Джулия Куин
Как да си хванеш наследница (6)

Глава 6

„А-ло-гич-ност (съществително име) — качество, противоположно на логиката.

Не ме тревожи толкова алогичността на моето поведение, с изключение, може би на неловкостта, която изпитвам, когато се опитвам да произнеса тази дума.“

Из личния речник на Каролайн Трент

Каролайн беше толкова щастлива, задето щеше да остане в Сийкрест Манър, че чак на следващата сутрин съобрази един неприятен факт: нямаше какво да разкаже за Оливър. Не знаеше нищо за незаконните му дела. С други думи беше напълно безполезна.

Блейк и Джеймс все още не разбираха това и вероятно мислеха, че пазеше всички тайни на Оливър в главата си, но истината бе, че не знаеше нищо.

Единственият начин да им попречи да я изхвърлят, бе да направи нещо полезно. Може би ако помагаше в къщата или в градината, Блейк щеше да й позволи да остане даже и след като разбереше, че няма какво да предложи на Военното министерство. В края на краищата, не мислеше да остава тук за цял живот. Просто се нуждаеше от дом, където да се скрие за шест седмици.

— Какво да правя? Какво да правя? — мърмореше сама на себе си, докато бродеше из къщата в търсене на подходящо занимание. Трябваше да бъде такова, че да отнеме повече време — няколко дни или дори седмици. Дотогава щеше да убеди Блейк и Джеймс, че е благодарна и полезна гостенка.

Каролайн влезе в притихналата музикалната стая и прокара ръка по гладката дървена повърхност на фортепианото. Съжали, че така и не се научи да свири. Баща й винаги бе настоявал да взема уроци по музика, но бе умрял, без да успее да осъществи плана си. А настойниците й не се интересуваха от възпитанието й.

Тя вдигна капака, удари с пръст по един от клавишите от слонова кост и се усмихна на звука, който се разнесе. Музиката някак съживи утрото. Не защото този звук действително можеше да се нарече музика, без да оскърби слуха на един истински музикант, но Каролайн се почувства по-добре, само защото беше произвела малко шум.

За да съживи утрото наистина, обаче трябваше да освети стаята. Вероятно днес още никой не бе влизал тук, защото пердетата бяха плътно спуснати. Или по-скоро тази стая се използваше рядко и я държаха тъмна, за да не може слънцето да повреди пианото. Тъй като никога не бе имала свой музикален инструмент, не бе сигурна дали слънцето наистина е вредно за него.

Както и да е, помисли си тя, малко слънце нямаше да му навреди. Тя се приближи до прозореца, дръпна тежките сивкаво-червени завеси и занемя от изумителната гледка, която се разкри пред нея.

Рози. Стотици рози.

— Нима не се намирам точно под малката си стая? — удиви се тя, като отвори прозореца и се наведе напред. Тук сигурно бяха и розите, които бе видяла от прозореца си.

Един по внимателен поглед потвърди предположението й. Храстите, с които никой не се бе занимавал, бяха израснали, а в един от тях нещо се белееше и подозрително й напомняше на книжна птичка. Тя се облегна силно напред. Хммм. Може би щеше да успее да я вземе.

Минута по-късно с книжната птичка в ръце, тя гледаше розовите храсти от другата страна.

— Определено имате нужда от подрязване — каза тя на глас, като се обърна към розите. Някой някога й беше казал, че цветята обичат да им говориш и тя винаги бе взимала съвета присърце. Цветята определено бяха за предпочитане пред настойниците й.

Тя се изправи и внимателно се огледа. Мистър Рейвънскрофт не би я изхвърлил от дома си, докато се грижи за цветята му, нали? А дори и Бог й бе свидетел, че те се нуждаеха от грижи. Освен розите, се бяха разрасли и орловите нокти, а лехите отдавна трябваше да се подравнят. А също и на това червено цвете, чието име не знаеше, нямаше да му навреди малко слънце.

Да, градината се нуждаеше от нея.

Когато решението се оформи в главата й, Каролайн отиде да се представи на икономката. Странно, но тя не се учуди на присъствието й. Мисис Микъл решително одобри плана й и даже й помогна да намери ръкавици, лопата и градински ножици.

