Иван Ефремов
Атолът Факаофо

Малката светла зала беше препълнена. Сред разнообразието от цивилни костюми изпъкваха сините моряшки кители. Като оглеждаше бавно залата, капитан-лейтенант Ганешин забеляза нечии енергични жестове от последния ред — познати го канеха на свободно място. Ганешин започна да се промъква към тях между редиците столове.

— Дори и вие пристигнахте! — каза капитан втори ранг Исаченко, като му стисна ръката. — Май целият флот се събира?

— Защо? — учуди се Ганешин.

— Ткачов ще направи доклад.

— Кой Ткачов? Оня, майсторът по непотъването.

— Обратно, по потъването… — духовито вметна Исаченко. — Командир на стражеви кораб от Северния флот.

— Виж ти — равнодушно каза Ганешин. — Ами какъв доклад?

— Та той бъкел не знае! — възкликна Исаченко.

Моряците, които бяха около събеседниците, се разсмяха.

— Е, хайде, просветете ни — добродушно се усмихна Ганешин.

— Днес е заключителното заседание на сесията на Академията на науките, посветена на морските въпроси. А пък Ткачов е уловил необикновено земноводно животно; командуващият му е заповядал непременно да уведоми за това учените. Ткачов е смел командир, но не обича докладите… Но ето почват — прекъсна разговора Исаченко, — следователно сами ще узнаете.

Раздаде се звънецът на председателя. На катедрата смело се изкачи светлокос офицер със среден ръст и, остро лице. Нахимовски орден красеше неговия грижливо огладен кител. Морякът обгърна с очи стихналата зала и заговори, като от вълнение често и внимателно попипваше горното копче на яката си. Но скоро се овладя.

Ганешин беше плавал неведнъж по тия места и затова слушаше Ткачов с особен интерес. Още щом Ткачов произнесе: „Моят кораб пет денонощия патрулираше далече в открито море, около тридесет и втория меридиан, по нашему в четвъртия район“, пред вътрешния поглед на Ганешин израсна намръщеното, оловноцветно море…

Водният простор не се чувствувал в студения, мътен от влагата въздух. Хоризонтът бил близък и затова криел в себе си опасни изненади… Появата на германска подводна лодка, която плавала с пълен ход в надводно положение, била съвършено внезапна. Очевидно германците не са предполагали да срещнат съветски стражев кораб тъй далече от бреговете и докато подводната лодка се потопявала, Ткачов сполучил да се приближи до неприятеля.

Над морето проехтели изстрели като удари в гигантско дайре и малко пред онова място, дето току-що изчезнала Кулата на подводната лодка, се издигнали водни стълбове с проблясъци на червени мълнии и облачета черен дим. Избухвали подводните бомби, поставени за малка дълбочина. Опитен изтребител на подводни лодки, Ткачов веднага определил вероятния сектор на нахождението на врага и започнал да го обсипва с бомби.

През това време корабът достигнал мястото, дето изчезнала подводната лодка. Ткачов заповядал да се прекрати хвърлянето на бомби и спрял машината. Лейтенант Малютин подал на Ткачов слушалките на хидрофоните, подводните подслушвателни уреди, а с една ръка продължил да обръща лостчето на усилвателя. Неопределеният шум в морето, който се отразявал в подводните подслушвателни уреди, не издавал присъствието на подводния враг. Ткачов разбрал, че подводната лодка е чула прекратяването на работата на винтовете над себе си и също е спряла моторите.

Ткачов кимнал на лейтенанта и дръпнал ръчката на машинния телеграф, машината заработила с пълен ход, винтовете зашумели в подводните подслушвателни уреди като водопади. Пак се раздал телеграфният звънец. Машината в миг се спряла и в отзвуците от движението на кораба Ткачов уловил изчезващ, сякаш много далечен шум от винтовете на подводната лодка.

— Ляво на борд!

От дълбочината пък се чували равномерни глухи шумове. Ткачов си представил подводната лодка там долу, която скрито се опитвала да се изплъзне, като пускала и спирала електромоторите си. След няколко секунди подводната лодка пак спряла моторите си. Шумът от винтовете замлъкнал. Но Ткачов вече знаел засечката, приблизителната дълбочина и посоката на бягството на противника. Бързите ръце на миньорите натъкмили хидростатичните взриватели на дълбочина деветдесет метра: взривът на тежките дълбоководни бомби е действен повече в посока нагоре, отколкото в дълбочина. Ткачов поставил телеграфната ръчка на „пълен напред“, корабът тръгнал бързо от мястото си, мощните машини дигнали зад кърмата огромна пенлива вълна. Когато скоростта на кораба стигнала петнадесет възли, Ткачов започнал последователно да натиска пускателните лостове на десния и левия улей. Всяка дълбоководна бомба, прилична на бензинов варел, меко цамбурвала с многокилограмовата си тежест в разпенената зад кърмата вода и на мястото й важно и бавно се търкулвала друга. А отгоре по улея в непрекъсната верига се търкаляли все нови черни гладки варели, такива едни невинни наглед.

Стражевият кораб направил широка дъга, като оставял зад кърмата зелени водни стълбове, вече без огнени проблясъци и по-ниски. Ткачов следял разпределението на взривовете, без да престава да изчислява размерите на завесата и площта на покриването. „Още една, последна, за сигурност — помислил Ткачов, като натиснал десния лост на бомбоспускателя. — Каквото и да прави, няма къде да се дене. Та няма да легне на дъното — дълбочината тук е почти километър. Влезе в клопката!“

Лейтенантът, който следял по секундомера, учудено свил рамене. Минало вече необходимото време за потопяването на бомбата, а взрив нямало. Ткачов заповядал да върнат кораба обратно, за да подслушат подводната лодка в покритата с бомби зона.

— Гавриленко! — извикал лейтенантът минния старшина. — Как поставихте взривателя на последната?

— Точно както на всички: деветдесет метра, другарю лейтенант!

— Сигурно взривателят е бил развален. Странно, за пръв път ми се случва… — казал учудено Ткачов.

В тоя момент на стотина метра вдясно по носа се издигнал нисък воден хълм. Едва чут удар се донесъл от дълбочината, заглушен начаса от шумния плясък на налетялата върху носа вълна. Корабът се люшнал. Ткачов се уловил за перилата и отсечено казал:

— Времето, лейтенант?

— Две минути четиридесет пет секунди — отговорил Малютин.

— Охо! Значи потънала е почти на половин километър, затова и взривът беше така слаб. Ясно е, във взривателя е имало дефект… Аха, улучихме! — изведнъж извикал Ткачов и впил очи натам, дето по склоновете на ниските вълни се разляло огромно маслено петно.

Машината спряла и отново чувствителните подводни уши на подслушвателните уреди се наострили да следят борбата на вече ударената вражеска подводна лодка. Чул се шумът от винтовете, вече не равномерен, а с прекъсвания, замлъкнал, пак се появил. „Ама че се гмурнаха! Навярно нитовете текат“ — помислил Ткачов и по новата посока изпратил още две бомби, като продължил да следи в бинокъла разпенената повърхност на водата.

— Вляво зад кърмата предмет! — се раздал отдире гласът на един червенофлотец.

Изумен от несъответствието на току-що взетата засечка на мястото на изплуването, Ткачов рязко се извърнал, насочил бинокъла си към неясното червено петно близо до мястото, дето паднала последната бомба, и едва не се стъписал от изненада. Кристалният кръг на бинокъла в опаловата лека мъгла приближил до очите му очертанията на гигантско червено-кафяво тяло сред равномерното полюшване на вълните. Това било някакво животно с невиждани размери и цвят. На Ткачов се сторило, че то има широко тяло, огромни перки и могъща кръгла шия; вълните скривали главата и опашката му. Най за учудване била гладката кожа, избраздена на места от бръчки и гънки с тъмночервен цвят, който преминавал в тъмнокафяв.

— Вдясно от носа мехури.

Гласът на сигналиста върнал командира към действителността и Ткачов отново се съсредоточил в борбата с подводния враг. Хиляди въздушни мехурчета покрили повърхността на вълните. След минута корабът стоял вече над мястото, откъдето излизал въздух, и се вслушвал в дълбочината.

Неочаквано водата заклокочила от голямо количество въздух, изведнъж изскочил отдолу. Същевременно в подводните подслушвателни уреди се появил кратък, тъп и неясен шум. Хората мълком гледали. Корабът вече загубил хода си и застанал с борда си успоредно на вълните. Минали няколко минути. Последните мехурчета въздух изчезнали. Ни един звук не достигал от дълбочината в подводния подслушвателен уред. Само масленото петно се разливало все по-нашироко като изравнявало заострените гребени на вълните.

