Джулия Куин
Как да си хванеш наследница (2)

Глава 2

„За-яд-лив (прилагателно име) — такъв, който налита на бой; свадлив.

Ставам заядлива, когато ме притиснат в ъгъла.“

Из личния речник на Каролайн Трент

Блейк Рейвънскрофт не беше сигурен как точно си бе представял жената, но определено не бе познал. Предполагаше, че ще се държи кокетно, манипулативно и лицемерно, а вместо това тя стоеше пред него наперено, с изпънати рамене и го гледаше право в очите.

Освен това имаше най-интересните и съблазнителни устни, които някога бе виждал. Би се затруднил да ги опише, но горната й устна се извиваше по най-възхитителния начин и…

— Защо не насочите оръжието си някъде другаде?

Думите й отърсиха Блейк от унеса му и той се раздразни от липсата си на концентрация.

— Това сигурно би ви харесало.

— Ами всъщност, да. Нямам нищо против оръжията. Не ми пречат, добри са за някои цели предполагам, като лов и така нататък, но не ми харесва да са насочени към мен и…

— Тихо!

Тя затвори уста.

Блейк щателно я изучава известно време. Нещо в нея не беше наред. Карлота де Леон беше испанка… е, половин испанка, а това момиче приличаше на англичанка до мозъка на костите си. Косата й не можеше да се нарече руса, но определено беше светъл оттенък на кафявото и дори в тъмната нощ забеляза, че очите й са ясно синьо-зелени.

Да не споменаваме гласа й, който бе пропит с акцента на британската аристокрация.

Но той я бе видял да се измъква от къщата на Оливър Прюит по средата на нощта, и то когато всички слуги бяха освободени. Това трябваше да е Карлота де Леон, нямаше друго обяснение.

Блейк и Военното министерство, където той не беше точно назначен, но което му даваше задачи и съответно му плащаше, следяха Оливър Прюит от около шест месеца. Местните власти знаеха от известно време, че Прюит пренася контрабандно стоки от и за Франция, но едва наскоро започнаха да подозират, че позволява на шпиони на Наполеон да използват малката му лодка за пренасяне на тайни дипломатически съобщения наред с брендито и коприната. Тъй като лодката на Прюит потегляше от малко пристанище на южното крайбрежие между Портсмут и Бърнмаут, от Военното министерство в началото не му бяха обърнали внимание. Повечето шпиони минаваха през Кент, който се намираше доста по-близо до Франция. На пръв поглед неудобното разположение на дома на Прюит беше идеално прикритие и от Военното министерство се страхуваха, че привържениците на Наполеон го използваха за най-важните си операции. Преди около месец бяха разкрили, че в контакт с Прюит бе Карлота де Леон, наполовина испанка, наполовина англичанка, която бе смъртоносно опасна.

Блейк бе нащрек през цялата вечер, още от момента, в който разбра, че всички слуги бяха разпуснати за през нощта — необичаен жест за стиснат човек като Оливър. Очевидно се задаваше нещо сериозно и подозренията на Блейк се потвърдиха, когато видя как едно момиче се измъква от къщата под прикритието на нощта. Изглеждаше доста по-млада отколкото очакваше, но нямаше да позволи на фалшивата й невинност да го обърка. Тя вероятно прибягваше до всякакви женски хитрини, за да изглежда толкова добре. Кой би заподозрял подобна очарователна млада дама в държавна измяна?

Дългата й коса бе сплетена в момичешка плитка, бузите й розовееха… А нежната й ръка бавно се насочваше към джоба.

Изострените инстинкти на Блейк се задействаха, той мълниеносно се стрелна напред и изблъска ръката й. Движението му беше толкова рязко, че двамата тупнаха на земята. Той усети мекото й тяло под себе си, а също и твърдото оръжие в джоба на пелерината й. Ако имаше някакви съмнения за нейната самоличност, те се разсеяха в тази минута. Измъкна пистолета й, завъртя го в ръката си и се изправи като я остави просната на земята.

— Твърде аматьорско, мила моя.

Тя примигна.

— Е, да, може да се очаква, тъй като не съм професионалист в тези неща, макар че имам малко опит…

Думите й преминаха в неразбираемо мърморене и Блейк не бе сигурен дали говори на него или на себе си.

— Преследвам ви от около година — каза остро той.

Това привлече вниманието й.

— Така ли?

— Не знаех коя сте до миналия месец, но сега, когато ви хванах, няма да позволя да ми се изплъзнете.

— Няма ли?

