Васил Цонев
Размирникът (2)

Първа глава

Има неща, които са „съвсем“.

Гледаш някого и си викаш — този май че е китаец. А сетне виждаш друг и — няма съмнение — да, този, вторият, си е съвсем китаец.

Така е и с блатата.

Казват ти — това е блато. И ти се съгласяваш. Щом е блато — блато да е. Но сетне виждаш друго и не е нужно да ти разправят нищо. То си личи, че е блато, по̀ блато от това не може да бъде.

Та за едно такова „съвсем“ блато и става дума в нашия разказ. И блатиста растителност, и мрачно, и тъмно, и слънце не може да припари. И как ще припари, когато отвсякъде са разперили зловещи клони огромни дървета, прилични на привиденията, които виждаме в кошмарите и халюцинациите. Само като погледнеш такова блато, и кожата ти се накокошинва от студ, влага и блатни изпарения. И ти се иска да навлечеш три кожуха, три чифта вълнени чорапи, да сложиш шушони, па и галоши върху тях. А най ти се иска да побегнеш презглава накъде ти видят очите — само да не си около такова мръсно, влажно, тъмно и вонещо блато.

И затова изглеждаха много странни летните хижички, разположени край блатото. Мъглата, влагата, изпаренията си влизаха и излизаха през тънките им стени, сякаш си бяха у дома. Викаш си — тоя, който живее в тия хижи, сигурно се е навлякъл барем със сто бизонски кожи. Или има някакъв гащиризон с реотан намотан отвътре. Не може иначе.

Но може.

Защото, докато говорех тия неща, от най-близката хижа излезе някакъв първобитен тип, с обрасла като стърнище глава. От свирепия студ, който го гонеше, космите на косата и брадата се бяха изпънали по всички посоки и той приличаше по-скоро на морски таралеж. Студено му беше, та дим се вдигаше. Стискаше ръце и се тресеше като паралитик. Плачеше му се. Огледа се и като видя, че никой не го гледа, изви глава към зловещите клони, които висяха над главата му, и зави от студ.

И как няма да вие, когато беше облечен — какво ти облечен! — би трябвало да се каже, когато беше съблечен, чисто гол. Само няколко стръка листа се виеха около бедрата му, но това дрехи ли бяха?

Какъв е този тип? Бедняк? Нещастен малоумен? Глупости. Това беше първият старейшина на праисторическото племе на вааамите, което бавно измираше от студ, мрак и влага в това мръсно и вонещо блато.

В същия миг от съседната хижа се показа вторият старейшина на племето, облечен или съблечен по същия начин, който моментално зави към клоните от студ.

Като чу воя му, първият старейшина запелтечи:

— Ппппо, ддддяволите! Да не чуе нещо.

А високо се провикна:

— Сссссъседе!

Вторият старейшина се сепна и също изруга. Но се окопити и отвърна:

— Ккккккакво?

— Ннне мога да седя на едно място, и ттттуйто. Ей, че горещина!

Като чу „горещина“, вторият старейшина затрептя като камертон, но се съгласи:

— Ггггорещо е.

— То бива пек, братче, аммма това — на нищо не ппприлича.

Изведнъж вторият старейшина се плесна по главата, втурна се в хижата и се върна с чадър.

— Ккккъде в тоя пек без чадър?

— Ррррразгеле — кимна първият старейшина. — Я ела тук да си попазим сянка зззаедно.

Вторият старейшина дотича до него, като подскачаше от студа, и протегна чадъра над главата му. Първият се разтърси от студ и потри ръце:

— Оооооох, сега е вече ппппо-добре. Имах чувство, че ще получа слънчев удар.

Вторият погледна листата около кръста си:

— Да знаех, че няма да мине някоя жена — бих изхвърлил тия листа. Уврях в тях.

— Кккарай — махна с ръка първият, сетне потри ръце.

— Е, кккакво, да почваме, а?

— Ами ддда почваме — съгласи се вторият.

