Алфонс Доде
Фромон млади и Рислер стари (8)

III
Пивницата на улица Блондел

Откак се ожени, Рислер престана да ходи в пивницата. Сидони би била доволна, ако той прекарваше вечерите в някой изящен клуб, в средата на богати и добре облечени хора; но мисълта, че той ще седи всред дима и ще се върне при някогашните си приятели, Сигизмунд, Делобел и баща й, я унижаваше и правеше нещастна. Затова той вече не отиваше там, и това му струваше не малко. Тая пивница, намираща се в един забравен кът на стария Париж, беше за него едва ли не възпоменание за родния му край. Рядко минаващите коли, приземните етажи с високи решетести прозорци, пресните миризми на дрогерски и аптекарски токи придаваха на малката улица „Блондел“ смътна прилика с някои улици на Базел или на Цюрих. Съдържател на пивницата беше един швейцарец и тя бе натъпкана с негови съотечественици. Когато вратата се отваряше, през тютюневия дим и тежката атмосфера на северния говор се виждаше едно грамадно ниско помещение с висящи по тавана пушени свински бутове, с наредени бирени бъчви и дървени стърготини по земята, в които краката потъваха до глезените; на тезгяха имаше големи салатници с розови картофи, прилични на кестени, и кошници с прахтели, които излизаха от печката, обсипани с бяла сол.

В продължение на двадесет години Рислер имаше там своя дълга лула, белязана с името му и поставена на полицата за постоянните посетители, и своя маса, дето сядаха няколко скромни и мълчаливи съотечественици, които слушаха с възхищение, без да ги разбират, нескончаемите спорове на Шел и Делобел. Когато Рислер престана да ходи в пивницата, последните двама също я напуснаха по няколко уважителни причини. Преди всичко, господин Шеб сега живееше много далече. Благодарение на великодушието на децата си, той бе осъществил най-после мечтата на целия си живот.

— Когато стана богат, — казваше винаги тоя човечец, седейки в своето тъжно жилище в Маре, — ще си имам своя къща на края на Париж, почти на село, и малка градинка, която ще копая и поливам сам. Това ще бъде по-полезно за здравето ми от всичките вълнения на столицата.

Е, добре! Сега той имаше своя къща, но мога да ви уверя, че не се веселеше там. Къщата се намираше в Монруж, на околовръстния път: „Малка къщичка с градина“, гласеше обявата, чийто четвъртит картон даваше приблизителна представа за величината на имението. Тапетите бяха нови и полски, боите — съвсем пресни; една каца за поливане, поставена до беседка, увита в дива лоза, изпълняваше задачата на езеро. Прибавете към всичките тия предимства още и това, че една ограда отделяше тоя рай от друга „къщичка с градина“, от съвършено същия вид, дето живееха касиерът Сигизмунд Планус и сестра му. За госпожа Шеб това беше ценно съседство. Когато тая добра жена се отегчаваше, тя занасяше куп чорапи и дрехи за кърпене в беседката на старата мома, която заслепяваше с разказа за предишното свое величие. За нещастие, мъжът й нямаше такива развлечения.

На първо време всичко вървеше още добре. Бе всред лято. Господин Шеб, винаги по жилетка, се занимаваше с настаняването. Най-малкият гвоздей, който трябваше да се закове в къщи, беше предмет на празни размишления и безкрайни спорове. Относно градината беше същото. Отначало той бе решил да направи английска градина с вечно зелени морави и извити алеи, засенчени от грамадни дървета. Но, дявол да ги вземе, грамадните дървета растяха много бавно.

— Бога ми, искам да направя овощна градина! — казваше нетърпеливият човек.

И ето го, че мечтае вече само за лехи със зеленчуци, за редици от боб, за разпънати праскови. Той копаеше по цели утрини, бърчейки вежди като много загрижен, триейки настойчиво челото си пред жена си, за да я накара да каже:

— Та почини си де… ще се съсипеш.

В края на краищата градината стана смесена: в нея имаше цветя и плодове, и парк, и зеленчуци; и всеки път, когато отиваше в Париж, господин Шеб украсяваше грижливо петлика си с роза от своята градина.