Някъде далече долу, под повърхността на морето, разбитата подводна лодка, без да може да изплава, се проваляла все по-дълбоко в бездната и безпощадното налягане на водата изтиквало от нея въздуха и маслото. Ткачов дал ход на кораба и се приближил до Малютин, който си снемал слушалките:

— Да запишем още една, лейтенанте, но за да се убедим окончателно, да почакаме малко, да послушаме… Да, ами какво стана с чудовището? — спомнил си той. — По-бързо към него!

На мястото, дето изплувало непознатото животно, моряците очаквало разочарование: не се виждала вече никаква следа от червеното чудовище. Студените вълни били пустинни, додето стигал погледът.

Ткачов досадно отрил просълзените си от напрежението очи: „Нима ми се е сторило? Съвсем не…“

— Другари, кой друг видя това… как го казват… изплавалия звяр, де? — се обърнал той към командата на кораба.

Обадили се изведнъж неколцина червенофлотци и старшината Гавриленко, който са кълнял, че това не е нищо друго, а морски змей, зашеметен от нашата бомба.

— Не, не змей — прекъснал го сигналистът Епифанов, — аз видях: туловището му беше голямо, широко и с ципести лапи — какъв ти змей?

— Е, все пак не е риба, нито морски звяр, а подводно животно — настоявал на своето Гавриленко.

Гавриленко изпреварил собствената догадка на Ткачов, че животното е било зашеметено или убито от бомбата и изплувало на повърхността. „Ех, яд ме е, че потъна! Да можем да уловим такова чудо — помислил Ткачов. — А сега кой ще ти повярва?…“

Сякаш отгатнал неизречения въпрос на командира, лейтенант Малютин се обадил:

— Това животно от дълбините е дълбоководно животно и го е ударила последната ни бомба, оная, с повредения взривател. Тя е достигнала до дълбочина около петстотин метра и звярът е изплувал около това място — Може да е потънал, а може и да се е съвзел… Но аз все пак сполучих… — И Малютин извадил от джоба си „лайката“^[1]. — За качеството не се обзалагам, но пет пъти щракнах: извънредно интересен звяр. Добре, че далекообективът беше завинтен.

Ткачов се възхитил от съобразителността на лейтенанта, без да подозира, че поради тия снимки ще трябва да изнася доклад в Москва.

Снимките на лейтенант Малютин били проявени с всичката възможна грижливост, но при все това не излезли достатъчно ясни: облачният ден, малката поза и червеният цвят на животното били неблагоприятни съвпадения. Ткачов бил извикан при командуващия, изложил всички обстоятелства на произшествието, показал снимките и получил нареждане да отпътува за Москва, на морската сесия на Академията на науките.

— Това не е важно — възразил командуващият на уверенията на Ткачов, че никой няма да повярва. — Ние трябва да изучаваме морето, ние сме длъжни да уведомим учените за такова необикновено произшествие. А ако учените не повярват на това, което цяла група моряци е видяла, няма какво тогава да се опираме на техния авторитет…

С тия шеговити думи на адмирала под одобрителния шум на залата офицерът завърши своя кратък доклад и пристъпи към демонстрирането на снимките. Светлината загасна и на високия екран се появи неясно изображение.

Бавно минаха една след друга петте снимки, но Ганешин не можа да си представи звяра: впечатлението беше бегло, неопределено. Блесна светлината. Десетки хора, които се мъчеха да определят животното в колебливите очертания на снимките, споделяха шепнешком впечатленията си. Изчезна живото, общото за всички хора очарование от неизвестното, но остана нещо. Това нещо, както го определи Ганешин, беше съзнанието за реалността на станалото — уловената, но изплъзналата се тайна на морето. Ганешин с удоволствие забеляза как младежки заблестяха очите на седналите на неговия ред почтени учени и сурови командири. Сякаш в залата прелетя мечтата, която вдъхновяваше и съединяваше най-различни хора.

В президиума на събранието се раздвижиха. На катедрата застана старик с огромен ръст и широка побеляла брада. Залата затихна; мнозина познаха знаменития океанограф, който бе прославил руската наука за морето.

Ученият наведе глава, показа два дълбоки заема над масивния си лоб, обкръжен от среброто на гъсти коси, и огледа под вежди залата. Сетне сложи грамадния си юмрук на края на катедрата и мощният му бас се разнесе и достигна до най-отдалечените кътчета на залата.

— Това е то нашият Георги Максимович! — пошепна Исаченко на Ганешин. — С такъв глас линеен кораб в буря да командуваш, а не лекции да четеш.

— Та той е командувал — подхвърли Ганешин.

— Другари — говореше през това време океанографът, — много се радвам, че ми се удаде да чуя удивителното съобщение на капитан Ткачов. Докладът му дойде тъкмо на място в заключителното заседание на нашата сесия. Ние сме свикнали твърде много със съществуването на неразгадани морски тайни, много въпроси от океанографията се смятат засега неразрешими. Но мисля, че на всички присъствуващи е известно съобщението на героичния американец професор Биб, който се е спускал в стоманено кълбо — батисфера — на един километър дълбочина. Биб е наблюдавал огромни животни, които преминавали в невъобразимия мрак пред прозорците на неговата батисфера, извънредно големи за нищожното осветление от неговия прожектор и за малкото зрително поле на кварцовите илюминатори. Известно ли ви е, че малко преди войната край източните брегове на Африка бе уловена огромна риба — латимерия — от порода, отдавна изчезнала от лицето на земята и смятана за измряла още в древната геологическа епоха, едва ли не преди сто милиона години? И ето сега непознатото животно, открито в Баренцово море от капитан Ткачов, ни дава още едно потвърждение за тайнствения живот в морските дълбини. Това е още сянка, само се мярнала пред нас, но сянка на нещо реално, на нещо действително съществуващо.

Въпреки войната флотът и нашите учени продължават да разширяват знанията си за морето. Но победата е вече близка, другари, и аз се надявам скоро да ви видя на следвоенната морска сесия, когато нашите възможности ще се увеличат извънредно много.

Обръщам се към вас, другари моряци, от името на науката. Голямо бъдеще очаква нашия флот. Вие, въоръжени с технически познания и с огромната производствена мощ на нашата страна, след войната, при спокойни условия за работа, можете да окажете огромна, по значението си помощ на науката… — Ученият спря, шумно въздъхна и загърмя по-силно от преди: — Мнозина мислят, че познаваме морето. О, да, разбира се, прекрасно сме изучили неговата повърхност. На всички ни е известно например, че в Индийския океан се срещат най-стръмните вълни. Южният ледовит океан се отличава с гигантски вълни с необикновено дълъг фронт, а Атлантическият дава най-високата вълна. Няма защо да ви изброявам успехите на океанографията — вие ги знаете не по-лошо от мене. Но щом от повърхността на океана се обърнем към неговите дълбини, изведнъж се чувствува нашата слабост.

Разбира се, ние знаем общото разпределение на утайките на океанското дъно. Изнамирането на еходъномера силно тласна напред изучаването на релефа на морското дъно и не е далече времето, когато ще познаваме тоя релеф не по-лошо от релефа на сушата. Но цялата работа е там, че самото океанско дъно, строежът и съставът на основните му пластове ни са съвършено непознати. Няма да преувелича, ако кажа, че повърхността на Луната сме изучили много по-добре. Представете си океана във вид на каменна чаша, налята с вода. Та ние не познаваме никак самата тая чаша и засега сме безсилни да постигнем изучаването й.

Моретата и океаните заемат седемдесет един процент от повърхността на нашата планета. Затова при изучаването на земната кора геологията е принудена засега да се ограничи само с двадесет и девет процента от тая повърхност. Не е чудно, че най-важните, основните въпроси на геологията, познаването на които ще ни даде истинска власт над богатствата на земните недра, не могат да бъдат разрешени без изследването на геологията на морското дъно. Нужни ни са очи и ръце в най-страшните дълбини на моретата. Вие, млади командири и инженери, помислете над това!

Ще си позволя да задържа още пет минути вашето внимание. В центъра на Тихия океан на север от островите Самоа има група коралови острови Токелау, част от които представляват ниски атоли — пръстенообразни коралови острови, често с лагуна в центъра. Между вас има много младежи и аз не мисля, че им се е случвало да видят истински атоли. А ниският атол, тоест островът, който малко се издава над повърхността на морето, е незабравимо зрелище. Както сполучливо се е изразил един от старите капитани — ниският атол е пръстен на непрекъснат грохот, мъгла и пяна от вълните, които бясно го блъскат отвред. Белият пръстен пяна, покрит с блестяща като дъгата шарка от пречупени във водния прах слънчеви лъчи, отдалече е удивително красив върху сияещата синя гладка морска повърхност. Но отблизо такъв атол изглежда суров, а в часовете на прилива, дори и страшен. Равните вълни, които люшкат наоколо повърхността на океана, пред самия атол изведнъж се надигат, с тътен се носят и с потресаващ грохот се сгромолясват върху атола. А ако ви се случи да бъдете на ниски атоли през време на ураган, запасете се с мъжество. Гъстите облаци ще угасят слънчевата светлина и морето изведнъж ще стане тъмно и страшно, избраздено сякаш с гневни бръчки, от черните бездни на огромните валове. Вълните, издигайки се все по-високо, ще връхлетят върху атола, като заливат и съсипват всичко по своя път. Само един-два малки участъка от кораловия пръстен ще останат незалети и върху тях полузадушен от вятъра, оглушен от грохота, ослепен от водните пръски, човекът ще търси спасение. Ужас изпълва и смелите души, като видят острова, който сякаш тъне в страшна самотност посред беснеещия наоколо океан.

