Богомил Райнов
Реквием за една мръсница (7)

СЕДМА ГЛАВА

— Ти, Бориславе, ми приличаш с това празно цигаре на ония бебета, дето майките им ги лъжат с празен биберон — произнася добродушно генералът, додето седим в тъмнозелените кресла край тропическата листовина на тъмнозеления фикус.

Тая забележка не се формулира за пръв път, както не идва за пръв път и обяснението на Борислав:

— Напуснах тютюна, другарю генерал, но с ваше разрешение ще запаля по случай добрата новина.

Той посяга колебливо към изветрелите луксозни цигари, сетне променя решението си и запушва от моите.

— Да, новината наистина е добра — потвърждава шефът. — Радостна, от човешка гледна точка, и приятна — от служебна. Това ни дава по-широк простор за действие.

Той отпива глътка кафе, посяга на свой ред към импозантната кутия, взема една цигара, разглежда я замислено, после наново я оставя.

— Наблюдението на наркоманите, макар да е обременително и да се очертава като напълно безполезно, трябва да продължи. За Томас, така или иначе, те представляват един евентуален резерв и ние не знаем дали някой от тях няма да бъде използуван примерно за наблюдение на Боян или за нещо друго. Що се отнася до Касабова, мисля, че тия дни би могло да й се направи една визита от куртоазия.

— Тя едва ли представлява нещо повече от пощенска кутия в буквалния смисъл — подхвърля Борислав.

— Вероятно. Обаче съществуват пощенски кутии, които знаят добре кого точно ползуват. Така че изчакайте проверката и дайте предложенията си за действие.

Той става, прави няколко крачки към бюрото и донася два машинописни листа.

— На нашето запитване за шафнера ни се отговаря, както и очаквахме: „безследно изчезнал“. Колкото до убийството на онзи, наркомана — едно късо съобщение от десетина реда във вестниците с едно удобно за всички заключение: отравяне вследствие на превишаване морфиновата доза. Така че и двете произшествия навярно ще бъдат погребани в архивата, което също е удобно за всички.

— А какво да правим с майката? — казвам, след като сме изчерпали другите въпроси.

— Нищо. Засега не създавайте сътресения там, дето и без туй ги е имало достатъчно.

Напускаме кабинета и едва излезли в коридора, Борислав подхвърля:

— А защо не го запита какво да правиш с Маргарита?

— Гледай си работата — срязвам го. — Не можах да те науча да не смесваш служебните неща с личните.

* * *

Обстановката в апартамента на Евлоги Георгиев е доста пищна, макар и леко поизносена. Стопанката — също.

Жената ме е посрещнала на входа съвсем студено, после в антрето, при показване на съответния документ е станала малко по-топла, а сега е седнала върху дивана насреща ми почти усмихната, кръстосала гостоприемно краката си във фини прозрачни чорапи. Справедливостта изисква да се признае, че краката имат наистина младежки вид за разлика от лицето, което въпреки грижливите козметически манипулации издава възраст, близка до моята.

Правя лека обиколка с поглед из интериора: стилна мебел с дървени части в сребристосив цвят и тапицерия от бледолилаво кадифе, два още запазени персийски килима в хола и в холната стая; няколко картини от неизвестни на мене, а може би и на останалата част от човечеството, майстори, кристални фруктиери, порцеланови вази и едно огромно огледало в златна рамка, което може би е имало щастието да отразява образа на стопанката при по-голяма степен на запазеност.

— Хубаво жилище имате — признавам. — Вероятно фризьорската професия е доста доходна.

— Не се оплаквам. Но ако мислите, че всичко това може да се купи с правене на фризури…

Тя накланя към мене бюста си и не без сянка на гордост сервира обяснението:

— Покойният ми мъж беше дипломат.

— Царски дипломат?

Бюстът се оттегля на изходната си позиция.

— Служеше на страната си, доколкото силите му позволяваха.

— В такъв случай той трябва да е бил доста възрастен.

— Да, наистина. Но нали знаете, че любовта не признава възрасти.

И тя още по-високо оголва бедра, сякаш за да ми внуши, че това правило може да бъде в пълна сила и днес.

— Права сте — кимам. — Обаче ние се отклоняваме от служебната тема. А служебната тема е вашата пощенска кутия.

Жената не прави грешката да ме погледне стреснато и изобщо в леката изненада на лицето й няма нищо подозрително, и все пак аз долавям, че под изискания грим на това лице напрежението изведнъж е нараснало.

— Пощенската кутия?… Какво е станало с пощенската кутия?…

— С нея нищо не е станало — казвам успокоително. — Обаче вътре в нея стават наистина странни неща: появяват се и изчезват материали и съобщения от съвсем секретен характер. Така че моят въпрос се свежда до следното: кой поставя и кой прибира тия материали от кутията ви?

— Но аз нищо не знам за такива материали! — произнася жената, като вдига вежди и ме поглежда открито в лицето.

— Признавам, че за пръв отговор друго и не съм очаквал — кимам. — Така че нека този отговор просто не го слагаме в сметката.

Физиономията на дамата приема израз на сдържана обида:

— Известно ми е, че хората от вашата професия не вярват на нищо и на никого, но аз наистина…

— Чакайте — спирам я. — Не си хабете напразно думите и оставете засега служебните характеристики. Изобщо разберете, че ние знаем малко повече по въпроса, отколкото предполагате, и че ако съм дошъл тук, то не е за да науча нещо, а за да потвърдите нещо, което ни е вече напълно известно.

