Сандра Браун
Дръзко предложение (1)

Първа глава

— Мис Аштън — каза Хейли, като натисна светещия бутон на вътрешния телефон.

— Мис Аштън, обажда се Доусън — по дразнещия шум Хейли Аштън се досети, че пазачът говори по клетъчния телефон. — Най-добре е да дойдете веднага до Сайдуиндър. Тук всички са полудели и никой не може да обясни какво точно се е случило.

Хейли веднага разбра, че работата не търпи отлагане. Въздържаният благовъзпитан мистър Доусън очевидно беше много разтревожен.

— Какво има? — запита тя с професионално спокойствие.

— Ами, някакъв мъж тук се е разкрещял на всички като подивял. Казва, че нещо се е случило с дъщеря му. Доколкото разбрах, момичето се е втурнало към дамската тоалетна и се е заключило там. Вече се събра доста голяма тълпа. Хората подхвърлят какво ли не…

— Веднага идвам!

— Да ви изпратя ли кола? Горещо е като в…

— Не, ще изтичам през двора — бързо го прекъсна Хейли. — Доусън, опитай се да успокоиш хората. Особено бащата.

— Добре.

Той изключи предавателя си и Хейли се втурна през вратата, като извика през рамо към асистентката си:

— Поеми нещата тук, Шърлин!

Остъкленият офис на Хейли се намираше близо до увеселителния парк. Септемврийската жега я блъсна в гърдите, докато си пробиваше път сред тълпата от посетители, които, понесли камери и влачейки децата си за ръце, влизаха през въртящите се врати в парка.

Някакъв посетител спираше опашката, спорейки със служителката до вратата за билет с намаление. Притеснено, момичето въздъхна с облекчение, щом забеляза Хейли.

— Мис Аштън…

— Проблеми ли имате, сър? — Хейли се насочи направо към целта, за да спести време. Мислите й бяха заети с неприятностите при Сайдуиндър.

— Да — войнствено започна мъжът. — Дамата твърди, че не мога да вкарам детето си в парка с този намален билет. То е само на три години. Така или иначе няма да може да се вози само на големите съоръжения. Помислих си…

— Моля ви, сър, въведете семейството си в парка. Сигурна съм, че този билет е напълно достатъчен — забързано отвърна Хейли. Решението й не бе честно спрямо управата на парка, нито към служителката, а още по-малко към останалите посетители, които заплащаха пълната такса за тригодишните си деца, но пред нея стоеше по-сериозен проблем. После щеше да се разбере с недоволната контрольорка.

Като кимна леко в отговор на благодарствените излияния на мъжа, Хейли мина през вратата и се отправи към високата, боядисана в сиво дървена ограда, която отделяше обществените места от оградения двор за служителите в центъра на парка. Развлекателният парк винаги беше претъпкан в събота следобед, а колкото повече хора имаше, толкова по-голяма беше възможността за възникване на различни кризисни ситуации. Като директор, отговарящ за отношенията с посетителите, Хейли беше свикнала да се справя с различни неприятности, възникнали по човешка или по божия воля.

Сандалите й с ниски токове не бяха много подходящи за джогинг, но тя тичаше бързо през обширното асфалтирано пространство, което проблясваше в необичайната за сезона жега. Бялата й пола се увиваше около стройните й крака. Усещаше струйките пот, които попиваха в зелената памучна блуза, точно там, където бе дискретно пришита емблемата на парка, малко над пластмасовата табелка с името й. Слава богу, че днес бе прибрала косата си на кок. В противен случай къдриците с цвят на мед щяха да се спускат безразборно върху раменете й в лепкавата жега.

Хейли стигна до отсрещната страна на оградения двор за рекордно кратко време и мина през вратата. Провинциалният пътуващ театър, където ученици от колежа представяха ревюта по шест пъти на ден, точно се празнеше и тя се смеси с тълпата.