Та там, сред ниските атоли Токелау, има един атол Факаофо — малък остров, около триста метра в диаметър; но той има населените шестстотин души. В часовете на прилив от Факаофо на морската повърхност се вижда само плътен сиво-зелен купол от гъста горичка кокосови палми. Атолът Фокаофо се намира на девет градуса южно от Екватора, на пътя на постоянни урагани. Докато ураганите заливат съседните островчета, обитателите на Факаофо се чувствуват в безопасност. Родените бронзовокожи моряци-полинезийци са обградили острова със стена от големи отломъци коралов риф и са направили насип в средата, като са издигнали повърхността на своя остров почти с пет метра над равнището на прилива. По такъв начин туземците, лишени от всякакви механизми, са си създали безопасно убежище. Какво безстрашие и дълбоко вековно познаване на океана е трябвало да имаш, за да противопоставиш на страшната мощ на стихията слабите сили на голите човешки ръце!

Атолът Факаофо винаги ми служи като пример за могъществото на човека и неговата власт над морето. И аз ви разказах за тоя атол, за да ви покажа какво може да постигне човек с най-прости средства. Нима ние, въоръжени с всичката мощ на съвременната наука и техника, не ще постигнем окончателна победа над океана — власт над неговите дълбини!

Това е всичко, което исках да ви кажа. Позволете ми да остана с надеждата, че някои от вас ще отнесат поне мечтата за покоряване на океанските дълбини. А мечтата на умния и силния човек — това е вече твърде много…

* * *

Дребен дъжд, гонен от вятъра, поривисто връхлиташе върху кораба. Хоризонтът бързо се стесняваше. Светлината мъждееше, сякаш във въздуха изведнъж бяха изтърсили огромно количество пепел. Настъпваше нощ.

Корабът бавно се полюшваше и равномерно потръпваше от работата на машината. Един от дежурните плътно затваряше илюминаторите на корабоводачната кабина. Ярко блесна връхната мачтова светлина. Ганешин бавно се разхождаше по мостика. Болката в главата му намаляваше, като че ли се разтваряше във влажния и студен океански вятър. Тия болки, последствия от раняването му във Великата отечествена война, се повтаряха и сега, след няколко години. Ганешин се облегна на въжето, като се вглеждаше в тъмнината. В неясната смесица от мрак и корабни светлини се очертаваха белите надстройки на кораба.

Вратата се тракна. Широка ивица светлина разсече пода на мостика и изчезна. Излезлият от кабината очевидно се взираше в тъмнината. Той намери Ганешин и се обърна към него:

— Другарю капитан първи ранг, пак остър зъбец. Искате ли да видите…

— Слушайте, капитан втори ранг, тоест Феодор Григориевич — прекъсна го Ганешин, — стига си ме величал, казвал съм ти неведнъж!…

— Право, Леонид Степанович, право! — разсмя се Шчитов, командир на хидрографен кораб. — Все още е жив навикът от военното време…

Офицерите влязоха в ярко осветената кабина, която блестеше с полираните си дървени части, с уредите, с огледалните стъкла на прозорците. Преминаването от студения мрак и морската безкрайност към топлата уютност на помещението беше приятно. Това чувство се усилваше от тихите звуци на цигулковата мелодия, която долиташе от високоговорителя в ъгъла на кабината. Мичманът, който стоеше пред големия циферблат на еходъномера, се извърна към влезлите и като видя Ганешин се изопна. Ганешин пак се усмихна: той никак не можеше да свикне с почтителното внимание към него на другарите по работа. Сега, в мирната обстановка, това му се струваше излишно.

— Продължавайте работата си, мичман! — Ганешин свали мушамата, дъждовната шапка и извади лулата си.

Мичманът се смути и отвърна тихо:

— Аз… аз собствено… просто му се любувах…

— Аха, значи ви харесва новият ни еходъномер — одобрително погледна Ганешин юношата. — А с какво според вас е по-добър от Хюзовия, последния модел?

— Та как може да става сравнение! — възкликна мичманът. — Първо, диапазонът на дълбочините — нашият взема всяка дълбочина без никакви ъглови измествания; огромна чувствителност; много точно автоматично отбелязване на поправките, а главно, главно… сухото записване на ехозаписвача и тук на лентата курсовите бележки…

— Много добре! Виждам, че вече напълно сте се запознали с нашия уред.

— Другарят Соколов се въодушевява от дълбоководните измервания — се намеси Шчитов. — Но зъбецът трябва да се види, защото лентата ще измине.

Ганешин извади лулата от устата си и се приближи до големия диск, в центъра на който светеше едно оранжево око и трептеше тънка стрелка, обкръжена с троен пръстен от деления и цифри. Това беше указателят за дълбочините на еходъномера, а под него — в черна правоъгълна рамка зад блестящо стъкло, бавно, почти незабелязано пълзеше синкавата лента на ехозаписвача — уредът, който очертаваше непрекъснатия профил на дъното там, където минаваше корабът.

Звуковите трептения с голяма честота, излъчвани от дъното на кораба, летяха надолу в недостъпните дълбини на океана и като се връщаха през сложната система от усилватели, заставяха стрелката да трепти и очертава профилната линия. Мичманът побърза да посочи съответното място върху лентата. Тук, между дебелата черта на корабното дъно и наклонните дебели знаци за изминатото разстояние и измененията на курса, вървеше плавната линия на полегатото дъно, която изведнъж се прекъсваше от рязка чупка, заострен подводен връх се издигаше почти на два километра от четирикилометровата плоскодънна впадина на океана.

Ганешин се усмихваше доволен:

— Четиринадесет „зъбци“ намерихме вече през време на рейса! Ненапразно тръгнах аз с вас…

— Леонид Степанович, признай ми чистосърдечно — започна корабният командир, — тия подводни зъбци за новия уред ли ти са нужни?

— Позна, позна, Феодор Григориевич! — обърна се към Шчитов Ганешин. — Но да поседнем, защото аз съм извървял по мостика около двайсет и пет километра. Моят нов уред мина вече през всички изпитания и ние с тебе ще го изпробваме в работа още щом се завърнем. Мога сега да ви кажа — нека чуе и мичманът, — принципа на устройството на уреда ние не пазим в тайна. Моят уред е приспособен да може да вижда водата на най-големи дълбочини, по принципа на телевизора^[2]. Главната трудност на задачата се заключаваше в осветяването на достатъчно големи пространства, та поради огромното поглъщане на светлинните лъчи в богата с кислород дълбочинна вода телевизорът да не наподобява окото на много късоглед човек. Аз постигнах добри резултати поради това, че направих „нощно око“ — уред, който е толкова чувствителен към светлинните лъчи, че му трябват нищожни количества светлина, за да се получи изображение. По-нататък аз използувах двоен прожектор с два съвпадащи се снопа лъчи: единият — богат с червени и инфрачервени лъчи, другият — със сини и ултравиолетови лъчи. Знаете, че водата поглъща най-бързо червените дълговълнови лъчи; късовълновите лъчи отиват значително по-дълбоко (ултравиолетовите достигат до хиляда метра от повърхността на океана). Мътната вода обаче разсейва светлината и късовълновите лъчи в тоя случай лесно се поглъщат, докато дълговълновите по-добре пронизват пласт от такава вода. Съответните комбинации от най-къси и най-дълговълнови лъчи в снопа светлина на моя прожектор са пригодни да отговарят на разните условия, които могат да се срещнат в дълбочините. Такъв уред, спуснат в дълбочината, предава по кабела нагоре с електрически вълни изображението, което се превръща във видимо на специален екран. Ъгълът на осветяването и ъгълът на зрението на моя уред са много широки; двойните обективи, които се издърпват както в далекомера, дават дълбоко стереоскопическо изображение. Уредът вижда по-широко и по-ясно от човешките очи… Ти ми се виждаш разочарован, Феодор Григориевич — усмихна се Ганешин. — Ти мислеше, че моето изобретение е някакво друго.

— Не, не! — виновно започна да се оправдава Шчитов. — Само че не разбирам напълно какво може да се направи с него в големите дълбочини. За разни спасителни работи такова „око“ е много ценно, разбира се, но в тия случаи дълбочините не са големи и такъв сложен уред не е потребен… Спуснеш го, разгледаш някоя скала или грамадна риба и — толкоз.

