Богомил Райнов
Голямата скука (3)

ТРЕТА ГЛАВА

До ушите ми достига сух изстрел на автомат. После — два изстрела, един след друг, а после — още два.

„Значи, ония горе не са обезвредени — сещам се изведнаж. — А аз си мислех, че всичко отдавна е приключило.“

„Ония горе“ са залегнали в малка скалиста падинка на самия връх на хълма и аз знам добре това, защото всяка педя наоколо в тая пустинна местност ми е позната. Техните изстрели са редки, но бият тъкмо в горичката от ниски акации, дето ние сме се спотаили. Всъщност това не е никаква горичка, а жалка китка от посърнала зеленина сред сипеите, един мизерен остатък от някогашен опит да се укрепят ронещите се склонове на хълма. И ние тримата лежим под това ненадеждно и почти въображаемо прикритие от бодливи вейки и рядка листовина, додето ония горе се упражняват в стрелба върху главите ни.

Фактически те са обградени, защото вторият възможен излаз от другата страна на тая камениста чука е заварден от още трима наши. Но злодеят е готов на най-лудешки рискове тъкмо когато е обграден, и не е никак чудно ония горе да прострелват горичката, за да подготвят предстоящото си измъкване.

— Трябва да се прибяга до онзи камък и да им се хвърлят едно-две яйца в гнездото — обажда се Любо Ангелов, известен повече под прозвището „Любо Гявола“.

Любо говори в неопределено лице, ала думите му се отнасят до мене, тъй като той самият е ранен в крака, а Стефан е тъй зле ударен, че не може да се вдигне и едва ли някога ще се вдигне, и ние го лъжем само за кураж, че куршумът е попаднал в плешката, а всъщност раната е малко по-долу от плешката, съвсем малко по-долу, колкото е необходимо, за да те свършат.

— Трябва да се прибяга до онзи камък… — повтаря Любо.

Любо има предвид точно онзи камък не защото камъкът може да се използува като прикритие, а защото едва оттам е възможно бомбата да се запрати в гнездото на ония. Що се отнася до прикритията, те изобщо отсъствуват от пейзажа. Скалистият гръб на хълма възлиза нагоре пустинен и страшен, пепелявосив под безцветното нажежено небе. Трябва да притичаш по тоя зловещ склон, над който свистят куршумите, и да останеш жив. Трябва да минеш през тая територия на смъртта и да оцелееш. А ако паднеш… е, какво пък, няма да бъдеш първият, който е паднал… важното е да не паднеш, преди да си хвърлил бомбата.

Гърмежите отново заехтяват, редки и откъслечни, понеже ония горе навярно пестят мунициите си. Опитвам се да стана на крака, но краката ми тежат, сякаш са пълни с олово, и аз знам отлично, че това е оловото на страха. „Хайде, Емиле, твоят ред е, момчето ми“ — казвам си, както винаги в такива случаи, за да си внуша, че това, което ми предстои, не е нищо повече от поредния малък изпит. Вдигам се с отчаяно напрежение на волята. И се събуждам.

Зловещата канонада в предутринния ми сън очевидно идва от отвореното крило на прозореца, блъскано от вятъра. В тоя град конгресът на ветровете за разлика от симпозиума на социолозите е целогодишен. Тук духа от всички страни и през всяко време на денонощието, така че ако разнопосочната вихрушка случайно спре за миг, датчаните вероятно ще изпитат пред това затишие същата тревога, която другите хора изпитват пред урагана.

Закрепям крилото на прозореца с предвидената за целта кука и се изправям да подишам хладния утринен въздух, преди бензиновите пари в него да са нараснали до обичайния процент. Това ми припомня едно вече отдавнашно решение да започвам всеки нов ден с малък гимнастически сеанс.

„Решението е наистина чудесно — мърморя си, като протягам за опит едната ръка водоравно напред. — Наистина героично решение. Но човек не може да запълва целия си живот само с героични дела.“

Ръката ми бавно се отпуска и улавя телефонната слушалка. Поръчвам да ми донесат закуската горе в стаята и се отправям към банята, за да отметна от дневния си план тая неизбежна работа — бръсненето. Всъщност бръсненето е досадно само когато няма за какво друго да мислиш, особено по време на продължителното сапунисване. А в момента имам да мисля за много неща и главно за предстоящето. Що се отнася до миналото — не отдавна миналото, а снощното, — то е вече съответно премислено и класирано по досиета.

Но понеже мозъкът ми не е електронна машина, той за известно време се отплесва тъкмо по отдавна миналото, макар вече да съм подал съответната нова задача. И аз все още виждам тоя гол скалист хълм, напечен от обедната жега, пуст и отчетлив в мъртвата си пустош, а после смътен и безфокусен, защото вече бягам превит надве по него, там, към каменистото било, дето са се свили „ония“. И струва ми се да чувам сухото тънко свирене на куршумите и да усещам опарването в рамото, и трябва да мине време, додето се сетя — „удариха ме“, — и трябва да мине време, додето си кажа — „добре, че е в лявото рамо“, — и трябва да мине още много време от тоя безкраен миг, през който времето е спряло, додето достигна онзи камък и запратя едно подир друго трите стоманени яйца. А после минутите отново почват да текат по обичая си, но всичко е все още смътно и безфокусно в заврялата ми от зноя и умората глава — джипката, пристигнала от граничната застава, пренасянето на Стефан, спокойното лице на Любо, спокойно и бледо като лице на мъртвец. Стефан издъхна още в джипката. Любо оцеля и само малко накуцваше и така накуцвайки, успя да стигне до моста на Венеция, дето го довършиха. А аз още съм жив. Все още.

И често го виждам в кошмара си този гол скалист хълм, и понякога до върха остават само няколко метра, а понякога билото изглежда съвсем далечно, непостижимо далечно, и каменистият склон възлиза нагоре пустинен и страшен под безцветното нажежено небе, а изстрелите зловещо ечат в мъртвилото и зноя. „Хайде, Емиле, твоят ред е, момчето ми!“

Един кошмар, който ме кара да усещам събуждането като възкресение и да приемам новия ден като примамливо обещание, дори тоя ден да ми обещава само неприятности. „Имал съм и по-тежки мигове. Рискове на професията, нищо повече.“

При това рисковете на професията, поне за момента, нямат формата на изстрели. Всичко е мирно и тихо, говорим си за социология и наоколо се простира не пустинният каменист граничен участък, а зелената датска ливада. Важното е само да знаеш къде свършва ливадата и откъде почва тресавището.

