Ребека Уинтърс
Сляп за любовта (3)

Трета глава

Възвишението May се издигаше на две хиляди седемстотин и петдесет метра. Имението се намираше на височина хиляда и осемстотин метра, където въздухът беше по-разреден. Беше хубава юнска сутрин, топла и свежа.

Либи забеляза, че колкото повече се приближаваха до целта, толкова повече намаляваха селата. От двете страни на пътя тъмнееха вечнозелени гори, прорязани от обширни пространства с пасища. Тук-там по някой туземец, пасящ стадо антилопи импала, им махваше с ръка, когато се изкачваха към планините.

Тя вдигна глава от широкото рамо на Ванс и се загледа в орловите му черти. Беше заспал с глава, опряна на облегалката. Тъмните сенки под очите му й подсказаха, че и той се беше въртял цяла нощ като нея. Харесваше й да усеща докосването на силните му като корабни въжета крака до своите. Погледът й се спря на ръцете им, преплетени върху твърдото му бедро. Не беше я пуснал в съня си…

Ванс се събуди, когато Мартин направи остър завой с джипа и тръгна по прашен път. Като стисна по-силно ръката му, Либи се загледа през своя прозорец. Обработени поля с ред след ред от цъфнали дървета радваха очите й. Накрая тя видя една снежнобяла холандска къща, която блестеше на слънцето. Дъбовете образуваха дантелена сянка по стените й.

Къщата й напомни прелестните хамбари в Хемпшър, които беше виждала в Англия. Ванс й обясни, че холандски преселник в Кения от края на деветнайсети век бе съчетал местната едноетажна селска къща с изпълнения с достойнство амстердамски фронтон, построен над главния вход, за да крепи мансардата. Резултатът беше прелестен. По-нататък се виждаха още постройки, обкръжени с прекрасни диви цветя.

— Колко невероятно хубаво е тук! — извика неволно Либи, когато Мартин спря джипа. Ванс я пусна и тя скочи от седалката, за да разгледа своите владения. Дъхът й спря. — О, Ванс! Нямах представа… — Либи погледна към небето. На тази височина то беше наситено синьо, а температурата — като в прекрасен пролетен ден. Заля я нова вълна от любов и копнеж. Очите й потърсиха съпруга й, но той помагаше на Мартин да свалят багажа. Тя стоеше неподвижна, изпълнена с обожание към този висок, загорял мъж, който притежаваше такъв вроден авторитет и власт, а при това можеше да проявява и безкрайна нежност. Очите й шареха по него с възхищение. — Нямам търпение да погледна вътре, Ванс! — извика Либи и започна да вади пакети от колата.

Въпреки че искаше да пъхне ръката си под неговата, не посмя да го направи. Усилията му да извърши колкото е възможно повече без помощта на Мартин й харесваха. Ако не я мамеха очите, той като че ли се движеше с решителност, която му липсваше вчера. Може би си беше придал този уверен вид заради Мартин, но резултатите я удовлетворяваха.

— Либи? — Ванс се спря на вратата, когато Мартин влезе в къщата. — Ще ме извиниш ли, ако поговоря с Мартин, преди да се върне в Найроби? Обещавам, че няма да е дълго.

Тя отиде до него и лепна нова целувка на брадата му.

— Не се безпокой за мен! Умирам от нетърпение да разгледам къщата…

Той стоеше с ръце на кръста и израз на едва сдържано търпение. Мартин се появи отново на вратата, но за щастие Ванс беше обърнат към Либи.

Тя се усмихна на другия мъж.

— Благодаря ви, че ни докарахте тук, господин Дийн. Не можете да си представите колко съм развълнувана, че съм вкъщи. А сега ви оставям, за да обсъдите деловите си проблеми!

— Моля, наричайте ме Мартин, госпожо Ансън. Ние тук не сме много по церемониите. Аз и жена ми скоро ще ви поканим на обяд. Това значи — когато Ванс реши да ви раздели с нас. Или би трябвало да кажа „ако“? — поправи се той с усмивка.

Погледът на Либи бързо отскочи към мъжа й.

— Ще очакваме с нетърпение поканата ви, нали, Ванс?

— Мардж е превъзходна готвачка… — последва незадължаващ отговор. Либи стисна ръката му и се отправи към къщата.

