Ребека Уинтърс
Сляп за любовта (8)

Осма глава

— Госпожо Ансън?

Либи обърна глава по посока на мъжкия глас, докато стоеше пред вратата на асансьора. До нея беше Питър Фромс, но в голямото си смущение не бе го забелязала.

— Добре ли сте? Бледа сте като призрак.

— Гладна съм. Трябваше да обядвам, преди да дойда в града. Благодаря ви за вниманието. Вие как сте?

Вратата се отвори и те влязоха.

— Да ви кажа ли истината? — Той въздъхна уморено. — Беше отвратителен ден и още не е свършил.

Тя погледна часовника си.

— Минава пет!

— Трябва да отида по работа в мина Найваша.

— Веднага ли тръгвате? — попита Либи разсеяно.

— Да. Защо питате?

— Мисля си дали бих могла да дойда с вас до някъде. Оставих джипа в сервиз. Имате ли нещо против? Ванс има още работа, а аз трябва да се върна вкъщи.

Ако молбата й го беше изненадала, той добре го прикри.

— С удоволствие ще ви закарам, само че трябва да ви предупредя, че камионът на компанията не е най-добрият. Ще трябва да се задоволите със счупен амортисьор, а не сте облечена подходящо. — Погледът му беше пълен с мъжко възхищение.

— Ще рискувам.

Вратите към партера се отвориха.

— Добре. Почакайте ме тук. Ей сега ще докарам камиона.

— Благодаря, господин Фромс.

— Мразя официалностите. Бихте ли ме наричали Питър? — усмихна се приятелски той.

— Това се отнася и за двама ни. Аз съм Либи.

— Ще се върна веднага! — кимна Питър Фромс.

Когато той излизаше през вратата, бавно влезе Мартин Дийн. Погледът му прелетя от Питър към Либи.

— Виж ти! Каква приятна изненада, госпожо Ансън! Да видите Ванс ли дойдохте?

— Всъщност си отивам вкъщи… — Не й се разговаряше с Мартин Дийн. Не само не й хареса начинът, по който пренебрегна Питър, но се запита и що за човек трябва да е тоя, който гори от нетърпение да се премести в чужда къща. Ако беше приятел на мъжа й нямаше ли да го убеди да запази имението, а не да го продава?

— Между другото каза ли ви Ванс, че с Мардж идваме в събота, за да разгледаме имението?

— Да, спомена ми… — Дъхът й спря.

— Трудно можем да повярваме на късмета си, защото…

— Извинете, господин Дийн, но колата ме чака — прекъсна го Либи. — Съжалявам, че не можем да поговорим по-дълго.

— Нищо. Друг път! — отвърна той любезно, но студено.

— Довиждане! — Тя избърза през вратата с определеното усещане, че я наблюдават.

Питър запали мотора, ала не потегли, а се обърна към нея с леко намръщено лице.

— Не съм любимецът на мъжа ви, Либи, и веднага мога да ви кажа, че Мартин ще го осведоми, че пътувате с мен. Това не ме безпокои, но искам да знаете фактите.

— Знам повече, отколкото мислите — каза тя спокойно. — Казвал ми е, че някога сте били най-добрите приятели и дори сте смятали да станете съдружници.

Питър премигна и накрая промълви.

— Много вода изтече оттогава… — Той замълча. — Вижте, Либи, с простия факт, че ви закарвам до сервиза, предизвиквам клюки.

Стори и се, че Питър бе силно засегнат от нещо. Прииска й се да го опознае по-добре и да открие какво се беше случило между него и Ванс.

— За своята или за моята репутация се безпокоите?

— За вашата, разбира се. Моята не може да бъде по-лоша. За капак съм и главният заподозрян за злополуката в мината. Аз съм пред пълно съсипване. Мъжът ви няма да одобри, че сте пътували с мен дори съвсем за малко с камион на компанията.

Либи се намести на седалката и внезапно си спомни, че бе забравила сака си в кабинета на Ванс.

— Няма да се правя, че не знам за какво говорите, но Ванс още ви държи на работа. Това все пак означава нещо. — След пауза добави: — Каза ми, че работите ви не вървят добре.

— Изненадан съм… — Той ловко вмъкна камиона в потока от коли. — Споменах ли ви, че Нанси ме напусна?

— Да. Съжалявам, че бракът ви не е успял.

Ръцете му по-силно стиснаха волана.

— Благодаря. Аз също съжалявам, макар че досега пред никого не съм го признавал.

Странно, но Либи му повярва…

— Ще ми отговорите ли честно? Ванс каза, че сте ме ухажвали онзи път, когато дойдохте в Лондон с Нанси. Така ли беше?

