Мери Бътлър
Дамата (10)

9

Лейди Пертуи декларира, че е определено очарована от отзвука за дебюта на госпожица Бючамп. Докато слушаше възторжените възклицания на придружителката си на следващия ден в дневната, Джени обаче, откри, че не може да сподели това вълнение. Напротив, визитките и съобщенията, които я заобикаляха, я правеха нещастна.

Половин дузина джентълмени бяха изпратили букети, обяви развълнувано лейди Пертуи на лорд Ивс и госпожа Мюлер, докато Джени смаяна седеше тихо. Словоизлиянието изглеждаше безкрайно. Един джентълмен даже беше отишъл толкова далеч да изпрати орхидеи от парника на собственото си имение. Друг бе опитал сонет, за да възпее Тициановите къдри на Джени, един опит, който тя считаше за смешен, но се хареса много на госпожа Мюлер. Броят на джентълмените, които се бяха задоволили с изпращането на бележки, или просто на визитните си картички, трудно можеше да бъде установен.

Но изпитанията й не свършиха с това. Тя беше заставена да прегледа поканите, рецитирани с огромно удоволствие от лейди Пертуи. Балове, пикници духова музика, театрални визити, пътувания, за да се види Ейдофусикона на Лаутербърг; или, както Джени забеляза с отвращение, да се видят лудницата Бедлам и затвора Нюгейт — и всичките планирани за удоволствие на госпожица Бючамп.

Джени слушаше всичко това, изумена, и не искаше нищо повече от това да потърси най-близкия кораб за Масачузетс. Даже Вирджиния щеше да свърши работа. Някои от семейството й бяха живели там някога. Може би още можеше да бъдат проследени. Неспособността на Нейт да измисли едно разрешение не означаваше, че тя щеше да се остави тихо на съдбата си. Трябваше да има някакъв начин за спасение от бъдещето, което виждаше, че се планира за нея, някакъв начин да избяга от Ивс.

Обаче, един поглед към Ивс, изглеждащ толкова висок и впечатляващ срещу светлината й каза, че шансът й за бягство беше минимален. Той е бил на езда сутринта и изглеждаше просто облечен в кафяво сако и кожени бричове. Простотата на облеклото му напомни на Джени за колониалните джентълмени, но някак си ефектът беше различен. Наистина, никой колониален джентълмен не й правеше такова силно впечатление с присъствието си, с всяко свое движение.

Настроението на Ивс тази сутрин изглежда приличаше на онази смразяваща официалност, която Джени беше видяла отначало в него. Отвращаваше ли го това бърборене така, както и нея, чудеше се тя. Или тя бе успяла някак си да го обиди отново? Промените в настроението му я смущаваха още повече от факта, че се чувстваше вече изгубена. От сега нататък тя никога нямаше да може да го погледне, без да си спомни как бързо равнодушният му маниер можеше да се смени със страстно участие… или с топло възхищение. Познавайки това негово качество, тя не можеше да си помогне и усещаше липсата на топлина.

Но неговото хладнокръвие не трябваше да я тревожи, напомни си Джени. Нейната енергия можеше да бъде много по-добре насочена, ако се концентрираше върху търсенето на начин да се освободи от тази ситуация. Ивс беше опасен за спокойствието на съзнанието й, както и за нейното превъплъщение. Интелигентността, която блестеше в студените му сини очи не биваше да бъде подценявана.

— Не, не, не — възкликна лейди Пертуи, — не лорд Джон. Абсолютно очарователен, разбира се, но пълен мошеник в сърдечните работи. Това не е личност, на която може да се довери една млада дама.

— Един търсач на богатства, предполагам — каза Джени, опитвайки се да звучи уплашена. С всичките си тревоги, изглеждаше глупаво да се остави евентуални ухажори да я притесняват, но те го правеха. Всяка една от ласкателните бележки пред нея изглеждаше като допълнителна брънка към веригата, която я държеше тук в този ставащ все по-досаден маскарад. И в края на краищата, интересуваше ги богатството на Бючампови, а не тя. Не Джени.

В този случай, обаче, лейди Пертуи отхвърли обвинението.

— Не, скъпа моя — отговори тя за изненада на Джени. — Лорд Джон просто копнее за приключения и обича тръпката на преследването.

— И му е скучно от успеха — лесно предположи Джени. — Разбирам — тя беше виждала този тип мъже преди. Поглеждайки нагоре, за да открие едно странно изражение по лицето на Ивс, Джени осъзна твърде късно, че вероятно не трябваше толкова добре да разбира, или толкова бързо.

