнаци.

Манди Сарджънт бе изненада за всички. Заради блъскането на брат й, който бе с около 140 грама по-тежък и с около два и половина сантиметра по-дълъг, нейният пулс не бе доловен на прегледите. Тя се появи на бял свят, без никой да я очаква.

— Извинявай — каза Лейни тихо.

Дийк Сарджънт я докосна с устни по слепоочието:

— Приемам извиненията. — После я целуна. — Искаш ли вече да се връщаме в стаята ти?

— Не, много обичам да ги гледам!

— Но трябва да си почиваш колкото се може повече, докато си в болницата. Та ти си носила две бебета, тежащи общо шест килограма!

Тя въздъхна и поглади плоския си корем, все още кожата му бе отпусната.

— Не ми напомняй. Толкова се радвам, че те не са вече там, където бяха преди!

Дийк се засмя гръмко, въпреки недоволните погледи на старшата сестра, която все още го смяташе за нарушител на реда.

— Аз също се радвам. — Той я съпроводи внимателно до нейната стая — най-просторната в цялата болница. Дийк представляваше смешна картинка, докато се опитваше да пристъпва бавно като нея, правейки съвсем малки стъпки с дългите си крака. Когато влезе в стаята, Лейни видя огромен букет от карамфили. Дийк ги бе подредил много красиво.

— Благодари ли на господин Харпър за цветята, когато му се обади?

— Да. — Той я положи върху леглото, помогна й да си вдигне краката и я зави внимателно. — Каза да не се безпокоиш. Вече са ти намерили заместничка, която ще завърши срока.

— Но, Дийк, аз искам да се върна. Поне последните шест седмици ще мога да преподавам.

— За бога, не се пресилвай толкова! Та ти току-що роди близнаци! Щеше да бъде трудно да се грижиш за едно бебе и едновременно с това да ходиш на работа. Но с две бебета — това вече е невъзможно! Просто близнаците се родиха по-рано и затова се наложи по-рано да излезеш в отпуск. Така че повече не спори с мен! Искаш ли още яйчен крем?

Тя се намръщи:

— Не, но бих се зарадвала на един чийзбургер и на пържени картофи.

Той се усмихна дяволито.

— Утре за обяд ще ти донеса най-огромния чийзбургер, който може да се намери в Сънивейл.

— И ще рискуваш да изхвърлят четиричленното ти семейство навън? Сестра Пъркинс щеше да припадне, когато ни хвана, че пием шампанско!

— Ама как може да се отпразнува раждането на близнаци без шампанско! Тази жена няма сърце! — Седнал на края на леглото й, той я хвана за ръцете. — Казах ли ти, че ти благодаря?

— Вече стотици пъти.

Той не се смути.

— Ще ти го казвам всеки ден от живота си. Лейни, ти си чудесна!

— Знам. — Тя отпусна глава върху възглавницата. Бе преминала през тежко изпитание и сега чувстваше приятна умора. — Почти цял живот съм си мислила, че не мога да имам дете. — Очите й бяха пълни със сълзи. — Можеш ли да си представиш колко щастлива бях, когато научих, че съм бременна? Да, разтревожих се какво ще стане с работата ми, но това не засенчи радостта ми. А сега вече имам две бебета. — Тя се засмя, щастливи сълзи бликнаха в очите й. — И аз ти благодаря, Дийк.

— Толкова си сладка. — Той се наведе и докосна устните й, целувката му бе кратка, нежна и мила.

Когато се изправи, Лейни прошепна:

— Сега съжалявам мама. Баща ми е трябвало да бъде с нея, когато ме е родила, така както ти бе с мен.

Дийк я погали по бузата.

— Мислех си за това. — Той спря от страх да не я разстрои. — Както знаеш, по честен или нечестен начин мога да се поровя в полицейските папки и регистри. Ако искаш, още утре ще започна да търся баща ти. Не обещавам, че ще го намеря. Може да е мъртъв. Но ще направя всичко възможно.

Очите й погледнаха към поляната, която се разкриваше през големия болничен прозорец. Зимният пейзаж бе окъпан в златистата пелена на залязващото слънце.

— Когато мама умря, осъзнах, че вече нямам никакви живи близки. Почувствах се сама в един свят, в който всеки има свое семейство. Внезапно ми се прииска да намеря баща си и да открия какво е станало с него… Но после реших и все още мисля така, че ако той е изпитвал нещо към мен, е щял да остане при нас поне още малко, за да го опозная. Ако майка ми е виновна той да ни напусне, ако с нея е бил нещастен, сигурно сега си има ново семейство. И аз ще бъда за него само един неканен гост, който ще му припомни тъжното минало. А не искам да правя това. — Тя отмести поглед от прозореца и се взря в блестящите очи на Дийк. — Благодаря ти, че ми предложи, но не го търси. Аз вече имам свое семейство, имам Тод и Манди.

— И мен…

Тя погледна към диаманта на лявата си ръка.

— Знаеш, че до последно не желаех да се омъжвам за теб. Мислех си, че когато една жена се омъжи само защото е бременна, не я очаква нищо добро.

— Но в този случай жената има доста странни разбирания за много неща.

Лейни още не беше наясно как се чувстваше като госпожа Сарджънт. Беше си обещала никога да не се омъжва, беше се заклела никога да не обича. Не успя да спази обещанието си, а това я ужасяваше. Но сега бе прекалено крехка и чувствителна, за да се отдава на подобни размишления. Бързо се отърси от мислите си и протегна ръка, наслаждавайки се на блясъка на красивия брилянтен пръстен.

— Доста е екстравагантен!

— Чисто перчене от моя страна — страшно исках да те впечатля!

— Да ме шашнеш ли?

— Нещо такова…

— Типично за теб. Но перченето е най-малкото нещо, на което си способен. Избухването и смазването на противника са по-характерни за стила ти.

— Значи аз избухвам и смазвам?

— Определено.

Той се усмихна дяволито.

— Затова пък съм човек, който постига бързи резултати, нали така? — Тя се засмя и той си помисли, че никога не е била по-хубава. — Ще се почувстваш ли неловко, ако те целуна?

Прилепи устни върху нейните. Ръцете му я притиснаха силно. Тя го прегърна през раменете и откликна пламенно на натиска на устните му.

— Извинете — прекъсна ги един леден глас.

Те се разделиха и видяха до вратата сестра Пъркинс, която ги гледаше с такова отвращение, сякаш бе видяла разлята подлога.

— Ще донесем бебетата. Ако възнамерявате да останете, господин Сарджънт, ще трябва да сложите халат и маска.

С широка усмивка, предназначена да я ядоса, Дийк отговори:

— Възнамерявам да остана.

 

 

Къщата бе претъпкана до тавана. Дийк купи по още един брой от всички играчки и мебели, без да обръща внимание на това, че те не можеха да се поберат във втората спалня. Едното от шкафчетата поставиха в коридора. Веднага поръчаха от Ню Йорк още едно мече, издаващо звуците от майчината утроба. И какво щяха да правят с две големи панди?

— Е, поне бейзболната ръкавица ще бъде за Тод, а пантофките за Манди. Слава богу, че има поне едно нещо, което не трябва да бъде удвоявано!

В болницата Лейни го бе убедила да раздаде цветята на другите пациенти, за да не ги мъкнат вкъщи. Той се съгласи, но превърна спалнята им в истинска тропическа градина. Когато Лейни си дойде вкъщи сред цветята, пакетите с памперси, рулата с тоалетна хартия, носните кърпички, кутиите с бебешка пудра, бурканчетата с вазелин, кутийките с мехлеми против обриви, шишенцата с дезинфекционен разтвор, все още неразтворените подаръци, сред цялата тази бъркотия тя не можеше да намери леглото си.

На третия ден след като си бе дошла, започна да разопакова пакетите. Госпожа Томас преподрежда спалнята десетки пъти, опитвайки се да освободи колкото се може по-голямо пространство. Положението в детската стая бе безнадеждно. Трябваше да се промъкват между мебелите, за да стигнат до бебетата.

