Елизабет Лоуъл
Магията на тропика (13)

Тринайсета глава

Островните дни приеха нов облик за Манди и Сътър. Всяка сутрин те се събуждаха, както бяха спали — тяло до тяло, топлина до топлина, дъх до дъх. Докато Сътър се гмуркаше в открито море, Манди ходеше до Рибешкото езеро. Всеки път, когато отидеше, тя бе в състояние да задържи лицето си под водата няколко минути повече, а после още няколко, докато накрая успяваше да влезе във водата при прилив и да поплува по гръб или пък бруст, като държеше лицето си над водата.

Когато Сътър се връщаше от гмуркане, двамата хапваха и тя слушаше описанията му на Големия бариерен риф. Мъжът виждаше копнежа у Манди и го усещаше в себе си; душата си би дал, за да сподели с нея екзотичната красота на морето. Ала рифът не бе негов, за да й го подари. Можеше да й донесе единствено докосването си, усмивката, тялото си, заключено дълбоко в нейното, докато двамата заедно изследваха морето на чувствеността, което бяха открили един в друг.

И Сътър, и Манди се стараеха да не броят дните, които им оставаха на острова. Не им беше по силите. Сутринта в деня, когато трябваше да отлетят, Сътър остави Манди в Рибешкото езеро и се обади на леля си, вместо да замине да се гмурка с лодката.

— Антеа?

— Сътър! Почти бях загубила надежда, че ще те чуя пак. Всичко наред ли е?

— Всичко е прекрасно, само дето почивката ми е твърде кратка.

— Обичаен проблем.

— Имам необичайно решение. Ще ни дадеш още две седмици.

— И на двамата?

— На Манди също й е нужно още време.

Настъпи дълго мълчание, последвано от въздишка.

— Деймън? Има ли нещо, което трябва да знам?

— Преди две години Манди и съпругът й са паднали в океана с малък самолет. Мъжът й загинал. Тя потънала със самолета и едва не се удавила, загубила бебето, което носела.

— Мили Боже — ужасено възкликна Антеа.

— Оттогава Манди се бои до смърт от малки самолети и всякаква вода, по-дълбока от локва. Но вече не иска да се страхува. Дойде до остров Лейди Елиът с невероятна смелост и е стигнала дотам, че може да натопи лице във водата и дори да поплува малко из лагуната. Ако има още време, би могла да започне да се гмурка при Големия бариерен риф. Сигурен съм. Искам тя да получи тази възможност.

— Деймън, скъпо момче, струва ми се, че искаш твърде много от Манди. Да се научиш да се гмуркаш е достатъчно трудно, но да се научиш да се гмуркаш, когато се боиш до смърт от водата — и то по съвсем основателна причина — това е твърде много за когото и да било.

— Гмуркането не е проблем за Манди. Тя се е гмуркала от Аляска до Мексико. Има докторат по биология със специалност екология на кораловите рифове. Преди злополуката океанът е бил нейният живот. Искам тя отново да има този живот.

Настъпи ново продължително мълчание.

— Това ли иска и Манди? — попита най-сетне Антеа.

— Ако беше чула как говори за океана, нямаше да питаш — отвърна Сътър и се усмихна тъжно. — Антеа, помниш ли онзи документ за развъдниците на риба и кораловите атоли, който „Деца на нашите деца“ представи преди няколко години?

— Разбира се. Все още го ползвам като пример за документите, които представяме.

— Основната заслуга за този документ е на Манди. Дори никога вече да не се гмурка, сегашната й работа е под възможностите й. „Деца на нашите деца“ има нужда от човек, който разбира океана, много повече, отколкото ти се нуждаеш от момиче за всичко. Бих дал какво ли не Манди да беше с мен миналата година, когато се опитвах да убедя онзи малък тиранин, че народът му се нуждае от непокътнат риф, за да привлича ядивна риба, много повече, отколкото от счупени корали, за да се построи пътища за хора, които нямат коли! Мога да се сетя за стотици случаи през миналата година, когато съм можел да се възползвам от съвета на Манди. Тя е нещо много повече от красива жена с чувствени устни. Тя е интелигентна и смела, и…

— Е твоя любовница — спокойно го прекъсна Антеа.