Първото й впечатление беше на простор и светлина — бели стени с ярки цветни петна от местни африкански материи и дърво в тъмни тонове — точно както тя и Ванс бяха замисляли. Действителността надминаваше и най-смелите й очаквания.

Холът граничеше от едната страна с всекидневна и библиотека. Отдясно беше трапезарията и отвъд нея — кухнята. Спалните се намираха в задната част. Единствените стаи, готови за използване, бяха спалнята им, кухнята, банята и библиотеката. Всичко друго се нуждаеше от основен ремонт. Тя изпита голямо вълнение, когато си представи завършеното обзавеждане с колоритни местни килими и мебели, осеяни със старинни семейни ценности. Очите й се замъглиха. Как беше копняла за този момент…

Обзе я възбуда, когато занесе куфара си в спалнята и видя пердетата от швейцарска дантела, които се развяваха през прозореца. Веднъж беше споменала само, че харесва тази материя и той я беше запомнил… Което значеше, че бе мислил да се ожени за нея доста преди дори да се сгодят официално… Това откритие спря дъха й. Либи потъна в двойното легло и се заоглежда наоколо, като обхвана с поглед шкафа, вградения гардероб и чудесния голям африкански килим. Ванс беше избрал ябълковозелен мотив с местни акценти. Не би могла да упрекне вкуса му.

Фотография, подпряна на шкафа, привлече вниманието й. Беше увеличение на една от снимките, които й беше правил в Лозана. Тя стоеше под готически свод в старинен замък. Тогава носеше черната си коса още по-дълга. Фактът, че си бе направил труда да запази точно нея, я трогна дълбоко. При това пътуване той й бе предложил да се оженят… Либи имаше десетина любими снимки на Ванс, които щеше да прибави към тази. Тя отхвърли решително всякакви мисли да напусне Кения, особено пък в този славен ден.

На път за кухнята надникна и в другите две спални. Северната би станала идеална детска стая. Как мечтаеше да има бебе от Ванс — може би след година-две… Главата й вече беше пълна с идеи за нейното обзавеждане.

Другата стая я изненада, защото имаше следи от пожар. Ванс беше купил имението още с идването си в Кения, но не беше правил големи преобразования, докато не беше предложил на Либи да се оженят и тя беше стояла празна няколко години.

Либи разбра, че кухнята ще е любимото й място в къщата още щом влезе в нея. Огромна, облицована с керамика камина с оригинални сини делфтски плочки заемаше едната стена и някак си излъчваше старинното очарование на едновремешния Амстердам. Сега разбра защо Ванс беше така възхитен от нейната красота. От предишния собственик беше наследил и старинна дъбова маса с четири стола, украсени със сложна ръчна дърворезба. Очевидно имаше намерение да възстанови колкото може повече от старата къща. Това очарова Либи.

Седнала на масата, тя виждаше през двукрилите прозорци великолепния изглед на цъфнали овощни дръвчета докъдето поглед стига. Прекрасният изглед грабна вниманието й за дълго. Тук Ванс беше намерил рая. Решавайки да го сподели с него, Либи пое дълбоко въздух и се огледа, за да прецени какво трябва да се направи най-напред. Мартин беше внесъл кашоните с продукти. Ще може най-лесно да се запознае с разположението в кухнята, като ги извади и подреди.

В нея имаше двойна мивка и нова водопроводна инсталация. Старият дъбов под беше изциклен и боядисан в блестящ кехлибарен цвят. Ванс беше създал удобна, напълно функционална стая, като при това беше запазил автентичната й прелест. Каква ирония на съдбата бе човек толкова артистичен и чувствителен към красотата да бъде лишен от зрение…

Тя с изненада установи, че междувременно бе огладняла. Приготви набързо обяд с надеждата, че апетитът на Ванс се е върнал и тръгна през къщата да търси двамата мъже. Мартин вероятно също ще трябва да хапне, преди да се върне в Найроби, мислеше Либи, но когато стигна в хола, чу шума на джипа. Ванс вече затваряше вратата.

— Ванс, тъкмо идвах да ви кажа, че обядът е готов.

Той настръхна при звука на гласа й.

— Мартин трябваше да си отиде бързо. Ние сме сами, Либи.

Нещо в тона му предизвика неспокоен хлад по гърба й.