Запалвам цигара, за да й дам време да смели този пасаж под фризурата си, а после минавам на следващия:

— Ако вашата пощенска кутия беше използувана един-два пъти, тоя отговор „нищо не знам“ би могъл да влезе в работа. Само че кутията ви е използувана многократно и в продължение на дълги години и няма такъв наивник, който да повярва, че през всички тия години вие ни веднаж не сте попадали, та макар и случайно, на някой от тези материали и не знаете нищо за тях. От друга страна, следва да добавя, че не ще се намери и наивник, който да използува една чужда кутия за секретни цели без знанието на нейния собственик, защото това е не просто опасно, а направо глупаво.

Жената мълчи, вперила поглед в носа на елегантната си обувка — признак, че мисловната дейност под фризурата продължава.

— Но аз дори не съм допускала, че това могат да бъдат секретни материали… — произнася най-сетне тя полугласно и с лек нюанс на разкаяние.

— А! Това е вторият очакван отговор — установявам. — Но преди да ви кажа мнението си за него, и понеже все пак сме направили крачка напред, позволете да запитам какви са били, според вас, тия материали, щом не сте ги смятали за секретни.

— Ами че любовни писма!

В тоя дом, по всичко личи, любовните проблеми с заели трайно място.

— Любовни писма от кого и до кого?

— Нямам понятие…

— Вие, какво? Искате да почнем пак отначало ли?

— Казвам ви съвсем откровено: не знам. На времето имах една клиентка, омъжена жена, която преживяваше някаква там авантюра, и беше ме замолила да й разреша да използува пощенската ми кутия, за да поддържа връзка с приятеля си… После, авантюрата като всяка такава авантюра мина… Обаче един ден клиентката наново ми се обади и наново поиска същата услуга, само че вече не за себе си, а за някаква своя позната. И изобщо оттогава, когато се е случвало да намеря в кутията нещо, адресирано не до мене, оставяла съм го да лежи там и, разбира се, не съм се учудвала, че след това то е изчезвало.

„Мисловната работа под фризурата явно не е протекла в моя полза“, казвам си наум. А гласно произнасям:

— Името на вашата позната?

— Йорданка Бисерова… Данчето…

— Адрес?

— Гробищата. Тя почина.

„Да. Мозъчните реакции са се развили изцяло в моя вреда.“

— Оставих ви да си помислите — промърморвам, — но изглежда времето не се е оказало достатъчно. Очевидно ще се наложи да ви отведа на по-спокойно място и да ви предоставя повече време, колкото щете време, за да проумеете, че лъжите пред органите на властта могат само да отегчат положението ви.

Тя мълчи и моторът под прическата, напомняща бароков дворец, наново заработва с пълни обороти.

— Не забравяйте — казвам, — че ние знаем всичко и че признанията ви ще бъдат от полза по-скоро за вас самата, отколкото за нас.

— Тогава какво ме питате? — произнася тя тихо, но с нотка на предизвикателство.

— А, вие искате и да не ви питаме? Да ви оставим да правите каквото си щете, без да задаваме въпроси? Или да дойдем и да заявим: знаем това и това и имаме необходимите доказателства, но все пак ще бъдете ли тъй любезна да го потвърдите?

Загасим цигарата в масивния пепелник от розов венециански кристал. Кристалите „Мурано“. Стара история… от времето на Любо…

— Впрочем, ако толкова ви е трудно да си дадете сметка за реалността, аз съм готов да ви подскажа нещо. Например едно име… Не името на Данчето, бог да я прости, а примерно името на Жул Бертен… Жул Бертен, чухте ли добре?…

— Но аз нищо не съм знаела за характера на тия материали! — простенва мъченически домакиня.

— Сега не ви питам за характера, а за източника!

— Ами че като всичко знаете, какво ме питате!… Така е: Бертен ми поиска услугата. Ходех у тях да правя фризури на жена му… сближихме се постепенно… и един ден ми поиска тая услуга…

— За да праща любовните си писма?…

— „Лични писма“, така ми каза… от съвсем интимен характер…

— А какво получихте срещу услугата?

— Е, даваше ми по нещичко… дреболии…

— Но Бертен отдавна е заминал, а движението в кутията ви продължава…

— Ами тъкмо преди да замине, той ми довери, че всъщност кутията била ползувана не от него, а от някакъв негов приятел, който искал да я ползува и за в бъдеще…

— А възнаграждението?

— Е, от време на време намирах по нещичко — пак в кутията… Дреболии…

— И нямате представа кой е този приятел на Бертен?

— Наистина нямам понятие, повярвайте ми!

Не знам защо, но този път съм донейде склонен да й вярвам.

— Имам впечатлението, че вие прекалено много залагате на своята неосведоменост — казвам. — Обаче в каквато и степен да сте неосведомена, това с нищо не намалява отговорността ви. Вие съзнателно и срещу заплащане сте станали инструмент на един чуждестранен поданик и за да бъда по-точен, на един западен шпионин, подпомогнали сте го в неговата шпионска дейност и продължавате да подпомагате по същия начин други шпиони чак до днешна дата.