— Като начало и това е много, Феодор Григориевич.

— То е така, а по-нататък?

— По-нататък — ръце.

— Какво? — не разбра капитанът.

— Първом — очи, а сетне и ръце, казвам — повтори Ганешин.

— Но ръце още няма ли?

— Не, има, но са още на чертежите…

— Ехе — зарадва се Шчитов, — добре е да има човек уред като твоя! И аз не бих се отказал…

— Не зная, Феодор Григориевич, понякога ти е тежко, когато се трепеш години над изпълнението… — замислено отвърна Ганешин, като стана и се протегна. — Да замислиш е едно, а да изпълниш… Понякога някоя дреболия ти изкарва ума… Е, аз си отивам. — Ганешин си наметна изсъхналото наметало.

— За минутка, Леонид Степанович! — спря го Шчитов. — Наближаваме Близките острови, а ти искаше да обхванеш западния край на Алеутската бездна. Остров Агату е вече наблизо. Де да обърнем?

— Сега не помня — отвърна Ганешин, като помисли, — де им е бреговата светлина. На нос Дог, струва ми се? Видимостта му е…

— … Осем мили — подсказа Шчитов.

— Значи близко… Тогава според изчислението, преди да се доближим на двадесет и пет мили.

Вратата зад Ганешин се захлопна. Шчитов и мичманът останаха сами. Мина около час. Лентата на еходъномера бавно пълзеше. Дъното постепенно се понизяваше: вече пет километра дълбочина беше под гръбнака на кораба. Механиците с точността на часовник поддържаха хода, от равномерността на който зависеше точността на получаван профил на дъното.

Шчитов дълго пуши в размисъл за личната съдба на групата хора, сплотени някога от великата война. Дали тютюнът беше много серт, дали той бе пушил твърде много, но Шчитов скоро почувствува познатата болка в гърдите и излезе на мостика. Дъждът все още не спираше, поривите на вятъра като преди откъсваха и разпеняха гребените на вълните. Изведнъж на Шчитов му се стори, че далече напред, точно пред носа на кораба, нещо блесна и в миг изчезна. Почти едновременно се чу дрезгавият глас на дежурния: „Светлина точно пред носа!“

Трябваше да минат повече от пет минути, докато слабото мъждукане се превърна в бяла звездичка — насрещен кораб. Минутите течаха, но никакъв признак на бордови светлини, не повече от две мили отделяха приближаващите се кораби, когато Шчитов изкомандува:

— Внимание, пред нас кърмова светлина!

— Ще го изпреварим ли, другарю капитан втори ранг? — попита дежурният помощник.

— Непременно. Той едва се влачи.

— Ами курсът, при който мерим дълбочините?

— Не е беда, малко ще се отклоним.

Корабите се приближаваха, като продължаваха да се намират един зад друг във върволица. Помощникът хвана верижката на свирката — два кратки, ниски и силни звука се разнесоха над тъмното море, кърмилното предаване зачука и носът на кораба се задвижи наляво.

В просторната каюта на Ганешин светеше слаба нощна лампичка. Ганешин си свали китела, ботушите и легна на дивана. Не му се щеше да се съблича и да се качва на леглото, пък и скоро трябваше да се става… Ганешин мислеше за своя нов уред. Телевизорът за дълбочини е готов, за резултатите от окончателните изпитвания изобретателят не се безпокоеше. С това той изпълни първата част от задачата, която си беше поставил някога. Преди няколко години един стар учен, който сега не е между живите, говореше за победата над океана, за атола Факаофо. Той говореше не само за „очи“, но и за „ръце“; значи сега работата се отнася за „ръцете“. Пред него изникна образът на сложен механизъм, който се забива като пробивна машина в океанското дъно под наблюдението на телевизора и управляван далекомеханически. Основният принцип е работа без разни херметични затваряния; отдавна вече са изнамерени нисковолтови, високоамперни електромотори, които прекрасно работят във водата. Водата трябва да бъде за тия механизми също такава естествена среда, каквато е въздухът за нашите земни машини: тогава не е страшно огромното налягане — в това е целият секрет на успеха!

Резки изсвирвания накараха преградката да затрепери. Ганешин машинално се вслуша: две къси — завой вляво. „Изпреварваме някого…“ Срещата с кораби в открито море винаги вълнува моряшката душа. Ганешин скочи и почна да си нахлузва ботушите.

От мостика Шчитов и помощникът видяха червена бордова светлина и над връхната мачтова светлина — още по-силна червена светлина.

— Тралещ кораб — тихо каза помощникът. — Това не е било кърмова светлина, а кръговръхна мачтова и по-горе — трицветен фенер.

— Виждам, виждам — обади се Шчитов. — А това виждате ли? Дежурният сигналист при мен!

На неразличимия още борд на непознатия кораб затрепка светлина. Къси блясъци се редуваха с остри дълги лъчи, които будеха чувство за проточен вик „а-а-а-а“.

— Викат ни — промърмори Шчитов. — Ехе, виж каква била работата!

Трите къси блясъка се смениха с един дълъг; в нощната тъмнина летяха една след друга латинските букви — молба за помощ.

На мостика се появи задъхан сигналистът с преносим фенер. В същото време се изкачи на мостика Ганешин.

— Кажете на Соколов да спре еходъномера! — нареди капитанът.

Двата кораба в океанската нощ известно време си намигаха със светлинни блясъци: „Риковери“, „Сан Франциско“ — „Аметист“, „Владивосток“.

— Аз имам един километър дебело здраво въже — промърмори на Ганешин Шчитов, — мога да им услужа…

— Много добре! Да се приближим, може би ще им бъдем с още нещо полезни.

— Прожектор! — изкомандува Шчитов.

По палубата затупаха пъргави нозе. Мощният прожектор на „Аметист“ проби в тъмнината широк светещ канал. В неговия край изникна черен нисък кораб с далече продължена назад палуба. „Нека стои на място, аз ще се приближавам — помисли капитанът. — Не знам колко са сръчни…“ Прожекторът угасна, сигналистът бързо изпълни заповедта, сетне „Аметист“ отново запали светлина и започна да се приближава към тромавия на вид американец.

— Интересно! И те са океанографи като нас — оживено заговори Ганешин („американецът“ беше предал със светлинен сигнал, че на него има океанографска експедиция). — Какво ги е сполетяло?

„Аметист“ се приближи към кораба, доколкото позволяваше вълнението, завъртя се успоредно на него и добре говорещият английски Ганешин взе преговорната тръба. От късите резки думи, заглушавани от плясъка на вълните в бордовете и свиренето на вятъра, съветските моряци бързо си уясниха трагичната същност на случилото се. Батисферата — стоманено кълбо, наскоро построено за изучаване на големите дълбочини — успешно направила няколко спущания. При последното спущан е се скъсало повдигателното въже заедно с електрическия кабел и стоманеното кълбо останало на дълбочина около три хиляди метра — най-голямата, за каквато е било изчислено. Батисферата била снабдена с парафинов плавец и е трябвало да изплава самостоятелно при скъсване на кабела, щом се прекрати токът, който захранва електромагнитите… Магнитите престават да претеглят тежката желязна тежест и батисферата изплава. Но тоя път не изплавала. В нея има двама души: инженерът, който е построил батисферата, Джон Милс, и ученият-зоолог Норман Нурс. Запас от въздух имат за шестдесет часа. Вече четиридесет и осем часа правят безуспешни опити да намерят батисферата и я закачат с куки за специално направените на нея скоби. Ако кълбото е цяло и изследователите в него са живи, останал им е въздух за дванадесет-петнадесет часа…

Съветските моряци мълком стояха на мостика. Голямата товарна стрела на американския кораб, изнесена зад борда, кимаше с носа си, като че ли показваше вълните, които бяха погълнали стоманеното кълбо.

— Май спукана им е работата, Леонид Степанович — тихо каза Шчитов. — Мигар ще го намериш на три километра дълбочина в открито море! Без брегове не можеш да вземаш засечки… Да, не бих желал да съм там сега…

Ганешин, без да отговори, се мръщеше и поглеждаше към „Риковери“.

— Феодор Григориевич, дайте ми лодката — неочаквано каза той.

Шчитов видя мрачния му настойчив поглед.

Американците забелязаха танцуващата по вълните лодка и бързо спуснаха стълбата. На мостика окръжиха Ганешин. Спокойните му и решителни очи, които гледаха изпод козирката на военната фуражка, покрита от жълта качулка, привличаха към себе си измъчените от борбата хора.

— Кой е началникът? — тихо попита Ганешин.

— Аз съм помощник-началникът, капитан на кораба. Пенланд — отговори застаналият срещу Ганешин американец. — Началникът е там. — Пенланд посочи морето.