— Боя се, че обядът ни не е особено интересен. Супа и сандвичи. Но обещавам, че ще се постарая за вечерята. — Като не чу отговор, тя се обърна и се върна в кухнята. Ванс я последва с известно затруднение. За нейна изненада той седна на масата и започна внимателно да опипва всичко. — Използвах шунката от снощи и може би няма да ти хареса…

— Хич не ме е грижа какво ям. Но случайно знам, че си прекрасна готвачка… — Либи преглътна острия си отговор, тъй като Ванс захапа един сандвич, и то с очевиден апетит. Вече бе започнала да се пита колко би могъл да издържи без храна. Изяде всичко в чинията си и пресуши чашата си с мляко почти без произшествия.

— Свършихте ли с Мартин някаква работа? — попита Либи, колкото да поддържа разговор. Ванс упорито мълчеше и тя се боеше, че мълчанието му предвещава още по-силна депресия. Точно сега не искаше нищо да помрачи магията на първия им обяд заедно в новата им къща. Поне за малко предпочиташе да се преструва, че всичко е нормално.

— За съжаление, не. Той сметна, че твоето присъствие е по-интересна тема.

— Защо не си му казал за сватбата ни? — въздъхна Либи. — Това го постави в неловко положение.

Той остави вилицата си.

— Ако си спомняш, сватбата беше насрочена толкова бързо, че беше трудно да уведомим когото и да било. При това имах намерение да те запозная с персонала си на официален прием тук, в тази къща. Но сега не искам да обсъждаме това.

— Къщата, овощните градини — всичко е толкова хубаво, че не мога да повярвам, Ванс…

Чертите му едва забележимо се изопнаха.

— Спести ми това, Либи. Сега искам да ти кажа някои неща, но трябва да ми обещаеш, че няма да ме прекъсваш, докато не свърша.

— Обещавам…

— Надявам се наистина да го направиш — кимна той сериозно, — защото това, което ще ти разправя, няма да ти хареса. — Думите му отекнаха заплашително в сърцето й. — Когато ти вчера се появи в болничната ми стая, неочаквана и, бих добавил, неканена — ми идеше да те удуша с голи ръце.

Злъчта в тона му накара Либи да се свие. Как бе могъл да се измени от любещ съпруг толкова бързо?

— Вярвам ти, че не си получила писмото ми. Доколкото те познавам, щеше да обърнеш света, за да ми се обадиш по телефона, ако беше го получила. Със своята припряност да долетиш тук — продължи Ванс с неприятния си, подигравателен тон — ти направи присъствието си известно на всичко живо. Като си изиграла напълно своята съпружеска роля пред доктор Стилман, си предизвикала някои последствия, които поставят теб, мен и моята компания пред по-големи опасности.

— Какво? — изохка тя високо и вдигна глава. Хубавата му уста се изкриви в жестока гримаса.

— Ти обеща! — На това място Либи затрепери и не можеше да се спре. Ванс се дръпна от масата, простря дългите си крака напред и скръсти ръце на гърдите си. — Имам неприятел, Либи. Някой вътре в компанията ми иска да ме разори и може би е успял. Срутването в мината е умишлен саботаж с опустошителни резултати — две убийства и загубата на зрението ми. — Либи не помръдна и мускул, но бе шокирана. — Твоето пристигане тук усложни нещата, защото можеш да бъдеш използвана като мишена. Цяло нещастие е, че Мартин се обадил на доктор Стилман, за да провери как съм и открил, че жена ми се е появила на сцената. Новината сигурно се е пръснала по целия Найроби. Злото е сторено. Доколкото те познавам, вече си видяла и задната спалня. Някой подпали къщата в навечерието на сватбата ни — това беше една от причините, поради които прекъснах медения ни месец така внезапно. Отначало приписах пожара на някой недоволен работник от градината, като се надявах да поправя напълно стаята и да хвана виновника. Ала не след дълго, се появиха проблеми в мината, които през онази седмица рязко се увеличиха. Останалото знаеш.

Всичко, казано от него, придобиваше ужасен смисъл за Либи.