По тревожното й лице плъзна състрадателна усмивка. Малко момиченце се е скрило в дамската тоалетна! Какво ли може да му се е случило? Въпреки че много бързаше, Хейли се наведе да вдигне една угарка, която някой небрежно бе захвърлил. Всеки служител, забелязан да подминава какъвто и да е боклук по земята, се уволняваше веднага. Цяла армия работници, облечени в зелени униформи, имаха грижата да поддържат парка чист като приемната на възрастна дама.

Хейли прекоси един от многото големи магазини за подаръци, в които се продаваха плакати, тениски, сувенирни чаши за кафе и други дреболии. Бизнесът им беше процъфтяващ.

Тълпата в сувенирния магазин не можеше да се сравнява с тази, насъбрала се пред вратата на дамската тоалетна близо до Сайдуиндър. Влакът в партера беше с такива огромни размери, че Хейли никога не се бе осмелила да се качи на него. Но сега изобщо не му обърна внимание.

— Извинете, извинете, моля — любезно, но твърдо говореше тя, докато си пробиваше път между хората. Заобиколи един мъж, който ближеше топящ се сладолед, и се запрепъва към Доусън.

— Доусън — протегна се и го потупа по рамото, за да привлече вниманието му.

Той се обърна.

— Мис Аштън, слава…

— Това ли е личността, която очакваме цяла вечност?

Гласът беше твърд, презрителен, нетърпелив и преливаше от гняв. В него се четеше бегъл намек, че Хейли не заслужава очакването. Тя се извърна, за да срещне чифт стоманени сиви очи изпод свъсени тъмни вежди.

— Аз съм Хейли Аштън, директор по…

— … отношенията с посетителите — подигра я той и плъзна поглед по табелката с името й. — Спестете ми длъжността си. Имам нужда от съдействие — едва тогава отново вдигна очи към лицето й. Стори й се, че гневът му плющи към нея с всеки удар на сърцето му. Той замълча, примигна и продължи: — Нещо се е случило с дъщеря ми, а аз стоя тук, заобиколен от некомпетентни глупаци — докато говореше, устните му едва се движеха.

— Моля ви, сър, успокойте се и ми кажете какво се е случило — авторитетно се обърна към него Хейли. — Като изпускате нервите си, не помагате нито на себе си, нито на дъщеря си, нали?

Ако случаят не беше толкова спешен, Хейли щеше да се въздържи от подобна забележка. Този мъж не изглеждаше от хората, които понасят с лекота критиката, ако изобщо я понасяха. Но обидите и гневът му само още повече утежняваха проблема.

Той се втренчи в студените зелени очи на Хейли. Нейното спокойствие се изправи срещу неговото нетърпение и спечели. Мъжът отстъпи неохотно и продължи с по-спокоен тон.

— Стояхме на опашката за онова нещо там… — посочи с ръка към влакчето. — Внезапно, без някаква видима причина, дъщеря ми пребледня като призрак и закрещя. После се втурна към дамската тоалетна. Затичах се след нея, но бях пресрещнат от една войнствена служителка, която не ме пусна вътре. Аз…

— Момичето още ли е вътре? — запита Хейли Доусън, като обърна гръб на мъжа.

Доусън кимна.

— Как се казва? — попита тя бащата, чието безсилие се удвои от факта, че е пренебрегнат.

— Как се казва? — изръмжа той. — За бога, какво значение има това? Може да й се е случило нещо ужасно, а вие стоите пред мен като робот и ме питате…

— Как се казва?

Той прокара пръсти през тъмната си коса, която вече беше доста разрошена от подобни жестове.

— Казва се Фейт, по дяволите! Фейт.

— Благодаря — каза Хейли.

Тя забърза към вратата на дамската тоалетна и извика през рамо:

— Доусън, моля ви, разпръснете хората. Изпратете за кола и уведомете в лечебницата, че може да им закараме пациентка.

Хейли не се обърна, за да провери дали нарежданията й ще бъдат изпълнени. Знаеше, че точно така ще стане. Нито пък погледна към високия широкоплещест мъж, който я гледаше като войник, решен да търси отмъщение.