Всеки си блъска ангелите по свой начин. Моят специално наподобява привичката на ония скъперници, които по два пъти броят парите независимо дали ги дават, или ги получават. С тая разлика все пак, че при мене проверката се извършва не два, а три пъти и че се касае не за проверка на пари, а на факти. Проверка преди действието, по време на действието и подир действието.

Всяко едно от тия три занимания си има незаменимите предимства, но и неизбежните слабости. Анализът преди действието е твърде важен, защото те подготвя за предстоящето, обаче не може да бъде точен, тъй като боравиш с неща, които още не са станали и кой знае дали ще станат тъкмо тъй, както си ги представяш. Анализът през време на действието е крайно необходим, за да се предпазиш от грешна стъпка, ала не е достатъчно изчерпателен, тъй като по липса на време се извършва почти светкавично. Анализът след действието, напротив, може да бъде подробен и толкова задълбочен, колкото ти стига акълът, само че не е в състояние да осуети нищо от това, което вече е станало. Изобщо всеки един от тия три начина да се броят парите, тоест фактите, е по своему несъвършен. Затова пък обединени и трите в една постоянна привичка, те ми вършат доста работа.

Приключил с бръсненето, подлагам глава под обилната топла струя на крана и както стоя така, ослепен от сапуна и водата, чувам, че оттатък в стаята се отваря и затваря врата. Моментът е крайно благоприятен, за да ми опрат един пистолет в гърба и да изръмжат: „Предавай сведенията, куче!“ — додето аз агонизирам от смъденето на сапуна в очите. За щастие или нещастие сведенията тоя път са не у мене, а у други хора. Това ми дава възможност да мина спокойно и през ободрителната процедура на студения душ, да се избърша акуратно с хавлията и едва тогава да надзърна, за да видя какво става оттатък.

Не става нищо, освен дето на масичката до прозореца е сервиран подносът със закуската. Но една закуска с каничка димящо кафе в тоя ранен час е съвсем достатъчна и задоволителна като събитие. Сядам прочее в креслото и се заемам с тоя следващ етап от битовата подготовка за новия ден.

Два основни факта се открояват засега на хоризонта. Първият датира от пристигането ми в тоя град: аз съм следен. От кого и защо, това все още не е точно установено въпреки наличието на съответни хипотези. Вторият факт: аз съм обкръжен. Обкръжен с внимание, би добавил някой. Съгласно. Само че на този свят вниманието никога не се раздава гратис. Хигинс, Бери и Дороти биха могли да си намерят достатъчно забавни събеседници на тоя многолюден конгрес. Вместо туй те и тримата са се лепнали за един незначителен и безинтересен българин, играят с него на въпроси и отговори, развеждат го по заведенията и дори му обещават финансова помощ, разбира се, със строго научна цел. Този втори факт също се нуждае от добавъчно проучване, ала още отсега води до известни изводи.

Например снощният гуляй. Това бе една съвсем банална веселба, богата с приказки и бедна откъм необичайни произшествия, случайна веселба, резултат на случайно познанство, започнала със скуката на етикецията и завършила с разгула на пиянството. И все пак дребните перипетии и откъслечните реплики на това запиване съдържат достатъчно изходни данни, за да ми бъде съставено първоначалното досие. Мога дори съвсем точно да си представя това досие, в случай че проверката е била предварително подготвена и поведението ми е било грижливо анализирано. И додето вкусвам горещото черно кафе и запалвам първата за тоя ден цигара, струва ми се, че виждам ясно вече натраканата на машина характеристика на лицето Михаил Коев (първи вариант). Тук най-дребните ми жестове и най-случайните ми реплики, съответно преработени и съпоставени, са добили своята кадрова транскрипция. Отношението към кабаретния номер, поведението по време на танца с Дороти, броят на изпитите чаши, състоянието по време на гуляя и след него, реакцията на една или друга чужда реплика, смисълът на една или друга моя реплика, изобщо цялата тая купчина дреболии, съставящи една банална веселба, тук са обобщени в сухи канцеларски фрази, запълващи съответните графи: отношение към жените и алкохола, към добрата кухня и пътешествията, към парите и материалната изгода, към научната работа и към авантюрата, бъбривост или резервираност, суетност или скромност, бързина или мудност на рефлексите, импулсивност или хладнокръвие, подозрителност или лековерие, проницателност или повърхностност и още ред други констатации от тоя вид.

Така съставена, характеристиката би била достатъчно пълна и, разбира се, достатъчно невярна. Защото аз, подлагайки се добродушно на изпита, съм се старал да изопача леко известни свои черти, за в случай че наистина се готвят да ми съставят кадрово досие. Полезна предпазливост, особено ако е придружена с известна далновидност. Защото въпросът не е само в туй — да създадеш неправилна представа за себе си. Необходимо е тази представа да бъде неправилна в точно определени пунктове и в точно установен смисъл. Изобщо задачата не е да покажеш, че си обратното на това, което си, а да се прикриеш по такъв начин, който би ускорил саморазкриването на противника и би довел до провала му.

А докато тоя противник съставя своето обстойно, но не твърде точно досие, аз също съставям досиета. Засега те са само три и дано не бъдат повече, защото канцеларската работа, дори и вършена наум, доста ме уморява. На пръв поглед не е никак трудно да се формулират характеристиките на тия трима хора, които приказват повече, отколкото е нужно, и избързват в натиска си повече от необходимото. Обаче не следва да се забравя, че навярно и те също като мене се представят за нещо, което всъщност не са, и преди всичко — за по-глупави, отколкото са в действителност.

При това, за да се разбере точното поведение на тия хора, не е излишно да се знае от какви подбуди и от каква предварителна информация се ръководи тяхното поведение. Другояче казано, какъв е в техните очи тоя Михаил Коев: социолог ли, или нещо друго? И какво искат всъщност те от тоя Михаил Коев: да го направят свой съмишленик в социологията ли, или в съвсем друга дисциплина?