— Това, скъпа ми лельо, не е твоя работа.

Тя въздъхна.

— Още две седмици?

— Да.

— Веднага след това ще трябва да отлетиш направо за Дарвин. Онзи Питърс не се разбира така добре с аборигените като теб. Очевидно не понася местните деликатеси. Без подкрепата на възрастните, можем да направим твърде малко за децата.

Сътър направи гримаса при мисълта за още разговори, топла бира и пърлени гущери. От друга страна, съществуваха няколко пъти в живота му, когато би бил радостен да пие вряла бира и да яде гущери, въглени и всичко останало.

— След няколко месеца ще влезем в мусонния сезон — изтъкна Сътър. — Ад ще бъде да се стигне до шубраците, а почти невъзможно да се излезе.

— Тогава сигурно би могъл да отлетиш за няколко дни сега, да закърпиш нещата и после да получиш две седмици допълнителна почивка.

— Никакъв шанс. Няма такова нещо като „няколко дни“, когато си имаш работа с култура, която няма концепция за европейско време — настоя Сътър и преглътна ругатнята си. — Още две седмици за двама ни на острова. После ще ям игуана, докато оправя нещата. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се.

— Добре. Използвай тези две седмици, за да напишеш работна характеристика за постоянен океанограф на „Деца на нашите деца“.

— Деймън…

— Да?

— Промени ли мнението си за брака?

Сътър стисна слушалката толкова силно, че ръката го заболя. Когато заговори отново, гласът му звучеше доста рязко.

— Ще цитирам скъпата си леля, че „една дискретна, взаимно удовлетворяваща афера е много по-прекрасна от скучното социално удобство, наречено брак“.

В отговора на Антеа се долавяше тъга:

— Това се отнасяше единствено за мен, не беше съвет за племенника ми. Така ли се чувства и Манди?

Сътър избухна:

— Да не мислиш, че иначе щях да бъда неин любовник?

— Зависи колко силно си я желал, нали? Или може би колко силно те е желала тя.

— Благодаря ти за доверието — озъби се Сътър.

— Деймън, не исках…

— Как ли пък не!

Сътър прекъсна разговора и бързо се отправи към вратата, като стресна момичето, което подреждаше пощенските картички. След малко телефонът иззвъня. Сътър го нямаше. Момичето вдигна слушалката, послуша известно време и отбеляза в дневника на курорта, че двойката в неномерираната палатка удължава почивката си с още две седмици.

 

 

За Манди дните се превърнаха в чувствен калейдоскоп, многоцветно колело, което се въртеше все по-бързо и по-бързо около нея. Сътър я любеше с премрежени погледи, с нежните си ръце, със силното си тяло и с горещите си ненаситни устни, а тя го любеше по същия начин, поглъщаше го сладко, взимаше, даваше и споделяше, докато светът се разпадаше на цветове и късчета, оставяйки зад себе си единствено екстаза.

Един ден Сътър се върна от гмуркане и завари Манди да плува с шнорхел в кристалните води на лагуната. Той я наблюдава в продължение на петнайсет минути, сетне нагази вътре и я взе в обятията си, изпълнен с възторг от успеха й, целуна я страстно и двамата се изпълниха с трепет, предизвикан не само от победата. През първия спокоен ден след това Сътър отиде заедно с Манди в открито море в другия край на острова, където вълните идваха от далечния хоризонт. Той я заведе на място, наречено Градината, любимо на всички за плуване с шнорхел. Там, под пенливите вълни, тя плува до него, телата им се придвижваха от ленивите движения на плавниците, пръстите им се сплитаха, лицата им се обърнаха надолу към невероятната извънземна прелест на коралите.

