Бетани Кембъл
Лунно цвете (4)

Четвърта глава

„Туити-пю-ит“ — пееше черно-бялата кики. Джоузи се пробуждаше бавно, блажено отпусната, улавяйки аромата на кафе и пържена риба. Папратта под нея беше мека като перо. Одеялата около нея бяха топли и я притискаха. С полуотворени очи тя видя нефритовозелената гора и блестящите тъмночервени цветове на охая лехуа. Късчетата небе, които се виждаха между листата, бяха изпъстрени в мекото синьо на зората с ивици розово. Почувства, че й става студено и придърпа одеялата към себе си. Беше гола! Тя дръпна одеялата още по-близо, завивайки плътно гърдите си. Седна и се огледа наоколо. Действителността рязко нахлу в мислите й: беше предадена от Бетина, Лунното цвете бе открадната, а самата тя се намираше някъде сред Тихия океан, гола, загубена из някаква гора с мъж като Уайтуотър!

— Добро утро! — засмя се той, втренчен в смутеното й лице. Коленичи до малкия огън, на който пържеше две големи пъстърви. — Оставих те да поспиш до по-късно. Но не се разглезвай! Имаме да се катерим.

— Къде са ми дрехите? — плахо попита тя.

— Увити са в якето ти — посочи той с глава към качените на един клон дрехи. — Вие червенокосите наистина можете да се изчервявате. Впечатляващо. Като хамелеоните сте.

— Споделяш ли топлината на тялото си с всички твои клиентки? — попита тя и се изчерви още по-силно, като се опитваше да достигне дрехите си.

Той откачи якето и й го подаде.

— Това беше специално обслужване — каза Уайтуотър. — И не се тревожи. Знам, че нямаше никакво значение. Обличай се и ставай. Или ще обикаляш гола цял ден?

— Няма да обикалям гола!

Джоузи опитваше да се облече под одеялата. Тя усети, как той се отдалечава.

— Все пак — подхвърли той откъм огъня — защо не вземеш един душ под водопада, преди да се облечеш? Ще накара кръвта ти да закипи. Няма да гледам. Не ме интересува.

Джоузи замълча. Тя отново се подаде под одеялата. Верен на думите си, Аарон напълно пренебрегна присъствието й. Тя стана внимателно, като придържаше одеялото около себе си и закуцука към водопада. Отметна одеялото и стъпи в леденото езерце. Възкликна от удоволствие при допира със студената вода. На върха на водопада капчиците се пръскаха надолу като завеса от диамантен дъжд. Когато свърши, помисли, че никога не е била по-чиста. Грехота бе да се облече, но го направи. Обу ботушите си и седна близо до огъня.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той язвително.

Джоузи отметна глава и я разтърси, за да паднат и последните капчици от тъмночервените й къдрици. Беше се съживила и този мъж не би могъл да я ядоса или да я подразни.

— Откъде взе рибата? — попита тя, като си сипваше кафе.

— Промуших я с харпун — той подхвана една от пъстървите с швейцарското си ножче и я постави върху метална чиния пред нея. Бръкна в един от безбройните си джобове и й подаде някакъв прибор, който се разтваряше и като лъжица, и като вилица.

Джоузи изяде хрупкавата пъстърва с апетит.

— Ти наистина си велик бял ловец, нали? — попита тя дръзко, но видя, че усмивката замръзна върху красивото му лице.

— Зле подбрани думи — отговори той след известно време. — Великият полудив ловец е много по-подходящо.

— Извинявай — каза Джоузи и добави с присъщата си откровеност: — Не знаех, че това те обижда. Какво от това, че си наполовина сиукс?

— Днес няма разлика — отсече той.

— Имаш предвид, че някога е имало?

Той се изправи, стана и напълни кафеничето с вода. Изсипа го върху огъня, така че да се намокрят въглищата.

— Да, когато бях малък. Но вече не съм дете — каза тихо.

Наистина не е, помисли Джоузи. Той бе истински мъж. Но кой всъщност беше?

— Разкажи ми нещо за родителите ти — настоя тя с типичната си самоувереност.