През целия ден пристигаха посетители — най-често колежки на Лейни. Тя остана с впечатлението, че идваха да зяпат Дийк, а не да видят близнаците. Усмихваха се превзето, кокетничеха и правеха игриви намеци за неговата мъжественост. Лейни искаше да скочи от леглото, да ги шамароса и да им каже да спрат да се подмазват на съпруга й. Искаше й се да халоса и Дийк по главата, задето се хилеше на глупостите им. Освен че зяпаха завистливо халката й, те не й обръщаха никакво внимание.

Обхвана я самосъжаление и противно на волята си, тя избухна в сълзи. Когато Дийк изпрати гостите и влезе в спалнята, я завари да плаче по-силно и от близнаците.

— Лейни — разтревожено се втурна към леглото, — какво е станало?

— Какво ли не — проплака тя. — Имам ужасно главоболие, но всички сте прекалено заети, за да ми донесете аспирин, а аз самата нямам сили да стана и да си взема. Ти или говориш по телефона, или се занасяш с нахални разведени учителки. Госпожа Томас е забутала някъде вещите ми, не мога да си намеря лосиона за ръце… А и все още съм дебела — зарида по-силно тя и зарови лице във възглавницата.

Дийк отиде до вратата на спалнята и извика по коридора:

— Госпожо Томас, наглеждайте за един час Тод и Манди. Няма да отговарям на никакви телефонни обаждания. Каквото и да става, стига да не е порой или пожар, не ме викайте. — Той затръшна вратата и дойде до леглото.

— Махай се — промърмори Лейни, когато усети, че той се навежда над нея. — Какво правиш?

Той я взе на ръце и я занесе до един люлеещ се стол, който бяха преместили в спалнята.

— Сестра ми ме предупреди, че може да страдаш от пост родилна депресия…

— Казал си на семейството ти за мен? За нас?

Той седна в стола и я взе в скута си.

— Не мислиш ли, че би трябвало да споделя с тях страхотната новина? Те са страшно развълнувани и очакват с нетърпение да видят теб и бебетата. А сега се отпусни. Още ли те боли главата?

— Малко.

— Тук ли? — Той започна бавно да масажира слепоочията й. — Студено ли ти е?

Тя се сгуши в него и сложи ръка върху сърцето му — обичаше да усеща равномерния му пулс. От острото деколте на пуловера му се подаваха косъмчета, които приятно я гъделичкаха.

— Не, вече се стоплих — каза сънено тя. — Доколкото си спомням, досега не съм седяла на люлеещ се стол. Харесва ми!

— На Манди също — тя ми го каза снощи.

Лейни се усмихна.

Не разбра кога е заспала и как Дийк я е пренесъл в леглото, но когато се събуди й се стори, че всичко й се привижда — стаята се бе променила изцяло: цветята, с изключение на една жълта роза на нощната масичка, бяха изчезнали; всички неща за бебетата бяха събрани в голяма найлонова чанта; козметиката й бе подредена върху тоалетката точно така, както беше преди да отиде в болницата. Дийк надникна от вратата:

— Будна ли си вече?

— Да, колко дълго съм спала?

— Само час. — Той й подаде робата. — Защо не вземеш един душ?

— Би било добре. Как са бебетата?

— Спят. Ще можеш да се навечеряш спокойно, преди да стане време да ги нахраниш.

На вратата на банята тя се обърна.

— Дийк, как се досети за всичко това? — Посочи с ръка към стаята.

— Обадих се на сестра ми и я помолих за съвет. Тя си спомни шума и бъркотията, които е заварила вкъщи, след като се е върнала от болницата с бебето си. Каза ми, че се е чувствала така, сякаш се намира на съвсем непознато място. Предложи ми да възстановя всичко, както си е било.

— Ще си помисли, че съм егоистична майка.

Той се засмя:

— Не, ти заслужаваш истинска награда за това, че търпиш такъв нечувствителен, недосетлив дръвник като мен. Имаш ли нужда от помощ в банята?

Лейни се загърна с халата и поклати глава:

— Не, благодаря ти.

Тялото й я притесняваше повече от всякога, вече не беше бременна, но й се струваше, че коремът й е мек като тесто, а гърдите й — увиснали.

На Дийк му се искаше да й каже, че така е много красива, но само й се усмихна:

— Щом си готова, ще сервирам вечерята.

Когато Лейни излезе от банята, ухаеща на шампоан, облечена в семпла, но красива копринена рокля — подарък от Дийк, тя зяпна от изненада. Той беше сложил малка маса в спалнята, беше я застлал с бяла покривка, имаше букетче цветя, две запалени свещи и две чинии с вкусна, приготвена от госпожа Томас вечеря. От стереоуредбата звучеше нежна музика.

— Дийк! — Сърцето й се изпълни с благодарност, очите й се просълзиха. — Прекрасно е!

Той я прегърна силно.

— Заслужаваш го след болничната храна и след бъркотията, която завари тук.

С изискаността на оберкелнер той я настани на стола.

— Мляко! — възкликна тя и се разсмя. В чашата й за вино, вместо рубиненочервеното бургундско, което искреше в неговата чаша, имаше мляко.

— Заради бебетата. — Усмивката му разкри низ от бели прави зъби.

На светлината на свещите сивата му коса блестеше. Когато надникна в очите му, тя се почувства женствена и привлекателна за пръв път от дълго време.

Той повдигна чашата си:

— За красивата жена, която е моя съпруга от една седмица. За майката на моите деца!

Тя стеснително прие тоста и двамата отпиха от чашите си, гледайки се в очите.

— Имам подарък за теб.

— Нима след такава чудесна вечеря на свещи има още изненади?

 

 

Вече бе късно. Преди няколко часа Дийк бе прибрал масата, а госпожа Томас си бе тръгнала… Лейни седеше, облегната на възглавниците върху леглото. Бе изяла вкусната храна с апетит, а после се поразтъпка малко заедно с Дийк, което облекчи болката между бедрата й. Сега кърмеше сина си, прегърнала с другата си ръка Манди. Дийк постави върху краката й голяма, красиво опакована кутия.

— Можеш ли да го отвориш с една ръка, или да ти помогна?

— Ти го отвори.

Ако прекъснеше или закъснееше храненето му, Тод винаги се ядосваше.

Опитвайки се да имитира биенето на барабани и да засили любопитството й, Дийк бавно отвори кутията и извади 35-милиметрова фотокамера със светкавица и допълнителни лещи. Подаде я тържествено на Лейни.

За няколко секунди тя остана безмълвна, после докосна подаръка. Погледна Дийк — нямаше нужда да казва нищо — той знаеше колко много означаваше този подарък за нея.

— Благодаря ти — прошепна тя с навлажнени очи.

— Толкова често ще снимаме нашите деца, че пред очите им постоянно ще святкат фотообективи — каза развеселено той. — Ако искаш, ще можеш да запечатваш всеки ден от живота им. След години те ще знаят колко много сме ги обичали… — Той взе брошурата с упътването. — Но първо трябва да разбера как действа.

Беше плакала цял ден, но сега сърцето й бе изпълнено с щастие — никога не бе очаквала, че е възможно да изпитва такава сигурност, такава привързаност; да изпитва нужда от някого и да усеща, че и той се нуждае от нея! Чувстваше се като израснал в пустинята човек, който внезапно е попаднал сред зелена гора. Само преди няколко месеца тя бе напълно самотна, а сега до нея имаше три същества, които обичаше безумно. Дали и те щяха да я обичат? Там беше въпросът. За децата си бе сигурна — както Дийк бе казал, всяко дете инстинктивно обича родителите си, особено майка си. Ами Дийк? Погледна го, докато четеше брошурата и разглеждаше камерата. Беше толкова хубав, мил, нежен, добър… Но щеше ли да я обича? Никога досега не бе говорил за любов. Съзнателно избягваха разговорите за бъдещето или говореха за него с общи фрази: „След като се роди бебето“, „Когато бебето се появи…“. А сега какво? Не можеше да продължават да живеят в тази тясна къща с две малки деца. Дийк не можеше вечно да ръководи делата си по телефона. Нещо трябваше да се случи. И Лейни се страхуваше ужасно от предстоящото! Но тази вечер тя не желаете да мисли за това, а искаше да се наслади на щастието си — защото досега животът й бе празен.

