Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost Moon Flower, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
stontontina (2009)
Разпознаване и корекция
Дани
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Форматиране
in82qh (2012)

Издание:

Бетани Кембъл. Лунно цвете

ИК „Арлекин-България“, София, 1992

Английска. Първо издание

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 954-11-0021-X

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Пет дълги и сиви дни ревът на вятъра се носеше из Чикаго. Снежните февруарски виелици фучаха една след друга над града.

Единствените доволни от времето същества, може би бяха някои от животните в зоологическата градина — полярните мечки, тибетският як, арктическите вълци и една безкрайно нещастна млада жена на име Джоузи Талбът.

За нея всичко бе свършено. Беше съсипана, и то от собствената си сестра. Радваше се на снега, защото виелицата би попречила на някои смахнати посетители да дойдат в зоологическата градина. Напускаше кабинета си и за последен път затваряше вратата. Не искаше никой да види с какво усилие възпира сълзите си. Дори се съмняваше дали изобщо има желание да види отново човешко същество.

Вратата на кабинета се залюля, хлопна и автоматично се заключи. Мекото щракване й прозвуча като сигнал за безнадеждния край. За последен път тя се огледа в заскрежените прозорци. С черни букви върху тях беше изписано: „Джоузи Талбът — помощник-пазач и гледач на пандите“. С кариерата й бе свършено.

Тя премести несръчно кутията, която държеше в ръцете си. В нея бяха вещите й, които прибра от бюрото си, включително и малката порцеланова панда. Статуетката сякаш излъчваше топлина и Джоузи я усещаше през ръкавиците с един пръст и дебелите ръкави на якето си.

Когато отвори задната врата на къщата, в която живееха пандите, леденият порив на вятъра зашиба лицето й. Тя стисна зъби и понесе почти с облекчение болката. Сега можеше да позволи на сълзите да изпепелят синьо-зелените й очи. Беше убедена, че и останалите служители в зоологическата градина благославят мощния порив на зимата. Тя държеше посетителите далеч от нея и най-вече — от къщата на пандите.

С ръмжене вихърът развяваше шала й и рошеше червено-кестенявите й къдрици, но тя почти не го усещаше. Сърцето й бе така измъчено, съзнанието й така вцепенено от предателството, че и земята да потънеше в бездна, тя нямаше да забележи.

Бе загубила работата си. Бъдещето й беше разрушено. Но това не бе най-лошото. Най-лошото беше, че опозори зоологическата градина, професията си, града, в който живееше, и даже страната си.

Като приятелски жест Китайската република беше подарила на зоологическата градина два екземпляра от най-рядко срещаните бозайници в света: двойка огромни панди. Нан Ву и Юе Нуа — Магьосникът и Лунното цвете.

Заради нея — Джоузи Талбът — безценната женска панда бе открадната. Най-срамен й се струваше фактът, че собствената й сестра — Бетина, беше помогнала да отвлекат Лунното цвете.

Джоузи се пребори с полузамръзналата ключалка на малкия си син шевролет. С познат трик тя накара мощния двигател да запали и почти невиждаща подкара през стелещата се снежна пелена.

Защо така глупаво бе повярвала, че малката й сестра се е променила? Защо толкова лековерно й беше намерила работа в зоологическата градина? А и би ли могла да предвиди докъде ще стигне Бетиното безразсъдство? Лунното цвете беше не само едно от най-редките животни в света. Тя беше бременна! Служителите на зоологическата градина не се съмняваха в това, че можеше да роди до месец или дори — до една седмица. Много бяха все още неизвестните неща при отглеждането на пандите, ала очакваното раждане на малкото беше победа в битката за опазване на пандите от измиране и изчезване като вид.

Джоузи автоматично преодоляваше хлъзгавите улици на път към своя малък апартамент. Той наистина бе хубав и удобен, но и доста по-скъп от това, което можеше да си позволи. Бе го наела още в началото, защото беше близо до зоологическата градина.

