Богомил Райнов
Голямата скука (6)

ШЕСТА ГЛАВА

Не ми е никак до научни занимания, но няма как. Прочее и следният ден започва с малка операция за легализиране. Отново надниквам в старинния храм на Кралската библиотека и дори заемам за домашен прочит книгата „Мит и информация“ от някой си Уйлям Т. Сеймур. След което се измъквам по вече познатия път и се качвам в първото срещнато такси.

Додето летя към центъра, разлиствам бегло труда на Уйлям Т. Сеймур, колкото да се убедя, че в книгата са залегнали познатите ми вече идеи, само че изразени в строго научен стил, чиято сухота с нищо не накърнява мизантропското им звучене.

Освобождавам колата на предварително набелязания мислено кръстопът и поемам бремето на банковите операции. Тази заран вятърът е по-силен отвсякога и в него вече се долавя хладният дъх на есента. За момента нямам нищо против това природно явление, тъй като ураганът ме блъска откъм гърба и само ускорява летенето ми от банка до банка.

Да описвам подробно визитите си из всички тия солидни учреждения би означавало да изреждам възможните вариации на вече познатите две фрази. Моята — разкриваща желанието ми да внеса нещо по сметката на господин Тодор — и тая на чиновника зад гишето — изразяваща недоумението, че търся някакъв си несъществуващ Тодор. Несъществуващ — съвършено вярно. И все пак…

Едничкото нещо, от което не мога да се оплача, е, че проверката върви твърде бързо… Прехвърлям се с такси в друг по-далечен квартал, а после — в трети. Списъкът на все още неизследваните заведения все повече намалява и заедно с това сянката на съмнение все повече се сгъстява в съзнанието ми. Може би вървя по дирите на един отдавна мъртъв човек. А може би човекът цъфти от здраве, но цъфти нейде много далеч от тоя ветровит град.

Влизам в една квартална банка, не знам вече коя поред и се озовавам в помещение, невдъхващо особен респект: вместо мраморни плочи — гол дъсчен под, почернял от подовото масло, а вместо бронзови полилеи — оплюти от мухите глобуси, мъждеещи в здрача на усойната зала. Изправям се пред гишето за влогове и произнасям обичайната си фраза. Чиновникът, без да става, издърпва от класьора кутия с фишове. Клиентелата на клона очевидно е тъй малобройна, че може спокойно да се разположи в една кутия.

Човекът изважда нов зелен картон, приближава го до очилата си, а после ме поглежда над тях и съобщава:

— Имаме Тодороф, а не Тодо̀р…

— На Риесгаде 22, нали?

— Не, на Ньоре Зьогаде 35 — отвръща чиновникът, като отново хвърля поглед към фиша.

— Значи, не е същият. Прощавайте — промърморвам.

И бързо излизам навън да търся такси.

Ньоре Зьогаде е нещо като улица-кей край изкуствените езера. Колата спира на посочения от мене адрес, сиреч десетина къщи пред желаното място. Когато обаче стигам пеша до номер 35, оказва се, че там вече ме очаква разочарованието под формата на огромна шестетажна сграда. Шест етажа по три или по четири апартамента на етаж — иди го търси в тоя лабиринт въпросния Тодороф с ф накрая.

Влизам в преддверието и оглеждам набързо надписите върху пощенските кутии, колкото да се уверя в това, което предварително ми е известно: фамилията „Тодороф“ липсва между тях. Вместо туй на стената е окачено малко обявление за апартамент под наем. В момента нямам никаква нужда от апартамент, ала обявлението все пак се оказва полезно, защото ненадейно чувам глас:

— Търсите ли някого?

Това е портиерът, подал глава от стаичката си. Той има навъсена физиономия и недоверчиви очи като всеки сериозен портиер. Но дори да би ми се усмихнал с лъчезарната усмивка на Лолобриджида, аз едва ли бих седнал да му разправям кого точно търся. Портиерите, както е известно, са полицейски хора, а тоя специално може би осведомява и някой друг институт.

— Разбрах, че имате свободен апартамент — обяснявам, без да придавам каквото и да било дружелюбие на тона си, защото тоя род говеда стават толкова по-подозрителни, колкото по-любезен се показваш с тях.

— Има един свободен апартамент — признава неохотно портиерът. — Но господин Мадсен си е прибрал ключа и не мога да ви отворя.

— Не бихте ли телефонирали на господин Мадсен?

— Защо не? Само че той се прибира късно следобед, пък и тогава…

— Мога да мина утре.

— Утре е неделя. Няма да ме намерите — отвръща с едва скрито злорадство портиерът.

И задоволил донейде инквизиторския си инстинкт, добавя:

— Минете идущата седмица.

* * *

Ако се намирам в Кралската библиотека и ако съм потънал в научна работа, би следвало да прекъсна заниманията си към един часа и да надникна в кабинета на Сеймур. Но понеже не се намирам в библиотеката и понеже още няма дванайсет, решавам да използувам ценното време, което ми остава до обяд, в занимания от съвсем друг род.

Заемам място в поредното такси и промърморвам някакъв адрес, обаче улицата се оказва непозната за шофьора. За жалост тя е съвсем непозната и за мене. Това е един от няколкото адреса, записани напосоки в паметта ми, додето съм се лутал из малките обявления на „Екстрабладет“. Все пак човекът зад кормилото подкарва колата, решил да приеме възможните опасности на едно пътуване в неизвестността.

След двукратни осведомителни разговори с полицаите по кръстопътищата и след още две анкети на случайни минувачи, шофьорът спира в глухата уличка на някакъв затънтен квартал. Освобождавам колата, въпреки риска да остана без средство за отстъпление, вмъквам се в неугледния вход, обозначен с цифрата 12, и поемам по тясната стълбичка.

Петнайсет минути по-късно аз отново съм на открито, сред този пълен с неизвестности свят и по-точно, сред това почти непознато предградие. Почти, но не съвсем, защото, додето съм се движел с таксито, съм успял да отбележа наум няколко ориентировъчни точки, и преди всичко, едно малко площадче с пет магазина, автобусна спирка и някакъв гараж, увенчан с огромна поръждавяла от датските дъждове табела:

„Коли под наем“ — това е идея, заслужаваща сериозно внимание в един град, където разстоянията са почти толкова неприятни, колкото и цените на такситата.

Запътвам се прочее към гаража, преминавам с решителна стъпка под триумфалната арка на ръждивата табела и се озовавам тутакси пред импозантна грамада от струпани една върху друга таратайки с изтърбушени каросерии. Нека се надяваме, че въпросните коли под наем не се подбират измежду тия мъртъвци.

Погледът ми прави лек завой вляво и спира на една площадка, разчистена сред останките на автомобилното гробище и украсена с две жълти бензинови помпи „Шел“. Малко встрани тъмнее фасадата на нещо средно между конюшня и склад за въглища. Двама души, ползувайки се от оскъдната топлина на обедното слънце, са се разположили на скамейката до бараката и обядват. Обедът, ако не броим няколкото резена салам, се състои главно от бира. Един наистина обилен обед, ако се съди по броя на бутилките „Тюборг“, складирани върху скамейката и под нея.