Докато времето беше хубаво, тия добри хора не преставаха да се възхищават от залеза на слънцето зад крепостта, от дългите дни и от прекрасния полски въздух. Понякога вечер, при отворени прозорци, те пееха на два гласа; и при вида на небесните звезди, които се запалваха едновременно с фенерите на околовръстната железопътна линия, Фердинанд достигаше до лиризъм… Но когато започнеха дъждовете и когато не можеха вече да излизат, ставаше много тъжно. Госпожа Шеб, като истинска парижанка, съжаляваше за малките улички в Маре, за ходенията си из пазаря на Блан-Манто и при близките търговци.

Седнала на прозореца, на своя наблюдателен пост, дето и шиеше, тя гледаше малката влажна градина, в която семената на чадърчетата и прецъфтелите латинки падаха от оградата някак морно, дългото право очертание на вечно зелените склонове и, малко по-далеч, на завоя на улицата, станцията на парижките омнибуси с всичките точки на техните спирки, написани с примамливи букви върху лакирани дъски. Всеки път, когато някой от тия омнибуси се поклатеше, за да тръгне, тя го следеше с очи, както кайенски или нумейски^[1] чиновник гледа парахода, който се завръща във Франция, пътуваше мислено с него, знаеше къде ще спре и къде ще свърне тежко, докосвайки с колелетата си прозорците на дюкяните.

В пленничеството си господин Шеб стана ужасен. Той не можеше вече да се занимава с градинарство. В неделя крепостната стена биваше празна; не можеше вече да се разхожда между работническите семейства, обядващи на зелено, да ходи от една дружина към друга, като съсед, с везани чехли, с важността на богат земевладелец от околностите. Това главно му липсваше, тъй като гореше от желание да занимава хората със себе си. Тогава, като не знаеше какво да прави, като нямаше никого, пред когото да може да се перчи и който да слуша кроежите му, историите и разказите за нещастния случай с Орлеанския дук, — също такъв, знаете, се бе случил в младостта му и с него, — нещастният Фердинанд обсипваше жена си с укори.

— Дъщеря ти ни изпрати на заточение… дъщеря ти се срамува от нас…

Чуваше се само това: „Дъщеря ти… дъщеря ти… дъщеря ти…“. Защото, в сръднята си към Сидони, той се отричаше от нея и стоварваше върху жена си отговорността за това чудовищно и обезчовечено дете. Истинско облекчение за клетата госпожа Шеб беше, когато мъжът й се качваше в един от омнибусите на станцията и отиваше да търси Делобел, който вечно беше на разположение, за да излее пред него всичката злоба, която хранеше към зет си и дъщеря си.

Знаменитият Делобел също се сърдеше на Рислер и с удоволствие казваше за него: „Той е подлец…“

Великият артист се бе надявал да съставя част от новото семейство, да бъде устроител на празненствата и законодател на изящността. Вместо това, Сидони го приемаше много студено, а Рислер него водеше дори в пивницата. Обаче актьорът не се оплакваше много високо и всеки път, когато срещнеше своя приятел, го обсипваше с любезности и с ласкателства, защото можеше да има нужда от него.

Уморен да чака умен директор и като не получаваше ролята, за която се надяваше от толкова години, Делобел намисли да купи един театър и да го управлява сам. За парите той разчиташе на Рислер. На булевард Тампл тъкмо се продаваше един малък театър поради изпадането в несъстоятелност на неговия директор. Делобел подметна за това на Рислер, отначало неопределено, в съвсем предполагаема форма: „Това би била хубава работа…“. Рислер го изслуша със свойственото си хладнокръвие и каза: „Наистина, това би било много добре за вас“. После, при едно по-пряко изказване, като не посмя да отговори с „Не!“, той се закри зад едно „Ще видим… по-късно… не казвам…“ и накрая изказа това нещастно изречение: „Ще трябва да се прегледат условията“.

