Сандра Браун
Дръзко предложение (2)

Втора глава

Формулярът за станалия инцидент бе изтръгнат от пишещата машина без някой да си направи труда да освободи лостчето за хартията. Със съвършена точност смачканият лист полетя във въздуха и се приземи в центъра на празното метално кошче за отпадъци.

— Смятам, че бихте могли да пренебрегнете задължителната процедура този път, нали, мис Аштън? — хладно запита той. — В края на краищата всички рапорти за станалите инциденти се озовават на моето бюро, а аз вече знам за този с подробности. Не смятам, че увеселителният парк носи някаква отговорност за свършеното от една пчела, която е действала така, както й е отредила природата. Все пак ще се погрижа всички храсти да бъдат напръскани отново още преди да бъде закрит сезонът, за да предотвратя подобно нещо занапред.

Докато говореше, той се разхождаше из стаята с ръце в джобовете, като разглеждаше с подчертан интерес плакатите и бележките, залепени на стените. Хейли стоеше като вкаменена зад машината. Какво беше казала на този мъж? Беше ли се държала грубо с него? Да, точно така се бе държала. Беше отказала да му даде информация за дъщеря му. Беше го накарала да извърви пеш разстоянието от Сайдуиндър до амбулаторията. Господи, трябваше да е щастлива, ако успееше да задържи работата си до утре по същото време. Той можеше да я уволни веднага.

С периферното си зрение улови как мистър Скот става от дивана, заобикаля бюрото и застава до нея. Широко отворените й очи забелязаха скъпия колан на кръста му, издължения строен торс, впечатлителните му гърди и загорялата кожа на шията му.

Когато очите й срещнаха втренчения му в нея поглед, тя се присви от триумфалното изражение върху лицето му.

— Точна така, мис Аштън — меко каза той. — Аз съм собственикът на този парк. Но това, което непременно трябва да имам предвид, е как моите служители се справят в екстремни ситуации. Ще проявя небрежност към посетителите на увеселителния парк, ако не го правя, нали?

За първи път, откакто бе разкрил самоличността си, Хейли заговори, но гласът й беше като прегракнал.

— Така е — унило се съгласи тя. „Започва се — каза си мислено. — Той или ще ме смаже и ще ме подложи на проверка, или ще ме изхвърли веднага. Но през цялото време се държеше толкова предизвикателно“ — опита да се оправдае пред себе си тя.

Впечатлена от лекцията му, тя го гледаше изненадана, когато той се насочи към вратата на амбулаторията и я открехна леко.

— Фейт? Добре ли си вече? Все още се надявам да се качим на онзи влак край Сайдуиндър.

Вратата се отвори и Фейт застана на прага. Тайлър Скот й се усмихна нежно и я ощипа по брадичката.

— Здрасти. Много ме притесни. Сега по-добре ли си?

— Да, татко. Съжалявам, че постъпих като глупачка. Бях прекалено… Искам да кажа… Беше толкова…

— Не е необходимо да ми обясняваш. Мис Аштън вече го стори вместо теб. А сега й благодари и да вървим. Освен ако не си решила да прекараш в амбулаторията остатъка от деня — подразни я той.

— Не — разсмя се Фейт. Изглеждаше така, сякаш има намерение да обвие ръце около кръста на баща си, но не стори нищо подобно. Вместо това се обърна към Хейли, която все още седеше в хромирания стол, сякаш беше прикована към него завинаги.

— Благодаря ти, Хейли. Не знам какво щях да правя, ако не беше се появила. Ти си супер!

— Благодаря ти за комплимента. Радвам се, че ти бях полезна. Смяташ ли, че ужиленото ще те боли много, докато се прибереш вкъщи?

— Не, вече не усещам никаква болка.

— Следи дали няма да се появят някакви отоци или зачервявания. Понякога ухапванията от насекоми предизвикват сериозни проблеми — колкото и трудно да беше, тя издържа суровия поглед, който непрекъснато усещаше върху себе си. — Може би ще вземете някои успокоителни кремове за нея, мистър Скот.