В продължение на седмица Сътър ходеше да се гмурка сутрин, а следобед плуваше с шнорхел с Манди. А после Манди се появи сутринта в лодката, която отвеждаше водолазите на гмуркане, водолазната екипировка бе в ръцете й, а сърцето — в гърлото. Сътър й се усмихна и я целуна така, та й се стори, че би могла да диша под водата, пък бутилките с кислород да вървят по дяволите.

— Сигурна ли си, любов моя? — попита нежно Сътър. — Не се налага да го правиш.

— Искам. Страхувам се, но искам да го направя.

— А пътуването с лодката? Не може да се каже, че е „Куин Мери“.

Манди се поколеба, сетне се усмихна несигурно.

— Няма да разбера, докато не опитам.

Рей се извърна и забеляза Манди, застанала до Сътър. Кислородните й бутилки бяха подпрени на неговите. Сътър хвана Манди за ръка, вдигна поглед и зърна усмивката на Рей.

— Лодката ще бъде малко претъпкана — рече Сътър. — С Манди ще изчакаме, докато оставите първата група.

— Не се тревожи, приятел. Томи ще заведе тая група до Градината.

Томи потисна изненадата си. Един от другите водолази понечи да възрази, ала беше смушкан в ребрата и млъкна веднага. Успехът на Манди в опитите й да превъзмогне ужаса си от водата бяха източник на истинска гордост за всички водолази. Ако Рей искаше да заведе Манди и Сътър сами на външния риф, останалите водолази можеха да се позабавляват, докато лодката се върнеше.

— Чудесна идея — подхвърли един от водолазите. — Винаги съм искал да ида до Градината, но приливът все беше висок.

Всички го подкрепиха в хор, изоставиха кислородните бутилки и поеха към брега в посока, обратна на Градината.

— Добре, тръгваме — обърна се Рей към Манди.

Взе кислородните й бутилки и ги отнесе в лодката, която бе вързана за най-близкия дъб. Сътър вдигна Манди на ръце и внимателно я сложи да стъпи в подскачащото плавателно средство. Почака няколко минути.

— Добре ли си? — прошепна.

Манди въздъхна.

— Да. Всичко е… наред. Не е както си го представях. Изобщо не е толкова лошо като в самолета.

Сътър се зачуди кой ли самолет има предвид, този, който едва не я беше убил или другия, с който бе дошла на остров Лейди Елиът. Не попита, защото не искаше да наруши крехкия контрол на Манди.

— Ако промениш решението си — рече той, — не се бори срещу това. Кажи ми веднага. Обещаваш ли?

Манди кимна.

Сътър махна на Рей да отвърже лодката. След като и двамата се качиха. Рей подкара към местата за гмуркане на външния риф, които бяха на противоположната страна на острова. Манди постепенно се отпусна. Преди катастрофата бе прекарала множество дълги, прекрасни дни на малки лодки.

След известно време тя въздъхна дълбоко и се усмихна на Сътър, докато се наслаждаваше на лекото поклащане на лодката по сините вълни. Мъжът откликна на усмивката й с обич и гордост, изпълнен с чувствен копнеж, който бе неотделима част от него, когато бе близо до Манди.

Лодката зави и слънцето остана зад Сътър. Манди осъзна, че слънчевите лъчи и морето са изрусили косата му до златисто. Гъстите мигли засенчваха зелените му очи. Силното му мъжествено тяло се очертаваше под черния водолазен костюм. Младата жена го наблюдаваше и се чудеше дали е бременна и на кой от двамата родители ще прилича детето.

Дали детето ни ще бъде като теб, толкова красиво, че да разбие сърцето ми? Дали ще има твоите наситенозелени очи и златиста коса, острия ти ум и страстта за живот? Дали нося детето в този момент? Господи, надявам се да е така! Вярата в това ще ми даде смелостта да те оставя да си отидеш с усмивка и последен безмълвен вик на любов.

Лодката спря и изтръгна Манди от мислите й. Тя осъзна, че от дълго време се взира в Сътър. Това не го притесняваше, тъй като самият той се взираше в нея по същия начин. Тя се зачуди какво ли си мисли и дали е отгатнал нейните мисли.

— Готово — обади се Рей.