— Но аз нямам понятие… Аз…

— Нали това тъкмо ви обяснявам, че вашето „нямам понятие“ в случая е без всякакво значение. Вие сте извършили тежко престъпление, за което врагът ви е заплатил. Сега следва да очаквате и заплащането от наша страна. И ако от врага наистина сте получили дреболии, трябва да знаете, че от нас ще получите нещо значително по-едро.

Тя седи като вцепенена и, изглежда, едва сега съзнава докъде е хлътнала в блатото.

— Ще ме натикате в затвора?

— А вие какво очаквате? Два лева глоба?

— И колко ще лежа?

— Предполагам, че доста. Но това съдът ще го реши, не аз.

Замълчавам и запалвам, за да й дам възможност да се окопити.

— Излишно е да ме фиксирате с тоя убийствен поглед — забелязвам. — Затвора вие сама сте си го осигурили. Ние ви осигуряваме само транспорта. А що се отнася до мене, аз даже съм готов да облекча частично участта ви при две условия.

— Кажете ги! — отзовава се тя по-бързо от очакваното.

— Първо: че ще запомните тая дума „частично“, защото не съм чудотворец и не обичам да обещавам невъзможни неща. Второ: че ще ми помогнете да открием човека, който ползува пощенската кутия.

— Но как да ви помогна? Как?

— Чакайте! Спокойно! Тази кутия е била ползувана по два начина: едни са идвали от време на време да вземат или да пуснат нещо, а друг е поставял съответните директиви и е прибирал оставеното. Следователно този другият е имал значително по-често работа с кутията. За външен човек обаче един често повтарян риск се превръща в голям риск. Освен туй фактът, че Бертен се е спрял именно на вас, вероятно също не е случаен. Твърде е възможно изборът да е паднал на вас, тъкмо защото в същия дом живее човек, подходящ да използува кутията ви.

— Че защо ще използува моята кутия, когато може да използува своята? — запитва не без известна логика Касабова.

— Защото се бои да не би някой да проверява неговата кутия или просто защото ползува обща кутия. Помислете прочее и ми кажете кой или кои може да са хората от вашия жилищен дом, способни да се нагърбят с подобна задача?

— Не виждам такива — отвръща жената подир къса размисъл. — Тук са все спокойни хора, дето няма да вземат да бъркат с ръце в огъня.

— А вие как сте бръкнали?

— Подведоха ме…

— Щом са подвели вас, могат да подведат и друг. Помислете по-добре. Почнете от партера и вървете апартамент по апартамент нагоре, чак до тавана.

— Коко е! — извиква в тоя момент домакинята. — Ако е наистина някой от нашата кооперация, значи само Коко е и никой друг.

— Никой друг?

— Никой, казвам ви! Аз от петнайсет години съм в тая кооперация…

— А какъв е тоя Коко?

— Никакъв. Развейпрах. Наследи апартамента от майка си и, представете си, продаде две от стаите на братовчед си, за да купи мерцедес! Акъл! После взе тайно да превозва пътници от гарата, за да печели пари, но го спипаха два-три пъти и трябваше да спре. А после продаде и мерцедеса и го пропи с разни приятели. Сега е таксаджия на пиацата.

— Да знаете иначе как живее, какво прави?

Пет минути по-късно аз вече съжалявам за необмисления си въпрос. Едва ли бих го задал, ако бях се сетил навреме, че разговарям с фризьорка. Касабова почва да бълва срещу мене такава обилна струя от всевъзможни сведения, та аз вече имам чувството на удавник, потъващ сред водовъртежа на тия неизчерпаеми сплетни за нощни гуляи, за игри на покер, за връзки с тази и с онази, която по-късно тръгнала с еди-кой си, не знам дали сте го чували, той миналата година катастрофира при Панчарево, даже вестниците писаха, но му се размина, понеже жената, дето беше я съборил, имаше само две счупени ребра и той, разбира се, заплати обезщетението, ама кел файда от обезщетение, като ти счупят ребрата… и т.н., и т.н.…

— Вие за кого, за Коко ли?… — опитвам се да изплувам от въртопа от време на време.

Но получавам неизменния отговор:

— Не, не за Коко, а за приятеля му, ама не за тоя, за когото ставаше дума преди малко, а за онзи другия. А за Коко, не бойте се, аз тепърва има да ви разказвам. Само че този Стефо, нямате представа каква капия е той, взе, че се сдърпа с Коко за Лена и Лена тръгна с него, понеже получаваше долари от вуйчо си и беше пълен с пари, защото ги сменяше с корекомски бонове и ги продаваше по четири лева долара, но после вуйчото спря да праща и край на цялата комбинация и Лена му каза „чао, чао, бамбино“ и отново поиска да се върне при Коко, само че Коко няма да седи да я чака, той хич не е от тия, дето ще седнат и ще чакат, и вече беше тръгнал с оная, Жанет, каква ти Жанет, тя си е най-обикновена Иванка, ама иска да й викат Жанет, и, разбира се, нищо не работи, освен дето харчи парите на баща си…

И аз отново усещам, че въпросът ме поема и ме увлича бурно надолу в дълбините на това словесно море.

— Стига, достатъчно! — набирам сили да кажа по някое време. — Вие бяхте наистина похвално изчерпателна. И изобщо притежавате изключителен дар слово. Не знам само дали владеете и умението да мълчите.

— Когато е необходимо…

— Тъкмо сега е необходимо. Необходимо — за нас, а най-вече — за вас. Ако искате да прекарате поне още известно време тук, в тоя уютен апартамент, а не в затвора, и ако държите да си изпълня обещанието, трябва просто да забравите, че между нас е имало някакъв разговор и че изобщо съм идвал при вас.