Вече нямаше значение къде живее. Никога нямаше да я потърсят да се грижи отново за пандите. Цели две години беше живяла, дишала, мислила и мечтала за бъдещето им. Магьосникът и Лунното цвете бяха нейната фиксидея, най-очарователната фиксидея, която някой някога бе имал.

Паркира на заснежения паркинг пред блока. Механично отвори вратата на колата. Двамата, тя и доктор Хезърд, който наблюдаваше пандите, приемаха своите задължения за свещени. И двамата мечтаеха за едно и също: да решат проблемите, които застрашаваха съществуването на големите панди при отглеждането им в пленничество.

Когато след две години опити, направеният тест показа, че Лунното цвете носи бебе, Джоузи и доктор Хезърд се заключиха в канцеларията и изпиха заедно бутилка шампанско. Това беше най-щастливият ден в живота й. А днес Лунното цвете бе изчезнала и собствената й сестра беше помогнала да я отвлекат!

Джоузи не си направи труда да окачи палтото и шала, нито да свали шапката и ръкавиците си. Движеше се зашеметена из къщата. Без да пали лампите, тя дръпна завесите и погледна навън. Нощта бързо падаше над Чикаго и покриваше всичко с непрогледна тъмнина. За хиляден път се проклинаше, че се бе доверила на Бетина. Спусна завесите и запали осветлението. Стаята бе разхвърляна, сякаш отразяваше безредието, което цареше в душата й. Тя се погледна в огледалото над леглото, покрито с тъмнозелено кадифе.

В нея се взираше висока слаба жена с червено-кестенява, вълниста коса и замислени синьо-зелени очи. Бледите лунички, останали от лятото, й придаваха безгрижен вид и изглеждаха не на място върху финия й нос. Тя се оглеждаше с неудоволствие. От огледалото сякаш я гледаше сестра й.

Двете доста си приличаха преди, но сега бяха съвсем различни. Когато бяха малки, пътуваха много. Баща им, фотограф-натуралист, им беше показал по-голямата част от света и Джоузи го намираше за пълен с чудеса.

Бетина пък смяташе, че светът таи заплахи и напрежение. И двете момичета бяха зашеметени, когато майка им умря от треска в Африка. Бетина, която беше по-малка и по-беззащитна, никога не успя да се възстанови напълно от това сътресение. Тя растеше и заприличваше все повече на Джоузи, обаче беше по-дребна, по-слаба, а косата й имаше светло червеникав цвят. Ако човек се вгледаше в очите й, откриваше, че имаха цвят на тюркоаз. Очите на Джоузи винаги бяха изпълнени с любопитство, самоувереност и смях, а тези на Бетина — с тайни, страхове и желания.

Баща им почина внезапно, когато Джоузи беше двайсет и три годишна и учеше в Станфорд. Бетина беше осемнайсетгодишна, току-що започнала да посещава един колеж в Бостън. Джоузи скърбеше дълбоко за баща си, но събра сили и подреди живота си по начин, с който баща й би се гордял. Ала Бетина вече не беше същото момиче… Полека-лека ставаше ясно колко затормозена психически беше тя. Пропадна в първото училище, след това я изхвърлиха и от второто, докато накрая заряза ученето. Обвързваше се със странни младежи, с непонятни идеи и поведение.

По времето, когато Джоузи дойде в Чикаго, Бетина напълно бе изоставила ученето и се беше свързала с Лукас Панпаксис. Джоузи се срещна само веднъж с него и се уплаши за сестра си. Нещо в очите му караше Джоузи да мисли, че той би могъл да бъде опасен.

Истинското име на Лукас беше Уилбър Лъмнкин, обаче той се беше прекръстил сам на Лукас Панпаксис и твърдеше, че това гръцко име означава „Светлина на световната хармония“. Винаги бе облечен в черно, дори носеше черна кърпа, превързана около главата, в знак на траур заради всички страдания по света.

Той беше слаб, източен дългокос младеж, който разговаряше несвързано за всичко, което според него беше несправедливо в обществото. Не работеше под претекст, че му предстои да извърши велики дела. Джоузи го смяташе за опасна личност и поради факта, че една от неговите страсти беше летенето. Неговата майка му беше купила самолет. Джоузи се плашеше при мисълта, че тип като него лети.