Сътър сложи кислородните си бутилки, провери клапана за въздуха, нагласи маската си, преди да седне на планшира с гръб към водата. Ако се гмуркаше с американци, щеше да даде традиционния знак с вдигнати палци, преди да падне назад в морето. Ала се гмуркаше в Австралия, където точно този жест беше обиден.

— Манди? Искаш ли да те повдигна? — попита Рей.

Тя се поколеба, сетне отвърна:

— Да, благодаря. Първите няколко пъти ще ми бъде по-лесно, ако не падна с плясък.

— Не се тревожи, миличка. Никога не се оплаквам от възможността да държа някое хубаво момиче. Сложи дългите си крака на кърмата и седни на планшира. Ще те задържа, докато си готова да се пуснеш.

Въпреки тежкото водолазно оборудване на гърба си Манди успя да се настани на планшира с помощта на Рей.

— Кажи ми, когато си готова, не бързай, миличка. На мен ми е приятно. Ухаеш много по-хубаво от последния водолаз, на когото помогнах да се прехвърли през борда.

Манди се разсмя.

— Ароматът на водолазния костюм, новото модно ухание.

Въпреки смеха, Манди бе стиснала толкова здраво планшира, че кокалчетата й побеляха. Зад нея се простираше океанът, син, необятен, поглъщаш света.

Изведнъж Сътър изплува в центъра на полезрението на Манди. Макар и потъмняла от водата, косата му изглеждаше като късче от слънцето. Той се хвана с една ръка за кърмата, избута с език клапана за въздух и се усмихна насърчително.

— Обитателите на Рибешкото езеро явно са разказали за безплатните обеди — подхвърли. — Цели орди очакват своята богиня да се спусне с манна от небето.

— А аз нямам нито парченце хляб — отвърна Манди.

— Те ще разберат. Така е с приятелите, Манди. Те проявяват разбиране.

Тя се взря в зелените му очи, толкова ясни, че дори маската не можеше да ги прикрие. Изведнъж осъзна какво й казва Сътър: нямаше да се разочарова от нея, ако реши изобщо да не се гмурка. Сълзи изпълниха очите й. Тя пое дълбоко въздух, провери клапата и кимна на Рей. Той я прехвърли през кърмата в морето до Сътър и я пусне едва когато ръката й се отдели от планшира на лодката.

— Благодаря, миличка — каза Рей, когато тя вече беше във водата.

Манди го погледна изненадано.

— Задето ми се довери, че няма да те хвърля — поясни той.

Оборудването не позволяваше на Манди да отвърне, затова тя стисна ръката на Рей, като безмълвно го увери, че отдавна му е простила за хвърлянето в Рибешкото езеро. Сетне се обърна към Сътър и протегна ръка. Силните мокри пръсти се сплетоха с нейните. Тя пусна кърмата и се потопи в сините дълбини на морето.

Щом силното й вълнение попремина, Манди успя да регулира дишането си. Пак беше твърде учестено и повърхностно, ала вече не заплашваше да изпразни бутилките й кислород четири пъти по-бързо от нормалното. Тя погледна Сътър и вдигна палци. Той отвърна на жеста, сетне бавно я обърна с гръб към себе си.

На трийсетина метра по-нататък огромната нащърбена стена се издигаше от сапфирените дълбини почти до повърхността на водата във фантастична корона от многоцветен живот. Колкото и необятна да изглеждаше стената, тя бе само малък фрагмент от кораловия комплекс, който се простираше на север и продължение на хиляди, хиляди квадратни километри — Големият бариерен риф.

Манди бавно заплува към рифа, привлечена невероятното му живо присъствие така неизбежно както реката бива привлечена от гравитацията към морето. Сътър плуваше до Манди, наблюдаваше мехурчетата, които изпускаше, буквално броеше диханията й. С нарастващ възторг осъзна, че колкото по-дълго стоеше тя под водата, толкова по-бавно ставаше дишането й, страхът й се стопяваше, не се усилваше. Дишането й все още беше твърде учестено, ала не повече от неговото, когато се бе оказал лице в лице с приноса на остров Лейди Елиът към Големия бариерен риф.