— Добре. Забравям го.

— И внимавайте — казвам — да не се изкусите да пуснете нещо в кутията.

— Какво да пусна?

— Знаете какво: някой вик за помощ, сигнал, дори намек. Като се изключат служебните лица, никой освен вас не е в течение на тая история с пощенската кутия. Така че ако противникът се научи, ще бъдем хиляда на сто сигурни, че предателството е дошло от вас. И тогава…

— Няма защо да ми обяснявате — прекъсва ме тя. — Не съм дотам изкукуригала, че да си правя харакири.

* * *

„Бих искал да ви видя“ — чувам гласа на Боян в слушалката.

— Важно ли е?

„Засега не е важно, но може да стане“ — отвръща неопределено той.

— Добре — казвам. — Ще се видим в седем часа.

И му давам адреса на една служебна квартира.

Тоя ден е понеделник и операцията в събота срещу неделя във вилата на Раев е протекла нормално, така че не ми е ясно защо момъкът иска да ме види. Но дори поводът да не е чак толкова важен, една среща с момчето съвсем не е излишна, поне за да му поддържа духа.

Квартирата, както казах, е служебна, мебелирана със стандартната мебел от преди две десетилетия — тежка, обемиста, мрачна и респектиращо грозна. С други думи, все едно че се намирам в обичайната си домашна обстановка, с тая разлика, че у нас е все пак малко по-проветрено. Изтягам се на твърдия като дъска диван, обзет от това неповторимо чувство за ергенски уют, и вероятно задрямвам, защото когато на вратата се позвънява, аз машинално протягам ръка, за да вдигна слушалката на един несъществуващ телефон.

Боян влиза леко задъхан и леко възбуден, като бъбре някакви извинения, задето ми бил отнел времето.

— Провери ли дали някой не върви подире ти?

Той кима.

— И не си се оглеждал твърде, надявам се…

— Проверих точно както вие ме посъветвахте да го правя.

— Тогава сядай и разправяй какво е това, което не е важно, но може да стане важно.

— Лили — отвръща лаконично той и се тръшва на един стол.

— Коняк ще пиеш ли?

— Благодаря, не мога. Одеве изпих два.

— Значи, Лили! — питам, като си наливам половин чашка от бутилката, която съм донесъл. — И какво става с Лили?

— Ами мъкне се след мен като опашка.

— Как си обясняваш това?

— Какво има да си обяснявам…

Той замълчава неловко. Сетне изтърсва:

— Тя е влюбена в мене.

— И какво прави? Следва те по улиците?

— Е, не е, стигнала чак дотам. Но оня ден, в събота, точно когато бях седнал с Ана в „София“, Лили дойде и също седна на една близка маса. Тя никога не е идвала в „София“, но понеже ония, за да я дразнят, са й казали, че ходя там, пристигна и се инсталира на три крачки от нас и седя така през цялото време, додето ние бяхме там.

— Седя си мирно и тихо?

— Е, да, мирно и тихо, обаче хвърляше такива погледи към нас, че работата стана съвсем прозрачна. Аз, естествено, се правех на хремав, но Ана всичко разбра и настроението й се развали, и след като си тръгнахме, то се знае, почнаха обясненията и едва успях да я успокоя. А вчера Лили пак се появи и пак седна под носа ни. И днеска — същото, само че днес не можа да намери свободно място, затуй пък най-малко десет пъти мина край терасата и все поглеждаше към мене. И — отново разправии с Ана. Ако продължава така, можем да стигнем до пълно скъсване и тогава задачата ми във вилата ще стане съвсем трудна.

— Да, това няма да е много добре за нас, а предполагам и за тебе.

— О, ако имате предвид Ана, мисля, че малко преувеличавате. Вярно, че тя е някак по-чиста, по-различна, искам да кажа повече дете от тия нашите, но такова глезено и капризно дете, че понякога до тук ми идва от глезотиите й.

— Това са си твои проблеми — казвам. — Само че когато две приятелства се застъпят, усложненията са неизбежни. Защото все пак Лили ти е приятелка, нали?

— И да, и не — отвръща момъкът уклончиво.

Той вади едно вече доста изтъняло пакетче и запалва цигара.

— Работата е там, че в приятелството единият често влага повече, а другият — по-малко. И какво съм аз виновен, че тя влага повече, а аз — по-малко. Не съм ходил да я гоня и да я кандардисвам, тя сама дойде.

Боян замълчава и ме поглежда:

— Но това наистина са лични проблеми, както казвате, и аз доста се разбъбрах, навярно от двата коняка, и сигурно вече ви отегчавам.

— Съвсем не. Просто не искам да мислиш, че надничам в тайните ти.

— Тайни! — той махва небрежно с ръка и поема гъста струя дим. — Мизерни тайни, без всякакво значение. Всичко почна всъщност от тоя абитуриентски бал… Имам предвид себе си, защото кашата при Лили бе почнала още преди това. Всъщност вие навярно сте запознат с досието й…

— Е, чак пък досие… — избъбрям. — Ако вземем и за такива като вас да отваряме досиета… Чел съм нещичко за нея в една справка, дето бяхте изредени всички от тайфата.

— Тя е всъщност едно нещастно същество…

„Като майка ти“, минава през ума ми.

