Линда Хауърд
На ръба (8)

Осма глава

Брет стреснато седна в леглото, целият облян в пот, а челюстта му бе стегната от усилието да не се разкрещи. Изруга тихо, изрита усуканата около краката си завивка и скочи. Сърцето му още биеше до пръсване и дишаше сякаш бе тичал часове наред. Гол, крачеше напред-назад в тясното пространство на хотелската стая и прокарваше ръка през вече разрешената си коса.

Сънят бе толкова истински, ала действителният ужас идваше от това, че бе възможно да се сбъдне. Тя носеше груба, синя униформа и бе така пребледняла и крехка, че се уплаши да не припадне. Но тя бе потеглила, без дори да го погледне, между двама едри надзиратели и се бе изгубила в черен тунел. Щом се скри от погледа му, една врата с железни решетки се хлопна и заключи и той разбра, че никога няма да я види. В този момент се събуди, а гърлото го болеше от задържания протестен рев.

Самата картина бе отвратителна. В тъмното откровение на нощта осъзна, че независимо колко пари бе откраднала, независимо че дори се бе подиграла с него, не можеше да понесе да отиде в затвора. Не и Теса с ослепителната усмивка и блеснал поглед, бавен и провлечен говор, и свеж смях, който така лесно очароваше. И горещия екстаз на тялото й, помисли затворил очи при спомена, който го удари със силата на парен чук. Копринените крака, които обгръщаха неговите. Погледът на доверчива страст, когато я обладаваше. Закачливото, бавно полюшване на бедрата й. Запалителното примигване на дългите клепачи над очите, които се смееха и подканяха. Всичко у нея го подлудяваше и това бе сладката като вино лудост, която щеше да таи до края на живота си.

Искаше да пийне нещо, но един бърз поглед на часовника показа, че е два и половина през нощта. Устните му се извиха в кисела усмивка. Определено бе малко късно… или рано… да се хваща за бутилката. Баща му щеше да поклати глава, да се ухили и да каже как винаги е твърдял, че един мъж може да се пропие заради жена. Мисълта за Том го подсети, че не успя да заведе Теса да се запознае с него този уикенд, както почти й бе обещал. Вече бе понеделник сутрин и почивните дни бяха минали. Измина седмица от ареста й, седмица, през която с всеки ден умираше по малко от раната, причинена от отсъствието й.

Чувствата му се мятаха между огорчение и болка до бясна ярост, гневът премина в необуздана гордост и решимост никога повече да не допусне тя да се подиграва с него. Сега, обаче, гордостта не бе от значение поради факта, че ако отидеше в затвора, ще я загуби завинаги. Вината й вече нямаше значение. Това, което бе от значение, беше отново да я вземе в обятията си. Да я глези и пази, докато е жива, и да се погрижи никога повече да не се забърква в подобни неприятности.

Вътрешно осъзнал, че Теса е от най-голямо значение за него, той усети нарастващо чувство на покой, сякаш товар се смъкна от плещите му. Внезапно му се изясни какво трябва да предприеме. Не бе очаквал, че ще е толкова лесно, но знаеше какво трябва да стори. Щеше да хване първия възможен самолет за Сан Франциско.

Успя отново да заспи, но се събуди рано, нетърпелив да задвижи нещата. Нямаше защо да прибира багажа си. Възнамеряваше да се върне същата вечер, ако трябваше и с автомобил. Взе душ и се обръсна, без да забележи изписаната на лицето си мрачна решимост. След като провери няколко авиокомпании и си запази място за полета в девет и двадесет, позвъни на Евън.

— Заминавам да се видя с Джошуа тази сутрин — каза мрачно, когато Евън се обади.

— Изникнало ли е нещо?

— Няма да я оставя да отиде в затвора.

Евън въздъхна.

— Време беше. Какво ще кажеш на стареца? Бе твърдо решен крадецът да послужи за назидание.

— Ще се оправя.

Ако Джошуа не речеше да усложни всичко, вече си бе изработил план, който да възстанови загубите на Джошуа и Теса да не отиде в затвора. Ако Джошуа не се съгласеше, Брет знаеше какво да направи.

— Говори ли с Теса?

— Не. Не искам още нищо да й казвам.

Може би бе малко жестоко да я държи в неведение, но по-жестоко бе да възроди надеждите й и да я държи на нокти, докато отново й се обади.

