Мери Бътлър
Дамата (9)

8

Джени бе толкова изненадана, че учудването й даде време да възстанови положението си. Госпожица Джийн-Мари Бючамп все пак трябваше да посрещне братовчед си — но нямаше да го познае, напомни си тя. За нея този елегантен човек, който разглеждаше стаята през монокъла си, не можеше да бъде по-различен от всеки друг, пристигнал на нейния бал.

Но Нейт не изглеждаше като всеки друг. Той изпъкваше даже сред най-красивите и модни в обществото. Костюмът му блестеше със сребърна дантела и диаманти. Сякаш и очите му също блестяха, със светлината на битката.

Лорд Викърс наистина се бе завърнал и възнамеряваше да накара света — и Ивс — да узнаят това.

Тълпата много бързо усети напрежението във въздуха. Времето, което беше избрал Нейт, се оказа идеално — почти така, както ако го беше планирал. В паузата между танците Джени можа да види как хората един след друг спираха и се обръщаха, гледайки отначало към Нейт, а после към Ивс.

Не, реши Джени, това не беше нейното въображение. Едно предчувствие, сякаш нещо щеше да се случи, изпълваше стаята. Ако господин Селуин търсеше клюки, сега той щеше да ги намери в изобилие. Балната зала стана тиха, като всеки изглежда очакваше Ивс да предприеме нещо. Очевидно, враждата между двамата не беше тайна — нито пък фактът, че Нейт трябва да е дошъл без покана.

— Милорд? — каза Джени колебливо, чувствайки, че някой трябваше да го върне към реалността, преди да се пролее кръв. Че насилието предстоеше, беше ясно. Тя се опита отново. — Има ли нещо, което не е наред?

Слава на небесата, звукът на гласа й изглежда достигна до него.

— Не е наред? — повтори той, стреснат от това напомняне за присъствието й. — Не, просто един малък проблем със слугите — той поклати глава разочаровано. — Страхувам се, че портиерът не си гледа добре работата — думите й явно го подсетиха за собствените му задължения, защото той повлече Джени от дансинга към нейната придружителка. Но Джени съзнаваше, че бе престанала да привлича неговото внимание.

Той би се отдалечил от нея, за да спре фигурата, която сега се движеше бавно надолу по дългата стълба, но лейди Пертуи явно бе решила да поеме нещата в свои ръце, докато Джени все още се чудеше какво да прави. Алармирана от социалната си антена, нейна светлост успя да възпре Ивс с едно недоволно изражение на лицето, подсилено от твърдия блясък на решителност в очите й, когато застана между Джени и Ивс. Въпреки че тя се усмихваше и размахваше небрежно ветрилото си пред наблюдаващата тълпа, която сега започваше да танцува отново, думите й бяха прями и право в целта.

— Не му обръщайте внимание, милорд — каза му тя с глас, който съдържаше повече заповед, отколкото съвет.

— Защо пък? — попита Ивс. — Той си търси белята.

Джени затаи дъх. Въпреки че не можеше да обвини Нейт за това, че е поискал да причини малка неприятност, мисълта за това, което можеше да последва, я уплаши.

— Да, и той ще бъде безкрайно доволен, ако го получи — посочи лейди Пертуи. — Вие ще изглеждате по-зле, ако направите сцена, а не Викърс. Но тази, която ще бъде засегната най-много е госпожица Бючамп.

Ивс вече бе направил една крачка, или две, към стълбите, но това го спря веднага, за изненада на Джени. Можеше ли врагът на Нейт да бъде спрян от загриженост за нея?

— Как така? — попита той.

Лейди Пертуи въздъхна.

— Трябва да погледнете фактите, милорд Викърс е приет от всички, освен от вас. Смятате ли да избягвате всички места, където той може да се появи? Или да приемате само тези покани, които го изключват? В такъв случай моята работа е свършена, а и вие можете спокойно да се оттеглите в провинцията — тя посочи с ръка към Джени за потвърждение на думи си. — Ако вие лишите госпожица Бючамп от неговата компания напълно, домакините ще бъдат изправени пред избора кого да поканят. И този избор невинаги ще бъде във ваша полза. Наистина има много майки с дъщери за омъжване, които едва ли ще съжаляват за липсата на конкуренция, осигурена от отсъствието на госпожица Бючамп.