Двамата издуха гърди и започнаха да бърборят в един глас:

— Завещание на основателя на племето. Първа глава. Най-големият бич, който заплашва племето от измиране, това е слънцето. За да се предпазим от неговите смъртоносни лъчи, ние трябва:

А. Да носим винаги чадъри със себе си.

Б. Да си правим колиби от дървесно лико, с широки пролуки, през които въздухът да влиза свободно, за да става течение.

В. Да се обливаме от време на време със студена вода.

Г…

Докато бърбореха, от блатото се подаде глава на динозавър. Той разтвори широко уста и налапа първия.

Вторият разтвори широко очи от ужас.

— Ссссъседе, къде отиваш?

Първият се постара да остане спокоен:

— Слушай, много горещо ми стана, та реших да се наквася.

— Хубаво си намислил — кимна вторият, — знаеш ли, някой ден и аз ще отида да се наквася.

— О — кимна първият, — това ще бъде много мило от твоя страна.

— Ако се забавиш, какво да кажа на жена ти?

— Ами кажи й, че навярно ще имам за дълго време работа, та може и да не се върна. Нали знаеш, понякога човек се забавя, когато отиде да се понакваси малко.

— Прав си, съседе, нещо друго да кажеш?

— Кажи й — додаде първият — да се пази от слънчев удар. Нали виждаш какъв пек е!

Като чу „пек“, вторият се затресе:

— Топло си е, няма що!

— И всеки ден по три пъти да повтаря завещанието на основателя на племето. Много е важно, ще знаеш. Само по този начин ще се запазим от това мръсно слънце.

Вторият старейшина вдигна глава нагоре и потри ръце:

— Голям пек, голямо нещо.

— Е, хайде — със здраве.

— Ами като си рекъл да се наквасиш — накваси се.

— Че да се наквася, защо да не се наквася… То пек ли е това? Просто заврях… И освен това…

Но не можа да довърши мисълта си, защото динозавърът чатна с уста, глътна го и се скри под водата. Вторият старейшина постоя известно време зинал от ужас, сетне с всички сили се затича към колибата си и се скри в нея.

В същия миг се чуха маршови стъпки и команда:

— Едно-две, едно-две…

Марширувайки, до блатото се приближиха първобитни войници с копия и щитове, командувани от старшия.

— Едно-две, едно-две… Стой!

Войниците спряха.

— Така — кимна старшият. — Тука ще проведем днешното учение.

Огледа се:

— Удобно е. Точно на ръба на скалата.

Сложи ръце над очите си и се престори, че гледа надолу към някаква пропаст:

— Доста е високо тук, а?

Войниците изреваха:

— Тъй вярно, високо е!

— Така, така… Сега да си припомним онази част от завещанието на основателя на племето, в която се говори за военните учения. Почни!

Войниците зареваха в един глас:

— Завещание на основателя на племето. Втора глава. Военните учения на воините от племето трябва да се провеждат по следния начин:

А. Застава се на ръба на скалата и се насочва копието надолу.

Б. С щита се стараем да съберем лъчите на ослепителното слънце и да заслепим неприятеля, който е под нас.

В. След това му нанасяме удар.

Г. Празнуваме победата.

— Така — кимна старшият, — разделете се на двойки. Едните са нашите войници, а другите — вражеските. Нашите застават на скалата и заслепяват със светлината на щита си неприятелските войници, след което ги убиват. Почни!

Един от войниците се опита да застане на „скалата“, но в същия миг потъна до кръста в блатото. Войникът срещу него го измъкна, като се хилеше:

— Ама намери скала, а?

Измъкнатият скръцна със зъби и се отърси от калта:

— Каква ти скала! Аз в живота си камъче не съм виждал.

Старшият дотърча до тях:

— Какво става тук?

Пострадалият застана мирно:

— Застанах върху скалата, но тя се проби и аз потънах в нея.

— Какви са тия глупости! — ужаси се старшият. — Къде се е чуло и видяло скала да се пробие? Това са измислици. Ти не си пропадал никъде. Ясно ли е?

Войникът се изпъна:

— Тъй вярно, никъде не се е чуло и видяло скала да се пробие, съвсем ясно е, че са измислици това, дето го разправях, че съм пропаднал в скалата.