Несръчността и припряността, с която и тримата ми предлагат своите малки изкушения — стипендии, хонорари и приятелство — би трябвало да ме убедят, че това са по-скоро любители в областта на вербовката, лекомислени типове, които смятат, че имат пред себе си един също тъй лекомислен тип, готов да се възползува от предоставяните му безплатно облаги. Напълно безплатно. Поне в началото.

Подобна версия изглежда съвсем правдоподобна. Работата е там, че версиите, в които противникът иска да ни убеди, винаги са сервирани тъй, че изглеждат съвсем правдоподобни. Значи, и тук тепърва е нужна проверка. А това практически означава да си гледам работата — не истинската, а привидната — и да не си позволявам лукса на прибързаните действия.

Друго за момента не е и възможно. Ситуацията на сандвича се повтаря, макар вече не в социологичен аспект. Притиснат между неизвестните броячи и известните изкусители, аз съм принуден да играя пасивната роля на парчето шунка, което очаква да бъде изядено. И съвсем безсмислено е поне засега да се противя и да крещя: „Чакайте, имате грешка, аз не съм шунка!“

* * *

Откарвам с такси куфара си в хотел „Англетер“, където с удоволствие научавам, че намесата на Дороти ми е осигурила хубава стая с изглед към ивицата море на Нюхаун. Подир туй правя втори курс към конгресната палата и прекарвам известно време върху мястото си на наблюдател, макар че единственият материал за наблюдение са няколкото десетки сивокоси, беловласи или направо плешиви глави, наредени пред мене и увенчани със слушалки.

Дороти отсъствува. Хигинс и Бери, които кимат унило при появата ми, са погълнати изцяло от онова депресивно занимание, наричано „близане на раните“. Мършавият е загубил всякакъв интерес към усилвателната апаратура и съвсем откровено дреме, облегнат върху рамото на приятеля си, който от време на време прави безуспешни опити да наклони скелета на Хигинс в обратна посока, сиреч към мен. Опитвам се няколко минути да следя думите на поредния оратор, засягащи сложните коригиращи връзки между различни видове социални експерименти. Но искрено казано, фразите, произнасяни от човека на трибуната, са тъй натегнали от непонятни термини, че аз също едва успявам да държа очите си отворени и само от приличие изтърпявам половин час, преди да изляза в кулоарите.

Холът е почти пуст, нещо просто невероятно, ако се има предвид качеството на изнасяния в залата доклад. Вземам едно кафе от бара, сядам на близкото канапе и запушвам. Няколко минути по-късно втори дезертьор прекосява мраморните плочи на помещението, повтаря действията ми и се настанява на канапето до мене. Човекът ми е смътно познат. Това е същият онзи мистър Сеймур с отегчената физиономия, който се бе мярнал предната вечер на приема, за да сподели с нас впечатленията си от задухата и нечистия въздух.

Сеймур произнася едно съвсем сухо „здравейте“ и аз му отвръщам в същия тон. Той запалва цигара, като я оставя да виси в десния ъгъл на устата си, додето ръката му, дълга и някак нервна, разбърква с лъжичка кафето. Изобщо Сеймур, както установявам впоследствие, е от тоя род пушачи, които не обичат да губят излишно време с цигарата си и веднъж запалена, я оставят да дими между устните, додето стане нужда да я хвърлят. Може би тъкмо затуй дясната половина на лицето му е някак недоволно смръщена пред орисията си да бъде непрестанно кадена от пушека, додето лявата половина е почти злорада в безучастието си. Вън от тая своя двойнственост това лице е хубаво с резките си черти, които му придават израз на мъжественост и още не са почнали да говорят за похабеност. Една малко студена и навъсена хубост: сиви, уморено примижващи очи, тънки насмешливи устни, кестеняв сноп коса, падащ често над набразденото чело, без да говорим за римския нос, в чийто прав диагонал има някаква неумолимост.

Сеймур вади отпърво лъжичката от кафето си, а после и цигарата от устата, отпива малка глътка и запитва:

— Отегчи ли ви докладът на Парино? Той е наистина непоносим.

— В момента за мене по-непоносимо е главоболието.

— Това глупашко кокетство с ерудиция предизвиква и у мене главоболие — кима събеседникът ми, видимо неразбрал какъв род главоболие имам предвид.

И като залепва наново цигарата в десния ъгъл на устните си, промърморва:

— Такива като вас са най-зле: да изминеш толкова път, за да чуеш толкова глупости…

— Мисля, че това се отнася и до вас: Америка е още по-далече.

— О, аз съчетавам служебните задължения с почивката: Дания е приятно прохладна през лятото, а за да не скучая, работя по малко и над един труд. Знаете, тукашната библиотека…

— Да, да — казвам, — огромно богатство! Сто двайсет и пет милиона тома. Всъщност и аз съм дошъл тук, за да поработя.

— А, това е друго — съгласява се Сеймур и наново изважда цигарата от устата си, за да отпие втора глътка кафе.

После подхвърля почти без връзка:

— Не си спомням да съм ви виждал на по-раншните конгреси.

— Още не съм дорасъл до ранга да участвувам в конгреси. Пратен съм просто на специализация и само използувах случая.

— А, да, това е друго — повтаря събеседникът ми и забучва цигарата си в ъгъла на устните.

Додето ние разговаряме, от залата е излязъл нов дезертьор, този път от женски пол, и се е запътил към бара. И женският дезертьор, ако се не лъжа, също ми е познат: това е дамата с черен тоалет и черно настроение, която беше спряла Дороти предната вечер на приема. Жената на свой ред взема чаша кафе и се запътва към нас. Тя и сега е облечена в черен костюм, а изразът на лицето й е такъв, сякаш носи в ръцете си не чаша кафе, а останките на скъп покойник.

— Моята секретарка, мис Грейс Мартин — представя ми я Сеймур.

Грейс Мартин машинално и хладно ми подава ръка, после отправя безучастен поглед към надписчето на ревера ми и забелязва с безцветен глас:

— „България“… Вие беседвате с един противник, мистър Сеймур?

