Майкъл Муркок
Руническият жезъл (36)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ВРАТИТЕ НА ЛОНДРА

Цветът на гранбретанската армия бе строен пред вратите на Лондра. Шестимата ездачи изкачиха близкия хълм, следвани от камаргската конница.

Измъчван от разяждащо главоболие, Хоукмун вдигна ръка и докосна Червения амулет. Знаеше, че ако все още е жив, дължи го само на него, защото именно амулетът неутрализираше силата на Черната перла. Някъде долу, в града, Калан бе задействал машината, възвърнала живота на вградения в челото му камък. За да стигне до Калан, трябваше първо да превземе града и да унищожи огромните сили, които Мелиадус бе изпратил насреща им.

Хоукмун не изпитваше никакво колебание. А и нямаше право на това, защото всяка секунда бе от огромно значение. Той извади Меча на зората и даде знак за атака.

Камаргската конница прехвърли билото на хълма и литна надолу, срещу десетократно по-многобройния противник.

Откъм гранбретанските позиции блеснаха дулата на огнестрели и камаргските гвардейци отвърнаха на стрелбата, без да забавят ход. Хоукмун изчака да настъпи подходящият момент, сетне вдигна меча към небето.

— Призовавам Легиона на зората! Призовавам Легиона на зората! — извика той, но миг по-късно изстена болезнено, почувствал нарастващата топлина на перлата.

— Какво има, моя любов! — нададе уплашен вик Изелда и препусна към него. Но Хоукмун нямаше сили да отговори.

И тогава двете армии се сблъскаха. Очите на Хоукмун бяха така замъглени от болка, че той с мъка различаваше очертанията на противника и дори не знаеше дали Легионът на зората се е материализирал. Ала изведнъж небето се озари от розови светкавици. Той почувства как го изпълва силата на Червения амулет, как се сблъсква с мощта на Черната перла. Завладя го бойна възбуда. Но колко още щеше да издържи?

Намираше се във вихъра на боя, наоколо се мятаха побеснели коне, мяркаха се шлемове на войни-лешояди, които размахваха тежки боздугани, заострени като клюнове на хищни птици. Хоукмун отби един удар, за-махна с меча и посече дебелата броня на изпречилия се насреща му противник. Завъртя се в седлото, промуши друг Лешояд в шията, размина се на косъм с летящия към главата му боздуган и наръга притежателя му в корема.

Битката беше шумна, разгорещена, истерична. Във въздуха миришеше на страх и Хоукмун съвсем скоро стигна до заключението, че това е най-безмилостното сражение, в което е участвал, защото, ужасени от внезапната поява на свирепия легион, гранбретанците се сражаваха като подивели, забравили всякакъв боен ред и без да се вслушват в кресливите команди на началниците си.

Хоукмун знаеше, че при такава безогледна сеч оцелелите ще са съвсем малко. Подозираше, че той самият няма да е сред тях, защото болката в главата му постепенно бе започнала да се усилва отново.

Оладан умря сам, далеч от другарите си, и смъртта му бе лишена от достойнство, защото обкръжилите го войни-свине го насякоха на парчета с бойните си секири.

Но ето как загина граф Медни:

Насреща му изскочиха трима барони: Адаз Проми, Мигел Холст и Сака Герден (последният оглавяваше Ордена на Бика). Разпознаха го незабавно, въпреки шлема, благодарение на медните му доспехи. И тримата се нахвърлиха върху него едновременно — хрътка, коза и бик — размахали саби, за да го съсекат.