Едно младо момиче като госпожица Бючамп се предполагаше, че не притежава много опит за приключенията в света. Тя трябваше да сдържа езика си повече. Невинността, както откриваше, беше качеството, което най-трудно се имитираше.

— Тези са ловци на богатства, от които трябва да се пазиш — каза лейди Пертуи, отхвърляйки настрана няколко картички — Финчли, Педърбридж, Бероун… Те изглежда са единствените напълно неприемливи имена, които виждам сред другите — нейна светлост се обърна към Ивс с една изпипана фалшива усмивка. — Тъй като Сър Ричард вече е приет в дома ви, милорд, аз предполагам, че вие бихте дали гласа си за него.

Ивс дойде и се наведе над Джени, толкова близо, че късата дантела около ръкава му се докосна леко до ръката на Джени. С два прекрасно оформени пръста той вдигна благодарното писмо, което Ричард бе изпратил тази сутрин. Неестествено съзнаваща всеки негов жест, тя искаше той да отговори и да разруши това напрежение.

— Дейнджърфийлд? — каза той бавно, сякаш все още премисляше работата в ума си. — Един много уважаван партньор, бих казал — заяви той след момент, който се стори на Джени твърде дълъг. — Неговото семейство е една много стара фамилия от Девъншайър, много уважавана в тази част на страната. Последният баронет, страхувам се, пропиля голяма част от богатството, но успехът на делата на Сър Ричард в Америка лесно ще излекува тези загуби.

— А? — лейди Пертуи стана по-заинтересована. — Много хубави маниери, помислих аз.

Джени погледна несигурно към Ивс, искайки още веднъж да го разбира по-добре, да може да чете зад очите, които блестяха поред от веселие и режещ анализ. Колко много наистина знаеше той за Сър Ричард? Разумът единствено й казваше, че едно връщане върху трона на Стюарт беше повече за вярване, отколкото шанса, че Ивс сляпо щеше да приеме собственото изложение на Ричард за миналото му. Че Ивс държеше на работа някакъв шпионин, тя знаеше — всички слуги говореха за това — и отдавна беше предупредила Ричард за съществуването на човека. Колко повече внимателно разследване можеше да издържи тяхната конспирация, без да се разпадне на парчета?

— Наистина — продължи Ивс, все още неразгадаем. — Във време, когато всеки човек на пътя твърди, че притежава някаква титла, или военна почест, скромността на Дейнджърфийлд относно кариерата му като войник ме впечатлява много. Той е служил с Уолф, ти знаеш.

Не, Джени не знаеше. Напрежението й при споменаването на хората на пътя се смени от изненада от откровението му за Сър Ричард. И странно наистина, самият факт, че Ричард никога не се хвалеше с тази си служба, правеше всичко това твърде за вярване.

Беше ли новото му превъплъщение по-малко от истината? Беше ли джентълменът с история за военна служба за страната си, съществувал винаги зад фасадата на мошеника бандит? Идеята, че може да е съдила несправедливо Сър Ричард, я накара да се почувства неудобно. Но тя изглеждаше малко вероятна, имайки предвид какво бе видяла и чула. И все пак, напомни си тя, всеки в Нюгейт не беше точно това, което изглеждаше. Именно тя трябваше да разбира това.

Стресната, Джени се върна към разговора. Докато се беше отвлякла, лейди Пертуи явно бе продължила да анализира това, което настояваше да бъде наричано „Цветът на госпожица Бючамп“.

Нямаше ли тя никога да престане, чудеше се Джени. Но преди една неволна дума да може да се изплъзне от устните й, Ивс се наведе напред отново — този път, за да вдигне единствения букет, който лейди Пертуи не беше разисквала. Потокът от клюки на нейна светлост секна веднага.

— Милорд — каза нейна светлост с глас, който беше напрегнат, почти уплашен. Тя несъзнателно се пресегна, за да попречи на Ивс да отвори приложената картичка, един опит, който Джени разбираше, че ще бъде безуспешен.

— Вие забравихте този, милейди — напомни й той непоклатим, държейки картичката малко отвъд нейния обсег.

— Милорд — опита се лейди Пертуи отново, но без резултат.

Джени не беше изненадана, когато той обяви:

— От лорд Викърс. Твоят братовчед е твърде пунктуален, скъпа моя. Не, повече от това. Ами да, тази е положително любовна.