— Добър съвет, мис Аштън. Какви по-точно?

Забързано записа наименованието на успокоителния мехлем върху хартията и му я подаде. Вместо да поемат листчето, силните пръсти се обвиха около китката й.

— Ще поддържам връзка с вас — каза той с нисък заплашителен глас. За да подсили значението на думите си, той потърка палеца си в средата на дланта й. Едва след като взе бележката, освободи ръката й.

— Фейт? — отвори вратата и изведе дъщеря си навън в жегата, докато Хейли трепереше от лошо предчувствие.

Как можа да допусне такава ужасна грешка? От първия миг, в който видя Тайлър Скот, той непрекъснато я дразнеше. Тя наистина се бе държала грубо с него. Наистина бе изпитвала перверзно удоволствие от нарастващия му гняв. Наистина със злорада наслада го бе накарала да извърви голямото разстояние до лечебницата, въпреки че в количката за голф имаше достатъчно място за него. Злобата никога не е била нейна характерна черта.

Написа на сестрата бележка, в която й обясняваше какво се беше случило, и напусна амбулаторията. Дали не трябваше да повика останалите служители и да ги уведоми, че работодателят им е в парка? Не. Вече беше предизвикала гнева на мистър Скот. Докато не разбере решението му, щеше да си мълчи и да се надява колегите й да се справят по-добре, ако случайно се натъкнат на собственика на парка.

Бързо прекоси двора, без да си дава сметка накъде върви. През последните четири години увеселителният парк беше нейният свят. Познаваше всяка алея, всяка вадичка, магазин, театър като петте пръста на ръката си. За да изпълнява задълженията си както трябва, тя се бе запознала с всеки аспект от дейността на парка.

Да върши работата си добре беше нейната най-голяма амбиция. Беше известна с компетентността си. Щяха ли всички да бъдат изумени, когато научеха, че е уволнена за това, че се е скарала с един посетител, който случайно се бе оказал Тайлър Скот?

Беше работила в парка близо година, когато той бе продаден на Тайлър Скот и неговата компания в Атланта, с което стана само една малка част от огромна корпорация. Империята на Скот включваше няколко компании, дъскорезници, компютърна фирма, търговски център, строителна компания, както и различни други предприятия.

Из увеселителния парк се носеше нещо като виц, според който Тайлър Скот не беше реална личност, а група от болнави старци. Тъй като никой не го беше виждал и всичките му предприятия се ръководеха от подставени лица, всички подозираха, че човек на име Тайлър Скот изобщо не съществува.

Хейли се усмихна унило. Тайлър Скот определено беше мъж. В никакъв случай не можеше да бъде определен като „болнав старец“. Не и с тези рамене и с тези гърди. Не, той беше съвсем реален.

Какво ли би направил един такъв мъж със своята служителка, от която се очакваше да развежда гостите из увеселителния парк и чиято единствена цел трябваше да бъде приятното прекарване на посетителите, а вместо това тя се бе държала по такъв рязък, непреклонен и неотзивчив начин? Какво ли, наистина?

 

 

Вече минаваше десет, когато най-после се прибра вкъщи. Последното й служебно задължение за деня беше да се убеди лично, че на всичките сто и тридесет момчета от скаутския клуб са раздадени достатъчно рекламни стикери на увеселителния парк, които те веднага започнаха да сменят помежду си.

Остави сандалите до входната врата, а блейзъра си на стола. Автоматично се отправи в кухнята, за да провери дали няма да намери в хладилника някакво неоткрито съкровище, но беше горчиво разочарована. И тази вечер омлет, мислено въздъхна тя, докато прекосяваше тъмния коридор към спалнята.

Точно бе съблякла блузата си, когато телефонът иззвъня.

— Ало?

— Ще приемете ли разговор с Елън Аштън за ваша сметка?

