Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Охлюв по склона (7)

Седма глава

Селото беше твърде необикновено. Когато излязоха от гората и го зърнаха долу, в котловината, първо ги порази тишината. Толкова плътна тишина, че дори не се зарадваха. Селото беше триъгълно и поляната, на която се беше опънало, беше също триъгълна — широк глинест пущинак без нито един храст, без стръкче трева, сякаш обгорен и след това трамбован, съвсем мрачен, а от небето го откъсваха срасналите се корени на могъщи дървета.

— Не ми харесва това село — заяви Нава. — Тук едва ли ще измолим храна. Каква храна, щом и ниви си нямат, едничка само гола глина. Сигурно са ловци, хващат разни животинки и ги ядат, да ти се повдигне, като помислиш…

— Може да сме в селото на чудаците? — попита Кандид. — Може да е Глинестата поляна, а?

— Какво чудаково село бълнуваш? Чудаковото е село като село, като нашето село, само че в него живеят чудаци… Виж какво е мъртвило тук, не се виждат ни хора, ни деца, макар че децата може вече да са легнали… И защо ли не се виждат хора, Мълчане? Дай да не ходим в това село, хич не ми харесва…

Слънцето се скриваше и селцето в ниското потъваше в сумрак. Изглеждаше съвсем пусто, но не запустяло, занемарено или изоставено, а именно пусто, неистинско, сякаш не беше село, а декор. Да, помисли Кандид, сигурно няма смисъл да отиваме там, само че краката ме болят и друго си е под покрив. Да хапнеш нещичко. И нощ идва… Трябва, цял ден скитахме из гората, дори Нава е уморена, виси на ръката ми и не я пуска…

— Съгласен съм — каза той нерешително. — Няма да ходим.

— Няма, няма — отвърна Нава. — А като ми се яде? Докога ще стоим гладни? От заранта не съм хапвала… И тези твои крадци… Знаеш ли какъв апетит отварят? Виж, я хайде да слезем, да хапнем, пък ако не ни хареса, ще се върнем. Нощта ще бъде топла, без дъжд. Да тръгваме, какво чакаш!

Още в покрайнините някой го повика. До първата колиба направо върху сивата земя лежеше сив, почти гол човек. Лошо се виждаше в здрачината, почти се сливаше с пръстта. Кандид различи само силуета му върху белезникавия фон на стената.

— Накъде? — попита човекът с немощен глас.

— Да пренощуваме — отговори Кандид. — Заранта ще поемем към Колибите. Изгубихме пътя. Бягахме от крадци и изгубихме пътя.

— Значи сами сте дошли? — рече човекът вяло. — Браво, добре сте направили… Влезте, влезте, че работа има много, а хората съвсем намаляха… — Той едва изговаряше думите, като че ли заспиваше. — А трябва да се работи… много трябва да се работи… много…

— Няма ли да ни нахраниш? — попита Кандид.

— Ние сега… — човекът произнесе няколко думи, които се сториха познати на Кандид, макар да знаеше, че никога по-рано не ги е чувал. — Хубаво, че момче е дошло, защото момчето… — и той отново заговори неразбираемо, странно.

Нава дръпна Кандид, но той с досада измъкна ръката си.

— Не те разбирам — рече той на човека, като се стараеше да го разгледа по-добре. — Кажи, ще се намери ли храна при теб?

— Ако бяхте трима… — каза човекът.

Нава дръпна Кандид с все сила и двамата се оттеглиха встрани.

— Болен ли е, какво му има? — каза Кандид сърдито. — Разбра ли какво мънка?

— Защо разговаряше него! — шепнешком рече Нава. — Че той няма лице! Как ще говориш с него, щом няма лице?

— Защо да няма лице? — изненада се Кандид и се огледа. Човекът не се виждаше — беше си тръгнал, а може би — разтворил в здрачината.

— Ами тъй — отвърна Нава. — Има очи, има уста, а лице няма… — Тя се сгуши в него. — Като мъртвак е — каза. — Но не е мъртвак, мирише, иначе целият е като мъртвак… Да идем в друга къща, ама храна няма да набавим, не се надявай.

Тя го помъкна към следващата колиба и те надникнаха вътре. Всичко в този дом беше непривично — нямаше постели, липсваше домашната миризма, беше пусто, тъмно, неприятно. Нава подуши въздуха.

— Тук нивга не е имало храна — каза тя с отвращение. — В тъпо село си ме домъкнал, Мълчане. Какво ще правим тук? Никога в живота си не съм виждала такива села. Нито деца пищят, нито някой ходи по улиците.

Продължиха нататък. Под нозете им се стелеше прохладен лек прах, не долавяха даже собствените си крачки, и в гората нищо не бухаше и не бълболеше, както обикновено по вечерно време.

— Странно говореше — каза Кандид. — Ей-сегичка си спомних, чувал съм такава реч… А кога и къде — на, не помня.

— И аз не помня — добави Нава. — Пък е истина, Мълчане, и аз съм чувала такива думи, може насън, може и в нашето село, не онова, дето живеем сега с теб, а в другото, дето отдавна съм се родила, ама излиза, че трябва да е било доста отдавна, защото бях много малка, всичко съм забравила оттогава, сега като че ли си спомних, но истински не мога да си спомня.