Каролайн с въодушевление атакува розите, клъцвайки тук и срязвайки там, като говореше ту сама на себе си, ту на цветята.

— Ето. Без тези клончета ще ти е много по-добре — клъц! И ще се почувстваш по-добре, ако те изтъня. Ето — клъц!

След известно време, когато градинските ножици доста й натежаха, тя ги остави на тревата и реши да изкопае червените цветя и да ги премести на по-слънчево място. Но първо трябваше да изкопае дупки. Тя обиколи градината, за да избере подходящо място, такова, че да се вижда от прозореца.

Видя непознато много красиво растение, осеяно с бледорозови цветчета, които точно започваха да се разпукват. Градината можеше да се превърне в истински калейдоскоп от цветове, ако тя поработеше както трябва.

— И на тях им трябва повече слънце — каза на глас Каролайн. И изкопа още няколко дупки. А после и още няколко за всеки случай. — Тези трябва да са достатъчно. — Тя въздъхна доволно и тръгна да изкопае червените цветя, които първоначално бяха привлекли вниманието й.

 

 

Блейк легна да спи в лошо настроение и се събуди на следващата сутрин в още по-отвратително. Последната задача щеше да се окаже по-голямо предизвикателство, отколкото бе очаквал. Кошмар.

И вината за това бе на едно ходещо бедствие със синьо-зелени очи.

Но защо глупавия син на Прюит бе нападнал Каролайн Трент точно в онази нощ? Защо й се бе наложило да избяга от дома си именно тогава, когато бе очаквал Карлота де Леон? И най-важното как да залови Оливър Прюит, докато тя му се пречкаше?

Каролайн беше едно постоянно изкушение и му напомняше за всичко, което в продължение на много години си бе забранявал. Тя беше весела, жизнерадостна и невинна — нещо, от което бе лишавал сърцето си отдавна. Откакто бяха убили Мирабел. Цялата тази глупава ситуация трябваше да му докаже съществуването на някаква висша сила, чиято единствена цел бе да го побърка веднъж и завинаги.

Той излезе от спалнята в мрачно настроение.

— Виждам, че си бодър, както винаги.

Блейк вдигна поглед и видя Джеймс в другия край на дневната.

— Криеш се в тъмните ъгли, за да ме дразниш? — промърмори Блейк.

— Имам по интересни обекти за това от теб, Рейвънскрофт. Просто отивам да закуся.

— Мислех за нея.

— Не съм изненадан.

— Какво искаш да кажеш с това, по дяволите?

Джеймс невинно вдигна рамене.

— Говори де! — настоя Блейк и го стисна за рамото.

— Просто — каза Джеймс и отмести ръката му — я гледаш по особен начин.

— Глупости.

— Имам много недостатъци, но глупостта не е една от тях.

— Ти си луд.

— Изглежда добро момиче — каза Джеймс, все едно не бе чул думите му. — Може би трябва да я опознаеш по-отблизо?

Блейк ядосано се обърна към него.

— Тя не е от тези, с които трябва да се опознаваш отблизо! — извика той, натъртвайки на последната дума. — Мис Трент е дама.

— Не съм казал, че не е дама. Ама ти какво си помисли, приятелю?

— Ривърдейл! — заплашително произнесе Блейк.

Джеймс махна неопределено с ръка.

— Само си помислих, че ти толкова отдавна не си ухажвал жена, а тя така или иначе е в Сийкрест Манър…

— Нямам никакви романтични планове относно Каролайн — сряза го Блейк. — А ти много добре знаеш, че никога няма да се оженя.

— Никога е много силна дума. Даже и аз не казвам, че никога няма да се оженя, а Бог знае, че имам повече основания от теб, за да избягвам брака.

— Не започвай всичко отново, Ривърдейл — предупреди го Блейк.

Джеймс настойчиво се загледа в него.

— Мирабел е мъртва.

— Мислиш ли, че не зная? Или не си спомням за това всеки ден от проклетия си живот?

— Може би е време да спреш да си спомняш всеки един ден за това. Минаха пет години, Блейк. Почти шест. Престани да се обвиняваш за престъпление, което не си извършил.