Независимо от това, Ивс нито прочете съдържанието, нито подаде картичката на Джени, за да я прочете. Когато беше такъв, Джени нямаше представа дали говореше простата истина или не. А тя трябваше да знае.

— Изглежда, че твоят братовчед се е присъединил към дългия лист на ухажорите ти, скъпа моя — продължи Ивс.

— Милорд, вие се шегувате — каза тя, напрегнато гледайки бележката. Считала ли беше Ивс за студен преди? Сега тонът му направо я замрази. След неговата топлина и доброта предишната нощ, той сега изглеждаше непоносим. Това ли представляваше истинският човек, чудеше се тя. Беше ли добрината му не повече от един меден капан, за да я подмами да направи грешка?

Можеше да е така, разсъди тя с горчивина, във всеки случай за нея беше по-безопасно да вярва в това.

Отчаяно искаща да разбере какво пишеше Нейт, тя само можеше да гледа безпомощно, когато Ивс се изправи и хвърли бележката в огъня. Две секунди по-късно тя се превърна в пепел.

— Лейди Пертуи — каза той с глас, който накара дамата да се свие, — предишната нощ вие ме убедите, че да откажа на госпожица Бючамп всякакъв контакт с братовчед й ще й направи много лоша услуга в очите на обществото. Следователно, аз се съгласих госпожица Бючамп да контактува с братовчед си на публични места. На публични места — повтори той. — Не правете грешката да мислите, че съгласието ми означава каквото и да е приемане на Викърс.

Мисълта, че услугите на лейди Пертуи можеха да бъдат отказани, донесе моментален проблясък на надежда в гърдите на Джени, който обаче беше незабавно потушен.

— Вие ме разбирате погрешно, милорд — каза лейди Пертуи, бързайки да изрече думите, нетърпелива да възстанови доброто му мнение за нея. — Естествено, аз ще наглеждам цялата кореспонденция на госпожица Бючамп. Обаче, не виждам смисъл да крия такива тривиални изражения на благодарност като това. Ако лорд Викърс попита направо госпожица Бючамп дали е получила бележката му — попита тя прямо, — и госпожица Бючамп признае, че не е, няма ли той да направи една неприятна сцена?

— Ще направи — съгласи се мрачно Ивс. — Най-вероятно ще направи — добави той почти на себе си, след което внезапно прехвърли вниманието си върху Джени.

— Госпожице Бючамп, ти преди показа една затрогваща грижа към семейството. Аз ще те посъветвам да не бъдеш толкова глупава, за да считаш лорд Викърс като част от него. Аз мога да гарантирам, че той не гледа на теб по този начин.

 

 

Нейт един ухажор? Идеята беше направо смешна и също учудващо неприятна. След като веднъж обаче бе поставена в главата й, тя не можеше да я изгони. Докато шивачката й взимаше мярка за нов корсет, съзнанието й се връщаше към въпроса отново и отново. Тя си напомни колко много харесваше Нейт, даже въпреки начина, по който той я излъга. Ако беше честна със себе си, щеше да признае, че след още няколко месеца в Нюгейт би прибягнала почти към всякакъв план, за да бъде освободена.

Суки даже беше по-малко склонна да му прости, особено когато Джени й каза, че Нейт е декларирал, че не се интересува от пари.

— Може би в Нюгейт — каза цинично крадлата, превърнала се в камериерка. — В Нюгейт човек можеше да се убеди, че парите нямат значение. Нищо там няма значение, освен да се измъкнеш. Но той сега не се намира в Нюгейт, нали?

Не, той не се намираше там. Напомнянето за много промененото им положение накара Джени да помисли. Като си спомняше ласкателните слова на Нейт на бала, тя изобщо не се съмняваше, че те бяха такива, каквито той, без да се замисля, би предложил на всяка позната жена — не толкова неискрени, колкото банални и безсмислени. А най-простият комплимент от Ивс, осъзна тя, един злодей, ако изобщо можеше да съществува такъв, звучеше абсолютно искрено и караше кръвта й да нахлува в бузите. Тя разсеяно опипваше една от къдриците си.

Суки каза, че най-простото разрешение за Нейт да си възвърне наследството, което беше неволно изпуснал, без да разкрие конспирацията им, беше да се ожени за нея.