— По-рано, искам да кажа, преди тоя бал, я познавах едва-едва, просто защото беше от квартала и защото като минаваше по улицата, хлапетиите се мушкаха в ребрата и си шепнеха „жена и половина“, като го разбираха в преносен и в буквален смисъл, защото, ако сте я виждали, тя е доста едра. Живееше само с баща си, тъй като майка й бе починала — от ядове, както Лили казваше, — понеже баща й никога не могъл да прости на жена си, че му е родила момиче. Има ги все още такива типове, знаете, и баща й бе тъкмо от тях, и не стига, че бе превърнал Лили на слугиня, но я и ругаеше непрекъснато за слабите бележки, а тя от пране и от чистене къде ще има време да си приготви добре уроците. На всичко отгоре, като поотрасна, взе да я държи под ключ — до училището, до бакалницата — и нищо повече. Само че той работеше в някаква администрация или експедиция на един вестник и работата му изискваше често да пътува и в такива случаи поверяваше Лили на съседката, а съседката, разбира се, няма да тръгне да върви подире й, тъй че един ден кашата се забъркала…

Момъкът млъква, поглежда почти пълната бутилка и запитва:

— Може ли все пак малко коняк? Съвсем малко, една глътка…

— Разбира се, нали сам ти предложих — промърморивам и му наливам половин чашка.

Той отпива наистина съвсем малко и отново се връща към историята си:

— Те имаха една таванска стаичка и бащата я даваше на студенти, за да си помага на заплатата, и тоя студент, дето живееше тогава у тях, взел, че се повеселил с Лили един-два пъти, когато бащата отсъствувал, и тя за късмет забременяла. Когато разбрала какво е станало и казала на студента, оня почнал да извърта в смисъл „не е от мене“, макар че тя преди него не била виждала друг мъж, и така се уплашил, че една нощ изчезнал от квартирата и повече не се вестил. Приятелките посъветвали Лили да иде в поликлиниката, понеже не била навършила осемнайсет години, и тя отишла, и всичко щяло да мине и замине, но ония от поликлиниката не знам с кой акъл взели, че уведомили бащата и оня се върнал в къщи като див звяр. А точно в това време шивачката от квартала била донесла на Лили абитуриентската рокля и тъкмо й я пробвала, а оня тип се хвърлил върху Лили и почнал да я бие и да дърпа и да къса роклята. И Лили, разбира се, побягнала, а той я сподирал чак до стълбището и викал „марш, мръснице, от дома ми, да не си стъпила вече тук, мръсница такава“, и разни други от същия буквар.

Боян смачква цигарата в пепелника и наново ме поглежда:

— Да продължавам ли?

— Така не се пита — казвам. — Един разговор или се почва и свършва, или изобщо не се почва.

— А… добре… Мислех просто да не ви отегчавам… Всъщност всичко това го научих после от Лили. А в деня на самия абитуриентски бал при мене идва Роза, тая слабичката, сигурно я знаете, и вика: „Съгласен ли си да бъдеш кавалер на Лили, горката, много е нещастна. Събрахме пари — вика — и й купихме една рокля, не бог знае какво, но все пак нова е, и искаме да я доведем на бала, защото е в такова състояние, че не знам какво може да направи, така че ако си съгласен да й бъдеш кавалер…“ „Защо не — викам, — ако смяташ, че това ще бъде някаква утеха за нея.“ Така че, казах да й съобщят, че ще я чакам вечерта в градинката при Военния клуб, а когато отидох, тя вече бе там, пременена в нова рокля, една съвсем проста рокля на някакви зелени карета, и на всичко отгоре тясна, и в тая рокля Лили ми се видя по-едра отвсякога и ми стана даже неудобно, като си помислих, че ще вляза с такова момиче, какво ти момиче, с такава жена на бала, но понеже и аз не бях особено ослепителен в моя костюм конфекция, рекох си, какво пък толкова, и двамата сме една стока, и я поведох към ресторанта.

Боян отпива още четвърт глътка, запалва нова цигара от смачканото пакетче и продължава:

— Поведох я към ресторанта, а тя на всичко отгоре пита: „Не съм ли съвсем невъзможна в тая жабешка рокля?“ — „Защо да е жабешка — казвам, — съвсем редовна си е роклята.“ А тя: „Да имах малко повече пари, щях да си взема една друга, малко по-прилична, дето поне нямаше да ме стяга и да се боя, че ще се пръсне по шевовете.“ „Да имах повече пари — викам, щях да те инсталирам в един червен ягуар и да слезем сред ония зяпльовци и тия с фиатките да се пукнат от мъка.“ Но понеже приличната рокля я нямаше, а за ягуара и да не говорим, ние се промъкнахме иззад навалицата и влязохме незабелязани и когато седнахме в един ъгъл, дето вече се бе настанил нашият Апостол, малко ни поолекна и изобщо вечерта мина някак си, а през нощта спахме у Марго, понеже техните ги нямаше и Лили изглеждаше почти щастлива, а аз, право казано, от цялата нощ съм запомнил само, че чорапите й се бяха скъсали над коляното, понеже и те й бяха тесни… Изобщо така почна…

Той пак ме поглежда, но тоя път не се осмелява да запита „Не ви ли отегчих?“

— Баща й дълго време не искаше да я чуе, обаче той е един от тия мизерни еснафи, дето колкото повече вървят срещу приличието, толкова повече държат на него, и понеже съседите постоянно му говореха, че е срамота да изгони дъщеря си, той най-сетне премести парцалите й в таванската стаичка и й разреши да се засели там, но без да го безпокои за каквото и да било, а под „каквото и да било“ той имаше предвид храната и парите. И понеже дипломата й беше ниска, трябваше да почне каквато и да е работа и добре, че знаеше да готви, та постъпи в кухнята на някакъв стол.

