Майкъл Муркок
Руническият жезъл (23)

ВТОРА ГЛАВА
ПОЧЕРНЯЛОТО БЛАТО

— Кристалът е разрушен…

— Какво? — Хоукмун поклати глава и премигна болезнено.

— Кристалът е разрушен. — До него бе коленичил д’Аверк и му помагаше да се изправи.

— Изелда? — попита Хоукмун. — Тя как е?

— Не по-зле от теб. Занесохме я в леглото. Кристалът е разрушен.

Хоукмун изтри засъхналата кръв по лицето и ушите си.

— За пръстените на Миган ли говориш?

— Д’Аверк, обясни му по-ясно. — Това беше гласът на Боуджентъл. — Кажи му, че машината на призрачния народ е счупена.

— Счупена? — повтори Хоукмун и бавно се надигна. — От нея ли долетя последният звук на разтрошено стъкло?

— Точно от нея. — Съвсем близо до него бе застанал граф Медни. — Кристалът се пропука от вибрациите.

— Значи… — Хоукмун погледна въпросително графа, който кимна.

— Точно така — върнахме се обратно в нашето измерение.

— И още не са ни нападнали?

— Така изглежда.

Хоукмун въздъхна дълбоко и олюлявайки се, пое към вратата на залата. Дръпна решително тежкото метално резе и разтвори портите.

Навън все още беше нощ. Звездите в небето изглеждаха непроменени, но трескаво носещите се облаци ги нямаше, над мочурливата земя бе легнала някаква неестествена тишина, а из въздуха се носеше странен мирис. Не се чуваше нито крясъкът на фламингото, нито пък шумоленето на листата.

Хоукмун бавно затвори вратите и се обърна. Лицето му беше замислено.

— Къде са легионите? — попита д’Аверк. — Мислех, че ще са там и ще ни чакат.

— Ще почакаме до сутринта и ще видим — отвърна Хоукмун. — Може би сега не се виждат. Или пък са се спотаили с намерение да ни нападнат изненадващо.

— Как мислиш, учените на Тъмната империя ли са причинили този звук? — попита Оладан.

— Без никакво съмнение — отвърна граф Медни. — Предполагам, че са положили доста усилия, за да се доберат до нас. Така че на тях дължим честта да се върнем обратно в нашето измерение. — Той подуши въздуха. — Този мирис ми напомня за нещо.

Д’Аверк подреждаше разпилените по масата предмети.

— Цяло чудо е, че останахме живи.

— Вярно — съгласи се Хоукмун. — Изглежда, звукът нанесе по-големи поражения върху нематериалните обекти, отколкото върху нас.

— Двама от по-старите прислужници са мъртви — рече с тих глас граф Медни. — Сърцата им не са издържали на натоварването. Наредих да ги погребат още сега, в случай че на сутринта възникнат други проблеми. Във вътрешния двор.

— Ами замъкът? — попита Оладан.

Графът сви рамене.

— Трудно е да се каже. Слизах долу в подземието. Кристалната машина е натрошена на ситни части, а каменните основи са покрити с Пукнатини. Но замъкът все още се държи. И друг път е преживявал тежки времена. Вярно, няма нито едно здраво стъкло. Но всичко останало… — той поклати глава, сякаш за да покаже, че сега замъкът не е най-важното. — Всичко останало е наред.

— Да се надяваме — промърмори д’Аверк, вдигна пъхнатия в ножницата Меч на зората и Червения амулет, който се полюшваше на позлатената си верижка, и ги подаде на Хоукмун. — Ако питаш мен, приятелю, дошло е време да си ги сложиш.

Хоукмун надяна амулета на шията си и запаса ножницата с меча. После се наведе и вдигна увития в плат Рунически жезъл.

— Май Жезълът не ни донесе късмета, на който се надявахме — произнесе с въздишка Дориан.

Най-сетне дойде и зората. Небето просветляваше бавно, въздухът бе хладен, хоризонтът побеля като мумифициран труп, а облаците придобиха цвят на скелет.

Петимата герои очакваха изгрева. Стояха пред вратите на Медния замък, на билото на близкия хълм, положили ръце на оръжията си, и оглеждаха околността.

Това беше същият Камарг, който помнеха — една страна, опустошена от войната. Миризмата, която ги бе озадачила още през нощта, бе миризма на пепелище, на изгорена земя. Докъдето им стигаха погледите, се виждаха само почернели руини. Блатата и лагуните бяха пресъхнали от пламъците на огнестрелите и огнеметните оръдия. Розовите птици, рогатите коне и биволите бяха избягали или избити. Кулите, така вярно охранявали границите на тази изстрадала страна, бяха изравнени със земята. Сякаш целият свят беше безкрайно море от сива пепел.

— Унищожили са всичко — въздъхна прегракнало графът. — Всичко е унищожено — моят любим Камарг, моите хора, дивите животни. Аз бях техен Господар и Пазител, а ето че не изпълних задълженията си. Няма за какво повече да живея освен заради отмъщението. Искам да стигна стените на Лондра и да присъствам на падането на този проклет град. И тогава вече мога да умра. Но не по-рано.