Елизабет Лоуъл
Магията на тропика (1)

Първа глава

— Това, от което имаш нужда, е любовник.

Манди рязко вдигна глава от документите, разхвърляни по бюрото й, ала един поглед й бе достатъчен, за да разбере, че е твърде късно да възрази на Антеа. Дребничката, кипяща от енергия жена вече бе отминала, блясъкът в очите й подсказваше, че е открила нов „проект“. Манди потисна усмивката си, опита да събере мислите си и да прогони мъжествения образ, изникнал в съзнанието й при забележката на Антеа.

Разрошена, изсветляла от слънцето коса, силни ръце, нефритенозелени очи, които никога не се усмихват.

— Чудесна идея — весело подхвърли Манди. — Ще ограбя някоя банка и утре вечер ще си избера някой от самотните мъже на търга на „Деца на нашите деца“ — тя старателно записа в календара си за следващия лен: „Ограби банка. Купи си любовник. Неотложно!“ — Нещо друго? Намери ли вече заместничка на Сузи? Или ще трябва да ограбя още някоя банка и да удвоя заплатата на следващата администраторка?

— Имам две отлични кандидатури.

Манди не посмя да попита дали става дума за администраторките в „Деца на нашите деца“ или за любовниците на служителката Саманта Блайт. Молеше се да става дума за администрацията. Не искаше да става жертва на непредсказуемите пориви за благотворителност на шефката си, и то по въпроса за мъжете. Нямаше нужда от още един брачен валс с вечно усмихнат и сладкодумен лъжец какъвто се бе оказал съпругът й.

— Представителни са и способни — продължаваше Антеа, изброявайки качествата, като при всяко свиваше пореден пръст на малките си, добре поддържани ръце. — Не са обвързани със семейства.

Кимването на Манди бе достатъчно насърчение за Антеа да продължи с описанието на кандидатурите. Нищо в гласа й не подсказваше какъв пост трябва да заемат кандидатите — служителки в офиса или атлети в спалнята.

— Имат чисти поддържани ръце, което е много важно — добави по-възрастната жена. — Изглеждат силни и здрави, но е трудно да се вземе решение, без да се види работата им. Общо взето, не смятам, че ще имат нужда от обучение. Струва ми се, че ще се справят сами.

Манди въздъхна с облекчение.

Антеа продължи, без да обърне внимание на изражението на секретарката си.

— Доброто образование и чувството за хумор са приятни, но не абсолютно необходими качества. В края на краищата на този пост от теб не се очаква нищо друго, освен да следваш указания и да изпълняваш нареждания с максимално старание и без размотаване. Работата изисква най-вече чистота, голяма издръжливост и желание да изпълняваш, без да се цупиш.

— Издръжливост ли? — попита Манди, прогонвайки образите от съзнанието си и чудейки се докъде ще стигне безскрупулността на Антеа.

— Разбира се. За тази работа издръжливостта е изключително важна.

— Така ли?

— Мило момиче, имаш ли представа колко администраторки загубих само защото бяха с твърде деликатно телосложение? Прекалено много. Сега търся силни момичета. Когато ти кандидатства за работата, за малко да не те наема. Изглеждаше твърде крехка. Прекалено слаба. Твърде притеснителна — продължи Антеа с характерната си откровеност. — Ако не беше упоритата ти брадичка и тъжните златисти очи, щях да те отхвърля без пробен период — Манди понечи да отвърне, ала осъзнава, че е безполезно. Антеа бе във вихъра си. — Сгреших — продължи тя. — Работиш за „Деца на нашите деца“ вече осемнайсет месеца, без да си вземеш нито ден отпуск по болест, дори след като удвоих работата ти и те превърнах в момиче за всичко — по-възрастната жена премигна и внезапно се втренчи в Манди. — Като си помисля, всъщност изобщо не си вземала свободен ден. Нищо чудно, че изглеждаш толкова изморена напоследък.

