Богомил Райнов
Един наивник на средна възраст (7)

СЕДМА ГЛАВА

Събота и неделя — два дни за почивка. Два дни без служебни разговори и без светски задължения. Но дори и над тези два дни тежи известна заплаха: Мери може да се обади и да предложи някакъв излет извън града или нещо подобно.

„Не се ли усещате понякога самотен, Хенри?“ Не, мила, никога. Затова пък доста често съжалявам, че самотата ми липсва и нямам нищо против да се уединя нейде по-далеч от това чуруликащо семейство Адамс и от кисело-горчивия Бенет, и от скучната като неделна литургия двойка на съветника и съветничката, и даже от вас самата, скъпа Мери.

Минавам в посолството само за да взема пристигналите тая заран вестници, намирам едно току-що получено писмо от жена ми и с тоя запас от увлекателни четива се прибирам в къщи.

Писмото на Елен, както съм и очаквал, не съдържа нищо съществено. Но то е съществено дори само като факт. И тя го е пратила не за да ми съобщи безинтересните подробности, че на връщане се е отбила за една седмица в Париж и че в момента е при родителите си, а за да има повод да вмъкне последната фраза: „Ако настъпят някакви промени при тебе, можеш да ми се обадиш.“ С други думи бракът остава висящ. Ако не оставаше висящ, Елен дори нямаше да си прави труда да ми пише лично, а щеше да предостави тази задача на адвоката си.

Тя, разбира се, ни най-малко не се е затъжила за мене. Но понеже еснафската среда около нея не й предлага нищо по-добро от мене. Елен е готова на помирение, стига да се очертаят „някакви промени“ и по-точно благоприятни промени в моята кариера. Изобщо, неустойчивото статукво продължава. Нищо повече.

В оная другата история обаче нещата се развиват още по-зле. Получените тази заран вестници не съдържат нищо по въпроса, но информациите в онзиденшните са достатъчно обезпокоителни. Златото е намерено. И това е връх на малшанса, защото бях готов да заложа главата си, че никога няма да го намерят. Но те са го намерили.

* * *

Цялата комбинация бе изградена най-безупречно, само че и тя като всяка комбинация си имаше по-слабите места, защото, колкото и да предвиждаш подробностите, всяка подробност е свързана с още десетки дребни подробности, тъй че не можеш да ги изчерпиш всичките.

В тая млада африканска република цареше истински хаос от противоречиви интереси и разнопосочни амбиции. Ние, разбира се, правехме необходимото да засилваме хаоса и да го използуваме в наша полза, обаче времето не работеше за нас и все повече излизаха наяве тенденциите за национализация на чуждите предприятия. За момента аз лично нямах нищо против тия тенденции, доколкото те принуждаваха съответните фирми да гледат с по-голямо уважение на моята задкулисна работа и да ми оказват известна материална подкрепа, която оставаше, разбира се, неотчетена в официалните ми доклади до Центъра.

Но Центърът гледаше с тревога на тоя все по-засилващ се стремеж към национализация, който вървеше ръка за ръка със стремежа за насочване на държавния курс значително по-наляво от допустимото. Додето накрая тая тревога прерасна в директива за подготовка на десен преврат. Подготовката, разбира се, бе поверена на мене, а ръководството на конкретните действия трябваше да се осъществи от моя черен генерал.

Аз никога не съм го обичал особено тоя тип, макар че той беше най-важният ми агент в тая страна. Той не само прекалено се гордееше с херкулесовската си фигура, но си и въобразяваше, че високият му ръст без друго е съчетан и с висок интелект, което беше връх на нахалството, защото, ако изключим известна доза селяшка хитрост, духовните качества у него се изчерпваха с комичната му суетност и неизмеримата алчност.

Аз всъщност никога не бях имал особена полза от него и за известни оперативни задачи сред военните си служех с други трима индивиди, значително по-ниски по чин, но далеч по-ефикасни по дейност. И все пак тоя черен генерал бе фигура с известна тежест в страната и аз съзнателно понадувах степента на тая тежест в отчетите, защото шефовете по традиция винаги правят известно шконто на доклада ти, следователно налага се и ти предварително да надуваш нещата, за да не излезе в последна сметка, че нищо не вършиш.

Той имаше известна тежест, обаче кадрите в армията бяха разделени и у различни среди съществуваха различни настроения и центробежните сили на личните амбиции създаваха такава бъркотия, та много се съмнявам, че в Големия Час моят черен генерал би сполучил да групира около себе си необходимите хора и да събори правителството. Но от Центъра вече бе пратена директива и аз сам бях виновен отчасти за тая директива с преувеличенията си и следователно нямаше какво друго да правя, освен да пристъпя към действие.