— О, да! — кротко се изсмя Питър. — Наистина ви ухажвах.

— Защо аз не си спомням? — учуди се Либи. — Вероятно не сте направили нищо обидно.

— Защото не съществувах за вас. Бяхте напълно погълната от Ванс.

— Питър… Защо го направихте?

— Ванс и аз бяхме изминали дълъг път заедно. Винаги се чудех защо не се жени и или поне не живее с някого. Имаше предостатъчно възможности, вярвайте ми… — Либи можеше да си представи. — Онази нощ в Лондон забелязах как ви гледаше в басейна. Никога не бях го виждал така вторачен в жена. Направих глупост. Реших да ви обръщам внимание, за да видя как ще реагира… за да проверя предположението си. Казах на Нанси какво смятам да направя и тя ме поощри, защото и тя беше любопитна. За съжаление всичко даде обратен резултат. Никога не съм мислил, че Ванс може да бъде така дълбоко засегнат от някого или нещо.

— Нямах и най-малка представа…

— Ванс беше много любезен след това, но никога не ми прости, нито ми позволи да му обясня. Сега мисля, че тогава трябва да не съм бил на себе си. Беше страхотно незряла постъпка.

От една страна, Либи се развълнува, че цели три години Ванс бе изпитвал толкова силни чувства към нея. От друга — лесно си представяше колко засегнат трябва да е бил Питър, когато Ванс така го бе отрязал.

— Нанси ви помоли да отидете по магазините с нея, за да разбере дали и вие се чувствате обидена — продължи Питър, без да подозира за преживяванията й. — Искахме да го направим и за двама ви. Истината е, че за нас с Нанси Ванс беше най-добрият приятел. Бяхме възхитени, че е имал тайна любов. Но това, което започна като невинно забавление, завърши с катастрофа. За една нощ приятелството ни се срина. Като при срутване, всичко наоколо пада на главата ти.

Тя го погледна втренчено.

— Знаех си, че трябва да има обяснение. При случай ще кажа истината на Ванс.

— Изобщо няма да ви изслуша, особено ако точно вие защитавате моята кауза! — изсмя се унило той.

— Питър, не знам Ванс някога да е канил другиго от Кения в къщата си в Англия. Очевидно много е държал на вас с Нанси, за да прояви такова гостоприемство.

— Нима не виждате? Флиртуването с вас е било като плесница в лицето му. Злоупотребих с доверието му.

— Но е трябвало да изслуша обясненията ви! — настояваше Либи. — И ако аз не бях така заслепена, трябваше да усетя положението, преди да се е влошило. Питър, помнете, че той никога не се е отказвал напълно от приятелството ви, иначе нямаше да продължава да ви държи в компанията.

— Вече съжалява за това. Напоследък слуша Мартин. Той го е предупредил, че аз… — Последва пауза. — Къде е сервизът?

Тя му обясни. Не се изненада, като разбра, че джипът не бе готов. Трябваше да почака още около час.

— Няма да ви оставя тук сама — поклати глава Питър. — Признахте, че сте гладна, аз също искам да хапна. Да отидем в някой ресторант, докато чакаме.

— Не искам да ви затруднявам повече.

— И без това трябва да вечерям. А ако Ванс научи, че съм ви оставил сама, ще има сериозна причина да се разсърди. Бих очаквал от него да направи същото и за Нанси.

Тъй като разбра, че казва истината, Либи се съгласи. Отидоха в „Хилтън“. Следващият час мина приятно над печената сьомга, пресни аспержи и млади картофи с чудесен винен сос.

Тя изслуша внимателно разказите на Питър за случки от студентските им години, когато се бяха сприятелили с Ванс. Постепенно разбра колко много бе ограбил Ванс и Питър, и себе си, като бе прекъснал приятелството им заради нещо, свързано с нея. Опита се да си спомни онази нощ в Лондон. Ако Питър е бил нахален или предизвикателен, сигурно би била отвратена. Но случаят не беше такъв.

По време на десерта Либи се разсея. Мислите й се връщаха към Ванс и решението да прекрати брака им. Но тогава Питър каза нещо, което прикова вниманието.

— Вие с Нанси загубихте дете? — изрече тя на пресекулки.

Неочаквано той захвърли салфетката си.

— Вижте какво, Либи! Нямах намерение да разговаряме за това!

— Трябва да е мъчително за вас. Извинете…

— Не повече от това, което вие с Ванс преживявате сега. Той го прикрива добре, но слепотата трябва да е ад за него!

Либи усети внезапни сълзи и се опита да ги спре.

— Извинете — каза Питър тъжно. — Не трябваше да споменавам това.