Манди не спря да плува, докато не се озова на една ръка разстояние от рифа. Два метра под повърхността на водата, окъпана в топлина и светлина, беше тази част от рифа, където можеше да се види фантастична градина от неподвижни животни и плаващи растения. Някои бяха толкова мънички, че Манди едва различаваше очертанията им, а в същото време бяха толкова многобройни, че човек не можеше да ги проумее. На всяко следващо по-ниско ниво от рифа имаше още по-разнообразни по размер и цвят корали, още по-разнообразни животни, замайващо изобилие, което засрамваше земята.

На по-горните нива коралите се развиваха в цялото си великолепие, протягаха се към топлото море, за да се превърнат в хаотична жива градина, където дребните риби и коралите приличаха на разкъсани огърлици от изумруди, аметисти, сапфири и злато. Корали, изящни като ирландски дантелени шалове, растяха на една част от стената в рязък контраст с гъстите гънки на червеникавокафявите корали.

Безбройните пипала на морските звезди, деликатни като перца и подвижни като камшичета, бяха притиснати към живата външна повърхност на рифа, добавяйки цикламено, бяло и червено към кораловото многоцветие. Гъби, чиито форми бяха от нелепи до невероятни, растяха по вдлъбнатините на рифа. Голям пасаж от сребристобели риби се виеха като дива река пред стената. Множество океански риби се движеха покрай рифа като облаци над планинска верига.

Пещерите и вдлъбнатините бяха навсякъде и всяка си имаше свои обитатели. Отначало те бяха само неясни сенки в тъмнината. После Сътър ги освети с подводно фенерче и те изплуваха от мрака. Понякога обитателите бяха жизнена коралова „пъстърва“ или мускулеста треска в електриково синьо, а понякога риба флаг, чиито дълги перки бяха невероятно грациозни, докато се виеше сред гънките на морето. Корали с формата на огромни, дълбоко сгънати перки, се спускаха по рифа като гигантски стъпала, водейки все по-надолу и по-надолу към нивата, където лазурните дълбини на Тихия океан поглъщаха без остатък слънчевите лъчи и топлината.

Навсякъде кипеше от живот. Подвижен или неподвижен, замаскиран или крещящ в цветове, ловец и плячка, носещ скелета си отвън или отвътре, грациозен или гротесков, агресивен или срамежлив, красив, грозен, всепоглъщащ — Манди едва бе хвърлила поглед на поразителното многообразие от живот, когато Сътър я потупа по рамото, посочи часовника си и сетне повърхността. С изумление осъзна, че почти цялото време за гмуркане бе изтекло. Още по-смаяна бе, като осъзна колко дълбоко бе стигнала по нащърбената повърхност на външния риф. Повърхността беше далеч, далеч горе като сребрист флаг на фона на тъмносинята вода, която я заобикаляше.

Бавно и неохотно Манди последва Сътър обратно към света на сухата земя и топлината, гравитацията и бялата слънчева светлина.

 

 

През следващите дни Манди и Сътър се гмуркаха заедно винаги, когато бе възможно, споделяха невероятната красота и необятното разнообразие на океана. След първите няколко гмуркания страхът престана да сковава сърцето на Манди и неочаквано да разкъсва нервите й. Тя отново беше част от океана, плуваше спокойно в бистрата вода, люляна от майката на живота. Манди отблъсна всички мисли за време, всички страхове, всички познания за живота отвъд кораловия сектор на остров Лейди Елиът. Същото беше и за Сътър, никакви мисли за това какво ще последва, никакви сенки от миналото, нищо, освен великолепния риф през деня и чувствената красота през нощта, красота, в която можеше само да се потопи също както в морето, без да задава въпроси, без да мисли за времето, просто живееше в невероятното божествено съвършенство на своята любима.