Просто. Само тази дума я уплаши. По този начин Дейнджър описа плана си в самото начало. Да, той беше прост — защото имаше скрити в себе си твърде много детайли, бе прикрил един капан, който я чакаше. Неговият прост план я постави в ситуация, където продължаващото наблюдение на Ивс караше всеки неин нерв да боли от напрежение. Беше ли чудно тогава, че Джени сега бе по-уплашена от всякога?

 

 

Сред многото посетители на Джени през следващите дни, бившият бандит, на когото тя едва смееше да се довери, не беше последен с вниманието, което й оказваше. Лейди Пертуи изглежда виждаше в него още един ухажор; Джени подозираше, че той просто се радваше да изпълнява една нова роля. И все пак той също беше способен на доброта, да слуша концертите й, когато обстановката позволяваше, с искрено внимание.

Ричард, в действителност, беше прибягнал до такива усилия, за да стане приятен на цялото семейство през последвалите седмици, че когато се появи в една мразовита пролетна сутрин, лакеят на Ивс не се поколеба да го представи на дамите в къщата, въпреки че те официално не приемаха.

— Дами, колко любезно от ваша страна, че ви намирам в къщи — той ги поздрави с поклон, който включваше и трите, защото лейди Пертуи беше с тях.

Както обикновено по това време на деня, те се бяха събрали в дневната. Джени, облечена в една проста права рокля, неотдавна бе започнала да бродира една ловна сцена за един екран на камината. Като отвличащо мислите средство, това й служеше много добре, защото тя мразеше работата с иглата, тъй като й липсваше търпение, ако не талант, за такова детайлно занимание. Съсредоточавайки се върху иглата, тя можеше да забрави Ивс и своите тревоги. Независимо от това, с желание остави настрана иглата и шевната си кутия, за да го поздрави.

Даже лейди Пертуи не беше имунизирана срещу чара на Ричард, забеляза Джени.

— Ние точно щяхме да позвъним за малко чай — отбеляза нейна светлост. — Бихте ли се присъединили към нас?

— Благодаря ви. Щастлив съм да го направя — той седна в един стол до госпожа Мюлер и направи следващото си изявление пред нея.

— Аз се надявах да намеря племенника ви тук, мадам. Когато го видях вчера, той каза, че може да направи от мен един добър ловец.

— О — каза госпожа Мюлер, — вие го изпуснахте само за няколко минути. Изненадана съм, че не го видяхте да излиза, толкова скоро дойдохте след неговото напускане.

Нещо в изказаното му съжаление каза на Джени, че този път Ричард умишлено бе избегнал Ивс. Защо? Тя само можеше да се надява, че той щеше да намери начин, за да й каже.

— Вие имате една карта за приема у лейди Уедърбай в петък, предполагам — каза лейди Пертуи. — Без съмнение всички ние ще ви видим там.

Ричард поклати сериозно глава.

— Казаха ми от добър източник, че нейна светлост възнамерява да предложи на компанията си да опита създаване на стихове. Сега, аз бих направил много за една домакиня — готов съм да играя вист с новаци, които не могат да си спомнят последната ръка; мога да танцувам с обикновени млади дами, които не могат да си спомнят фигурите на котильона, аз ще поднеса амоняк и всичко, от което една дама може да се нуждае, когато е в дистрес — но никога няма да композирам, или рецитирам поезия пред публика.

Джени се разсмя на неговото позиране. Какъвто актьор беше; тя подозираше, че Ричард щеше да се справи много добре с една такава игра.

— Вие не сте задължен да участвате, Сър Ричард — напомни му тя, щастлива от шанса да му върне за цялото дразнене, на което я бе подлагал. — Вие можете да стоите и да се възхищавате от тези по-храбри души, които желаят да упражнят остроумието си публично.

 

 

— Но тогава аз също ще трябва да стана свидетел на смущението на приятели, които показват липсата си на остроумие, което винаги води до неудобство — каза той, докато нещата за чая бяха подредени от слугите.

Някак си Джени се съмняваше, че Ричард щеше да изпита нещо друго, освен забава от смущението на стихоплетците, но тя се възхищаваше на начина, по който той предразполагаше дамите, особено лейди Пертуи. Това беше точно този вид жаргон на висшето общество, който тази дама разбираше най-добре.

— Във всеки случай — продължи той, приемайки една чаша от госпожа Мюлер, — аз вероятно ще срещна негова светлост утре или вдругиден в кафето на Том, или при Роланди.

— Роланди? — повтори госпожа Мюлер въпросително. — Това е едно ново място за хазарт… за игра на Фараон, нали?