— Разрешете да ви задам няколко въпроса — продължи Ганешин. — Извинете за краткостта, трябва да побързаме, ако искаме…

— Вие искате да ни помогнете? — попита един звънлив глас.

— Да. Но не ме прекъсвайте — сухо добави Ганешин, — говоря с командира.

— Слушам вя — бързо отвърна американският капитан.

— Колко трални въжета имате?

— Две.

— Колко дълго въже е останало на батисферата?

— Там е бедата, сър, че въжето се е скъсало около самото място, дето е било завързано за кълбото. Не можем да разчитаме, че ще се заловим за него, а само за скобите.

— На батисферата има ли радио?

— Има, но не работи; захранваше се само от кабела.

— Според вашите пресмятания имат въздух още за дванадесет часа?

— За дванадесет-петнадесет. Само толкова могат да издържат при най-голяма икономия.

— Да, положението е много сериозно. А какво мислите да правите по-нататък?

— Да продължаваме със същите средства — засега друго не можем да правим. В залива Макдоналд на остров Агату ще пристигнат два самолета. Утре сутринта те ще бъдат тук и ще докарат усъвършенствувани приспособления за залавяне. В деня на катастрофата по радиото бе повикан военен кораб, снабден с тралиндикатор за издирване на батисферата по електромагнитен начин. Той се движи с цялата си възможна скорост и може утре да бъде тук. Тази е всъщност последната ни надежда — заключи капитан Пенланд, като, кой знае защо, понижи гласа си и се приближи към Ганешин. — Заедно с нас тралеха още два военни кораба; сега те са се прибрали в залива Макдоналд.

— Благодаря ви, капитане. Надявам се, че ще успеем да ви помогнем. Бъдете любезни да ни покажете вашите лебедки и повдигателни приспособления.

Ганешин и Пенланд слязоха на обширната палуба, затрупана със свитъци от въжета, с огромна лебедка в центъра. Люлееща се заедно с мачтата електрическа лампа осветяваше струпаните най-разнообразни предмети.

— Струва ми се, че положението е безнадеждно, сър — бързо каза капитан Пенланд, щом се отдалечиха от мостика. — Помислете сами: чудовищна дълбочина, открито море, никаква възможност нито да вземеш засечка, нито да поставиш шамандура… Правя каквото мога, две денонощия не съм слизал от палубата. Там на мостика е жената на Милс, хидрохимика на нашата експедиция. Не исках пред нея да изказвам мнението си.

Ганешин си спомни оня бърз, припрян въпрос, почти нисък, който той чу на мостика.

— Тя ли беше ме запитала? — И като получи утвърдителен отговор, съжали за резкостта, с която я бе прекъснал. — Да набележим от мостика приблизителния район на мястото на батисферата и аз ще ви бъда благодарен за пълната информация… Още един въпрос, капитане — каза Ганешин, като помълча известно време, докато внимателно се промъкнаха през задръстената палуба: — защо е било потребно на вашите изследователи да се спущат тук, в открито море?

— Знаете, тук е едно от редките места, то изобилствува със стръмни скали и основните земни пластове са съвършено оголени, без наноси. Една от задачите на нашето изследване е изучаването на основните земни пластове в океанските дълбочини. Само че засега нищо не върви.

Ганешин нищо не отвърна. Той леко изтича по стъпалата на мостика.

— Сега ще почнем да търсим, ще поставим шамандура.

— Как — шамандура — изведнъж се чуха няколко гласа.

— Ще видите! — Ганешин се поусмихна и вдигна ръка, но беше възпрян от една малка ръка, която се докосна до ръкава му.

Морякът се обърна и видя огромни силно блестящи очи, които гледаха с мъчително напрежение.

— Сър капитан, кажете ми откровено: има ли надежда да бъдат спасени? Ще можете ли да направите това?

Ганешин сериозно отвърна:

— Ако батисферата е цяла, има надежда.

— Боже мой!… — възкликна американката.

Но Ганешин кротко я прекъсна:

— Извинете, времето не чака — и се обърна към всички, които стояха на мостика: — Съветският хидрографски кораб „Аметист“ незабавно ще вземе мерки за спасяването. Това, разбира се, не изключва работа от ваша страна, но сега, ако сте съгласни да се доверите на нас, моля ви да се отдалечите за известно време от мястото, където е потънала батисферата. Аз разполагам с уреди, извънредно нужни за тоя случай, но главният уред се намира във Владивосток. Ще извикам бърз самолет. По-рано от пет-шест часа той няма да може да пристигне — разстоянието е много голямо. През това време ще се опитаме да намерим батисферата и да отбележим мястото й с шамандура, което много ще облекчи спасителната работа след пристигането на самолета, когато ще имаме само седем часа време. Батисферата ще трябва да дигате вие, ние нямаме такива мощни лебедки и въжета. Това е всичко. Дайте сигнал на нашия кораб да загасят прожектора и запалете вашия. Връщам се на „Аметист“.

В прожектора на „Риковери“ невидимият по-рано поради ослепително сияние „Аметист“ изведнъж се показа в цялото си белоснежно великолепие. Острото очертание на корпуса, лекостта на надстройките се съчетаваха с мощта на огънатите назад тръби — признак за силата на машината.

— Това хидрографски кораб ли е? — извика капитан Пенланд. — Та това е лебед!

Наистина белият кораб, блеснал със светлините си, приличаше на грамаден лебед, който се е разперил над водата пред полет.

— Това е военен хидрографски кораб — подчерта Ганешин, дигна ръка към козирката и си тръгна от мостика.

Лодката му бързо се понесе по широкия коридор светлина. Американските моряци гледаха мълчаливо подир нея, малко озадачени както от появата на Ганешин, така и от неговите уверени разпореждания.

— Той трябва да е някой големец у русите, сър — проговори накрай помощник-капитанът. — И ако той успее да спаси батисферата…

— Не знам ще я спаси ли — отвърна Пенланд, — но погледнете кораба им!

На „Риковери“ се възцари предишното мълчание, само настроението беше вече друго. Несъзнателно искаха да вярват, че белият прекрасен кораб, тъй неочаквано изплавал от океанската нощ, и този човек с умни, упорити очи, който приятелски им протегна ръка за помощ, наистина ще успеят да им помогнат.

През това време Ганешин, без да губи време, заедно с Шчитов се отправи към радиорубката. Умформерът почна да вие, затрепкаха светлините на неоновите лампи, над хилядите километри в океана се понесоха условни повиквателни. Дълго-дълго чука ключът, додето най-после радиотелеграфистът извърна изпотеното си лице към офицерите:

— Владивосток отговаря.

— Е, сега ще се реши съдбата на ония двама клетници — обърна се Ганешин към Шчитов. — Ако сполучим да извикаме командуващия… Ами ако е заминал?

Ключът чукаше, замлъкваше, в отговор се чуваше характерният морзов пукот, радиотелеграфистът пак работеше с ключа и Ганешин отново се вслушваше напрегнато в скачащия сух език на апарата. Чакаше и полюляващият се наблизо кораб, и ония двамата, заключени в стоманения ковчег на океанското дъно, и пламналият вече от желание да спаси американците екипаж на „Аметист“…

От щаба съобщиха, че адмиралът е в морето, на своя кораб. В безпределната далечина полетяха повиквателните сигнали на мощния нов линеен кораб. Някъде в пространството те намериха антените на страшния кораб.

— Най-сетне! — облекчено въздъхна Ганешин.

Ключът късо, точно и ясно изчука молбата и млъкна. Няколко минути напрегнато мълчание — и в пукота на тиретата и точките моряците чуха: „Давам нареждане, желая успех“.

Сега всичко беше лесно.

Шчитов поведе кораба си към противоположния край на района, където се предполагаше, че се намира батисферата.

— Приготви дълбоководна шамандура, две хиляди и седемстотин метра! — изкомандува помощникът.

Тутакси закачиха куката и изтикаха зад борда матовоблестящ уред, приличен на авиационна бомба. Един матрос дръпна въжето, куката се откачи и уредът почти без плясък изчезна в зеленикавата чернилка на морето. След четвърт час и петдесет секунди по секундомера на помощника в светлината на прожектора на „Аметист“ над вълните изскочи леко димящ предмет, разтвори се като чадър и малкият му бял купол легна върху водата. Съветският кораб сигналува на „американеца“ молба да се държи на плаваща котва и да спре машината.

— Искам да избягна и най-малкия резонанс от техните витла — поясни на мичмана Ганешин, като застана до еходъномера и бавно завъртваше различните колелца за регулиране.

— Разрешете да попитам… — стеснително започна мичманът. — Нима мислите с еходъномера да намерите батисферата?