— Радвам се, че си поговорихме — поклати глава Либи. — Казахте ми достатъчно, за да ме убедите, че нямате нищо общо с проблемите на компанията. Но намекнахте, че сте по следите на нещо.

— Така е, но преди да съм сигурен във фактите, няма да ги споделя с Ванс. Във всеки случай съмнявам се, че ще се зарадва. Да тръгваме ли?

По време на краткото пътуване до сервиза тя се чувстваше разкъсана. Към проблемите на Питър се прибавяше и фактът, че Ванс искаше утре тя да излезе от къщата и от живота му.

— Пристигнахме, Либи! Изглежда, че джипът е готов.

— Благодаря ви за всичко, Питър!

— Благодаря, че ме изслушахте… — Той се усмихна неочаквано дружески.

Либи скочи от камиона и също му се усмихна.

— Ще говоря с Ванс!

Питър махна с ръка и потегли. Тя набързо плати сметката и подкара към имението. След малко щеше да мръкне.

Когато зави по страничния път, ароматът на портокаловите горички я обгърна. Как можеше Ванс да мисли за раздяла с имението? И. как би могла да я понесе? Това беше техният дом. След красотата на предишната нощ мисълта за развод сякаш изтръгваше сърцето от тялото й. Ако не бяха се любили вчера щеше ли той да иска развод днес? Нищо вече нямаше смисъл…

— Къде беше?

Ванс неочаквано беше отворил входната врата, когато Либи протягаше ръка към дръжката. Отстъпи шокирана. Значи я бе чакал… Мартин сигурно му бе казал, че е тръгнала с Питър. Странният израз на лицето му я изпълни с опасения.

— В един сервиз в Найроби, чаках да поправят джипа. — Тя опита да мине край него, но той я сграбчи за китката и я помъкна бързо. Преди да разбере какво се бе случило, Ванс я притисна до затворената врата, като държеше ръцете й така, че не можеше да помръдне.

— И сама ли беше през цялото време? — Лицето му беше толкова близо, че усещаше одеколона му. Последната нощ беше преживяла нещо толкова дълбоко, че още потреперваше при спомена за него. А днес достигнаха до пълна безизходица.

— Мартин Дийн не си е губил времето, нали? Питър беше прав. — Знаеше, че споменаването на това име щеше да разяри съпруга й, но й беше все едно. По-зле не можеше да стане.

— Доказателствата срещу Питър нарастват всеки миг. Разбираш ли, че той няма алиби за нощта, когато къщата беше запалена? Не виждаш ли колко е опасно да бъдеш с него при тези обстоятелства? На приема ти казах, че му нямам доверие. Мартин ми съобщи, че си тръгнала с камиона на Питър, защото се безпокои за теб и с пълно основание. — Устните му се свиха заплашително. — Много ли е трудно за една любеща, чувствителна съпруга да изпълни толкова проста молба?

С внезапен изблик на чувство Ванс притисна тялото й до своето и наведе уста над нейната. Имаше нещо отчаяно в начина, по който мачкаше устните й — сякаш се бореше с демон в собствената си изтерзана душа. Изглежда беше решил да измъчва и себе си, и нея — и все пак вкусът му, допирът до него прогони всичко друго от съзнанието й. Либи тъкмо това искаше, когато се събуди сутринта и откри, че си бе отишъл.

Притисна се по-близо до него, за да се намести в извивките на тялото му, но сякаш усетил реакцията й, той бързо я отблъсна от себе си. Тя остана до вратата смутена, като се опитваше да дойде на себе си от ужасното разочарование, породено от неочакваното му действие.

Ванс сложи ръце на устните си.

— Отнасяш се много небрежно към своята безопасност, Либи.

— Ако още имаш предвид Питър, срещнах го съвсем случайно пред асансьора, след като излязох от кабинета ти. Когато разбрах, че отива в мината, помолих го да ме закара до сервиза. Той каза, че това няма да ти хареса, че хората ще клюкарстват. Ако искаш да знаеш, аз го накарах да ме вземе.

— Не виждаш ли, че наливаш вода в мелницата му? Все пак е допуснал да го накараш, макар и да е знаел, че това няма да ми хареса. Този човек няма съвест. Повече от всякога искам да напуснеш Найроби и да се върнеш в Англия, където ще си в безопасност. Ако ти е трябвала помощ за джипа, трябваше да ми кажеш.

— Когато излизах от кабинета ти, не мислех за джипа — отвърна тя тихо. — Питър помисли, че съм болна. Просто беше много любезен и не забелязах никакви скрити мотиви.

— Неговата кауза ли защитаваш, Либи? — навъси се Ванс.