— Изобщо не е така, мадам — отговори Ричард. — Роланди е един салон за фехтовка. Собственикът дава уроци във финото изкуство на сабята.

Внезапно, Джени почувства как радостното й настроение изчезна, сякаш слънчевата светлина беше загасена само за момент. Значи Ивс практикуваше фехтовка. Подготвяше се за сражение ли? Той се беше срещал с Нейт вече веднъж, знаеше Джени. Изгледът за нов дуел между двамата изпрати студена тръпка надолу по гръбнака й.

Госпожа Мюлер беше тази, която се впечатли най-много от тези новини. Тя остави долу чайника със звън.

— Боже в небесата — прошепна тя.

Инстинктивно, Джени се наведе напред и хвана ръцете на по-възрастната жена. Студени на пипане, пръстите на вдовицата трепереха; лицето й внезапно побледня.

— Тези приказки за саби… винаги, още от малко момиче, те ме плашат — предложи това обяснение госпожа Мюлер за очевидното си смущение.

— Аз ви уверявам, мадам, че при Роланди няма опасност от кръвопролитие. За упражнения ние използваме наконечници върху остриетата. Между другото — добави Ричард с окуражаваща усмивка, — инцидентите са нещо много лошо за бизнеса на салона.

— Това е истина, аз знам — каза госпожа Мюлер, — но младите мъже — вие сте толкова разгорещени понякога.

Не искайки да гледа госпожа Мюлер толкова разтревожена, Джени се пресегна, за да стисне треперещите й ръце.

— Когато свършваме упражненията си при Роланди, мадам, ние сме твърде изтощени, за да загубим самообладанието си — каза Ричард, опитвайки се допълнително да успокои вдовицата. — Повярвайте ми, няма нищо повече в това от здравословно физическо упражнение — той сега изглеждаше смутен, без съмнение изпитвайки известна вина за дълбоката уплаха на госпожа Мюлер. — Не искам да мисля, че една моя безгрижна дума ви е притеснила. Лорд Ивс никога няма да ми прости, нито пък аз ще си простя това.

— Не, не, това не е ваша грешка — побърза тя да го увери. Уплашеният й поглед, обаче, не изчезна от очите й, въпреки че тя накара Джени да се върне на собствения си стол.

Очевидно госпожа Мюлер се страхуваше от друг дуел. С Нейт? Джени се чудеше. От всичко, което тя знаеше, Ивс можеше да има мнозина врагове, нетърпеливи да му прережат гърлото.

И все пак тя не беше усетила нещо подобно през краткото време на опита си от лондонското общество. Ивс може и да не беше много харесван в обществото, но го уважаваха даже тези, които признаваха, че не го разбират.

И все пак, когато Джени си представи Ивс на ум, тя внезапно осъзна, че вдовицата имаше основание да се страхува. Тя преди не бе обърнала внимание на факта, че той винаги носеше кинжал, един красив предмет с дръжка от Майсенски порцелан. Спомни си, че и Ричард правеше същото. Един бърз поглед я увери, че той го носеше и сега, въпреки че навикът да се носят кинжали в града отмираше.

Ако се опиташе, тя можеше да намери вероятни причини за такова поведение. Ивс, в края на краищата, често посещаваше двора, където сабите все още бяха задължителен атрибут. Колкото до Ричард, той е бил войник /и бандит/; носенето на оръжие вероятно му е вродено.

Обаче, никой денди като Нейт не би носил една сабя. Дълги дървени бастуни бяха заместили оръжията сред аксесоарите на джентълмена. Независимо от това, Джени осъзна в пристъп на страх, че тепърва трябваше да разбере дали Нейт ходи без оръжие.

Тя погледна Ричард, който сега се опитваше да очарова госпожа Мюлер и да я освободи от страха й. Много добре, той направи съобщението си. Но какво искаше да каже с него? Имаше ли нещо повече предвид, или това бе само едно предупреждение? Или самият той също търсеше потвърждение на собствените си страхове. Ако беше така, получи го. Джени само се молеше той да обясни, преди да си отиде.

Очевидно Ричард беше подготвен.

— Аз не бива повече да злоупотребявам с гостоприемството ви — каза той, — но искам да съобщя на госпожица Бючамп последните новини от дома й. Последният кораб от Бостън донесе много съобщения от наши общи познати — той извади от джоба си куп хартии в потвърждение на думите си.