По-младият от двамата мъже, с бистри сини очи и рошави коси, направени сякаш от прясна слама, забелязва присъствието ми и промърморва нещо на матерния си език, вероятно в смисъл на: „Какво обичате?“ Разбрал, че съм чужденец, той повтаря въпроса си на завален английски и след като установява, че обичам коли под наем, довежда тая информация до знанието на по-възрастния, като отново минава на матерен език. По-възрастният кима и прави с десницата си щедър жест с онова добродушие, което е обичайна последица на обилния обед с колбаси и на прочутата датска бира. За мое облекчение жестът е насочен не към братската могила на таратайките, а към зеещата тъмна паст на конюшнята.

Прониквам предпазливо в помещението и установявам, доколкото полумракът ми позволява това, че в бараката наистина има няколко коли. Минута по-късно, прекъснали яденето си и тласкани от споменатото вече добродушие, пристигат и двамата гаражисти. Благоразположението на по-младия дори стига дотам, че той се решава да завърти електрическия ключ и резервите на автомобилния парк блясват под жълтата мъждива светлина в целия си ръст. Тия резерви възлизат общо на цифрата пет и не са особено различни по външност от събратята си, струпани в ръждивата грамада.

Додето обикалям и оглеждам нерешително петимата старейшини на автомобилното племе, по-възрастният гаражист промърморва нещо, което по-младият побързва да ми преведе:

— Шефът казва, че ако ви трябва кола за работа, най-добре е да вземете волвото.

След което по-възрастният повторно избъбря нещо и по-младият повторно ме осведомява:

— Шефът казва, че мерцедесът е по-представителен, но ако ви трябва кола за работа, най-добре е да вземете волвото.

Тук възрастният прави трета забележка, придружена с категоричен жест и адютантът със сламените коси акуратно превежда:

— Шефът казва: за волвото — пълна гаранция! Волвото шефът сам го е поправял. Кола с изключителни качества, казва.

Подир късо двоумение решавам да се спра на волвото, като не без известен свян се осмелявам да попитам, дали между многото качества на изключителната кола фигурира и качеството да се движи. На тоя въпрос адютантът с фуражната прическа отговаря смело, без дори да се справи с шефа си:

— Не върви, а лети! Ако ви трябва кола за работа, вземайте волвото!

Тая енергична реплика слага край на колебанията ми. Настанявам се в търбуха на автомобилния праотец, включвам контакта и за своя изненада потеглям. Правя два-три пробни тура из разчистеното сред тенекиите място, а сетне спирам до бензиновите помпи, излизам и упътван от младия гаражист, се насочвам към намиращата се в съседство кантора. Понеже кантората е с квадратура метър и нещо на два метра, вътре влизаме само аз и младият, докато шефът остава на скамейката, да се наслаждава на последните остатъци от лятна топлина и датска бира. Адютантът вписва в някакъв мухлясал тефтер паспортните ми и адресни данни и запитва:

— Срок?

— Една седмица.

— Двеста крони.

Цената съвсем не е прекомерна, но аз, като всеки уважаващ себе си клиент, намирам за необходимо да забележа:

— Не е ли много?

— Много? За волвото? — възклицава с примес от учудване и негодувание адютантът. После, обладан отново от пристъп на добродушие, добавя сговорчиво: — Ако я вземете за цял месец, цената ще бъде общо четиристотин.

Жестът е направо разорителен за предприятието, но все пак предпочитам за момента да го отклоня. Цял месец… Аз не знам какво ще стане с мене подир два дни, а тоя ми предлага кола за цял месец.

Приключвам ритуала на сделката, като вадя необходимата сума и слагам неизбежния подпис. После се прощавам с двамата автомобилни хирурзи, настанявам се във волвото и с оглушителен моторен трясък прелетявам под триумфалната арка на ръждивата табела:

Часът е един без четвърт, а преди да се прибера в хотела, трябва да свърша още нещо. Включвам на трета и натискам енергично газта. Волвото се движи наистина доста чевръсто за възрастта си и десетина минути по-късно аз вече се намирам в съседното предградие, зает с търсенето на някаква уличка, чието местоположение познавам само по картата.

Когато най-сетне наново се озовавам в центъра на града, вече е един и двайсет. Завивам вляво от Вестерброгаде и оставям волвото си на съхранение в един предварително избран гараж, намиращ се непосредствено зад булеварда. Не че ме е срам да се движа по главните улици с моя автомобилен патриарх, ала просто не желая да злоупотребявам с умореното сърце на стареца.

* * *

Бих могъл да се прибера в хотела пеша, още повече вятърът отново е попътен, сиреч бие право в гърба. Но нещо ми казва, че не е изключено моите американски познати да ме потърсят в хотела и че не бива да играя на внезапни изчезвания. Така че пак прибягвам до тоя разорителен транспорт — таксито.

Моите американски познати… Те са останали словом и цифром двама. Няма го многогласния шум на конгресните кулоари, на коктейлите и на пъстрото сборище у Тейлърови. Няма я Дороти. Няма го глухия Хигинс, нито запотения Бери. Светското оживление и сантименталните епизоди на първите дни неусетно са отшумели, за да отстъпят място на спокойствието и самотата. Като че някакъв невидим режисьор бе въвеждал в живота ми едно подир друго действуващите си лица и също тъй едно подир друго беше ги отстранявал веднага, след като се бяха проваляли в ролите си.

И ето че сега от цялата трупа сме останали само режисьорът и аз, ако не смятаме Грейс, която впрочем вчера вече не се яви при срещата ни. Изобщо всичко е стихнало и се е успокоило, обаче тая тишина съвсем не ми действува успокояващо, защото усещам в нея скритото напрежение на предстояща развръзка.

Някой би казал, че нещата дотук са се развили съвсем естествено и какво чудно, ако в един голям град тоя си заминава, а онзи остава. Прекалено естествено, бих добавил аз. Но когато нещата, макар и естествено, се развиват според една ясно различима логика и водят до една лесна за отгатване цел, това вече от само себе си поражда известни въпроси. Сеймур има уверен почерк и умее да съставя без правописни грешки невинните си на вид ходове, ала туй не пречи да прозирам техния скрит смисъл. И да констатирам, че губя темпо, макар и не по своя вина. Идеалното би било в тоя миг вече да съм стегнал куфара си, да съм заверил самолетния билет и дори да летя в обратна посока. А аз все още не съм установил точния адрес на Тодоров и все още не съм сигурен дали в оная шестетажна сграда някога изобщо е стъпвал някакъв Тодоров, или това е само един адрес, играещ ролята на капан за хора като мене.

Таксито спира пред стъклената врата на „Кодан“. Слизам, подавам една банкнота на шофьора и се запътвам към хотела, когато от насрещния тротоар се чува гласът на Грейс:

— Мистър Коев!

