Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Натоварени със зло (10)

Дневник, 18 юли
(Допълнение към 17-ти)

Аз също като Михаил Тарасович, не мога ясно да си обясня защо Г. А. така разпалено защитава Флората.

„… За падналите вдигах глас“^[1]?

Не е това. Съвсем не е това. Съвсем точно знам, виждам и чувствам, че той не ги смята за паднали. Всички ние се отнасяме към тях като към паднали — ако не в единия, то в другия смисъл, а виж той — не. Той въобще не признава такова понятие — „паднал“. Всичко породено от обществото е породено от законите на това общество и значи е закономерно, значи в строгия смисъл на думата не може да бъде разделено на добро и лошо. НИЕ сме тези, които делят всички социални изяви на добри и лоши, като при това също сме управлявани от някакви обществени закони. (Точно по тази причина това, което е добро за деветнадесети век, е достойно за пълно порицание през двадесет и първи. Например безогледното чинопочитание. Или, да речем, сляпото изпълнение на заповеди.)

Разбиране и милосърдие.

Разбирането, това е лост, инструмент, прибор, който учителят използва в своята работа.

Милосърдието — това е етическата позиция на учителя спрямо обекта на неговата работа, това е начин на възприемане. Там, където има милосърдие — там има възпитание. Там, където липсва милосърдие, където има всичка друго, но не и милосърдие — там има дресировка.

Възпитанието на Човека става с милосърдие.

Когато милосърдието липсва, се получава полуфабрикат: технократ, бачкатор, службаш. И, разбира се — барети от всякакъв цвят. Машини за убиване. Професионалисти.

Трябва да се отбележи, че човечеството безусловно е напреднало много в изготвянето на полуфабрикати. По-лесно ли е, що ли? Или никога не е достигало време за възпитанието на Човека? Или пък не са достигали средства?

Не, струва ми се, че просто е нямало нужда от него.

А сега появила ли се е? „Погледнеш ли наоколо със хладен разум ти…“ Значи все пак се е появила? В противен случай теорията на ПВП^[2] никога нямаше да си пробие път през реликтовите джунгли на Академията на педагогическите науки. Нямаше да бъде създадена и системата на лицеите. И Г. А. в най-добрия случай щеше да бъде един от учителите-първенци в най-обикновеното училище номер 32 на град Ташлинск.

Ясно е, че битието определя съзнанието. Такова е правилото. За щастие, макар и като изключение, но все пак достатъчно често се случва съзнанието да изпревари битието. Иначе и до сега щяхме да си останем в пещерите.

Микаел се събуди. Както винаги, сутрин е циничен.

18 юли (вечерта)

Току-що се върнахме от столовата. Имахме дискусия. В гърлото ми стърже, сякаш съм командвал парад. Настроението ми е отвратително. Говорих дяволски лошо. Никак не умея да говоря. Ама и Асколд ги приказва едни!

Сега не искам да пиша за това.

Г. А. не се чувства много добре. Свалих му пластира, но ръката го боли. Миша е угрижен и гледа виновно. Правихме вълнови масаж на ръката. Серафима Петровна извика Михей в кабинета си и там му устроила подробен разпит, докато го черпела със сладки.

От единадесет до четиринадесет бях в болницата. Помагах на Борисич да попълва историите на болестта, разнасях гърнета (на най-високо професионално ниво), и водих лечебната физкултура във всички стаи на третия етаж.

От петнадесет до деветнадесет готвих курсовата си работа — конспектирах мадам Тепфер. Все си мислех, че ще е трудно, ама не чак толкова! Май няма да ми се размине — ще се наложи сериозно да се захвана с тази дяволска психогеометрия. Висша педагогика, да я вземат мътните! Не вярвам в нея… Ами какво да прави човек, ако е лишен от способности за абстрактно мислене? В много жесток свят живеем все пак…

Събитията.

Рано сутринта по градското радио говори Михайло Тарасович и съобщи за големи победи. Нашата доблестна милиция е разкрила и унищожила нелегална фабрика за наркотици. Фабриката е била разположена в мазето на лабораторния корпус на университета. („Аха!“ — веднага си помислихме двамата с Мишел и се спогледахме мълчаливо.) Арестувани са шест човека: един куриер, трима пласьори и двама от охраната. Арестуван е шефът на мафията в града. Оказва се, че това е гражданинът Тютюкин, заемал до този момент поста началник на отдел „Култура“ към градския съвет. („Аха!“ — казах си аз сам и понеже Г. А. го нямаше, се спогледах с Асколд.) По подозрение в съучастие са задържани още куп лица и в частност управителят на склада за химикали, собственикът на кафе-сладкарница „Снежанка“, един от градинарите, които работят към университета и други добри граждани. (Нещо характерно — нито един студент.) Следствието продължава. Има основания да се предполага, че в най-близко време нашия град най-сетне ще бъде напълно изчистен от наркомафията.