Лесно беше да се предвиди ефекта от едно такова изявление върху лейди Пертуи. Явно предчувствайки един скучен разказ за провинциални нищожества, тя бързо се намеси:

— Сър Ричард, ще ви заболи главата, ако се опитате да четете писма на тази лоша светлина — каза тя, без да обръща внимание на добре осветената стая. — Защо не заведете госпожица Бючамп по-близо до прозореца, така че да можете да виждате и двамата?

И да ги виждат, предположи Джени, без да ги чуват. И така, те позволиха на дамите необезпокоявани да възобновят клюките си, вероятно сега отнасящи се до самия Сър Ричард.

Зад прикритието на едно писмо /което, фактически, беше от един бостънски търговец/, Джени заяви с тих глас:

— Значи ти усъвършенстваш уменията си с рапирата и кинжала, Сър Ричард. Смяташ ли, че ще имаш скоро нужда от тях?

— Нека просто да кажем, че предпочитам да съм подготвен. Както очевидно прави и лорд Ивс.

Физиономията на Ричард изненада и разтревожи Джени. През последните две години този мъж бе живял със сабята и пистолета, но арогантното му самочувствие, което тя винаги свързваше с него, сега липсваше.

— Добър ли е той? — чу се тя да пита.

— Страхотен е. Не мога да се сетя за друг мъж, който бих искал да е на моя страна в боя.

Или, по-скоро, който не би желал да срещне като противник.

Джени потри ръце, сякаш й бе студено. Тя бързо погледна, за да види какво внимание привличаше техният разговор. Обаче, както изглеждаше, лейди Пертуи и госпожа Мюлер възнамеряваха да бъдат дискретни.

— Ричард, имам ли основание да се страхувам? — попита тя.

— Може дори да е мъдро — отговори той без следа от насмешка.

Самата сериозност на тона му я уплаши повече, отколкото всяко предупреждение, което би направил. Тя с усилие потисна нарастващото си чувство за паника.

— Какво става, Ричард? Чувал ли си Нейт?

При споменаване името на Нейт един облак сякаш покри лицето му.

— Нейт… Нейт може да има неприятности.

Джени незабавно се усъмни и попита:

— Причинени от Ивс?

— По-вероятно причинени от самия Нейт — Ричард изхъмка отвратен. — Ако си се надявала, че Нейт ще ти донесе някакъв изход, страхувам се, че ще се разочароваш.

Джени въздъхна.

— Това е едно заключение, до което вече стигнах сама — против желанието й, малко от нейната тревога се прокрадна в гласа й: — Може би съм очаквала твърде много от него, но не мога да разбера защо ще си губи времето да флиртува с мен, когато го прави единствено, за да дразни Ивс.

— Той прави ли го сега? — Ричард помълча за момент, тихо замислен. — Джени, аз знам, че никога не си ме харесвала, нито си ми имала доверие — каза накрая той за нейна изненада, — но… не, не бързай да протестираш. Имайки предвид как се срещнахме, трудно може да се очаква друго.

В ума й се появи образът на Дейнджър, водещ една кикотеща се, силно гримирана жена към леглото си. Обаче Джени беше шокирана от това колко много й се искаше да отрече думите му. Може би тя не доверяваше напълно на Ричард, виждайки в него винаги някакъв намек за лорд Дейнджър, но се бе научила да оценява и харесва неспокойния му дух, този дух, който се смееше на света даже когато го използваше за собствените си нужди.

— Ти умишлено ме ядосваше — възрази му тя вместо това.

— Вярно е — призна той. — Това изглеждаше най-доброто на времето. Когато ти беше ядосана, можеше да извършиш всичко. О, Джени, с очите си, излъчващи убийствена омраза към мен, ти беше велика.

— Ричард — повдигайки очи нагоре, тя изрече името му наполовина с молба, наполовина като предупреждение. — Стига ми, че водих този разговор с Нейт. Не започвай сега и ти.

— Не — каза той тихо. — Аз съм по-добър — тъмните му очи бяха замислени, когато той погледна дали ги наблюдават. — Джени, аз може да съм бил крадец, но все пак винаги съм следвал определени правила, независимо дали ще повярваш, или не. Никога не съм открадвал от дами нещо повече от целувка и никога не съм предавал своите хора. И в двата случая, значи, ти си в безопасност с мен. Ако положението ти някога стане… твърде трудно, непоносимо, ти винаги можеш да ме повикаш, за да те освободя от него. И ако аз… отсъствам, отиди при Сам Харкинс в кръчмата „Турска глава“ на улица „Флийт“. Там ще се погрижат за теб.