Без да знае защо, Джени погледна Ивс с тиха молба. Тя си каза, че го прави, само защото цялото й бъдеще беше на карта, а не заради Ивс. Само чрез Нейт можеше тя да види някаква надежда за бягство от настойничеството на Ивс. Ако нямаше никаква надежда да го срещне…

Въпреки черния поглед, който Ивс й хвърли, лейди Пертуи продължи.

— Моето правилно придружителство ще държи Викърс на достатъчно разстояние, милорд. Не търсете невъзможното.

Джени знаеше, че трябва да направи нещо, да каже нещо, но не знаеше дали да настоява, или да саботира собствената си кауза. Но те бяха споменали неговото име и Ивс щеше да очаква от нея да реагира на това.

— Моля, милорд, милейди. За братовчед ми ли говорите? Това той ли е? Аз не разбирам — думите излязоха от устата й в един забързан поток, но тя едва се бе изчервила, когато стана ясно, че времето за решения беше отминало.

Нейт ги откри. Той се приближаваше, усмихнат доволно от притеснението на Ивс. Как можеше да го обвинява, помисли тя отново. Ивс почти беше съсипал живота на Нейт. И все пак се появи странното хрумване, че тази вечер всички роли бяха разменени. Тази вечер Нейт изглеждаше студен като диамантите, които блещукаха от дантелата около шията му, а Ивс гореше с един златен огън. Този огън, тя знаеше, представляваше чиста омраза, такава, която не би се спряла пред нищо за унищожаването на врага. Защо тогава, чудеше се Джени, тя не беше доволна да види тревогата на Ивс?

— Извини ме, Уолф, че закъснях — каза Нейт. Той очевидно се забавляваше с отмъщението си. — Поради някаква причина, аз не получих покана. Можеш ли да си представиш — да нямам покана за бала на собствената си братовчедка? Знаех, че трябва да е станала грешка. Така че аз съм тук. И тук, ако не греша, е и тя. Хайде, хайде, стари приятелю, няма ли да ме представиш?

Ивс изглеждаше, сякаш би предпочел много повече да запознае стария си приятел с услугите на столчето под бесилката, ако не и на взвода за разстрел. Обаче, чувствайки погледите на другите гости, той се въздържа.

— Госпожице Бючамп — каза той и гласът му изгаряше от гняв, — мога ли да те представя на лорд Викърс, твоят братовчед. Нейт, госпожица Бючамп.

Странно беше да те представят на някого, когото познаваш по-добре от представящия го джентълмен, и то с една пунктуалност, която почти плашеше. Джени нетърпеливо отговори, надявайки се, че Ивс нямаше да открие повече вълнение в гласа й, отколкото бе нормално за едно младо момиче, срещащо се с последния си жив роднина. Но от изражението му тя не можа да разбере нищо.

— Аз съм много щастлива да ви срещна, братовчеде — каза Джени с усмивка на Нейт. Само ако той знаеше колко много тя бе копняла за шанса да говори с него, да чуе плановете му за нейното спасяване от тази ситуация. — Баща ми говореше за вас често и с голяма обич — добави тя, подчертавайки заради Ивс ролята си на Джийн-Мари.

— Вашият баща беше един мъж, който предизвикваше голяма обич — отговори Нейт с лекота, която впечатли Джени. — Аз съм нетърпелив да чуя всичко, което можете да ми разкажете за живота му, след като напусна тези брегове. Искам да чуя всичко и за вас. Ние сме последните Бючампови, вие и аз — подчерта той. Елегантното движение на ръката му разсипа блясъка на диаманти и емералди по пръстите му, едно шоу на богатство, явно предназначено, за да вбеси Ивс. — На нас остава да пазим семейните истории и традиции. Може би, ако имате един свободен момент сега — можем да се разходим малко из стаята.