— Тя сега работи ли някъде?

— Работи си… пак там… От седем заранта до два…

— Значи не е съвсем изтървана?

Боян ме поглежда озадачено:

— В какъв смисъл?

— Известно ти е в какъв смисъл…

— А… Вие за морфина ли?… Че тя едва ли е взимала повече от два-три пъти, и то от немай-къде.

— Тъй ли?

— Уверявам ви. И се мъкне в компанията само зарад мене. И си бие витамин С, за да пази ампулите за мене, защото единствена тя знае тайната ми.

— Тогава ти си й задължен в известен смисъл…

— Е да, задължен съм. Но с какво да й се отплатя? С любов ли? А какво да правя, когато любовта не иде насила? Веднаж ми каза, че съм бил приветлив като некролог… „Тогава защо ходиш с мене?“ — викам. А тя: „Ами има хора, дето обичат да четат некролозите“. Само че и нейната физиономия прилича на некролог. Тя и аз — каква двойка, представяте ли си? Два некролога, които взаимно се четат. Мила ми е понякога… съжалявам я… но тя не иска това, тя би ме намразила за това, тя иска любов! Вкопчила се е за мене, също както майка ми, а аз искам да се откопча, разбирате ли, от майка си не мога да се откопча, понеже ми е майка и понеже не искам смъртта й да ми тежи на съвестта, но от Лили трябва да се откопча, защото както съм притиснат от тия две жени, все едно че от една страна ме прегръща истерията, а от друга — меланхолията…

Той прекъсва разказа, сетне запитва:

— Вие сте я виждали, нали?

— Коя точно? Истерията или Меланхолията?

— Лили.

— Само веднъж. И съвсем бегло.

— „Само веднъж“ тя може и да направи известно впечатление. Има мъже, които харесват такива жени. Но какво да правя, като на мене не ми харесва!… Това едро тяло и тая бяла кожа, и тая пълна ръка с не много чист маникюр, и тоя дъх на кухня и на жена… Не казвам нищо, знам, че не може да се къпе по два пъти на ден в тоя мизерен таван и че се мъчи, доколкото може, да бъде чиста и спретната, но тази миризма на кухня сякаш е просмукала и нея, и тоя мизерен таван с купчината стари книги и стари вещи, навяващ меланхолия като самата нея, с нейната любов към черния цвят и към демодираните любовни романи, и към меланхоличната музика…

— Вкус, какво да се прави… — промърморвам, колкото да запълня паузата.

— Всичко това не е важно — забелязва изведнъж Боян. — Тя може да се къпе в одеколон. И да си прави ослепителен маникюр. И да си купи за трийсет лева една пъстра рокля като цветна градина. И да ходи всеки ден на фризьор. И дори да скрие тия предизвикателни бедра. И аз пак няма да я обичам. Защото винаги ще ми напомня за самия мене, за нещо от мене, от старите ми неща, от майка ми, от тоя ампулено-аптечно-морфинен свят, от бъркотиите ми, от всичко това, което искам да забравя, да изтрия, да преодолея, разбирате ли?

— Мисля, че разбирам. Но не забравяй, че и нея все някой трябва да я разбере.

— Ами нека си го намери тоя някой. Нали ви казах, има мъже, дето я заглеждат. Да си намери един и да си уреди живота. А тя си втълпила да търси опора в такъв като мене, който и сам едва се държи на краката си. Или вие смятате, че трябва да се жертвувам?

— Не съм казал подобно нещо. И изобщо това са въпроси, които всеки сам си ги решава. Просто имай предвид, че тя е едно нещастно същество, както сам се изразяваш. Един човек, на когото никога в нищо не е вървяло.

— Също както и на мене.

— Вярно. Обаче ти си на път да се измъкнеш, сигурен съм, че ще се измъкнеш. А тя тъкмо сега е може би по-зле от всякога. Така че би могъл да я щадиш в границите на възможното.

— Как да я щадя?

— Ами например защо трябва непременно да се срещате в „София“, щом виждате, че Лили идва там, гледа ви и се дразни.

— Тя не се дразни. Тя направо боледува.

— Тъкмо затуй трябва да смените мястото. Това е уместно, ако щеш и професионално погледнато, понеже утре-другиден между двете може да стане и някакъв скандал и да усложни обстановката.

— Добре. Ще се постарая да сменя заведението. Макар че това не е лесно при такова капризно женче като Ана. „Аз съм си свикнала да ходя в «София»… Тук са ми познатите… Няма да капитулирам пред тая твоята“ — и други подобни.

— Знам, знам, но ти ще се справиш.

— Надявам се. И наистина съжалявам, че ви отнемам време с тия женски истории.

— Те се налагат отчасти от самата операция. Когато трябва да се използува дъщерята, за да се стигне до бумагите на бащата… Впрочем, как ти изглежда бащата?