— Това може да поуспокои духовете в службата — измърмори Евън.

— Възможно е.

Брет затвори и неканена усмивка докосна суровите му устни. На Теса не й липсваше подкрепа. Всички бяха на крак и той бе желан колкото чумната епидемия. Всеки момент очакваше да получи нож в гърба от онази червенокоса фурия, а на два пъти изпита неприятното чувство, че документите в кабинета му са били размествани. Това не бе от значение, защото всички важни книжа бяха заключени в куфарчето му, а доказателствата срещу Теса бяха предадени на областната прокуратура, но ако хванеше някого в кабинета си, щеше да го уволни на място. Дори и безгръбначният Пери Смидърман му се мусеше, което го изпълни с горчив смях поради нелепостта на ситуацията.

Малко преди обед крачеше по коридорите на Картър-Маршъл, застлани с гълъбовосин плюшен мокет. Някои от хората, които подмина, го поздравиха повечето — не. Намръщеното му лице бе достатъчно да разубеди всички, освен най-дръзките.

Влезе в кабинета на Джошуа Картър и секретарката вдигна глава. Хубавото й лице се озари от усмивка, когато видя кой е.

— Каква изненада. Не ви очакваме, нали?

— Не ни очаквате — изръмжа, ала успя да извика пресилена усмивка заради нея. В миналото Дона му бе направила доста услуги.

— Окончателно ли се връщате — тоест до следващата криза?

— Извънредно посещение. Трябва да се видя Джошуа. Спешно е.

Дона намръщено стисна устни.

— Има среща за обед, но ще ги задържа. Влизайте.

— Благодаря. Ще танцувам на следващата ти сватба.

— Спестете ми го — измърмори Дона. В момента избягваше мъжете, след като наскоро бе приключила неприятен развод.

Брет почука силно по вратата и я отвори. Джошуа Картър вдигна поглед от бюрото си и очите му се разшириха от изненада. После се усмихна.

— По дяволите, от начина, по който нахлу, трябваше да се досетя, че си ти, но не знаех, че си се върнал. Работата там опечена ли е?

Брет постави куфарчето си на един стол и отиде до бара, който се намираше в единия край на кабинета, мина зад него и взе каната с кафе, която винаги бе пълна. Наля чаша димящо кафе, после погледна шефа си. Джошуа бе среден на ръст, но изглеждаше едър заради упражнявания дългогодишен физически труд. Прошарената му коса оредяваше, вече му са налагаше да слага очила, но в суровите сини очи още имаше блясък, който предупреждаваше хората, че е забележителен противник. Джошуа бе започнал от дъното, но благодарение на добре насочената интелигентност и ясна решимост бе направил състояние. Нямаше да е склонен да свали обвиненията срещу някой, който го е крал. В Брет бе срещнал равен по сила на волята и сега предстояха трудни преговори.

— Хайде да преговаряме — спокойно каза Брет.

При тона му Джошуа повдигна прошарена вежда, сините му очи станаха предпазливи.

— Да преговаряме? Звучи сериозно. Да не би някой ловец на глави да те отвлича?

— Не. Става въпрос за случая в Лос Анжелис.

— Жената, хваната да краде? Какво за нея?

— Искам да направя сделка за нея.

— Каква сделка? — избухна Джошуа.

— Да се свалят всички обвинения срещу пълно възстановяване на средствата.

Джошуа се изправи и обхвана с ръце бюрото. Пое дълбоко въздух.

— В никакъв случай.

Брет отпи от кафето. Очакваше точно този отговор.

— Не искам да влиза в затвора — каза студено.

Ако не друго, Джошуа бе проницателен. Изгледа продължително и строго Брет, преди да отсече:

— Но я искаш в леглото си, нали?

— Точно така.

— Не вярвах, че ще доживея този ден — измърмори Джошуа. — И аз май имам нужда от кафе.

Докато възрастният мъж прекосяваше стаята, Брет наля още една чаша кафе и я постави на бара.

— Не съм склонен да я пусна с едно плясване през ръцете. Каква сума липсва? Петдесет хиляди?

— Петдесет и четири.

— За какво ги е взела? За бижута? За луксозна почивка?

Брет вдигна рамена. Нямаше доказателства, че е харчила парите за нещо определено. Обличаше се добре, но не на стойност петдесет и четири хиляди.

— Парите ще ти се върнат.