— Когато в някоя мина стане злополука, се прави разследване, за да се проучат обстоятелствата. Ако се докаже, че е била допусната небрежност, компанията ми ще бъде разформирована и ще ми бъде забранена всякаква по-нататъшна дейност в Кения. Подобни новини се разпространяват бързо. Сериозно се съмнявам, че ще ми дадат разрешение да работя където и да било на континента, особено пък ако ме обвинят и за смъртта на двама души… — От него се изтръгна дълбока въздишка. — Слепотата ми ме накара да видя по-ясно от всякога, че съм прицел. Виновникът вероятно ликува, че съм ослепял по време на срутването. Но очевидно не знае и не допуска, че възнамерявам да се боря. Стотици семейства гледат към мен за своето препитание и аз изобщо не мисля да ги изоставям. Този тип трагедии създават лошо име на минното дело, особено в Кения, където то е в зародиш.

Либи изучаваше съпруга си, смаяна от това, което чуваше. Тя нямаше никаква представа… Съвсем никаква представа…

Той се взираше към нея така, сякаш наистина можеше да я види.

— Бих искал да не бях се женил за теб — продължи Ванс решително и безкомпромисно. — Искам да анулирам брака ни колкото е възможно по-скоро. За съжаление трябва първо да моля за твоята благосклонност.

Тишина завладя стаята за дълго. Отчаяното му положение разби всичките й надежди, че биха могли да имат съвместно бъдеще. Беше прекалено вцепенена, за да говори.

— Либи? — Мъничък нерв потрепваше в ъгълчето на устата му.

— Нали ми каза да не те прекъсвам…

— От болницата се обадих на Чарлз Ранкин. Той се съгласи да уреди нещата си и да дойде тук, за да ме представлява.

— Слава богу! — избърбори неволно Либи. Ако някой можеше да помогне на Ванс, това беше Чарлз. Почти с двайсет години по-стар, той бе направил страхотна адвокатска кариера и беше кум на тяхната скромна сватба.

— Наемането на Чарлз не е гаранция, Либи, но той е единственият човек, на когото имам доверие и който може да проумее този кошмар. Постоянно говорехме по телефона и съгласувахме стратегията си. Но твоето пристигане забележимо промени нещата. — Той се спря, сякаш търсеше нужните думи. — Никой не знаеше за сватбата ни преди злополуката и, както ти казах, смятах да направя официален прием, на който да я обявя, след като се върнем от сватбеното пътешествие. Аварията сложи край на това. Не исках жива душа да знае, че имам жена. Който е решил да ме унищожи, може да те използва като средство да ме притисне. При тези обстоятелства не исках да си около мен за твое и мое добро.

Либи разбираше сега толкова много, толкова много! Неспособна да седи повече, тя се изправи.

— Беше ли обяснил всичко това в писмото?

— В основни линии, да.

— С други думи, моето идване е сложило още един камшик в ръката им… — Гласът й секна. Трябваше й време да премисли всичко, да погледне нещата от този нов ъгъл.

— Точно така. И след като снощи отиде да спиш, се обадих на Чарлз да го уведомя, че си дошла. Той се съгласи с мен, че трябва да си сменим тактиката.

— Какво мисли Чарлз?

— Ако сега се върнеш в Лондон, можеш да влошиш нещата. Съпруга, която хуква обратно при първото затруднение, може да навреди на образа ми пред разследващите произшествието власти.

— Нямах никакво намерение да утежнявам проблемите ти…

— Станалото — станало. Но ние наистина имаме леко предимство. Никой не знае, че подозирам мръсната игра, с изключение на Чарлз. Ако неприятелят може да бъде държан на тъмно още малко, докато Чарлз самостоятелно понадуши тук-там, ще ми бъде от полза. — Пръстите му се свиха около дръжката на ножа. — Затова е много удобно да се преструвам, че съм отдаден на съпружеско блаженство. Пред всички ще играя ролята на зашеметен от любов младоженец. Трябва да повярват, че нямам никаква грижа на тоя свят… С красива младоженка в ръцете, която отнема цялото ми време. — Поведението му пред Мартин Дийн вече не беше загадка… — Ще имаме брак само по име, Либи. Никой на света няма да знае това, освен нас. И Чарлз, разбира се.

— Разбира се! — Горчилката се надигна към гърлото й.

Очите му се свиха замислено.

— Не бих искал това от теб, но и други съдби са преплетени. Не мога дори да ти кажа повече подробности. Чарлз ще пристигне някъде през другата седмица. Ще ни бъде гост както тук, така и в апартамента.

— Ясно… — въздъхна Либи и нищо не й беше ясно.