Секретарката е застанала пред плимута на Сеймур, а вътре до кормилото се е разположил невъзмутимо самият собственик.

— Вие, изглежда, днес сте избягали от училище, обаче няма начин да избягате от нас — промърморва Сеймур, като ми протяга ръка през прозорчето на колата.

— Не съм и мислил да бягам от училище — възразявам и за доказателство показвам томчето „Мит и информация“. — Вероятно просто сме се разминали.

— Вашето внимание не ми е съвсем неприятно — признава американецът, като хвърля бегъл поглед на томчето. — Не съм суетен, но все пак утешително е да знаеш, че поне един читател е прелистил книгата ти. Вижте, откакто е излязла от книговезницата, тя вероятно не е отваряна.

Книгата наистина изглежда недокосвана от човешки ръце и боя се, ще запази докрай тая си девствена външност.

— Приготвили сме ви една изненада — обявява с безцветния си глас Грейс, изправена от другата страна на колата. — Отиваме на плаж.

Изненадата е по-скоро другаде и аз още от първия миг съм я забелязал, макар да не давам вид, че съм зърнал нещо особено. Секретарката е облечена в много къса и много елегантна лятна рокля на сини и бели цветя, косите й са подредени в изискана фризура, обута е с обувки на висок ток, а най-важното — кристално-кокалената пеперуда на очилата е отлетяла от носа й. Към новите елементи на тоалета следва да се прибавят и някои стари, но новоразкрити неща: синьозелените очи, полуоголеният бюст и тия бедра, тъй стройни и хармонични, та имам чувството, че Грейс ги е взела отнякъде назаем.

Сядам на „мястото на мъртвеца“, което поради отсъствието на Дороти е свободно. Секретарката се настанява отзад.

— Идеята за плажа принадлежи изцяло на Грейс — уточнява Сеймур, сякаш се извинява.

Той запалва мотора и потегля с обичайната си рязкост, ала понеже, както казах, Дороти не е в колата, шофьорът благоволява да спазва разумна скорост.

— Ако желаете, бихме могли да обядваме и в параходчето — предлага след късо мълчание американецът. — Казват, че там готвели доста добре. И после, една малка разходка по море…

— А, не! Наситих се на морски разходки — възразява секретарката. — Искам да идем на плаж!

— Искате да ни покажете физиката си, скъпа! — пояснява с най-любезния си тон Сеймур.

И като се обръща тоя път към мене, продължава:

— Моята помощница почва да проявява една съвсем ненадейна суетност, Майкъл. Не знам само дали това е закъснялото влияние на нашата Дороти, или въздействието идва от ваша страна.

— Вие ме ласкаете, Уйлям. Доколкото ми е известно, мъжът, който ще успее да промени вкуса на една жена, още не се е родил.

— Няма ли да е прекалено нахално, ако ви помоля да си намерите друга тема за разговор? — обажда се Грейс.

Секретарката, както вече отдавна съм забелязал, съвсем не се държи със Сеймур като с шеф освен може би на служебни места от рода на симпозиума. И което е по-странно, шефът никак не се дразни от това.

— Тя се засяга… — произнася американецът сякаш на себе си. — Ето ти още една новост.

* * *

Доколкото разбирам от медицина, хората правят най-първо морски бани, а после отиват да обядват. Но часът минава два, а и моите спътници са от тия, дето вършат всичко наопаки. Тъй че ние най-напред добре се нахранваме в един малък ресторант и едва след туй отиваме на плажа.

Плажът на Бел Вю напомня индианско селище с белите си палатки, наричани тук „вигвами“, тъкмо заради своята индианска форма. Въпреки следобедния час и въпреки вятъра, който заплашително плющи в стените на палатките, ние тримата далеч не сме единствените индианци по тия места. Налягали на пясъка или по градинската ливада, сума граждани от двата пола се наслаждават на съботния ден, който идва само веднаж в седмицата, и на топлото слънце, което идва тук още по-рядко.

Сеймур наема три вигвама и аз се вмъквам в единия, за да опитам дали ще ми станат плувките, купени по пътя. Когато след сполучливата проба излизам навън, намирам на пясъка само Грейс, излегната върху синята си хавлия. Колкото и да е скарана с модата, тая жена явно разбира, че синьото й отива. Жените ги разбират тия неща и без журнали.

— Къде е Уйлям?

Секретарката кима към морето, дето американецът вече е успял да се потопи до рамене във водата. Той стои известно време така, обърнат насам, и разстоянието е твърде голямо, за да видя дали гледа специално към нас, или просто съзерцава бреговата панорама. После Сеймур ни дава гръб и със спокойните движения на опитен плувец се впуска в морето.

Погледът ми се премества от синята шир на водата към златистата ивица на пясъка и по-точно към оня сектор, дето се е излегнала Грейс. Ако два дни по-рано някой би ми казал, че това стройно и безупречно изваяно тяло принадлежи на Грейс, щях да му предложа да иде да се удави. Обаче грешка няма: грациозната хубавица, излегната върху синята хавлия е не друга, а мъжествената секретарка на Уйлям Т. Сеймур, автора на „Мит и информация“. Интересно дали този автор би се осмелил да твърди, че това, което лежи пред мене, също е мит.

Грейс улавя погледа ми, ала вместо да изпита стеснение от неговата изчерпателност, подхвърля прозаично:

— Седнете де, какво стърчите!

Тя ми предоставя част от хавлията и аз изпълнявам нареждането.

— Вие вчера не дойдохте на обеда. Наистина ли бяхте поканена? — питам, колкото да наруша мълчанието.

— Поканена бях, но по такъв начин, че да не дойда.

Признанието прозвучава неочаквано, може би тъкмо защото съвпада с предположението ми.

— Липсвах ли ви? — любопитствува от своя страна Грейс.

— Много.

— В смисъл че присъствието ми би ви спасило от един неприятен разговор?

Трябва да внимавам с тая жена. Както се изразява Сеймур, тя по един опасен начин почва да отгатва мислите ми.

— Вие надценявате моя практицизъм — опитвам се да възразя. — И подценявате себе си.

При последната фраза погледът ми отново се насочва неволно към хармоничните форми, намиращи се в съседство.

— Вие доста безцеремонно ме изучавате — забелязва жената безучастно.

— Интересът ми е чисто научен.

— Вашата наука, ако не се лъжа, е социологията, а не анатомията.

— Знаете, има социолози, които поддържат, че структурата на обществото напълно съответствува на структурата на човешкия организъм.

— Да, знам: органическата школа.

Тя ме поглежда със синьозелените си очи и запитва:

— Майкъл, вие наистина ли сте социолог?

— А какъв по дяволите искате да бъда? Вашият шеф не е ли социолог?

— Тъкмо това исках да знам: и вие ли сте социолог като него?

— Не, не съм като него. Аз съм от друга школа.