Графът тъкмо бе повалил поредния си противник (който бе убил коня му, принуждавайки го да се спеши), когато забеляза новата опасност, сграбчи тежкия меч с две ръце, завъртя го в кръг и посече краката на конете, а бароните се преметнаха от седлата и се стовариха в меката кал. Графът промуши Адаз Промп отзад, с втория удар отсече главата на Мигел Холст, макар предводителят на Козите да молеше за милост, и се изправи да посрещне Сака Герден. Барон Сака единствен бе имал достатъчно време, за да заеме удобна позиция за бой, но когато графът го доближи, той разтърси глава, заслепен от огледалния му шлем. Като видя това, графът свали шлема и го запрати встрани, а после развя гордо червената си коса и извика с глас, прегракнал от възбудата на боя:

— Не желая да се възползвам от каквито и да било предимства. Хайде сега да видим кой е по-добрият.

Сака Герден полетя напред като разярен бик, но баронът отстъпи ловко от пътя му, завъртя меча в широк кръг и го стовари върху шлема, като разсече не само метала, но и черепа под него. Баронът се стовари на колене, графът понечи да се усмихне, доволен от победата, ала в същия миг в гърлото му се заби дълго копие. Въпреки непосилната болка графът събра сетни сили, сграбчи дръжката на копието, дръпна към себе си коварния нападател и отвърна на удара със смъртоносен удар. Ето така издъхна граф Медни.

Орланд Фанк беше свидетел на цялата сцена. Беше се присъединил към камаргската армия малко преди началото на сражението, а после се беше отличил, размахвайки смъртоносната си бойна секира като някаква зловеща коса. Но смъртта на графа го стъписа. Моментът беше преломен — изгубили значителна част от предводителите си, гранбретанците се опитваха да се прегрупират пред вратите на града и единственото, което ги спираше да не побягнат назад, бе страховитият вид на барон Мелиадус, облечен в черни доспехи, с черен вълчи шлем на главата и тежък меч в ръка.

Но и баронът беше изтикан назад, когато Хоукмун, Изелда, д’Аверк, Боуджентъл и Орланд Фанк поведоха на щурм оцелелите камаргски гвардейци, съпровождани от свирепите варвари на зората, чийто напевен химн се носеше над полето.

Не успяха дори да затворят вратите пред настъпващата армия. Едва сега барон Мелиадус осъзна колко погрешно е преценил силата на Хоукмун и колко е над-ценил собствените си възможности. Единственото, което оставаше, бе час по-скоро да вкара в боя свежи подкрепления и да разчита, че междувременно Калан ще намери начин да увеличи мощта на Черната перла.

Но изведнъж сърцето му се изпълни с надежда, защото забеляза, че Хоукмун се люшка в седлото, вдигнал ръце към сребърния си шлем, а някакъв непознат здравеняк с вълнена шапка и огромна бойна секира го подкрепя с ръка.

— Послушай ме, човече, чуваш ли? — шепнеше Фанк на Хоукмун. — Време е да използваш Руническия жезъл. Време е да извадиш на бял свят нашето знаме. Бързо, Хоукмун, инак не ще преживееш и минута повече!

Хоукмун чувстваше перлата в мозъка си като плъх, затворен в клетка, но въпреки това успя да измъкне от пояса си Жезъла, вдигна го към небето, както го беше посъветвал Фанк, и забеляза, че въздухът наоколо се изпълва с разноцветни лъчи.

— Руническият жезъл! — изрева Фанк. — Това е Руническият жезъл! — После избухна в смях, забелязал панически бягащите гранбретанци, които бяха напълно деморализирани, въпреки преимуществото си в численост. А Хоукмун вече се чувстваше като победител.

Но барон Мелиадус не беше готов да се предаде толкова лесно.

— Нима се боите от някакво парче метал? — извика той на хората си. — Нищо не може да ви стори. Напред, глупаци, довършете ги!

Междувременно камаргската армия нахлу през вратите на Лондра, където все още имаше поне милион въоръжени мъже, способни да ги разгромят. Начело яздеше Хоукмун, размахал Жезъла като знаме.

Като насън предвождаше своя призрачен легион Хоукмун, вдигнал в дясната си ръка Меча на зората, а в лявата стиснал Руническия жезъл.