Когато Бетина и Лукас скъсаха, Джоузи си отдъхна. Беше поласкана, когато сестра й я помоли да дойде при нея. Тя й изпрати пари, за да дойде в Чикаго, и й намери работа като помощник на един от пазачите в зоологическата градина. Не беше особено привлекателно занимание, но не създаваше почти никакво напрежение и, както твърдеше Бетина, беше точно онова, от което се нуждаеше. Джоузи й зае пари, помогна й да си намери апартамент и разговаряха надълго и нашироко за миналото и за бъдещето. Джоузи смяташе, че всичко е наред, което само доказваше колко малко познаваше сестра си.

Полицията смяташе, че Бетина и Лукас, с помощта на поне още двама души, са отвлекли Лунното цвете. Как бяха преминали през охранителната система на зоологическата градина, никой не знаеше. Никой не можеше да каже и защо бяха отвлекли животното.

Едва ли някой би могъл да си представи налудничавия план, който витаеше в главата на Лукас. Нямаше доказателства дали Бетина поддържаше връзката си с него, откакто беше в Чикаго, или той я бе намерил и беше упражнил старата си власт над нея. Само едно беше сигурно: Лунното цвете беше изчезнала. Бяха я отмъкнали Лукас и Бетина, използвайки ключа на Джоузи, за да проникнат в къщата на пандите.

Петте дни, последвали предателството и кражбата, се оказаха истински ад за Джоузи. Нито служителите на зоологическата градина, нито властите искаха да изтече информация за извършеното престъпление. Първо, защото не искаха да опияняват Лукас като му направят реклама. Второ, защото не искаха да дадат подобна идея на още някой. И трето, инцидентът беше унизителен, не само на национално, но и на международно равнище.

В продължение на пет безкрайни дни, Джоузи беше разпитвана от полицията. Федералното бюро за разследване и дори от представител на щата. Тя не знаеше защо ФБР е толкова сигурно, че Лукас е вдъхновителят на престъплението, ала бе сигурна, че е така.

ФБР смяташе, че групата е упоила пандата и я е качила на борда на малък самолет, за чието направление се предполагаше, че е Мексико. Но самолетът на Лукас изобщо не се появи в Мексико. Никой не знаеше къде са изчезнали.

„Бетина, как можа? — питаше Джоузи тихичко. — Лукас, какво мислиш, че правиш?“ Но въпросите, които я измъчваха най-много бяха: „Лунно цвете, добре ли си? Жива ли си още? Добре ли е бебето ти?“

Джоузи обичаше пандата повече, отколкото беше обичала някое животно преди, обичаше я повече и от Магьосника, съпругът на Лунното цвете, който се държеше като клоун и беше любимец на посетителите. Загубата на женската панда създаваше усещане и празнота у нея, подобна на усещането за смърт.

Седна на леглото, покрито със зелено кадифе и се притисна до облегалката отчаяно. Всичко беше свършено. Собствената й сестра бе избягала. Лунното цвете бе отвлечена и бе в опасност или може би бе вече мъртва. Не можеше да понесе мисълта за бебето панда. За първи път в живота си бе доволна, че баща й не е жив. Беше си спестил този срам.

На вратата се чу тревожно почукване. Тя потрепери и опита да се върне към реалността. Трепетно отвори вратата. През последните пет дни беше разговаряла единствено с представителите на властта и със служители от градината.

Съседката й, госпожа Моли Спотс, дребничка жена на неопределена възраст, стоеше на вратата.

— Джоузи — очите й бяха пълни с тревога, — на телефона е Бетина. Обажда се отдалеч. Настоява да разговаря с теб по моя телефон. Случило ли се е нещо?

Джоузи замръзна.

— Бетина? — повтори тя сковано.

Моли кимна.

Бетина бе телефонирала у Моли Спотс, защото знаеше, че телефонът у Джоузи се подслушва.