Цяла седмица актьорът се рови, прави планове, реди числа, седнал между двете жени, които го гледаха с възхищение и се опиваха от новата мечта. В къщи казваха: „Господин Делобел ще купи театър“. На булеварда, в актьорските кафенета, се говореше само за тая покупка, тъй като Делобел не криеше, че бе намерил заемодавец и благодарение на това започнаха да го обикалят безработни актьори, стари другари, които го тупаха по рамото и му напомняха за себе си, казвайки му: „Знаеш, приятелю…“. Той обещаваше уславяния, обядваше в кафенето, пишеше там писма, поздравяваше с краищата на пръстите си влизащите люде, водеше много оживени спорове в ъглите; и двама несретници му бяха прочели една драма в седем картини, която „прилягаше като ръкавица“ за откриване на неговите представления. Той казваше „Моят театър!“ и надписваха писмата за него: „До господин Делобел — Директор“.

Когато състави своята програма и сметка, той отиде при Рислер във фабриката. Тоя беше много зает и му назначи среща в улица Блондел; и същата вечер, Делобел дошъл пръв в пивницата, седна на тяхната предишна маса, поръча стъкле пиво и две чаши и започна да чака. Той чака дълго, поглеждайки към вратата, треперещ от нетърпение. Рислер все не дохождаше. Всеки път, когато някой влезеше, актьорът се обръщаше. Той бе сложил книжата си на масата и ги препрочиташе с ръкомахания, с движения на главата и на устните.

Случаят беше единствен, великолепен. Той се виждаше вече играещ — тъй като това беше най-главното, — играещ в свой театър и роли, съчинени нарочно за него, в неговия дух, в който той ще произведе бляскаво впечатление…

Изведнъж вратата се отвори и, в дима на лулите, се показа господин Шеб. Той също така се учуди и смути, като видя Делобел, както и Делобел пред неговия вид… Сутринта той бе писал на зет си, че искал да поговори с него много сериозно и че ще го чака в пивницата. Работата била въпрос на чест, само между двамата, очи в очи. Въпросът на честта беше, че господин Шеб бе освободил малката къща в Монруж и наел друга в улица Майл, в най-търговската част, един дюкян с полуетаж… Дюкян?… Да, Боже мой… Сега той се боеше от своето своеволие, безпокоеше се как дъщеря му щеше да погледне на това, толкова повече, че дюкянът струваше много по-скъпо от къщата в Монруж и че там би трябвало да се направят големи поправки при влизането. Понеже познаваше отдавна добрината на зет си, господин Шеб поиска да се обърне преди всичко към него, с надеждата да го привлече в своята работа и да стовари върху него отговорността за тоя домашен преврат. Но вместо Рислер, той намери Делобел.

Те се изгледаха под вежди враждебно, като две кучета, които се срещат при пълна паница. Всеки разбра какво чакаше другият, и не искаха да си отстъпят един другиму.

— Моят зет не е ли тук? — попита господин Шеб, като заразглежда разстланите върху масата книжа, и подчерта думите „моят зет“, за да покаже, че Рислер принадлежи нему, а не другиму.

— Чакам го, отговори Делобел и засъбира книжата си.

Той сви устни и прибави някак важно, тайнствено и театрално:

— Имам много важна работа с него.

— И аз също…, — потвърди господин Шеб, чиито три косъма щръкнаха като бодлите на таралеж.

Същевременно той седна на канапето до Делобел и поиска, като него, стъкле пиво и две чаши; после, с ръце в джобовете, обърнат гърбом към стената и седнал яко на задника си, той зачака. Тия две празни чаши, наредени една до друга, предназначени за един и същ отсъстващ човек, изглеждаха предизвикателно. А Рислер все не дохождаше. Двамата мълчаливи посетители губеха търпение, движеха се на канапето, като все се надяваха, че единият от двамата ще се умори. Най-после тяхното лошо настроение преля и, разбира се, всичко се стовари на клетия Рислер.

— Какво невъзпитание! Да кара да го чака тъй дълго човек на моята възраст, — започна господин Шеб, който споменаваше годините си само в такива случаи.

Делобел продължи:

— Струва ми се, наистина, че се подиграват с нас.