— Как да не съм! Аз трябваше да я спра. Знаех, че е опасно. Знаех, че тя не бива да…

— Мирабел си беше своенравна — неочаквано меко каза Джеймс. — Не би могъл да я спреш. Тя сама вземаше решенията си. От край време.

— Аз се заклех да я защитавам — тихо каза Блейк.

— Кога? — попита Джеймс. — Не си спомням да съм бил на вашата сватба.

Само за миг Блейк го опря до стената.

— Мирабел беше моята бъдеща съпруга — процеди през зъби той. — Аз се заклех да я защитавам и от моя гледна точка това е по-силно от клетва пред Бога или пред Англия.

— Мирабел я няма. Но Каролайн е тук.

— Бог да ни е на помощ — внезапно се предаде Блейк.

— Ще се наложи да я задържим в Сийкрест Манър до тогава, докато тя не се освободи от опекунството на Прюит — каза Джеймс, разтърквайки рамото си там, където Блейк го беше хванал. — Това е най-малкото, което можем да направим за нея, след като си я довел тук насила и си я вързал за леглото. Да я завържеш за леглото! Как бих искал да видя това!

Блейк хвърли на приятеля си поглед, който би подплашил и тигър.

— А освен това — добави Джеймс, — тя наистина може да се окаже много полезна.

— Не искам да използвам жена. Последния път, когато се съгласих на това, тя загина.

— Господи, Рейвънскрофт, какво може да се случи на Каролайн в Сийкрест Манър? Никой не знае, че тя е тук и ние не се каним да й поставяме задача. Тук ще й бъде добре. Много по-добре, отколкото ако я изгоним.

— За нея ще бъде по-добре, ако я изпратим при мои роднини — възрази Блейк.

— Нима? И какво смяташ да им обясниш? Първо ще им разкажеш как стана така, че се грижиш за повереницата на Оливър Прюит, а после ще се надяваш да опазят тайната.

Блейк раздразнено изгледа приятеля си. Джеймс беше прав. Не можеше да направи познанството си с Каролайн публично достояние.

Ако възнамеряваше да я предпазва от Прюит, трябваше да я държи тук в Сийкрест Манър. Или това, или да я пусне да си върви. Потръпна от мисълта какво би й се случило, сама по улиците на Портсмут, закъдето беше тръгнала, когато я отвлече. Беше сив пристанищен град, пълен с моряци — съвсем не най-безопасното място за една дама.

— Виждам, че си съгласен с мен — каза Джеймс.

Блейк отсечено кимна.

— Много добре тогава. Да закусим първо? Нямам търпение да опитам от омлета на мисис Микъл. Можем да поговорим с прекрасната ни гостенка, докато хапваме.

Блейк поведе Джеймс надолу по стълбите, но когато стигнаха до долния етаж от Каролайн нямаше и следа.

— Мислиш ли, че се е успала? — попита Джеймс. — Сигурно е била доста изморена след мъчението, на което я подложихме.

— Не беше мъчение.

— За теб, може би. Горкото момиче беше отвлечено.

— „Горкото момиче“, както я нарече, ме разиграва няколко дни. Ако някой е претърпял мъчение — каза твърдо Блейк, — то това съм аз.

Докато обсъждаха отсъствието на Каролайн, мисис Микъл влезе в стаята с чиния бъркани яйца.

— О, ето ви мистър Рейвънскрофт — каза тя с усмивка. — Запознах се с новата ви гостенка.

— Тя е била тук?

— Какво чудесно момиче. Толкова възпитано.

— Каролайн?

— Наистина е хубаво да срещнеш млад човек с приятен характер в днешни дни. Добре са я възпитали.

Блейк повдигна вежди.

— Мис Трент е била възпитавана от вълци.

Мисис Микъл изпусна яйцата.

— Какво?

Блейк затвори очи, за да не му се налага да гледа разсипания жълтък по идеално излъсканите си ботуши.

— Исках да кажа, мисис Микъл, че възпитанието, дадено й от групата настойници, които са се грижили за нея, би могла да получи и от глутница вълци.

През това време икономката вече бе клекнала и се опитваше да забърше бъркотията от пода.

— О, бедничката, нямах представа, че е имала толкова тежко детство. Ще й приготвя специален пай за вечеря.

