Васил Цонев
Размирникът (4)

Втора глава

Същото блато. На същото място. Със същата вода, със същите динозаври в него. Само че малко по-различно. Част от огромните дървета бяха отсечени и през пролуките падаха струи блестящи слънчеви лъчи, които огряваха първобитни наколни жилища. Но не онези, — леките, паянтовите наколни жилища, през които студът си влизаше и си излизаше, като че ли си е у дома. Не. Това бяха стабилни, плътни, оградени с колове за предпазване от динозаврите.

Явно някой беше отчел и признал съществуването на тези страшни зверове. Това личеше от главите на динозаврите, които висеха с провиснали езици, набучени на колове пред къщите.

Изведнъж камъшът се раздвижи и над него се подаде главата на старейшината. Оня, който беше заместил заместника на първия старейшина и който, ако си спомняте, беше обявил Хук за несъществуващ. За разлика от здравите наколни жилища той имаше съвсем нездрав и болнав вид. Тресеше се от студ, кършеше ръце и от очите му течаха студени сълзи.

В този миг точно от другата страна на камъша се подаде друга, още по-окаяна глава — главата на онзи войник, който беше заместил старшията на войниците. Той също се тресеше като смахнат и зинал, зяпаше здравите къщи и забучените пред тях глави на динозаврите. Двамата се надигнаха и се видяха.

Първата нм реакция беше да се скрият един от друг, но сетне и двамата скочиха и зареваха:

— Ххххванах те!

— Нннне ти, а аз те хххванах!

— Я мълчи! Нали те следя от един ден.

— Не ти, а аз те следя.

— Обвинявам те в държавна измяна.

— И аз те обвинявам.

— Осъждам те на смърт чрез хвърляне от скалите!

— И аз те осъждам на смърт чрез хвърляне от скалите!

— Ти не можеш да ме осъдиш, защото аз съм старейшината!

— Аз пък съм старшията!

— Властта винаги е принадлежала на старейшините, а войската е длъжна да изпълнява нарежданията им.

— Да, но когато войската вижда, че старейшината изменя на завещанието на основателя на племето, тя е длъжна да го свали от власт.

— Кой изменя на завещанието? Аз ли?

— Ти, ами. Я се погледни къде си? Обяви цялото племе за несъществуващо, един по един изгони всички, дори собствената си жена и деца, а сега идват тук да зяпаш как живеят.

Старшията плю с презрение.

— Срамота!

— Не — ревна старейшината, — не аз, а ти идваш! Аз много добре зная, че всички са несъществуващи и като така, няма смисъл да ходя да ги търся. Къде се е чуло и видяло да гледам какво прави несъществуващ? Но понеже отдавна те подозирах в измяна, проследих те и сега те хванах.

— Ха-ха, прехвърля вината от болната глава на здравата.

— Говори си, говори си. Аз нали те хванах.

Старейшината се изду.

— Като старейшина на племето осъждам те на смърт.

Старшията изрева:

— Аз те осъждам! Хвърлете го от скалите!

Старейшината също изрева:

— Хванете го и го хвърлете от скалите!

Вратата на първата хижа се отвори и оттам надзърна Хук. Като видя двамата, той се разсмя:

— Какво става? Какъв е тоя цирк?

Старейшината му обърна гръб.

— Аз не говоря с несъществуващи.

— И аз — обърна се старшията.

— Че кой иска да говори с вас? Само че с вашите крясъци ми пречите да ям.

— Да ядеш ли? — зяпна старейшината.

— Какво ядеш? — облиза се старшията.

— Варен динозавър.

Старейшината махна с ръка:

— Динозаври няма.

Старшията се изпъчи:

— В завещанието на основателят на племето никъде не е казано, че има динозаври.

Двамата изреваха в хор:

— А това значи, че динозаври няма.

Хук сложи пръсти в устата си и изсвири. От двете страни на хижата се подадоха глави на динозаври, които налапаха старейшината и старшията.

— Е? — изсмя се Хук.

— Карай… говори каквото си искаш. Аз отивам да се наквася.

— И аз… — въздъхна старшията.

Хук отново свирна. Динозаврите изплюха двамата и се скриха.

Двамата се ококориха.

— Аззз… съм жив!

— И аз!…

Прегърнаха се и заподскачаха, като ревяха:

— Живи сме, живи сме!

Хук влезе в хижата и след малко се върна с голямо димящо гърне в ръце. Сложи го на земята и вдигна похлупака:

— Яжте!