Тод се нахрани, но когато Лейни се опита да го отдели от себе си, той започна да суче отново. В този миг фотокамерата светна и тя вдигна очи — Дийк се кискаше доволно.

— Не трябва да ме снимаш в такова състояние. — Тя погледна към голите си гърди.

— А защо не, толкова си красива!

След като излезе от банята, тя бе вдигнала косата си на кок, който вече се бе разхлабил — сега от него излизаха немирни кичури, които се спускаха по врата й. Меката светлина падаше нежно върху розовата й кожа. Тя изглеждаше още по-добре в копринения си халат, който Дийк бе избрал заради синия цвят, защото приличаше на морскосините й очи. Дийк направи още няколко снимки, докато тя прихващаше главичката на Тод и го отделяше от себе си. Личицето му се сви в недоволна гримаса, после той се сгуши до нея. Родителите му се разсмяха.

— Подай ми това малко човече. — Дийк остави камерата и се присегна за спящото вече дете. — Тод, не знаеш ли, че сестричката ти също трябва да яде?!

Лейни повдигна дъщеря си към гърдите си. За миг Дийк се смая от изящната простота, с която тя взе гърдата си в ръце и поднесе розовото зърно към нетърпеливите устни на Манди. Настръхна от възбуда и в същото време имаше чувството, че прави нещо нередно.

— Слава богу, че използваш името му — каза Лейни, — страхувах се, че ще продължиш да го наричаш Скутър.

Когато мина доста време, без той нищо да отвърне, тя повдигна глава и го видя да я гледа втренчено. Очите му се бяха спрели върху ангелското личице на Манди, допряно до гърдата й.

— Онази вечер в асансьора, преди да угасне токът, ти забеляза ли ме?

Въпросът я изненада и тя не знаеше как да отговори. По принцип не бе навикнала да се заглежда в мъже. Винаги бе смятала, че няма смисъл да предприема нещо, което не води доникъде. Тя не приличаше на повечето съвременни жени, които не се бояха да изразят открито интереса си към някой красив мъж.

— Не обръщах много внимание на мъжете. Знаеш защо… Но всъщност те забелязах, забелязах и дрехите ти.

— Дрехите ми — засмя се той. — Това е интересно. Мислено аз свалях твоите. — Тя примигна невярващо. Дийк се наклони напред и прошепна: — Не искаш ли да поговорим?

Тя поклати глава.

— Лейни, никога не сме говорили за онази нощ!

— Не мисля, че е нужно.

Но той бе сигурен, че трябваше.

— Спомняш ли си, когато ти свалих сакото?

— Да, нима това беше необходимо?

Той сбърчи чело.

— Може би не, но тогава ми се струваше, че е необходимо, а може и това да е било само начин да те докосна. — Гласът му стана по-приглушен. — Разкопчах блузата ти…

— Спомням си. — Гърлото й бе пресъхнало.

— Случайно докоснах с ръка гърдите ти — беше само за един миг, но чух как ти си пое дъх. Това бе най-възбуждащият звук, който някога съм чувал! Тогава за пръв път те пожелах.

Тя се втренчи в него с широко отворени очи.

— Не знаех това. Кълна ти се, че когато ме занесе в апартамента си, бях почти в безсъзнание, нямах никаква представа…

— Лейни — прекъсна я той, докосвайки я по бузата, — не се опитвай да се извиняваш. Аз те прелъстих, не ти. Знаех, че ти не осъзнаваш добре какво става. Но въпреки всичко, то се случи… — Той махна фибите от косата й и тя се разпръсна върху пръстите му като златист водопад. — Едва не получих удар, когато ти си свали дрехите.

Тя извърна лице смутена:

— Защо ли го направих?

— Мисля, че подсъзнателно ти си искала да получиш любов — любов, която преди никой не ти е дал. Искала си някой да те погледне и в очите му да откриеш, че си желана. — Устните му шепнеха, прилепени до бузата й. — Благодаря на Бога, че ме избра, за да ти разкрия любовта. Толкова силно желаех да те докосвам, да те прегръщам. Ти ухаеше толкова приятно! Нали не ме обвиняваш все още за онази нощ? Спомняш ли си, че те попитах дали да спра?

— Да — думата едва се отрони от устните й.

— Но всъщност не бях сигурен дали ще мога изобщо да се овладея. След като телата ни бяха толкова близо едно до друго, след като за първи път усетих вкуса на устните ти, след като те погалих, имах чувството, че нищо не може да ме спре. Просто трябваше да те имам!

— Аз също те исках.

— Лейни. — Той опря челото си до нейното и стисна очи, дъхът му пареше лицето й. — Толкова се радвам, че го казваш!

И двамата осъзнаха какво означаваше това признание. Тогава тя го е желаела и е имала нужда от него. А може би щеше да го желае отново — сега и в бъдеще. За Лейни това бе една огромна стъпка — тя осъзна, че трябва да му вярва. Ала това признание не бе само един малък успех за Дийк, който се опитваше да спечели изцяло доверието й. Сега те мислеха еднакво. Дийк я целуна нежно.

— Ако онази вечер в Ню Йорк осветлението не бе спряло за десет минути, сега Тод и Манди нямаше да ги има. А това би било много лошо, нали?

— Да. — Лейни вдигна Манди и избърса устничките й. — Надявам се, че ще кротуват за няколко часа.

— Дай ми я. — Дийк се наведе, за да вземе дъщеря си в свободната си ръка.

Лейни целуна бебетата по челата.

— Можеш ли да се справиш и с двете?

— Само гледай. — Той се изправи. — Стой тук, аз ще ги сложа да спят.

Тя го наблюдаваше как се отдалечава, а сърцето й преливаше от любов.

— Дийк! — извика задъхано.

Той се обърна.

— Нали ще се върнеш веднага?

Той замълча за миг, преди да отговори. Очите му блестяха щастливо — този обикновен въпрос означаваше толкова много!

— Връщам се веднага — промълви нежно той.

Девета глава

Току-що влизаха в хола, когато телефонът иззвъня. Бяха излезли за първи път на разходка с близнаците. Всъщност само минаха през града с колата, но Лейни бе доволна и на това, вече се чувстваше като затворник. Държейки Тод в ръцете си, Дийк се затича, за да вдигне слушалката.

— Ало! — Той я стисна под брадата си. — Да, бяхме навън. Какво има?

Лейни остави Манди в детското креватче, което бяха сложили в дневната. Още преди да я развие, тя се освободи от пелените си. Докато Дийк продължаваше да говори по телефона, Лейни взе Тод от ръцете му и го остави до Манди. Едва бе успяла да го съблече, и той нададе вой, очаквайки обяда си. Манди, която до този момент бе напълно доволна, като чу виковете на брат си, реши, че и тя е гладна, и също започна да плаче.

— Извинявай — прошепна Лейни и се втурна към кухнята, за да затопли две шишенца с мляко. Дийк махна с ръка, за да й покаже да не се притеснява, и запуши с длан ухото си. Лейни се върна и занесе Тод и Манди в спалнята. Смени пелените им, докато млякото се затопляше. Когато мина отново през дневната, Дийк затваряше телефона. Имаше сериозен вид.

— Нещо не е наред ли?

Той се насили да се усмихне.

— Бизнес, както обикновено. Хайде да ги нахраним.

Той отиде при Тод и пъхна биберона в устата му. Лейни взе Манди и двамата заедно влязоха в дневната и седнаха на дивана. Близнаците бяха вече на няколко седмици и постепенно нещата в къщата се връщаха към стария ред. Днес госпожа Томас имаше почивен ден.

— Станали са толкова големи. — Лейни разглеждаше с любов пълната ръчичка на Манди. — Следващата седмица ще навършат един месец и ще отидат на първия си преглед при доктора. Не мога да повярвам, че времето минава толкова бързо.

— Лейни, може да се наложи да отменим часа при доктора.

Ниският, равен тон на гласа му я накара да потръпне от страшно предчувствие. Тя вдигна очи и го погледна.