Влезе в прохладното преддверие на тоалетната и изчака за момент, докато очите й привикнат със сумрака след ослепителната слънчева светлина отвън. Служителката я изгледа с облекчение. Преди да успее да я запита каквото и да било, тя се впусна в подробно обяснение на онова, което й беше известно.

— Мис Аштън, тук е пълно с дами. Точно почиствах една от мивките, когато това малко момиченце нахълта вътре, като пищеше и плачеше. Опитах се да отворя вратата, но то не иска да излезе. Дори се опитах да се покача на една от тоалетните чинии в съседната кабина и да надникна вътре. То се е свило в ъгъла и плаче така, сякаш ще му се пръсне сърцето. А онзи полудял мъж връхлетя тук и се държа отвратително. Останалите дами се разкрещяха, защото помислиха, че е някакъв перверзен тип, който е уплашил малката. Изгоних всички навън. Казвам ви, аз…

— Благодаря ви, Хейзъл — каза Хейли, за да прекрати обясненията, които сякаш щяха да продължат вечно. — Защо не ме изчакате навън? Ако ми потрябвате, ще ви повикам. И моля ви, не пускайте никого вътре.

— Да, мадам.

Хейли се приближи до последната кабина и внимателно натисна дръжката.

— Фейт? Моля те, пусни ме да вляза. Искам да ти помогна. Баща ти много се безпокои за теб.

Отвътре се чу ридание. После няколко хълцания. И няколко подсмърчания. Хейли се възползва от настъпилата тишина. Говорейки нежно, тя продължи:

— Моето име е Хейли. Каквото и да не е наред, можеш да ми кажеш — след това инстинктивно добави: — Не е нужно никой друг да научава за проблема ти, ако така предпочиташ. Дори баща ти.

Хейли знаеше, че това е обещание, което едва ли щеше да бъде в състояние да изпълни, но в момента то беше начин да накара момичето да отвори вратата.

— Вие… вие няма ли да кажете на никого? — въпросът беше едва доловим.

— Не, ако ти не искаш.

— Срам ме е! — ново ридание. — Но ме боли!

Хейли се разтревожи още повече. Хвърли поглед през рамото си, опасявайки се, че мъжът може да нахълта в помещението, независимо от нареждането никой да не я безпокои.

— Какво те боли?

Дочу шумолене на дрехи, преди металната заключалка да се превърти. Вратата се отвори навътре и в отвора застана момиче на около единадесет години. Беше облечено спретнато, с маратонки и къси панталони и притискаше към слабичките си гърди със стиснати ръце подходяща блузка.

Тъмнокестеняви опашки, завързани с розови панделки, се спускаха от двете страни на главата. През очила с рамки от черупка на костенурка към Хейли погледнаха две разплакани сиви очи. „Очите на баща й“ — помисли си Хейли и се запита защо така точно беше запомнила цвета им.

— Здравей, Фейт — каза тя и отстъпи назад, подканяйки мълчаливо момичето да излезе.

— Здрасти — то пристъпи нерешително напред и сведе очи към кахления под.

— Можеш ли да ми обясниш какво се е случило? Какво те боли?

Детето прехапа устни и Хейли забеляза металния отблясък на скоби.

— Ами… хмм… Ужили ме пчела.

— О, не! — възкликна Хейли, изпълнена със съчувствие. — Да не би да си алергична към пчелите?

Фейт сви рамене.

— Не мисля. Искам да кажа, че не смятам, че ще умра или нещо такова. Те просто жилят.

— И къде точно те ужили?

— Близо до Сайдуиндър.

Хейли прехапа устни, за да скрие усмивката си.

— Знам. Попитах къде по тялото ти.

— О! — Фейт бързо погледна жената и веднага отново сведе очи. — Ето тук — обясни тя и смъкна бързо блузката, сякаш щеше да промени решението си, ако трябва да мисли по-дълго.