— Още ли са у нея?

— Не знам. Ако не са, аз ще ти платя.

Прошарените вежди се сключиха.

— Брет, играеш си със скъпа жена.

— Не си играя — отвърна Брет лаконично.

— Дявол да го вземе — за пръв път в гласа на Джошуа се усети безпомощна нотка. Бе искрено привързан към Брет, човек, излят от собствения му калъп, който не допускаше нищо да възпрепятства работата му… или поне нищо до появата на тази жена. — Сигурно си заслужава.

— Не е като другите. Клонът в Лос Анжелис на практика се вдигна на бунт срещу мен заради арестуването й. Евън се влачи като пребито куче — Брет прокара пръсти през светлокестенявата си коса. — А аз съм най-зле от всички — призна неохотно.

— Кажи ми нещо. Защо ми е да свалям обвиненията срещу нея? Не е ли редно да плати, че е нарушила закона?

— Вече си плати — пръстите на Брет се сключиха около чашата при спомена за бялото й лице. От една седмица не я беше виждал и копнееше да я докосне, да й прошепне, че всичко ще е наред, да се погрижи за нея.

— Ще се ожениш ли за нея? Ами ако не иска да се омъжи за теб? Не мога да си представя, че в момента си любимият й герой — отбеляза Джошуа.

Брет го знаеше, но не искаше сега да мисли за това. Щеше да се погрижи, когато му дойдеше времето, след като изчезнеше риска тя да загуби свободата си. Когато паднеха обвиненията, когато бе в безопасност, щеше да се изправи срещу гнева й. Предстоеше да се справи и със собствения си гняв, което вероятно означаваше няколко бурни дни, преди да оправят отношенията си, но нямаше да допусне да му се изплъзне.

— Ще се омъжи за мен — отвърна мрачно. Погледна Джошуа с пронизващи морскосини очи. Може би сам си окачваше въжето с това, което щеше да каже, обаче нямаше намерение да лъже Джошуа. Винаги бе пределно открит в отношенията си с него и нямаше да променя това. — Независимо от решението ти искам да те уведомя, че скоро напускам. Връщам се в ранчото… и искам да взема Теса със себе си.

— Не е много умно от твоя страна да ми го съобщаваш — сопна се Джошуа.

— Това е истината — не му остана длъжен Брет. Никога не се бе подмазвал на Джошуа и това бе едно от нещата, заради които Джошуа го ценеше. Независимо колко безнадеждно бе положението или неприятни новините, Брет винаги му бе казвал истината.

— Тази жена — Теса — тя ли е причина за напускането ти?

— Само отчасти. Напоследък не мога място да си намеря — искам да се върна в ранчото. Най-добре се справям с работата там, тя най-много ме удовлетворява.

— Чудесно се справяш и с настоящите си задължения.

— Чудесно се справям и с ранчото.

Джошуа потърка брадичката си и изгледа Брет.

Бе достатъчно проницателен да осъзнае, че единственото нещо, което може да направи, е да сключи сделка с Брет, а именно такава бе целта на Брет от самото начало. Можеше или да се споразумее, или напълно да изгуби Брет.

— Защо да оттеглям обвиненията, след като и без това ще те изгубя?

Очите на Брет светнаха.

— Преговаряй — каза той.

Джошуа избухна в смях.

— Да преговарям, по дяволите! Докара ме дотам, докъдето си беше наумил още с влизането си тук. Или да се споразумеем, или завинаги да те изгубя, иначе ако оттегля обвиненията срещу любимата ти, ще мога да разполагам със… специалните ти консултантски услуги… колко често?

— Ще се разберем по въпроса — хитро отвърна Брет.

Джошуа с въздишка протегна ръка.

— Дадено — каза той и Брет му стисна ръката като облекчението стопи буцата от напрежение в тялото му.

 

 

Телефонът звънна и Теса замръзна само за миг, преди да изключи телевизора, в който се бе загледала, без да знае какво излъчват, и стана да се обади. През последните няколко дни бе отговаряла на обажданията на Силвър и Сами, докато Били направо идваше, вместо да телефонира, и въпреки това не можеше да спре студената тръпка, която пробягваше по гърба й при всяко позвъняване. Сами не бе успял да намери нито името на банковата сметка, нито някаква друга информация, която да улесни издирването му по компютъра. Бяха стигнали задънена улица, а време почти не бе останало. Следващата седмица събираха съдебните заседатели.