— Защо?

— Защото тогава ще бъдем вече в Ню Йорк. — Той продължи бързо, преди тя да успее да каже нещо. — Обади се главният ми помощник. Бях помолил за още едно отсрочване на делото, но съдията е отказал. Делото ще се разглежда в понеделник.

— Вдругиден ли?

— Да, май е най-добре да повикаме госпожа Томас, за да ни помогне да опаковаме багажа. Аз ще направя резервации за самолета, ще се обадя на хазайката.

— Възражения, адвокате! — Манди трепна от острата нотка в гласа на майка си. — Аз няма да замина за Ню Йорк утре!

Докато изтриваше капчиците мляко по брадичката на Тод, Дийк мълчеше.

— Извинявай, че стана така внезапно, но няма друг начин. Ще вземем само най-необходимото за близнаците. По-късно ще приберем и останалото.

— Това е нашият дом!

Без да обръща внимание на думите й, той продължи:

— Когато делото приключи ще се върнем и ще се погрижим за къщата и за мебелите. Дотогава ще сме си избрали къща, мисля, че Кънектикът ще ти хареса. Вече съм казал на няколко агенти да направят проучвания.

— Виждам, че си нагласил всичко — каза тя остро.

— Искаше ми се да ти дам повече време.

Манди изпи млякото си. Лейни я опря до рамото си и я потупа по гърба, докато се оригне.

— Времето няма значение, Дийк. Няма да дойда с теб, нито пък децата ми.

Тя стана и излезе. Отиде в детската стая и сложи Манди в леглото й — детето се сви на топка и заспа. Дийк занесе Тод в леглото — скоро след като захапа юмручето си, той също заспа.

Настигна Лейни в коридора.

— Ти си моя съпруга, а те са ми деца. Нали сме едно семейство? Там, където е бащата, там е и семейството!

Тя вървеше решително, чак когато стигнаха в спалнята, се обърна гневно:

— Дийк, ти да не падаш от небето? Това може да е било вярно преди сто, а може и преди петдесет години, но днес вече е отживелица! — Свали жилетката си и я закачи в гардероба.

— Нали не очакваш да си зарежа работата в Ню Йорк? — извика той.

— Не! — изкрещя тя. — Но сигурно ти очакваш аз да зарежа своята. Обичам тази къща. Не искам да я напускам и да се местя в някаква непозната част на страната, която дори не мисля, че ще харесам.

Той изруга и ядосано свали пуловера си — нещо, което й се искаше да не бе правил. Застана пред нея с голи гърди, изтърканите му джинси се бяха смъкнали доста под кръста.

— Погледни ме, Лейни!

Тя се обърна предизвикателно, но гледаше някъде над главата му.

— Всичко това няма нищо общо с професии или с къщи, и двамата го знаем, ти просто се страхуваш от едно такова обвързване. Все още се боиш да ми се довериш, нали?

— Откакто си влязъл в тази къща, ме анализираш като някакво опитно животинче! — Ядосана от това, че бе достигнал до същината на проблема, Лейни закрачи нервно. Разкопча няколко копчета на блузата си, за да диша по-спокойно. — Ти ме принуди да се омъжа за теб.

— Никой не те е насилвал с пистолет до челото!

— Не исках да се женим, защото знаех, че ще се случи нещо подобно! Знаех си, че ще се превърна в собственост, във вещ, която можеш да преместваш или да оставяш на склад, когато ти се прииска. Да, но няма да стане, Дийк Сарджънт! Справях се чудесно и сама, преди да се появиш.

Той стисна юмруци от безсилие:

— Ами бебетата?

— Дори не мога да повярвам, че искаш да пътуват сега, когато са толкова малки!

— Предполагам, че няма да е лесно, но това няма да е първият случай, когато бебета ще летят в самолет или ще се возят в кола. Можем да наемем госпожа Томас да дойде с нас по време на пътуването и после ще я изпратим със следващия полет.

— Не става дума за пътуването, просто те са много малки.

— Вече не ги кърмиш, Лейни.

Тя го погледна гневно.

— Затова ли ме накара да ги отбия толкова рано? За да няма причина да не пътувам до Ню Йорк?

„Какви абсурдни идеи се раждат в главата й!“, помисли безпомощно той.

— Наистина ли смяташ, че заради някакъв егоистичен каприз бих навредил на децата си? Господи! — Той удари с юмрук в дланта си. — Не би ми пукало дори и ако ги кърмиш оттук до Ню Йорк пред очите на всички! За мен това е най-красивото нещо на света! Просто виждах колко те изтощава кърменето и затова ти предложих да послушаш доктор Тейлър и да ги храниш с изкуствена храна. Тод е истински лакомник и нито той, нито Манди получаваха достатъчно. Така бе най-добре за всички!

Лейни знаеше, че той има право, но не искаше да го признае.

— Най-добре за тях е да бъдат тук, при детския си лекар!

— Ще вземем медицинските картони с нас, в Ню Йорк има стотици квалифицирани лекари.

— Пак стигнахме дотук. — Тя пое дъх и отсече: — Аз не искам да живея в Ню Йорк!

— Казах ти, че търся къща в Кънектикът. Там е хубаво и не е много по-различно оттук. Семейството ми живее там!

— Да, но за определено време ще трябва да живеем в апартамента ти. Не искам децата ми да бъдат изложени на опасностите, които улиците в Ню Йорк крият!

— Но те са бебета! — изсмя се той изумено. — Няма да бъдат на улицата. Освен това, Ню Йорк не е чак толкова опасен, колкото го изкарват. Всички тези слухове за попаднали в беда невинни хора са преувеличени.

Тя повдигна очите си — бяха гневни и студени като лед:

— О! А я виж на мен какво ми се случи!

Изражението му се промени. Самоувереността му бавно изчезна, когато той осъзна смисъла на думите й. Лейни никога не бе виждала толкова разгневено лице. Тя изтръпна от страх и отстъпи. Но това не помогна — с три големи крачки той я достигна, ръката му се зарови в косите й и той я придърпа към себе си. Разкопча блузата й, свали я и я хвърли на пода. Сега те стояха плътно един до друг, дишайки тежко като изморени спринтьори.

— Очевидно не си спомняш добре онази вечер — каза той бавно. — Поне не така, както аз си я спомням. Ти съвсем не беше жертва, а правеше всичко по собствено желание. Ти ме молеше за това!

С всяка своя дума той приближаваше лице към нейното и накрая я целуна хищнически. Езикът му проникна напористо между устните й. С едната си ръка стискаше косите й, притискайки лицето й до своето, а с другата я държеше в здрава, властна прегръдка. Само след миг силата в ръцете му отслабна. Той простена и стана по-нежен — целувката му вече не наказваше, а убеждаваше. Ръката му освободи косите й, спусна се към раменете, после разкопча сутиена й и започна да гали нежната кожа на гърба й. Леко обгърна тънката талия, после пръстите му се пъхнаха под колана на дънките й, под еластичната материя на бикините. Притисна я към тялото си — дори през панталоните тя усети втвърдената плът между краката му. Устните му се придвижиха бавно към ухото й, дъхът му бе горещ.

— Лейни, защо ме караш да казвам такива неща? — Измъкна ръката си от джинсите й, но продължи да притиска ханша си до нейния. — Ядосвам се, защото не искаш да проумееш това, което е най-разумно. — Ръцете му обгърнаха талията й, после се плъзнаха нагоре, галейки гърдите й. — Обичам те, Лейни! — Зарови лицето си в извивката на шията й и погали зърната й. — Обичам те!

— Винаги знаеш какво точно да кажеш, нали, господин адвокат?

Той замръзна — отблъсна я рязко и когато я погледна, не хареса това, което видя.

— Мислиш се за много умен, нали! — извиси глас предизвикателно тя. Взе блузата си и я облече набързо. — Мислиш си, че съм като прочетена книга — кажи й, че я обичаш, и тя ще се съгласи на всичко. Така ли смяташ?

Той мълчеше.

— Държиш се с мен като с някаква плячка. Още откакто се срещнахме в асансьора, ти се възползва безскрупулно от моята безпомощност.