Блейк направо зяпна при мисълта, кога за последно мисис Микъл бе правила нещо специално за него.

Джеймс, който досега стоеше до вратата и се хилеше, пристъпи напред и попита:

— Имате ли представа къде е тя, мисис Микъл?

— Мисля, че работи в градината. Взе със себе си доста инструменти.

— Инструменти? Какви инструменти? — В ума на Блейк се заредиха плашещи картини на отсечени дървета и обезобразени растения. — Откъде ги е взела?

— Аз й ги дадох.

Блейк се обърна и се втурна навън.

— Бог да ни е на помощ.

 

 

Но не беше подготвен за това, което видя.

Дупки.

Големи, зеещи дупки навсякъде по чистата му морава. Или поне той си мислеше, че бе такава. Честно казано, не я беше заглеждал много. Но беше убеден, че преди не изглеждаше така, с буци пръст пръснати навсякъде по тревата. Каролайн не се виждаше, но той знаеше, че е някъде там.

— Какво правиш? — изкрещя той.

Главата й се показа иззад едно дърво.

— Мистър Рейвънскрофт?

— Какво правиш? Всичко си развалила! А ти — каза той, като се обърна към Джеймс, който не бе издал и звук, — престани да се хилиш.

Каролайн излезе иззад дървото, в рокля покрита с кал.

— Оправям вашата градина.

— Ти оправяш моята… Какво? Това ни най-малко не ми прилича на нещо оправено.

— Просто още не съм свършила с работата, но щом…

— Работата? Всичко, което виждам са дузина кладенеца?

— Две дузини.

— На ваше място не бих го казал — отбеляза Джеймс, застанал на безопасно разстояние от приятеля си.

Каролайн заби лопатата в земята и се облегна на нея.

— Когато чуете моите обяснения, уверена съм, ще разберете…

— Нищо не искам да разбирам!

— Да — въздъхна тя, — с мъжете винаги е така.

Блейк трескаво въртеше глава в опит да оцени размера на бедствието.

— За да се оправи това, което си разрушила, ще трябва да наема специалисти от Лондон. Мили боже, тази жена ще ми струва цяло състояние!

— Не говорете глупости. Всички тези дупки до вечерта ще бъдат запълнени. Просто ще пренеса цветята на по-слънчеви места. За тях ще бъде много по-добре. Освен тези — добави тя, като посочи красивите бледорозови цветя, растящи съвсем близо до къщата. — Те растат на сянка.

— Струва ми се, Рейвънскрофт — отбеляза Джеймс, — че ще е по-добре да я оставиш да продължи.

— Тук са изложени на прекалено много слънце — поясни Каролайн. — Пъпките ще изгорят, преди да разцъфнат.

— Изглежда, че тя знае какво прави — обърна се Джеймс към Блейк.

— Не ме интересува, дори и ако има научна степен по ботаника. Тя няма право да разравя градината ми.

Каролайн сложи ръце на кръста си. Започваше ужасно да се дразни от държанието му.

— Бих казала, че едва ли сте отделяли много внимание на градината, до момента, в който не се заех с нея.

— И защо мислиш така?

— Всеки, който разбира поне малко от градинарство ще изпадне в ужас, щом види в какво състояние са розите ви — ядоса се тя. — А живият плет има болезнена нужда от подрязване.

— Да не си посмяла да докоснеш живия плет! — предупреди я Блейк.

— Нямам и намерение. Толкова е пораснал, че няма да стигна до върха. Исках да ви помоля вие да се заемете с него.

Блейк се обърна към Джеймс.

— Наистина ли й позволих да остане?

Джеймс кимна.

— По дяволите!

— Исках само да помогна с нещо — каза Каролайн, жегната от обидите му.

Блейк погледна първо към нея, после към ямите.

— И това е помощ?

— Мислех, че по този начин ще мога да компенсирам пребиваването си в Сийкрест Манър.

— Да компенсираш за пребиваването си? Ще ти трябват десет години, за да компенсираш всичките щети, които ми нанесе.

Каролайн с всички сили се бе опитала да се въздържи от избухване. Даже мислено се поздравяваше, че така дълго бе успяла да запази спокойствие.