Настойчивото звънене й напомни за телефона и тя се отърси, за да прогони от раменете си ледения покров на ужаса. Вдигна слушалката в очакване отново да чуе гласа на Силвър. В Тенеси бе почти десет вечерта и Силвър вероятно се приготвяше за сън, но преди това винаги се обаждаше на Теса.

— Ало.

— Теса. Обажда се Брет.

Подскочи като ужилена и захвърли слушалката далеч от ухото си. Нямаше нужда да се представя, никога нямаше да забрави този глас — нисък и дрезгав. Разхълца се и докато се мъчеше да си поеме дъх, и тресна слушалката върху телефона, преди да е чула още нещо. О, господи, господи, защо му трябваше да се обажда сега? Всичко беше под контрол, нито веднъж не бе рухнала, ала само звукът от гласа му бе разбил крехката й защита. Висок, пронизителен звук достигна ушите й, а колената й се стегнаха, но после поддадоха. Сви се на стегната, малка топка на пода и се разрида. Телефонът отново звънеше, но по никакъв начин не би го вдигнала, дори и ако посмееше.

Цялата болка от предателството, на дарената и поругана любов, избликна в неконтролируеми, разкъсващи ридания, които разтърсиха цялото й тяло сякаш разкъсваха гърдите и гърлото й. Щеше да изкрещи от болка, ала можеше само да стои свита на пода.

Плака, докато вече не можеше повече, докато гърлото й се израни и започна да гори, докато се поду от напрежението, но сълзите продължаваха да се стичат по лицето й. Най-накрая успя да се изправи на крака и се завлече в банята, превита като старица, подпирайки се на стената. Там наплиска лице си със студена вода, задъха се от шока, но внезапната студенина възвърна част от самообладанието й. Стоеше приведена над умивалника, разтърсвана от усилието да спре да плаче, накрая успя и бавно се изправи. От отражението в огледалото отново й секна дъхът — лицето й бе червено и подуто, очите подпухнали от яростния изблик на сълзи. Загледа се в лицето си, в нахлулата в очите празнина, и се почуди дали някога ще успее да го забрави, дали ще премине болката от това, че никога не я е обичал.

Пийна малко вода и се задави от течността, преминала по израненото й, измъчено гърло. Защо се бе обадил? Да злорадства ли? Не я ли бе наранил достатъчно?

Телефонът пак звънеше. Теса отчаяно се втурна в дневната и изключи кабела, ала внезапната тишина бе толкова изнервяща, колкото и звъненето. Тя задъвка устната си. Може да е била леля й или Сами, но какво от това? Просто не искаше да рискува отново да чуе Брет. Нямаше да го понесе, нямаше да издържи.

И тази нощ бе безсънна и безкрайна. На сутринта белезите бяха изписани на лицето й. Вече не бе подпухнала, но нямаше никакъв цвят, а под очите й се бяха появили тъмни сенки. Първо трябваше да звънне на Силвър и да я успокои, че всичко е наред, макар да се чувстваше сякаш никога няма да се оправи. Включи телефона и избра номера, но когато леля й се обади още на първото позвъняване, сякаш е стояла нетърпеливо до апарата, Теса усети, че не може дума да продума.

— Ало, ало — панически повтаряше Силвър.

Теса с усилие прочисти гърлото си и потръпна от острата болка.

— Лельо Силвър — изграчи тя.

— Теса? Ти ли си? Какво има?

Още веднъж се опита да проговори, но от устата й не излезе звук. Пак преглътна и едва-едва отрони:

— Възпалено гърло.

— Господи, миличка, това ли е? Ходи ли на лекар? Снощи никой не се обади и се побърках от притеснение. Кога се разболя?

— Снощи.

Думите излизаха малко по-лесно, ала все едно говореше с чужд глас, хриплив като на гарга, само малко по-разбираем. Само щеше да разтревожи Силвър, ако й кажеше какво се е случило, затова Теса реши да не разсейва заблудата, че е с болно гърло. Като малка често страдаше от гърло и пристъпи на ларингит, така че на Силвър нямаше да й се стори странно.

— Да се пазиш, чу ли? Няма да ти се обаждам щом не можеш да говориш, но ми позвъни, когато си добре. И ако не си ходила на лекар, иди още днес. Обещай ми.