— А защо не? — отвръща онзи нехайно. — Мене повече ме интересува противникът, отколкото някой човек без значение, който ще ми досажда с разсъждения без значение. В края на краищата най-важните въпроси човек винаги ги решава с противника си.

Жената, без да възрази, сяда до шефа си и като запалва цигара, се заема с кафето, сякаш напълно забравила за нашето присъствие. Тя е значително по-млада от Дороти, но това едва ли би й помогнало да спечели евентуалното състезание с журналистката. Грейс Мартин изглежда също тъй безцветна като гласа си и едничката характеристика, която бих могъл да й дам за момента, е, че представлява пълен антипод на Дороти. Вместо предразполагащо държане — затвореност и студенина. Вместо женственост — почти мъжка твърдост в момчешката фигура и в резките движения. Вместо елегантно облекло — споменатия аскетичен костюм, очилата, черните коси, стегнати в кок на стара мома и черните обувки с ниски токове. Бъррр! Просто тръпки да те побият.

— Постъпили сте твърде разумно, като сте използували възможността да надзърнете в тоя симпозиум — говори с леко нравоучителна интонация Сеймур. — Това ще ви отнеме завинаги желанието да участвувате в бъдеще на подобни сборища.

Слушам, без да възразя, като очаквам продължението и наблюдавам бегло секретарката-монахиня.

— Двете трети от ония оттатък — Сеймур небрежно маха с ръка към залата — са празноглави социолози, а останалата трета са разузнавачи. Най-лошото е, че на трибуната излизат именно социолозите, вместо да се даде думата на разузнавачите, които биха могли да кажат някои наистина интересни неща.

— Вие очевидно бихте предпочели един Международен симпозиум по проблемите на шпионажа — подхвърлям, колкото да кажа нещо.

— Няма да е интересно — обажда се Грейс, без да вдига поглед от чашата си. — Всички ще лъжат най-безсрамно.

— Понякога, когато човек лъже, той издава доста истини — възразява Сеймур. — Да, разбира се: един симпозиум по шпионажа е далеч за предпочитане като зрелище. Не съм ли прав, мистър Коев?

* * *

По обяд, преди да напусна симпозиума, наново се сблъсквам в хола с господата Хигинс и Бери, но те само бегло ми кимат. А когато миг по-късно срещам и Дороти, разговорът ни се изчерпва с една благодарност от моя страна и с една-две нейни фрази в смисъл „моля ви се, не си заслужава“ или нещо от тоя род. След всичко това може наистина да се помисли, че снощната дружеска веселба не е била нещо повече от инцидентно конгресно запиване и че отделни приказки, способни да предизвикат подозрения, не са нищо повече от самонадеяни пиянски обещания.

Но мисълта, която ме безпокои, додето се движа из обедната навалица на Копенхаген, е свързана не е моите трима колеги-наблюдатели, а с обстоятелството, че днес е вторник. Днес е вторник и това означава, че човекът с каскета на сиви карета и с пътнически сак на САС ще ме очаква пред входа на „Тиволи“ точно в седем часа вечерта.

Казват, че числото седем е лошо число и че вторник е също лош ден, и ако се съди по сегашното положение, тая констатация не е далеч от истината. Дискретната проверка, додето крача по Вестерброгаде, ме убеждава, че все още съм следен. Нямам никакви основания да вярвам, че до вечерта следенето ще престане, а все пак срещата пред „Тиволи“ трябва да се състои, ако не за друго, то поне за да знаят в Центъра, че Емил Боев наистина се намира там, дето са го пратили, макар и да е в състояние на пълна парализа.

Завивам вдясно от Вестерброгаде и подир няколко крачки в обсега на погледа ми попада нещо познато. Нещо съвсем познато, ако се има предвид, че само преди седмица съм наблюдавал тази панорама на Златните пясъци, и то не на афиш, а на живо. Афишът е окачен в неголяма витрина и над витрината блести табелата на „Балкантурист“, а в дъното на помещението двама мъже разговарят, седнали в креслата, докато по-насам някаква девойка, облакътена на малко бюро, е заета с писмена работа. Мъжете са навярно българи, а девойката е сто на сто българка, ако се съди по чертите на лицето, макар човек никога да не може да бъде напълно сигурен с жените.

Е, да, и какво, като са българи — мисля си, додето отминавам витрината, без да забавям крачки. И в ушите ми прозвучава познатият спокоен глас на генерала: „Никакъв контакт, при никакви обстоятелства…“

Свивам отново надясно в първата пресечка и продължавам да крача бавно, като обикновен турист, тръгнал да изучава града. Човекът, който ме следва петдесетина метра по-назад, е възприел също стъпката на разхождащ се субект. Привичката обаче ме е научила не само бързо да засичам тоя род субекти, но и да разпознавам намеренията им. Естествено работата на брояча е да те брои, ала тая работа може да се върши по сто различни начина, а от начина, по който се върши, не е трудно да се разбере дали броенето става „за всеки случай“, или с точно определена цел, дали си третиран като противник от средна ръка, или от първа величина и дали най-сетне зад брояча стои местната полиция, или някой друг.

Излизам на Градския площад и сядам да изпия едно кафе пред първото попаднало ми кафене. В тоя обеден час около масите пред кафенето няма особена навалица и това ми дава възможност да си избера хубаво място на слънце, докато съпровождащият ме човек се приютява в сянката до самия вход, на завет от вятъра и от моите погледи.

Додето пия кафето си и мислено преценявам поведението на брояча зад мен, все повече се убеждавам, че следенето ми става за сметка на хазната на негово величество краля на Дания. Днешният ми спътник е шести поред за тия три дни, ако не броим моторизираните му колеги, и всички те — моторизирани или не — вършат работата си с една и съща рутина, без да се прикриват много хитро, но и без да проявяват нахалство. Аз, разбира се, не съм капризен човек и нямам определени предпочитания към националността на броячите си, обаче все пак в момента предпочитам да ме следят датчани, а не американци.