— Влюбили се — отсече, поглеждайки я мрачно. — След това се разлюбили. Израснах при дядо ми. В резервата Роузбъд. Леля ми Кора предложи на мен и на брат ми да ни изучи в колеж. Казах й, че предпочитам да ми заеме пари, за да си купя ловни принадлежности. Докато учех в гимназията, работех като водач. Успях. Бях добър в това, което правех. Ето това е историята на живота ми.

Грубостта на изказването му я накара да не залага повече въпроси. Беше й дал ясно да разбере, че не желае да разговаря за миналото си. Джоузи го наблюдаваше, докато той събираше багажа, почистваше съдовете и навиваше на руло одеялата. Тя застана права, така че той да може да ги завърже на гърба й. Надзърна към каменното му лице изпод козирката на сламената си шапка.

— Твърде неприятно е, че обичаш да убиваш.

Той завърза последната връзка с енергично движение, което й причини слаба болка и я накара да застане изправена.

— Аз не обичам да убивам — усмихна се с усилие той. — Харесва ми да преследвам животните. Там е разликата.

— Не мога да я проумея — отговори тя, чувствайки се неловко под студения му поглед.

— Не — иронизира я той. — Не можеш. Хайде. Да вървим нагоре.

 

 

Пътеката се издигаше все по-нагоре. Утринта беше повторение на изкачването от предишната вечер, но още по-лошо. Уайтуотър отделяше почти половината от времето да я издърпва след себе си или да я бута напред. Веднъж се наложи да се вържат и да се прехвърлят над една малка пропаст. Джоузи умираше от страх и се вкопчи безнадеждно в него. Ала нищо не бе в състояние да го развълнува, или да го спре.

Когато стигнаха билото на първата планина, за Джоузи денят се беше превърнал в напечен от слънцето кошмар. Единственото, което я поддържаше, беше безкрайно повтаряната в съзнанието й заповед да продължава да върви напред. Болеше я навсякъде, но през по-голямата част от времето бе твърде уплашена, за да усеща каквото и да било. В целия този лош сън имаше само едно нещо, което я свързваше с реалността и й предлагаше неизменна сигурност. Уайтуотър. Когато стигнаха на върха, дори той дишаше тежко.

— Ще спрем тук — каза дрезгаво. — Трябва да хапнем.

Тя кимна едва забележимо. Едва стигна до един дънер и се отпусна върху него. Скри лицето си в туптящите от болка ръце. Бяха успели. Бяха на върха. Искаше й се да се разридае от облекчение. „Идвам, Лунно цвете — повтаряше си неспирно. — Идвам, бебе! И, Бетина, не съм сигурна, дали бих могла някога да ти простя!“ Докато седеше изтощена, Уайтуотър стъкла малък огън, свари супа от сушени зеленчуци, направи кафе и наряза парчета пастърма. Накара Джоузи да яде. Тя дъвчеше уморено, а Аарон я гледаше с интерес:

— Няма да ми изневериш, нали? — попита я, като вдигна закачливо едната си вежда.

— Добре съм — гласът й бе дрезгав.

— Дай да видя ръцете ти! — той се приближи и седна на земята до нея. — Трябва да се погрижим за тях — вцепенена, тя протегна изранените си ръце. — Порязала си се малко — отбеляза и взе ръцете й в своите големи длани. — Трябва да почистим раните. До довечера трябва да се спуснем по склона. Долу има една пещера, където можем да преспим.

— Какво? — попита Джоузи глупаво и за първи път съзря гледката, която се разкриваше пред нея.

— Ето там — посочи той към планината, която се издигаше застрашително зад изпълнената с облаци долина. — Това е Ра Кома. Планината на Боговете на облаците. Там отиваме. Ако имаме късмет, пътят още ни отнеме още ден и половина.

— Но — започна Джоузи смутено, вгледана в извисяващата се многоцветна прелест на Ра Кома. — За да стигнем…

— За да се изкачим дотам, трябва първо да се спуснем по склона на тази планина! — извади медикаменти за първа помощ от многочислените си джобове и започна да почиства раните й.

— Да се спуснем — промълви Джоузи с поглед, насочен надолу към долината. — Сега трябва да се спуснем?

— Точно така, Джоузи, сега трябва да се спуснем надолу. Ще се справиш. Толкова си силна, че можеш да изминеш два пъти по-голямо разстояние. Ръцете ти не те болят. Виж, оздравяха! — той целуна една от изранените й длани.