В следващата къща те видяха човек, който лежеше направо на пода до прага и спеше. Кандид се наведе над него, разтърси го за рамото, но човекът не се събуди. Кожата му беше влажна и студена като на амфибия, тлъст беше, мек и почти без мускули, а в полумрака устните му изглеждаха черни и лъщяха мазно.

— Спи — каза Кандид на Нава.

— Как ще спи — отвърна Нава, — като гледа.

Кандид отново се наведе и му се стори, че онзи наистина гледа, полупритворил клепачи. Но само му се стори.

— Ами, не, спи си — рече Кандид. — Да тръгваме.

Нава премълча — като никога.

Отидоха до средата на селото, надничаха във всяка къща и във всяка къща виждаха спящи. Всички бяха тлъсти потни мъже, нито една жена, нито едно дете. Нава съвсем млъкна. И на Кандид му беше чоглаво. Коремите на онези къркореха гръмко, те не се събуждаха, но почти всеки път когато на излизане Кандид поглеждаше към тях, му се струваше, че го изпращат с къс предпазлив поглед. Съвсем мръкна, през процепите между клоните надзърташе пепелявото от луната небе и Кандид отново се сети, че всичко това отвратително прилича на добър театрален декор. Чувстваше се уморен до крайност, до пълно безразличие, мечтаеше само за едно: да се изтегне под покрив (за да не се стовари отгоре му някаква нощна гадина), макар и направо върху твърдия утъпкан под, но по-добре в пуст дом, а не с тези подозрителни спящи. Нава съвсем увисна на ръката му.

— Не се страхувай — каза Кандид. — Няма нищо страшно.

— Какво рече? — попита тя сънено.

— Рекох: не се плаши, всички са полумъртви, с една ръка ще се справя.

— От никого не се страхувам — отвърна Нава сърдито. — Уморена съм, спи ми се, щом не ми даваш ядене. Само ходиш, ходиш, от къща в къща, от колиба в колиба, даже ми омръзна, навсякъде еднакво, всички вече спят, почиват, само ние двамата скитаме…

Тогава Кандид се реши и влезе в първата колиба. Беше съвсем тъмно. Ослуша се, опита се да разбере има ли някой, но долови само сумтенето на Нава, свряла чело в хълбока му. Пипнешком намери стената, провери сух ли е подът и легна, като сложи главата на Нава върху корема си. Нава вече спеше. Как да не я съжалиш, помисли той, не е хубаво тук… е, една нощ само… ще попитаме за пътя… денем сигурно не спят… в краен случай — към блатото, крадците са си отишли… пък и да не са… как ли са момчетата от Колибите? Нима пак вдругиден? Не, утре… утре…

Събуди го светлина и помисли, че е луната. В колибата беше тъмно, виолетов светлик проникваше през прозореца и през вратата. Стана му интересно — как лунната светлина може да нахлува едновременно и през прозореца, и през вратата отсреща, но после се сети, че е в гората, значи не може да има истинска луна, и веднага забрави за това, защото в ивицата светлина от прозореца се появи силует на човек, Човекът беше тук, в колибата, с гръб към Кандид и гледаше през прозореца, и по силуета личеше, че стои с ръце на гърба и навел глава, както горските жители не стоят никога — просто няма защо да стоят така, и както обичаше да стои до прозореца на лабораторията Карл Етинхоф — при дъждове и мъгли, когато нямаше работа, и той ясно схвана, че това е Карл Етинхоф, който веднъж тръгна от биостанцията за гората и вече не се върна, затова беше обявен за безследно изчезнал. Задъха се от вълнение, изкрещя: „Карл!“. Карл бавно се обърна, виолетовата светлина се плъзна по лицето му и Кандид видя, че не е Карл, а някакъв непознат местен човек, той безшумно се доближи до Кандид и се наведе над него, без да отпуска ръце иззад гърба си, и лицето му стана напълно видимо, изнурено голобрадо лице, съвсем различно от Карловото. Не промълви нито дума, дори като че ли не видя Кандид, изправи се и пое към вратата, все така прегърбен, и когато прекрачваше прага, Кандид осъзна, че все пак е Карл, скочи и хукна подир него.

На вратата се спря и огледа улицата, помъчи се да укроти болезнения нервен трепет. Светло е, защото ниско над селото виси виолетово светещо небе, всички колиби изглеждат абсолютно плоски и абсолютно неистински, а точно на другата страна на улицата стърчи висока чудновата постройка, каквито в гората няма, и наоколо се навъртат хора. Човекът, който приличаше на Карл, вървеше самотен към съоръжението, приближи се до тълпата и се смеси, стопи се в нея, сякаш никога не бе го имало. Кандид също искаше да се приближи до съоръжението, но почувства, че краката му са омекнали и не може да върви. Изненада се как още стои на крака, в страха си да не падне понечи да се улови за нещо, но нямаше за какво, обграждаше го пустота. „Карл — мърмореше, олюлявайки се, — върни се, Карл!“ Повтори тези думи няколко пъти, после в отчаянието си закрещя, но никой не го чу, защото в същия миг екна стенание, жалостно и диво, откровен плач от болка, от който ушите зазвънтяват и от очите бликват сълзи, и неизвестно как той веднага разбра, че се крещи точно откъм дългата постройка, може би защото нямаше откъде другаде. „Къде е Нава? — зарида той. — Момичето ми, къде си?“ Разбра, че в този миг я губи, че е дошъл мигът, когато изгубва всичко близко, всичко, което го свързва с този живот, и остава самотен. Обърна се, за да се вмъкне обратно в колибата, и видя Нава — отметнала глава, тя бавно падаше възнак, подхвана я и я повдигна, без да разбира какво става. Главата й беше отпусната назад и откритото гърло беше току пред очите му — онова място, където всички имат ямички между ключиците, Нава имаше две такива ямички, а той никога вече няма да ги види. Защото плачът не секваше, той разбра, че трябва да иде там, където някой плачеше. Разбираше — истински подвиг е сам да я отнесе там, но знаеше също, че за тях то не е никакъв подвиг, а съвсем естествена и нормална процедура, защото те не разбират какво значи това — да държиш в ръцете си дете, топло и единствено, и сам да го понесеш натам, където се плаче.