Плащам кафето и отново поемам безцелното си лутане, макар отлично да зная, че в тоя час порядъчните хора вече сядат пред обедната маса. Подир снощното пиене не усещам никакъв апетит, а що се отнася до лутането, то, макар и безцелно, не е съвсем безполезно. Трябва да умееш да извличаш полза дори от малките неща. Затова пускам в ход почти автоматичната си привичка да запомням заобикалящата ме обстановка с едно сантиментално предпочитание към пасажите и подлезите, към вътрешните дворове с двоен изход, към автобусните спирки и пиаците за таксита, публичните и служебни входове на големите магазини, крайно затънтените или твърде оживени места, ритъма на действие на светофарите и други от тоя род.

Нямам никаква представа дали всичко това ще ми потрябва и даже искам да вярвам, че никога няма да ми потрябва, но туй съвсем не пречи да се запася с възможно повече подобни впечатления, защото в случай че в даден миг някое от тях наистина ми потрябва, ще бъде твърде късно чак тогава да попълвам знанията си.

* * *

Между паметните бележки от горепосочения вид фигурира и мисленото отбелязване на магазинчето за цигари и вестници, намиращо се най-близо до парка „Тиволи“. Точно в седем без пет същия следобед купувам от магазинчето последния брой на „Таймс“ и продължавам пътя си. Поредният брояч ме следва неотстъпно на традиционните петдесет метра, но аз тъкмо затуй съм оказал и надлежната чест на стария и скучен „Таймс“. Явяването ми на срещата с вестник в ръка означава „следен съм“. А в случай че заглавието на вестника е обърнато към парка, мълчаливата ми реплика се увеличава с още една фраза: „Нямам нищо за вас.“

Градският часовник гръмко и тържествено отброява седем удара, когато минавам бавно заедно с тълпата туристи и местни зяпачи край „Тиволи“. Мъжът с каскета на карета и самолетната пътна чанта е на мястото си. Отминавам го, след като сме си разменили един поглед за част от секундата и след като съм установил по положението на сака, че и човекът за свръзка няма никакво съобщение за мене.

Десетина крачки по-нататък едва не се сблъсквам с компанията, която се движи точно насреща ми в пълен състав: Сеймур, Грейс, Дороти, Хигинс и Бери.

— А, вие вече сте били в „Тиволи“! — извиква ми с укор Дороти.

— Съвсем не.

— Тогава хайде с нас!

Присъединявам се без възражение към шумната компания, която всъщност е шумна само благодарение на Дороти. Бери се нарежда на касата да вземе билети и след малко ние проникваме в това светилище на развлеченията — „Тиволи“.

Минаваме покрай летния театър, наподобяващ китайска пагода, заобикаляме фонтаните, чиито водни изблици са съпроводени с музикалните изблици на градския оркестър; отбиваме се да погледаме изкуственото езеро, където няма нищо за гледане, и висим известно време пред някаква детска въртележка.

— Отметнете в тефтерчето си, че сте видели и „Тиволи“ — подхвърля Сеймур на Дороти. — И да тръгваме.

— Как ще тръгваме? А рулетките? — възразява почти възмутена Дороти.

— Бихме могли да хапнем нещо — предлага свенливо Бери, като бърше непресъхващата пот от челото си.

— Вие мислите все за хапване, драги… — промърморва кисело Сеймур.

Но понеже сме стигнали до някаква бирария и понеже Бери и Хигинс вече са се насочили към една свободна маса, Сеймур неохотно тръгва подире им. Келнерката с бяла дантелена шапчица, бяла престилка и бяло лице ни сервира за ордьовър една любезна усмивка:

— Какво ще обичате?

— Аз бих взела сандвичи — заявява тутакси импулсивната Дороти. — Датските сандвичи са прочути.

— Сандвичи? — сбърчва чело Сеймур. — Всичко това е пипано с ръце… вероятно не съвсем чисти…

— Вие виждате нещата все откъм грозната им страна — забелязва Дороти.

— Сиреч реалната — уточнява равнодушно Сеймур. — Ще вземе филията с цяла шепа, а после ще плесне шунката отгоре с другата ръка.

— Може би най-първо ще изтърве шунката на пода? — подсказва Грейс.

— Напълно е възможно — кима невъзмутимо Сеймур. — Аз лично ще взема бифтек.

— И него го пипат с ръце — предупреждава Дороти.

— Обаче преди да мине през огъня. А после става твърде горещ, за да бъде пипан.

— Е, та какво ще бъде? — напомня за присъствието си келнерката, която до този момент спокойно ни наблюдава, като човек, видял през живота си немалко идиоти.

Хигинс обобщава желанията на групата, като поръчва за Сеймур бифтек, а за останалите — бира и сандвичи. След което на масата настъпва неловко мълчание, както става подир всеки внезапно прекъснат спор. Едва когато донасят питието и Хигинс отпива едра глътка от своята запотена халба, той благоволява да наруши тишината:

— Всъщност това „Тиволи“ не е чак толкова лошо…

— Не виждам кое му е доброто — бърза да възрази Сеймур, като изплюва угарката си и посяга към своята халба. — Забелязал съм, че хората скучаят най-много тъкмо на местата за веселби. Но понеже това са места за веселби и понеже никой не ги е докарал тук насила, те дават вид, че ужасно се веселят.

— Може би го правят просто от възпитание, за да не развалят удоволствието на другите с отегчените си лица — промърморва Дороти.

— Ако имате предвид мене, аз наистина не съм достатъчно възпитан в лицемерието, скъпа моя — забелязва меко Сеймур.

— О, аз говоря изобщо…

Сеймур очевидно се готви да направи някаква бележка по повод „говоренето изобщо“, ала в тоя момент се появява келнерката с големия си поднос.

Закуската минава в почти пълно мълчание, ако не се смята една одобрителна бележка на Бери по повод сандвичите и две поръчки на Хигинс за още бира. Когато ставаме, Дороти, възстановила отново своята жизненост, заявява:

— А сега: към рулетките!

Сеймур понечва да възрази, но премълчава, очевидно решил, че е под достойнството му да оспорва някакъв женски каприз. И ние тръгваме към близкия игрален павилион, предвождани от Дороти, която днес е в разкошен пепелявосребрист костюм и би могла да бъде наричана дамата в сиво.