— Не малко вежди ще се повдигнат, ако се появя в кантората тази седмица, а ти останеш в имението. Мартин знае, че сме сами и по интонацията му разбрах какво впечатление му направи. Каза ми, че ако изобщо имам ум в главата, ще си заспя тук зимен сън с теб. До един час всеки в кантората ще знае, че се наслаждавам на медения си месец. Но решението е твое. — Той рязко пое въздух. — Прекалено много ли искам от теб, Либи?

„Да!“ — искаше да изкрещи тя с пълни гърди. Ванс седеше тук на ръка разстояние — уви, недостъпен. Как би могла да го понесе? Обичаше ли го достатъчно, за да пожертва собствените си желания? Да постави неговите съображения над всички други? Устните й трепереха, когато се опитваше да намери нужните думи. Не беше ли искала да стане негова жена при всякакви обстоятелства? Подиграваше ли й се съдбата сега?

Либи внимателно разглеждаше мъжа, който държеше сърцето й на дланта си. Не беше ли възможно с времето животът им заедно като съпрузи да сломи съпротивата му? Беше я обичал достатъчно, за да се ожени за нея. Знаеше това извън всякакво съмнение.

— Разбирам, че трябва да се грижиш за цяла компания. Сега, след като ми обясни всичко, естествено искам да ти помогна.

— Благодаря ти, Либи! — въздъхна той с облекчение. — Ще взема всички мерки да те защитя. Щом стане възможно да се върнеш в Лондон, ще ти се отплатя.

На върха на езика й беше да му каже, че има само един начин да го направи.

— Ако това е всичко, бих искала да взема душ и да се преоблека. Целият ден ще ми отиде в разопаковане на нещата.

— Това е твой дом, докато си тук. — Ванс стана. — Прави каквото ти харесва. Не е необходимо да ми искаш разрешение. Искам да те помоля само за още едно нещо. — Той взе да рови в джоба на ризата си. — Жизненоважно е да направим брака ни да изглежда възможно най-истински. Ще те помоля да носиш тези пръстени още известно време. — Ванс ги остави на масата. — Ако ти потрябвам, ще бъда в библиотеката при телефона. — Той излезе от кухнята, като опипваше стената по пътя си.

Аметистът улови слънцето и започна да хвърля мънички цветни дъги на тавана. Сега тя разбра защо Ванс беше държал лявата й ръка по пътя за имението. Не беше посмял да довери на Мартин истинското положение на нещата помежду им…

Либи протегна ръка и плъзна пръстените по местата им. Горчиво съжаляваше за необмислените си действия от предишната нощ. Ако зависеше от нея, те никога вече нямаше да напуснат пръста й.

След като изми чиниите, тя забърза към банята до спалнята им и взе набързо душ. Дръжките и ръчките бяха нови и сияеха в безупречна белота. Отново си помисли, че съпругът й беше извършил малко чудо тук, в отдалечения планински район.

Като свърши с подреждането на личните си вещи, Либи се отправи към кухнята, за да приготви специална вечеря. Донякъде я утешаваше мисълта, че Ванс бе само през няколко стаи, а не на хиляди километри на друг континент. Всичко, което й беше казал, й вдъхна желание всяка секунда да бъде на ръка разстояние от него.

Според нея Чарлз не би могъл да дойде тук достатъчно бързо. Ванс отчаяно се нуждаеше от помощ. Радваше се, че има подкрепата на Мартин Дийн, но й мина през ума защо ли не споменава за Питър Фромс, друг опитен администратор. Приятелството им датираше от студентските им години. Веднъж в Лондон тя срещна Питър на един прием в дома на Ансън. Тогава остана с впечатлението, че двамата мъже са близки. И все пак Ванс беше помолил Чарлз да му стане кум. Когато Либи го запита за този избор, й се каза, че Питър не може да дойде. Може би сега би могла да намери подходящ момент да попита Ванс за Питър.

Като реши, че първата им вечеря заслужава нещо специално, тя облече жълта ленена рокля, остави косата си пусната над едното си рамо и си сложи златните обеци, които Ванс й беше подарил преди година. Макар че той не можеше да я види, Либи се чувстваше по-добре, когато бе хубаво облечена.

— Ванс! Вечерята е готова.

Той седеше на въртящ се стол и говореше пред диктофона. Изключи го при звука на гласа й и се обърна към нея.