— Да, наистина: органическата школа… И тъй, значи, ви липсвах вчера?

— Много.

— Независимо от факта, че за вас любовта е непознат феномен?

— Любовта?… Оставете на спокойствие големите думи. Те са за литературата.

— А коя по-малка дума бихте употребили вие?

— Влечение… Симпатия… Може би дори приятелство… Откъде да знам? Не съм твърде силен в стилистиката.

— Симпатия… Приятелство… Нима за вас приятелството е нещо по-слабо от любовта?

— Зависи. Във всеки случай, по-различно е. Любовта е инфекциозна болест, злополука, нещо, което връхлита върху вас, нещо, за което вие нямате нито вина, нито заслуга. А приятелството е съзнателно поето отношение към другия…

— Рационална сделка между два индивида — формулира Грейс.

— Съвсем не. Там, където има сделка, няма приятелство. А там, където има приятелство, не може без чувства. Но осъзнати чувства, а не емоционално пиянство.

— Аха! Излиза, значи, че трябва да съм поласкана!

— Боя се, че малко избързвате.

— Вашата грубост почва поразително да наподобява тая на Сеймур. Тогава за какво приятелство ми говорите?

— В приятелството има степени, Грейс. А също и периоди на развитие…

— Вие ме нарекохте по име?

— Неприятно ли ви е?

— Напротив. Това показва, че напредваме в приятелството. В такъв случай кога ще се видим?

Свикнал съм този въпрос обикновено аз да го задавам, но очевидно времената се менят.

— Когато намерите малко време за мене.

— Цялото ми време е за вас — отвръща щедро жената. — Извънслужебното, разбира се. При мене няма степени и периоди на развитие.

— Мисля, че довечера по-късно ще е във всяко отношение по-удобно.

— Смятах ви за по-смел.

— Продължавайте да ме смятате. Обаче смелостта не изключва една-две капки предпазливост.

— Лекцията за приятелството приключи. Започваме с лекцията за предпазливостта…

— Не виждам Сеймур — промърморвам вместо отговор.

— Той сигурно е стигнал вече отвъд чертата на хоризонта.

— Понеже стана дума за смелост, изглежда, че вашият шеф е смел човек.

— О, това е смелостта на тия, които не държат особено на живота.

— Също като Дороти?

— Почти. Двамата са разновидности на една и съща неврастения.

— А вие?

— Аз съм трета разновидност… Но вие забравихте да уточните мястото и часа…

— Програмата в „Амбасадор“ започва в единайсет. Ако това място и тоя час ви подхождат…

Тя ненадейно се извръща към мене и запитва:

— Майкъл, кажете: боите ли се от Сеймур?

— Защо трябва да се боя?

— А аз се боя… Интересно… — произнася замислено Грейс.

— Смятате, че Уйлям подозира нещо?

— Да подозира? — тя вдига насмешливо вежди. — Той е от хората, които не подозират, а знаят, и то без да надничат през ключалката и без да задават въпроси.

— Е, и?…

— И — нищо. Сеймур е последният човек, който ще покаже, че се интересува от нещо, ако то наистина го интересува. И ако някой го дразни, бъдете уверен, че това не сте вие. Макар изобщо да не допускам, че е способен да се дразни от подобни работи.

— Бас давам, че говорите за мене!… — чува се над нас гласът на Сеймур. — Когато третият отсъствува, разговорът винаги протича на негов гръб.

Американецът се е появил съвсем внезапно между вигвамите като изникнал от земята. От тялото му още капе вода, а изразът на лицето му говори за най-добро настроение, доколкото такова нещо е възможно у хора като Сеймур.

— Познахте — усмихвам се. — Макар че дали разговорът беше за вас и дали — за нас, това е трудно да се определи.

— Да, да: взаимозависимостта на явленията в природата и в обществото. Тия работи вие марксистите най-добре ги разбирате.

Той се загръща в хавлията си и произнася с почти оптимистична интонация:

— А водата е чудесна… Опитайте я, Майкъл. Изобщо ползувайте се от малките наслади на живота, преди да сте влезли като пореден труп в студеното царство на Голямата скука.

* * *

Програмата в „Амбасадор“, като се изключат няколко изтъркани номера на еквилибристика и ориенталски танци, се изпълнява главно от посетителите. Ние с Грейс също даваме своя принос в това отношение, като маршируваме известно време на място в претъпкания дансинг. Секретарката, за разлика от Дороти, не влага сластна нега в танца, а се ограничава в сферата на сухия техницизъм. С две думи — безупречна и безчувствена като гимнастически уред.

Десетминутната маршировка е достатъчна, за да почувствуваме, че сме изпълнили дълга си и че можем да се върнем на местата си.

— Шампанското е изветряло — казва Грейс, като докосва устни до чашката. — Програмата също свърши. Не е ли време да плащаме?

Правя знак на келнера, зает на друга маса с тая тъй деликатна задача — отварянето на бутилка шампанско.

— Ще позволите ли аз да уредя сметката? — пита жената, като посяга към чантата си.

— При по-голямо въображение бихте могли да намерите и друг начин да ме засегнете — промърморвам.

— Нямам никакво желание да ви засягам. Но вашите средства са ограничени.

— Това съвсем не ме притеснява. Като ги изчерпя, ще се кача на влака — и толкова.

— Защото вие сте само един беден стипендиант, нали, Майкъл?

— Също както и вие сте само една бедна секретарка.

— Не съвсем бедна. Сеймур има доста отрицателни черти, обаче скъперничеството не фигурира между тях.

Уреждам сметката и ставаме.

— Къде ще вървим, в моя хотел или във вашия? — пита деловито Грейс, докато лъкатушим край масите към изхода.

— Където вие предпочитате.

— Безразлично ми е — свива рамене жената. — Предполагам, че и двете стаи се подслушват.

— Предполагате или знаете?

— Това е почти едно и също. Аз рядко се лъжа в предположенията си, Майкъл.

Поемам от гардероба лекото вечерно манто на Грейс, помагам й да го облече, а когато излизаме на улицата, отново запитвам:

— За какво мислите, че ще ни подслушват?

— Тоя въпрос го задайте на тези, дето са монтирали апаратурите — отвръща сухо жената.

После спира на тротоара и ми отправя един поглед, малко ненадеен в своята прямота:

— Вие съвсем посредствено я играете тази роля на наивник и съвсем погрешно смятате, че хората наоколо ви са наивници.

— Вас специално никога не съм подозирал в наивност — отвръщам.

— Вярно: вие ме смятате за измамница, която наивно си въобразява, че ще ви изиграе.

Тя тръгва отново по пустия осветен от неона тротоар. Право пред нас в тъмното небе се откроява като нарисувана блесналата под лъча на скрити прожектори островърха кула на Градския дом. Нейде далеч бръмчи разузнавателен самолет. Жената върви известно време мълчаливо, после отново заговорва:

— Знам, че и тоя път няма да ми повярвате, но просто ми е дотегнало да се движа в един свят, където всички те вземат за мошеник и всички те дебнат — и своите, и чуждите.