В павилиона липсва рулетка, затова пък ротативните машини са в изобилие. Две дузини играчи от двата пола тренират бицепсите си, като дърпат тежките ръчки, додето дисковете на апаратите се въртят с метален звън, за да застинат в съответна комбинация. Изобщо ротативките са главната причина за притегателната сила на тоя увеселителен парк, чието почти едничко увеселение е комарът. Това е наистина комар на дребно, особено що се отнася до печалбите, но за сметка на туй загубите, когато се повтарят често, са доста болезнени за гражданина от средна ръка, дошъл уж да си почине тук от работния ден.

Дамата в сиво и дамата в черно купуват по шепа никелови жетони от гишето на входа и се отправят към две свободни ротативки, докато ние, мъжете, оставаме на входа да пушим и да наблюдаваме отдалеч борбата между човека и машината. Дороти още отначало проявява комарджийска страст и толкова повече се вживява в играта, колкото повече губи. Жената ту рязко дърпа ръчката, ту съвсем деликатно включва механизма, като се старае да налучка секрета на апарата, чийто единствен секрет всъщност се свежда до това — да обира осемдесет процента от постъпленията. Грейс, напротив, съвсем безучастно пуска монетите си и също тъй безучастно натиска лоста, сякаш сама е придатък на машината.

— Вие няма ли да си опитате късмета? — поглежда ме Сеймур.

— Каква полза от опити на дребно — отвръщам.

— Точно така — потвърждава Бери, който отново е плувнал в пот. — Играта винаги трябва да се играе на едро…

— Играта? Каква игра? — вдига вежди Сеймур.

— Ами че… играта изобщо… Целият живот е една игра…

— Оригинална мисъл. Вие може би дори сте изучавали теорията на игрите на Борел и Нойман?

— Аз не се интересувам от математически теории, а от психологическите фактори — отвръща малко докачено Бери.

— Именно психологическите фактори! — потвърждава и Хигинс, внезапно изтръгнат от летаргията си. — Ние третираме социологията като психология на обществото…

— Оригинално, наистина оригинално — повтаря Сеймур.

— Помощ! — извиква в тоя миг Дороти. — Гледайте, същински потоп!

Дамата в сиво наистина е получила голямата печалба с премията и в металното коритце на машината се сипят с равен звън цял порой жетони. Купчината е тъй голяма, че жената действително се нуждае от помощ и аз услужливо й поднасям броя на „Таймс“, който и без друго нямам намерение да чета. Дороти с блеснало от възбуда лице събира жетоните и ги поставя в меродавния британски всекидневник. После, като притиска до гърдите си тежката импровизирана кесия, обявява:

— Сега ще идем да ги изгуляем!

— Пощадете ни от вашето великодушие — забелязва сухо Сеймур.

Сетне поглежда часовника си и напомня:

— Време е да вървим у Тейлърови.

— Но какво да правя с тия жетони? — пита сконфузена Дороти, като продължава да стиска непохватно с две ръце фунията с монетите.

— Хвърлете ги — предлага все тъй сухо Сеймур. — На мене като не ми трябва нещо, хвърлям го.

И понеже Дороти го гледа, сякаш смята, че той се шегува, Сеймур взема кесията от ръцете й и я поставя в близкото кошче за отпадъци.

* * *

Опитът ми да се измъкна с оправданието, че няма какво да правя у хора, които не познавам, не дава резултат.

— Тъкмо ще се запознаете — отвръща Сеймур, като ме поглежда тъй, сякаш едва сега си спомня за присъствието ми.

— Но аз не съм канен…

— Бъдете спокоен, там никой не е канен. Дори и вие, Дороти, нали?

И понеже тоя път жената в сиво не благоволява да отговори, Сеймур добавя:

— Тяхната гостна, знаете, е нещо като Градския площад. Хората просто я прекосяват, преди да отидат другаде. Освен ония, които държат на играта… или на живота като игра… или как беше там…

Така че ние се настаняваме в двете коли, гарирани край „Тиволи“ и потегляме към Тейлърови…

Домакините ни посрещат със същите усмивки на стандартна любезност, с които посрещат и всички останали. Може би само Сеймур има привилегията на по-специално отношение, защото вместо машиналното „как сте?“ Тейлър му отправя едно: „Колко мило, че дойдохте, Уйлям.“ Подир което влизаме в салоните, докато съпрузите остават в антрето, дето, види се, им е съдено да прекарат цялата вечер в посрещане и изпращане на непрестанно разминаващите се на вратата гости. С две думи, една мила двойка от млади хора, които, боя се, ще бъдат твърде скоро състарели от бремето на светския живот.

„Салоните“, това са пет-шест обширни стаи, свързани помежду си и обзаведени с богата мебел, която вероятно е купувана съвсем напосоки, защото е не по-малко пъстра и разностилна от множеството на посетителите. Колкото до самите посетители, тук освен чергарите, минали само за да пийнат една чаша, съществуват и представители на по-заседнали племена, разположени върху диваните или просто по килимите на пода. Това е една смесица от изискана елегантност и бохемска небрежност, от бръснати и брадати физиономии, от мини и макси тоалети, от фризури с почти всички цветове на дъгата и от най-различни езици на индоевропейската група. Едно-единствено обединително звено: питието. Тук всички пият уиски и всички са еднакво жадни, така че келнерите в бели сака непрестанно сноват с огромните си подноси, за да поднасят пълните чаши и да прибират празните.

Нашата компания се пръска сред навалицата и аз изпитвам облекчителното усещане, че съм оставен сам на себе си, когато до самото ми ухо се разнася ниският тръбен глас на Сеймур:

— Не намирате ли, че тук е много шумно… и страшно душно?… По-добре да минем оттатък.

— Боя се, че оттатък е същото — отвръщам неохотно.

— Не съвсем.

Той тръгва вред мене и аз покорно го следвам, и ние минаваме бавно от стая в стая, като се промъкваме през навалицата, додето излизаме в някакъв страничен коридор и се озоваваме пред плътно затворена врата в махагонов цвят. Един келнер нарежда върху нисък бюфет бутилките уиски, които вади от картонени кутии. Вероятно задачата на човека е не само да домакинствува, а и да бди край вратата, защото първият му жест е да ни прегради пътя и едва след като Сеймур избъбря нещо, ние сме оставени да влезем.