Когато съобщих на генерала за надеждите, които му се възлагат, той поизпъчи още повече и без това изпъчените си гърди, поседя известно време в тая поза на пълководец, готов да даде съдбоносния сигнал за атака, а сетне промърмори прозаично:

— За това нещо ще трябват пари… Много пари…

— Колко много? — запитах кисело.

— Не съм правил още сметка… Но гросо модо ще са нужни поне триста хиляди…

Той безсрамно си даваше вид на човек, който се готви да финансира една военна операция, макар че всъщност щеше да финансира само собствения си джоб, тъй като превратът, ако изобщо се стигнеше до преврат, както винаги щеше да стане за сметка на събаряния режим.

— В какво я виждате тая сума? В оръжие или…? — произнесох просто, за да го поставя натясно.

— В суха пара — отвърна безочливо херкулесът.

— Мога да ви кажа още отсега, че моите шефове няма да дадат дори и сто и петдесет хиляди в пари. Ако ставаше дума за оръжие, там работата е по-друга и ние бихме могли чрез АРАМКО да ви осигурим доста сериозна доставка… Но в пари…

— Казах ви, че не съм правил още сметка — побърза до отстъпи генералът, съобразил, че малко прекалява в претенциите си. — Обаче така или иначе без сериозна помощ нищо няма да стане. И тая сериозна помощ ни е необходима в пари, разбирате ли — в па-ри! Колкото до оръжието, него ще си го получим безплатно, когато разбием складовете.

Нямах намерение да водя пазарлък, защото в края на краищата парите не аз ги давах, но и не желаех да си губя времето за искания, които Центърът никога не би задоволил.

— Разбрано — рекох. — В такъв случай направете още сега офертата си, защото тая нощ трябва да пратя шифрограма. И все пак моят съвет е да не фиксирате фантастични суми, защото това ще създаде само неблагоприятен ефект. — И като го погледнах недружелюбно, запитах: — Така че каква цифра да пиша?

— Вие сам я посочихте цифрата — усмихна се нагло генералът. — Сто и петдесет хиляди.

— Не съм я фиксирал, а казах, че няма да дадат и толкова.

— А аз пък ви казвам, че няма да приема по-малко. Запишете си го и им го предайте.

И съзнавайки, че козовете са в неговите ръце, а не в моите, той тържествено надигна огромното си туловище, изкозирува лениво с два пръста и се отправи към вратата.

— Щом получите отговора, съобщете ми — промърмори той, преди да излезе. — Ако, разбира се, заслужава да го съобщавате.

И тъкмо в тоя миг, когато гледах дебелия му гръб да се измъква навън, внезапно ми дойде идеята за комбинацията. Тоя тип трябваше да бъде преметнат. Той бе стократно заслужил да бъде преметнат. И би било наистина жалко, ако не използувам случая. Едно възмездие за него. И едно възмездие за мене. Защото доста бях живял с трохите на дребните секретни подаяния.

Същата вечер съобщих с шифрована радиограма, че генералът е искал триста хиляди, че в резултат на напрегнат пазарлък е слязъл до сто и петдесет хиляди и че това е последната му цена. И още на следния ден ми съобщиха да заплатя тая цена.

Един резидент с моята опитност наред с агентурата си, известна на Центъра, има винаги подръка и двама-трима свои хора, годни за всякаква работа. Налагаше се да използувам тия хора, за да реализирам плана си. Задачата бе проста: да повикам генерала под предлог, че ще му предам сумата, да намеря втори предлог, за да не му предам сумата, да организирам ликвидирането му, след като напусне моя дом, и да поддържам пред Центъра версията, че всъщност съм предал сумата на моя черен пълководец и че не знам нищо за ликвидирането му. Но колкото тая задача бе проста по смисъл, толкова сложно бе нейното изпълнение в подробности, за да се предотврати по-късното дешифриране на комбинацията и да се избягнат всякакви улики срещу мене.

Избягването на материалните улики не изглеждаше особено трудно. Не се досещах обаче по какъв начин бих могъл да избягна подозренията. Защото, макар едно недоказано подозрение да няма особена тежест, формално погледнато, в професия като моята то може да се окаже фатално. Толкова фатално, че изпитвах изкушението да се откажа от рискованата операция.