Устните му бяха твърди и горещи. Почувства ги като лековит пламък върху кожата си. Той целуна извивката между палеца и показалеца. След това целуна и другата й длан, а после — отново първата.

— Можеш, Джоузи — убеждаваше я. Взе лицето й между ръцете си. — Ще го направим заедно. Ще намерим пандата. Чуваш ли?

— Чувам те, Уайтуотър — каза тя със замръзнала усмивка. По някакъв начин й беше възвърнал изгубената сила.

Той се изправи, като я държеше за ръцете, и тя стана с него. Заспускаха се по склона.

 

 

Пътеката се виеше стръмно надолу. Ако Мала Луи не бе така красива с дъгата от червени и сиви вулканични камъни, със зелената си мантия, Джоузи би могла да се закълне, че слиза в ада. Механично, без да мисли, тя се беше оставила на Уайтуотър да я води. И той го правеше.

Голямата пещера, която щеше да ги подслони, приличаше на известната пещера Фърн, която се намираше на хавайския остров Кауай. На светлината на огъня Джоузи успя да види тъмните отблясъци на листата по стените на пещерата, които висяха тайнствено от покрива. В пещерата имаше три извора, единият от които бе нагрят от вулкана. Уайтуотър накара Джоузи да се съблече и да влезе в горещия извор, докато той приготвяше вечерята.

Твърде уморена, за да съобразява Джоузи свали всичко от себе си, с изключение на сутиена и бикините, и се плъзна в езерцето. Почувства водата около тялото си като балсам. Облегна се назад и загледа зашеметена как Уайтуотър се навежда около огъня. Беше мъж, пълен с изненади и чудеса. Пред тях имаше планина и той я пренесе на върха. Имаше склон, по който трябваше да се спускат и по някакъв начин той направи спускането постижимо за нея. След това я пъхна в естествено подгрята вана, хвана пъстърва и й осигури храна. Наистина би се омъжила за такъв човек.

Загърната удобно в одеялото, тя изяде вечерята си. Пъстърва, кафе, бисквити и още едно чудо — вид корени, които по вкус напомняха пащърнака.

— По-добре ли е? — попита той, докато тя се облягаше на удобния заоблен камък.

— Май че да — отговори Джоузи, като му се усмихна боязливо. — Или пък съм умряла и съм попаднала в рая — гореща баня, огън, чаша кафе…

— Това не може да бъде раят — отбеляза сухо Уайтуотър. Сенките танцуваха със златните отблясъци от огъня върху волевото му лице. — Аз съм тук.

Това, че той беше там, беше най-сигурното доказателство, че е в рая, но не посмя да го изрече.

— Благодаря ти, Уайтуотър — успя да каже. — Ти направо ме носеше днес. Грижеше се за мен. Оценявам го.

— Просто това ми е работата. И аз я върша.

Това съвсем не бяха думите, които бе очаквала да чуе. Не беше сигурна и на какво се беше надявала. Раменете й леко хлътнаха. Щеше да запомни завинаги думите му: „Просто си върша работата“. Предполагаше, че всички жени се влюбват в него и това също беше част от работата му, която той харесване или ненавиждаше.

Джоузи повдигна брадичка. Беше сломена от нереалността на всичко и полупияна от умора. Не би могла да обича този мъж, комуто още на следния ден можеха да поникнат крила и да отлети на върха на Ра Кома. Различаваха се твърде много един от друг. Случайността ги беше срещнала и когато всичко това свършеше, тя пак щеше да ги раздели. И беше за добро.

Джоузи допи кафето си. Аарон стана и й доля последната чаша.

— Откъде познаваш толкова добре пътя? — поинтересува се тя. — Явно познаваш всяко кътче и цепнатина в планината.

— Минавал съм и преди по този път — каза той, като ровеше жарта.

Очите й се разшириха от учудване:

— По същия път? — удиви се тя. — Защо?

— На лов — отговори й той и започна да търка тигана с палмови листа и пепел.

— На лов — повтори тя невярващо. — Ти си изминал този адски път, само за да ловуваш?

— Точно заради това — потвърди той.