Викът секна. Кандид видя, че е пред самата постройка и сред хората, пред квадратната черна врата, опита се да проумее какво прави тук с Нава на ръце, но не успя, защото от мрачния квадрат излязоха две жени и с тях Карл — и тримата навъсени и недоволни, и се спряха да разговарят. Различи как мърдат устните им, схвана, че спорят, че са раздразнени, но не разбра нито дума, само веднъж улови полупознатото „хиазма“^[1]. След това една от жените, без да прекъсва разговора, се обърна към тълпата и направи знак — като че ли канеше всички да влязат в постройката. Кандид рече: „Сега, сега…“ и още по-здраво притисна Нава. Отново екна висок плач, всички наоколо се размърдаха, дебелаците започнаха да се прегръщат един друг, да се притискат, да се милват и да се галят, очите им бяха сухи и устните плътно свити, ридаеха, крещяха, сбогуваха се, защото бяха мъже и жени и мъжете се прощаваха завинаги с жените. Никой не се решаваше да тръгне пръв, затова пръв тръгна Кандид, защото беше смел, защото знаеше какво е „трябва“, защото разбираше — все едно, вече нищо няма да помогне. Но Карл го погледна и едва забележимо отметна глава встрани и Кандид изпита непоносим ужас, защото онзи все пак не беше Карл, но нещо подразбра и заотстъпва, разбутвайки внимателно с гръб тълпата. И когато Карл втори път отметна глава, Кандид се обърна, метна Нава на рамо и хукна по празната осветена улица като в сън, олюлявайки се на омекналите си крака, без да чува зад гърба си тропота на преследвачите.

Опомни се, когато се удари в дърво. Нава извика и той я положи на земята. Под краката им имаше трева.

Оттук се виждаше цялото село. Над него като виолетов светещ конус се виеше облак и къщите изглеждаха размити, размити изглеждаха и човешките фигури.

— Нищо не си спомням — продума Нава. — Защо сме тук? Нали вече си бяхме легнали да спим? Или сънувам?

Кандид я вдигна и продължи нататък — по-далеч, по-далеч, промъкваше се между храстите, заплиташе се в тревите, докато наоколо не стана съвсем тъмно. Тогава повървя още малко, положи Нава на земята и седна до нея. Висока топла трева, не се чувства никаква влага, никога не е виждал толкова сухо и благодатно място в гората. Главата го болеше и през цялото време го караше на сън, не искаше да мисли, изпитваше само чувство на огромно облекчение от това, че се канеше да направи нещо ужасно, но не го направи.

— Мълчане — рече Нава сънно, — знаеш ли, все пак си спомних, Мълчане, къде съм чувала по-рано такава реч. Ти самият говореше така, Мълчане, когато още беше безпаметен. Слушай, Мълчане, а може от това село да си родом? Може просто да си забравил, а? Че ти тогава беше много болен, Мълчане, съвсем безпаметен…

— Спи — прекъсна я Кандид. Не искаше да мисли. За нищо не искаше да мисли. Хиазма — спомни си. И веднага заспа. Не съвсем веднага. Спомни си, че не беше Карл безследно изчезналият; безследно изчезналият беше Валентин и обявата беше за Валентин, а Карл загина в гората и случайно намериха тялото му, сложиха го в оловен ковчег и го изпратиха на Материка. Но, помисли той, всичко това е сън.

Когато отвори очи, Нава още спеше. Лежеше по корем в рова между две коренища, свряла лице в свивката на лявата ръка, а дясната отпуснала встрани, и Кандид видя в мръсната й полуразтворена шепа тънък блестящ предмет. Отначало не разбра какво е, спомни си чудноватия нощен полусън и страха, и облекчението, че ужасното не се беше случило. А след това се сети що за предмет е и дори названието му неочаквано изплува в паметта му, Това беше скалпел. Изчака, проверявайки съответствието между формата на предмета и звученето на думата, разбирайки подсъзнателно, че няма какво да проверява, всичко е вярно, но напълно невъзможно, защото скалпелът с формата и названието си чудовищно не съответства на този свят. Той побутна Нава.