— По дяволите! — изсъска той. — Пак ли започваш с това? Още ли не си се освободила от тази мисъл? Та това е единственият път в живота ти, когато си се държала като разкрепостен човек, когато, както останалите нормални хора, си се поддала на изкушение. Не търси оправдание за това, което самата ти желаеше да направиш. Ако се бяхме срещнали при други обстоятелства, резултатът щеше да бъде същият! Така че престани да ме обвиняваш за това, че се опитах да ти помогна, когато се нуждаеше от помощ. Нито пък съм виновен, че нещата излязоха извън контрол.

Тя се опитваше да запази спокойствие.

— Знам, че може би си се ръководил от добри намерения, и приемам отговорността за това, което се случи в апартамента ти. Не съжалявам, че правих любов с теб, иначе нямаше да ги има Тод и Манди. Но не можеш да отречеш, че нахлу насила в живота ми, накара ме да се омъжа за теб, за да узаконя децата, а сега си мислиш, че можеш да ме залъжеш с нежни думи.

— Свърши ли?

— Не още. — Тя си пое дъх. — За едно нещо си прав: когато бях малка, копнеех за това мама да ми каже, че ме обича. Но чувствах, че в редките случаи, когато тя го казваше, думите й бяха неискрени. За нея аз бях само един придатък към живота й и вероятно и за теб не съм нещо повече. Намерил си ми място в подредения си живот и си мислиш, че съм играчка, с която от време на време можеш да се позабавляваш.

— Това не е истина, Лейни!

— Защо тогава не ме оставиш поне веднъж да направя сама избора си? Любовта е нещо повече от това всяка вечер да правиш секс и да казваш мили думи… Да обичаш някого значи да му даваш свобода, да го накараш да се чувства нужен и без да го насилваш, да му дадеш шанс да откликне на любовта ти.

— Добре — каза примирено той, махвайки с ръка. — Това звучи чудесно, но знаеш, че е чиста измислица. Няма да се впускам в теории и психологически разсъждения. Омръзна ми да се опитвам да те убеждавам в едно и също нещо.

— Тогава не го прави.

Той въздъхна, после вдигна ръце и безпомощно ги отпусна. Загледа се замислено в пода, после вдигна глава — в очите му се четеше молба.

— Лейни, не знам как си се чувствала в миналото си — аз съм израснал в задружно семейство, което ми даде любов и ме накара да вярвам в себе си. Въпреки това ти съчувствам и знам, че се боиш.

— Така е, боя се.

— Но защо? Нима искаш да останеш завинаги с този страх, след като ти трябва толкова малко, за да го победиш напълно? Започнала си да се бориш с него още когато майка ти е умряла и си напуснала онази зловеща къща. От начина, по който мислиш за баща си, разбрах, че приемаш онази част от своето минало, но няма да позволиш тя да разбие живота ти. Мислех, че започваш да ми вярваш. — Той протегна ръката си. — Ела с мен, Лейни. Направи тази последна стъпка, нека се свържем завинаги!

Струваше й се, че стои на ръба на тъмна пропаст, а Дийк стоеше от другата страна, обещавайки й щастливо бъдеще, изпълнено с любов. Но между тях зееше бездната на нейните страхове. Струваше й се, че рискът, свързан с преминаването от другата страна, бе прекалено голям — можеше да падне и да се пребие. Тя искаше да бъде с него, но тук, където се чувстваше сигурна.

— Аз не съм тази, която напуска — извика тя, опитвайки се да се защити. — Ти ни изоставяш точно както баща ми е изоставил майка ми.

— Нямам избор! Знаеш това.

— Сигурно и той й е казал подобно нещо.

Безсилие и отчаяние се изписаха върху лицето на Дийк. Наистина ли тя мислеше така за него? Не бе ли направил достатъчно, за да бъде щастлива? След като тя упорито отказваше това щастие, какво повече можеше да направи?

— Значи искаш избор? — попита той уморено. — Добре, имаш го: утре заминавам за Ню Йорк. Когато делото приключи, ще се върна тук, ще прибера багажа на Манди и на Тод и ще ги взема. След като не вярваш, че те обичам, ще те оставя да решиш тогава дали идваш с нас или не. Но децата ми ще дойдат с мен!

 

 

Къщата бе пуста и празна без него… Въпреки олелията, която близнаците вдигаха, въпреки шумното присъствие на госпожа Томас, Лейни се усещаше като в музей. Имаше чувството, че е напълно сама — това й напомняше за къщата в Тулса… Дийк се обаждаше по няколко пъти на ден, за да попита как са бебетата. Повечето пъти говореше с госпожа Томас, а когато Лейни вдигнеше телефона и двамата се държаха студено: тя учтиво го питаше как върви делото, а той също така учтиво се интересуваше за децата. Избягваха всякакви по-лични разговори.

След като се посъветва с доктор Тейлър и получи одобрението му, тя започна всеки ден да прави упражнения и коремни преси до премаляване. Една сутрин успя да се вмъкне в най-тесните си джинси — тогава плесна радостно с ръце и извика толкова силно, че близнаците се събудиха.

Времето се затопли и един ден Лейни реши, че вече може да закара бебетата в училището заедно с госпожа Томас, за да ги видят учениците й. Когато я попитаха за Дийк, тя каза, че имал важно дело в Ню Йорк. Опитваше се да си намира занимания в къщата, но всъщност нямаше нищо за чистене и подреждане. Когато каза на Дийк, че не се нуждае от госпожа Томас всекидневно, той й отговори категорично, че прислужницата остава. Тя не се опита да спори — и без това Дийк се притесняваше, че е сама нощем, и се двоумеше дали да не накара госпожа Томас да се премести временно в къщата им…

По цял ден гледаше децата, но все пак се чувстваше самотна. Господин Харпър се обади да я попита дали наесен ще се върне на работа. Тя отговори уклончиво и призна, че все още не е решила:

— Мога ли да ви кажа по-късно? През август например?

— Трябва да знаем до средата на юни.

Значи изникваше още един проблем, за който щеше да мисли през дългите самотни нощи — тогава й бе най-тежко. Лежеше в леглото и си представяше колко хубаво би било, ако Дийк е до нея. Липсваше й до болка… Преди й се струваше, че покрай грижите за близнаците няма да усети липсата му. Мислеше си, че децата ще изпълват всяка секунда от живота й, но те не можаха да запълнят празнината, която Дийк остави след себе си. С всеки изминал ден я обземаше все по-голяма тъга — това я объркваше, дори я плашеше. Дали така се бе чувствала майка й? Дали не обичаше Лейни, защото не е имало кой да обича самата нея? С оросено от пот чело Лейни се изправи в леглото. Беше осъзнала истината: когато някой не получаваше любов, той не можеше да обича. Дали бе започнала да се отчуждава от собствените си деца? Дали повтаряше грешката на майка си?

Следващата сутрин, когато телефонът звънна, тя беше в кухнята. Бе прекарала тежка, безсънна нощ и едва дочака изгрева на слънцето. Госпожа Томас бе дошла и събираше прането. Децата бяха нахранени, изкъпани и сложени да спят.

Тя погледа телефона няколко секунди, после го вдигна. Сърцето й биеше бързо.

— Ало?

— Добро утро.

Бе толкова приятно да чуе гласа му — топъл и нежен. Спомни си сутринта, в която се бе събудила в леглото му и чу тези думи за пръв път. Но тогава за нея той бе един непознат, а сега бе нейният живот!

— Добро утро.

Дийк заговори делово:

— Предполагам, че делото ще се гледа в четвъртък следобед. При всеки случай до петък клиентът ми вече ще бъде оправдан. — Характерната за него самоувереност я накара да се усмихне и да стисне здраво слушалката. — Лейни, ще ти го кажа само още веднъж: ще дойда в събота и искам да си опаковала багажа. — Той се поколеба, после продължи решително. — Искам да дойдеш с близнаците в Ню Йорк.

— Не се съмнявай, че ще го направя — каза тя, затвори телефона и с усмивка затича по стълбите. — Госпожо Томас — викаше тя, — помогнете ми да опаковаме багажа!