— Ти също не си вземала свободен ден — отбеляза Манди, като избегна отговора на въпроса защо през последната седмица видът й е така изтерзан. Ако септемврийските й спомени започваха да личат, трябваше да слага повече грим. Никой в новия й живот не знаеше какво се бе случило преди почти две години. Тя предпочиташе да бъде така. Не желаеше да среща погледи, изпълнени със съжаление. — Ако изпитваш вината на робовладелец, мога ли да изтъкна, че вече четири години Сътър не си е взимал повече от пет свободни дни поред — и тези дни са били прекарани в пътуване до някое затънтено място на света.

Антеа като че ли се стресна за миг.

— Не. Не може да е толкова дълго.

— Четири години, два месеца, десет дни и… — тя погледна часовника — петнайсет часа и трийсет и две минути, ако трябва да бъда точна. Всичко това е по негови пресмятания, но аз не бих дръзнала да споря.

Антеа леко присви очи.

— Обаждал ли се е, докато ме нямаше?

— Два пъти. Веднъж от летището и още веднъж от апартамента си. Каза, цитирам: „Ако леля Ант ме е записала за някое друго явяване като експерт на Капитолия, ще опаковам целия Сенат и ще го изпратя право в ада.“

— Горкото момче — въздъхна Антеа. — Много мрази градовете и комитетите. Но пък е толкова внушителен.

Манди едва се сдържа да не промърмори: „Амин“.

Сътър наистина беше много внушителен, и като специалист по рекламации за земята, и като експерт по прогнозите, и просто като мъж. За година и половина работа в „Деца на нашите деца“ Манди бе виждала Сътър много рядко, винаги неочаквано и всеки път присъствието му я смущаваше.

Не ставаше дума само за ръста му. Манди познаваше доста мъже, по-високи от метър и осемдесет и пет и доста по-едри, ала никой от тях не умееше да приковава вниманието в претъпкана стая единствено с присъствието си. Сътър можеше и го правеше. Нефритенозелените очи издаваха изключителната му интелигентност и непоклатим прагматизъм, лицето му бе с бронзов загар и изсечени черти, свидетелстващи за това, че видяната от него човешка алчност, страдание, страх и глупост е повече, отколкото се полага да види един човек.

— Останах с впечатлението, че Сътър иска да отиде на някое чисто място — тихо рече Манди.

Антеа я изгледа изпитателно. Съзнаваше, за разлика от повечето хора, че зад веселата усмивка и остроумните шеги на Манди се крие интелигентна и уязвима млада жена.

— Като че ли и ти би искала да отидеш — подхвърли Антеа. — На някое чисто място.

Кехлибарените очи на Манди помръкнаха за миг. За нея такова място не съществуваше, защото където и да отидеше, спомените я преследваха. Ала това не бе проблем на Антеа. Затова Манди се усмихна и тръсна глава, прогонвайки мрачните мисли.

— Няма начин. Трябва да изкарам три доклада от магическата си машина — кимна тя към компютъра си и в същия миг с крайчеца на окото си зърна познат силует. — И купчина писма, по-голяма от егото на Стив…

— Ей, чух те! — прекъсна я Стив от прага.

— … а трябва да добавя и нова снимка към галерията на завършените ти проекти — добави невъзмутимо Манди, сякаш нито бе видяла Стив, нито бе чула раздразнената му забележка.

— Завършен проект ли? — попита Антеа. — Да не би Сузи да е приета от някоя агенция?

— Сузи? — попита Стив веднага, забравил за нараненото си его. — Тя обади ли се?

Манди се усмихна състрадателно, щом се обърна към Стив. Младият адвокат бе олицетворение на клишето „висок, тъмнокос, привлекателен“, ала егото му бе твърде уязвимо. Бе се влюбил в бившата администраторка на Антеа, която бе станала най-новия й „проект“. За нещастие на Стив младото момиче искаше да следва своите мечти, а не неговите. Макар и само на осемнайсет, Сузи имаше лице, тяло и достатъчно дисциплина, за да се превърне в световноизвестен модел. Липсваха й обаче контакти и хилядите долари, необходими за комплект професионални снимки, които да бъдат разпратени по агенциите. Антеа бе осигурила контактите, парите и самолетния билет до Манхатън.