— Да — мрачно отвърна Хейли.

— Здрасти, сестричке!

Хейли изпита раздразнение, че Елън отново я използва, но изтласка скъперническата мисъл от съзнанието си с виновна въздишка. Това, че денят й бе толкова тежък, не означаваше, че трябва да си го изкарва на сестра си.

— Здравей, Елън. Какво има? — още преди да попита, беше наясно, че по този начин дава възможност на сестра си да започне безкраен разказ за последните събития от живота й. При това за нейна сметка. Седна на леглото и се приготви да слуша.

Хейли смяташе себе си просто за привлекателна, но винаги бе чувствала, че сестра й, с две години по-малка от нея, е очарователна. Нейната коса имаше меден отблясък, докато на Елън беше огнена. Хейли беше висока и стройна, но считаше себе си за кльощава, точно каквато бе в пубертета. Без да бъде обременена от младежка тромавост, Елън бе преминала от закръглено момиченце в зряла жена, без обичайните тежки периоди между двете.

Хейли беше човек, на който може да се разчита. Елън беше безнадеждно безотговорна. Но беше красива, темпераментна и всички й се възхищаваха. Лекомислието й често й костваше някоя добра работа, но тя винаги успяваше да очарова някой друг, който да я наеме, независимо от посредствените й възможности.

— Звучи ми така, сякаш харесваш сегашната си работа повече от предишната — прекъсна я Хейли, когато Елън спря за момент да си поеме дъх.

— О, да! Хората са много по-приятни. Жените в предишния офис се държаха отвратително. Струва ми се, че ми завиждаха. Бяха наговорили на шефа много лоши неща за мен. Трябваше да напусна заради собственото си спокойствие.

Хейли си имаше своите подозрения за начина, по който бе напуснала сестра й, но не желаеше да й противоречи. Елън нямаше изисквания по отношение на работата си. Това просто не би й подхождало. Тя щеше да си намери някой богат мъж, който да й угажда и да я глези до края на живота й.

— Завързах някои нови запознанства. Излизам всяка вечер и дори веднъж ходих на бал.

— Но това е чудесно, Елън.

— Следващата седмица ще има голямо парти в един клуб и аз съм поканена. Ще бъде страхотно! Всички влиятелни хора ще бъдат там! Само че, сестричке, имам един дребен проблем.

Хейли веднага се досети какъв е дребният проблем.

— Имам нужда от нова рокля, Хейли! А пък не съм си получила цялата заплата, защото току-що започнах тази работа. Би ли могла да ми изпратиш достатъчно пари, за да си купя рокля за приема?

— Елън, миналата седмица ти изпратих пари — каза Хейли с остри нотки в гласа. — Какво направи с тях?

— Онези мизерни сто долара?

— Тези мизерни сто долара са изкарани с труд — раздразнено отвърна Хейли.

— Извинявай, сестричке. Не исках да прозвучи така, сякаш съм неблагодарна. Господи, наистина съм ти признателна! Но ги използвах да си купя костюм. Нали не си очаквала, че ще започна новата си работа без нито една прилична дреха?

Хейли подозираше, че Елън има купища подобни „прилични дрехи“.

— Мислех, че са ти нужни, за да заплатиш сметката си за телефона.

— Ами така беше. Но успях да взема необходимата ми сума от едно от момичетата, с които работя в момента.

Хейли прехапа горната си устна от раздразнение, но успя да сподави яда си и запита разумно:

— Смяташ ли, че това е добра идея, Елън? Да вземаш пари назаем от човек, с когото току-що си се запознала!

— О, тя няма нищо против. Вече е една от най-добрите ми приятелки.

Само че за колко време, поиска да запита Хейли. Разтри челото си, внезапно усетила болезнено пулсиране в главата.

— Добре, Елън, ще ти изпратя малко пари, но това е за последен път — в съзнанието й се появиха две студени сиви очи и тя си припомни, че самата може вече да е безработна.