— Разбира се. Мигар не знаете, че още предвоенните чувствителни еходъномери можеха да откриват потънали кораби? Например хюзовият еходъномер така ясно е очертал с ехозаписвача си контурите на „Лузитания“, че личало дори и разположението на надстройките. И то на дълбочина сто метра… Размерите на батисферата, които ми дадоха, американците, разбира се, не могат да се сравнят с „Лузитания“: кълбото е три метра, отгоре гъбовиден плавец, висок два метра. Но нали нашият ехолот е много по-чувствителен и излъчва поляризирано…

— А… дълбочината? — предпазливо възрази мичманът.

— А точността на регулирането? — със същия тон отвърна шеговито Ганешин и пак се наведе над скалата, като поглеждаше в таблиците на океанографните разрези.

Американците, които непрекъснато следяха съветския кораб, видяха как той ту се появяваше в ивицата светлина, ту отново изчезваше, показвайки червена или зелена светлина.

— Вижте, те поставят шамандури! — оживено заговори помощникът, когато при второто завиване на „Аметист“ пред носа на „Риковери“ се залюшка бяла гъба.

— Очевидно изнамерили са шамандура за дълбочини. Такива неща отдавна се употребяваха в подводната война и цялата работа тук е в здравината на въжето. Те са постигнали тая здравина, това е то. Много просто.

— Всички работи са прости, когато знаеш как да ги направиш! — промърмори помощникът в отговор на своя капитан.

Белият кораб постоянно браздеше малката морска площ между четирите на кръст поставени шамандури. Вятърът утихна, водната повърхност стана маслена, гладка. На затворените в батисферата оставаше въздух за десет часа. Над американския кораб отново надвисна тежка безнадеждност. Но всички, които се бяха събрали на мостика и на палубата, не откъсваха очи от „Аметист“, като че ли самото им горещо желание можеше да им помогне в търсенето. Ето „Аметист“ показа зелена светлина, пак зави към „Риковери“ и отиде на най-левия край на означената с шамандурите площ. Съветският кораб все повече се приближаваше, острият му нос израстваше, още стотина метра — и пак безнадежден завой на север. Изведнъж едва доловимият шум на машината на „Аметист“ престана. В безмълвието на нощта се чу дори как прозвъня телеграфът, долетя гръмкият глас на капитана, който даде някаква команда. В непознатата плавност на руската реч се разбираше една дума: „буй“^[3].

— Намериха ги… те ги намериха! — извика, цяла разтреперана, жената на инженер Милс.

На американския кораб заспориха и нищо по-добре от това не показваше оживлението на смъртно уморените хора. Но в този момент познатият им вече глас от „Аметист“, окрилящ и обещаващ толкова много, спокойно съобщи в мегафона:

— Батисферата е намерена!

Петдесет души на палубата на „Риковери“ отвърнаха с радостен вик.

В корабоводачната кабина Ганешин си пълнеше лулата, притворил преуморените си очи. През четирите часа търсене лентата на записвача се покри от серии криви, сменящи една друга, но нито една издатина не нарушаваше гладката линия на скалния профил. Корабът се движеше много бавно, еднообразието от получаваните резултати приспиваше вниманието и през цялото време трябваше да се поддържа бдителността на волята. Малко преди следния завой перото на ехозаписвача, което досега вървеше плавно, подскочи и мъничка дъгица едва се издигна над равната линия.

— Ест!^[4] — радостно извика Ганешин.

Помощникът като стрела се спуска към мостика. Телеграфът звънна два пъти — „стоп“ и „назад“. Шчитов извика:

— Шамандура, две хиляди осемстотин метра!

И тежката шамандура падна от левия борд.

— Ура, потръгна! — поздрави Шчитов изобретателя, когато след няколко минути се отби в кабината.

— Е, не много — уморено отвърна Ганешин, — четири часа се въртяхме… Време остана малко, но трябва да се чака. Аз ще се поизлегна на дивана, докато самолетът…

На вратата се показа помощникът:

— Американците питат: може ли да се опитат да закачат батисферата още сега?

Шчитов погледна Ганешин, който, без да си отваря очите, отвърна:

— Разбира се. В такова положение не трябва да се пренебрегва нито един шанс.

„Аметист“ отстъпи мястото си при шамандурата на американския кораб. Отдалечил се на няколкостотин метра, той плавно се полюшваше, сякаш си почиваше. И наистина уморените моряци се разотидоха по каютите, двамата командири се настаниха в кабината. Само дежурните гледаха към американския кораб. Там се чуваше тракането на лебедките, свистенето на пара и скърцането на въжетата: американците отново действуваха, заразени от сполуката на съветските моряци.

Ганешин и Шчитов се събудиха едновременно от шума на самолети.

— Не, не е наш — определи Шчитов.

Съмваше се. Влагата и студът се промъкваха под дрехите и ободряваха ненаспалия се капитан. От мостика морето изглеждаше необикновено оживено: до бордовете на „Риковери“ се гмуркаха и люшкаха два самолета, а малко по-далече стояха два военни кораба — дълъг сив високонос кръстосвач и нисък стражеви кораб.

— Населението се увеличава — усмихна се Ганешин. — Сега трябва да пристигнат и нашите. Ще се поразходя до американците, да видя кое как е…

Тоя път още при приближаването на лодката от борда на „Риковери“ се раздадоха приветствени викове. Но лицата на хората, които посрещнаха Ганешин, бяха сиви и тъжни. В продължение на три часа не бяха успели да уловят батисферата, не беше им се удало дори нито един път да закачат въжето. За спасяване на намиращите се в дълбочината на океана оставаха седем часа.

— Корабът с трал индикатор още не е дошъл — каза капитан Пенланд на Ганешин, — но той сега вече не ни трябва толкова след вашата чудесна намеса. Как да уловим батисферата на тая проклета; невероятна дълбочина? Въжетата навярно се отклоняват… възможно е в дълбоките водни пластове да има някакво течение. Шамандурата също не дава точното място…

— Може да се отклонява — потвърди Ганешин, като погледна под вежди жената на Милс, която се приближаваше към него.

Той се обърна към младата жена, дигнал ръка към фуражката. Очите на американката под страдалчески свитите й вежди срещнаха погледа му с такава надежда, че Ганешин се начумери.

— Ние работихме през цялото време… — Сълзи и болка звучеха в думите на младата жена. — Но ужасната дълбочина е по-силна от нас. Сега се уповавам само на вашата намеса… — Тя тежко си пое дъх. — А кога очаквате вашия самолет?

Ганешин дигна ръка, за да погледне часовника си, и изведнъж високо и весело каза:

— Самолетът? Той е тук!

Всички дигнаха глави. Самолетът, който отначало не можеше да се чуе поради грохота на работещата лебедка, се спускаше, разтърсвайки небе и море с рева на моторите си. „Пикира за бързина“ — съобрази Ганешин.

Тясната машина с високи крила дигна воден прах, зави, а подир малко се полюшваше кротка и безмълвна до „Аметист“. Утринната мъгла, сякаш изплашена от самолета, се разпръскваше. Високо се издигна синият небосвод. Слънцето заигра по тежките маслени вълни, освети белоснежния корпус на „Аметист“, заблестя с многобройни светлинки по медните, ослепително излъскани части. Ганешин премести поглед от самолета върху „Аметист“ и с усмивка каза на американците:

— Сега ще видим батисферата.

Жената сподави учудването си и пристъпи към Ганешин. Отгатнал мислите й, той добави:

— Ако искате, аз с голямо удоволствие… Ей сега ще тръгнем.

Ганешин помоли капитан Пенланд да почака инсталирането на телевизора, а след намирането на батисферата бавно да се приближи до съветския кораб и да действува по неговите сигнали.

В това време на „Аметист“ механикът, размахвайки ключ, държеше реч на машинистите и монтьорите.

— От бързината, с която ще монтираме докараната машина — говореше той, — зависи спасяването на хората, останали с въздух за шест часа. И друго, ако ние ги спасим — това ще бъде чудо, извършено от ръцете на съветските моряци.

— И още какво чудо! Аз съм работил като водолаз и разбирам какво значи да измъкнеш такава малка буболечка от три километра дълбочина — отвърна един от машинистите. — Ще се справим, аз тъй мисля…

Капитан Шчитов не се учуди на появата на гостенката. Поканиха я в рубката и Шчитов веднага командирова към нея мичмана, който знаеше английски. Жената на инженер Милс разсеяно слушаше обясненията му и често поглеждаше през прозореца на кабината, откъдето можеше да се види кипящата на палубата работа: там завинтваха някакви основи, влачеха проводници, разтоварваха от самолета сандъци.

За минута Ганешин се отби в кабината. Младата жена веднага изтича насреща му:

— О, извинете, но вашият уред, струва ми се, е много сложен. Може да не успеят да го сглобят, та… И тя мълком посочи големия часовник, завинтен за преградката.

— Имаме още шест часа и половина на наше разположение — отвърна Ганешин. — Уредът наистина е сложен, но нашите моряци, ако поискат, ще изпълнят тая — няма да скрия — невероятно трудна работа. А те искат… Имайте вяра в нашите моряци, мисис Милс, можете да им се доверите.