Хейли забеляза две червени подутини върху нежната млада гръд, по която се виждаха първите признаци на настъпващата женственост. Внезапно тя разбра всичко. Край притеснения баща не беше забелязала майката. Когато я бе ужилила пчелата, Фейт бе изпитала неудобство да му каже къде точно я боли.

Сърцето на Хейли се отвори за това дете. Тя си спомняше как по време на собствения си пубертет непрекъснато бе търсила уединение и с какъв болезнен срам бе посрещала всяка промяна на тялото си.

Приближи се до един умивалник и намокри със студена вода книжна салфетка. Опита гласът й да прозвучи делово:

— И как според теб пчелите са влезли там? — усмихна се тя.

— Протегнах се да хвана едно от знамената на пилоните. Там имаше някакви храсти.

— Орлови нокти.

— Да, и ухаеха наистина чудесно. Както и да е, сигурно са влезли през ръкава на блузата ми — устните отново затрепериха. — Смятате ли, че татко много ми се сърди? Постъпих като глупачка.

Хейли потисна нова усмивка, докато притискаше навлажнената кърпичка към крехките гърди на момичето. Задържа я там за момент, докато Фейт я пое с ръка.

— Смятам, че ще се успокои, когато разбере, че става въпрос само за ужилване от пчела — увери я Хейли. — Не че ужиленото не боли ужасно. Но не му позволявай да те тревожи. Мъжете не разбират как ние, жените, понасяме тези неща, нали?

Разтворила широко очи, Фейт кимна към красивата жена, която сякаш разбираше всичко.

— Не, той нищо не разбира. Мисли си, че аз все още съм бебе.

— Е, всеки може да забележи, че в действителност си пораснала. Как е очаквал да постъпиш? Да разкъсаш блузката си пред всички хора навън и да започнеш да крещиш, че те е ужилила пчела?

Лековатата шега доведе до очаквания резултат. Фейт се засмя. Хейли прикри задоволството си.

— Защо не облечем тази блузка отново? Продължавай да притискаш влажната салфетка до ужиленото място. Ще се придвижим с една от количките за голф до лечебницата и аз ще те намажа с един от онази божествени мехлеми, които веднага ще облекчат болката ти. След това ще изпием по една кола. Как ти звучи? — Фейт нервно погледна към вратата и Хейли добави: — Тълпата се е разпръснала. Накарах един от охраната да я разгони. Но ние наистина не можем да останем тук.

Фейт се засмя. Облече блузката си и Хейли й помогна с копчетата. Момичето постави ръка до гърдите си, за да задържи студения компрес. Хейли изтри с мокра кърпа лицето му. Единственият белег от преживяния стрес бяха подпухналите очи и зачервеният нос.

Хейли обви с ръка слабичките рамене на детето и тръгна към вратата. Точно както се беше надявала, наоколо нямаше любопитни наблюдатели. Бащата на Фейт стоеше като замръзнал, вперил поглед към вратата, но се оживи веднага щом се появиха.

— Фейт, добре ли си? — настойчиво запита той.

— Да, татко, добре съм — плахо отговори тя.

— Какво, за бога… те накара да се държиш така?

Хейли прекъсна кръстосания разпит, решавайки, че ще бъде най-добре, ако го отложат за по-късно.

— Ще откарам Фейт до лечебницата с една от количките за голф. Мисля, че е добре, но искам да съм сигурна — отсече тя и поведе момичето към количката, която Доусън беше поръчал за тях.

— Вижте, мис…

— Мистър Доусън с удоволствие ще ви покаже пътя — хладно се обърна Хейли към мъжа, докато включваше двигателя на малката кола и внимателно заобиколи група буйни тийнейджъри. Ако се бе обърнала назад, щеше да го види, застанал изправен с ръце на кръста, да мята към нея такива погледи, сякаш щеше да му достави върховно удоволствие да я удуши.

Докато стигнат до лечебницата, Хейли и Фейт бяха станали приятелки. Двете бъбреха оживено, когато спряха пред малкото тухлено здание. Тъй като сестрата беше заета с един мъж на средна възраст, страдащ от силна преумора, Хейли отведе Фейт в една малка амбулатория.