— Сузи току-що е подписала договор с международна модна агенция — рече Манди. — Във вторник я изпращат в Париж.

Стив стисна устни, сетне се усмихна тъжно.

— Тя точно това искаше. Радвам се за нея.

— Радвай се за себе си — сряза го Антеа. — Сузи бе твърде млада за брак. По-добре да открие на какво е способна в Ню Йорк, отколкото да направи нещастна себе си и някой почтен млад мъж, като се омъжи в Калифорния.

— Това ли са събраните международни прецеденти за използването на реките, които текат в повече от една страна? — бързо попита Манди, като смени темата и посочи дебелите тъмни папки, които Стив стискаше под мишница.

Мъжът се вкопчи в новата тема като в спасителен пояс, какъвто си беше. Антеа имаше много качества, но финесът не беше сред тях. Сътър беше същият — нетърпелив с хората, на които им липсваше здрав разум да избягват най-очевидните минни полета на живота. Манди, която се бе препънала в едно от тези полета, когато бе на възрастта на Стив, изпитваше искрено съчувствие към нещастието на младежа. Бе имал късмета да избегне несполучлив брак, ала бе твърде млад и неопитен, за да оцени този факт. Манди не беше.

— Тук са всички прецеденти, които успях да намеря — рече Стив и стовари папките на бюрото на Манди. Листовете се разхвърчаха във всички посоки. — О, съжалявам.

— Ще съжалиш още повече, като разбереш, че тези същите листове са цялата ти презентация пред сенатския комитет по чуждестранни…

— Тогава не ми казвай — бързо я прекъсна Стив. — Като не знам, не може да ме заболи, нали така?

Погрешно, помисли си Манди. Незнанието може не само да те нарани, може да те убие. На неговата възраст и тя не знаеше това, така че едва ли можеше да го вини сега.

— Като приключиш с оправянето на бъркотията — обърна се Антеа към Стив, — ела в кабинета ми. Пратеникът от Белайз се е позовал на някакъв нелеп прецедент, за да ни попречи да построим развъдника за риба.

Стив изруга.

— Ти намекна ли му, че получава десет процента от всички печалби?

— Иска петдесет.

— Сътър ще побеснее — подхвърли Стив.

— Сътър би хвърлил стария бандит на рибите — спокойно отбеляза Антеа. — Ако обаче чакахме идеалните лидери и идеалните решения, никога нищо нямаше да свършим.

Телефонът иззвъня. Манди веднага посегна към слушалката.

— Ако е господин Акстън, аз съм излязла — бързо нареди Антеа.

— За колко време?

— Докато си надигне задника и напише за „Деца на нашите деца“ чек, който ще ме накара да се усмихна.

Манди мислено добави още една нула към числото, което се готвеше да даде на господин Акстън. Макар повечето от богатството на Сътър да бе свързано с благотворителните фондове на „Деца на нашите деца“, бе останало достатъчно, за да направи Антеа богата. Приятелите й от детинство бяха още по-богати. Сред тях бе и господин Акстън, който безуспешно се опитваше да убеди Антеа да вечеря с него.

— Би трябвало да обявиш търг за себе си утре вечер при набирането на средства за фонда — подхвърли Манди. — Имам чифт копринени шалвари, които ще вдигнат не само задника на господин Акстън.

Антеа се замисли за момент, сетне се усмихна широко.

— Търгът. Разбира се. Как не се сетих?

— Та нали идеята беше твоя, забрави ли? Кой друг би имал смелостта да помоли такива мъже да се изложат на търг с благотворителна цел и заради жадните разведени жени — Манди вдигна телефона на четвъртото позвъняване. — „Деца на нашите деца“, добър ден — пауза. — Ужасно съжалявам, господин Акстън, госпожица Сътър току-що излезе — пауза. — Четири нули ще свършат работа — пауза. — Разбира се, че е прекалено много, но се боя, че госпожица Сътър има слабост към щедрите жестове, тя самата ги прави често, както знаете.

Стив тихичко се изкикоти. Антеа само повдигна леко сребристите си вежди.

— Много щедро от ваша страна, сър. Сигурна съм, че тя ще оцени жеста.