— Вярвам ви напълно. Само че тоя свят аз не съм го измислил.

— Кой го е измислил, не знам, обаче и вие сте част от него. Ето, чувайте!

Грейс ме улавя за ръката и повторно спира заслушана в усилващото се бръмчене на самолета.

— Чувате ли? Кръжат, дебнат се… Дебнат се и в небето, и по земята, и дори в леглата си… Целият им живот и смисълът на целия им живот е в това непрестанно дебнене…

— Играта не е чак толкова самоцелна — възразявам, като деликатно освобождавам ръката си. — Става дума за съдбата на човечеството.

— Да, да, знам: и всеки тръби, че именно той я брани. Само не мислите ли, че колкото повече се разгръщат спасителните операции, толкова повече нараства шансът това човечество да хвръкне във въздуха?

— Работата при Сеймур, изглежда, ви действува депримиращо — забелязвам. — Социологията, без да говорим за всичко останало, неизбежно ви тласка към тресавището на песимизма. Сменете професията, намерете си нещо по-спокойно.

— По-спокойните места са обикновено и по-зле платени — отвръща Грейс, като отново поема по пустия, осветен от неона тротоар. — А в последна сметка и не винаги са по-спокойни. Всъщност Уйлям ме измъкна точно от едно такова по-спокойно място и мисля, че би следвало да съм благодарна за тоя жест…

— …Но не сте.

— Така изглежда.

— Не се притеснявайте. Вината не е лично ваша, а родова. Човекът е неблагодарно животно.

— Сеймур ме откри в една къща за износ, дето бях второстепенна стенографка…

— Сеймур се е занимавал с износ? Износ на социология, разбира се.

— Той прояви интерес към мене, но аз го отрязах, понеже не знаех какво представлява, и може би тъкмо защото го отрязах, интересът му към мене нарасна и аз получих място с три пъти по-висока заплата, без да говорим за пътуванията и всичко останало.

Завиваме и продължаваме по малката улица, дето се намира хотелът на Грейс. Шумът на самолета отдавна е заглъхнал нейде далеч над морето и в глухотата на нощта отекват само бавните ни стъпки.

— Вие съвсем задоволително сте си осигурили живота — произнасям с риск да наруша идиличната тишина. — Не разбирам: какво искате повече?

— Не разбирате? Способен сте да държите цели лекции за приятелството, а все пак не разбирате?

— Но нали приятелят е налице? Умен, смел, богат, и както установих днес, и с твърде добро телосложение…

— Прав сте — кима сякаш на себе си жената. — Вие наистина нищо не разбирате.

* * *

Кафе-сладкарницата е малка, обаче в нея се намира всичко, което ми е нужно за момента — машина за еспресо, богат асортимент от луксозни шоколадени бонбони и една стопанка в презряваща младост и с добродушно пълничко лице. Затова, след като съм инспектирал през витрините десетина подобни заведения, влизам именно тук.

В ранната неделна утрин аз съм единственият клиент на сладкарницата и вероятно още за дълго ще бъда единствен. Това ми дава възможност да изпия кафето си без бързане и едва след туй да хвърля бегъл поглед към рафтовете с пъстри бонбонери, обвити в панделки.

— Бих искал да пратя на един познат кутия хубави бонбони — казвам, като ставам и се приближавам до витрината.

— Днес е неделя, знаете… — отвръща колебливо жената зад тезгяха, на един английски, малко по-развален от моя.

— Вярно. Обаче тъкмо днес му е рожденият ден.

Стопанката оставя за миг кърпата, с която бърше апарата за еспресо и извиква към съседното помещение:

— Ерик!

После обяснява:

— Ще пратя малкия. Какви бонбони искате?

— Нещо наистина хубаво.

Обстоятелството, че искам нещо наистина хубаво, прави жената още по-сговорчива. Тя сваля от рафта три-четири големи кутии и започва да ме запознава с качествата на съответните шоколадени лакомства. Точно в тоя момент в сладкарницата се втурва „малкият“. Това е дванайсетгодишен хлапак с енергично вирнат нос и предприемчив вид. Избирам една скъпа бонбонера и съобщавам на стажанта-куриер най-необходимите данни:

— Господин Тодороф, Ньоре Зьогаде 35. Не знам точния етаж, защото отскоро се е преместил на тоя адрес, но смятам, че ще намерите апартамента.

— Ще го намеря, господине, не се безпокойте — отвръща стажантът-куриер с една самоувереност, която може само да ме радва.

* * *

Както гласи поговорката „ден без среща със Сеймур е изгубен ден“. Но напоследък в моя календар подобни изгубени дни не са предвидени. Дори в неделята, която според християнските обичаи е определена за почивка, Уйлям се е постарал да ме обремени с покана за следобедно гостуване.

С цел да си отмъстя за тая му любезност, а също и за да се измъкна възможно по-рано, позвънявам на вратата му още в два часа. Обаче надеждата ми да наруша следобедната почивка на американеца не се оправдава. Непознат прислужник ми отваря и ме изпровожда до някаква старинна трапезария, чието съществуване в тоя обширен и мъртъв апартамент изобщо не съм подозирал. Грейс и Сеймур са още на масата, а кафето току-що е поднесено.

— А, идвате тъкмо навреме! — посреща ме радушно Уйлям.

И нарежда на прислужника:

— Питър, донесете още кафе, а също и коняк, ако обичате.

Настанявам се на масата, около която биха могли да се настанят още една дузина хора и тутакси се включвам в общото мълчание. Лично на мене мълчанието никога не ми досажда, особено ако имам пред очите си такива апетитни шедьоври като окачените в трапезарията холандски натюрморти: дивеч, грозде, праскови и полуобелени лимони, без да говорим за кристалите и кадифените завеси.

— Кулинарна живопис… Гастрономическа лирика… — избъбря Сеймур, като забелязва вниманието ми към натюрмортите.

— …Митове на алчния стомах — допълвам.

— Точно така. Понеже буржоата няма физическа възможност да тъпче непрестанно стомаха си, той храни неизтощимата си лакомия и визуално. Убитият заек и бифтекът се превръщат в естетически феномен.

Питър безшумно се появява със сребърен поднос и поставя пред мен каничка димящо кафе и бутилка енеси. С мрачното лице и мъртвия си поглед той е чудесно допълнение към околната обстановка.

Довършваме обреда на кафето в мълчание, всеки зает с мислите си или стремящ се да долови мислите на другите двама. Грейс и тоя път е в лъчезарен летен тоалет, но стойката и поведението й са съвсем канцеларски.

— Тая маса е тъй широка, че присъствуващите би трябвало да разговарят помежду си с телефон — забелязва Сеймур. — Да минем оттатък, а?