Нава се събуди, седна и веднага се разбъбри:

— Какво сухо място, никога ни съм си представяла, че има таквиз места, и каква само тревица расте, а, Мълчане?… — Млъкна и вдигна юмрука със скалпела. Секунда го гледа, след това писна, хвърли го нервно и скочи на крака. Скалпелът се забоде в тревата и остана щръкнал. Погледнаха го и на двамата им стана страшно. — Какво ли е това, Мълчане! — прошепна накрая Нава. — Какъв страшен предмет… Или не е предмет? Може да е растение, а? Виж, тук всичко е толкова сухо, може да е покълнало?

— А защо ти се вижда страшен? — попита Кандид.

— Как да не е страшен — отвърна Нава. — Ти само го вземи… Опитай, опитай, тогава ще разбереш защо е страшен. И аз не знам защо е страшен…

Кандид взе скалпела — беше още топъл, а острият му връх студенееше и ако плъзнеш предпазливо пръст, можеш да намериш мястото, където вече не е топъл и става студен.

— Откъде го взе? — попита Кандид.

— Отникъде не съм го вземала — отвърна Нава. — Сигурно сам се е вмъкнал в ръката ми, докато съм спала. Усещаш ли колко е студен? Сигурно е искал да се стопли и се е мушнал в ръката ми. Никога не съм виждала такива… такова… не знам даже как да го кажа. Все пак сигурно не е растение, сигурно е гадина някаква, може да има и крачета, само че ги е скрила, затова е толкова твърда и злобна… Да поспим още, Мълчане? — Тя зяпна към Кандид. — А бяхме ли през нощта в селото? Ами че бяхме, имаше човек без лице и той мислеше, че съм момче. Търсихме къде да поспим… Да, а след това се събудих, нямаше те, започнах да опипвам… Ето кога се е вмъкнал в ръката ми — рече тя. — Ама чудна работа, Мълчане, тогава хич не се страхувах от него, даже напротив… Трябваше ми за нещо…

— Всичко е било сън — решително каза Кандид. Побиха го тръпки — спомни си нощта. И Карл. И как едва забележимо отметна глава: бягай, докато си здрав и читав! И това, че живият Карл беше хирург.

— Какво така млъкна, Мълчане? — неспокойно попита Нава, вгледана в лицето му. — Накъде си зяпнал?

Кандид я отбутна настрана.

— Сън е било — строго повтори той. — Забрави. По-добре потърси нещо за ядене, а аз ще го заровя…

— Не знаеш ли за какво ми е трябвало? — попита Нава. — Исках да направя нещо… Не обичам таквиз сънища, Мълчане — рече тя. — Да забравиш… Закопай го по-дълбоко, инак ще се измъкне и пак ще запълзи към селото, да плаши хорицата там… Добре ще е да сложиш отгоре по-голям камък… Копай де, а аз ще потърся храна. — Тя подуши въздуха. — Наблизо има плодове, чудна работа, откъде на такова сухо място плодове.

Тя леко и безшумно затича по тревата и скоро се скри зад дърветата, а Кандид остана да седи, стиснал в дланта си скалпела. Не го зарови — изчисти острието със стиска трева и мушна скалпела в пазвата си. Спомни си всичко и въпреки това не разбираше: странен сън, страшен, от който — по нечие недоглеждане — е изпаднал скалпел. Жалко, помисли той, днес главата ми по чудо е бистра и въпреки това не разбирам. Значи никога няма да мога.

Нава се върна бързо и изсипа от пазвата си цяла купчинка ягоди и няколко едри гъби.

— Там има пътека, Мълчане — рече тя. — Я по-добре да не се връщаме в туй село, за какво ни е, тъй де… да тръгнем по пътеката, все ще стигнем някъде. Ще разпитаме за пътя до Колибите и всичко ще се нареди. Чудна работа — колко ми се ходи в Колибите! Нивга по-рано не съм искала толкова. Хайде да не се връщаме в лукавото село, там още от началото не ми хареса, правилно си тръгнахме, че то сигурно щеше да ни сполети беда. Ако искаш да знаеш, нямаше защо изобщо да ходим, ами на теб и крадците ти викаха да не ходиш, ще си изпатиш, казваха, но ти нали никога никого не слушаш. Заради тебе едва не ни сполетя беда… Защо не ядеш? Гъбите са хранителни, боровинките са вкусни, само ги разтрий на дланта си, намачкай ги, защо днес си като дете? Сега си спомних: мама казваше, че най-хубавите гъби растат на сухо, но аз тогава не разбирах какво е това сухо, мама казваше, че преди имало много сухо, като на хубава пътека, затова тя разбираше, а аз не разбирах…

Кандид опита една гъба и я изяде. Гъбите наистина бяха добри и плодовете бяха добри, затова се почувства по-бодър. Но не знаеше какво да прави. Не искаше да се връща в селото. Опита се да си представи местността, както я обясняваше и рисуваше с пръчка по земята Хромавия, и си спомни, че Хромавия говореше за пътека към Града, която трябва да минава по тези места. „Много хубав път, говореше Хромавия със съжаление, най-правият път до Града, само дето не можем да минем през тресавището, това е лошото…“ Лъже! Лъже, куцият! И през тресавището е минавал, и в Града сигурно е ходил, но кой знае защо — лъже. А може пътеката на Нава да е въпросният прав път? Трябва да се рискува. Но първо да се върнем. В това село все пак трябва да се върнем!

— Ще трябва все пак да се върнем, Нава — каза той, когато се нахраниха.