— Разбирам — примирено каза Елън, след това започна да възхвалява горещо щедростта на Хейли. — Ти си най-добрата сестра на света! Толкова съм щастлива, че те имам и се грижиш за мен.

Казаха си „дочуване“, но това беше автоматичен навик за Хейли. Такива сцени се бяха случвали толкова често в миналото и тя подозираше, че ще се случват и занапред. Да се наруши навик, създаван през цял един живот, беше много трудно, ако не и невъзможно.

Откакто бяха деца, тя постоянно се бе грижила за Елън. Никой не пазеше в тайна факта, че Елън беше красавицата, а Хейли беше интелектуалката. Когато Елън проявяваше разсеяност и безотговорност, винаги й се прощаваше заради ангелското й изражение. Родителите им никога не я критикуваха, нито я наказваха заради това, че остава по-голямата си сестра да мисли и за нея. Когато бяха деца, Хейли бе измъквала Елън от много неприятности.

Тя винаги беше носила товара на отговорността. Когато здравето на родителите им взе да отслабва през последните няколко години, именно тя бе тази, която остана у дома, за да се грижи за тях. Елън напусна къщата, защото не можеше да понася болни хора около себе си. Но именно нея копнееха да видят те и с нея искаха да разговарят. И Хейли не ги обвиняваше. По време на редките и краткотрайни посещения на Елън мрачната къща се бе изпълвала със смях и веселие. Сериозността на Хейли не подхождаше на лекомислието на Елън.

Мили боже! Този ден се бе превърнал в ден на самосъжалението, помисли си тя и се отпусна върху възглавницата на леглото. „Какво не е наред с мен тази вечер?“ Въпросът беше реторичен и тя знаеше отговора. Това, което не беше наред, си имаше име и то беше Тайлър Скот. Тя си беше изградила свой еднообразен, мрачен и безцветен свят. Какво ли щеше да направи той с него?

Сякаш за да отговори, телефонът отново иззвъня. Тя посегна към него, обхваната от страх, защото инстинктивно разбра кой звънеше. И беше права.

— Мис Аштън? — запита той, щом чу гласа й. — Тайлър Скот.

— Да, мистър Скот. Как е Фейт?

— Много е добре. Но ви се обаждам по друга причина. Надявам се, че не звъня в неудобно време.

Сериозно ли говореше той? Как можеше така любезно да я пита дали е удобно да й звъни, след като навярно имаше намерение да я уволни?

— Н-не… Просто си бях легнала.

От двете страни на жицата надвисна многозначителна пауза. Това беше тишина, която не бе необходимо да се нарушава. Беше натежала от злонамерен намек.

— О! — възкликна той с весела нотка в гласа. — Надявам се, че нищо не прекъсвам.

Намекът беше толкова дързък, толкова нахален и сексуален, че тя остро си пое въздух.

— Не, мистър Скот, нищо — твърдо отговори тя.

— Моите съболезнования. Искам да ви видя утре в един часа в офиса на увеселителния парк. Лека нощ.

Вбесена, тя затръшна телефона, който вече беше онемял в ръката й. Дявол да го вземе! Как се беше осмелил да се намесва в личния й живот? И дори ако в мръсното му подсъзнание се бяха зародили такива мисли, как се бе осмелил да ги изрече гласно? Тя щеше да му даде ясно да разбере какво мисли за долните му намеци веднага щом го видеше.

Утре.

Какво ли имаше намерение да направи, да й каже? Защо я държеше като на тръни от безпокойство за работата й? Защо не беше направил това, което си бе намислил, и не приключи с всичко веднага?

Съвсем забравила за омлета, отиде до банята. Нямаше да представлява никакъв проблем да си намери друга работа. Не и с нейната квалификация и опит. Защо трябва да се притеснява за това, което той би могъл да направи? Нека я уволни! Нека запази работата й за себе си. Но дали би могъл да я върши по-добре от нея?