Прислужницата попита изумено:

— Багажа ли казахте? — На лицето й се появи дяволита усмивка. — Значи идва да ви вземе?

— Не, аз отивам при него! Не вдигайте — извика Лейни, когато телефонът започна да звъни. — Не вдигайте дори и да звъни цял ден. Хайде, чака ни много работа.

Докато госпожа Томас изпразваше усърдно шкафчетата с бебешките дрешки, Лейни направи резервации за самолета. Като по чудо те бяха напълно готови след час и половина. Госпожа Томас нареди на съпруга си да ги закара до Тулса с колата на Лейни — на първо време тя щеше да остане при семейство Томас. Кадилакът бе върнат в агенцията за коли под наем още когато Дийк замина за Ню Йорк. Малко преди излитането, след като провериха чантите им, госпожа Томас заплака, осъзнавайки, че нейните „бебчета“, към които спадаше и Лейни, си заминават.

— Нали няма да забравите да се обадите на Дийк? — Лейни се страхуваше, че планът й може да пропадне и ще трябва да стои сама, с две бебета на летището в Ню Йорк.

— Не, веднага щом излетите, ще му се обадя — изплака госпожа Томас. — Трябва да му предам, че полет 345 пристига в Ню Йорк в пет и десет, нали така?

— Да, ако е в съда, непременно му оставете съобщение. Благодаря ви, госпожо Томас, благодаря ви за всичко!

Тя я прегърна, обещавайки й да се видят скоро, когато двамата с Дийк дойдат да оправят формалностите с къщата и мебелите. После заедно с една стюардеса, която носеше Тод, Лейни забърза към самолета от страх, че може да си промени решението в последния момент.

Този ден бебетата бяха кротки като ангелчета — през целия полет се държаха перфектно. Лейни хранеше Тод, защото той бе по-голям лакомник, а една стюардеса нахрани Манди — след това и двамата заспаха. Лейни си мислеше, че по-добре би било да бъдат немирни, тогава нямаше да има толкова време да се замисля за голямото решение, което бе взела, да се тревожи за това как Дийк ще го приеме… Ами ако не дойде да ги посрещне? Разбира се, че щеше да дойде… Дори и да й беше ядосан, той нямаше да позволи децата му да чакат сами на аерогарата. Но все пак тя му бе затворила телефона и отказа да го вдигне отново, макар че звънеше непрекъснато. Как ли се чувстваше той? Когато тази сутрин чу гласа му, Лейни осъзна каква глупачка е била. Тя го обичаше и имаше нужда от него. Беше се поддала на глупав страх, който принадлежеше на миналото. Майка й бе сърдита на целия свят, тя не можеше нито да обича, нито да бъде обичана. Лейни разбра, че и тя щеше да стане като нея, ако остави Дийк, когото обича, да си отиде. Щастието нямаше да падне от небето, тя трябваше да направи тази последна стъпка към него. Наистина това бе свързано с рискове, но си струваше да ги поеме, вместо да остане завинаги сама с тъгата си. Беше се държала егоистично. Дори и ако Дийк не я обичаше, той обичаше децата си и искаше те да имат свое семейство. Лейни не можеше да ги лиши от това, нито тях, нито себе си.

— Затегнете колана си, госпожо Сарджънт. Самолетът се приземява.

Лейни притеснено закопча колана си и провери как са близнаците. Дали изглеждаше добре? Дано дрехите й не са се измачкали. Дали Дийк щеше да забележи, че е отслабнала? Ами ако се разсърди, ако е излязъл от съда по работа? Ако заради нея загуби делото? Беше късно да мисли за всичко това. Самолетът се приземи.

Най-напред слизаха майките с деца. Тод оповести пристигането си с мощен рев, към който се присъедини и сестра му.

— Господи! — простена Лейни, нарами една чанта с пелени, взе Тод и тръгна към сградата на летището. Една стюардеса я следваше с Манди.

Първото, което забеляза сред тълпата, бе сивата коса на Дийк. Той гледаше съсредоточено към входа и ги забеляза веднага, а и нямаше начин да не чуе рева на Тод. Дийк започна да си проправя път през тълпата от посрещачи. Облечен в строг, тъмен костюм, той изглеждаше много изискано. Лейни го гледаше, но не можеше да прочете никакво изражение по лицето му. Чак когато стигна до тях, той се усмихна широко.

— Дийк, чакай малко! — Строгият й тон изтри усмивката от лицето му. Трябваше да бъде сигурна! Струваше й много усилия да зададе този въпрос, но знаеше, че именно сега трябва да разбере истината. — Беше ли искрен, когато ми каза, че ме обичаш?

Близнаците, усетили, че се намират на непознато място, продължаваха да реват. Забързани пътници минаваха покрай тях. Само за миг, който й се стори цяла вечност, той я гледа безмълвно. После се приближи и хвана лицето й в ръцете си. Точно преди да я целуне, каза:

— Господи, разбира се, че те обичам!

Десета глава

— Прилича на лабиринт — каза Лейни, гледайки изобретението на Дийк.

— Да се надяваме, че няма да могат да слязат — каза той през смях. Беше наредил големи възглавници по периферията на леглото в гостната, където лежаха близнаците. — Дори и ако заплашим директора на мебелната къща със стачки или терористична акция, той пак ще каже, че е невъзможно да достави още днес две детски креватчета! Следващия път, когато правиш подобно нещо, ме предупреждавай по-отрано.

— Виж кой го казва! Нима ти ме предупреди, преди да се появиш в Сънивейл?

— А какво щеше да си помислиш, ако някоя нощ вдигнеш телефона и чуеш: „Ало, госпожице Маклиод, може и да не си ме спомняте, но аз съм този, който ви спаси онази вечер в асансьора. Занесох ви в апартамента си, после вие си свалихте дрехите, легнахте в леглото ми и аз ви научих как да…“.

— Бих затворила веднага!

— „… и се чудех дали бихте искали да участвате отново в подобна безнравствена сцена?“ — Гласът му стана по-тих. — „Някой път, когато ви е удобно, като сега например…“

За първи път, откакто го познаваше, Лейни усети леко колебание у мъжа, когото смяташе за най-самоуверения човек на света.

— Е, срещна ли се с доктор Тейлър, преди да дойдеш тук?

Тя хвана едно копче от ризата му.

— Да, срещнах се.

Той преглътна притеснено:

— И… какво каза той?

Тя свенливо повдигна глава и начинът, по който го погледна, му показа това, което искаше да чуе. Не й даде време за повече обяснения, придърпа я и притисна до себе си. Възвърнал увереността си, той я целуна като някой властелин, взел в плен непорочна девойка. Опита се да задържи страстта си, докато я носеше към спалнята, на която за пръв път бяха правили любов. Когато я остави да стъпи на земята, той я притегли към себе си и отново я целуна страстно.

— Не мога да повярвам, че това се случва — прошепна тя, докато той обсипваше с целувки шията й.

— Повярвай, че те обичам с цялото си сърце и че ще продължа да те обичам до края на живота си! — Смарагдовите му очи я гледаха с обожание. — Страхотна си, госпожо Сарджънт, винаги съм те харесвал с този костюм!

— Мислех, че не си забелязал — носеше костюма, с който бе в нощта, когато се срещнаха. До днес той бе висял в гардероба.

— Забелязах. — Той свали сакото й. — Досега не съм имал привилегията да те събличам!

— Нито пък аз теб. — Тя погали с ръка реверите на сакото му, после го свали.

През онази вечер в асансьора той се опитваше непохватно да развърже шалчето около врата й. Сега сръчните му пръсти се справиха много по-бързо. Също толкова съсредоточено тя свали вратовръзката му. Само след секунди нейната блуза падна на пода. Докато гледаше гърдите й, той шепнеше думи, изпълнени с обожание — тя носеше същия сутиен, който бе носила и онази вечер — синята лъскава материя сега се издуваше повече, обгръщайки по-пълните й гърди. Изпод дантелата се подаваше снежнобяла плът. Пръстите му се плъзнаха върху сатена, тя също сложи ръце върху гърдите му и когато усети, че дъхът му се учести, вдигна въпросително очи.