— Велики Боже! — възкликна тя тихичко и се спусна през вратата, без да си дава сметка, че нахлу в апартамента на Моли, като я остави зад себе си.

Грабна телефона.

— Бетина? — каза отчаяно, а сърцето й биеше до пръсване. — Ти ли си? Къде си? Къде е пандата? Как е тя? Какво, за Бога, мислите ти и Лукас…

— Джоузи, не се ядосвай — помоли Бетина. Гласът й звучеше през сълзи. — Не сме възнамерявали да извършим някакво зло. Честно!

„Не се ядосвай! Не смятали да вършат зло“ — повтори наум Джоузи. От гняв не можеше да повярва на ушите си.

— Бетина, къде е Лунното цвете? Добре ли е?

— Добре е. Всичко е наред… Все още — каза Бетина със същия задавен глас. Връзката беше много лоша, като че ли ги делеше половината свят. — Слушай, Джоузи, не мога да говоря дълго. Взехме пандата, защото Лукас искаше да накара хората да чуят идеите му. Искаме да я задържим като заложник, докато някои искания бъдат изпълнени…

— Искания? Какви искания? — попита Джоузи, като си помисли, че всички очакваха този телефонен разговор. Сестра й се канеше да съобщи какво иска да получи Лукас в замяна на пандата.

— Добре — каза неуверено Бетина. — Мислехме… Само някои искания — като обявяване извън закона поставянето на капани за животните, забрана употребата на пестициди и хербициди… Да се спре замърсяването на околната среда в целия свят, но…

„О, небеса!“ — каза си Джоузи и потри чело. Лукас искаше да заличи всички страдания и цялата мръсотия по света, само като открадне една бременна панда!

— Но — продължи Бетина със същия тон — сега, когато пандата е тук, той смята, че може да иска и повече. Смята, че може да накара всекиго да прави онова, което иска той, защото ако те не…

Слабият глас на Бетина се загуби. Паузата беше злокобна. Джоузи дочу глас на птичка.

— Ако те не направят това, което иска, той какво? — попита Джоузи.

— Той ще… Ще я нарани — подсмърчаше Бетина.

Тя смяташе, че той ще я убие, помисли Джоузи с ужас.

— Не предполагах, че ще стигне толкова далеч. Сега обмисля исканията си. Иска да ги обяви след една седмица, считано от днес. Пада се на тринайсети — хората ще запомнят този ден. Това ще ги накара да…

— Не му позволявай да я докосва! — ужасена изкрещя Джоузи. Не можеше да си представи, че съществува толкова жесток човек, който би могъл да навреди на нейното прекрасно Лунно цвете, но Лукас щеше да го направи. — Бетина, не бива да му позволяваш да я нарани, разбра ли ме?

— Да… — хлипаше Бетина. — Но аз съм уплашена! Страхувам се от това, което направихме, боя се от Лукас и…

— Къде си? — попита настоятелно Джоузи. — Ще ти помогна. Ще взема подкрепление…

— Дойдохме до близкото селце… за провизии. Не знам точно къде се намира това място. Скрили сме се така, че никой не може да ни намери… Мисля, че е…

Джоузи чу как Бетина извика от болка. След това настана пак същата странна тишина, нарушавана от крясъка на същата онази птичка. След това гласът на Лукас изръмжа:

— Тя не биваше да прави това. Само за миг да си обърна гърба и тя губи самообладание!

— Лукас! — настояваше Джоузи и главата й се завъртя от страшната мисъл, че той е луд. И при него бяха сестра й и пандата. — Ще направя всичко, което поискаш, Лукас — промълви тя безнадеждно и отчаяно.

— Обзалагам се, че ще го направиш! — гласът му прозвуча като драматично стенание. — А това, което искам, е да запазиш мълчание. Този разговор не се е състоял, ясно ли е? Ако видя някой да се приближава до това място, ще знам, че си се разприказвала и това ще е краят, сестро, краят! Пандата ще изчезне в името на доброто.

— Никому няма да кажа! — Джоузи бе изпаднала в паника. — Само не ги наранявай, Лукас! Изчакай!