— Кажи ми, ако ти причиня болка — мърмореше тя, докато изстискваше мазен крем от сребриста тубичка върху подутините на гърдите на момичето.

Точно когато свършиха, чуха вратата да се отваря рязко и решителни стъпки да се отправят към рецепцията.

— Това е татко — мрачно каза Фейт. — Той страшно ще ми се разсърди.

— Остави аз да се оправям с него. А сега искаш ли една кола? — спокойно каза Хейли.

— Да, ако обичаш. Имаш ли нещо против да я изпия тук?

Хейли се усмихна, разбирайки нежеланието на Фейт да се изправи пред баща си.

— Можеш да останеш тук колкото искаш.

Тя затвори вратата след себе си и веднага се озова пред мъжа, който сновеше напред-назад пред бюрото на сестрата.

— Къде е Фейт? — властно запита той.

Хейли беше наясно, че никога досега не се бе сблъсквала с толкова груб мъж.

— В амбулаторията — отвърна тя и тръгна към хладилника, поставен до отсрещната стена. — Казах й, че ще й занеса една кола.

— Кола! — избухна той. — В такъв момент тя пие кола?

Хейли спокойно го подмина, взе една кутия кола и влезе в другата стая, без да продума повече. Фейт седеше върху леглото за прегледи, четеше плакатите против тютюнопушенето и клатеше дългите си стройни крака.

— Благодаря ти — любезно каза тя, когато Хейли й подаде напитката.

Хейли погледна момичето внимателно и запита:

— Фейт, къде е майка ти?

Момичето сведе поглед към гърдите си и продума:

— Тя почина. Преди няколко месеца.

Точно както бе предположила Хейли.

— Смятам, че трябва да кажа на баща ти, че те е ужилила пчела, не мислиш ли? — Фейт кимна и жената потупа леко голото коляно на детето, преди да се измъкне през вратата отново, затваряйки я плътно след себе си.

Бащата се бе подпрял на ръба на кожения диван, но се изправи веднага при появяването на Хейли.

— Може би ще искате да седнете отново — каза тя. — Трябва да попълня няколко формуляра.

Отправи се към бюрото, като се опитваше да не забелязва гнева му. Извади необходимата бланка, в която се отбелязваха станалите инциденти, и я постави на пишещата машина.

— А сега, как…

— Вървете по дяволите с проклетите си формуляри, мис Аштън. Искам да знам всичко за дъщеря си, и то веднага! — гласът не беше толкова силен и груб, както преди, но два пъти по-суров. Той се отдалечи от дивана и застана до нея.

Тя вдигна очи към него. Беше се облегнал на дланите си и широките му рамене изглеждаха като навес над бюрото. Лицето му беше съвсем близо до нейното. Обезпокоително близо. За първи път тя погледна на него като на мъж, а не като на опърничав посетител, който бе превърнал един обикновен ден в истинска лудница.

Впитите му в нейните очи бяха точно толкова студени и решителни, колкото бе забелязала и преди. Носът му беше издължен и тънък, като леко се разширяваше в ноздрите. Устата му беше широка, в момента присвита в решителна гримаса, но ако беше спокоен, сигурно би била пълна и чувствена.

Брадата и челюстта му бяха твърди и упорити и показваха сила на волята, която би била заплаха за всеки, дръзнал да се изправи насреща му. Косата му все още беше разрошена, но лежеше върху главата в добре оформени кичури, привлекателно изпъстрени със сребърни нишки по слепоочията.

Синя риза се опъваше върху широките гърди и разкриваше силните мускули на ръцете. Дънките, по-тъмни от ризата, обхващаха плътно тесния му ханш и здравите бедра. В основата на врата, през разтворената яка, Хейли забеляза тъмни косми, които навярно покриваха цялата му мускулеста гръд.