— Продължавай — прошепна той, — прави това, което ти харесва, само защото го искаш, а не защото си мислиш, че аз го желая.

Пръстите й се заровиха в тъмните, тук-там посребрени косми по гърдите му. Тя се наведе и ги целуна.

— Господи, Лейни! — прошепна Дийк. Разкопча сутиена й и тя му помогна да го свали.

За миг дъхът му спря, когато съзря гърдите й. После сложи ръце на гърба й и обсипа шията й с горещи целувки. Стенейки от удоволствие, той се спусна надолу, достигайки набъбналите зърна на пълните й гърди.

— Дийк — изтръгна се от устните й като въздишка.

Езикът му се движеше страстно по чувствителните й зърна, които набъбваха като розови пъпки. Втвърдената плът между краката му допря бедрата й, предизвиквайки силни тръпки в тялото й. Тя шепнеше името му, подобно на някаква молитва; пръстите й бяха заровени в косите му. Устните му се плъзнаха нагоре и се сляха с нейните.

С треперещи пръсти той откопча колана си, хвана полата и чорапогащника й и ги смъкна, падайки на колене до нея.

— Колко си красива! — шепнеше той с любов. Обгърна я с ръце леко, сякаш се боеше, че прегръдката му ще развали тази неземна красота. Започна да целува слабата талия, плоския корем, гъстите косми под него. Тя простена и се олюля. Дийк стана и я прегърна здраво, а Лейни уви ръце около врата му.

Сега само стегнатият слип разделяше телата им. Усещаше топлия й дъх, който докосваше космите по гърдите му. Беше навела глава свенливо, а тялото й бе напрегнато.

— Всичко е наред, Лейни, знам, че отдавна не сме го правили. Можем да спрем, ако искаш. — Нежните му думи я караха да го обича още повече.

— Не, искам те. Искам да те докосвам.

Тя опря чело в силните мускули на гърдите му, после го погали — ръката й се плъзна от рамото през гърдите, към стегнатия корем, после продължи надолу. Дъхът му спря, когато тя махна слипа и обгърна с ръка твърдата му мъжественост.

— Любима моя! — Той я повдигна и я положи на леглото. Отпусна се върху нея, телата им се прилепиха. Целуваха се непрекъснато, наслаждавайки се на удоволствието от допира на голите си тела. После устните му започнаха да се движат по тялото й, обсипваха шията й с леки целувки, нежно хапеха меката кожа по гърдите й, засмукваха зърната им. Продължиха да изследват тялото й, бедрата й, прониквайки накрая навътре към топлия, влажен извор на нейната женственост. — Обичам те.

Думите достигнаха до нея точно когато устните му я целуваха на най-интимното място. В този момент тя потъна във водовъртеж от удоволствие — колкото по-дръзки ставаха ласките му, толкова по-силна възбуда я обземаше. Жадните му устни запалиха в тялото й огнена стихия, която я караше да трепери. Той разбра, че бе готова да го приеме, и се повдигна над нея, шепнейки:

— Кажи ми, ако те наранявам.

В мига, в който очите им, преизпълнени с любов се срещнаха, той навлезе в нея.

— Не се отдръпвай, Дийк — помоли тя и обви краката си около кръста му, привличайки го дълбоко в тялото си.

Той не бе на себе си, когато влажната, тръпнеща празнина на тялото й го пое изцяло.

— Лейни, не е ли прекрасно?

— Да, прекрасно е. Точно така, както си го спомням, дори по-хубаво, много по-хубаво.

Двамата се отдадоха на чувствените вълни, заливащи телата им. Във върховния момент те плачеха и се смееха — неговата огнена любов избухна в нея, заличавайки и последната следа от страх, изпълвайки я с усещането, че беше обичана.

— Забравих да те попитам. Как върви процесът? — Лейни бавно галеше гърдите му, дърпайки нежно къдравите косъмчета.

След като изминаха няколко мига на сладка отмала, те станаха и отидоха да видят бебетата, които въпреки новата обстановка спяха кротко. Когато Дийк каза, че скоро ще стане време за нощното хранене, Лейни го успокои, че вече не ги храни нощем. Върнаха се в леглото и се прегърнаха доволно — Дийк се облегна на възглавницата, а Лейни се настани между краката му, отпускайки гърдите си върху корема му.

— Рано следобед съдът оповести решението си.

— Без съмнение си спечелил.

Той се усмихна горчиво.

— Не точно. Признаха го за виновен за финансови злоупотреби и го осъдиха на пет години условно плюс доста солидна глобичка. Естествено аз обжалвах, но все пак бях доволен.

— Той беше ли виновен?

Дийк се усмихна дяволито:

— Не питай!

Тя се разсмя и се сгуши в него.

— Ти си непоправим!

— Но въпреки всичко ме обичаш, нали?

Нямаше как да избегне отговора. Очите й вече не бяха забулени с тъга както преди, а блестяха от любов.

— Да, обичам те.

— Аз май сам си изкопчих това признание.

Тя се плъзна нагоре по тялото му и прилепи устните си до неговите.

— Обичам те и се кълна, че това е самата истина.

Тя го целуна и той усети със задоволство, че колебанията и страховете й си бяха отишли завинаги. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, това я възбуди отново, но той искаше да говори с нея, затова престана да я гали.

— Утре ще видиш семейството ми.

Тя повдигна глава:

— Дийк, толкова скоро ли?

— Утре вечер е рожденият ден на майка ми, всяка година се събираме. — Той се опитваше да й каже, че няма защо да се притеснява.

— Защо не отидеш без нас? — Тя все още се страхуваше и той го знаеше.

— Мама няма да ми го прости. Ще я зарадвам за рождения й ден, като й покажа теб и близнаците, понеже покрай делото нямах време да й купя нищо, вие ще бъдете моят подарък.

Когато усети, че все още бе притеснена, той я прегърна и я целуна по челото:

— Лейни, аз се гордея, че си моя съпруга. Искам да бъдеш част от семейството ми — те искат много да се запознаят с теб. Ще те тъпчат с лакомства и напитки, ще те целуват и прегръщат. Няма да можеш да вземеш думата, освен това ще избухне истинска война за това кой да държи бебетата. Точно така ще бъде, обещавам ти.

Лейни се усмихна с просълзени очи — всичко това й звучеше като в приказка. Тя никога не бе присъствала на такива весели семейни събирания и не вярваше, че това може да бъде истина.

— Страх ме е, но все пак звучи чудесно.

— Ти си чудесна. — Той я целуна, опитвайки се да й докаже, че както всяко негово обещание досега, и това щеше да бъде изпълнено. Искаше му се да продължи да я целува, но имаше още нещо, което трябваше да изяснят. — Започнах да търся нова къща — каза накрая.

Тя поклати глава, докосвайки с коси ръцете му, които галеха гърба й — дори и това движение, направено несъзнателно, го възбуждаше. Досега Лейни се криеше зад своите страхове и колебания, но под ласките на Дийк тя се измъкна от тази черупка, показвайки, че е жена, способна да обича и да бъде обичана. Сега тя бе по-уверена в чувствата си.

— Това не е необходимо, Дийк, честна дума. Когато ти отказах да живея тук, не беше заради жилището. — Тя го погледна дяволито. — Освен това имам приятели, които са в този блок, нали си спомняш Сали и Джеф? Мисля да им се обадя и да им кажа, че вече съм омъжена и че живея тук.

— И аз искам да ги видя, но не им се обаждай сега…

Устните им се сляха в дълга, чувствена, страстна целувка, после той вплете пръсти в косата й.

— Та да се върнем на въпроса за къщата. Знам, че не обичаш високите сгради заради асансьорите, а и не искам децата ми да израснат, без да имат хубав двор, в който да си играят. Намерих една къща и мисля, че ще ти хареса.

— Направи това, което смяташ за най-добро, Дийк. — Тя обсипваше тялото му с леки целувки, ръцете й го галеха съблазнително.

— Мисля, че това е ергенска квартира, а не уютна семейна къща.

Тя потърка закачливо лицето си в корема му.