В тесните улици двете армии се притиснаха плътно една в друга. Гранбретанците се опитваха да свалят своите противници от седлата, но почти не можеха да помръднат. Хоукмун забеляза един воин със сребърен шлем да се отбранява от атаките на поне дузина гранбретанци и сърцето му се сви при мисълта, че това може да е Изелда. Тялото му се изпълни с нова енергия, той се извърна и направи отчаян опит да доближи изпадналия си в беда другар, но друг рицар със сребърен шлем вече бързаше на помощ и той изведнъж осъзна, че Боуджентъл е бил нападнатият, а Изелда — тази, която се бе втурнала да го подкрепи.

Но безуспешно. Боуджентъл внезапно се скри от погледите им зад гора размахани оръжия, които се вдигаха и спускаха ритмично, а после шлемът му се показа отново — набучен на дълго окървавено копие. Изелда го отсече заедно с китката, която го размахваше тържествуващо.

Последва нова разяждаща мозъка атака. Калан очевидно засилваше непрестанно въздействието на машината. Хоукмун изстена, погледът му отново се замъгли, но въпреки това успя да отбие няколко удара, без да изпусне Жезъла.

Когато мъглата пред очите му се разсея, макар и за кратко, той видя, че д’Аверк е скочил от притиснатия в мелето кон и си проправя път с меча през редиците на противника. Изведнъж Хоукмун се досети накъде е тръгнал французинът — към двореца, където беше неговата любима, кралица Флана.

И ето как загина д’Аверк:

Най-сетне храбрият французин успя да се добере до двореца, полуразрушен след скорошния щурм на Мелиадус, скочи през един отвор в стената и затича нагоре по стълбите към вратата, пред която го очакваха няколко въоръжени с огнестрели стражи. Когато до ушите му достигна зловещото свистене, предвещаващо скорошни изстрели, д’Аверк се хвърли на земята секунда преди над него да изригнат няколко огнени стълба. За щастие, съвсем наблизо забеляза един захвърлен огнестрел. Взе го, вдигна се светкавично и покоси стражите, които преграждаха пътя му към вратата.

Д’Аверк прекрачи труповете и затича по коридора, тропотът на ботушите му отекваше надалече. Пред вратите на тронната зала го очакваше още една група пазачи, които д’Аверк успя да изненада и повали с един изстрел, но този път той също бе ранен леко в рамото. Сетне открехна масивната порта и надникна в тронната зала. Подиумът с трона бе на около половин миля навътре, но д’Аверк не се съмняваше, че там го очаква Флана.

Той блъсна вратата и се затича, викайки името й:

— Флана! Флана!

Кралицата, която се бе отдала на мечти, вдигна глава и зърна приближаващата се фигура. Името й отекваше в стените на залата.

— Флана! Флана! Флана!

Тя позна гласа, но си помисли, че все още не се е пробудила и че сънят продължава.

А междувременно тичащият приближи трона и тя забеляза, че носи полиран сребрист шлем, гладък като огледало. Фигурата… не познаваше ли тази фигура?

— Хюлам? — прошепна неуверено тя. — Хюлам д’Аверк.

— Флана! — Той вдигна ръце, свали шлема и го запрати на пода. — Флана!

— Хюлам! — Тя се изправи и се спусна по стълбите срещу него.

Той разтвори ръце, готов да я приеме в обятията си.

Но така и не се докоснаха. Като светкавица от една висока галерия удари пламъкът на огнестрел и превърна в пепел красивото лице, а французинът се строполи с ужасен писък в краката на кралицата. Втори изстрел в гърба накара тялото му да се сгърчи конвулсивно и когато го прегърна, тя осъзна, че държи в ръцете си само бездиханен труп. От гърдите й се изтръгнаха мъчителни ридания.

А от високата галерия долетя спокойният глас на пазача.

— Вече сте в безопасност, ваше величество.