— Никога, мистър Скот! — извика към стената.

Имаше нужда да се отпусне. Да направи нещо нечувано. Или дори скандално. Копнееше за нещо напълно неочаквано и импулсивно. Хейли Аштън винаги е била човек, който върши само правилни неща, който винаги се бе държал както трябва. Кога изобщо беше разочаровала, изненадала или шокирала някого? Никога. А точно подобно нещо щеше да й се отрази добре. Но какво да бъде! Да ограби банка? Да тича гола из улиците? Да започне някаква любовна връзка?

Рязко изправи глава, за да види отражението си в огледалото над умивалника. Откъде й бе дошла подобна идея? Нямаше представа. Нито пък можеше да си обясни какво предизвиква следващата мисъл, която напираше в съзнанието й. Питам се, какво ли мисли за мен Тайлър Скот като жена?

Обективно казано, той беше много привлекателен мъж, в случай че жената харесва силния, доминиращ тип. Приятните му черти излъчваха мъжественост, но Хейли беше забелязала някаква бегла усмивка, докато бе говорил за липсата си на опит като родител. Металните отблясъци в очите му бяха застрашителни, но те се смекчаваха и ставаха топли всеки път, когато се обръщаше към Фейт.

Едва ли чувствените погледи, които й бе отправял, предполагаха с усилие въздържано желание. Тя се присмя на себе си. Разбира се, съществуваше онзи кратък миг, когато очите му се спряха на гърдите й, за да разчетат пластмасовата табелка, но това не се броеше. На нея само й се бе сторило, че му бе необходимо доста дълго време, за да я прочете.

После дойде онзи кратък миг, сторил й се цяла вечност, когато той действително я беше докоснал; когато твърдият му палец чувствено се притисна към нежната й китка. Дали бе успял да долови учестения й пулс при този допир?

Изгаси нощната лампа с нетърпеливо движение, надявайки се, че ще успее така да изгони от съзнанието си вълнуващите мисли, които витаеха из него като еротични видения. Мракът обаче не можа да ги прогони. Всъщност само ги усилваше, докато се въртеше неспокойно в леглото си. Когато най-после заспа, тялото й продължаваше да гори.

В съня й тя беше пострадалата, а Тайлър беше нежният лечител. Докосването му беше внимателно, но наелектризиращо. Очите му бяха изпълнени със съчувствие, но дръзки. Устните му…

Тази нощ не можа да спи добре.

 

 

Следващата сутрин беше изпълнена с множество дребни инциденти. Един портфейл беше изгубен и веднага след това намерен. На Хейли бе изказана гореща благодарност за съдействието. Няколко деца се бяха изгубили и бързо бяха отведени обратно при родителите им. От лечебницата докладваха за ожулено коляно и едно силно главоболие. Тя лично посрещна група възрастни граждани, които щяха да обядват на поляната и да изгледат всички театрални представления. Лично се обади на доставчика на храна, който закъсняваше вече с цял час, но щеше да пристигне всеки момент.

При тази активност сутринта би трябвало да премине неусетно, но тя се точеше бавно, като с всеки изминал час се увеличаваше и нейният ужас от предстоящата среща с Тайлър Скот.

В дванадесет и половина тя повери работата на Шърлин и напусна офиса. Времето все още беше горещо и влажно, но тя наметна белия блейзър върху зелената си униформа. Каквото и да станеше, трябваше да изглежда професионално.

Хърмън Сандърс, главният управител на парка, не беше в офиса си, но Хейли бе посрещната от неговата секретарка. Сега офисът съвсем не приличаше на обикновено най-оживения кабинет в увеселителния парк.

— Здрасти, Хейли.

— Здравей. Къде са всички? — обикновено стаята беше претъпкана с директорите на отделните сектори.