За младата жена отново настъпи продължително мъчително очакване. Да можеше и тя да помогне в монтирането на тоя тайнствен уред… Страшен рев я оглуши. За обтегнатите нерви на младата жена това беше твърде много.

— Боже мой, какво е това? — изнемогнала, тя се опря на преградката.

— Сирената. Нашата е много силна наистина — деловито поясни мичманът. — „Аметист“ дава сигнал, че уредът е готов и търсенето започва.

Мичманът не сгреши. Веднага се появи Шчитов и покани жената на Милс да слезе долу. Телевизорът беше временно установен в тъмната лаборатория. Дълбоководната част на уреда се люшкаше върху стрелата, която беше изнесена зад борда, огромна макара с въже и кабел беше поставена на лебедката. Корабът бавно отиваше към шамандурата, която означаваше мястото на батисферата.

— Да го спущаме ли? — обърна се Шчитов към показалия се на палубата Ганешин.

— Може, време е.

— А ти не се ли страхуваш?

— От какво?

— Та малко ли има от какво… Уредът е току-що сглобен, набързо поставен — ами ако изведнъж откаже да действува! И от това се тревожа…

— Не, много пъти е изпробван, изпитан. Спускай смело, по-бързо…

Телевизорът бързо се скри във вълните, а кабелът се развърташе още дълго през броителя на макарата, додето чудесното „око“ стигна най-сетне нужната дълбочина. Прикачиха въжето за амортизатора, който смекчаваше люшкането на кораба, и в същия миг в тъмнината на лабораторията Ганешин включи тока. Жената на Милс, крайно развълнувана, гледаше елипсовидната плоча на екрана, която изведнъж от черна стана прозрачна, пронизана от синкаво сияние. Ганешин, изричаше непонятни за американката отривисти думи към Шчитов, а той предаваше командата на палубата за лебедката.

Щом телевизорът беше нагласен на височина петнадесет метра над дъното, Ганешин започна да натиска два бели бутона отдясно на екрана. Там, долу, малките винтове заработиха и завъртяха уреда. В синята светлина на екрана се показа черна сянка и стана ясно изведнъж, че тази светеща синкавина е прозрачната дълбочинна вода, в която най-фина мътилка от утайки се движеше като рой сребристи точки и отразяваше и разсейваше светлината. Изгледът на океанското дъно върху екрана на телевизора беше необикновен. Човек, попаднал на друга планета, навярно би бил също така поразен и неспособен да разбира видяното. Но Ганешин, който беше свикнал с изгледа на океанските дълбочини при предишните изпитания на своето „око“, внимателно насочваше уреда. Черната гърбица вляво, леко забулвана от мътилката, беше плоска издатина на скалистото дъно. По-нататък на север дъното едва-едва се снишаваше, защото червеникавият му отблясък отпред изчезваше, отрязан от същото сребристосиньо сияние.

Като манипулираше с разни ръчки, Ганешин променяше границата на рязкото изображение, едновременно бавнозавъртвайки уреда, и съответно се променяше изображението на екрана. Отначало далече изникна една черна стена, която добиваше червен оттенък под усилената светлина на прожектора, след това по нея започнаха да се виждат подробности: наклонена огромна пукнатина, заоблена издатина… Но в този миг телевизорът се обърна и мрачните скали потънаха в сияещата синкавина на предишното осветление. В дълбочината на екрана се появиха замъглени остри зъбци, станаха по-ясни, но като се приближаваха и ставаха добре видими, губеха основата си в синьо-черната тъмнота на задния план.

— Границата на осветяването — поясни Ганешин — е около един километър.

Високите зъбци на подводната камениста верига гледаха страшно и мрачно, едва различавайки се сред вечния мрак и студ на подводния свят. Телевизорът направи пълен кръг — навсякъде се простираше хълместо скалисто дъно, покрито от слой тиня, която блестеше в лъчите на осветителя като алуминиева пудра. Изгледът на океанските дълбини предизвикваше чувство за нещо враждебно, което се таи в дълбокия мрак, окръжаващ зрителното поле на телевизора. Това беше един чужд за земната повърхност страшен свят на безмълвието, на мрака и студа — неподвижен, неизменен, лишен от надежда и красота.

Батисферата никъде не се виждаше. „Нима толкова източно сме поставили шамандурата? — мярна се в главата на Ганешин. — На половин километър! Но ясно е, че тя трябва да лежи в тая впадина!“ Ганешин започна да наклонява обективите на уреда надолу. Откъм края на рамката се появи смътно тъмно петно. Ганешин бързо завъртя лостчето. Петното се премести в средата, приближи се и порасна. Неясните му краища станаха резки. Черният цвят пак започна да изглежда червен… Младата жена зад гърба на Ганешин слабо извика и веднага затисна устата си с ръка. Яйцеобразният уред стоеше наклонен в центъра на рамката, която им се струваше сега като прозрачно стъкло. Изображението беше толкова ярко, че ясно се виждаха висещото отгоре парче от скъсано въже, дебелите брънки на спасителните скоби и отблясъкът на кръглия илюминатор, който гледаше към моряците като блестящо гранатовочервено загадъчно око.

— Батисферата има илюминатори и от четирите си страни, значи те ни виждат вече — обясни Ганешин на жената на Милс. — Сега най-главното е да видим живи ли са… — Ганешин бързо се поправи — … да се опитаме да поговорим с тях.

Той щракна с нещо и сложи дългите си пръсти на бутона. Според движенията на пръстите екранът гаснеше и светваше отново. Присъствуващите съобразиха, че като загасяваше и пак запалваше осветителя, Ганешин изпращаше към прозореца на батисферата светлинни морзови сигнали. Като повтори много пъти един и същ въпрос, Ганешин изключи светлината и замря в очакване на отговора пред угасналия екран. Всички в тясната каюта бяха затаили дъх и сдържаха вълнението си пред решителната минута. Тя мина — екранът си оставаше черен. Мъчително и зловещо се проточи втората минута и изведнъж в тъмнината на екрана се появи ярка синкава светлинка, изчезна, светна по-ярко и се разля в широк син кръг — безмълвен отговор, който светлината донесе от дъното на океана.

— Живи! Предайте на „Риковери“, нека дойдат да закачат батисферата! — радостно завика Ганешин.

В това време синята светлина замига като сигнален фенер. — Те говорят… — обърна се Ганешин към жената на Милс, но чу въздишка и меко падане на тяло.

— Занесете я в кабината и повикайте лекаря! — обърна се Шчитов към дотичалите хора. — Не издържа, клетата! Почти три денонощия… Е, какво казват оттам? — обърна се той към Ганешин.

— Предават, че и двамата са живи, пестят кислорода колкото могат, но повече от два часа няма да изкарат. Батисферата е в ред, но тежестта не се е откъснала — четеше Ганешин появяващите се на екрана блясъци. — „Не можем да разберем как…“

— Няма да разберете, почакайте — гласно се обади един моряк и чу сирената на американския кораб.

Спускането на въжетата със захватки вече започна. Синият кръг на екрана угасна и тутакси замига прожекторът на телевизора. Ганешин съобщи на затворените в батисферата хора за предприетите мерки за спасяване.

Мина още един час в непрекъснато наблюдаване прозореца на телевизора. Над морето се носеха пищенето на свирки, викове с мегафона, машинният шум на американския кораб, съскането на парата и грохотът на лебедките. А на хората в батисферата оставаше само един час живот — шестдесет минути, докато в продължение почти на шестдесет часа вече усилията на стотина хора оставаха безрезултатни!

Победата дойде незабелязано и неочаквано. Огромните хващачи, които се спускаха от „Риковери“ по указанията на Ганешин, бяха заловили страничната скоба, сирената на „Аметист“ ревна силно и в същия миг машинистът на лебедката на „Риковери“ премести муфтата на обратен ход. Бавно излезе хлабината на грамадното въже, дебело колкото ръка, и барабанът заскърца от напрежение: гъвкавото стоманено въже, изплетено от двеста двадесет и две жици, заедно с батисферата тежеше шестдесет тона — три пъти повече от допустимото работно натоварване.