Спокойствието продължи до последния ден на остров Лейди Елиът, после Манди и Сътър излязоха от люлката на морето със съзнанието, че времето, през което щяха да бъдат заедно, почти е изтекло. Мълчаливо седнаха близо един до друг, докато лодката плаваше към брега, гонена от вятъра. При бараката за водолазна екипировка, Сътър нежно побутна Манди към душовете, докато той наглеждаше опаковането на оборудването.

Ала по-късно, когато Сътър се прибра в палатката, Манди не се виждаше никъде. Вътре в мрака блестеше само бялата мида, която Манди бе сложила в горната част на леглото, Сътър коленичи и усети как ноктите на тъгата се впиват в него, нежно прокара пръсти по красивата рядка мида, която трябваше да бъде оставена на острова.

Сътър затвори очи за миг и стисна ръката си в юмрук. Сетне бързо се изправи и тръгна да търси Манди, нуждаеше се от нея по начин, който не можеше нито да разбере, нито пък имаше желание да си обяснява. В банята нямаше никой. Нямаше никой и на плажа. Приливът бе по-висок от всякога, вятърът диплеше кристалната вода, а парцаливите воали на топлия дъжд се спускаха към повърхността на лагуната.

На Сътър му секна дъхът, щом зърна позната стройна фигура, плуваща с лицето надолу в къпаната от дъжда кристална вода. Той се загледа как Манди обикаля Рибешкото езеро и сетне излиза в останалата част на лагуната, придвижва се с леки, контролирани движения, а ръцете й са отпуснати встрани покрай тялото. Когато тя се насочи обратно към Рибешкото езеро, Сътър влезе до гърдите във водата и я зачака. Тя доплува до него, завъртя се и стъпи във водата, която стигаше до шията й.

— Беше твърде красиво, за да се откажа от него само за да вечерям — рече Манди, надяна маската на китката си и подскочи леко в дълбоката вода, без обаче да се страхува най-малко. — Никаква тежест, нищо не те дърпа, просто се носиш по топлата вода и целият свят се отваря около теб.

Сътър се усмихна на Манди, изпълнен с болезнено желание, неспособен да изрази с думи колко много се наслаждава на подновената й любов към морето. Залязващото слънце хвърли последен лъчи сред облаците и превърна солените капчици по устата на Манди в чисто злато. Сътър си спомни момента, когато устните й бяха посребрени от дъжда и той ги бе докоснал с език, изтръгвайки стон от гърлото й.

— Не съм ти благодарила — рече Манди и докосна Сътър с мокрите си пръсти. — Ти ми даде толкова много…

— Не — нежно отвърна той и целуна пръстите й. — Ти си тази, която ми даде толкова много. Ти си красива, Манди. Толкова елегантна и изпълнена с решимост — усмихна се и докосна бузата й. — Каквото и да се случи, къде и да отида, каквото и да правя, никога няма да забра твоята смелост — дланите му обхванаха ребрата й, задържайки я над водата. — Прегърни ме, преди да отплаваш завинаги — прошепна той.

Ръцете му се плъзнаха надолу по гърба до бедрата й, повдигнаха я леко и обвиха краката й около тялото му. Дъхът й секна, когато усети възбудената му плът и осъзна, че само две парчета плат я предпазват да поеме Сътър отново в себе си тук и сега, в топлината на заобикалящата ги лагуна, прикривайки слетите им тела под водата, станала огнено оранжева от залязващото слънце.

Еротичната мисъл промени Манди, тялото й сякаш се топеше, макар да отхвърли идеята като невъзможна. Беше твърде светло. Твърде открито. Всеки момент някой можеше да мине по брега.

Ала това не означаваше, че не би могла да се наслади на чувственото удоволствие, което й доставяше Сътър. Можеше да прокара ръце по гърдите му, можеше да целуне врата му, да вкуси лагуната и да й се прииска това да е солта на първичната страст, а не на вечното море.

Когато помръдна леко, Манди отново усети възбудената плът под банския му костюм и изстена, изпълнена с дивото желание да беше тъмно и двамата да бяха голи в морето, за да го усети в себе си.