— Господинът навярно има гости за вечеря — забеляза господин Шеб.

— И какви гости! — каза презрително знаменитият Делобел, у когото се пробудиха болезнени спомени.

— Работата е… — продължи господин Шеб.

Те се приближиха и заприказваха. И на двамата нещо тежеше на сърцето относно Рислер и Сидони. Те откриха душите си един другиму. Тоя Рислер, с добродушния си вид, бил всъщност голям себелюбец и случайно разбогатял. Те се присмиваха на неговия говор, на обноските му, подражаваха някои негови привички. След това заговориха за семейния му живот и, понижавайки гласовете си, съобщаваха си тайни, смееха се свойски, станаха приятели.

Господин Шеб отиде много далеч:

— Нека внимава! Той направи глупостта да допусне отдалечаването на бащата и майката от тяхното дете; ако му се случи нещо, не ще може в нищо да ни укори. Дъщеря, която няма под очи примера на родителите си, разбирате…

— Разбира се… разбира се… — казваше Делобел, — още повече, че Сидони е станала голяма кокетка… Най-после, какво искате? Той ще получи каквото заслужава. Нима човек на неговата възраст би трябвало… шт!… ето го.

Рислер току-що влизаше и се приближи, като стискаше мимоходом ръцете на насядалите край масите. Между тримата приятели настана миг на стеснение; Рислер се извини доколкото можа. Забавил се в къщи, Сидони имала гости, — Делобел бутна крака на господин Шеб под масата, — и докато говореше, клетият човек, малко стеснен от двете празни чаши, които го чакаха, не знаеше пред коя да седне. Делобел прояви великодушие:

— Вие имате да се говорите, господа, не се стеснявайте.

И прошепна, като намигна на Рислер:

— Нося книжата.

— Книжата?…, — попита Рислер учудено.

— Сметките…, — промълви актьорът.

След това, преструвайки се на много скромен, той се отстрани в ъгъла и отново започна да чете книжата си, опрял глава на пестниците си и затиснал ушите си с тях.

До него другите двама разговаряха, отначало с нисък глас, после по-високо, тъй като господин Шеб не можеше да усмирява дълго своя рязък и креслив глас… Не бил толкова стар, че да се заравя, дявол да го вземе!… Умрял от отегчение в Монруж… Нему били нужни улица Майл или Сантие, шумът и оживлението на търговския квартал.

— Да, но защо магазин?… Защо магазин?…, — осведоми се свенливо Рислер.

— Защо магазин? Защо магазин? — повтори господин Шеб, червен като великденско яйце и извисявайки гласа си до най-високата степен на своя регистър. — … Защото аз съм търговец, господин Рислер. Търговец, син на търговец… О, зная какво ще кажете! Не търгувам с нищо… Но кой е виновен за това?… Ако ония, които ме затвориха в Монруж, до вратите на Бисетр, като душевноболен, се бяха досетили да ме снабдят с капитал за някое предприятие… — Тук Рислер успя да го накара да млъкне, и се чуваха само откъслеци от разговора: „по-удобен магазин… с висок таван… по-леко да се диша… кроежи за бъдещето… исполинско дело… ще говорим, като му дойде времето… Мнозина ще се учудят“. Долавяйки тия откъслечни изречения, Делобел все повече и повече се вдълбочаваше в своите сметки и се преструваше, че не слуша. Смутеният Рислер пиеше от време на време по глътка от пивото, за да се показва спокоен. Накрая, когато господин Шеб се успокои, и имаше защо, зет му се обърна усмихнат към знаменития Делобел и срещна неговия строг и равнодушен поглед, който като че казваше: „Е, ами аз?“

„Ах, Боже мой… наистина…“ — помисли клетият човек.

Като промени веднага стола и чашата, той седна срещу актьора; но господин Шеб нямаше изтънчеността на Делобел. Вместо да се отдалечи скромно, той приближи чашата си и се присъедини към двамата, така че великият артист, който не искаше да говори пред него, тури тържествено още веднъж книжата в джоба си и каза на Рислер:

— Ще се видим по-късно.