Блейк раздразнено я погледна. Каква игра играеше?

— Да не мислите, че съм идиот? — сопна се той.

— Не — каза тя. — Току-що избягах от едно семейство идиоти, затова съм доста запозната с този вид, а вие сте нещо съвсем различно. Въпреки това се надявам, че не сте добър стрелец.

— Никога не пропускам.

— Да, страхувах се от това — въздъхна тя. — Личи ви. Ще възразите ли, ако стана?

Той премести леко оръжието с частица от инча, колкото просто да й напомни, че се цели в сърцето й.

— Всъщност бих предпочел да лежите.

— Предчувствах го. Предполагам, че няма да ме пуснете да си вървя.

Той избухна в смях.

— Страхувам се, че не, скъпа, с дните ви на шпионаж е свършено.

— С дните ми на какво?

— Британското правителство знае всичко за вас и вашите измами, мис Карлота де Леон. Скоро ще разберете, че не гледаме с добро око на испанските шпиони.

На лицето й бе изписано истинско недоумение. Тази жена беше наистина добра!

— Правителството знае всичко за мен? — удивено попита тя. — Един момент, за кого?

— Не се правете на глупачка, мис де Леон. Интелигентността ви е известна и тук, и на континента.

— Това е много мил комплимент, но определено правите някаква грешка.

— Няма грешка. Видях ви да напускате Прюит Хол.

— Да, разбира се, но…

— В тъмното — продължи той, — а всички слуги бяха освободени. Не знаехте, че наблюдавах къщата, нали?

— Не, не, разбира се, че не — отвърна Каролайн, като примигваше ядосано. Някой бе наблюдавал къщата? Как не бе забелязала? — От кога?

— От две седмици.

Това обясняваше всичко. Точно по това време се намираше в Бат и се грижеше за болнавата леля на Оливър. Беше се прибрала едва днес следобед.

— Това беше достатъчно — продължи той, — за да потвърди подозренията ми.

— Подозренията ви? — продължи тя.

За какво, по дяволите, говореше този човек. Ако беше побъркан, то тя се намираше в голяма беда, тъй като той все още бе насочил оръжието си към нея.

— Имаме достатъчно доказателства, за да уличим Прюит. С вашите показания ще увисне на бесилото. А вие, скъпа, ще се научите да обичате Австралия.

Каролайн си пое дъх, а очите й светнаха от радост. Оливър беше замесен в нещо незаконно. О, това беше прекрасно! Направо идеално! Отдавна трябваше да предположи, че той не е нищо повече от долен мошеник. В главата й се заблъскаха хиляди мисли. Но въпреки думите на мъжа в черно, се съмняваше, че Оливър бе направил нещо толкова лошо, че да увисне на бесилката. Можеше да го изпратят в затвора или да върши някакъв тежък физически труд, или…

— Мис де Леон! — каза остро мъжа.

— Какво е направил Оливър? — развълнувано попита Каролайн.

— Мили боже, жено, омръзнаха ми игричките ви. Идвате с мен! — Той пристъпи напред като изръмжа зловещо и я хвана за китките. — Сега!

— Но…

— Нито дума повече, освен ако не е признание.

— Но…

— Това беше! — Мъжът натъпка един парцал в устата й. — Ще имате достатъчно време да говорите по-късно, мис де Леон.

Каролайн се закашля и замята, докато й завързваше ръцете с грубо парче връв. После за нейно изумление той пъхна два пръста в устата си и изсвири. Великолепен черен жребец излезе с грациозна стъпка иззад дърветата.

Докато тя се взираше в коня, който сигурно бе най-спокойното и добре тренирано животно откакто свят светуваше, мъжът я вдигна и я сложи на седлото.

— Джж шрр… — изграчи тя заради парцала в устата си.

— Какво? — Той я погледна и разбра, че полите й са силно опънати около краката и й пречеха да седи на седлото. — А, полите ви. Мога или да ги срежа или да спазите благоприличие.

Тя го погледна.

— Благоприличието си заминава тогава — каза той и сряза полите й, за да може да язди по-удобно.

— Съжалявам, че забравих да ви донеса дамско седло, мис де Леон, но повярвайте ми, това, че видях голите ви крака е направо нищожно в сравнение с неприятностите, които ви очакват.

Тя го ритна в гърдите. Ръката му болезнено се сви около глезена й.

— Никога — каза той — не ритайте мъж, който е насочил оръжие към вас.