— Сътър — промълви и вдигна поглед към лицето му, тялото й отново го погали.

— Зная. О, Господи, Манди, зная какво си мислиш, защото и аз си го мисля!

Устните й нежно докоснаха неговите и тя прошепна:

— Кажи ми.

— Мислиш си, че наоколо няма никой, а дори и да имаше, водата е до врата ми и повърхността е надиплена от вятъра и покрита с изгарящи цветове — тихо промълви Сътър, притисна Манди към себе си с лявата си ръка и освободи дясната. — Кой ще разбере, ако развържа банския ти, а ти свалиш моя и ме насочиш към сладостната топлина между бедрата си и ми позволиш… — той изстена, щом пръстите му се плъзнаха под плата на банския й костюм. Бе толкова нежна, гореща, подканяща. — Позволи ми — добави дрезгаво и отново я погали. — Кой ще разбере, Манди? — попита и разтвори връзките на хълбока й. — Ще бъдем тихи и външно съвсем спокойни, просто двама души, които се наслаждават на залеза, разговарят и се прегръщат, потопени до шия във водата.

— Деймън — прошепна Манди, усетила как топлата лагуна гали нежната й плът, когато той дръпна банския й настрани. — Деймън.

— Люби ме, Манди — прошепна Сътър и плъзна пръсти по мекотата, която бе разкрил, усети неустоимо желание да се слее с нея, докато небето и морето ги обгърнат като огън, — ако ме желаеш — пръстите му разтълкуваха посланието на сатенената топлина и отклика й, щом докосна нежните й женствени тайни. — Наистина ме желаеш — промълви и я погали с ръка и глас. — Люби ме, любов моя.

— Деймън… не можем.

— Това ще е нашата тайна — прошепна Сътър и се вгледа в Манди, усети я изпълнена с копнеж и желание. — Ще бъде много бавно, много тихо. Някой може да мине по брега и няма да разбере. Обещавам ти, любов моя.

Плажът беше пуст, топлината на морето заобикаляше Манди, пръстите на любимия я галеха и възбуждаха. Не знаеше дали се владее дотолкова, че да се държи напълно естествено, докато Сътър е в нея, но когато ръцете му обхванаха хълбоците й и я оставиха на ласките на водата, осъзна, че скоро ще разбере.

Манди плъзна ръце по мускулестите му гърди, надолу към черното парче плат, което носеше. Той отметна глава и леко докосна устните й с ласка, която би изглеждала съвсем естествена от брега.

— Добре че на петдесет метра няма никой — прошепна. — Усмивката ти ще издаде всичко.

Единственият отговор на Манди беше дрезгав звук на удоволствие. Вдигна поглед към Сътър, очите й горяха от чувствена игривост и истинска страст.

— Знаеш ли, че внасяш ново значение за някои стари фрази — промълви тя.

Той се усмихна въпреки жаждата, която го разкъсваше с всяко движение на пръстите й.

— Като „вземи…“

— Мен, любов моя — прекъсна я той. — Целия.

Дрезгавата заповед прогони мислите на Манди, съсредоточи я единствено върху възбудата на Сътър и собствения й отклик. Наблюдаваше лицето му, желаеше го диво, дръпна банския му костюм надолу, за да се отдаде напълно на тялото му.

Той се усмихна, взрян в очите й, докато приближаваше все повече и повече, докосваше я, възбуждаше я, наблюдаваше как погледът й се премрежва от страст, когато проникна в нея. Усмихна й се и леко захапа устните й в ласка, която ги накара да пламнат като морето.

— Бих искал да направя същото с гърдите ти — прошепна той. — Би било…

— Недискретно? — попита тя.

— Именно. Ще бъде още по-лошо, ако… помръдна.

— Ами ако аз помръдна? — прошепна тя.

— Проблемът е същият. Защо просто не броим обратно на санскритски и погледаме залеза, докато се стъмни дотолкова, че… — на Сътър му секна дъхът, когато Манди се притисна с тяло към него. — Любов моя — прошепна той, — не е честно спрямо теб. Да те обладая така… е… твърде… страстно. Никакви движения повече… или ще загубя… контрол.