Много късно, наистина, защото господин Шеб бе размислил така: „Моят зет е такъв добряк… Ако го оставя с тоя скубач, кой знае какво ще изскубне от него“.

И той остана, за да го надзирава. Актьорът се вбеси. Да отложи работата за друг ден? Невъзможно, защото Рислер току-що ги бе уведомил, че отива на другия ден да прекара един месец в Савиньи.

— Един месец в Савиньи? — каза господин Шеб отчаяно, като видя, че зет му се изплъзва. — … Ами работата?

— О, аз ще идвам в Париж всеки ден с Жорж… Господин Гардиноа поиска да види своята малка Сидони.

Господин Шеб поклати глава. Той намираше това много неблагоразумно. Работата си е работа. Трябва да е винаги тук, нащрек. Кой знае? Във фабриката може да избухне пожар някоя нощ. И той повтори наставнически: „Господарското око, мили мой, господарското око“, а в това време актьорът, който намираше това заминаване също неудобно за себе си, опулваше очи и им придаваше едновременно хитро и властно изражение, истинско изражение на господарското око.

Най-после, към полунощ, последният омнибус за Монруж отнесе тираничния тъст и Делобел можа да се изкаже.

— Преди всичко програмата, — каза той, като не искаше да засегне веднага въпроса за числата и, с пенсне на носа, превзет все, като че се намираше на сцена, той започна:

— Ако обсъдим хладнокръвно до каква степен на разруха е изпаднало драматичното изкуство във Франция, ако измерим разстоянието, което отделя театъра на Молиер…

Имаше няколко такива изрази. Рислер слушаше, пушеше с лулата си и не смееше да мръдне, защото четецът всеки миг го поглеждаше над очилата си, за да види впечатлението от изреченията си. За нещастие към средата на програмата кафенето се затвори. Започнаха да гасят лампите и трябваше да си вървят… Ами сметките?… Решиха да ги прочетат по пътя. Спираха се при всеки фенер. Актьорът изреждаше числата си… Толкова за залата, толкова за право на бедните, толкова за актьорите… По въпроса за актьорите той настоя:

— Изгодно е, — каза той, — че няма да плащаме на първия актьор… Нашият пръв актьор ще бъде Биби… (когато Делобел говореше за себе си, той се наричаше охотно Биби…). На първия актьор се плащат двадесет хиляди франка и, понеже няма да се плащат, все едно двадесет хиляди франка ще остават в джоба ви. Нали така?

Рислер не отговаряше. Лицето му имаше недоволно изражение и очите му блуждаеха като на човек, който мисли друго. Като прочете сметките, Делобел, който виждаше с ужас, че наближават завоя на Вией Одриет, зададе въпроса ясно. Желае ли той, или не, да нареди тая работа?

— О, не! — каза Рислер, оживен от геройско мъжество, което черпеше от близостта на фабриката и от мисълта, че излага на опасност щастието на семейството си. Делобел се смая. Той мислеше, че работата е в кърпа вързана и, съвсем развълнуван, с книжата си в ръка, гледаше с опулени очи своя събеседник.

— Не, — подзе Рислер, — … Не мога да направя това, за което ме молите… ето защо.

Бавно, с обикновената си неподвижност, добрякът обясни, че не бил богат. Макар съдружник в значителна фирма, той нямал свободни пари. Жорж и той вземали всеки месец известна сума от касата, после си делели печалбите по инвентаризацията, в края на годината. Обзавеждането му струвало скъпо — всичките му спестени пари. До инвентаризацията имало още четири месеца. От къде да вземе тридесет хиляди франка, които трябваше да даде за купуването на театъра? И после работата може да не сполучи.

— Това е невъзможно… Биби ще бъде там! — И като казваше това, клетият Биби се изпъчваше, но Рислер беше решен и всичките разсъждения на Биби се разбиваха все в същите отрицания: „По-късно, след две години, след три години, не казвам…“

Актьорът се бори дълго, защитавайки почвата крачка по крачка. Той предложи да измени сметката. Може да се нареди работата по-евтино.