— Ще изчакам — отговори Лукас със същия драматичен тон. — Ще обявя след една седмица моите искания — в петък, на тринайсети. Но внимавай, Джоузи, не споменавай за този разговор, а ако някой подслушва, кажи му да стои настрана — или край.

— Никой не подслушва — каза Джоули. — Бетина не е глупава. Това не е моят телефон.

— Запомни — предупреди я Лукас. — Няма да споменаваш никому. Никой не бива да идва тук. Дори сестра ти не е в безопасност. Всичко е в ръцете ми. Отговорността е твоя, Джоузи. Ако нещо се случи, вината ще бъде твоя.

„Вината ми е, че винаги се мъча да помагам на Бетина“ — помисли си Джоузи с безсилен гняв, ала не се осмели да го изрече. Очакваше да получи още нареждания от Лукас, но линията прекъсна.

Моли Спотс стоеше до входната врата и я гледаше.

— Джоузи — каза тя, — имаш неприятности, нали? Къде е Бетина? Не съм я виждала от няколко дни, а ти изглеждаш като призрак. Какво става? Можеш ли да ми кажеш? Ако имаш нужда от приятел, аз съм тук.

— Съжалявам — Джоузи прехапа долната си устна. — Не мога да ти кажа, Моли. Аз просто… Не мога, това е всичко. Благодаря, че ме повика.

Сълзи премрежиха очите й. Тя безмълвно поклати глава, заобиколи Моли и отвори вратата. Бавно премина през фоайето, влезе в апартамента си и седна на леглото, вторачена в телефона. Би могла да съобщи на полицията, помисли, но се страхуваше. Познаваше Лукас твърде добре и знаеше, че ще направи това, което каза. Откриеше ли, че е съобщила някому, щеше да се случи нещо ужасно. Сигурна беше. Освен това, мислеше си Джоузи, не знаеше нищо конкретно, освен, че пандата все още е жива и здрава. Ако само можеше да измисли начин да намери Лунното цвете и Бетина и да се измъкне с тях, преди Лукас да е извършил някакво зло… Но това бе невъзможно. Дори не знаеше къде са.

„Селце“ — беше казала Бетина. И това беше всичко. Селце, в което имаше телефон. Можеше да бъде навсякъде.

 

 

Джоузи седя през по-голямата част от нощта, като се взираше в тъмнината. Мислите й несвързано се лутаха. Пред очите й изплуваха накъсани спомени. Сякаш я бяха затворили в киносалон и някой прожектираше откъси от филми.

Повечето от спомените бяха свързани с баща й или с пандата и само някои — с Бетина. Особено натрапчив беше един от тях, който нямаше връзка със случилото се — когато веднъж се беше държала като глупачка по телевизията.

Предишната година една от телевизионните компании започна да излъчва дискусия на тема: „Чикаго има мнение“. Джоузи, както и Бетина, си имаше възгледи. Но за разлика от Бетина, тя не вярваше, че някога ще изпадне в голяма беда. Освен това разпалено поддържаше мнението си, че е несправедливо да се преследват животните. Самата й работа бе свързана с опазването на изчезващи видове. Тя не намираше оправдание на лова, отвращаваше се от него и го мразеше.

Кинокомпанията я покани да вземе участие в дискусия с професионален ловец, един мъж на име Аарон Уайтуотър. Джоузи се съгласи. Все пак в колежа беше капитан на дискусионния отбор, който не бе претърпял поражение в продължение на цели три години. Искаше й се да накара Аарон Уайтуотър да изглежда като бездушен твърдоглавец и любител на насилието.

Водещият на предаването, Рекс Бартоломю, й беше казал, че Уайтуотър бил не само голям ловец, но и рибар, и умел следотърсач. Не бивало да бъде подценяван като противник.

Бартоломю имаше право. Джоузи усети, че се намира в опасност в мига, в който видя Уайтуотър. Беше очаквала да види надут мъжкар, екипиран за сафари. Би трябвало да излъчва кръвожадност, желание за мъст и да има коефициент на интелигентност малко по-нисък от този на една тухла.