Прочее подир къса групова екскурзия от стая в стая, ние отново се озоваваме в помещението библиотека. Питър тутакси изниква изневиделица с подноса, оставя до бутилките на масичката кофичка лед и шише сода и се отдалечава. Грейс се готви да го последва, ала в тоя момент американецът взема подвързания том, хвърлен в едно кресло, и запитва секретарката:

— Тази книга откъде я извадихте?

— Аз я извадих — казвам.

Грейс излиза, додето Сеймур небрежно прелиства книгата.

— „Опасни връзки“… За мене ли я извадихте, или за Грейс? — усмихва се той и запраща тома на кушетката.

— Мисля, че тя се отнася за всички ни по малко, но най-много за мене.

— Значи, смятате, че това са опасни връзки? — подхвърля американецът, като прави многозначителен жест между себе си и мене.

— А вие как смятате?

— В такъв случай, какво чакате, за да ги прекъснете?

— Вие знаете много добре какво чакам, Уйлям: опасната фаза.

— Ясно. Вие се забавлявате да изследвате развитието на една опасна връзка до момента, в който тя наистина почне да става опасна. Обаче това е половинчато изследване, Майкъл. Нещата трябва да се довеждат докрай.

Сеймур поставя в чашата си лед, налива акуратно два пръста уиски, добавя малко сода, а сетне се отпуска в едно кресло и запалва цигара. Аз също сядам и паля цигара с най-непринуден вид, сякаш току-що чутите встъпителни думи не са нищо повече от празни приказки.

— Вижте, Майкъл — обажда се отново събеседникът ми, след като е забучил папиросата в ъгъла на устата си. — Ако има на тоя свят човек, от когото не следва да се боите, това съм аз.

Той ми отправя погледа на присвитите си очи и дори леко ги отваря, колкото да преценя съдържащата се в тях искреност.

— Аз съвсем не се боя от вас, Уйлям.

— Боите се. Може би не лично от мене, а от нещо, което смятате, че е свързано с мене. И понеже вече сме стигнали до темата „Опасни връзки“, нека оставим настрана еротичната литература и да преминем към разузнаването.

Не възразявам. И какво бих могъл да възразя, освен че темата се поставя на дневен ред малко прибързано, поне от гледна точка на собствените ми интереси. Сеймур дърпа конците не с оглед на моите интереси, а на своите.

— Аз знам кой сте вие, Майкъл — позволете все още да ви наричам така, а не с истинското ви име. Вие също вероятно вече се досещате кой съм. Не знам само дали сте разбрали, че с грижата за вас в началото бяха натоварени други хора. Хора на рутината, които щяха да провалят всичко по обичайния път на рутината, след като безполезно ви окалят пред вашите органи. Аз едва по-късно се намесих…

— А по какви причини си направихте този труд?

— Причините са две. Първата, както сам се досещате, е чисто служебна: сметнах, че вие представлявате нещо повече като човешки материал от мизерен обект за една кална провокация. Затуй реших, че не бива да оставям глупци като Хигинс и Бери да ви забъркат в кашите си.

Сеймур изважда за миг цигарата от устата си и отпива малко уиски.

— Колкото до втората причина… ще си позволя да призная, с риск да ми се изсмеете в лицето, че вие още отначало ми харесахте. И мисля, че не се излъгах: ние с вас отлично си допадаме и се разбираме, Майкъл.

— Така ли? Не помня нито един въпрос, по който да сме се разбрали.

— За да има единство, необходимо е да са налице противоположности. Това е ваш принцип, ако се не лъжа.

— Да. Макар че ние го формулираме другояче.

— Тогава считайте го за мой принцип. Ненавиждам хората, които се съгласяват с мене. Собствените ми мисли достатъчно са ми омръзнали, за да желая да ги чувам и от чуждите уста. И после, аз нямам нужда от човек с глава, подобна на моята, след като моята е вече налице. Напротив, нужен ми е човек с вашето мислене и с вашите знания.

Събеседникът ми набляга подчертано на последната дума, обаче аз не давам вид да съм забелязал натъртването.

— Вие знаете вече мнението ми за всички тия илюзии, наричани „патриотизъм“, „вярност“ или „морал“. Но понеже за вас самият те все още не са илюзии, трябва да ви напомня, че ако в човешката дейност съществува някакъв макар и нищожен смисъл, то е да се съхрани човечеството от катастрофата.

— Благородна задача… — съгласявам се.

— Аз служа тъкмо на тази задача, макар и да се въздържам да я величая като вас. За жалост в момента вие знаете много повече за нашия свят, отколкото ние — за вашия. А това води до нарушаване на равновесието, значи, свързано е с много опасности. Само взаимната информираност елиминира риска от изненадата, сиреч от катастрофата.

— Аз пък мислех, че ЦРУ знае всичко.

— Вие едва ли мислите тъй, но лошото е, че някои хора в самото ЦРУ го мислят. Опасна илюзия. Не искам да кажа, че ни липсват ценни сведения, обаче много от тях са вече твърде остарели. А крайно рисковано е, съгласете се, да се започват нови действия въз основа на стари сведения.

— Ще пораздрусате малко хората си — избъбрям успокоително. — Ще ги инструктирате и ще ги пратите на лов за прясна информация.

— Лошото е, че ловният сезон тъкмо сега е по-неблагоприятен отвсякога. Някои наши шефове заедно с някои наши приятели, като тези от Бон, извършиха трудно поправима глупост с тия чехословашки събития. Отличен пример за вредата от прекаления оптимизъм. Прекален оптимизъм и прекалена припряност, форсиране нормалния ход на разрушителните процеси, и ето го резултата: противникът е преждевременно алармиран, принуден да предприеме контраакция и доведен до една мобилизация на силите и до една повишена бдителност, при която тоя лов за сведения, за който говорите, е равносилен на серия от провали.

— В такъв случай, ще чакате. Нали вие и без туй предричате, че нашият строй естествено ще загине от вътрешната си ерозия. Обуржоазяване на мисленето, конвергенция с капитализма, ускоряване на центробежните процеси, „национализмът — последен стадий на социализма“ и какво беше още там…

— Вашата ирония сама отговаря на собствената ви забележка — произнася търпеливо Сеймур. — Пропагандата си е пропаганда, обаче работата не търпи отлагане. Ако разложителният процес не се поддържа, той ще бъде ликвидиран или просто ще замре. Изобщо чакането в подобни моменти е увертюра към самоубийство. Верният път е някъде по средата между припряността и бездействието: енергично, но внимателно опипване на новите условия и преустройство на активността съобразно тия условия.

— Може би сте прав. На добър час!

Американецът изважда угарката от устата си и акуратно я смачква в тежкия бронзов пепелник. После бегло ме поглежда с присвитите си очи и промърморва:

— Не бързайте да се поставяте в пасивната поза на изпращач. Аз се надявам, че по този добре избран път ние двамата с вас ще можем да тръгнем като верни спътници.