— Смях! — заповяда старшият.

— Ха-ха-ха! — изсмя се войникът.

— Така — кимна старшият. — Винаги, когато се каже някаква глупост, тя се отчита и след нея следва кратък смях, с което боецът показва, че се смее на собствената си глупост, която е казал. Продължавай!

Двамата се отдръпнаха. Първият се огледа:

— Чакай да намеря някаква по-твърда скала. Ето. Е, хайде!

Започна да движи щита си:

— Мигай бе!

Вторият войник, който в този миг се прозяваше, запита:

— Защо да мигам?

— Нали те заслепявам със слънцето.

— Ти луд ли си?

— Слушай — прошепна първият, — лежи ли ти се в карцера?

Вторият се сепна:

— Извинявай, забравих…

Започна да мига бързо:

— Хайде — заслепен съм.

Първият войник му нанесе удар и той падна.

— Чудесно! — каза старшият и отиде да гледа друга двойка.

Някакъв съвсем нисък войник се оплака:

— Този тук — и посочи дългуча, който стоеше срещу него — е под мене, а ми се смее, с което иска да каже, че не е под мене.

Старшият изрева:

— Кощунство! Не виждаш ли, че си ей там — долу! Погледни само в каква пропаст седиш. Ти си в нея.

Дългучът изрева:

— Тъй вярно, аз съм долу в пропастта, а тоя — и посочи ниския — е ехеее над мене.

Ниският вдигна щита си нагоре към дългуча и започна да го върти:

— Хайде, аз те заслепявам. Мигай!

Дългучът се изкикоти:

— След като аз съм под тебе, защо си дигнал щита нагоре?

Ниският пак изрева към старшия:

— Тоя пак се подиграва и не вярва, че е долу.

Старшият сложи ръце зад кръста си.

— Ахааааа, така ли, сине майчин!

Посочи го с пръст:

— Наказвам те да стоиш цял ден с отворени очи срещу слънцето!

Войниците се закискаха.

— Ахаааа — ядоса се старшият, — значи, вие смятате, че това страшно наказание, което ни е останало от основателя на племето, е малко? Добре. Тогава те наказвам да скочиш с главата надолу в пропастта. Скачай!

Дългучът това и чакаше. Направи се, че скача надолу, и дори каза:

— Хоппааааааааа!

Старшият го посочи:

— Ето, войници, какъв край ви чака всички. Погледнете как пада главоломно с главата надолу. Ето, заби си главата в блатото, което е под нашето слънчево плато и тинята го погълна. Сега вече той не е жив!

— Тъй вярно — изрева дългучът, — аз вече не съм жив.

Обърна се кръгом и си тръгна, като си подсвиркваше.

— Да — кимна старшият, — така ще наказвам всички, които не слушат. Вие знаете колко много бяхме. И ако продължавате така, всички ще ви хвърля от скалата, да ви дойде умът в главата и освен това…

В този миг динозавърът подаде глава от блатото и го налапа. Войниците зинаха от ужас, но старшията запази самообладание и продължи все така поучително:

— Мисля, че бях ясен, нали? Друг път ще ви обясня по-подробно какво ще направя с вас, защото изведнъж ми хрумна да ида да се понаквася. То наистина такъв пек е днес…

— Тъй вярно, страшен пек е днес! — изреваха войниците.

— Много добре — кимна старшият, — а докато се върна, за старши назначавам този.

И посочи ниския войник.

— Е хайде, със здраве! — вдигна прощално ръка старшият.

— Със здраве! — ревнаха войниците.

Като разбра, че прощаването завърши, динозавърът глътна старшия и потъна в блатото. Ниският пое командуването.

— Строй се!

Войниците се строиха.

— Дай тон!

Един даде тон.

— С песни, ходом-марш!

Един от войниците запя солото:

— Ей че страшен пек е днес!

Останалите тръгнаха и запяха:

— Ей, че страшен пек е днес!

Солистът продължи:

— Топло, топло е, нали?