Ние с Миша се усамотихме и набързо обсъдихме въпроса как би следвало да се разбира всичко това. Стигнахме до един странен извод. Излиза, че Г. А. от известно време е знаел и за нелегалната фабрика и за „кръстника“ от градския съвет и сигурно още много неща, но по някаква причина е мълчал, а по-миналата нощ е започнал да действа, но някак странно. Почти очевидно е, че именно той е предпазил от удара атлетичния омбре и другите студиозуси. Въпросът е — защо? С какво са по-добри от другите наркогадини? И от къде е могъл да знае, че Михайло Тарасович ще започне своята операция точно тази нощ?

Докато разговаряхме така набързо, ми хрумна една доста странна мисъл, която обяснява много неща. Реших да не я съобщавам на Майкъл. Ще се въздържа да я изложа и тук. И така ще я запомня.

Двамата с Михата решихме: Г. А. знае какво прави.

Днешните вестници пишат само за Флората. Оказва се, че онзи ден (аз съм пропуснал), Ребека е изстреляла голяма статия в „Градски известия“ и сега всички вестници публикуват материали във връзка с нея. Триста тридесет и три вопъла пълни с отчаяние, мъка, болка, ненавист и желание за отмъщение. Чак косите ми настръхват. Представих си моя Сашка Таралежчето как се търкаля в изстиналата пепел край огъня — очите му с чистия поглед са станали стъклени, устата е полуотворена и от нея се точи слюнка — и без да си спомня нещо, едно след друго се реже с бръснач, а тези полуживотни го гледат даже без особен интерес. Не можах да се сдържа и изпсувах. Пред всички. На глас. По време на обед. В присъствието на жени. И дори не се извиних. Впрочем никой не обърна внимание на това, а Борисич мрачно изръмжа: „Отдавна трябваше да се ликвидира тая чума. Две млади момиченца от там лежат в гинекологията — едното на дванадесет, а другото на тринадесет години. И знаете ли как се наричат? Млада горичка!“

Никога не бях виждал такова нещо: в града се появиха постове, пикети. Възрастни хора, на вид пенсионери, стоят по двама, по трима пред вратите на евтините заведения и уговарят туристите да не влизат в тях. Пред „Неядяката“ — двама белобради със саморъчни плакати. На единия плакат пише: „Тук привикнаха моя внук към наркотиците.“ На другия: „Порядъчните хора не посещават този вертеп.“ Други плакати (на оградите, на булеварда пред съвета, напреко на платното) с черни букви на червен фон: „Децата ти са в опасност! Спаси ги!“, „Остави работата! Смачкай гадината!“, „Да изчистим града си от зелената гной!“

Улиците са пълни с народ. Има и милиция. Никога не съм виждал толкова много милиционери наведнъж освен може би на стадиона. Цари някаква непривична атмосфера на всеобщ подем, нервен, трескав и нездрав, сякаш всички са глътнати по-малко — дали за смелост или за бодрост — чуват се приветствени възгласи на висок глас, трещят по гърбовете силни приветствени удари на яки ръце, всички говорят без да се изслушват. Имам впечатление, че днес никой не е ходил на работа. Атмосферата напомня за гара или за банкет. Атмосфера на някакво предвкусване.

(Най-общо казано, това не ми харесва. Неприятно ми е дори само да си представя хирург, който жадно потрива ръце, пляска асистентките по дупетата и възбудено хихика, предвкусвайки процедурата по отделянето на раковия тумор.)

И, разбира се, няма нито един флор. Което никак не е чудно. Ако аз бях флор, в тази атмосфера нямаше да има и следа от мене, а пък и в радиус от триста километра също. Може би все пак ще се размине без насилие. Нали и те не са пълни глупаци, нали и те разбират, че трябва да изчезнат колкото е възможно по-бързо и по-далече?