Умореното лице на Сеймур изразява спокойствие и дружеска прямота, сякаш не съществува никакъв риск да отхвърля току-що направеното предложение. Ето го, значи, и дългоочаквания финал, който в представите на събеседника ми е само скромна прелюдия към един нов период в нашата обща биография.

— Боя се, Уйлям, че вие искате да получите от мене нещо, което аз всъщност не притежавам.

— Не се правете на сиромах. Както вече ви казах, вашата биография ни е известна. В института, дето работите, вие съвсем не сте стажант, а професор, пардон, полковник.

— Дори и да е тъй, това нищо не значи. И професорът, както ви е известно, е професор само за тясната област, която изследва. Какво да се прави, такова е времето: енциклопедистите вече не са на мода.

— Не се тревожете, Майкъл. Ние не мислим да ви пребъркваме джобовете до дъно. Ще се задоволим и с най-невинните сведения…

— Не ме разплаквайте от умиление със скромността си — прекъсвам го. — Ако наистина ме смятате за професор, би следвало да разбирате, че подобни ученически номера няма да ви свършат работа.

— Вашата мнителност в случая е съвсем естествена, но и напълно неоправдана — свива рамене американецът. — Както и да ви възразя в момента, вие ще сметнете, че пускам в ход обичайните примамки. Обаче аз не ви мамя, приятелю, разберете, че не ви мамя! Аз не съм нито Хигинс, нито Бери и ако още не сте оценили нивото на моя стил, толкова по-зле за вас.

— А в името на какво трябва да ви служа за справочник?

— В името на тая задача, която сам нарекохте „благородна“ — задачата да оцелеем. И в името на вашия собствен интерес, простете, че използувам тази груба дума. Вие не сте играч на дребно, Майкъл, Вече установих това. И не сте глупакът, за които ви бяха взели ония двамата. Няма нито да ви подкупвам на дребно, нито да ви сервирам щедри обещания без покритие, макар че известни наши органи понякога наистина вършат подобни недостойни шмекерии. Но аз никога не допускам дребни мошеничества в практиката си, а още по-малко бих си позволил да ги допусна спрямо вас. И макар да ненавиждам банковите термини още от времето на вуйчовата си опека, трябва да ви кажа, че всичко ще бъде уредено като добре гарантирана сделка. Ще почнем не от обещанията, а от заплащането в брой. Ще получите още сега в аванс възнаграждението си за пет години, или кръгло 300 хиляди долара. Следователно, дори да решите някой ден да ни напуснете, вие ще бъдете осигурен доживот само от лихвите с един скромен приход, който може да не е фантастичен, обаче ще ви е достатъчен, за да прекарате човешки.

Готвя се да възразя, ала Сеймур вдига ръка:

— Чакайте, това не е всичко. Вие ще се ползувате плюс това от известна сума „безотчетни“ и по тоя начин ще бъдете освободен от необходимостта да накърнявате банковия си капитал. Ще разполагате със специален паспорт, притежаващ силата да направи от един емигрант независим и почитан гражданин. И най-важното, което всъщност ще реши всички ваши проблеми — и материалните, и моралните: ще работите с мене и ще имате при всички случаи и всякакви обстоятелства пълната ми подкрепа.

— Сделката е чудесна — кимам. — Но тя е чудесна за вас, не за мене. Вие искате да ми одерете кожата, като вместо нея ми предлагате една луксозна шуба. Съгласен съм, че моята кожа има съвсем мизерен вид в сравнение с вашата скъпа шуба, обаче разберете, че аз съм свикнал да живея в кожата си, че не мога да изляза вън от нея, че всеки опит да се измъкна вън от нея е за мене равносилен на смърт.

— Думи, думи, думи! — въздъхва Сеймур. — Никой няма намерение да ви дере. Ние ви предлагаме не смърт, а живот и развитие.

— Измяната на едно убеждение винаги се представя като развитие на убежденията. Удобна теза, която осигурява на предателя илюзията, че не е изменил, а е поумнял.

— Защо „предател“? Кажете по-точно „свободен човек“.

— Вашият „свободен човек“ е просто дезертьор от обществото. Дезертьор най-първо от онова общество, наричано „родно“, а после и от цялото човешко общество. Когато един влак поиска да се освободи от релсите на нормалния маршрут, той дерайлира. Каква нужда имате вие от някакво същество, дерайлирало извън човешки нормалното? За какво ви е притрябвало то, Сеймур, кажете!

— За какво бих го използувал аз лично, това е частен въпрос — махва с ръка американецът. — Но ако в тоя калпав свят има все пак някаква разумна кауза, това е, както вече ви казах, каузата да оцелеем. Не защото ще съградим някакъв по-съвършен свят, а защото ще спестим на себе си и на себеподобните една чудовищна порция от излишни ужаси и страдания. Животът може да е безсмислен, а смъртта — неизбежна, обаче все пак по-добре е да живееш, отколкото да си мъртъв, и по-хубаво е да умреш спокойно на леглото си с илюзията, че оставяш нещо подире си, отколкото да бъдеш възпламенен в смъртоносния вихър на атомната експлозия, вещаеща не само твоята смърт, а и смъртта на всичко човешко. Само че тая кауза, каузата да оцелеем, трябва да бъде обслужвана от свободни същества, Майкъл! От хора, които не робуват на национални пристрастия и вражди, на доктрини и наивни илюзии, а са убедени агенти на съвместното съществуване, агенти на здравия смисъл, доколкото изобщо можем да говорим за здрав смисъл в този абсурден свят.

Той млъква, леко задъхан от дългия си ораторски период и наново ме поглежда с присвити очи, сякаш да провери как понасям това състезание на издръжливост.

— „Свободният човек“, проповядван от вас, не може да бъде верен на никаква кауза, включително и на вашата собствена — възразявам, като подтискам отегчението си.

— Тъй ли? А защо?

— Защото свободният човек, както вие го разбирате, не може да се чувствува обвързан към каквото и да било. Ако той е свободен дори от кръвната връзка с родината си и е станал предател на родината си, той с още по-голяма лекота ще стане предател и на всяка друга позиция, към която бихте го прикрепили.

— Значи, по ваше мнение, аз като свободен човек имам изцяло манталитета на предател? — усмихва се Сеймур.

— Не съм и помислял подобно нещо.

— В такъв случай вие си противоречите или просто извъртате, за да не ме обидите.

— Съвсем не. Вие наистина нямате манталитет на предател. Обаче то е само защото далеч не сте тъй свободен, както желаете да се представите.

Американецът вдига леко вежди и ме поглежда въпросително:

— Искате да кажете, че получавам отнякъде заплата?

— Не искам да кажа това. Допускам дори, че заплатата, която получавате, съвсем не ви е необходима. Но вие няма да ме убедите, Уйлям, че сте разкъсали връзките с родината си или по-точно с класата си. Вие апелирате към хората да се откажат от своята родина, не за да станат свободни, а за да минат на служба при вашата.