Останалите отвърнаха:

— Да бе, да бе — чак гори!

Когато песента заглъхна в далечината, край блатото се появи първобитен учител с деца. Той се огледа:

— Така. Тука е добре.

Погледна нагоре:

— Малко пари слънцето, но нищо.

Потръпна от студ.

— Нали, деца?

Един от учениците кимна, треперейки:

— Ннннние сме сви-свикнали с горещината.

— Така — кимна учителят. — Много добре. Сега да си припомним онази част от завещанието на основателя на племето, в която се говори как си закаляват учениците на слънце. Почни!

Учениците зареваха в хор:

— Завещание на основателя на племето. Трета глава. Как се закаляват учениците на слънце.

А. Учениците се извеждат на най-слънчевото място.

Б. Лягат по корем и се пекат.

В. Сетне се обръщат по гръб и пак се пекат.

Учителят изръкопляска:

— Прекрасно! Тука е най-слънчевото място.

Потръпна и изтрака със зъби:

— Ллллегни!

Учениците лягат по корем на земята. Един от учениците се пльосна в една локва и потръпна.

— Какво има? — попита го учителят.

— А, нищо, нищо — кимна ученикът, — понеже е напечена земята, та ми стана много горещо. Но нали именно тази е нашата цел — да се закаляваме, за да понасяме големите горещини?

Учителят се раздруса от студ:

— Ччччудесен отговор. Хайде — печете се, деца.

Отиде настрана и започна да подскача, като се тупаше по краката и раменете.

Един от учениците прошепна на съседния:

— Поне да ни кажат как изглежда слънцето.

Съседният също прошепна:

— Баба ми разказа вчера. Било огромно и златно. Просто от него течала топлина като от най-силен огън. И никой не треперел, и на всички било топло, страшно топло…

— Хай да му се не види — въздъхна първият, — поне веднъж да го видя това слънце, дето ни го набиват всеки ден в главите. Понякога си мисля, че е някаква измислица.

— Не, не е измислица. Баба каза, че нейната баба като детенце чула от своята прабаба всичко за слънцето, защото тази прабаба го е видяла сама.

Първият потрепера.

— И било топло, а?

— Страшно топло. Като огън.

Учителят подскочи от студ.

— Обърнете се по гръб! Така. Печете се сега.

Първият ученик се надигна и погледна с обич към учителя:

— Защо стоите на сянка? Елате и се попечете с нас.

Учителят се сепна.

— Ааааа, не… Аз днес стоях много на слънце. Така ми е добре. Благодаря все пак, че се сетихте.

— Учениците винаги трябва да са внимателни с учителите.

— Така, така — кимна злобно учителят, — ти си много добър ученик. Затова за утре ще научиш наизуст цялото завещание на основателя на племето, защото, както знаем, най-добрите, най-послушните ученици трябва да знаят най-много и да служат за пример на останалите.

От блатото се подаде глава на динозавър, който налапа учителят.

Ученикът попита:

— Казахте ли нещо?

— Не… А всъщност изведнъж ми стана топло, та реших да се наквася.

— Добре — кимна учтиво ученикът, — наквасете се. А аз в това време ще науча цялото завещание на основателя на племето, че като се върнете от наквасването, да ви го кажа цялото.

Учителят изсъска от злоба:

— Да, да, ти си бил винаги най-послушният и най-изпълнителният ученик. Жалко само, че може би няма да имам възможност да ти покажа аз пък колко много те обичам…

— Е, нищо де — усмихна се ученикът, — нали като се върнете, ще ми покажете.

Учителят изригна:

— А бе аз на тебе…

Но динозавърът го глътна и се скри в блатото.

Учениците скочиха, хванаха се на кръг и заподскачаха:

— Учителят се накваси, учителят се накваси!

В този миг се чуха стъпки и няколко първобитни мъже се появиха, като мъкнеха със себе си един млад първобитен, облечен целия в кожи. Учениците зяпнаха:

— Гледайте как се е облякъл Хук!

— Цар е, значи! Сигурно му е страшно топло!