— Всички са се покрили заради него — прошепна момичето и кимна към затворената врата. След това се облегна на бюрото и се наведе към Хейли. — Можеш ли да повярваш, че след три години се появи съвсем неочаквано? Почакай само да го видиш! Боже мой, едва не умрях, когато влезе през вратата и ми се представи най-спокойно! — пое си дълбоко дъх, сякаш дори споменът за този момент я възбуждаше. — Нареди ми да те изпратя при него веднага щом се появиш. Готова ли си? — запита със съчувствие, което пазеше специално за безнадеждно обречените.

— Да — отвърна Хейли с по-голяма самоувереност, отколкото изпитваше. Приближи се до вратата от орехово дърво и натисна дръжката.

Тайлър Скот се бе привел над масивно бюро и изучаваше компютърни разпечатки, разхвърляни върху лъскавата повърхност.

— Влезте, мис Аштън — каза той, без да вдигне глава, за да провери кой е влязъл. Как успя да разбере, че бе тя?

— Вашият Шанел ви издава — обясни, сякаш бе прочел мислите й. После вдигна към нея поглед изпод гъстите си вежди. — Седнете, моля.

Значи имаше намерение да се държи приятелски, а не служебно. В противен случай не би направил тази забележка за парфюма й. Но кога се бе приближавал достатъчно близо до нея, за да може да разпознае аромата, който предпочиташе? И откъде знаеше толкова много за парфюмите? Коленете й се разтрепериха, докато сядаше на единия от двата кожени фотьойла. Кръстоса скромно крака и придърпа полата си.

Унижението й след грубостта му по време на телефонния разговор беше избледняло. Каква полза имаше да го настройва допълнително против себе си? Той беше мерзавец, егоист с лошо мнение за жените и с ограничен интелект. Нищо от това, което би му казала, не би го променило. Далеч по-благоразумно щеше да бъде, ако пренебрегне казаното от него предишната вечер. Така разговорът им щеше да си остане чисто професионален.

Измина цяла минута, преди да навие листовете, които четеше, и да седне на стола зад бюрото. Стори й се странно, че той не бе поверил досадната задача по проучването на статистическите данни на увеселителния парк на някой свой подчинен, а очевидно сам се занимаваше с тях.

Ръкавите на колосаната му бяла риза бяха навити до лактите. Чифт златни копчета за ръкавели с неговите инициали лежаха захвърлени върху бюрото. Вратовръзката му беше разхлабена и най-горното копче на яката беше разкопчано. Сакото му бе закачено на дървена закачалка зад него, но носеше жилетка.

Той се облегна на стола и вдигна краката си върху бюрото. Кръстоса глезени и се загледа в нея:

— Как сте, мис Аштън?

Ако бе имал намерение да я удиви, беше успял. Тя не беше очаквала подобна любезност.

— Много добре, благодаря, мистър Скот. Как е Фейт? Болеше ли я много ужиленото място?

— Не — усмихна се той. — Разбира се, аз бях изгонен от банята, така че не мога да бъда сигурен, но смятам, че всичко е наред.

Хейли отвърна на усмивката му и малко се отпусна.

— Много добре. Тревожех се за нея. Исках да й се обадя тази сутрин, но не знаех къде сте отседнали.

— В Гленстоун Лодж. Наех апартамент за следващите няколко седмици.

Изглежда, това я бе изненадало и той го бе забелязал, защото продължи:

— Седалището на моята компания е в Атланта. Там имаме къща, но на мен ми се наложи да дойда до тук, за да направя някои промени в парка. Освен това смятах, че промяната на обстановката ще се отрази добре на Фейт. Тя не се чувстваше много… много добре с мен, след като майка й почина.

— Фейт няма ли да ходи на училище в Атланта?

— Да, разбира се, но не този срок. Миналата пролет, след смъртта на Моника, тя започна да показва признаци на стрес. Нейният лекар реши, че ще е най-добре да си почине малко. През това лято й наех частен учител, но не смятам да я пускам в нормално училище поне до Коледа. Сигурен съм, че бързо ще успее да навакса пропуснатото и да се адаптира. Според мен емоционалната й стабилност е много по-важна от училището в момента.