Наведен над нея по този начин, той изглеждаше много по-застрашителен, отколкото когато бяха заобиколени от любопитната тълпа. Неговата сила не беше нещо, срещу което човек можеше да излезе. Само глупак би опитал. Самата му мъжественост беше неговата сила. Тя преглътна с усилие и осланяйки се на професионалното си поведение, каза:

— Фейт е била ужилена от пчела. Намазах мястото с антисептичен и обезболяващ крем. В момента тя си почива.

Той изпусна въздуха ведно с въздишка на облекчение. Изправи се и изтри потното си чело с опакото на ръката си. След като беше разбрал, че дъщеря му не я заплашва никаква опасност, Хейли отново се почувства жертва на пронизващите му язвителни очи.

— За какво тогава беше цялата тази суетня? Защо просто не ми каза какво й се е случило, ами хукна да се крие?

— Пчелата е влязла под блузата й. Ужилила я по гърдите — тя погледна твърдо. Той отвърна на погледа й. Сивите очи и решителната уста не издаваха никакво вълнение. — Вашата дъщеря се превръща в млада дама, мистър…

— Скот.

— … мистър Скот. Тя изпитва съвсем естествено неудобство от промените в тялото си. Уплашена от болката и от мястото на ужилването, Фейт се е срамувала да ви обясни.

— Но това е глупаво. Аз знам как изглеждат женските гърди.

Поради някаква причина, която не можеше да назове, Хейли внезапно почувства, че й става горещо и трудно диша. Присмя се на себе си, задето реагира детински като Фейт.

— За вас това може и да е глупост, мистър Скот, но за впечатлително и чувствително дете на възрастта на дъщеря ви би било много унизително да… да се разсъблече пред вас.

— Аз съм й баща — възрази той, разкривайки нетърпимостта си към женската логика.

— Въпреки това, мистър Скот. Знам, че ви е трудно да разберете, но, моля ви, поне опитайте. Фейт е много разстроена. Тя се бои, че сте й много сърдит.

Той изруга тихо и отново се отпусна върху дивана. С трепереща ръка приглади няколко пъти брадата си. Изглеждаше като мъж, който се опитва да разбере нещо, в което му липсваше всякакъв опит. Когато отново вдигна поглед към Хейли, тя забеляза някаква мекота в стоманеносивите очи.

— Предполагам, че и аз реагирах като Фейт.

Хейли се усмихна.

— Това е съвсем обяснимо. Простете ми, но аз попитах момичето за майка му. То ми обясни, че съвсем неотдавна сте изгубили съпругата си.

— Тя не ми беше съпруга.

Забелязвайки как лицето на Хейли внезапно пребледнява и обърканото й изражение, той се опита да обясни:

— Беше ми съпруга, когато Фейт се роди, но скоро след това се разведохме. През цялото време детето живееше при майка си. Моника загина при инцидент с лодка преди няколко месеца и Фейт се премести при мен — устата му се изкриви в самосъжалителна усмивка. — Както виждате, тепърва ми предстои да се уча да бъда родител.

Хейли се загледа в ръцете си, след това свенливо вдигна очи към него.

— Да бъдеш единствен родител е тежко за всеки. При тези обстоятелства мога да разбера защо двамата с Фейт все още трябва да привиквате един към друг.

Но защо разговаряше с този мъж така откровено за толкова лични неща? Все пак той започна пръв, нали? Да се осмели ли да му даде още един съвет, без да бъде помолена за това?

— Моля ви, запомнете, че няма нищо по-чувствително, изискващо повече търпение и деликатност от едно момиче в пубертета.

Тъмните ресници моментално закриха зелените очи на Хейли. По лицето й, допреди малко толкова бледо, плъзна руменина. Вместо да срещне проницателния му поглед, тя се обърна отново към машината и със сериозен глас каза:

— Трябва вече да се връщам в офиса си, но преди това се налага да попълня този формуляр — нагласи листа и попита лаконично: — Цялото ви име?

— Скот. Тайлър Скот.

Ръцете й замръзнаха върху клавиатурата. Устата й пресъхна. Сърцето й като че ли се изкачи в гърлото. По цялото й тяло премина тръпка.