Двамата се втурнаха и бръкнаха в гърнето. Изреваха от болка, но не пуснаха парещите парчета месо и започнаха да гълтат лакомо. Имаше месо за десет души, но те се блъскаха, ритаха се, дърпаха парчетата месо и гълтаха, гълтаха, гълтаха…

Хук дръпна една връв. И в този миг клоните на близките дървета се разтвориха и върху гладниците плисна сноп парещи слънчеви лъчи. Двамата оставиха месото и ужасени паднаха на земята. Сетне вдигнаха глави. И като деца, усетили милувката на отдавна изчезналата майчица, започнаха да се търкалят по земята:

— Ооооооооооо!

— Топло, топло…

Когато се налудуваха, те се изправиха и замигаха към Хук.

— Какво е това?

— Ти ли го измисли?

— Не — врътна глава Хук, — това е слънцето.

Двамата се ококориха.

— Значи, основателят на племето е прав.

— Значи, завещанието е вярно!

Хук отпусна връвта и клоните скриха слънцето. Двамата изпищяха и започнаха да подскачат от студ.

— О, Хук, пусни го!

— Пусни го, пусни го!

Паднаха на колене и вдигнаха ръце:

— Пусни гоооооо!

Хук дръпна връвта и отново слънцето плисна върху двамата. Те притвориха очи и потръпнаха. Боже мой, боже мой, колко е топло…

Хук плесна с ръце.

— Да кажете нещо?

Двамата изведнъж скочиха и зареваха в един глас:

— Завещание на основателя на племето. Първа глава. Най-големият бич, който заплашва племето от измиране, това е слънцето. За да се предпазим от неговите смъртоносни лъчи, ние трябва… А. Да носим винаги…

— Хей — закани се Хук, — ще скрия слънцето!

Двамата изреваха:

— Неееееее!

— Тогава престанете с тези глупости!

Двамата примигнаха виновно. Изведнъж старейшината се изду:

— Хук! Аз те обявявам за съществуващ!

— И аз! — изпъчи се старшията.

— Като старейшина на племето аз съм готов да ти простя всички предишни грешки и да те приема отново в нашите редове.

— А като старшия отново ще те зачисля във войската.

Хук се учуди искрено:

— Това е голяма милост!

Старейшината се изду още повече:

— Така е, Хук, и ти трябва да ми бъдеш благодарен.

Огледа хижата.

— На първо време аз ще се съглася да взема тази хижа. А след това вече, нали — може да мии направите по-голяма — както подобава на старейшина на племето.

— И аз — кимна старшията — се съгласявам да взема една от хижите. На първо време, разбира се.

Старейшината продължи:

— Във връзка с изменението на някои неща, ще трябва да изменим и формата на наказанията.

— Ясно е — допълни старшията, — че досегашното хвърляне от скалите не дава добър резултат и с оглед на запазване дисциплината във войската предлагам виновниците да бъдат издавяни в блатото.

— Не — прекъсна го старейшината, — да бъдат давани на динозаврите.

— Глупости — тръсна глава старшията, — къде ще ги намериш тия динозаври? Ето го блатото. Бухаш ги вътре и това ти е.

— Млък — ревна старейшината, — щом аз кажа нещо, това е закон!

Старшията се изсмя.

— Я се погледни бе — какъв старейшина си? На дрипа приличаш.

— Светотатство! — ревна старейшината. — Да бъде хвърлен на динозаврите!

Старшията го посочи.

— Да бъде хвърлен в блатото!

Двамата скочиха един върху друг и започнаха да се въргалят по земята. Хук изсвири пронизително. Веднага пристигнаха войници, предвождани от стотник.

— Разтървете ги! — каза Хук.

Войниците ги дръпнаха един от друг.

— Дайте го на динозаврите! — ревна старейшината.

— Хвърлете го в блатото! — ревна старшията.

— Тихо — каза Хук и се обърна към войниците. — Вземете ги, облечете ги в кожи и ги зачислете като редници. За непослушание — пет пръчки на голо.

Сетне се обърна към стотника:

— Всичко ли е готово за нападението?

— Тъй вярно — изпъна се стотникът. — Всички войници са обучени за бой от долу на горе. Скелите за катерене са готови.

Хук погледна към очертанията на платото, което се издигаше в далечината:

— Утре призори ще нападнем внезапно дивото племе и ще заемем отново слънчевото плато, където са живели нашите прадеди.

— Урааааааа! — ревнаха войниците.

— Напред, ходом марш! — изкомандува стотникът.

С бодра стъпка войниците отминаха. Най-отзад се мъчеха да влязат в крак двамата нови редници.