Това бяха тревожни думи от един мъж, когото Джени винаги бе считала за прекалено уверен в успеха си при всички начинания. Тук й предлагаха бягство, но на каква цена за другите? Ако тя изчезнеше, какво щеше да стори Ивс на Нейт?

— Ричард, има ли нещо, което аз не знам, нещо, за което да внимавам? — попита тя.

Той се усмихна.

— Не повече, отколкото имаше в началото, когато започнахме тази история. А, забелязаха ни накрая — прекъсна се той, преди тя да може да го разпита по-нататък. Покланяйки се, той се обърна към цялата компания:

— Сега аз наистина трябва да ви оставя. Топлината на гостоприемството и удоволствието от компанията ви винаги прави за мен раздялата толкова трудна. Може би ще изтърпя стихоплетството в края на краищата. Дами — той се поклони отново с царствен маниер. — Госпожице Бючамп.

Когато целуна ръката й на раздяла, той прошепна тихо, за да го чуе само тя:

— Каквото и да се случи, помни, че те пазят. Два чифта очи бдят над твоя комфорт, две силни ръце са готови да те защитят. И аз съм само един от скромните ти слуги.

Джени продължи да размишлява над разговора с Ричард до късно през нощта — тиха за обитателите на къщата. Тъй, като лейди Пертуи имаше ангажимент с приятели тази вечер, Джени и госпожа Мюлер с радост се хванаха за възможността да игнорират всички покани, за да останат в къщи и да не правят нищо. В нощи като тези Джени можеше да се почувства почти като у дома си. Без надзора на лейди Пертуи, разговорът щеше да бъде естествен, почти откровен. Със сигурност щеше да бъде по-интересен, щом не ставаше дума за клюките в обществото. Джени смяташе, че благодарение на привличащия интелект на Ивс, широтата на неговите познания, тези тихи занимания ставаха толкова съдържателни.

Тази вечер той се бе завърнал рано от кафенето и изглеждаше доволен да си почива и да слуша звука от гласа на Джени, докато тя четеше гласно на френски /заради предпочитанието на госпожа Мюлер към езика на европейските дворове/ от книгата на Мармонтел „Граф Моро“.

Дълбочината на спокойствието на госпожа Мюлер стана очевидна след малко, когато се прояви с едно леко похъркване. Оставяйки гласа си постепенно да затихне, докато накрая се изгуби съвсем, Джени затвори книгата си.

— Ти четеш прекрасно — направи й комплимент Ивс, — но се страхувам, че твоите „морални разкази“ не можаха да заинтересуват Танте.

— Така изглежда — каза тя останала без дъх, внезапно осъзнала, че те щяха да останат сами без присъствието на сега заспалата леля. — Може би трябваше да опитам „Замъкът на Отранто“.

— Да пази Бог! — каза небрежно той. — Тогава нямаше да можем да заспим цяла нощ — Ивс се изправи и напусна мястото до леля си, за да застане облегнат небрежно на камината и по-близо до Джени, седяща в креслото на дядото. Тази вечер той изглеждаше много достъпен, помисли тя, и изобщо не беше ужасяващ. Спокоен, той сякаш усещаше всяко нейно настроение.

— Ако ми простиш нетактичността — каза той, — ти изглежда не се нуждаеш от повече бодърстване след една безсънна нощ.

В очите му Джени видя само загриженост. Той изглежда не изискваше тя да му се довери, а с една деликатна чувствителност показваше готовността си да слуша. И странно, но Джени почувства желание да сподели някои от въпросите, кипящи в гърдите й, въпроси, които не можеше да разкрие пред единствената си довереничка. Колкото и да обичаше Суки и да уважаваше нейния здрав смисъл, Суки принадлежеше към друг свят. В света на крадците и разбойниците тя бе най-добрият водач. Но светът на лондонското общество беше не по-малко коварен, населен с една различна класа мошеници — търсачи на богатства и неморални типове — и тук Джени нямаше водач. Към кого можеше да се обърне? Към Нейт, който използваше ласкателството, за да избегне сериозния разговор? Към Ричард, който отказваше да отговори сериозно, смятайки живота за шега?