— И аз като порасна, ще се облека така. Заклевам се!

— Е това се казва мъж!

Един от първобитните почука на вратата на първия старейшина.

— Старейшината, излез!

Жената на старейшината подаде глава и като видя Хук, потръпна:

— Какво кощунство!

— Точно за това го водим. Да бъде съден.

Жената се огледа:

— Мъжът ми преди малко излезе. Да не е отишъл при втория старейшина?

Сложи ръце на устата си и викна:

— Хей, втория старейшина!

Вторият се показа:

— Какво има?

— Мъжът ми при тебе ли е?

Старейшината примигна и изведнъж се направи на разсеян:

— А, за мъжа ти ли питаш?… Ами той, булка, отиде да се понакваси.

Жената писва.

— Е, не се безпокой де — опита се да я утеши старейшината. — Все пак той се погрижи за теб. Каза да се пазиш от слънчев удар.

Жената кресна:

— Дано пукнете и се продъните с вашите слънчеви удари.

И тресна вратата.

Първобитните, които водеха Хук, се обърнаха към втория старейшина.

— Е, щом първият старейшина е отишъл да се понакваси, ела ти да съдиш тоя размирник.

Старейшината погледна облечения в кожи Хук и потръпна:

— Чакай да си взема чадъра, че какъвто пек е днес…

Влезе и се върна с чадър.

— Донесете стола за съдене. Благодаря.

Старейшината седна на стола и кимна:

— Да. Е?

Мъжете посочиха Хук:

— Ето го.

Старейшината вдигна рамене:

— Явно, полудял е.

Обърна се към Хук:

— Ти си луд бре! Да слагаш тия кожи в тоя пек!

Хук се усмихна:

— Омръзна ми да треперя.

Старейшината се огледа:

— А защо пък трепереш? Да не си трескав?

Хук почервеня от ярост:

— Двете ми деца умряха. Цялото племе измира. Останали сме само стотина души. Всички ще измрем, ако продължава тази глупост.

Първобитните запушиха ушите си. Сетне изреваха:

— Богохулство! Той потъпква заветите на основателя на племето.

— Точно така — кимна старейшината, — какво ще стане, ако всички тръгнем с разни кожи-можи? Та това значи да се пръснем от топлина. И нали самият основател на племето ни е завещал — за да се предпазим от слънчевия удар, ние трябва…

Първобитните ревнаха в един глас:

— Да носим съвсем леки дрехи от листа около кръста.

— Ето, чу ли? — посочи ги старейшината.

Хук хвана един от мъжете.

— На теб топло ли ти е?

Мъжът потръпна:

— Умирам от горещина!

Хук се обърна към друг:

— И ти, нали?

Вторият се затресе:

— Ддддда.

Хук отвори устата му:

— Ето, сливиците ти са зачервени. Още няколко дни и — край.

Мъжът се отскубна от ръцете му и ревна:

— Да се накаже със смърт!

— Чуваш ли? — каза старейшината. — Я махай веднага това палячовско олблекло. Никъде в завещанието на основателя на племето не е казано, че трябва да се носи такова облекло.

— Той се гаври със завещанието! — ревнаха мъжете.

— Да — кимна старейшината, — а за гавра със завещанието се предвижда смъртна присъда.

Хук поклати глава.

— Аз не се гавря със завещанието. То е било много умно и уместно, когато племето е живяло горе, на слънчевото плато. Но след като дивото племе ни изненада и ни прогони в това мръсно блато, то вече не важи.

— Гавра! — ревнаха мъжете.

Старейшината вдигна ръце и се обърна към Хук с примирителен тон:

— Не говори глупости. Основателят на племето съвсем точно и ясно е казал всичко и ние не можем да му противоречим, защото знаем как завършва завещанието.

Мъжете отново ревнаха:

— Който не изпълнява моето завещание, се наказва с най-страшното наказание — хвърляне от скалите.

— Видя ли — кимна старейшината, — или искаш да те хвърля от скалите да се претрепеш, а?

Хук се засмя:

— Няма да бъда първият. Вече над двадесет мъже хвърлихте от скалите и какво направихте? Нищо.