— Той ми обясни какво се е случило в къщата ви в Англия преди три години и мисля, че трябва да го знаеш.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че онази нощ Питър не се опитвал да те привлече? Аз бях там. Видях всичко. — Очите му блеснаха с опасна светлина.

— Не знаех, че мога дотолкова да се излъжа в някого.

— Да. Видял си всичко. Но не знаеш причината, поради която го е направил.

— Какво имаш предвид?

— Било е на шега, Ванс. Нанси е била в течение — заобяснява Либи въодушевено. — Зачудили се дали сме влюбени един в друг. Питър смятал, че те познава най-добре, бил доста заинтригуван и решили да проверят по този начин.

Ванс затвори очи, но тя разбра, че я слуша с интерес.

— Проблемите възникнали, когато разбрал, че подозренията му отговарят на истината. Но пък в същото време загубил твоето уважение и приятелство. Не разбираш ли? Затова Нанси ме заведе по магазините. Искала е да ми обясни. Но когато разбрала, че нямам представа от играта, просто нямала какво да обяснява.

— Наистина те е обработил… — промърмори той.

— Дълбоко се заблуждаваш — тъжно каза Либи. — Аз го питах за онази нощ. Иначе никога не би докоснал тази тема. Защо не си му позволил да ти обясни какво е станало? Навредил си и на него, и на себе си, като не си му дал право на защита. Единствената вина на Питър е, че си е позволил една невинна шега, която е довела до нежелани резултати. А сега и бракът, и кариерата му са почти разрушени.

Ванс не помръдна.

— От теб щеше да стане първокласен адвокат. Моите поздравления! Твоето застъпничество за пълната му невинност е блестящо.

Тя махна косата от челото си.

— Той има нужда някой да го изслуша. Очевидно е, че да дойде при теб би било безсмислено.

— Жената на Мартин може да те просвети по-добре за благородния Питър Фромс. Няма нужда аз да ти говоря.

— За твое сведение, Питър още обича жена си. Човекът страда, Ванс. През цялата вечеря разказва спомени за брака им и…

— Вечеря ли?

— Да, вечеряхме заедно, докато чаках да поправят джипа. Не пожела да ме остави сама. По време на разговора ми каза за загубата на бебето и…

— Бебе ли! — възкликна Ванс. — Какво бебе?

— Нанси е направила спонтанен аборт на шестия месец. Питър каза, че това ги разстроило за доста време.

Тишина изпълни антрето.

— И кога трябва да е станало?

Либи скръсти ръце.

— Май че преди две години… Но може и да греша. Откровено казано, чудя се защо изобщо продължава да работи за теб. В момента проверява нещо във връзка със срутването.

Ванс наведе глава към нея.

— Заблудил те е. Той иска нещо от теб, Либи. Запомни ми думите. Няма да се учудя, ако на връщане случайно се отбие тук — уж да види дали си пристигнала благополучно. Просто за да се добере до мен.

— Нима е невъзможно да те убеди човек? Питър признава, че е извършил ужасна грешка. Не заслужава ли да бъде изслушан? Помисли си, Ванс, той беше най-добрият ти приятел!

— „Беше“ е точната дума!

Либи отчаяно затвори очи пред твърдоглавието му. Щеше да му отвърне, но чукане на входната врата й попречи да продължи. Ванс грубо се изсмя.

— Какво ти казвах? Моят най-добър приятел дори не е успял да стигне до мината и вече се връща. И защо ли? Знае, че тук е добре дошъл. — Той профуча край нея и рязко отвори. — Какво искаш, Фромс?

На вратата стоеше мършавият управител с шапка в ръка.

— Аз съм, Джеймс, господин Ансън. Извинете, че ви безпокоя, но Диабло има подутина на крака. Мислех, че ще искате да знаете. И вдига температура.

— Добре, Джеймс. Ще дойда в конюшнята след малко. — Човекът кимна, обърна се и излезе.

— Още е доста рано — продължи Ванс многозначително. — Този разговор в никакъв случай не е завършен.

Той бързо излезе и Либи реши незабавно да замине за Найроби. Стори й се, че Ванс няма да се успокои, докато лично не я придружи до самолета и не закопчае колана на седалката й. С твърда стъпка се отправи към спалнята, за да си приготви куфар с малко дрехи — колкото за седмица — докато успее да си изработи някакъв план. За втори път през този ден запали джипа и потегли към града. Ако в хотел „Ню Стенли“ нямаше стая, щеше да опита в „Хилтън“… Беше в разгара на туристическия сезон, което можеше да създаде проблеми, но щеше да мисли за това после. Фактът, че каза на Ванс за Питър само затвърди решимостта му да я накара да си отиде — единственото нещо, което тя нямаше намерение да направи…