Каролайн вирна носа си и погледна встрани. Този фарс продължаваше твърде дълго. Веднага щом се отървеше от проклетия парцал щеше да каже на този грубиян, че никога не е чувала за мис Карлота де Леон. Така щеше да го подреди, че накрая щеше да се моли да го обесят.

Но дотогава трябваше да се примири просто да го дразни. Веднага щом той нагласи коня, и седна зад нея, тя с все сила го сръга в ребрата.

— Какво има сега? — изсумтя той. Тя сви рамене невинно. — Още едно движение като това и ще напъхам втори парцал в устата ви. И той ще бъде доста по-мръсен от предишния.

Сякаш това беше възможно, помисли си ядосано Каролайн. Дори не искаше да мисли за това къде бе стоял парцала, преди да се озове в устата й. Не й оставаше друго, освен да го изгледа свирепо, но от мрачното му изсумтяване заподозря, че не изглежда и наполовина толкова ядосана колкото беше.

После той пришпори коня в галоп и Каролайн осъзна, че не яздеха към Портсмут. Ала бързо се отдалечаваха и от Прюит Хол. Ако ръцете й не бяха вързани, щеше да изръкопляска от радост. Не би могла да избяга по-бързо дори и сама да си бе намерила транспорт. Този мъж я мислеше за някоя друга — за испанска престъпница, ако бъдем по-точни, но тя можеше да се примири с това, ако я отведеше далеч… достатъчно далеч. През това време щеше да е спокойна и кротка и да го остави да пришпорва коня си.

 

 

Тридесет минути по-късно крайно подозрителният Блейк спря коня пред Сийкрест Манър близо до Бърнмаут, Дорсет. Карлота де Леон, която бе пръскала огън и жупел на ливадата, не се бе съпротивлявала по целия път към крайбрежието. Тя всъщност бе толкова тиха, че джентълменът в него, който за раздразнение на Блейк често се обаждаше, го изкуши да свали парцала.

Но устоя на изкушението да се държи мило. Маркизът на Ривърдейл, най-близкият му приятел и партньор в борбата срещу престъпността, си бе имал работа с мис де Леон и преди, и му бе казал, че тя е измамна и вероломна. Той нямаше да измъкне парцалите от устата й, нито да развърже ръцете й, докато не я заключеше някъде.

Блейк я свали от коня и я хвана здраво за лакътя, докато я водеше към дома си. Имаше само трима слуги и тримата крайно дискретни и предани. Те бяха свикнали с необичайните гости късно през нощта.

— Нагоре по стълбите — каза той и я задърпа по коридора.

Тя кимна радостно и ускори крачка. Когато стигнаха горната площадка Блейк я бутна в малка, но удобно обзаведена спалня.

— И за да не ви хрумват никакви идеи за бягство — каза грубо той, размахвайки връзка с ключове — вратата има две ключалки.

Тя погледна към нея, но освен това не последва никаква друга реакция.

— И — добави — от тук до земята има поне петдесет фута. Затова не ви препоръчвам да пробвате да се измъкнете през прозореца.

Тя сви рамене сякаш и за момент не бе обмисляла този вариант.

Блейк се намръщи, раздразнен от равнодушието й, и пристегна китките й за пилоните на леглото.

— Не искам да опитвате каквото и да е било, докато съм зает.

Тя му се усмихна, което си беше голямо постижение за човек с натъпкан в устата парцал.

— По дяволите — промърмори той.

Тя напълно го объркваше и чувството не му хареса ни най-малко. Провери за всеки случай вързана ли е добре и огледа методично стаята за предмети, които евентуално би използвала като оръжие. Бе чувал, че Карлота де Леон е изобретателна и нямаше намерение да го запомнят като глупака, който я бе подценил. Взе едно перо и преспапие, преди да издърпа стола от стаята в коридора. Не му изглеждаше достатъчно силна, за да го счупи, но ако успееше да разглоби един от краката му, щеше да разполага с наистина опасно оръжие.

Тя с интерес премигна, когато той се върна.

— Ако искате да седнете — каза рязко, — ще го направите на леглото.

Тя кимна по ужасно дразнещ и дружелюбен начин и седна на леглото. Не че имаше голям избор, все пак бе вързана за него.

— Не се опитвайте да ме спечелите като се държите добре — предупреди я той. — Зная всичко за вас.

Тя сви рамене.

Блейк изсумтя с отвращение и й обърна гръб щом приключи с огледа. Накрая, когато остана доволен, че от стаята щеше да излезе добра килия, се обърна към нея:

— Ако имате още оръжия в себе си по-добре ми ги предайте, тъй като ще се наложи да ви претърся.