Но всичко си имаше предел.

— Вие, сър — избухна тя, като с мъка се въздържа да не го замери с лопатата, — сте най-грубият и лошо възпитан човек на света!

Блейк повдигна вежда.

— Със сигурност можеш да си по-оригинална.

— Мога — изсъска тя. — Но съм в компанията на възпитан човек.

— Нямаш предвид Ривърдейл? — разсмя се Блейк и кимна към ухиления си приятел. — Той е последният човек, когото бих нарекъл изтънчен.

— Независимо от това — прекъсна го маркизът, — бих се съгласил с дамата, за оценката й на твоя характер, Рейвънскрофт. Блейк е истинско животно — обърна се той към Каролайн.

— Бог да ме пази от вас двамата! — промърмори Блейк.

— Най-малкото, което можете да направите — с презрение каза Каролайн, — е да ми кажете благодаря.

— Благодаря?!

— За нищо — каза бързо тя. — А сега ще бъдете ли така любезни да ми помогнете да пренеса растенията на новите им места?

— Не.

Джеймс направи крачка напред.

— С удоволствие.

— Вие сте много мил, милорд — каза Каролайн с лъчезарна усмивка.

Блейк изгледа мрачно приятеля си.

— Имаме работа за вършене, Ривърдейл.

— Наистина ли?

— Да, много важна работа — повиши глас Блейк.

— Какво би могло да бъде по-важно, от това да помогнеш на жена, която работи под силното слънце?

Каролайн се обърна с въпросителна усмивка към Блейк и го изгледа лукаво.

— Да, мистър Рейвънскрофт, какво може да е толкова важно?

Блейк й хвърли поглед пълен с недоумение.

Тя беше гостенка в дома му — гостенка! — и не само беше разкопала градината му, но и разговаряше с него като с недорасло момче. А Ривърдейл, когото считаше за своя най-добър приятел, стоеше до нея и се хилеше като идиот.

— Изгубил съм си ума — оплака се той. — Или вие сте изгубили своя. Или може би целият свят си е изгубил ума.

— Бих се спрял на първото — отбеляза Джеймс. — Аз съм напълно здрав и не виждам в мис Трент никакви признаци на умствено разстройство.

— Не мога да повярвам. Просто не мога да повярвам. — Блейк махна с ръка и се отдалечи мърморейки. — Прекопай градината! Добави ново крило към къщата! Какво значение има мнението ми? Аз само притежавам мястото.

Веднага щом той се скри зад ъгъла, Карълайн се обърна към Джеймс и го погледна загрижено.

— Как мислите, той много ли е ядосан?

— По десетобалната система?

— Ако мислите, че настроението му може да се измери в десет бала…

— Съмнявам се.

Тя прехапа устни.

— Боях се от това.

— Аз не бих се тревожил — отбеляза Джеймс и успокоително махна с ръка. — Скоро ще дойде на себе си. Рейвънскрофт просто не е свикнал да се бъркат в живота му. Той е малко невъздържан, но не му липсва здрав разум.

— Сигурен ли сте?

Джеймс счете въпроса й за риторичен и взе лопатата от ръцете й.

— А сега — каза той, — кажете ми какво да правя?

Каролайн му обясни как да изкопае храстите с пурпурните цветове и се отпусна на колене, за да вижда по-добре, какво ще се получи.

— Внимавайте да не повредите корените — каза тя и почти веднага добави: — Защо според вас, той ми е постоянно сърдит?

Джеймс замислено отпусна лопатата.

— Той не се сърди на вас — каза накрая.

Каролайн се разсмя неловко.

— Очевидно говорим за различни хора.

— Уверявам ви, той съвсем не ви се сърди. — Джеймс настъпи лопатата и я заби в земята. — Той се страхува от вас.

Каролайн се закашля толкова силно, че се наложи Джеймс да я потупа по гърба.

— Моля? — измърмори тя, като с мъка дойде на себе си.

Настъпи дълго мълчание.

— Преди време беше сгоден — каза Джеймс.

— Знам това.

— А знаете ли, какво се случи?

Каролайн отрицателно поклати глава.

— Само това, че е умряла.