Антеа чакаше нетърпеливо, докато Манди затвори телефона.

— Е?

— Трийсет хиляди — лаконично заяви Манди.

— Прекрасно — измърка Антеа. — Този мъж е не само учен, но и джентълмен. С нетърпение очаквам вечерята с него. Нека бъдат две вечери.

— Две?

— О, да. Той има прекрасни ръце — бледозелените й очи се спряха на Манди. — Винаги можеш да познаеш един мъж по ръцете, миличка. Ако не ми вярваш, виж ръцете на Сътър някой ден. Брат ми не притежаваше особени качества, но виж сина му. Жалко, че момчето още не си е намерило жена. Не обичам да гледам как се похабяват добри гени.

— Мислех, че не одобряваш брака — рече Стив, докато събираше разпилените листове.

— Брак ли? — усмихна се Антеа. — Мило момче, голяма изненада ще бъде за мъжете и жените в този непросветен свят, че бракът е необходимият предшественик на зачатието — тя се обърна към Манди. — У теб ли е снимката на Сузи или си я сложила на бюрото ми?

Манди измъкна една папка от подредените върху бюрото си.

— Тук е.

— Добре. Помогни ми я да окачим, докато Стив гони хартиите. Значи стават два завършени проекта за тази седмица — по лицето на Антеа се изписа задоволство. — Прекрасно, просто прекрасно. Не можеше да се случи в по-подходящ момент.

Манди последва началничката си, разкъсвана между желанието да възрази срещу безчувственото й отношение към сломения от любовна мъка Стив и импулса да я прегърне, задето бе подала ръка на толкова много хора, пресекли пътя й. Много властна ръка, без съмнение, но и от голяма помощ.

Южната стена в кабинета на Антеа бе отрупана със снимки във всякакъв размер. Единственото общо помежду им бе, че изобразяваха хора, на които Антеа бе помогнала с навременно осигуряване на пари. Имаше един младеж, завършил журналистика и кандидатствал за репортер в множество вестници в Калифорния само за да установи, че притежаването на автомобил е задължително изискване за работата; без работа, той не можеше да си позволи кола. Антеа беше осигурила колата, а „Лос Анджелис Таймс“ бе осигурил работата и младежът бе започнал кариерата си.

Имаше снимка на млада разведена жена, която бе завършила образованието си, работейки като сервитьорка, за да може да се грижи за малкото си дете. Всичко това бе застанало между нея и докторската й дисертация по психология. Антеа бе издържала младата жена, докато дисертацията бе написана и одобрена.

Снимката на Сузи бе поставена до един от последните успешно завършени „проекти“ на Антеа — съпрузи, които цял живот бяха спестявали пари, за да отворят малък ресторант само за да видят как спестяванията им изчезват, когато счетоводителят им се качил на самолета за Рио с любовницата си в едната ръка и торба, пълна с пари в другата. Антеа бе възстановила откраднатите спестявания до последния цент.

— Мислиш ли, че ресторантът ще бъде печеливш? — попита Манди.

Антеа махна с ръка.

— Няма значение, важното е, че са имали достатъчно смелост да се борят за това, което искат. Повечето хора нямат. Или са прекалено мързеливи, или изпитват твърде голям страх, за да осъществят мечтите си.

Внимателно взирайки се в снимката, Манди прехапа устни и се постара да не издаде смущението си. Знаеше, че Антеа нямаше предвид нея, но си даваше сметка също така, че е сред хората, които изпитват твърде голям страх, за да осъществят мечтите си.

Водата все още я ужасяваше. Все пак имаше известно подобрение след катастрофата. Преди два месеца например, за първи път от две години насам бе успяла да си вземе вана вместо душ. Разбира се, бе напълнила само пет сантиметра вода и освен това й бе отнело толкова време да събере кураж да се потопи, че водата бе почти изстинала, ала въпреки това си беше напредък. Вече можеше да влезе във вана с десет сантиметра вода, и то без да се бори със страха, докато водата изстине. Бе опитала петнайсет, а после двайсет и пет сантиметра, ала бе изпаднала паника, щом водата бе покрила кръста й. Едва миналата седмица бе успяла да се върне към дванайсет сантиметра вода.