— Не вярвам, че си извървял това разстояние, само за да убиеш нещо.

— Казах ти — отговори той. — Аз всъщност не харесвам да убивам. Обичам преследването.

— А аз ти казах, че не мога да го разбера! — тя се чувстваше нещастна.

— Виж — изрече той през зъби, — навярно жените не са в състояние да го разберат. Особено жена като теб. Но природата е създала мъжете за това — да ловуват. Ние сме агресивната половина на човечеството. Използваме лова и агресивността, за да оцелеем, за да бъдем в съзвучие с природата, а не против нея. Аз не ловувам, за да убивам. Но понякога трябва да убия нещо, за да поддържам способността си да ловувам.

— В това няма никакъв смисъл! — Джоузи обърна лице към хладния камък.

— Има смисъл — настояваше той. — И ти трябва да знаеш най-добре, че ловците правят повече от всички други, за да запазят дивото наследство на природата. Ловуването се контролира и в Северна Америка има повече елени, отколкото по времето, когато е дошъл Колумб.

— Но вълкът практически е изчезнал като вид — вметна Джоузи.

— Да те видя колко сантиментална ще бъдеш, ако пред вратата ти се натрупат вълци — каза със стържещ глас Уайтуотър. — Тогава няма и да помислиш да бъдеш толкова благородна. Ще пожелаеш нещо друго — пушка.

— Уайтуотър, нямахме ли същия спор и в Чикаго?

— Да — отвърна той, заравяйки жарта от замиращия огън. — Имахме. Лягай си, Джоузи.

Той посочи с глава към сенките, където и тази вечер беше разстлал папрат, двете постелки и собственото си одеяло. Джоузи погледна към тялото му, слабо осветено от замиращите пламъци на огъня.

— Какво ще правиш? — попита стеснително. Да се свие под одеялата с този мъж изведнъж й се стори най-противното нещо на света.

— Ще се измия — отсече той и посочи към вулканичното езерце. — Преуморих мускулите си, докато те носех. Трябва да вляза във форма, за да мога да направя същото и утре.

Тя се изправи в бледите отражения на огъня, и се отправи към леглото от папрат.

— Утре ще се справя по-добре — подхвърли тя през зъби. — Ще се опитам да не бъда такова ужасно бреме за теб! — тя застана на колене и подреди завивките.

— Добре — лаконично каза Аарон. — Опитай.

Тя се извърна от него, обви одеялата плътно около себе си и легна. Измъкна се от влажното си бельо.

Думите му й подействаха като ужилване на оса. Беше направила най-доброто, на което беше способна през изминалия ден, но явно, не е било достатъчно. Сълзи изгаряха очите й и тя премигна няколко пъти, за да ги спре. Израз на голяма слабост би било, ако заплачеше!

Още беше будна, когато Аарон повдигна одеялото и се пъхна до нея, но не я докосна. Тялото й се вцепени още повече заради неговото отблъскване. Тя отново стисна устни. Нямаше да плаче пред него!

— Какво има? — попита кратко и тя усети, че се е изправил на лакът и гледа в тъмнината към нея.

Искаше й се да му отговори така, че да го нарани по същия начин, по който и той я беше наранил, но не успя. Трябваше да му каже истината.

— Страхувам се — каза със задавен глас.

— От какво се страхуваш? — попита тихо. Дрезгавият му глас беше изпълнен със съмнение.

— Страхувам се за Лунното цвете и за нейното бебе. И за сестра ми.

За миг настъпи тишина. Чуваше се само шумът на ручея, който извираше от пещерата.

— Ще ги намерим — обеща й той.

Ручеят бълбукаше в тъмнината, сякаш пееше тайнствена песен.

— И за себе си се страхувам — призна Джоузи. — Страхувам се, че няма да се справя добре — изхлипа Джоузи и в този миг се ненавиждаше заради слабостта си.

— Джоузи, Джоузи — промърмори той и я взе в прегръдките си. — Ще се справиш! Аз ти го казвам. Повярвай ми! Нямах намерение да наранявам чувствата ти. Говорих така, обзет от гняв. Ти се справяш по-добре, отколкото повечето мъже на твое място!

В отчаяние тя обви ръцете си около силния му врат.