— Блейк я обичаше повече от самия живот.

За удивление на Каролайн от думите на Джеймс я заболя сърцето и тя с усилие преглътна камъка, напиращ в гърлото й.

— Те се познаваха от деца — продължи Джеймс. — И заедно работеха за Военното министерство.

— О не! — ахна Каролайн и скри устата си с ръка.

— Мирабел беше убита от предател. Изпълняваше задача вместо Блейк, който страдаше от възпалено гърло или нещо подобно. — Джеймс замълча и избърса потта от челото си. — Той й забрани да отиде, наистина й забрани, но Мирабел не беше от тези, които изпълняваха заповеди. Тя само се разсмя и му каза, че ще се видят по-късно вечерта.

Каролайн отново опита да преглътне камъка, заседнал в гърлото й, но не успя.

— Най-малкото семейството й може да се утеши с факта, че е загинала в името на Англия — неуверено каза тя.

Джеймс поклати глава.

— Семейството й не узна нищо. Съобщиха им… всичко, което им съобщиха, беше, че Мирабел е загинала в ловен инцидент.

— Аз… аз не знам какво да кажа.

— Няма какво да се каже. Нито да се направи. В това е проблемът. — Джеймс извърна поглед, вгледан някъде в далечината, и после попита:

— Спомняте ли си, когато ви казах, че ми напомняте за някого?

— Да — внимателно каза Каролайн и в очите й се появи ужас. — О, не… не и на нея.

Той поклати глава.

— Не мога да разбера защо, но е така.

Тя прехапа устни и сведе поглед. Боже, нима Блейк я бе целунал само заради това? Само защото му бе напомнила по някакъв начин за загиналата му годеница? Изведнъж се почувства много малка и никому ненужна.

— Не е кой знае какво — замислено повтори Джеймс, от когото Каролайн не успя да скрие нещастното си изражението.

— Аз никога не бих поела такъв риск — уверено каза тя. — Не и ако обичам някого. — Тя замълча. — Не и ако някой обича мен.

Джеймс леко докосна ръката й.

— През последните години сигурно ви е било доста самотно?

Но Каролайн не бе готова за съчувствено отношение.

— Какво се случи с Блейк? — попита тя. — След като тя умря.

— Той бе напълно съсипан. Три месеца непрекъснато пиеше. Терзаеше се от чувство за вина.

— Да, мога да си представя. Той е от този тип хора, които се чувстват отговорни за всяко нещо.

Джеймс кимна.

— Но може би вече е осъзнал, че вината не е негова?

— С разума си — да, но не и със сърцето.

Настъпи дълго мълчание. И двамата гледаха към земята.

— Според вас той наистина ли си мисли, че приличам на нея? — Думите й прозвучаха тихо, почти като мъркане.

Джеймс поклати глава.

— Не. Вие съвсем не приличате на нея. Мирабел беше руса, много руса, със сини очи и…

— Тогава защо казахте…

— Защото не ти се случва често да срещнеш жена с толкова силен дух. — Каролайн нищо не каза и Джеймс добави с усмивка: — Между другото, това е комплимент.

Тя присви устни — нещо средно между гримаса и измъчена усмивка.

— Тогава благодаря. Но аз все още не разбирам, защо е толкова груб с мен.

— Погледнете ситуацията от неговата гледна точка. Разбирате ли, в началото си е мислел, че сте предателка — като човека убил Мирабел. А после се озова в ролята на ваш защитник и това му напомня как не успя да опази своята годеница.

— Но той не е виновен!

— Разбира се, че не е виновен — съгласи се Джеймс. — Но все още не го е осъзнал. И е съвършено ясно, че ви намира за очарователна.

Каролайн се изчерви и веднага се ядоса на себе си.

— И от това, мисля, го боли още повече. Какво ще стане, ако се влюби във вас? Ще бъде направо кошмарно!

Каролайн не виждаше нищо кошмарно в това, но запази мислите си за себе си. Като не знаеше какво да отговори, тя му показа дупката в земята и каза:

— Пуснете растението тук.

Джеймс кимна.

— Нали няма да му разкажете за малкия ни разговор.

— Разбира се, че не.

— Добре.

И тогава те се заеха с цветята.