Въжето издържа. В синьото сияние на екрана на телевизора батисферата се люшна, изправи се, дръпна се нагоре и бавно започна да се издига. Ганешин въртеше обективите и я следеше, но когато след известно време тя изчезна, изключи тока, запали светлината в лабораторията и след като постоя малко, за да свикнат очите му, излезе на палубата. Телевизорът беше вече ненужен. Цялото внимание се съсредоточи сега върху лебедката на „Риковери“, която бавно извличаше от дълбините прекомерната тежест. Капитан Пенланд неотлъчно следеше намотките на въжето върху барабана и изчисляваше на ум бързината на издигането — оставаха четиридесет минути до съдбоносния срок. „Няма да смогнем, ще се задушат…“

Като пое върху себе си смъртния риск, Пенланд заповяда да се ускори издигането. В напрегнатото мълчание лебедката затрака по-често, барабанът започна да се върти по-бързо. Минаха още няколко минути. Остро свистене на пара разсече изведнъж еднообразния шум на лебедката. Лебедката направи няколко бързи оборота; пребледнелият машинист веднага премести лоста на „стоп“. „Въжето!…“ — уплашено извика някой. Ужас прикова на място хората от двата кораба и ги накара с едно движение да проточат шии, взирайки се зад борда. Пенланд за миг се изпоти, устата му пресъхна, мислите му се пръснаха. Той не можеше да командува, пък и не знаеше какво да изкомандува. Но тутакси из бавно люшкащите се вълни бързо изскочи огромен син яйцеобразен предмет, изчезна сред стълба от пръски и след секунда плавно се залюля сред бял пръстен пяна.

Внезапно се беше отделила тежестта под батисферата, тя пое нагоре, хващачите автоматично се разтвориха и освободиха уреда от тежестта на въжето. Гръмнаха победни човешки викове, тутакси заглушени от могъщия рев на четирите сирени. Корабите изпращаха в океанския простор вестта за нова победа на човешкия разум и воля.

Ганешин стоеше разкрачен и втренчено гледаше батисферата, която беше спасил. Шчитов сложи на рамото му тежката си ръка:

— Леонид Слепанович, адмиралът пита за резултатите.

— Ей сега идвам. Нареди да се вдигне телевизорът… А как е нашата гостенка?

— Изпратих я обратно, по-нужна е там — усмихна се Шчитов. — Тя се оглеждаше навсякъде, очевидно търсеше тебе — да ти благодари.

Ганешин слабо махна с ръка и се упъти към радиорубката. Вече влачеха батисферата към „Риковери“.

Като излезе от рубката, Ганешин отново видя Шчитов.

— Виж какво искам да ти кажа за твоя телевизор — строго и сериозно каза Шчитов. — Напразно го ругах… — Следващите му думи бяха заглушени от рева на моторите на нашия самолет, който излетя бързо нагоре.

Ганешин силно стисна ръката, която му протегна приятелят.

— Какво ще правим по-нататък? — попита Шчитов.

— Как какво? — учуди се Ганешин. — Ще вдигнем телевизора и ще си продължим пътя.

— Та нима няма да отидеш при тях! — с недоумение възкликна капитанът. — Аз наредих да не се вдига лодката.

— Не, няма да отида.

— Гледай ти! Нима не е интересно да видиш спасените, да ги поразпиташ? Та и те изучават дъното…

— Разбира се, интересно е, но знаеш… — Ганешин шеговито се намръщи: — Ще почнат да ми благодарят… Жената на инженера ме гледаше с такива очи… А ние сега ще дадем ход и ще офейкаме.

На кораба на американската експедиция бяха заети с издигането и отварянето на батисферата и не забелязаха как съветският кораб бързо вдигна лодката и телевизора. „Аметист“ попита за здравето на спасените, получи отговор, че са „отслабнали, но са вън от опасност“, зави и започна да увеличава хода си. Американците с недоумение наблюдаваха действията на „Аметист“ и едва когато на сигналните върви на нашия кораб се изви сигналът за традиционното сбогуване, разбраха каква е работата. Сигналистът от „Риковери“ отчаяно замаха с флагчета, но „Аметист“ увеличи хода си и само мощната сирена и матросите, размахали шапки, им изпращаха приятелски прощален привет. Спасените изследователи, офицерите и матросите като един човек гледаха подир белия кораб, който ставаше все по-малък и по-малък в слънчевата далечина. Внезапно силен оръдеен грохот се разнесе над зелените вълни: кръстосвачът даде салют на отдалечаващия се „Аметист“. И оръдията продължаваха да гърмят. В отговор на „Аметист“ се издигнаха звездите и ивиците на Америка.

Съветският кораб, като че нищо не е било, шумеше с витлата си и пореше тихоокеанските вълни. Ганешин наблюдаваше прибирането на телевизора и мечтаеше за меко легло: спасяването на американската батисфера не беше лесна работа. От мостика се чу гласът на Шчитов:

— Леонид Степанович, ела, викат те американците. — В думите на капитана звучеше дружеска насмешка. Техниката, каквото и да правиш, ще те намери дори и в дълбините на океана.

Американците викаха „Аметист“ по име, без повиквателни сигнали, и названието на скъпоценния камък настойчиво звучеше в ефира. Радиоапаратът чукаше любезни благодарствени думи, молба да им съобщят името на командира, който беше ръководил спасяването, възхищение от безпримерната работа на руските моряци и от чудесното изобретение. В сухия пукот на радиото от „Риковери“ изведнъж се вмеси рязкото тракане на повиквателните сигнали на „Аметист“, характерно за мощната радиостанция на новия линеен кораб. Радиотелеграфистът изчука отговора и Ганешин изслуша ясните сигнали, които изпращаха привета на американската експедиция и поздрави на личния състав на „Аметист“. Особено задоволство адмиралът изказваше на Ганешин. Като отговори на командуващия, Ганешин заповяда на радиотелеграфиста:

— Предайте на „Риковери“ за началника на американската океанографска експедиция Милс: „Командуващият на съветския тихоокеански флот току-що предаде за вас поздрави за спасяването ви и пожелания за по-нататъшни успехи във вашата героична работа“.

След пет минути Ганешин здраво спеше в каютата си.

Есенният владивостошки дъжд се лееше на безкрайни потоци и плющеше във високия прозорец на Ганешиновия кабинет. Морякът, канейки се да отговори, препрочиташе писмото на двамината американски учени, които беше спасил преди месец и половина. Досетливите хора бяха отправили писмото до командуващия с молба да го предаде на Ганешин, чието намиране не затрудни адмирала.

„Само оня, който е прекарал в безнадеждност и отчаяние шестдесет часа на недостъпното океанско дъно, може да разбере какво направихте вие — пишеха учените. — Няколко часа ние се опитвахме с всички сили да откъснем с помощта на винтова преса впилата се тежест, задъхани и облени в пот, в леденящия студ на батисферата. Не можем да предадем какво преживяхме ние, вече изпадайки в тъпо безразличие пред лицето на неизбежната съдба, когато видяхме светлина в илюминаторите и разбрахме вашите сигнали. От тая незабравима минута ние живеем с твърдата вяра в безграничната сила на човека, в неговото светло бъдеще, в това, че човек не е сам дори в най-смелите си, още неизвестни за света търсения…“

Като препрочете писмото, Ганешин почна да пише отговор.

„На въпроса, как съм постигнал такива резултати в завоюването на океанските дълбини, трудно ми е да отговоря. Вероятно главното тук беше в точната насоченост на поставените задачи и разбира се, в огромните материални възможности. Първото ми даде нашият стар учен, който преди няколко години призоваваше нас, моряците, да помогнем на науката да намери «око» и «ръце», способни да достигнат океанското дъно. Пак той ни показа на какво е способен човек в борбата с морето, като ни разправи за забележителния атол Факаофо. Второто ни даде моята родина.

Аз само развих идеята, като се отказах временно от необходимостта да се спуща човек в океанските бездни, и го замених с уред, който не се нуждае от въздух и не се бои от страшното налягане. Така се роди моят телевизор — «око» на човека, спуснато на дъното, такива ще бъдат моите пробивни уреди за вземане на основни скални материали от океанското дъно — тия протегнати към дъното «ръце». Спомнете си за дълбоководните животни. Някои от тях имат очи върху дълги стъбълца; ето кое ме наведе на мисълта да използувам телевизора…“

Ганешин писа още известно време, замисли се, сетне бързо завърши:

„Ето защо смятам, че вашата благодарност трябва да бъде отправена не лично към мене, а към моята страна, към моя народ. Защото, какво съм аз и изобщо кой да е човек без родината си, без подкрепата на множеството хора? И най-умният, и най-видният ще остане само мечтател и фантазьор. А подкрепата, помощта на правителството, на огромния флотски колектив, на разни хора, от учения до шлосера — с една дума, всичко, което е за мене моя родина, — ме доведоха до ония постижения, които ви се сториха почти свръхестествено могъщество. И това е само начало, ние ще продължим…“

Ганешин свърши писмото, стана и отиде до прозореца. По стъклата се струеше вода, през която се провиждаше сякаш много далечен, обрасъл с дъбове скалист нос.

Бележки

[1] Лайка — чувствителен фотоапарат. Б.пр. ↑

[2] Телевизор — далекогледач — радиоприемно устройство, което служи за приемане на изображения, предавани по радиото. Б.пр. ↑

[3] Буй — шамандура. Б.пр. ↑

[4] Ест — отговор на заповед или на повикване. Б.пр. ↑