— Все пак това ще бъде много скъпо за мене, — прекъсна го Рислер. — Моето име не принадлежи на мене. То съставя част от обща работа. Нямам правото да го обвързвам. Нали мога да изпадна в несъстоятелност! — Гласът му трепереше, когато изричаше думата несъстоятелност.

— Но щом всичко бъде на мое име, — казваше Делобел, който не беше суеверен. Той опита всичко, позова се на свещените интереси на изкуството, дойде дори до там, че заговори за актрисите, чиито предизвикателни погледи… Рислер прихна да се смее:

— Ах, вие, шегобиецо!… Какво ми разказвате… Забравяте, че и двамата сме женени, че сега е много късно и че жените ни трябва да ни чакат… Не се сърдите, нали? Разбирате, че това не е отказ… Ето какво: елате при мене след инвентаризацията. Ще поговорим пак… А, ето че чичо Ашил гаси вече лампите!… Аз се прибирам. Сбогом!

Когато актьорът се завърна у дома си, часът беше минал вече един след полунощ. Двете жени го чакаха, работейки, както винаги, но с някакво необикновено трескаво оживление. Големите ножици на мама Делобел, които й служеха да разрязва тела, потреперваха странно, а малките пръсти на Дезире, докато правеха някакъв накит, толкова бързо се движеха, че който ги гледаше, чувстваше, че му се завива свят. Дългите пера на колибрите, разположени на масата пред нея, като че блестяха по-силно, с по-ярък цвят от обикновено. Причината бе, че хубавата гостенка, наречена Надежда, ги бе посетила тая вечер. Тя бе направила голямото усилие да изкачи пет етажа по тъмната стълба и да полуотвори вратата на малкото жилище, за да хвърли вътре светъл поглед. Колкото и да са разочарованията ви в живота, тоя вълшебен блясък винаги заслепява.

— О, ако баща ти успее!…, — казваше от време на време мама Делобел, като че изразяваше на кратко цял свят от щастливи мисли, на които се отдаваше в мечтите си.

— Ще успее, мамо, бъди уверена в това. Господин Рислер е тъй добър, аз отговарям за него. Сидони също ни обича много, макар че след женитбата си като че пренебрегва малко приятелите си. Но трябва да държим сметка за положенията… Впрочем не ще забравя никога онова, което тя направи за мене.

И при спомена за онова, което Сидони бе направила за нея, куцото момиче се залови още по-трескаво за работата си. Наелектризираните й пръсти се раздвижиха с двойна бързина. Би казал човек, че тичаха подир нещо бегло и неуловимо, като щастието например, или любовта на човек, който не ви обича.

„Какво е направила за тебе?“, би трябвало да я попита майката, но онова, което казваше дъщеря й, съвсем не я занимаваше в тоя миг. Тя мислеше само за своя велик артист:

— Как мислиш, миличка?… Да имаше баща ти свой театър, да би могъл да започне да играе както преди! Ти не си спомняш, беше много малка тогава. Той имаше страшен успех, извикваха го много пъти на сцената. Една вечер, в Алансон, абонатите на театъра му поднесоха златен венец… Ах, колко бляскав беше той по онова време и колко весел, как обичаше живота! Които го виждат сега, не познават клетия ми мъж, до толкова нещастието го е променило. Но съм уверена, че е нужно само малко успех, за да стане пак млад и доволен… И после, нали директорите получават много пари! В Нант директорът имаше своя кола. Представи си, че имаме кола!… Не, но представи си само!… Това би било хубаво за тебе. Ти би могла да излизаш, да оставаш за малко креслото си. Баща ти би ни завел вън от града. Ти би видяла вода, дървета, което тъй силно желаеш!

— О, дървета!… — казваше тихо, треперейки, бледата малка затворничка.

В тоя миг голямата външна врата се затвори шумно и равните крачки на Делобел проечаха в преддверието. Настана мъчителен миг: никой не продумваше, нито дишаше. Двете жени не смееха дори да се погледнат и големите ножици на майката трепереха тъй силно, че режеха тела съвсем накриво.