В края на булеварда сърцето ми едва не спря от уплаха: на едно дърво висеше обесен. Маскировъчен комбинезон, зелени плетени цървули — всичко както му е ред. Разбира се, това се оказа само едно чучело. Под чучелото с делови вид се суетяха две около дванадесет годишни момченца с кибрити и запалки. Аз набързо ги нарязах: първо, десантните комбинезони не горят; второ, отвратително е когато горят даже и чучело на човек; трето, те сега приличат на куклуксклановци, които горят обесен негър. Момченцата изчезнаха с най-голяма скорост, а аз продължих да вървя и тъжно да размишлявам, че създадената атмосфера за лов на чудовища вече започва да ражда чудовища.

(Впрочем, сега ми се струва, че, както често става с педагозите, приписвам своите собствени черни мисли на децата, които въобще не са си помислили нищо подобно. Действието на което аз придадох символичен смисъл, за тях не е имало никакво отношение нито към флоровете, нито към страшните замисли на възрастните. Във вчерашните новини те са видели как демонстранти изгарят пред парламента чучелото на някакъв премиер-министър, а днес им попада това чучело на булеварда и им се е приискало да пламти огън, да се вие дим, всички наоколо да тичат в паника, пък може и пожарната да дойде… Нещо от този род. Така че след избухването на моя педагогически талант с мощност десет килотона, те са останали невредими и в пълно недоумение, а избягаха от мене само защото униформата на лицеистите се ползва с голямо уважение сред учениците, освен това може и лично да ме познават, може би миналата година съм им водил някакви уроци и са се изплашили да не би аз също да съм ги познал. Педагогика. Наука.)

А дискусията по време на вечерята започна оттам, че Ирка с негодувание ни разказа една съвсем гнусна история. Днес от сутринта тя дежурела в специнтерната „Вишничка“ и следобед там се явил инструкторът от градския отдел „Просвета“ другарят Лютиков, Андрей Максимович, който събрал целия персонал в учителската и направил едно гениално предложение: да изведат утре на демонстрацията пред градския съвет цялата „Вишничка“ в пълен състав, заедно с парализираните, слепите и безнадеждните. Колоната ще тръгне под лозунга: „Ние обвиняваме Флората!“ Това ще има ефект. Това ще намери отклик.

Това имало ефект. Всички преподаватели били шашнати. Това намерило отклик. Така го забухали по физиомутрата от всички страни, че Андрей Максимович, другаря Лютиков, посинял като върколак и закрещял с неестествено тънък глас, като заплашвал още утре да уволни всички, лично да унищожи този разсадник на защитници на Флората, а интерната да разпръсне без следа. Тогава Сергей Фьодорович вдигнал слушалката, позвънил на Беки и с две думи й обяснил какви ги върши нейният инструктор. Беки наредила да изключат екрана, а слушалката да предадат на Лютиков: „Разтрепера се проклетият му върколак…“

В учителската се възцарили три минути на велико мълчание. Във велико мълчание другарят Лютиков изслушал каквото му казала Беки, във велико мълчание оставил внимателно слушалката, във велико мълчание си събрал чантата и си тръгнал. При това вече бил не син, а сив, което, впрочем също не го правело по-красив.

Все пак трудно може да се измисли нещо по-отвратително от напъните на възрастните да намесят децата в своите дела. Особено пък ако това не са дела, а по-скоро нечисти сделки и децата не са просто деца, а са нещастни по рождение. Не, не може да има никакво оправдание, каквито и красиви думи да кажат възрастните по този случай. Признавам си, че почувствах някаква необяснима симпатия към Беки, макар че, като се замисли човек, всъщност какво чак толкова много и толкова хубаво беше направила тя? Всеки нормален човек на нейно място би трябвало да постъпи по същия начин. Може би тук главното е контрастът. Съпоставен с някой злобен идиот, дори и най-обикновеният човек изглежда като симпатичен до умиление ангел.

Сега вече не си спомням точно как възникна дискусията. Уж в началото, след разказа на Ирка, всички бяхме на едно и също мнение. И изведнъж — глъчка, размахани ръце и всеки държи на своето. Добре че сега в лицея сме останали само шестима. Просто е страшно да си представи човек, как всичките двеста крещят и махат с ръце.

Картината: почти всички лампи в столовата са изгасени, наоколо стоят тридесет празни маси, ние и шестимата прави, столовете ни съборени, вечерята недоядена, а пред вратата на кухнята е замръзнал в уплаха и изумление Ираклий Самсонович — белият му калпак се е кривнал настрани, в очите му ужас, а в ръцете неполучена порция бял сос към кюфтенцата.