Теса изграчи нещо, което леля й възприе като обещание. Прекратиха разговора и Теса незабавно изключи апарата. С това темпо за месец ще съсипе пластмасовата клема. Ако изобщо имаше значение, помисли тя, осенена от идеята, че ако Сами не направи чудо, дълго време няма да има нужда от телефон. Може би и без това трябва да го изключи, за да спести възможно най-много средства.

Насили се да се раздвижи, отиде да вземе душ и да измие косата си и се застоя под топлата пара в опит да успокои прегракналото си гърло, докато горещата вода започна да привършва. Твърде безжизнена, за да си прави прическа, просто подсуши косата си с хавлията, разреса я и я остави да доизсъхва права върху рамената й. Когато се облече, си сипа портокалов сок с лед и го изпи за закуска с надеждата, че студеното ще успокои възпаленото й гърло, след като парата в банята не успя.

По-късно на вратата се позвъни, после някой направо захлопа. Теса замръзна и отново сълзи опариха очите й. В никакъв случай нямаше да отвори вратата.

— Госпожице Конуей! Вкъщи ли сте? Калвин Стайн е. Трябва незабавно да говоря с вас.

Челото й се смръщи. Защо звучеше толкова припрян? Какво се бе случило? Дали това имаше нещо общо със снощното обаждане на Брет? Забърза се към вратата, притеснено заотключва бравата и веригата и рязко отвори вратата. Калвин Стайн влезе, облечен в елегантен тъмносин костюм, тъмните му вежди смръщени над студените, пронизващи сиви очи.

Затвори вратата и го погледна, стиснала ръце отпред, с разтревожено, пребледняло лице. Очите й го изгледаха въпросително.

— Моля ви, облечете се възможно най-бързо — нареди той. — Цяла сутрин се опитвам да се свържа с вас, но телефонът ви сигурно е развален. Заместник главният прокурор ни вика на среща в кабинета си след час и половина.

Тя замръзна като дребно подгонено животинче.

— Моля ви, побързайте — раздразнено я подкани. — Тази сутрин движението е ужасно. Ще ни трябва поне час, докато стигнем. Между другото, обадихте ли се на повреди?

Теса поклати глава и бавно отиде до телефона. Вдигна кабела и му показа, че е изключен. Ако преди бе раздразнен, сега излезе от кожата си.

— Не е много разумно, госпожице Конуей. Щях да си спестя разкарването, ако се бяхме чули по телефона.

Теса безмълвно влезе в спалнята и затвори вратата. Механично облече бял ленен костюм с права пола и къс, елегантен жакет. Бялото май не бе най-добрият избор заради бледността й, но нямаше никакви сили да се преоблича. Постави си грим, но като видя в огледалото яркия резултат, изтри по-голямата част от него. Бе твърде бледа и щеше да прилича на изрисуван палячо, ако се гримираше както обикновено. Косата й бе още влажна, обаче нямаше време да се занимава с нея, затова я зави на кок и захвана отгоре. Двадесет минути по-късно излезе с безизразно лице и пъхната под мишница чантичка. Каквото и да става, няма отново да рухне. Няма да им достави това удоволствие. На този етап „те“ бяха всички без Силвър, Били и Сами, а собственият й адвокат се включваше в това число.

Той погледна часовника си.

— Доста бързо се приготвихте — после огледа критично бледото й, застинало лице. — Не се бойте. Това е само среща.

Тя кимна бавно и той изведнъж осъзна, че не продумала и дума, откакто е пристигнал. Отново се намръщи.

— Госпожице Конуей, добре ли сте?

— Да — отвърна, като се насили да произнесе измъчените, приглушени думи. — Чувствам се прекрасно.

— Болна ли сте?

— Не — тя го подмина. — Да тръгна ли с моята кола, за да ви спестя повторното разкарване?

Той трепна от хрипливия й, едва доловим глас.

— Не, може да се загубим в задръстването. Взехте ли нещо за гърло?

Защо бе толкова загрижен за гърлото й? Не си направи труда да му отговори, а той я последва и излезе от апартамента, като заключи след себе си. Подхвана я за лакътя и пръстите му бяха странно внимателни, докато я водеше към колата и й отвори вратата.

— Заместник областният прокурор се казва Оуен Маккари — съобщи, докато пътуваха. — Оптимист съм по отношение на срещата. Смятам, че ще ни предложат извънсъдебно споразумение. Напълно възможно е да не се стигне до процес, а да ви дадат условна присъда и изпитателен срок.