— Къде да се върнем? В лукавото село ли да се върнем? — Нава се разстрои. — Защо ми говориш това, Мълчане? За какво ни е притрябвало това село? На̀, затуй не те обичам, Мълчане, ами с теб никога не мога да се разбера човешки! Нали вече решихме да не се връщаме в селото и пътека ти намерих, а сега захвана приказки за връщане…

— Трябва да се върнем — повтори той. — И на мен не ми се ще, Нава, но трябва да се отбием. Ами ако там ни кажат как по-бързо да се доберем до Града?

— Защо в Града? Не искам в Града, искам в Колибите!

— Поемаме направо за Града — отвърна Кандид. — Не мога повече.

— Хубаво — съгласи се Нава. — Хубаво, ще идем в Града, даже по-добре, притрябвали са ни Колибите! Ще идем в Града, съгласна съм, с теб навсякъде съм съгласна, само хайде да не се връщаме в селото… Ти както искаш, Мълчане, ама на мен в това село не ми се връща…

— И на мен — рече той. — Но трябва. Не се сърди, Нава, и аз не искам.

— Ами като не искаш, не ходи!

Не искаше, а без да може да обясни защо, стана и уверено пое нататък, към селото — по топлата суха трева, покрай топлите сухи стволове, замижал от топлото слънце, необичайно ярко за тези места, право към преживения ужас, от който мускулите се стягаха болезнено, право към плахата и странна надежда, която се промушваше през ужасите като тревичка през пукнатините на асфалт.

Нава го догони. Сърдита беше, дори някое време мълча, но в края на краищата не издържа:

— Само не си мисли — заяви тя. — С онези хора няма да приказвам, сега ти приказвай с тях, ти отиваш — ти приказвай. Аз не обичам да си имам работа с човек, който даже няма лице, не обичам такива работи… От такъв човек добро не чакай, щом не може момиче да различи от момче… От заранта ме боли главата и вече знам защо…

Селото се показа неочаквано — явно Кандид беше поел доста встрани и селото се показа между дърветата вдясно от тях. Всичко се беше променило, Кандид не разбра веднага защо. А после разбра: селото потъваше.

Триъгълната поляна беше покрита с черна вода, водата се надигаше просто пред очите им, заливаше глинестата котловина, наводняваше домовете, образуваше безшумни въртопчета по улиците. Кандид стоеше безпомощен и гледаше как прозорците се скриват под водата, как се слягат и рухват прогизналите стени, как покривите пропадат, а от къщите не се показва никой, никой не се опита да стигне брега, нито един човек не плува на повърхността, може да няма хора, може да са избягали през нощта, но нещо му подсказваше, че едва ли всичко е толкова просто. Не е село, хрумна му, макет е, забравен от всички потънал в прах, а след това някому хрумва: а какво ли, ако го залеем с вода? Може да е забавно. И го заливат. Но забавно не става…

Тежко огъвайки се, покривът на плоската постройка безшумно изчезна под водата. По повърхността пропълзя безплътна въздишка, пробягаха вълни — и край. Пред Кандид лежеше обикновено триъгълно езеро, още плитко и безжизнено. След това ще стане дълбоко като пропаст, ще се завъди риба, която ще ловим, ще препарираме и ще слагаме във формалин.

— Знам как се нарича туй — започна Нава. Гласът й беше толкова спокоен, че Кандид я погледна; наистина беше спокойна, дори сякаш доволна. — Туй се нарича Надвиване. Затова нямаха лица, ама не се сетих веднага. Сигурно са искали да станат езерни жители. Казвали са ми: ония, дето са живели в къщите, могат да останат да живеят и в езерото, сега тук завинаги ще бъде езеро, а който не иска, си отива. Аз например си отидох, макар че може и да е по-добре да живееш в езеро. Това никой не го знае… Да се изкъпем, а? — предложи тя.

— Не — отвърна Кандид. — Не искам да се къпя тук. Да идем на твоята пътека, хайде.

Да се измъкна веднъж, мислеше си той, инак съм като оная машинка в лабиринта… Всички ние стърчахме наоколо й и се смеехме, гледайки как предприемчиво се лута, търси, души… След това в малкото басейнче на пътя наливаха вода и тя трогателно се объркваше, но само за миг, после пак започваше деловито да мърда антени, да бръмчи и да души, не знаеше, че я наблюдаваме, и на нас хич не ни пукаше, че не знае, а сигурно това е най-страшното от всичко. Ако изобщо е страшно, помисли той. Необходимостта не може да бъде нито страшна, нито добра. Необходимостта е необходима, а всичко останало измисляме ние и машинките в лабиринтите, ако те изобщо могат да измислят. Щом сгрешим, необходимостта ни хваща за гърлото и ние почваме да плачем и да се жалваме колко жестока и ужасна е тя, а тя просто е такава, каквато е — глупавите и слепите сме ние. Днес мога дори да философствам, помисли той. Сигурно е от сухотата. Виж ти, даже мога да философствам…

— Ето я твоята пътека — сърдито рече Нава. — Моля, върви…

Цупи се, помисли той. Не й дадох да се изкъпе, мълча през цялото време, наоколо е сухо, неприятно… Нищо, нека се цупи. Докато се цупи, мълчи, благодарен съм и на това. Кой ли ходи по тези пътеки? Толкова ли често някой ходи по тях, че не са запустели? Необикновена пътека, като че не е утъпкана, а прокопана…