Беше влязла в студиото, преди да започне излъчването, и целият й вид показваше, че е представител на Приятелите на Зоологическата градина. Беше си сложила тюркоазносин вълнен костюм, който много отиваше на очите й, и правеше бузите й да изглеждат наситенорозови. Изглеждаше бодра и така стегната, че женственост и сексапил почти липсваха в поведението й.

Рекс Бартоломю я представи на Аарон Уайтуотър. Той не изглеждаше весел. Излъчваше самообладание и съвсем не можеше да се каже, че не е мъжествен.

С професионалната безпристрастност на служител в зоологическа градина, тя си бе помислила, че това е изключителен мъжки екземпляр. Никога не бе обръщала особено внимание на мъжете, твърде много беше отдадена на кариерата си. Но Уайтуотър не беше мъж, когото да не забележиш. Тя веднага възвърна самообладанието си.

Той стана от стола, за да й подаде ръка. Беше облечен в антрацитеносив костюм и носеше старомодна вратовръзка. Джоузи грейна от предчувствие за опасност. Беше висока почти метър и седемдесет и три сантиметра. Но Аарон се извисяваше над нея една глава, елегантен и с широки рамене.

Той я разлюля цялата при ръкостискането. Косата му беше толкова тъмнокестенява, че изглеждаше почти черна, както и очите му.

— Очарована съм да се запозная с вас, господин Уайтуотър — поздрави тя механично.

— Съмнявам се — отговори той лаконично.

Седна отново с вид на отегчен до смърт човек, измъкна някакво парцаливо списание и го запрелиства, сякаш миналогодишните новини бяха много по-интересни от Джоузи.

Тя премигна изненадано. Рекс Бартоломю се усмихна почти незабележимо и ги остави насаме, като отиде да провери техниката си. Джоузи седна сковано на ръба на канапето, разположено точно срещу фотьойла на Аарон Уайтуотър. Извади отнякъде списание, което беше дори по-старо от неговото, и се престори, че чете. Надзърна скришом над оръфаните страници и го погледна. Той беше от онези едри мъже, чиято конструкция беше съвършена. Без да изглежда огромен, той излъчваше сила и гъвкавост. Имаше орлов нос, брадичката и челюстта му бяха издадени леко напред. Кожата му имаше бронзов загар, макар че беше зима. Тъмните му вежди бяха прави, а устните му добре очертани. Но това, което впечатли Джоузи, бяха скулите му — високи и някак си неподхождащи на кройката на скъпия му костюм, грижливо подстриганата коса и златния часовник, който блещукаше на китката му. Изведнъж Джоузи разбра, че в жилите му тече индианска кръв.

Мигновено се почувства несигурна. Едно беше да дискутираш същността на лова с бял мъж, а съвсем различно с човек, у когото ловът беше заложен в самата му природа. „Глупости! — каза си тя. Няма никаква разлика“. Но имаше; пред камерата той използваше своето предимство на полусиукс с поразителна предвидливост и коварство. Всъщност си служеше с всички познати трикове за водене на спор, описани в учебниците, както и в някои, които явно бяха негово откритие.

Той беше унищожителен опонент, представяше два аргумента срещу един неин, като в същото време го изопачаваше така, че звучеше глупаво и сантиментално. Ловците, според Аарон Уайтуотър, бяха най-запалените защитници на животните в Америка. Кой би бил по-заинтересован от опазването на видовете, ако не онези, които желаеха те да бъдат в изобилие, за да могат да ловуват?

Джоузи спореше горещо. Прекалено горещо. Присмехулното отношение на Аарон и подигравателният му поглед я изнервиха и разгневиха. Още по-лошо. Тя, която винаги се беше противопоставяла на насилието, изпитваше силно желание да го удари по главата.

Когато предаването завърши, тя не прекрати битката. Гореше от желание да спечели поне една точка пред него. Но той приключи разговора като каза с усмивка:

— Спорите доста добре за жена — след което се отдалечи.