Ето нещо, което трябва да се отбележи: ако оставим настрана емоционалните взривове, взривовете от лицейско остроумие, чиято цел е да бъде повален противникът в праха на всяка цена, а също и взривовете от взаимни обвинения, които нямат никакво отношение към спора… та ако оставим настрана всичко това, ще останат учудващо малко неща. Само няколко тезиса.

Тогава ни се струваше, че нашия спор засяга най-широк кръг въпроси, а всъщност спорехме само за едно: прав ли е Г. А. или не? Как да се отнасяме към неговата правота или неправота? (Господи! Къде изчезнаха всички лекции по риторика и култура на спора? Ираклий Самсонович е свидетел: ние бяхме шест маймунки, които хвърлят една срещу друга тор и бананови кори.)

Още нещо за отбелязване: предполага се, че общото между на нас е повече отколкото различното. Всички сме ученици на Г. А. и всички сме научени свято да следваме своите убеждения. Всички ние ненавиждаме Флората и в тази посока не представляваме нищо особено — изцяло и напълно се придържаме към мнението на преобладаващото болшинство. Всички ние обичаме Г. А., но не разбираме сегашната му позиция и затова се чувстваме малко виновни пред него и същевременно леко агресивни в отношението си към него.

Ние с Мишел размахваме ръце главно защото не ни харесва да бъдем в един куп с болшинството. Тръгваме от там, но всъщност нямаме никакви сериозни основания да се разграничим от болшинството и това ужасно ни дразни. Не намираме също и никакви основания да застанем напълно на страната на Г. А. и това ужасно ни безпокои. Защото едно е ясно: ако някой все пак греши, то това със сигурност не е Г. А. Т.е. на нас с Мишел това ни е ясно. На нас с Мишел съвсем не ни е ясно какво да правим по-нататък. Да следваме своите убеждения, значи да изпаднем в глупаво положение, а освен това и да предадем Г. А. А да следваме сляпо Г. А. значи да потъпчем собствените си убеждения, което, както е известно, е много лошо нещо.

Виж за Ирка всичко е просто. Тя много обича Г. А. Също на нея й е много жал за Г. А. Това за нея е напълно достатъчно, за да застане изцяло на негова страна. Което съвсем не означава, че тя потъпква своите убеждения. Просто такива са й убежденията: до сълзи й е жал за любимия Г. А., всичко останало няма значение. Флорите и фауните идват и си отиват, а Г. А. трябва да го има и ще го има вовеки веков. Амин! А пък ако много лаеш, ще ти плесна тая овесена каша във физиономията.

Кирил си е добре: има билет за в къщи и заминава утре в тринадесет и двадесет. Впрочем той е теоретик. „Вярвам, защото е абсурдно.“ Човекознанието не е наука, то е някаква разновидност на вярата. В него нищо не може да бъде нито доказано, нито опровергано. Човековерие. Ти или просто вярваш, или просто не вярваш. Избираш това, което ти е по-близко, или може би ти дава повече топлина… Г. А. е бог. Той знае истината. И дори ако вашата келява практика по-късно покаже, че Г. А. не е бил прав, все едно, аз ще вярвам в Г. А. и ще се надсмивам на вашата практика, ще ви съжалявам в минутата на вашето жалко тържество, а после, може би ще позволя вие, отстъпниците, да поплачете на рамото ми, когато вашата жалка практика в края на краищата се превърне в прах под лъчите на истината.

Най-малко от всички крещеше и махаше ръце Зоя. От пръв поглед се виждаше, че самият разговор за Флората предизвиква у нея почти физическо отвращение. Със своята душевна чистота, която вече достига почти до фригидност, тя органически не понася флората. (Тук нещата съвсем не опират до повишена гнусливост. По време на епидемията тя работеше заедно с нас и по-добре от мнозина — от сутрин до вечер и от вечер до сутрин, гнойни чаршафи, жълто-червени язви, кървави изпражнения на умиращи… (Но Флората е вече над предела на нейните възможности. Ами че те вече не са хора. Дори не са и животни. Това са някакви гадни слузести гъби, които се хранят с мърша. Те са извън моята сфера. Те са извън нашите закони. Те въобще са извън. Г. А. е светец, а вие — не. Аз пък — съвсем не, до последна степен — не. И млъкнете за бога, стига вече, на вечеря сме все пак…