— Не ми се яде. Хапни без мен.

— Трябва ти почивка — настоя тя.

Ванс потри очи е длани. Изглеждаше изтощен.

— Очаквам важно обаждане.

— Можеш да го приемеш в кухнята. Паят е вече готов, така че не се бави много.

Зелена салата с оцет чакаше в хладилника. Намери бутилка „Ризлинг“ в един от шкафовете и я сложи в лед. След като извади пая от фурната, излезе навън, за да набере букет диви цветя. Подреди ги в синьо-бяла порцеланова ваза — част от колекцията, която Ванс беше купил с къщата.

Минутите минаваха. Безгрижието, което изпитваше докато приготвяше вечерята, започна да се разсейва, когато пристъпи към салатата си, все още сама на масата.

Внезапното появяване на Ванс в кухнята накара сърцето й да подскочи. Беше решил да вечеря с нея и трябваше да напрегне всичките си сили, за да не се хвърли в ръцете му.

— Сложила си цветя на масата. Долавям босилек — каза той, като сядаше на същия стол, който беше използвал и на обяд.

— Ммм! И далии, петунии, шибой, кана… О, Ванс, има прекрасно място за отглеждане на билки и цветя под кухненския прозорец. Прелестно е!

— Много си възторжена, Либи — промърмори той, като вземаше вилицата си.

— Защо да не бъда? Имението е великолепно. Не се учудвам, че не пожела да се върнеш в Англия. Ароматът на цветята е божествен. Нямам търпение да разгледам всичко. Нека да пояздим утре още рано сутринта!

— Това е невъзможно! — Ванс преглътна първата си хапка от пая.

— Не виждам защо. Доктор Стилман каза, че си напълно здрав. При това трябва да си липсвал на Диабло през последните седмици и съм сигурна, че конят ти се нуждае от раздвижване.

Устните му се свиха в тънка линия.

— Моят управител се грижи за животните, Либи. Ако толкова ти се иска да излезеш навън, вземи джипа и карай по достъпните пътища през портокаловите горички. Ще можеш да видиш доста много по този начин.

— Бих предпочела да яздя. Ако нямаш нищо против, ще оседлая Диабло.

— Той е прекалено буен дори за теб.

— Тогава и ти язди заедно с мен. Правили сме го толкова пъти. Само бавна разходка из имението…

Настъпи напрегната тишина, през която Ванс взе чашата си с вино и помириса букета.

— Не знаех, че имам такова вино — забеляза той, като пропусна молбата й за езда.

— Намерих го в шкафа. Исках това да бъде нещо като празнуване. Първата ни вечеря сами в новата ни къща.

Гъста руменина оцвети твърдите му скули.

— Както ти казах и преди, имаш талант да готвиш. Всичко беше прекрасно, както винаги.

— Благодаря… — Тя отстрани полупразната си чиния. — Би ли искал да послушаш малко музика след вечеря? Донесох нов запис на Първия концерт за пиано от Брамс. Мисля, че изпълнението на Графман ще ти хареса.

— Не тази вечер, Либи.

— Какво би искал за десерт? — попита Либи с по-безгрижен тон. — Смокиня? Или манго?

— За мен нищо.

Очите й попаднаха на празната му чаша от кафе. Взе каната и отиде към него, за да я напълни. Неволно бедрото й докосна ръката му в същия миг, когато косата й засегна бузата му. Тя чу как той дълбоко пое въздух и неочаквано скочи на крака.

— Лека нощ — измърмори Ванс. В бързината да се отдалечи от нея блъсна рамото си в рамката на вратата и тихо изруга.

По-късно, след като разчисти в кухнята, Либи мина покрай библиотеката. Както и беше предполагала, диванът срещу бюрото му беше приготвен за лягане. Може би управителят на имението му беше помогнал да го оправи. Ванс вече се беше свил между завивките. Тя отиде на пръсти до спалнята и се приготви да си легне. Ще омекне ли някога, ще й позволи ли да му помогне да се отпусне… Да му даде успокоението, което тя копнееше да излее върху него? Горещи сълзи намокриха възглавницата. Каква ирония — след като беше чакала почти три години да му стане жена, сега лежеше сама в леглото и се чувстваше по-нещастна и по-объркана, отколкото през целия си живот…