По-късно някой коментираше, че Аарон Уайтуотър беше победил Джоузи заради идеализма й, обаче други твърдяха, че тя беше отстоявала възгледите си възхитително. Ала тя знаеше истината: бе я сразил и се чувстваше огорчена от това. Всеки път, щом се сетеше за него, пламваше. За последен път сиуксите бяха побеждавали по този начин при Литъл Бигхорн, тайно си мислеше тя. Всяка мисъл за него я смущаваше.

Макар че никога преди това не бе чувала за Аарон Уайтуотър, след тази среща тя забелязваше името му. Чела беше, че е ходил на лов за гризли в северна Аляска и за акули по бреговете на Джорджия. Веднъж научи, че прелетял до Саскатчуан, за да се присъедини към хората, търсещи едно глухо момче, което се беше загубило в гората. Той беше открил следите на детето и го спасил.

Беше изненадана, когато около половин година след предаването получи писмо от самия Уайтуотър. Пишеше й от Африка.

„Здравей, Червенокоске!“

Гласеше текстът, надраскан нечетливо с едри букви.

„Ела тук, за да се запознаеш с проблемите на хиените. Мисля си за теб. Ако се забъркаш някога в някоя история, пиши ми. Просто ми кажи: Уайтуотър, имам нужда от теб“.

В послеписа беше описал предстоящите си странствания за следващите шест месеца и даваше няколко адреса и телефонни номера.

Каква наглост! Джоузи побесня при мисълта, че нейното име се свързва с това на хиените. Тя смачка писмото с намерението да го изхвърли. Но не го направи. Беше го запазила за всеки случай в чекмеджето на бюрото си. Дори си спомняше програмата за пътуванията му: Кения, Флорида, след това през цялата зима на Хаваите, още риболов, лов на глигани…

Хаваите. Джоузи се спря на думата, без да влага емоции. Дяволският мъж беше на Хаваите в този момент. И какво от това? Тя дори съжали, че не беше някъде още по-далеч. На Луната, например. Не съзнаваше защо точно сега мисли за омразния Уайтуотър, нито пък за Хаваите. Май че наистина полудяваше.

Беше пет часа сутринта и светът изглеждаше мъртъв и студен, февруарският вятър виеше. Тя неочаквано смени посоката на мислите си. Сети се отново за разговора с Бетина. Спомни си за отчаянието в гласа й и за звука по телефона, който издаваше, че сестра й се обажда от много далеч. Спомни си и за вика на птицата в далечината. Бе го чула съвсем ясно по време на разговора. Два пъти. Беше странен, почти комичен звук: „Туити-пю-ит. Туити-пю-ит“. Джоузи се слиса, сякаш видя звезди посред бял ден. Хаваите! Разбира се! Точно това се опитваше да изплува от подсъзнанието й във вихъра от мисли и спомени за Уайтуотър. Хаваите!

Тя беше природолюбител. Знаеше коя птица може да издава подобен звук: птицата кики. А кики се срещаше по тези места: островите Кали Инс, малка верига североизточно от Хаваите. Бетина беше споменала веднъж, че Лукас е прекарал част от детските си години в Хонолулу.

Бетина, пандата и Лукас се бяха скрили някъде из тези острови. На Хаваите.

Не я интересуваше колко е часът нито в Чикаго, нито на островите в Тихия океан. Безразсъден и отчаян план проблесна в главата й. Знаеше къде се намира Лунното цвете и знаеше как може да я открие. Нейното подсъзнание се беше опитало да й го подскаже.

Джоузи извади картонената кутия от шкафа, прерови я трескаво и намери това, което търсеше. Набирането на телефонния номер й отне цяла вечност. Когато най-сетне успя, й се стори, че отсрещният телефон звъни безкрайно дълго. Господи, молеше се тя, дано отговори! Най-накрая телефонната слушалка беше вдигната. Чу се хавайска музика.

— Ало — каза дълбок и ленив глас.

Сърцето на Джоузи заби така, че не можа да проговори. Насила накара гласа си да излезе от гърлото:

— Уайтуотър — каза трепереща, — имам нужда от теб!