Тя се дръпна назад ужасено и Блейк остана доволен, че най-накрая успя да я стресне. Или това, или беше наистина добра актриса.

— Имате ли някакво оръжие? Уверявам ви, че никак няма да съм нежен, ако открия, че сте опитала да скриете нещо.

Тя неистово поклати глава и се дръпна назад, доколкото й позволяваха завързаните ръце.

— И на мен няма да ми хареса — промърмори той, но му беше трудно да не се почувства като нищожна гадина, когато тя стисна очите си от страх и напрежение. Седемте години работа за Военното министерство го бяха научили, че жените могат да бъдат също толкова зли и опасни, колкото и мъжете, но така и не бе свикнал с тази част от работата. Бе възпитан да се отнася с жените като с дами и необходимостта да я обискира против волята й, дълбоко го потискаше.

Той освободи една от китките й, за да й свали наметалото и пребърка джобовете й. Нямаше нищо интересно, освен около петдесет паунда, което изглеждаше направо нищожна сума за шпионка от нейния ранг. После насочи вниманието си към малката й чанта и изсипа съдържанието й на леглото. Две свещи от пчелен восък, Бог знае за какво й бяха притрябвали, сребърна четка, малка Библия, подвързана с кожа тетрадка и някакво бельо, което не посмя да докосне. Предполагаше, че всеки човек имаше право на някаква неприкосновеност, дори и да бе опасен шпионин.

Блейк взе Библията и бегло я прелисти, за да се увери, че между страниците й не е скрито нещо. Не намери нищо, захвърли я на леглото, като с удоволствие забеляза, че момичето се намръщи.

После взе тетрадката и погледна вътре. Само първите няколко страници бяха изписани с някакви драсканици.

— Кантюбернал — прочете на глас той. — Спокоен. Диакритически. Контене. Умлаут. — Вдигна вежди и зачете нататък. Три страници бяха запълнени с думи, смисълът, на които можеше да разбере само някой възпитаник на Оксфорд или Кеймбридж. — Какво е това?

Тя изви рамо към устата си в опит да му посочи парцала.

— Вярно — кимна той и сложи бележника до библията. — Но преди да го направя, ще трябва да… — Той въздъхна тежко. И двамата знаеха какво смяташе да направи. — Ако не се борите, ще го направя по-бързо — мрачно добави той.

Цялото й тяло се напрегна, но Блейк се опита да го игнорира, докато я претърсваше.

— Ето, готови сме — каза той. — Държа да отбележа, че съм изненадан, задето нямахте друго оръжие, освен пистолета.

Тя само го изгледа.

— Сега ще махна парцала. Но и при най-малкия шум ще го върна обратно.

Тя кимна отсечено, но се закашля, когато той го измъкна от устата й.

— Е? — попита я Блейк, като се опря на стената.

— И без това никой няма да ме чуе дори и да вдигам шум.

— Това е вярно — съгласи се той. Очите му се спряха на кожения тефтер и той го вдигна. — Сега ми кажете, какво е това?

Тя сви рамене.

— Баща ми винаги ме окуражаваше да обогатявам речника си.

Блейк я зяпна невярващо, после отново се загледа в разтворените страници. Това беше някакъв шифър. Трябваше да е. Но се чувстваше изморен и знаеше, че тя едва ли щеше да разкрие нещо толкова компрометиращо, колкото ключа за таен шифър още през първата нощ. Затова метна тефтера на леглото и каза:

— Ще говорим повече сутринта.

Тя отново сви дразнещо рамене.

Той стисна зъби.

— Няма ли да кажете нещо в своя защита?

Каролайн потърка очите си и си напомни, че не трябва да го дразни. Изглеждаше опасен и въпреки очевидната му неловкост, докато я претърсваше, тя не се съмняваше, че би я наранил, ако мисията му го налагаше.

Каквато и да беше тя.

Каролайн си играеше с огъня и добре осъзнаваше това. Искаше й се да остане в тази уютна стая възможно най-дълго. Със сигурност тук бе по-топло и по-безопасно от всяко място, което можеше да си позволи сама. И заради това трябваше да го остави да вярва, че тя е тази Карлота. Но нямаше представа как да го направи; не знаеше испански, нито пък как трябва да се държи един престъпник, завързан за леглото.

Вероятно Карлота щеше да отрича всичко.

— Хванали сте грешния човек — каза тя като знаеше, че той няма да й повярва, но същевременно изпита наслада, че казва истината.