Най-общо казано, никой не ме учуди особено. Виж Асколд ме учуди. Той винаги си е бил малко супермен, още от първи клас, и това винаги му е харесвало. Преди си мислех, че това е просто поза. Имидж. Помня веднъж Г. А. се пошегува: с тези маниери, Асколд, направо си готов за преподавател в кадетското училище. Днес обаче стана ясно, че това не са само маниери. Тунеядството трябва да бъде унищожено. Изборът пред нас е един: или свят на труда, или свят на разложението. Затова никой тунеядец не може да има начин на живот, той може да има само начин на неизбежна гибел и само в избора на този начин на неизбежна гибел ние можем да си позволим някакво милосърдие. Всеки тунеядец трябва ясно да разбере това. А ние с вас трябва да направим така, щото всеки потенциален тунеядец на когото не е провървяло с генотипа, със семейната среда, с училището или с нещо друго, да бъде предупреден с най-голямата възможна убедителност за своята неизбежна гибел. Няма нужда от: слюнки, сополи, лутане и саможертви. Нужни са: желязна твърдост, безпощадна последователност и абсолютна непримиримост. Г. А. е гений, това е безспорно. Никой глупак не се и кани да го оспорва. Просто трябва да помним, че и гениите също грешат. Нютон… Толстой… Айнщайн… и така нататък. Трябва да мислим със собствените си глави, макар и да не сме гении. Трябва да запазим студената логика на мислите си и да не позволяваме нашето преклонение и възхищение да замъгли очите на разума ни…

Както винаги, аз не можах да намеря нужните аргументи в нужния момент. Всичките ми аргументи бяха само яростно хвърляне на тор и бананови кори. Колко хубаво щеше да бъде ако заедно с Асколд бяхме изпели например такъв дует:

Аз. Да предположим, че ти си лекар. Нова страшна епидемия поразява само негодниците. Какви ще бъдат твоите действия?

Той (пренебрежително). Вече е ставало. Първо венерическите болести, а после СПИН. Старо.

Аз. Не, не е старо. От тези болести са заболявали всякакви хора. Страдали са и съвсем невинни. А ти си представи, че болестта засяга само и изключително подлеците. В този случай, разбира се, ти ще бъдеш стоманенотвърд, безпощадно последователен и абсолютно непримирим, така ли?

Той. Какво си се заял с мене? Аз да не съм лекар!

Аз. Да, ти не си лекар. Не си давал клетвата на Хипократ. Но ти си положил клетвата на Януш Корчак^[3]! Такива като тебе винаги виждат в човека или невинен агнец или козел на опущението и делят хората само на невинни или виновни. Лекарят може да дели човечеството само на болни и здрави, а болните — само на тежко болни и по-леки случаи. За лекаря не може да съществува друго разделение. Педагогът също е лекар. Ти си длъжен да лекуваш от невежество, от грубост на чувствата, от социално безразличие. Да лекуваш! Да лекуваш всички! А ти признаваш само едно лекарство — гаротата^[4]. Ти не си необходим за възпитаните хора. Невъзпитаните пък не са необходими на теб. В такъв случай, с какво смяташ да се занимаваш цял живот? Само акции ли ще организираш?

(В безсилната си ярост той започва да хвърля по мен тор и бананови кори.)

Да, наистина е казано вярно: най-убедителните си победи печелим винаги срещу въображаем противник.

Сега ми идва на ум, че май и възпитаниците на Асколд — Серьожка — Петлето и Ахмед-багатур доста се отличават от моите, пък и от всички останали в техния клас. Безчувствени побойници. Кадети. Малки асколдчета. Това е направо неконтролирано размножаване! За бога, стига ни и един Асколд. Настроението ми, което и без това не беше кой знае колко добро, окончателно се развали. Лекарю, първо излекувай себе си. Педагоже, възпитай себе си и чак след това се захващай да възпитаваш другите. Иначе такива ще ги навъзпитаваш, че и сто учители като Г. А. няма да могат да ги превъзпитат.

За повдигане на тонуса са отбих в стаята на моите дечица. Пусто е и вече има дъх на прах. По стените — любимите картинки. На широкия перваз на прозореца — недовършен модел на Термократора. На масичката — разглобен компютър. На облегалката на стола — забравена от Таралежчето тениска с надпис: „It’s Time of Total Truth…“^[5] Седнах до прозореца и запоих липсващото око на Термократа. От това ми стана по-леко на душата. Трябва да се стремим към простота! Простота! Щастието е в простите неща!

Струва ми се, че разбирам каква връзка съзира Г. А. между този древен ръкопис и моята работа, но е много дълго за обяснение, а аз съм много уморен и сега не ми се пише за това.

(ПО-КЪСНА ЗАБЕЛЕЖКА. Никак не мога да си спомня, какво съм имал предвид тогава. За съжаление.)