Страхотен напредък, няма що, подигравателно си рече тя. С тази скорост, ще станеш на седемдесет, преди лицето ти отново да се покрие от вода.

Мисълта лицето й да бъде покрито от студена, поглъщаща, убийствена течност накара Манди да пребледнее. Ужасът от водата бе по-силен от срама й, че се страхува. Източникът на страха й бе реален като смъртта. Ако трябваше да прекара остатъка от живота си с плитки вани и душове, така да бъде. Беше жива, бе намерила начин да си изкарва прехраната, без да си има работа с вода и бе в състояние да спи нощем, без да сънува как океанът залива малкия самолет — как водата бавно се издига и покрива прозорчетата, докато тя се бори да освободи себе си и съпруга си и после безкрайното черно спускане към океанските дълбини, които навремето я очароваха, а сега я ужасяваха.

Манди премига и осъзна, че Антеа я гледа, сякаш очаквайки отговор на някакъв въпрос.

— Добре ли си? — повтори възрастната жена. — Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

— Наистина ли? — попита Манди, вече дошла на себе си. — Бързо, дай ми огледало. Винаги съм искала да видя подобно глупашко изражение.

Антеа присви очи. Понечи да каже нещо, ала се отказа и се обърна към галерията си от снимки. Лицата на хората, на които бе помогнала, винаги създаваха у нея усещането, че животът е нещо повече от непрестанна борба с бедността, алчността и безразличието. Някъде там, разпръснати из целия свят, бяха хората, които се усмихваха по-често, защото Антеа бе изгладила един от острите като бръснач ръбове в живота им. А тя се усмихваше по-често, наслаждавайки се на удоволствието, което бе донесла.

Предвкусвайки задоволството от следващите си проекти, Антеа с обич огледа снимките. С малко късмет и навременна помощ Манди скоро щеше да бъде сред другите с усмивка на лицето. За беда Сътър нямаше да бъде сред доволните. От друга страна обаче, Сътър рядко се радваше на каквото и да било.

 

 

Макар да познаваше изключително добре племенника си, Антеа остана малко изненадана от силното му неодобрение относно плана й, когато се срещна с него няколко часа по-късно.

— Какво си направила? — попита Сътър.

Със спокойствие, на което малцина бяха способни, Антеа вдигна поглед към застрашително извисяващия се мъж. Д. М. Сътър бе винаги внушителен, ала с медно червеникавата си набола брада, каменно зелените очи и изрусените от слънцето вежди — със зъби, оголени в нещо, което само оптимист би нарекъл усмивка — Сътър изглеждаше доста опасен. Фактът, че носеше къси панталони в маскировъчен цвят и бе гол до кръста, не допринасяше ни най-малко за смекчаване на заплахата. Стройното мускулесто тяло също не вдъхваше успокоение. Напомняше на хората, че измамно грациозният тигър непрестанно вечеря с много по-едрия и по-мускулест воден бивол.

— Записах те за благотворителния търг утре вечер — съвсем спокойно отвърна Антеа. — Всъщност ти ще бъдеш централната фигура. Голямата изненада.

Сътър промърмори нещо, което за радост на Антеа бе на неразбираем за нея език. Сетне я изгледа гневно. Тя стоеше пред него в характерната си царствена поза, убедена в правотата на това, което върши.

— Лельо Ант, ти си моята любимка и…

— Ласкателствата няма да свършат работа — прекъсна го доволно тя, открадвайки една от любимите му фрази. — Беше номиниран и избран с ентусиазъм и това е!

— Антеа — тихо започна Сътър, давайки си сметка, че виковете няма да променят решението на дребната тиранка, — откъде, за Бога, ти е хрумнало, че ще стоя със… със скръстени ръце, докато куп богати разведени жени наддават с надеждата за моите… услуги?

— Три седмици почивка.

Мъжът примига.

— Какво?