В началото пътеката се виеше по удобни сухи места, но после стръмно се спусна по склона и стана мочурлива ивица от черна кал. Чистата гора свърши, опнаха се блата, обрасли с мъх, стана влажно и душно. Нава веднага се оживи — тук се чувстваше много по-добре. Бъбреше непрекъснато и скоро в главата на Кандид пламна и заживя първичният звънтящ шум и закрачи като в полусън, забравил всякакво философстване, забравил накъде е тръгнал, отдал се на случайни несвързани мисли — не мисли, а по-скоро представи…

… По главната улица крета Хромавия и разказва на всеки срещнат (ако няма хора, просто така), че тръгна, значи, Мълчан и Нава забра, за Града сигурно е тръгнал, а изобщо няма никакъв Град. Може да не е за Града, може за Тръстикино да е поел, в Тръстикино добре се хваща риба — пъхнеш палец във водата и готово. Но ако помислиш, за какво му е на него риба? Мълчан, глупакът, риба не яде, макар че може да е решил за Нава да налови. А Нава яде риба и той ще я храни с риба… Но защо тогаз през цялото време питаше за Града? Не-е, не е тръгнал за Тръстикино и трябва да се очаква, че едва ли скоро ще се върне…

Насреща по главната улица идва Пестника и казва на всеки срещнат: Мълчан все ходеше, все уговаряше, да тръгнем, казваше, за Града, Пестник, да тръгнем вдругиден, цяла година казваше вдругиден да тръгнем за Града, а като направих ядене до пръсване, че и дъртата ме псува, тръгна, без мен тръгна и без ядене… Един така тръгвал, тръгвал без ядене, козина по човката, но като го цапардосали хубавичко по челото, вече не тръгва, без ядене пък хич, в къщи си седи, дали му да се разбере…

А Опашкаря стърчи до закусващия в дома му старец и говори: Пак плюскаш, пак чуждо плюскаш. Ти не си мисли, казва, че ми е жал, само се чудя — как в такъв кльощав дъртак влизат толкова гърнета силна храна! Ти си яж, казва, но признай, може все пак да не си ни единствен в селото? Може да сте трима или поне двама, а? Гадно е да те гледа човек как лапаш, лапаш, а след това тръгваш да обясняваш какво е редно и какво не.

Нава върви редом, обвила с ръце ръката му, и разпалено разказва:

— И още един живееше в нашето село, казваха го Обидо-Мъченик, не го помниш, тогава още беше безпаметен. Този Обидо-Мъченик от всичко се обиждаше и питаше защо. Защо денем е светло, а нощем е тъмно? Защо има пияни бръмбари, а няма пияни мравки? Защо мъртваците се интересуват от жени, пък мъжете не са им притрябвали? Две жени му откраднаха мъртваците, една след друга. Първата още преди мен са отмъкнали, ама на втората вече бях, обикаля и пита: Защо, пита, отмъкнали жената, а него не отмъкнали?… Нарочно по цели дни бродеше из гората, че да отмъкнат и него, да си найде жените, едната макар, ама те, разбира се, не го отмъкнаха, защото на мъртваците не са им притрябвали мъже, на тях жени им трябват, такъв си им е обичаят, а не мислят да си развалят обичая заради Обидо-Мъченика… Питаше още: защо трябва да работи на полето, щом в гората и без това има ядене до насита — слагай квасец и яж. Старейшината му говори: Като не искаш, не работи, никой не те кара насила… а оня многознайко все повтаря — защо, та защо. Или се лепне за Пестника. Защо, казва, Горното село цялото е мухлясало, а нашето не? В началото Пестника спокойно му обяснява: при горненците е станало Надвиване, а при нас още не е, там е цялата работа. Пък онзи пита: Защо при нас толкоз време няма Надвиване? Че за какво ти е на теб Надвиване бе, пита Пестника, да не ти е скучно без Надвиване? Обидо-Мъченика не се предава. Дойде Пестника, закрещя, стресна цялото село, размаха пестници и хукна при старейшината да се оплаква, и старейшината се разсърди, събра селото, почнаха Обидо-Мъченика да го наказват, ама така и не го хванаха… И за стареца много се лепеше. Старецът отначало спря да ходи у тях да яде, после взе да се крие, накрай не издържа и каза: Махай се, рече, от теб в устата ми хапка не влиза, откъде да знам защо? Града знае защо — и толкоз! Тръгна Обидо-Мъченика за Града и повече не се вясна…

Отдясно и отляво лениво плаваха жълто-зелени петна, глухо пухкаха презрели гъби-упойнички и мятаха във всички посоки рижи фонтани от спори, с вой налетя заблудена горска оса, гледаше да се блъсне в очите им, наложи се да бягат стотина крачки, че да се отърват; многоцветни подводни паяци, увиснали на лианите, шумно и грижливо майсторяха обиталищата си; дърветата-скачачи приклякваха и се свиваха готови за нов скок, но почувствали хората, замираха и се преструваха на обикновени — и нямаше върху какво да спреш погледа си, и нямаше какво да запомниш. И нямаше за какво да размишляваш, защото да размишляваш за Карл, за отминалата нощ и за потъващото село би означавало да бълнуваш.