И това трябваше да я зарадва? Теса погледна през прозореца, чувстваше се студена и отчуждена, малко дезориентирана. Изобщо не забеляза неохотната тревога в погледа на Калвин Стайн, объркването в очите му.

Както бе казал, движението беше някаква лудница, но стигнаха пет минути по-рано. Точно пет минути им трябваха да влязат в областната прокуратура, където симпатичен, млад мъж ги покани в малък, уединен кабинет. Щом Калвин Стайн я вкара в кабинета, поставил ръка на кръста й, Теса забеляза тъмното, овладяно лице на Брет и съзнанието й милостиво изключи. Не разбра как е седнала, нито усети успокоителното потупване на Калвин върху студената й ръка.

Чудесната, защитна празнина не трая дълго. На съзнанието й бяха натрапени гласове при представянето на присъстващите и тя бавно се огледа в опит да се ориентира, като много внимаваше да не поглежда към Брет. Там бе Евън Брейди, разбира се, и от нервната му енергия сякаш изхвърчаха искри. Заместник главният прокурор Оуен Маккари седеше зад бюрото си и имаше вид на типичен рус калифорниец, като изключим уморената улична мъдрост в очите му. Присъстваше и още един мъж с посребрена коса, когото представиха като Бенджамин Стайфъл, адвокат на Картър-Маршъл.

Усещаше върху себе си изгарящата сила на очите на Брет, който сякаш я предизвикваше да го погледне, обаче тя се сви още по-дълбоко в себе си. Заключи съзнанието си и се скри зад мисли, които я отдалечиха от срещата. Нека Калвин се оправя. Нали за това го бе наела.

 

 

От мига, в който тя влезе, дишането му се затрудни до невъзможност. Бе толкова бледа, лицето й така неподвижно, и изглеждаше още по-крехка, отколкото я помнеше. Широкият, подвижен и екзотичен цвят на устата й бе изчезнал. Нямаше я прекрасната закачлива усмивка, макар да не бе очаквал да е засмяна, поне не още. Но очакваше да използва забележителното си обаяние, разоръжаващата и вълшебна игра на ресниците над блесналите очи, а вместо това седеше като крехка мраморна статуя, без изобщо да го погледне, макар да я фиксираше с яростна концентрация. Искаше да срещне погледа й. Искаше да я успокои, че всичко ще е наред.

Снощи му бе затворила телефона и макар да му се щеше да я разтърси заради това, можеше да разбере чувствата й. Тогава още не знаеше, че й предлага свободата.

Какво ли си мислеше? Лицето й винаги беше толкова изразително и живо, а сега сякаш имаше маска. Защо не искаше да го погледне? Дали щеше да разплаче, когато чуе предложението? Не можеше да понесе мисълта тя да плаче; дори и от облекчение. Щеше да я изведе оттук, някъде, където да са сами. После ще пресуши сълзите и ще започне да заздравява връзката им.

Само да го погледнеше.

 

 

— Госпожице Конуей, Теса — каза внимателно Калвин Стайн, като привлече вниманието й. Тя мрачно го изгледа, очаквайки да й обясни защо я е измъкнал от пашкула на мислите й.

Взе ръката й и я обгърна с двете си длани, сякаш да стопли студените й пръсти.

— Господин Рътланд предлага, с одобрението на областната прокуратура, обвиненията срещу вас да бъдат свалени, ако подпишете самопризнания и възстановите липсващите средства — говореше така тихо, че само тя можеше да го чуе. Присъстващите трябваше да мислят, че се съвещават, а не, че й обяснява нещо, което сама е трябвало да чуе. Но сивите очи на Калвин омекнаха, когато погледна лицето й. — Теса, разбирате ли?

— Да, разбирам — прошепна тя.

В очите й се появи изумено и притеснено изражение и той инстинктивно застана пред нея, за да я закрие от останалите.

— Съветвам ви да приемете предложението им — настоятелно прошепна той. — Достатъчно преживяхте. Нямате представа колко рискован ще е един съдебен процес.

Приглушеният й глас едва се чуваше.

— Не вярвате, че могат да ме оправдаят, нали?

— Боя се, че изгледите за това са минимални. Доказателствата са много силни. Не поемайте никакви рискове. В затвора няма да оцелеете — ядосано каза той.