— Три седмици на място по твой избор, където няма да правиш абсолютно нищо, което не желаеш. Просто почивка.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

Сътър измери с поглед жената срещу себе си. Макар леля му да носеше обувки с десетсантиметрови токове, тя пак беше с двайсетина сантиметра по-ниска и поне наполовина по-лека от него. Ала прекрасно знаеше, че разликата в ръста я тревожеше точно толкова, колкото би се разтревожила росомаха от съперничеството на гризли за парче месо. Антеа знаеше, а Сътър бе научил, че в повечето ситуации темпераментът е от по-голямо значение в сравнение с мускулите. За по-голямата част от света Сътър може би представляваше неприятен съперник, ала към жената, която бе поела грубия тийнейджър и го бе научила на дисциплина, интелигентни мечти и неподправена обич, към тази жена Сътър хранеше единствено топли чувства.

Доста често и раздразнение.

Тъкмо това раздразнение в момента заплашваше да се превърне в истински гняв. Антеа никога не се бе намесвала в личния живот на Сътър. Това бе неписан закон помежду им, тя не избираше жените му, той не избираше мъжете й. Не можеше да повярва, че така нехайно бе решила да промени тази страна на отношенията им, и то на такъв късен етап.

— Антеа.

Думата изфуча като удар от камшик. Сътър беше уморен, гладен и едва се сдържаше да не избухне както в случая с богатия бразилец, който му бе предложил да наеме две осемгодишни близначки за една приятна нощ. Сътър бе платил за момиченцата със стиснати устни, след което ги бе отвел в един католически манастир, а после се бе върнал за един кратък разговор без задръжки с мъжа.

Сътър затвори очи, пое дълбоко дъх и издиша. Това, което бе сторила Антеа бе дразнещо, вбесяващо, подлудяващо и дръзко, но не беше зло. Тя не заслужаваше острия му език, използван в най-жестоките части на света. Той бавно започна да брои на език, който нямаше бройна система. Вършеше прекрасна работа като абстрактно интелектуално упражнение за овладяване на силните емоции.

— Някой ден ще преминеш границата — тихо рече Сътър най-накрая — и тогава не знам кой ще съжалява повече — ти или аз.

Антеа тайничко въздъхна и се усмихна нежно на мъжа, заел мястото на сина, който тя никога нямаше да има.

— Надявам се никога да не те ядосам истински, Деймън. Обичам те с цялото си сърце.

Сътър нежно докосна страната й.

— Без теб аз нямаше да имам сърце — той направи гримаса. — Добре, Ант, ще бъда проклетия жертвен агнец на търга на ергените за „Деца на нашите деца“. Веднъж. Моля те, не ме карай да го правя отново.

— Няма. Обещавам, Деймън.

Мъжът се усмихна на обръщението, което тя рядко използваше, също както и той рядко я наричаше Ант. Наведе се и леко я целуна по бузите.

— Тази вечер ще уредя пътуването — заяви Сътър. — Надявам се, че която и да ме купи, няма да очаква романтично пътешествие. Имам предвид нещо доста по-различно.

— Нека аз уредя всичко, скъпи. Струва ми се, че имаш нужда от няколко часа сън.

Сътър стисна устни.

— Ще спя доста по-добре, ако аз се погрижа за всичко. Ако знаеш къде ще отида, ще ми направиш разписание още от пристигането. А това съвсем не отговаря на представата ми за почивка.

Антеа изглеждаше едновременно засегната и развеселена.

— Не и този път. Ще бъде истинска почивка за теб.

— Зная. Но ти не знаеш. Именно затова ще бъде истинска почивка.

Антеа отмести поглед, обмисляйки начините, по които би могла да преодолее упоритостта на племенника си. Не й хрумна нищо, затова се предаде с достойнство. В края на краищата, съществуваха много пътища към една и съща цел.

— Както кажеш, скъпи. Поспи малко. Изглеждаш мрачен, а не чаровен. Никоя разумна жена не би наддавала за теб.

Сътър проследи с поглед Антеа, която излезе от апартамента му също тъй неочаквано, както бе пристигнала. Нямаше представа какво я бе подтикнало към подобни действия, но усещаше, че още не е приключила напълно с него.