— Ха — изсумтя той. — Със сигурност можехте да измислите нещо по-оригинално.

Тя сви рамене.

— Вярвайте, в каквото ви е удобно.

— Твърде сте самоуверена за някой, който е от губещата страна — каза той.

Каролайн бе принудена да се съгласи, че в думите му има истина. Но ако Карлота наистина беше шпионка, то тя щеше да се държи надменно.

— Не ми харесва да ме отвличат, да ми тъпчат парцали в устата, да ме влачат из половината страна и накрая да ме завържат за леглото. Да не споменавам — каза рязко тя — оскърбителното ви докосване.

Блейк затвори очи за момент и Каролайн за малко да повярва, че нещо го измъчва. После ги отвори и я погледна със същия твърд и безкомпромисен поглед.

— Трудно ми е да повярвам, мис де Леон, че сте стигнали дотук в професията си, без досега да са ви обискирали нито веднъж.

Нямаше какво да отговори и само се вгледа в него мълчаливо.

— Чакам вашият отговор.

— Нямам какво да кажа. — Това поне беше истина.

— Може да си промените мнението след няколко дни без храна и вода.

— Планирате да ме държите гладна, така ли?

— Това е пречупило доста по-корави мъже от вас.

Не бе обмисляла този вариант. Знаеше, че ще й покрещи, че може и да я удари, но не й бе хрумвало, че ще остане без храна и вода.

— Виждам, че перспективата не ви допада — провлече той.

— Оставете ме сама — сопна се тя. Нуждаеше се от план. Трябваше да разбере кой, по дяволите, беше този мъж. Но най-вече имаше нужда от време. Тя го погледна право в очите и каза: — Уморена съм.

— Сигурен съм, че е така, но не съм склонен да ви оставя да спите.

— Не се тревожете, че може да се почувствам добре. Едва ли ще си почина, прекарвайки нощта вързана за леглото.

— А, това ли — каза той и с мълниеносно движение освободи ръцете й.

— Защо го направихте? — подозрително попита тя.

— Защото ми се прииска. Пък и нямате оръжие, трудно ще ме надвиете и няма как да избягате. Лека нощ, мис де Леон.

Тя го погледна удивено.

— Тръгвате си?

— Пожелах ви лека нощ. — Той се завъртя на пети и излезе от стаята, като я остави да се взира във вратата.

Тя чу как двата ключа изтракват и чак тогава се успокои.

— Мили боже, Каролайн — прошепна. — В какво се забърка?

Стомахът й изкъркори и й се прииска да бе хапнала нещо, преди да избяга тази нощ. Мъжът, който я бе хванал, очевидно държеше на думата си и щом й беше казал, че се кани да я умори от глад и жажда, тя му вярваше.

Изтича към прозореца и погледна навън. Не беше излъгал. Имаше поне петдесет фута до земята. Но видя перваза и ако намереше някакъв съд можеше да опита да събере дъжд или роса. Не й беше за първи път да стои гладна; знаеше как да се справи с това. Но жаждата беше нещо съвсем различно.

Намери малък цилиндричен съд, в който държаха перата на бюрото. Небето все още бе чисто, но всеки знаеше, че това не бе от значение за английското време. Каролайн предположи, че сутринта имаше голяма вероятност да завали и за всеки случай остави съда на перваза.

После се върна до леглото и прибра вещите си в чантата. Слава богу, че мъжът не бе забелязал надписа в Библията. Майка й й бе оставила книгата, когато почина и той със сигурност щеше да иска да узнае защо името Касандра Трент бе изписано от вътрешната страна на корицата. А реакцията му към малкия й личен речник… трудно щеше да успее да му обясни това.

Тогава я обхвана някакво странно чувство…

Свали си обувките, стана от леглото и тихо се приближи по чорапи до стената, която я разделяше с коридора. После внимателно се придвижи покрай нея, докато стигна вратата. Наведе се надолу и надникна през ключалката.

Аха! Както си бе помислила! Едно голямо сиво око се взираше в нея.

— Лека нощ и на вас! — извика високо тя. После свали бонето си и го провеси на бравата, така че да скрие ключалката. Не й се искаше да спи в единствената си рокля, но със сигурност нямаше да се съблече щом имаше вероятност той да я наблюдава отнякъде.

Чу го да ругае, после още веднъж, докато стъпките му се отдалечаваха по коридора. Каролайн се съблече по бельо и се вмъкна в леглото. Погледна към тавана и се замисли.

А после започна да кашля.