Сеймур навежда очи, сякаш размисля над думите ми, сетне поклаща глава:

— Лъжете се, Майкъл. Нищо с никого не ме свързва.

— В такъв случай какво бихте казали, ако аз от името на моята страна ви отправя същото това предложение, което вие отправяте на мене?

Сеймур наново се усмихва:

— Вие формулирате въпроса си тъй, че ме заставяте в интерес на тезата си да кажа „ще приема“. Е, добре, за да разберете, че съм напълно искрен, аз ще отговоря отрицателно. Точно така: не бих се съгласил. Обаче моят отказ ще бъде без всяка връзка с каквито и да било морални, патриотични или класови съображения. Ако аз не желая да се свързвам с вашия свят, то не е от любов към моя, а от ненавист към вашия. Впрочем „ненавист“ е силно казано, аз не съм по силните чувства. Наречете го неприязън или просто антипатия. Във всеки случай моят свят, върху който с удоволствие бих плюл, е поне прям и откровен в грозотата си, докато вашият носи коварно-примамливи илюзии за всеобщо щастие. Едно общество, в плен на илюзиите си, е по-опасно от обществото на откровения цинизъм, което не крие грозотата си просто защото няма как да я скрие. Едно общество, което вярва, е готово да воюва за това, в което вярва. Следователно то е агресивно. Следователно то е опасно. А моето общество не вярва в нищо. Не вярва вече. Което значи, че вече не е опасно.

— В думите ви има логика, но няма истина, Уйлям. Катастрофата, с която ме плашите, е катастрофа на вашия свят, не на моя. И вашият път не може да бъде моят.

— О, пътят на всички ни тук е един и същ — отвръща с бледата си усмивка Сеймур. — Всички крачим натам, дето като родни братя ще лежат един до друг с оглозгани черепи умният и глупакът, предателят и героят, в тишината и безвремието на Голямата скука.

— Не знам как е у вас, обаче у нас предателите никога не ги погребват до героите.

— Не вземайте думите ми буквално. При всички случаи и едните, и другите ще бъдат на едно място — в утробата на майката земя.

— Само че мъртвият остава — не само в земята, а и в спомена на хората…

— Не ви смятах за суетен — забелязва той, като ме поглежда, сякаш проверява оценката си. — Не, вие наистина не сте суетен, а само търсите аргументи, за да подпирате предразсъдъците си. А що се отнася до спомена или, ако щете, до славата, такива като вас и мене, след като цял живот са работили анонимно, могат да бъдат сигурни в анонимността си и след смъртта. Вашият Зорге е едно от редките изключения, които само потвърждават правилото…

— Оставете славата и анонимността. Човек има близки, има приятели, има деца…

— Вие нямате деца. Аз — също. Пък и да имате, какво ви интересуват децата, приятелите, изобщо другите хора? Те никога не са били част от вас, те именно затуй не умират заедно с вас, защото не са живели с вас и у вас, а са били само случайни спътници за случаен откъс от време. И после техният час също ще дойде, и за тях също ще бъде възстановено статуквото, искам да кажа безначалието и безкрайността на смъртта.

— Преди да дойде смъртта, има живот…

— Само като преходна форма на смъртта. Животът е необходим на природата, доколкото без него не би било възможно умирането. Един постоянен процес на умиране, един процес на гниене, това е то животът, преди да се възстанови властта на Голямата скука.

— Вие сте смел човек, Уйлям, а постоянно говорите за смъртта. Смелите хора не се тровят толкова с неизбежното. Освен ако смятате, че самият аз съм малодушен, и искате да ме сплашите…

— Искам да ви вразумя! Да ви напомня, че се намирате в малкото междучасие между два периода на небитието и че ваше право е, Майкъл, да използувате това междучасие за свое лично удоволствие.

— Съжалявам. Наистина съжалявам, че напразно загубихте с мене толкова много време. Но вие сте голям шеф и не вярвам никой да си позволи да ви направи бележка за неуспеха…

— Добре, Майкъл — въздъхва отново американецът, сякаш нечул последната ми фраза. — Понеже сте тъй чувствителен към темата на предателството, ще ви предложа един последен и наистина великодушен вариант: запазете за себе си сведенията, които носите в главата си. Запазете ги всичките, до най-последната дреболия. Не ни разкривайте никакви факти. Фактите ние ще ви ги даваме и едничкото, което ще очакваме от вас, ще бъде вашето мнение, вашия съвет. Вие ще станете наш консултант в съответната материя, наш доверен човек. Тъй доверен, че няма да се поколебаем да ви запознаем със секрети, до които твърде малко хора имат достъп…

И той ми отправя един от тъжните си спокойни погледи, очаквайки отговора ми.

Ето ни до кулминацията на изкушението, до връхната точка на вербовката. Сеймур вече ме тласка към предателство с тържествената гаранция, че няма да иска от мене никакво предателство. И додето протяга едната ръка, за да получи от мене съгласие за престъплението, той ми предлага с другата ключа за спасение: той ме уверява, че ще се добера до важни секрети, че следователно ще мога да разполагам с ценен материал, който при случай да връча на предишните си шефове и по тоя начин да получа прошка за предателството, нещо повече, да покажа, че съм прибягнал до предателство от вярност към родината, че съм симулирал предателство, докато всъщност съм извършвал подвиг, докопвайки се до секретите на врага.

Сеймур запалва цигара и се отпуска в креслото си, като очаква спокойно мисълта ми да извърви този път на логични съображения. За да не го разочаровам, аз мълча известно време и едва подир туй произнасям думите, които бих могъл да произнеса и веднага:

— Вашият последен вариант наистина поставя нещата в нова светлина. За жалост обещанията, които днес ми давате на висок глас, утре могат съвсем тихомълком да бъдат нарушени…

И понеже американецът се готви да възрази, пояснявам:

— Не става дума за вас, Уйлям. На вас лично бих могъл да се доверя, доколкото доверието изобщо съществува в нашата професия. Обаче има високостоящи инстанции…

— Аз не бих се заел с една подобна работа без предварителното съгласие на високостоящите инстанции — възразява Сеймур. — И не е в привичките ми да поемам обещания, които не съм в състояние да изпълня.

— Дано да е тъй. Във всеки случай вие разбирате, че отговорът, който очаквате от мене, е от решаващо значение за цялата ми по-нататъшна съдба. Подобен отговор изисква време за размисъл.

— О, разбира се — кима събеседникът ми. — Не се смятайте задължен да отговаряте веднага. Разполагайте свободно с времето си, обаче именно за размисъл, а не за протакане.

— Вие сам знаете, че щом подобен въпрос е веднаж поставен, решението не може да се отлага до безкрайност.

— Знам, разбира се — кима отново Сеймур. — Но особено ми е приятно, че и вие знаете това. Колкото от една страна е изгодно, толкова от друга страна е досадно да седнеш да играеш с човек, който дори не владее правилата на играта.

И като протяга ръка към бутилката, американецът запитва:

— Ще пием ли още по чаша?