Защо бе толкова ядосан? Още от самото начало не повярва в невинността й. Но според закона дори и виновните имаха право на правна защита и точно такава й предлагаше в момента. Опитваше се да й даде възможно най-добрия съвет.

Умората натежа в крайниците й и от Теса се отрони лека въздишка.

— И трябва да подпиша декларация за вина? Самопризнания?

— Да, точно това искат.

Тя се усмихна сега, бавно движение на обезкървените устни.

— Но аз не съм виновна — в очите му се появи отчаяно изражение.

— Дори не си го и помисляйте, Теса. Приемете възможността, която ви предлагат, и бягайте.

— Тогава ще се наложи да бягам. Защото със сигурност няма да мога да се погледна сутрин в огледалото. Останали са ми единствено самоуважението и доброто име, а и тях ще загубя, ако подпиша самопризнания. Това би било малодушие — гласът на няколко пъти пресече, звуците бяха прегракнали измъчени, но тя успя да изрази чувствата си.

— Господи, не е време за благородство!

— Съвсем не съм благородна, отчаяна съм — обърна дланта си и вече тя държеше неговата ръка и опитваше да го накара да разбере. — Няма да го направя. Съжалявам, но не мога да поема вина за нещо, което не съм сторила.

Той прехапа устни да пресече надигащата се ругатня. И той бе пребледнял и го изби пот. Зад него другите нетърпеливо се въртяха и се чудеха какъв е този продължителен разговор, доловили умолителната нотка в снижения глас на Калвин. Теса пусна ръцете на Калвин, изправи се с очи, приковани в Оуен Маккари. Другаде не смееше да погледне.

— Отказвам да приема предложението — заяви тя като напрегна гласа си, за да говори по-силно. Не мога да поема вината за нещо, което не съм извършила.

Брет скочи на крака и яростно изруга. Теса не го погледна, ала усети, че тръгва към нея и сърцето й спря да бие. Хвана здраво ръката на Калвин и подмина Брет сякаш бе невидим.

Вратата зад тях се затвори и в настъпилото мълчание Евън разтреперано изруга. Брет се обърна към него, а в очите му горяха неизразими чувства. Отвътре започваше да го разкъсва ужас.

— Боже мой, какво й сторих? — задави се той. — Тя е невинна. Не го е направила тя!

Бенджамин Стайфъл въздъхна.

— Не го очаквах.

Това бе меко казано, свирепо помисли Брет. Като див звяр се обърна към Оуен Маккари.

— Свалете обвиненията. Всичките. Веднага — думите му се изстрелваха като куршуми.

Маккари също бе потресен, но заяви:

— Господин Рътланд, обвиненията срещу нея са много силни…

— Знам колко са силни — грубо го прекъсна Брет. — Аз ги изготвих. Но не разследвах достатъчно добре. Не открих кой е натопил Теса. Незабавно снемам всички обвинения.

Бенджамин Стайфъл се помъчи да внесе малко предпазливост.

— Брет, мисля, че господин Картър няма да одобри…

— Не ми трябва одобрението му. Имам правомощията да оттегля обвиненията и го правя. Ще си получи крадеца, със сигурност. Ще му го поднеса на сребърна тепсия.

Тъмните очи на Евън горяха със същия гняв като на Брет.

— Бен, за малко да вкараме невинна жена в затвора. От самото начало изглеждаше нелепо. Не съответстваше на характера й. Ще държим господин Катър в течение на разследването, а ако не му харесва — Евън сви рамена, — нека ни уволни.

Брет крачеше из кабинета като животно в клетка, а самообладанието му бе разтърсено от случилото се преди малко. Без логически да го обмисля, в мига, в който тя отказа да приеме споразумението, той осъзна, че е невинна. Почувства го инстинктивно и без колебание. Бе я докарал до ръба, бе я наранил — потрепери при мисълта за болката, която й бе причинил. Нищо чудно, че не искаше да го погледне!

Би дал всичко да върне времето назад, да изтрие миналата седмица от живота й. В него се пробудиха всички защитни мъжки инстинкти, те изригнаха, защото почти бе унищожил човека, когото обичаше най-много на света. Сега трябваше да намери истинския виновник, да изчисти името на Теса както в очите на хората, така и пред закона. Това бе единствената компенсация, която можеше да й предложи.