Предложението очевидно беше колкото предизвикателство към Ивс, толкова и покана към Джени да му направи компания. Тълпата бе започнала да губи интерес към техния разговор, но едно-единствено движение от страна на Ивс можеше лесно да го привлече отново.

Явно предизвиквайки Ивс да го спре, Нейт предложи на Джени ръката си с един театрален жест, вероятно научен от Дейнджър.

Джени погледна също и към Ивс за отговор и някаква реакция. Възпиращата ръка на лейди Пертуи спря движението й напред. Съвсем тихо, придружителката му прошепна, тихо, но все пак Джени можа да чуе:

— От какво се страхувате, когато всички ги гледат?

След един напрегнат момент, Ивс кимна.

— Много добре. Може би така е по-добре — той върна един горящ поглед на Нейт. — Ти никога няма да стъпиш в тази къща отново — каза той с тих глас, но с тон на закалена стомана. — Госпожица Бючамп няма да приема покани от теб. Никога. Разбирам, че не мога да предотвратя да се срещате на публични места, без да предизвикам нежелани клюки, които могат да навредят на братовчедка ти. Обаче помни, че ако твоето внимание към нея прерасне в нещо повече, аз ще направя каквото трябва, независимо от последствията — за госпожица Бючамп, или който и да е друг — той спря за момент, преди са се обърне. — Ти знаеш, мисля аз, какво означава думата ми — добави и се поклони студено за довиждане на двамата.

Когато Ивс се отдалечи, Нейт се разсмя. Всякакви весели чувства, обаче, тъжно отсъстваха от сърцето на Джени. Преди десет минути Ивс беше най-очарователният и внимателен партньор по танци. Сега той отново се бе превърнал във враг. Джени знаеше, че трябва да е щастлива от напомнянето, но някак си не беше.

— Братовчедке, ще ме хванете ли под ръка? — попита Нейт, като леко стисна ръката й, докато я водеше към периферията на стаята. — Вие сте прекрасна тази вечер, скъпа моя. Една истинска красавица. Гордея се с вас.

— Гордееш се с мен? Но как можеш? — Джени се застави да изхвърли Ивс от мислите си и използва възможността да се отдръпне малко назад. Поради някаква причина близостта на Нейт и прямото ласкателство на комплимента му я накара да се почувства малко неловко. — Къде беше ти, Нейт? — попита тя. — Знаеш ли какво става?

— Тихо, тихо, скъпа братовчедке — предупреди я той, посочвайки. — Вълкът все още наблюдава — Нейт се усмихна и поздрави една група от придружителки, единствените обитателки на тази част от стаята. — Къде съм бил ли? Измъквах се от затвора и започнах да възстановявам живота си. Ти сигурно знаеш това — гласът му стана нежен и разумен. Фактически, той сякаш не разбираше защо тя изобщо трябваше да е притеснена.

Напомнянето на братовчеда, което не беше необходимо, я обиди. Ако Ричард се бе чувствал достатъчно сигурен по-рано, за да я дразни за роклите от Нюгейт, Нейт трябваше да може да одобрява използването на собственото си име.

— Аз разбрах, че си свободен, само защото го прочетох в „Сутрешен вестник“ — по-скоро изсъска, отколкото прошепна тя.

— Скъпа моя, как можех да направя друго? Самата ти видя как Ивс реагира на присъствието ми. Ние сме достатъчно щастливи, че той обеща да бъде разумен занапред. Може и да съм изглеждал самоуверен, скъпа моя, но коленете ми треперят всяка минута, уверявам те.

Дразненето на Нейт имаше желания ефект. Въпреки опитите си да я потисне, една лека усмивка заигра в ъгълчетата на устните й.

— Измамник — каза тя. — Ти се наслаждаваше на всяка минута.