— Харесва ми. Сериозен човек, спокоен. И най-вече — съвсем не се интересува от нас. Когато веднаж се сблъскахме в антрето и стана нужда Ана да ме представи, той измърмори: „Мисля, че вече сме се виждали…“ А тя: „Татко! Онзи, когото си виждал, беше Павел, а този е Боян.“ А той: „Възможно е, възможно е, не споря…“ После кимна с глава и си излезе. Сигурен съм, че ако на Лили се беше паднал такъв баща, нямаше да се извъди такава меланхоличка.

Разменяме още няколко думи по деловите задачи и момъкът става. Аз също ставам да го изпратя и едва тогава се сещам:

— Щях да забравя: вчера заранта не намери ли нещо в кутията?

— Да, наистина. Пак бяха оставили морфин. Тук е, нося го.

Боян вади не твърде охотно две кесийки с ампули и ми ги подава.

„Надявам се, че не си вземал от тях“ понечвам да запитам, но премълчавам. Сигурен съм, че и тоя път, както навярно и миналия, той е заделил нещичко за майка си.

* * *

— Какво ще кажеш за тоя Коко? — пита Борислав.

— Името звучи детински-невинно. Колкото до поведението…

— Според мене работата е ясна — отсича приятелят ми, като ми връща обратно сведенията и снимките.

— Ясна за тебе и за мене. Обаче фактите още ги няма тук, в папката.

Засега съдържанието на папката наистина е бедничко. Няколко снимки на Коко в таксито и вън от него, няколко визуални момента от контактите му с различни клиенти плюс лаконична справка за действията му от последната събота насам. Химикалката ми си е позволила да постави знак върху следните пасажи:

„Условията за директно наблюдение на стълбището са твърде неблагоприятни, особено при изискването за крайна предпазливост. Наблюдението ще може да се осъществи ефикасно едва подир съответно оборудване, което вече е подготвено.“

„След като в неделя заранта в пощенската кутия на Касабова бе поставен материалът, не можа да се установи поради посочените причини дали някой е отворил кутията и прибрал материала. Напълно е възможно това да е станало в нощта на неделя срещу понеделник.“

„Неделята беше почивен ден на Коста Щерев (Коко) и пред целия този ден, както и през следващата нощ, той не е напускал дома си.“

„В понеделник Щерев застъпи на работа на пиацата на бул. Руски в шест часа заранта. В отделни справки са дадени точни часове, в които Щерев е вземал пътници, местата на потегляне, посоката на отделните рейсове и имената на идентифицираните пътници.“

Изобщо подробна и съвестна справка, от която няма никаква практическа полза с изключение на един единствен пасаж, върху който химикалката ми се е разходила по-обстойно:

„В 10.35 ч. Щерев спира на бул. Стамболийски пред бюрото на чуждестранната авиокомпания и взема директора на бюрото Стоян Станев. Преди да спре на посоченото място, Щерев е подминал на два пъти с празно такси пътници, желаещи да наемат колата. При направената справка не можа да се установи с точност дали таксито се е явило в резултат на телефонно повикване от страна на бюрото. Щерев откарва Станев на ул. Оборище и го оставя пред дома му. По време на пътуването между пътника и шофьора не е имало разговор, освен няколко обикновени думи при заплащането.“

Ако има нещо, заслужаващо внимание в цялата информация, то е именно тоя пасаж. Борислав е на същото мнение, само че малко избързва в изводите си:

— Подминава на два пъти клиенти, за да спре триста метра по-натам. Ясна работа.

— Може да е бил извикан по телефона.

— Да, но виждаш, че следи от подобно повикване няма.

— Такива пропуски не са рядкост. От това не може да се прави капитал.

— За мене дори това прескачане на Станев до къщи е съмнително. В осем часа отива на работа, в десет и половина се връща, кой знае защо.

— На всеки човек могат да се случат непредвидени дреболии.

— Добре де, съгласен съм — вдига ръка Борислав. — Това още не е безспорен изобличителен материал. Но за мене работата е ясна.

Действително безспорните улики още липсват. Но налице са симптомите и догадките. И за да бъдат те подложени на проверка, извиквам лейтенанта и нареждам гражданинът Стоян Станев да бъде взет под наблюдение.

В тоя момент по телефона ми се обажда Драганов.

* * *

— Вие ли замествате другаря Драганов? — пита Лили, като нерешително застава до вратата.

— Аз, заповядайте…

— Само… не знам доколко сте в течение.

— В течение съм — казвам. — Заповядайте.

— Искам да кажа, дали познавате тия… нашата компания.

— Познавам я — потвърждавам за трети път. — Елате и седнете тук. Отдалеч малко трудно ви чувам.

Лили най-сетне приближава и се разполага на посочения стол пред бюрото, слага ръце в скута си и поглежда с носталгия димящата ми цигара.

— Можете да запалите, ако искате.

— Благодаря.

Тя поема предложеното пакетче, запушва и видимо се поотпуска. Този път Лили не е с оная невероятно къса пола, а с басмена рокля, останала навярно от миналото лято, защото е леко поизбеляла от пране. Една евтина рокля с някакви черни орнаменти, която ми напомня думите „и тая нейна любов към черния цвят…“

— Какво ви води насам?

Лили вдига тъмните си очи, изглеждащи още по-тъмни на това бяло лице, и произнася неуверено с ниския си, леко продран глас:

— Искам да ви съобщя нещо във връзка с компанията… във връзка с някои намерения…

— Ясно, разбирам — кимам аз, макар че още нищо не разбирам.