— Сигурно сте прав — защо й разказваше всичко това? Не че тя не се интересуваше от момичето, което изгаряше от желание да достави удоволствие на баща си. Хейли беше трогната от очевидната неувереност на Фейт. Но Тайлър Скот не беше от онези мъже, които обсъждаха семейните си проблеми с наемните си работници.

— Харесвате ли своята работа в увеселителния парк, Хейли? — попита той, променяйки рязко темата.

Наистина ли я бе нарекъл Хейли?

— Да.

— Не смятате ли, че е необходимо да ми обясните лаконичния си отговор? — в очите му блеснаха закачливи пламъчета.

— Не. Тук съм вече четири години. Бях тук, когато паркът беше продаден на вас. Хърмън… Мистър Сандърс направи така, че да си струва да остана. Той периодично увеличава заплатата ми.

— Аз, а не Сандърс.

— О! — възкликна тя. — Съжалявам, аз мислех…

— Вие мислехте, че онзи мъж в Атланта лети високо и е прекалено незаинтересован, за да познава всеки един от служителите си? Не и аз, Хейли. Аз знаех всичко за вас и за вашите способности още преди да закупя парка.

Способности? Щеше ли да каже подобно нещо, ако имаше намерение да я уволни?

— Има само една липсваща подробност в досието на мис Хейли Даяна Аштън, двадесет и осем годишна, със социална осигуровка № 462-89-1002. Там никъде не е отбелязано, че сте толкова красива.

Сърцето й като че ли подскочи нагоре и заседна някъде в гърлото й. След това започна да пулсира и да й пречи да диша. Откъсна поглед от хипнотизиращите му очи и го забоде в подгъва на полата си.

Когато отново набра смелост да го погледне, забеляза, че той също се е втренчил в полата, под която се виждаше гладкото, обуто в найлонов чорап коляно. Очите му се спуснаха надолу и обхванаха издълженото, стройно стъпало. Тя не смееше да помръдне. В главата й нещо запулсира. Какво беше намислил той? Сексуален тормоз? Беше ли необходимо да го предразполага, за да запази работата си?

Приличието я накара да заговори.

— Благодаря ви — рязко каза тя.

— Няма защо — отвърна той, изправи се и като заобиколи бюрото, се облегна небрежно на единия му ръб. Изглеждаше развеселен.

— Мислили ли сте някога да напуснете увеселителния парк?

Тя поклати глава, преди да отговори.

— Не. Аз обичам работата си тук.

— Ами ако ви предложа друга работа?

Значи нямаше да я уволни! Вдигна поглед към него.

— Каква работа? — осведоми се с любопитство, въпреки че се съмняваше дали предложението му ще представлява интерес за нея.

— Имам компютърна компания. Имам нужда от някой като вас, който да поеме отношенията с клиентите ми. Бих желал да обуча всичките си служители как да се отнасят към хората.

— Но аз не разбирам нищо от компютри!

— И не е необходимо. За това пък познавате хората. А точно такъв специалист ми е необходим. За беда много от хората ми са съвсем наясно с компютрите, но срещат големи трудности при общуването с клиентите. Ще си помислите ли върху това?

Тя го погледна право в очите, след това сведе поглед към студените си влажни ръце.

— Не мисля, мистър Скот. Наистина съм щастлива тук.

— Разбирам — той се загледа в излъсканите си до блясък обувки и се намръщи. Телефонът отвън иззвъня и двамата чуха приглушения отговор на Нанси. Най-после отново я погледна. — В такъв случай, предполагам, че ще останете на сегашната си служба. Впрочем оставането ви тук е много по-удобно за постигането на моята цел.

— По-удобно? За каква цел?

— Вашето прелъстяване — отвърна той, пронизвайки я с острите си сиви очи.