— Е добре. Може би малко — призна той. — Съществува един голям дълг между мен и Ивс. Мога спокойно да призная, че копнея за деня, когато ще мога да го видя да плаща за всичко, което ми е причинил — с очи, които изглеждаха повече проницателни, отколкото загрижени, той огледа Джени. — Той не е бил много строг с теб, нали?

— Изобщо не — призна тя. — Понякога може да бъде много замислен. Понякога… — гласът й затихна, докато си спомняше няколкото пъти, когато бе виждала тези студени очи да се запалват от топлина.

— Да? — попита Нейт. Той изглеждаше разтревожен.

— Нищо — Джени бързо приключи темата. Тя си напомни, че търсеше начин да избяга от Ивс. — Нейт, има проблеми.

— Какво искаш да кажеш? Подозира ли той? Мислиш ли, че възнамерява да те разобличи.

Разбира се, че това щеше да бъде първото нещо, което можеше да дойде на ум на Нейт. Без съмнение беше егоистично от нейна страна да се тревожи за двусмисленото си положение в цялата тази история. И все пак, защо Нейт не направи някаква забележка за присъствието й в дома на Ивс?

— Аз наистина смятам, че той е способен на това — призна накрая Джени. — И мисля, че той все още може да има подозрения. Ако имаше доказателство, ние и двамата нямаше да сме тук. Но о, Нейт, той казва, че аз съм една наследница и трябва да остана под негово попечителство, докато навърша пълнолетие. Какво ще правим ние. Счита се, че няма да навърша пълнолетие по-рано от една година. Дотогава аз фактически съм негова затворничка и не мога да направя нищо, за да ти прехвърля обратно парите ти.

Споменаването за нейното наследство причини едно странно изражение върху лицето на Нейт, което Джени не можа да разчете. Той стана нервен и губеше ценно време, като търсеше носната си кърпа — от която, веднъж намерена, изглежда не се нуждаеше. Внезапно Джени разбра.

— Ти си знаел! Ти си знаел всичко за завещанието и не си ми казал. О, Нейт, как можа?

— По-тихо, по-тихо — предупреди я той отново. Те повървяха мълчаливо за момент, после той заговори отново с обикновения си глас.

— Аз мислех, че мога да не ти казвам. Това звучи наивно, предполагам, но е истина. В края на краищата, аз съм глава на фамилията. Никога не ми дойде на ум, че няма да назначат мен за настойник, че Уолф ще използва съдебните си връзки така успешно.

— Ти трябваше да ми кажеш — настоя Джени. Вътрешно, тя не можеше да се въздържи да не се чуди на такава наивност. Повече от всеки друг, Нейт трябваше да разбира какво Ивс бе способен да направи.

— Прости ми Джени — помоли се Нейт. — Мисля, че почти щях да полудея в затвора. Нямаше нищо, което можех да направя, за да спечеля свободата си. От самото начало можех да видя, че ти щеше да бъдеш ужасена от идеята за наследството.

Значи той умишлено я бе измамил! Добре, тя също искаше да измами, за да се освободи от този жив ад, но никога приятелите си. Разбираше ли Нейт, както тя не го беше разбрала, че веднъж подмамена в техния план, тя никога нямаше да може да избяга?

— Ти знаеш много добре, че аз никога няма да го задържа — каза Джени. — Помислял ли си някога, Нейт, че мнозина от джентълмените, присъстващи тук тази вечер, могат да ме ухажват точно заради това богатство, което възнамерявам да ти върна? Минавало ли то е през ум, че аз мога да се чувствам неудобно, получавайки такова внимание, базирано фактически върху една лъжа?

— О Джени, аз съм един лекомислен грубиян — загриженото изявление на Нейт й напомни за техните първи срещи, когато той беше единствения източник на добро поведение в един брутален и полудял свят. Погледът в очите му стана странно топъл. — Ти грешиш също, Джени, ако мислиш, че богатството ти е главната примамка за ухажорите. Огледай се наоколо в тази тълпа с техните гримове и парфюми. Помисляла ли си какво се крие отдолу? Аз ще ти кажа — нищо. Ти си жива, Джени. Всеки мъж с останал живот в себе си ще бъде привлечен от теб.