Просторното помещение е ако не по-хладно, то поне по-тихо от салоните оттатък. Ярко осветено от четири старинни полилея, то изглежда все пак някак мрачно, може би за туй, че стените са облицовани в махагон и всичко е тапицирано в тъмнозелено кадифе. Тежки тъмнокадифени завеси падат и върху прозорците. Сред тоя минорен тон на обстановката ярко се открояват светло-зелените четириъгълници на игралните маси. Като се изключат няколко карета, заети с игра на покер, основната част от присъствуващите е струпана край голямата централна маса на рулетката. Ние също се насочваме натам. Сеймур вади от портфейла си снопче от десет банкноти по петстотин крони и с небрежен жест ги подава на единия от двамата крупиета в смокинги, ръководещи и контролиращи играта.

— Какви жетони желаете? — пита онзи.

— По сто крони.

Примерът е задължаващ, особено след като вече съм заявил, че не играя на дребно. Аз обаче имам при подобни случаи обичая да не се чувствувам задължен с нищо пред никого. Затова изчаквам крупието да наброи на Сеймур петдесетте едри плочи, след което с царствен жест подавам една-единствена банкнота, срещу която получавам пет плочи. Между нас казано, бих предпочел по-дребни жетони, но крупието вероятно е сметнал, че аз и спътникът ми сме хора от един ранг.

Отпърво само наблюдавам играта на Сеймур. Той залага ту на каре от четири цифри, ту на „шьовал“, като очевидно следва някаква своя система. Аз нямам система, затуй залагам един жетон на червено, решен час по-скоро да загубя жалкия си капитал и да се прехвърля към категорията на зрителите. Крупието, също както в големите игрални казина, подканя играчите: „Фет во жьо!“ — завърта ръчката на рулетката, пуска топчето и с протяжен глас предупреждава: „Риен ньо ва плю!“ Топчето подскача известно време, после след леко колебание спира на червено. Човекът в смокинг подхвърля с ловък жест една плоча към печелившия ми жетон и прибира с лопатката мизите на губещите.

По простия принцип на вероятностите, според който един вече излязъл цвят има по-малък шанс да излезе повторно, залагам следващия път двеста крони на черно и наново печеля.

— Браво, Майкъл, вие умело следвате примера, който ви дадох днес — чувам шепота на Дороти.

Жената се настанява от лявата ми страна, навярно за да бъде по-далече от Сеймур, и подава на крупието една банкнота от петстотин крони:

— Жетони по двайсет, моля!

Свободният крупие наброява жетоните, додето аз залагам нови двеста крони на червено тъкмо в мига, когато се чува протяжният вик: „Риен ньо ва плю!“ Този път загубвам. И за да не си играя повече на „иди ми, дойди ми“, поставям всичките си шест жетона отново на червено.

Червено.

— Браво, Майкъл. Вие сте наистина надежден ученик — прошепва повторно Дороти, която е решила да заложи два малки жетона на първа колона. Сеймур също вижда скромната ми победа, ала се въздържа от коментарии. Той е изцяло погълнат от системата си и упорството му очевидно е плодоносно, защото купчината плочи е доста нараснала пред него.

Да кажа как точно протича играта ми оттук нататък би значело направо да излъжа, тъй като нямам нито точна представа, нито точен спомен за нея, освен само че продължавам да залагам на цвят. Понеже съм решил и тъй, и тъй да проиграя капитала и да се оттегля от масата, поставям безразборно по няколко плочи ту върху червено, ту върху черно, като от време на време не без учудване забелязвам, че камарата жетони пред мене неизменно се увеличава независимо от инцидентните загуби. Друга е за жалост участта на моята учителка. Макар и да играе на дребно, тя твърде бързо загубва всичките си жетони и е принудена да извади нова банкнота, а малко по-късно — и трета. Затова пък Сеймур вече е удвоил авоарите си. Застанал пред масата с безизразно лице и димяща в ъгъла на устните цигара, той при всеки вик на крупието отброява по десет едри плочи, които поставя ту на едно, ту на друго каре.

— Приключвам за тая вечер — произнася унило по едно време Дороти. — Радвам се, че поне вие печелите, Майкъл. Замествайте ме достойно!

— Не е ли по-добре вие да ме заместите?

Тя ме поглежда колебливо, но колебанието бързо отстъпва място на героична решимост:

— Нямам сили да откажа. Цялото ми същество кипи от жажда за реванш.

Отстъпвам й мястото си и за да не я смущавам в играта, се насочвам към изхода, като бегло забелязвам, че Сеймур ме изпраща с поглед.

В съседните помещения гостите значително са оредели. Задухата също е намаляла, тъй като прозорците са широко отворени към нощта, наситена е електрическо сияние. Изобщо налице са всички условия да изпия спокойно чаша уиски. Което и правя.

— Загубих всичко. Можем да тръгваме — обявява половин час по-късно Дороти, като застава пред дивана, дето съм се обтегнал.

— Едно уиски?

— Не. Един коктейл от витриол и цианкалий ще ми свърши повече работа. Просто ще се изям от яд.

Оглеждам се. Сеймур все още не се е появил в салонните, а Бери, Хигинс и Грейс отдавна са се измъкнали. Моментът е съвсем подходящ да последваме примера им.

Додето кара колата из вечерните улици, жената продължава да мисли все за същото:

— Яд ме е, че тъй глупаво загубих парите ви — мърмори тя.

— Те бяха толкова мои, колкото ония в „Тиволи“ бяха ваши.

— Да хвърли моята печалба в кошчето, представяте ли си!

Тя обръща лице към мене, сякаш забравила кормилото, и аз изпитвам неприятното предчувствие, че ще хлътнем с колата в някоя витрина.

— Разбрахте ли сега защо загубих? Щом се гавриш с това, което си получил, съдбата те наказва.

Дороти отново насочва поглед пред себе си, като повтаря:

— Да хвърли печалбата ми в кошчето…

— Може би тая вечер ще направи същото и със своята.

— Надявайте се!

После отново се връща на темата:

— Трябваше да сменя стила на играта. Щом видиш, че губиш, трябва да смениш стила.

— И какво, като го смените? Вие не можете да смените системата. Рулетката е една система и тя работи срещу вас.

— Но вие спечелихте.

— Временно. И това е също част от системата. Уловка за наивниците.