Сътър едва потисна дивата тръпка при допира на тялото на Манди. Тя долови отклика, почувства го в стягането на стоманените мускули под пръстите й, вкуси го в солената влага, избила по горната му устна. Притисна се към него, погълна го още по-дълбоко в тялото си.

— Ето така ли? — прошепна.

Сътър затвори очи и потръпна от нежната ласка на сатенените дълбини, като в същото време се бореше да не загуби контрол.

— Да, любов моя… така… точно така… — той изстена и стисна зъби. — Манди… — прошепна и се взря в очите й. — Да… — не искаше да откъсне поглед от нея, докато й се отдаваше изцяло. — Да… — с безкрайни дълбоки пулсации. — Точно… така.

Манди прошепна името му, докато наблюдаваше лицето му и го любеше с движенията на тялото си. Без никакво предупреждение вълните на удоволствието я заляха, отнеха й дъха, тялото, душата, отдадоха ги на мъжа, който се бе слял така изцяло с нея. За известно време никой от двамата не можеше да помръдне, нито дори да си поеме дъх, бяха изцяло потопени в споделената невероятна наслада.

— Манди — прошепна той и нежно я целуна по челото, клепачите, устните, — никога не съм изпитвал… подобно нещо… с никого.

Тя му се усмихна, очите й отразиха великолепния залез. Искаше да му каже за любовта си, ала съзнаваше, че не трябва. Той не търсеше това от нея. Просто една краткотрайна афера между зрели хора. Беше му обещала това, защото това бе всичко, което той искаше, всичко, което би приел. Затова го целуна нежно и замени любовните думи с невероятната истина, която я поглъщаше.

— Обичам… да съм… с теб — прошепна и го целуна по устните, все още задържайки го в себе си. — Обичам да те усещам в тялото си, в прегръдките си, в съзнанието си. Обичам… — последните думи бяха заглушени от целувката.

Двамата останаха прегърнати, докато залезът се превърна в тъничка линия на хоризонта. Най-сетне бавно и неохотно се разделиха, оправиха банските си костюми и хванати за ръце, поеха обратно към палатката, където Сътър отново изпи морето от тялото на Манди, люби я, умря и се прероди заедно с нея.

 

 

Това бяха спомените, запечатани в съзнанието на Манди, когато малкия бял самолет доближи бараката за водолазни принадлежности на следващата сутрин. Тя се качи без чужда помощ, закопча сама предпазния колан, защото знаеше, че Сътър по-скоро би счупил ръцете си, отколкото отново да я прикове към мястото, от която тя се боеше. Когато мъжът седна до нея, тя хвана ръката му и я задържа между дланите си. Този път се застави да погледне към острова и лабиринта от коралови образувания, които го заобикаляха и покриваха дъното на лазурното море.

Спомените за дрезгавия от страст глас на Сътър й помогнаха, когато самолетът започна да се спуска към малкото летище на Бундабърг. Спомените за това как бе желана, любена, погълната; спомените за смях и победа, страст и наслада, сън и събуждане; гмуркане в красотата, което нямаше край — тези спомени й дадоха сила, когато Сътър й помогна да слезе на пистата, докосна слепоочието й, бузата, устните… след което се извърна, без да изрече и дума.

Манди остана неподвижна, загледана в Сътър, отчаяно надявайки се на дума, махване, поглед, каквото и да е, което да й покаже, че го е грижа за нея отвъд самоналожените граници на страстната им афера.

Нямаше нито дума, нито махване, нито поглед; просто още един малък самолет, който чакаше, двама мъже се втурнаха да стиснат ръка на Сътър и го издърпаха на борда, двигателите забучаха и самолетът се насочи към пистата.

Не поглеждай назад. Не поглеждай. Недей.

Ала накрая Сътър не можа да се спре. Когато самолетът спря в края на пистата, мъжът се извърна назад и погледна… видя само празното летище и далечна светкавица, танцуваща на фона на сивите облаци.