Не ще и дума, че клетникът бе получил ужасен удар. Разбитите му надежди, унижението от отказа, присмехите на другарите, сметката в кафенето, дето закусваше на вяра през цялото време на своето директорство и която трябваше да плати сега, всичко това му се представяше в тишината и в нощния мрак на петте етажа, по които се изкачваше. Сърцето му бе съкрушено. Но актьорската му природа бе тъй силна, че при толкова искрената си скръб, той намери за нужно да си сложи подходяща трагична маска.

Едва влязъл, той се спря, обхвана със съдбовен поглед работилницата, отрупаната с работа маса, своята малка вечеря, която го чакаше, сложена в ъгъла, и двете малки неспокойни лица, вдигнали към него своите блестящи очи. Актьорът постоя една минута мълчалив, а знаете колко дълго е на сцената едноминутното мълчание; после той пристъпи три крачки, тръшна се върху един нисък стол до масата и каза с писклив глас:

— О, аз съм проклет!^[2]

Същевременно той удари тъй силно с пестник по масата, че птиците и мухите за модни накити изхвърчаха по четирите ъгъла на стаята. Жена му, изплашена, стана и се приближи боязливо до него, а Дезире се полуповдигна на креслото си, с изражение на нервна тревога, която сви цялото й лице.

Отпуснат на стола, с увиснали ръце, победен, с глава на гърдите, актьорът говореше на себе си. Прекъсван, безреден монолог, пронизан от драматични въздишки и хълцания, пълен със заплашвания срещу свирепите и себелюбиви буржоа, тия чудовища, които прояждат тялото и кръвта на артиста.

После той си припомни целия си театрален живот: първоначалните успехи, златния венец на абонатите в Алансон, женитбата му за тая „свята жена“; и той показа клетото същество, право до него, цяло облято в сълзи, с треперещи устни, клатейки глава при всяка дума на мъжа си.

Наистина, ако никой не познаваше знаменития Делобел, би могъл, след тоя дълъг монолог, да разкаже целия му живот подробно. Той припомняше пристигането си в Париж, своите несполуки и лишения… Уви, но не той търпеше тия лишения! За това бе достатъчно да се види неговото цъфтящо, пълно лица, редом с тия две слаби и изопнати женски лица. Но актьорът не се вглеждаше тъй отблизо и продължаваше да се опива от своите декламации.

— О, след като толкова съм се борил!… — казваше той. — Десет години, петнадесет години, откак се боря, поддържан от тия предани същества, хранен от тях.

— Тате, тате, млъкни… — умоляваше Дезире със сключени ръце.

— Да, да, хранен от тях и, казвам това без срам… Защото за светото изкуство приемам всички тия жертви… Но сега чашата се препълни, това е прекалено. Аз се отказвам.

— О, друже мой, какво говориш? — извика мама Делобел, като се хвърли към него.

— Не, остави ме… Нямам вече сили. Те убиха артиста в мене. Свърши се… отказвам се от театъра.

Да бяхте видели тогава, как тия две жени го прегръщаха, молеха го да се бори още, как му доказваха, че той няма право да се отказва, не бихте могли да удържите сълзите си. Но Делобел устояваше. Най-после той се предаде, обеща да се държи още известно време, щом те искаха това; но за това бяха необходими още настойчиви молби и милувки.

Четвърт час по-късно великият артист, изтощен от своя монолог, облекчен от излиянието на своето отчаяние, седеше на края на масата и вечеряше с голяма охота, чувствайки след всичко това само лека умора, като актьор, който е играл вечерта много дълга и драматична роля.

В такива случаи актьорът, който е развълнувал цялата зала и е плакал с истински сълзи на сцената, не мисли вече за това, щом излезе навън. Той остава вълнението си в своята ложа, заедно с костюма и перуките си, докато зрителите, по-простодушни и по-впечатлителни, се завръщат у дома си със зачервени очи и свито сърце и свръхвъзбудените им нерви ги държат будни още дълго време.

Малката Дезире и мама Делобел не спаха много в тая нощ!