— Добър човек беше Обидо-Мъченика, те с Хромавия те намериха край Тръстикино. Тръгнали за Мравчево, ала кой знае защо, се отплеснали в Тръстикино и там те намерили, домъкнаха те, по-точно мъкнел те Обидо-Мъченика, а Хромавия само се тътрузел подире му и събирал всичко, което падало от теб… Много насъбрал, а после разказваше: уплашил се и всичко изхвърлил. Такива неща, викаше, по нас нивга не са расли и не може и да растат. После Обидо-Мъченика те съблече, шантави ти бяха дрехите, никой не проумя къде растат и как… Разряза дрехите и ги посади — мислеше, ще покарат. Ама нищо от тях не покара, не проби даже и той пак тръгна из селото да пита: „Защо, пита, като вземеш дреха, разрежеш я и я посадиш, покарва, а твойта, Мълчане, даже и не покълна… Той и за тебе се лепеше, не те оставяше на мира, но тогаз ти беше безпаметен и само мънкаше нещо неразбрано — като оня, дето беше без лице и се криеше. Така и нищо не научи за теб. После още много мъже ходиха в Тръстикино — и Пестника ходи, и Опашкаря, даже самият старейшина ходи, надяваха се да намерят още един такъв. Не, не намериха… И тогаз ме представиха на теб. Гледай го, казват, както можеш, отчуваш ли го — ще ти бъде мъж, а дето е чужденец — какво, че нали и ти си комай чужденка. Ами и аз съм чужденка, Мълчане, тъй де. Ето как беше работата: нас с мама ни хванаха мъртваци, а нощта беше без луна…“

Местността отново стана стръмна, но влагата не намаля, макар гората да стана по-чиста. Не се виждаха коренища, гнили съчки и грамади от гниещи лиани. Зеленината се изгуби, всичко наоколо потъна в жълто и оранжево, дърветата станаха по-спокойни, а блатото някак необикновено — гладко, без мъх и без мръсни петна. Изгуби се паяжината от ластари и от двете страни се виждаше надалеч. Тревата край пътя стана по-мека и сочна, тревичка до тревичка, сякаш някой специално ги е подбирал и нареждал.

Нава спря на средата на думата, помириса въздуха и рече деловито, оглеждайки се:

— И къде ли да се скрием? Като гледам, няма къде да се скрием.

— Идва ли някой? — попита Кандид.

— Някакви много, и аз не знам какви… Не са мъртваци, но е добре да се скрием. Разбира се, може да не се крием, и без туй са наблизо, пък и къде да се скриеш. Хайде да застанем край пътя, пък ще видим… — Още веднъж подуши въздуха. — Някаква гадна миризмица, не много опасна, но по-добре да я няма… Абе ти, Мълчане, нищо ли не усещаш? Тъй смърди, като от спарен квасец — стои под носа ти гърне, а в гърнето спарен квасец с мухъл… Ей ги! Дребни са, не е страшно, ще ги прогониш… Хе-хе!

— Млъкни! — рече Кандид, оглеждайки се.

Отначало му се стори, че насреща пълзят бели костенурки. После се убеди, че никога не е виждал такива животни. Приличаха на огромни непрозрачни амеби или на много млади дървесни плужеци, само че плужеците нямат лъжекрачета и са по-едри. Бяха много, пълзяха един подир друг чевръсто, ловко мятаха напред лъжекрачетата си и се преливаха в тях.

Скоро дойдоха съвсем наблизо — бели, блестящи, Кандид също усети остра непозната миризма и се отдръпна встрани от пътя, дръпна подире си и Нава. Плужеците-амеби пълзяха един подир друг край тях, без да им обръщат никакво внимание. Бяха само дванайсет и Нава не издържа — ритна последния, дванайсетия. Изпадна във възторг, натъкми се да ги догони и да ритне още някой, но Кандид я улови за дрехата.

— Ама че са смешни! — рече Нава. — И пълзят, сякаш хора крачат по пътеката… Интересно, къде ли отиват? Сигурно отиват в лукавото село, Мълчане, сигурно са оттам, връщат се и не знаят, че в селото вече е станало Надвиване. Ще се помотаят около водата и ще поемат обратно. И накъде ли, горкичките, ще поемат? Да търсят друго село?… Хей! — закрещя тя. — Не отивайте бе! Няма го вашето село, езеро е там!

— Млъкни! — каза Кандид. — Да тръгваме. Те не ти разбират езика, не викай напразно.

Продължиха. След плужеците пътеката беше хлъзгава. Срещнахме се и се разделихме, помисли Кандид. Срещнахме се и се разминахме. Аз отстъпих. Аз, а не те. Това обстоятелство изведнъж му се стори много важно. Те са малки и беззащитни, аз съм голям и силен, но аз отстъпих пътя и ги пуснах, сега аз мисля за тях, а те отминаха и сигурно изобщо не си спомнят за мен. Защото в гората те са в дома си, какво ли не се среща в гората. Както в къщи има хлебарки, дървеници, мокрици, или току-виж — налетяла глупава пеперуда. Или муха се заблъска в стъклото. А не е истина, че мухата се блъска в стъклото. Когато се блъска в стъклото, мухата си въобразява, че лети. Както аз си въобразявам, че вървя. Само защото мърдам крака. Сигурно е смешно да ме гледаш отстрани и… как да кажа… жално… жалко… как ли е правилно?