И така сега тя бе Джени отново. Отново притеснена и също обидена, тя отхвърли темата настрана.

— Това няма значение, Джийн-Мари Бючамп никога няма да се омъжи — дали Джени Уайлд можеше да се омъжи изглеждаше точно толкова съмнително, но тя се отказа да мисли за това. Поглеждайки нагоре, видя госпожа Мюлер да се приближава към тях, изпратена, без съмнение, от Ивс. — Сега ще ни прекъснат — предупреди тя. — Кога ще те видя отново?

— Скоро, Джени, скоро — обеща той. — Твоят календар ще бъде пълен след тази вечер. Обществото прие обратно лорд Викърс с отворени обятия. Където и да отидеш, гледай за мен. Аз ще бъда там.

Може би, помисли Джени, но се страхуваше, че тези срещи можеха да се окажат толкова незадоволителни, колкото и тази. Може би тя беше чакала твърде дълго, твърде нетърпеливо тази среща. Може би бе очаквала твърде много от Нейт, сякаш той можеше да разреши всичките й трудности само с едно махване на ръка. Тя направи реверанс за довиждане и позволи на госпожа Мюлер да я поведе към масите на бюфета.

Не, нямаше изход, нямаше възможност за спасение нито от Нейт, нито от който и да било. Госпожица Джийн-Мари Бючамп щеше да остане подопечна на лорд Ивс до двадесет и първия си рожден ден. Ако, разбира се, не полудееше междувременно.

Не, не, някак си тя трябваше да се спаси. Не беше съвсем сама в края на краищата. Имаше Суки и даже Сър Ричард, към които да се обърне при нужда, напомни си тя. И Нейт, до известна стенен най-малкото. От думите му изглеждаше, че Ивс възнамеряваше да им позволи да разговарят и се срещат понякога, на приемите и баловете в обществото, в операта и на други такива места. С тези приятели тя не трябваше да мери думите си. Сега щеше да има още един човек, пред когото нямаше да има нужда да претендира да бъде друга, а не тази, която беше.

Една греховна мисъл премина тогава през ума на Джени, докато гледаше замисления си домакин и настойник, който се бе присъединил към тях в бюфета. С изключение на лъжата за новата си идентичност, тя беше по-откровена от обикновеното с Ивс. От всичките мъже, които бе срещала, той беше един от малкото, които не биха я осъдили за неспазване каноните на поведение, предписвани от обществото. И не само думата „ферма“ не можеше да го шокира, или изненада.

Опитвайки се да остави тези объркани размишления настрана, Джени се съсредоточи върху музиката с надеждата, че прекрасните звуци на Хайдн можеха да й помогнат да си възвърне някаква степен на спокойствие и радост. За своя изненада, тя разбра, че се бе наслаждавала на по-голямата част от бала, въпреки страховете си. Онзи стар мошеник, Дукът на Куйнсбъри, я разсмя по време на менуета. Приятно беше да се види госпожа Мюлер да излиза от черупката си, както и лекотата на приятелството в танца й с Ричард.

И с Ивс… Това, което предизвикваше той, наистина не беше комфорт. И все пак, тя не би пропуснала онзи танц с него за нищо на света.

Почти преди тя да го разбере, балът свърши. Последните гости си отиваха накрая, вероятно за да разменят научените клюки на някое друго събиране или в едно от кафенетата.

Лейди Пертуи показа едно упорито желание да остане и да обсъди цялото събитие, удължавайки разговора над една последна чаша чай, но даже тя накрая бе убедена да приеме да бъде откарана с екипажа на Ивс до дома й. Ивс предложи на своята леля ръката си, докато вървяха заедно нагоре по стълбите и Джени ги следваше сънено отзад.

— Приятно ли ти беше тази вечер, Танте?