— Те се готвят да си разчистят сметките с Боян.

— Какви сметки?

— „Какви сметки?“… е, то така се казва… не знам, може би трябва да почна отначало.

— Да, така ще е най-добре.

— Това стана още преди седмица. Отивахме към „Ягода“ четиримата — Роза, аз, Апостол и Пепо, а Апостол казва:

„Компанията се разпада. Фантомас го похарчихме…“

Лили млъква сепнато, сетила се, че е изтърсила нещо, което не е трябвало да споменава. Но понеже не давам вид, че съм разбрал, тя продължава:

„Марго — вика — мина от морфин на най-идиотския опиат — любовта, Боян и той далдиса по същото…“

„Ти тия на шапката ми ги разправяй — казва Пепо. — Боян и любов, глупости. И то не друг, а той, дето ампулите все не му стигаха.“

„Прав си — казва Апостол. — Работата с него не е чиста.“

„Не е чиста за тебе — вика Пепо. — А за него си е съвсем чиста: намерил е друг източник“

„Така ли мислиш?“ — пита Апостол, който понякога бавно загрява.

„Че как иначе? Такива като него на лечение ги пращат и пак не се отказват, а той — мини надвечер да го видиш в «София»: доволен, спокоен, като човек, дето винаги има дозата в малкото джобче. А ние в това време се вием като змии от нерви“

„Ти, Пепо, помниш ли, че дадохме клетва всичко да делим?“ — вика Апостол.

„Това за клетвата на него го припомни, не на мене“ — казва Пепо.

„Точно тъй ще направя: ще му го припомня. И така ще му го припомня, че цял живот няма да го забрави.“

— Това стана миналата седмица — повтаря Лили. — И аз даже не ги взех много на сериозно тия приказки, защото у нашите, и особено у тия двамата, празни приказки — колкото щеш. Обаче оттогава насам разговорът всеки ден се повтаря с малки изменения и Апостол все повече се навива, а той е от тия, дето бавно загряват, ама като се навият, могат всякакви поразии да направят.

Тя загася цигарата, обляга се на стола и продължава:

— А вчера в градината вече минаха от общите приказки към конкретни планове:

„Ще се редуваме — казва Пепо — и ще го следим неотстъпно. Един ден — ти, един ден — аз. И като се редуваме така, не може да не го сбараме.“

„Ще му взема става и ще го направя на кайма!“ — заканва се Апостол.

— Но макар Апостол най-много да се емчи, другият, Пепо, е по-опасен, ако питате мене. Истинско гангстерче. За една опаковка ампули може да продаде и собствената си майка.

— Нещо друго? — питам.

— Това малко ли е? Нали ви казвам: обмислиха план, почват да го следят и кой знае как ще се разправят с него.

— Сериозна работа — признавам. — А вие защо не предупредите Боян?

— Исках да го предупредя още миналата събота, но той ме избягва — отвръща стеснено Лили.

— Вие бяхте приятели, мисля…

— Бяхме.

— Дори, ако се не лъжа, вие заради него бяхте тръгнали с тая компания.

Тя едва забележимо кима с глава.

— Но сега Боян вече не е в компанията. Тогава какво търсите сред тия момчета — Пепо, Апостол…

Жената не казва нищо. И лицето й също не говори нищо. Едно бяло, малко пълно, почти безизразно лице.

— Кажете де — подканям я. — Това не е разпит. Говорим като хора.

— А вие къде искате да се дяна? — поглежда ме тя ненадейно, като едва повишава тон.

— Един милион души живеят в тоя град, мойто момиче.

— Да, но човек не живее с един милион души, а с няколко близки хора… ако щете даже с едно едничко близко същество — отвръща тя с ниския си, леко продран глас.

— Не споря. Исках само да кажа, че изборът е богат. И тоя избор толкова по-лесно ще го направите, колкото по-бързо се измъкнете от затворения кръг на тия Пеповци и Рози.

— И как ще го направя тоя избор? Като тръгна да обикалям по улиците?

— Както са го направили хиляди други жени. Щом толкова свят е успял, значи задачата не е чак тъй трудна.

„Вие женен ли сте?“ — би могла да ме запита тя, ако беше по-досетлива. Но вместо туй навежда очи и произнася тихо:

— Аз моя избор вече съм го направила.

И тутакси ме запраща на изходната позиция.

— Доволна ли сте от работата си там, в стола? — запитвам, понеже няма какво друго да кажа.

— Работа, като всяка механична работа.

— Ако нещо друго повече ви влече, бихме могли да ви помогнем. Имате гимназиална диплома.

— Исках да стана учителка… или възпитателка в детска градина… Изобщо да бъда сред деца — поверява ми Лили някак стеснително.

Сетне гласът й отново става апатичен:

— Но с тая моя биография… и с тая ниска диплома… не знам дали съм годна за нещо…

— Биографията ви едва сега започва.

— Само че зле — отвръща отегчено тя.

Мълчим няколко секунди. Сетне Лили запитва:

— Мога ли да си вървя?

— Да, разбира се.

— Надявам се, че ще вземете мерки по това, което ви казах — напомня тя, като се изправя.

— Не се безпокойте. Нали туй ни е работата. И благодаря за сведението.

Ставам и я изпращам до вратата, макар че в тоя кабинет това не се прави. И все ми се иска да й кажа още нещо, макар че не знам какво.