— Ще трябва по-скоро да решим какво да правим, защото в момента имаме три жилища.

— Какво ще сторим с къщата в Сънивейл? Ако искаш, ще я купя. — За това, което в момента правеше с него, той би й купил всичко на света. — Може да искаш да ти остане като място, където би могла да се връщаш винаги.

Тя допря бузата си върху бедрото му, галейки силните мускули на краката му, после прошепна:

— Няма да се връщам никъде.

— Лейни — простена той, когато езикът й се плъзна по кожата му. Той я повдигна към гърдите си, поглеждайки я в очите, — толкова съм щастлив да чуя това!

— Аз също съм щастлива.

Обричайки се един на друг, те се целунаха — този обет бе по-силен от всякакви клетви и обещания. Той я прегърна, а тя хвърли поглед към стаята.

— Онази сутрин, когато избягах от тази стая, си мислех, че никога повече няма да се върна тук.

Палаво потърка гърдите си в неговите и се изненада, когато почувства до корема си топлата му втвърдена мъжественост. Очите му блестяха, а ръцете нежно се плъзгаха по бедрата й. Погледът й се замъгли от страст, сърцето й биеше бързо.

— Мислех си, че веднага след като си тръгна, ще ме забравиш. О, Дийк, защо започна да ме търсиш?

Дъхът му спря, когато бавно, но решително тя отново го прие в тялото си.

— Знаех, че ти си жената, с която искам да прекарам целия си живот. — Пръстите му се плъзнаха по бедрата й, обхващайки здраво ханша й. Гъвкавото й тяло се движеше ритмично. — Ти и никоя друга! Исках да бъдеш част от живота ми и те намерих. Трябваше да го направя! Господи, Лейни…

С един страстен тласък той проникна в нея. После се надигна и обхвана гърдите й, тя отпусна глава назад, усещайки плътта му в себе си. Лейни предвкусваше приближаването на върховното удоволствие. Само след миг то избухна като мощен вулкан, който ги издигна до неподозирани висини. Сърцата им преливаха от щастие, телата им бяха изпълнени с наслада, душите им се сляха в едно цяло, което никой никога нямаше да раздели.

 

 

— Дийк, спиш ли! А знаеш ли какъв ден сме днес?

— Да, събота.

— Не, имам предвид датата.

Той се обърна по корем, подпря се на лакти и я погледна. Днес бяха излезли да обядват на поляната, обграждаща величествената къща в стил „Тюдор“, която бяха купили. Лейни и Дийк лежаха на едното одеяло, а близнаците на другото. Всички се припичаха на топлото лятно слънце. Бяха ходили до Арканзас, за да оправят формалностите около къщата — върнаха ключовете на хазайката. Повечето мебели раздадоха на приятели и донесоха само няколко в Ню Йорк. Подариха мерцедеса на сащисаната госпожа Томас. Лейни се обади на господин Харпър, за да му каже, че се отказва от работата. Само няколко дни след като се преместиха в новата къща, тя намери работа в близкото начално училище. Дийк одобри решението й, осъзнавайки, че тя не трябва да се чувства затворена и изолирана. Нямаше нищо чудно в това, че страдаше от клаустрофобия — беше израснала между четири стени, сред безжизнена, задушаваща атмосфера. Той щеше да я обича, но в същото време щеше да я кара да се чувства свободна.

— Датата ли? — попита той. Хвана я за глезена, мускулите на крака й се стегнаха.

— Чакай, Дийк, трябва да ти кажа нещо.

— И аз. Имаш много съблазнителни бедра. И не само бедра, цялото ти тяло е съблазнително и няма да му се наситя никога! Искаш ли да се любим тук, под дърветата? — Ръката му се пъхна под панталона й. Тя не се отдръпна, но го гледаше сериозно. Той свали ръката си. — Какво има?

Начинът, по който се съобразяваше с настроенията й, я караше да го обича повече.

— Имаме годишнина. Точно преди една година се видяхме за първи път в онзи асансьор.

— Не бях се сетил за това — каза той и се изправи.

— Имам подарък за теб. — Тя извади една кутийка от кошницата за пикник и му я подаде. — Не знам дали ще ти хареса.

Втренчи се в нея за няколко секунди — тя познаваше този поглед. Няколко пъти бе присъствала на негови дела — очите му бяха безмилостни, проницателни. Задавайки умело въпросите си, Дийк гледаше свидетеля дълго и изпитателно, сякаш четеше мислите му. Този поглед смущаваше всеки, който се опитваше да лъже. Но Лейни не лъжеше. Тя наистина не знаеше дали той ще хареса подаръка. Дийк го отвори. Без да каже нищо, той извади от подплатената с кадифе кутийка една златна халка.

— Не трябва да я носиш, ако не желаеш — каза тя свенливо. — Но аз не съм ти дала нищо за сватбата ни, дори и халка.

Дъхът й спря, когато той й върна кутийката.

— Моля те, сложи ми я ти.

Тя извади халката и я сложи на пръста му. Тогава той хвана ръката й:

— Как може да казваш, че не си дала нищо за сватбата ни? Ти самата си най-скъпият подарък. — Той се приближи и обгърна главата й с ръце. Устните им се сляха в пламенна целувка. — Щях да изчакам, когато довечера излезем на вечеря, но… — Той извади една кутийка от джоба на сакото си и я подаде.

— О! — възкликна тя, бършейки сълзите от очите си. — Значи не си забравил!

— Как бих могъл да забравя най-великия ден в живота си?

Тя махна лъскавата хартия. Под нея имаше дълга и тясна кутийка. Върху бяла сатенена подплата лежеше красив златен медальон с дълга верижка. Лейни го извади с благоговение и отвори капачето — на едната половинка имаше миниатюрна снимка, на която бяха тя и Дийк. Спомни си, че един от братята му ги бе снимал по време на семейното празненство. Допрели главите си, те се усмихваха щастливо. В другата половинка имаше снимка на близнаците — на три месеца, легнали един до друг. Лейни не можеше да говори — бе прекалено развълнувана.

— Има и надпис — каза тихо Дийк.

Отзад бяха гравирани думите:

„Нашето семейство, нашата любов.

Винаги твой:

Дийк“.

Той взе медальона от треперещите й пръсти и го сложи на шията й. Лейни го поднесе към устните си и го целуна, после го остави да падне върху гърдите й.

— Обичам те до болка!

Този път не само устните им, но и телата им се сляха в едно. Отпуснаха се върху одеялото. Ръката му се пъхна под памучния пуловер и обгърна голите й гърди — топли, тръпнещи от любов. Свали пуловера и се втренчи в игривите сенки, които затанцуваха върху гърдите й. Наведе се и устните му, подобно на слънчевите лъчи, затанцуваха по меката плът.

— Дийк, недей. Прислугата…

— Днес имат почивен ден, не помниш ли?

— Ами бебетата? — Гласът й не звучеше много убедително.

— На тях не им пука изобщо.

Погледнаха към децата. Закръглените им розови личица бяха доказателство за щастливата среда, в която растяха.

— Не са ли чудесни? — каза нежно Лейни.

— Да. Знаеш ли, това е много интересно. Всеки път, когато в Ню Йорк токът спре, девет месеца по-късно се появяват рекорден брой бебета. Доколкото знам обаче, малко мъже са успели да се възползват от онова спиране на тока, но това е разбираемо, то беше само за десет минути…

Лейни се засмя весело, после устните й докоснаха неговите.

— Тогава ти си едно десетминутно чудо, защото не можеш да отречеш, че за толкова малко време успя със сигурност да допринесеш за прираста на населението.

Той се усмихна дяволито, самоуверено, така както й харесваше. Ръката му се промъкна между телата им, разкопчавайки първо нейните, после неговите джинси. Секунди по-късно тя усети твърдата му мъжественост.

— Не съм ли ти казвал, че съм човек, който постига бързи резултати?

Трябваше да признае, че беше така, особено след като той бързо намери влажната, тръпнеща топлина между бедрата й.

— Лейни, скъпа моя…

Не можеше да му се отрече, че винаги знаеше и какво да каже…