Обаче Ричард беше достатъчно сериозен този следобед, макар и донякъде объркан. Две силни ръце, готови да я защитят? Съмнително изглеждаше доколко могат да вярват на Нейт и Ричард сякаш го съзнаваше. Джени можа само да приеме, че той смяташе Нейт за способен да отговори със сила там, където не успееше с хитрост.

Тъй като изчака твърде дълго, за да може лесно да отхвърли обвинението, че е разтревожена, накрая Джени призна:

— Разтревожи ме нещо, което Сър Ричард каза този следобед. Или ме обърка, бих казала по-точно.

— Обърка? — Ивс пристъпи по-близо, малко изненадан от думата, която тя употреби.

Джени наистина беше объркана. Всичко, което бе смятала за сигурно, сега се променяше и движеше като подвижни пясъци под краката й. Мъжът, за когото знаеше, че е извършил жестокия и презрян акт, състоящ се в умишленото изпращане на един невинен човек в затвора, стоеше пред нея толкова нежен и загрижен на вид, че сърцето й копнееше да го гледа. Ако обстоятелствата бяха различни, Джени помисли, че щеше да потърси и се довери на съвета на този мъж, който толкова лесно можеше да я унищожи. Сравнени с мистерията на Ивс, другите не представляваха почти нищо. Почти.

Нейното объркване и напрежение се нуждаеха от отдушник толкова силно, колкото и Ивс изискваше отговор, но как можеше тя да обясни?

— Някой, когото уважавах, се е държал по начин, меко казано разочароващ — каза тя накрая, говорейки бавно и внимателно подбирайки всяка дума, като имаше предвид Нейт и как той избягна разискването на нейното положение. Тя се засмя, но не весело. — И един човек, за когото вярвах, че е безсъвестен, се държа изключително добре — ако беше откровена както със себе си, така и с Ивс, имаше двама джентълмени със съмнително минало, които напоследък я впечатлиха с тяхната доброта, но единият от тях стоеше твърде близо.

Тя погледна смутено встрани. Щеше ли той да разбере, че нейното изявление се отнасяше за него? Много тихо, добави:

— Аз се чувствам загубена. Не знам повече в какво да вярвам.

След момент той постави ръката си върху облегалката на стола й.

— Никога не е лесно да се съдят, или разбират хората — каза той тихо. — Никой не е точно това, което изглежда. Нито аз, нито даже ти.

Тя потрепери. Как ли изглеждаше на Ивс, чудеше се Джени. Мисълта, че той можеше да я смята за една лъжлива самозванка й беше учудващо неприятна.

— Всеки от нас има скрити силни страни, грешки, желания… — продължи той с откровен глас. Коленичейки до нея толкова близо, че Джени почти можа да усети дъха му върху бузата си, той посочи към леля си. — Вземи моята обична Танте. Какво виждаш, когато я гледаш? Една добра и смешна вдовица, пълна с добродетели, улегнала, малко стеснителна?

Джени кимна колебливо, повече съзнаваща неговото присъствие, отколкото това на спящата вдовица.

— Погледни отново — каза той, поклащайки отрицателно глава. — Тя можеше да се омъжи за принц. Щеше да го направи — това възнамеряваше дядо ми за нея. Вместо това, на двадесет и три години — само с няколко години по-възрастна от теб — тя се влюби в един от градските търговци. Направи го със съзнанието, че ще бъде изоставена, напълно отхвърлена и порицана от родителите, братята и сестрите… защото е извършила непростимия грях да се влюби. Заради любовта си тя се отказа от всичко — семейство, богатство, положение — всичко. И то с желание.

Несъзнаваща разговора в другия край на стаята, по-възрастната жена все още кротко спеше. Джени я погледна и се опита да си я представи като страстно младо момиче. Да, следите на хубостта и същият вътрешен огън оставаха, затихнали, но не потушени.

— Аз не бих видяла това в леля ви — призна Джени след момент, — но сега, когато ми разказахте, мога лесно да го повярвам, защото знам колко топла и щедра натура притежава тя. Но когато някой чуе нещо, което не отговаря на предварителната му представа — каза тя, гледайки в ясните му сини очи, — как да реши на какво да вярва? На кого да има доверие?

— Разумът може да ни ръководи, за да сравняваме действията с думите, може да ни каже кое е вероятно и кое не е.

Той беше много близо и очите му, чисти и директни — на едно ниво с нейните, а ръката му почти докосваше нейната.

— И понякога отвъд разума, или даже въпреки него, сърцето просто знае — каза той. — Сърцето просто разбира.