— Йа, Йа — отговори тя, преминавайки на родния си език.

Джени се усмихна на това свидетелство за изтощението на по-възрастната жена. Толкова вродена беше любезността на госпожа Мюлер, че тя никога не прибягна до родния си език, нито даже до най-простите думи, пред тези, които не го разбираха. Тя сънено целуна племенника си и Джени за лека нощ и се оттегли в стаята си.

— А ти, госпожице Бючамп? — попита той, осветявайки пътя на Джени към стаята й. — Приятно ли ти беше?

Джени трудно можеше да каже, толкова неща се бяха случили, но отговори, да, беше хубаво.

Той все още стоеше там, неподвижен. Сега те бяха сами в коридора и тъмнината се нарушаваше само от блясъка на неговата свещ. Тя хвърляше топли сенки върху лицето му, запалвайки златните ръбове на сакото и позлатената аура на косата му. Една неловка тишина изпълни коридора за момент, докато Джени отчаяно търсеше нещо да каже, някакви думи на благодарност.

— Аз бях горд с теб тази вечер — каза Ивс, нарушавайки мълчанието.

— Благодаря ви, милорд — отговори тя. После направи реверанс, чувствайки, че бузите й отново се изчервиха и започна да натиска дръжката на вратата, когато внезапно спря и се обърна. Ивс не беше помръднал.

— Милорд, защо настоявахте да отида без пудра? — Джени прехапа устната си още щом въпроса се изплъзна от устата й, но беше твърде късно да го върне обратно. Защо, чудеше се тя, от всички мисли, които я спохождаха тази вечер, на точно тази трябваше да даде израз? Сега обаче, когато я бе изказала на глас, тя искаше да знае, много искаше да узнае отговора.

Ивс се облегна назад до ламперията и голямата му фигура бе напълно спокойна, или само така й се струваше.

— Може да има много причини — каза той. — Аз мога да ти кажа, че го намирам за един нечистоплътен навик, а вероятно е и нездравословен. Или мога да ти кажа, че се ужасявам от всичко, свързано с лъжата, всичко, което скрива истината.

— И може ли някой от тези отговори да бъде истинският? — попита тя. Наистина, понякога се чудеше на неговото заявено уважение към истината, когато самият той се криеше толкова успешно зад една маска на любезност и зад фрази като тези, които можеха да не означават почти нищо.

— Те може да са истина — съгласи се Ивс, отстъпвайки от стената и стоящ висок и изправен. — И също може да бъде истина, че ти имаш коса, която блести на светлината от свещта и изглежда по-мека от залеза — пръстите му се спряха за момент върху единствения кичур, който се виеше над едното рамо и надолу по роклята й. — Ще бъде грях да се покрива такава великолепна коса с пудра — прошепна той, после отстъпи назад и се поклони официално. — Твой слуга, госпожице Бючамп. Спи добре.

Джени постави ръката си до сърцето, което се блъскаше под роклята й, станала внезапно твърде тясна.

Сякаш можеше да заспи тази вечер.

 

 

Ивс едва седна долу до клавесина, когато леля му се присъедини към него в музикалния салон. Пръстите му не се поколебаха и за миг, продължаващи отмерения си път нагоре и надолу по клавишите, но устните му потрепнаха за част от секундата. Изглеждаше, че трябва да е готов за нова лекция. Погледна леля си с обич и му се прииска тя да беше избрала друго време за изливане на критиката си. Вечерята беше разколебала спокойствието му повече, отколкото му се щеше да признае, даже на нея.

Обаче такива мимолетни желания трябваше да бъдат потискани. Нищо, освен обичайния му поздрав, можеше да се чуе в гласа му, когато той я покани да влезе.

— Танте, колко хубаво от твоя страна да се присъединиш към мен. Аз си помислих, че признаците ти на умора може да са малко пресилени. Да сменя ли италианските композитори с твоя Бах?

— Пфу! Свири каквото искаш, скъпи. Няма да ме разсееш толкова лесно.