— Как? Та те са мъртви.

— Толкова, колкото и ти. Вървят си, ядат си и спят при жените си.

— За нас те вече не съществуват. Ние така ги хвърлихме от скалите, че те се претрепаха.

— Добре. Хвърлете и мен.

— Ще те хвърля — закани се старейшината, — ама знаеш ли как ще те хвърля…

От блатото се подаде динозавър, който налапа старейшината. Последният пребледня, но продължи:

— А бе ти използуваш това, че изведнъж ми се прииска да ида и да се понаквася. Но мисли му, като се върна!

— Да, ще се върнеш! Стотици мъже и жени бяха налапани от тези чудовища, а вие продължавате да дрънкате, че не сте налапани и отивате да се наквасите.

— Какви чудовища бре! — ядоса се старейшината. — Ти ум в главата си имаш ли? Къде в завещанието пише да се пазим от чудовища? А щом не пише, значи, чудовища няма.

— На платото няма чудовища. Но тука има.

— Няма — тръсна глава старейшината.

— Добре де — каза Хук, — а ти в чия уста си сега?

— Каква уста? В никаква уста не съм. Аз просто реших да се наквася и там е цялата работа.

— Погледни си краката, те са във въздуха.

— Не са във въздуха.

Хук прокара ръка между стъпалата му, които висяха във въздуха и земята:

— А това какво е?

— Нищо не е. Ти просто човъркаш земята под мене.

— Човече — въздъхна Хук, — поне накарай хората от племето да убият с копия това чудовище, за да те спасят.

— Как ще убивам нещо, което не съществува? Ако съществуваше, нали щеше да го пише в завещанието?

Старейшината се обърна към мъжете:

— Я му кажете, нали е така!

— Да, така е — ревнаха мъжете.

— Видя ли? — кимна старейшината. — Всички до един казват нещо, а ти единствен го оспорваш. Не виждаш ли, че си в малцинство? Хей, майка му стара — ти винаги си бил опърничав. Слушай, време е вече да се вслушаш в съветите на мнозинството. Ха ма че маниак, ха! А бе ти ли се извъди най-умният!

— Светотатство — ревнаха мъжете. — Да бъде наказан със смърт!

Старейшината въздъхна и зачупи ръце:

— Ах, как ми е неудобно, че точно сега ми се прииска да се наквася. А иначе щях да те науча аз тебе…

Динозавърът изръмжа, с което подсказа, че е време да се сложи край на приказките. Старейшината се сепна:

— За мой заместник оставам тоя — и посочи един от мъжете. — Нека той реши съдбата ти.

Като разбра, че вече може да се оттегли, динозавърът глътна старейшината и се скри. Заместник-старейшината се обърна към Хук:

— Е, сега си в моите ръце.

Посочи го:

— Убийте го с копията!

— Ааа, такива да ги нямаме — врътна глава Хук.

— Имаме ги — настоя заместник-старейшината, — в завещанието е казано: който не се подчинява на завещанието — смърт!

— Да, но каква? За копия не се говори нищо. Говори се за хвърляне от скалата.

— Каква скала? — зяпна заместникът.

— Видя ли? — разсмя се Хук. — И ти дори попита „каква скала“. Тук на това мръсно блато камъче няма, а камо ли скала.

Сложи ръце на кръста си:

— Е, хвърлете ме от скалата де.

Заместникът ревна:

— Има скали, има!

— Е, добре. Хвърлете ме.

Заместникът посочи Хук:

— Хвърлете го от най-стръмните скали!

Мъжете хванаха Хук, вдигнаха го на ръце и го хвърлиха във въздуха;

Хук падна и скочи.

— Хооопппаааа! Е, как си?

Заместникът се наду:

— Няма да отговоря. За мен ти вече си мъртъв.

— Благодаря — поклони се Хук. — Довиждане!

И си отиде.

Заместникът се изду още повече и посочи отдалечаващия се еретик:

— Така ще убиваме всички, които престъпват завещанието на основателя на племето.