— И Уйлям спечели — настоява на своето Дороти.

А понеже замълчавам, жената сама си отговаря:

— Всъщност човек лесно печели тогава, когато печалбата му е безразлична. Изобщо човек винаги получава гратис ония неща, на които не държи. Сеймур е богат човек.

— А вие?

— Аз бях богата, Майкъл. — Тя натъртва на глаголното време. — Не искам да кажа, че сега съм бедна, обаче лудостите са много скъпо нещо, за да можеш да ги вършиш цял живот.

— А защо трябва непременно да вършите лудости?

— Защо ли? Защото без тях животът става съвсем скучен.

Дороти рязко завива и също тъй рязко спира пред осветената бяла фасада на „Англетер“. Подир туй загасва мотора, изважда ключа и като ме поглежда, добавя:

— Ако ви поканя да дойдете в стаята ми, предполагам, че това ще бъде също една малка лудост, но аз съм готова да си я позволя…

* * *

Една малка лудост? Защо не, особено ако етикецията я изисква.

Ставам от леглото, запалвам цигара и се настанявам в удобното бяло кресло. В тоя луксозен апартамент всичко е бяло и розово, включително и изтегнатата на леглото жена, забравила преди заспиването да се покрие. Наблюдавам разсеяно това тяло, което поради невъзможност да предложи свежест предлага изобилие. Сетне погледът ми спира на лицето. Устните, измити от червилото, изглеждат бледи, под очите са застинали тъмни кръгове. „Не бих ви дал повече от двайсет и пет“ — бях казал аз, свикнал от любезност да спестявам по едно десетилетие на познатите си от женски пол. Да, тя е поне на трийсет и пет и поне половината от тия години са преминали в малки лудости и умората вече почва да избива изпод розовобялата повърхност на фасадата.

Джеймс Бонд и нему подобните въпреки страстта си към малките креватни лудости вероятно биха отминали с пренебрежение тая клоняща към прецъфтяване хубавица. А аз при цялата ми скромност се отзовавам на първия повик. Куриози.

Хората, на които трябва да съставям досиета, нараснаха от трима на петима и всеки от тях ме лъже по своя линия с изключение може би на Грейс, която не лъже само защото не говори. Те ме уплитат в лъжите на думите и на поведението си и сякаш най-простият начин да се оправя се свежда до това — да приема, че всичко, което иде от тия хора, е лъжа. Но да приемеш, че всичко е лъжа, това значи да се лишиш от ония опорни точки, ония малки следи от истина, които са способни да те насочат към цялата истина.

Погледът ми отново пада върху заспалата жена, впрочем без всякакъв интерес към нейните женски атрибути. Ако в цялата тая петорка от доброжелателни и прями хора съществува един наистина прям човек, това е без друго Дороти. Въпросът е доколко нейната прямота може да ми влезе в работа вън от умерените наслади на умерените лудости.

Разбира се, всеки непознат е един възможен противник. Само че възможен още не значи действителен. И после — противниците могат да бъдат най-различни по характер и подбуди. А това означава между другото, че има противници, които за даден момент могат да бъдат превърнати в съюзници.

Усетила сякаш, че мисля за нея, Дороти се размърдва неспокойно в леглото си, посяга насън да се завие с несъществуващата завивка и се обръща по корем.

Обикновено се смята, че в професия като нашата известна доза мнителност не вреди. Въпросът е какво наричаме мнителност и каква е нейната доза. Постоянната мнителност замъглява яснотата на погледа, разкъсва вниманието ти, кара те да се озърташ на всички страни, вместо да се съсредоточиш към посоките, отдето наистина може да дойде опасността. Мнителният човек се смята за твърде осторожен и неуязвим, но той всъщност е крепост, вече превзета наполовина от противника, тъй като е дезорганизирана отвътре.

Загасвам цигарата в кристалния пепелник, вдигам се от креслото и започвам да привеждам в ред тоалета си, без да вдигам шум и без да преставам да прехвърлям в главата си все същите мисли.

Да, трябва да бъдеш не мнителен, а проницателен, да си отваряш добре очите и ушите, за да приемаш цялата налична информация, включително и лъжливата, и да си напрягаш мозъчните гънки, за да я обработиш грижливо. Сеймур е прав: една лъжа чрез характера на неверните сведения, които съдържа, често може да ти даде доста точни сведения за истината, която се опитва да прикрие. Оставете един човек да ви лъже свободно в продължение на половин час и той с лъжите си положително ще издаде нещичко от това, което се старае да потули. Затова бъбриците са опасни за себе си и за своите дори когато лъжат.

Прочее аз се вслушвам във всичко, което мога да чуя, и се вглеждам във всичко, което мога да видя, и дори съм готов на известни малки лудости в името на куртоазията. И ето че слухът ми почва да долавя някакъв дребен дисонанс в този иначе строен квинтет. Нещо скърца в отношенията между Сеймур, от една страна, и Хигинс и Бери, от друга. Нещо скърца още по-силно в отношенията между Сеймур и Дороти. И макар скърцането обикновено да дразни, то в случая по-скоро ми доставя удоволствие и дори нямам нищо против това, дисонансът между петимата да се засили до такава степен, че целият концерт да иде по дявола.

Но дисонансът може и предварително да е предвиден в програмата. Една добавъчна уловка за баламата. Също като краткотрайните печалби при комара, поддържащи илюзията, че системата работи изцяло в твоя полза. Когато пет души искат да ти създадат впечатлението, че си попаднал в откровена домашна среда, най-простото е да почнат да се иронизират взаимно или да се карат. „Недей мисли, че сме комбина. Не виждаш ли, че едва се понасяме?“

Дороти отново се размърдва неспокойно в леглото. Тя вероятно е усетила студ, защото се сгушва на кълбо и замира. През полуотворения прозорец приижда хладен въздух с дъх на море. Съмва се. Неоновите глобуси по пустия площад излъчват бледо сияние в дрезгавината. Нейде наблизо старинен часовник отбелязва поредния половин час с няколко такта от любимата на всички старинни часовници бигбеновска мелодия.

Обличам сакото си, приближавам до леглото и хвърлям леката пухена завивка върху спящата жена. После излизам и безшумно затварям вратата.