— Наблизо има езеро — рече Нава. — Да побързаме, жадна съм и гладна. Може риба да ми наловиш.

Ускориха крачката. Показаха се млади тръстики. Добре де, помисли си Кандид, приличам на муха. А на човек приличам ли? Спомни си за Карл, спомни си, че Карл не приличаше на Карл. Възможно е, помисли той спокойно. Твърде е възможно изобщо да не съм онзи човек, който кой знае преди колко години е катастрофирал с вертолет. Само че тогава не разбирам защо трябва да се блъскам в стъклото. Когато това се е случило с Карл, той навярно вече не се е блъскал в стъклото. Колко ли ще бъде странно, когато се приближа до биостанцията и ме видят. Добре е, дето помислих за това. За това трябва да мисля много и си заслужава. Добре е, дето имам време, едва ли скоро ще стигна биостанцията…

Пътеката се раздвои. Едната сигурно вървеше към езерото, а другата остро завиваше някъде встрани.

— Не натам — рече Нава. — Таз върви нагоре, а аз съм жадна.

Пътеката изтъня, стана просека и накрая съвсем се стопи в храсталаците. Нава спря.

— Знаеш ли, Мълчане — каза тя, — да не отиваме при това езеро, а? Това езеро нещо не ми харесва, нещо не е в ред. Ако питаш, даже не е езеро, има други неща освен водата…

— А вода има ли? — попита Кандид. — Искаше да пиеш, пък и аз няма да се откажа…

— Вода има — неохотно рече Нава, — ама топла. Лоша вода, мръсна… Слушай, Мълчане, стой тук, ужасно шумно ходиш, нищо не чувам от теб, шумиш само, спри и почакай, ще те извикам, ще ти свирна като скачач. Знаеш ли как свири скачачът? Значи ще ти свирна като скачач. А ти ме почакай тук, даже по-добре поседи…

Тя хлътна в тръстиките и изчезна. Едва тогава Кандид обърна внимание на глухата, сякаш ватена тишина: нито жужене на насекоми, нито въздишки и сумтене на блато, нито крясъци на горски зверове, влажният топъл въздух е съвсем неподвижен. Не е сухата тишина на лукавото село — там беше тихо като нощем зад театрални декори. А тук е тихо като под вода. Кандид предпазливо приклекна, откъсна няколко тревички, разтри ги между дланите си и неочаквано откри, че тук пръстта е ядлива. Откъсна стръкче трева заедно със земята и започне да яде. Чимът добре утоляваше глада и жаждата, беше прохладен и леко солен. Кашкавал, помисли си Кандид. Да, като кашкавал… А то какво е? Швейцарски кашкавал, топен кашкавал, узрял кашкавал… Странно.

Нава безшумно изплува от тръстиките, приклекна до него и също безшумно започна да яде, бързо и усърдно. Очите й бяха доволни.

— Добре е, че хапнахме — рече тя накрая. — Искаш ли да видиш езерото? Че то и аз искам още веднъж, но сама ме е страх. Онуй езеро е, дето Хромавия разправяше за него, но аз все мислех, че съчинява или му се е привидяло, а то оказа се истина, макар че може и на мен да ми се е привидяло…

— Да погледнем — каза Кандид.

Езерото се оказа на петдесетина крачки. Кандид и Нава нагазиха в мочурището и разтвориха тръстиките. На дебел пласт над водата се стелеше бяла мъгла. Водата беше топла, дори гореща, но чиста и прозрачна. Ухаеше на гозба. Мъглата плавно се олюляваше в правилен ритъм и след минута Кандид усети, че му се вие свят — в мъглата имаше нещо! Хора. Много хора. Всички голи и лежат съвсем неподвижни на повърхността. Мъглата ритмично се вдига и сляга, ту показвайки, ту отново скривайки жълто-белезникавите тела и отметнатите назад глави — хората не плуваха, хората лежаха връз водата като на плаж. Прилоша му. „Да се махаме оттук“ — прошепна той и дръпна Нава за ръката. Измъкнаха се на брега.

— Туй не са никакви удавници — рече Нава. — Не е разбрал Хромавия, просто са се къпали, ударил ги е горещ извор и всички са се сварили… Много е страшно, Мълчане — продължи тя след пауза. — Даже не ми се говори… И колко са много, цяло село…

Стигнаха до мястото, където пътят се раздвояваше, и спряха.

— Сега нагоре ли? — попита Нава.

— Да — отвърна Кандид. — Сега нагоре.

Свърнаха вдясно и заизкачваха склона.

— И всички са жени, забеляза ли? — попита Нава.

— Да — отвърна Кандид.

— Туй е най-страшното, туй хич не го разбирам. А може… — Нава погледна Кандид. — Може мъртваците да ги натирват тук? Сигурно мъртваците ги натирват — наловят от всички села, наблъскат ги в езерото и ги варят… Слушай, Мълчане, защо ни трябваше да излизаме от село? Да бяхме си седели, нищо такова нямаше да видим. Щяхме да мислим, че Хромавия си съчинява, щяхме да си живеем спокойно, ама не, прищя ти се в Града да ходиш… А за какво ти е притрябвал Града?

— Откъде да знам — отвърна Кандид.