— Аз… — промълви тя с ужасна искреност. — Аз съм толкова уплашена!

— Не се страхувай! Дръж се за мен. Дръж се за мен толкова здраво, колкото можеш.

Конвулсивно тя се вкопчи в него, а ръцете му я притиснаха силно. Тя усети приятния допир на силните му гърди до нейните.

— Уайтуотър… — едва промълви, защото устните му бяха твърде близо до нейните.

— Тук съм — каза той с горещ дъх. — Ти си на сигурно място, когато си до мен. Разбрано?

Той наведе лице и устните му докоснаха нейните. Ръцете му замилваха голото й тяло, а краката му се преплетоха с нейните. Джоузи почти спря да диша от удоволствие и изохка. Той нежно провря език между зъбите й и я притисна още по-силно. Ръцете му се плъзнаха нагоре и покриха гърдите й. Тя потрепери и усети, че става по-настоятелен. С нежелание той отдръпна устните си от нейните и ги премести към меката извивка на врата й, към сатенената кожа на ключицата и след това — към вдлъбнатината между туптящите й от вълнение гърди.

Топлината на кожата му под ръцете й сякаш я изгаряше. Прокара пръсти през тъмната му, остра и влажна коса. Устните му продължаваха своето галещо пътуване, забавиха се върху шията й, извивката на брадичката й, преместваха се внезапно върху устните й, като ги притискаха и разтваряха така, като че ли искаше да изпие душата й. Голотата на неговото тяло до нейното беше като опиум, който я караше да го желае за още и още. Той я прегръщаше, а тъмнината покриваше и двамата, заедно с тайните, за които копнееше тялото й. Устните й търсеха неговите, за да задоволят желанието си за ласки. Ръцете му я милваха от гърдите до бедрата.

— Джоузи — прошепна той. — Толкова си хубава. Бих искал да мога да те видя, но в тъмнината мога само да те докосвам и да усещам тялото ти. Ала и допирът, и усещането са прекрасни!

Той отново я целуна, като езикът му търсеше нейния. Обви я с ръката си така, че да обхване тялото й колкото може. Другата му ръка се движеше по извивката на брадичката й, по веждите й и потъваше в гъстите й коси.

Отдалеч отново се чу викът на нощна птица. Резкият й крясък сякаш предупреждаваше:

— Не! Не! О, не, не, не!

В тъмнината викът звучеше зловещо. За миг-два те се опитаха да вникнат в сериозността на предупреждението.

— Това не би трябвало да се случи, нали? — попита Джоузи, прекъсвайки целувката. — И ако се случва точно сега, то не означава нищо за теб, нали? — тя усети как мускулите му се стягат, докато тялото му остана заплашително неподвижно.

— Това не бива да означава нищо, Джоузи — каза той тихо. — Онова, което трябва да направим, е да се оставим на преживяването, ако искаме. Помислих, че искаш.

Мълчанието нахлу внезапно, изпълнено с неизразимо напрежение. Той изчакваше да чуе решението й. Тя трябваше да се отпусне, да вплете в нощта тялото си с неговото и трябваше да каже: „Да, искам го. Нека е така. И не бива да означава нищо за нас“.

Но това би било лъжа. Наистина искаше да се слее с него, но това да има някаква стойност. Голяма стойност.

Той се отдръпна от нея. Нещо в движението му издаваше свирепост.

— Мисля, че ти просто имаше нужда да те прегърна, Джоузи. В действителност ти нямаше желание да се любим. Може би не си истинска жена. Всичко е наред. Аз все още съм тук! — ръцете му се обвиха около тялото й с почти натрапена любезност. Постави главата й върху кадифената мекота на гърдите си и сложи дланта си върху косата й.

— Аарон — каза тя безпомощно. Как би могла да му обясни, че именно любовта я възпираше да се люби с него, че нуждата й от него бе по-голяма, отколкото би могла да му покаже?

— Наричай ме Уайтуотър — каза той със стоманен глас. — Заспивай, Джоузи. Казах ти, всичко е наред. При теб съм.

— Уайтуотър — каза тя нещастно, — съжалявам.

— Няма защо, това ми е работата — информира я той сухо.

Само непреодолимо силното изтощение й позволи да заспи в неговите сигурни и опасни ръце…