— Моя скъпа Танте, аз знам много добре, че няма — каза той, потискайки една въздишка. — Добре, какво те тревожи тази вечер?

Леля му се настани в едно удобно кресло до огъня, но пръстите й играеха с ресните на шала, който беше наметнала върху нощницата си. Тя не беше спокойна. Но остроумна тя беше.

— Ти, защото ти също си разтревожен. И не само заради онзи човек, мисля аз.

Онзи човек. Ивс се почуди малко как младата жена, спяща спокойно горе, би реагирала, ако чуеше да наричат така братовчед й. И щеше да го чуе. Танте Агата никога нямаше да се поколебае да каже мнението си относно появяването на неканения Нейт.

— Заради Сър Ричард ли? — попита тя. — Аз мислех, че го харесваш.

— Аз наистина го харесвам — отговори той накрая. Това, за нещастие, беше част от проблема. — Както и да е, аз изобщо още не съм сигурен, доколко може да му се вярва.

— И доколко неговите чувства са споделени от нашата красива гостенка?

— Аз бих казал, че това беше очевидно — отговори Уолф с едно спокойствие, което му костваше известни усилия да поддържа. — Нейните чувства са, обаче, които остават неясни, бих казал аз. Ти какво мислиш?

Въпросът беше достатъчно невинен, но той искаше да знае, искаше да знае с една страст, която никак не беше в характера му.

— Това ли е всичко, което ти видя? — отговори Танте, избухвайки накрая в смях. — Мъжете са толкова слепи.

Слепи? Ръцете му застинаха моментално, когато си спомни Джийн-Мари /той не знаеше как другояче да я нарича/, как изглеждаше тя, слизаща по стълбата, сапфирената диадема върху великолепната й коса. Той беше забелязал всеки детайл от вида на момичето, нейните най-леки движения. Бе забелязал незабавно колко добре се държеше тя. Имаше грациозност в походката й, една деликатност на танцьорка в движенията, както и кураж. Нейната грациозност беше вродена, а не заучена. Тя можеше да бъде мъжко момиче, както сама каза, без да я е грижа за съвременната мода, но каквато и да беше, тя преди всичко бе една дама.

И каквото и да е било някога името й, сега тя беше госпожица Бючамп — защото той я бе направил такава. След тази вечер щеше да има мнозина, които щяха да искат да я убедят да промени това почтено име за друго. Тя изглеждаше необикновено разтревожена при мисълта за брак, когато той повдигна темата преди, но не можеше ли това да се дължи на факта, че е направила вече избора си?

Ако беше така, можеше ли да е избрала Сър Ричард? Или някой друг ухажор, който той щеше да намери за даже още по-неподходящ?

— Просвети ме тогава, Танте. Какво би трябвало да съм забелязал тази вечер?

— Че сър Ричард въздиша мълчаливо, защото не вижда надежда и Джени даже не го забелязваше.

— Не вижда надежда, мислиш ти — той обърна лице към леля си. — Как я нарече ти?

— Джени. Не е ли това правилно? Ние сме много близки сега, ние двете. Няма нужда да сме толкова формални. Тя не харесва толкова Джийн-Мари и предпочита умалителното, използвано в семейството й.

Една малка, тайна усмивка играеше в ъгълчетата на устата му.

— Така ли? Джени. То й отива.

Тази забележка му спечели един пронизващ поглед, но без критика. Още веднъж, обаче, възрастната вдовица наметна по-добре шала си, сякаш й бе студено.

— Аз съм уплашена, Уолфрам. И така е, аз мисля, и Джени.

— Щастлив съм да го чуя.

— Уолфрам — извика тя, протестирайки.

Той се изправи от пейката до пианото и се приближи, за да разпали загасващия огън.

— Дотогава, докато е уплашена, тя ще бъде нащрек и способна да се предпази.

— Значи съществува опасност.

— Скъпа моя Танте, където Викърс са замесени, винаги ще има опасност.