Може би наистина щях да се откажа, а може би и не, защото вече дотам бях навлязъл в проекта си, че от едно денонощие живеех само с него. Така или иначе колебанията ми бяха прекъснати от самата жертва.

— Искам да ви зарадвам — заявих на генерала, когато на следния ден привечер той се отзова на повикването ми. — Вашите условия са приети.

По лицето на херкулеса наистина се появи нещо като усмивка, но тя бързо изчезна и погледът му стана пресметлив.

— В каква форма ще бъде плащането? — запита той.

— В обичайната — долари.

— При сегашното спадане на долара това означава да загубя към дванайсет на сто… а дванайсет на сто означава почти двайсет хиляди…

— Вие ставате прекалено дребнав в сметките — забелязах е раздразнение.

— По необходимост. Друг път едва ли ще ми се случи да правя такива сметки.

— Добре, кажете тогава какво искате: английски лири, швейцарски франкове… какво?

— В това несигурно време единствената сигурна монета си остава златната.

— Вие сте луд! — не се стърпях. — Откъде ще ви намеря златни монети за сто и петдесет хиляди тук, в това затънтено място?

— Тук или там, все някъде ще намерите. Дакар и Танжер не са чак толкова далече. Вие сте човек с възможности. А нашият преврат не е предвиден за утре.

Въздъхнах с досада, макар че ако бях искрен, би следвало да въздъхна с облекчение. Защото тая история със златото ми бе внушила изведнъж една нелоша идея.

— Добре, ще опитам да направя нещо…

— И не забравяйте, че работим по курса преди борсовата криза — предупреди ме той, когато си тръгваше. — В края на краищата кризата не съм я предизвикал аз. А това означава точно пет хиляди малки соверейнчета с лика на Елизабет.

И така, моите шансове за успех се увеличаваха. В смисъл, че щях да му предам златото. В смисъл, че никой не би могъл да ме обвини в обратното, тъй като връчването на сумата щеше да бъде документирано. И ако в края на краищата върху мене все пак останеше да тегне някакво съмнение, това щеше да бъде само далечна сянка на съмнение и нищо повече.

Още същата вечер взех самолета за Танжер. И още на другата заран сключих сделката, защото добре познавах местата и хората за подобни сделки. И няколко часа по-късно вече държах в касата си пет хиляди соверейнчета с лика на Елизабет. Също като истинските, само че с три пъти по-малко карати и естествено три пъти по-евтини от истинските. Принуден бих с прискърбие да сведа печалбата си от сто и петдесет на сто хиляди. Само сто хиляди, изпратени телеграфически по кодирана сметка в Швейцария. Но затова пък сега дишах по-леко. Защото бях откупил с петдесетте хиляди сигурността и спокойствието си. Или поне тогава мислех тъй.

Останалата част от операцията бе подготвена в следващите два дни. Абрам трябваше да причака генерала зад третия завой по шосето към залива, да го ликвидира и да премахне по възможност следите. Абрам бе предупреден, че ще бъде под наблюдение и че веднага ще последва генерала на оня свят, ако се опита да отстъпи от предписанията. И понеже Абрам добре знаеше, че не съм човек на празните приказки, нямаше никаква опасност, че ще се опита да клинчи.

Веднъж екзекуцията приключена, Абрам трябваше да стигне до залива и да се качи в моторницата, дето щеше да караули Жан-Пиер. Задачата на Жан-Пиер беше да премахне Абрам. Но тая задача не бе от съществено значение. Защото в момента, в който моторницата се отдалечаваше на съответно разстояние, аз от брега щях да взривя скрития в нея експлозив.

Приблизително така и стана.

А сега една малка непредвидена подробност заплашваше отново да възкреси подозренията срещу мене и може би дори да ги засили до открито обвинение.

Така е в тая кошмарна техническа ера.

Водата в крайбрежната част на тоя залив е просто черна от гъстите водорасли, покриващи скалистите ями на дъното. И аз бях сигурен, че никой никога няма да намери в тия обширни подводни пространства малката чанта, която беше изчезнала вдън ямите и водораслите с цялата си тежест, тежестта на златото. Никой нямаше да я намери. И никой нямаше да я търси. Защото местните хора не подозираха съществуването й. А нашите органи, дори да предположеха нещо, едва ли биха мобилизирали водолазни екипи чак в оная проклета страна, за да проверяват предположенията си.

И бях прав по принцип. Но не и в подробности. Защото не можех да зная, че Абрам, вероятно тъкмо преди да се впусне в опасната мисия, ще сподели нещичко с брата си… И че тоя брат-авантюрист заедно с двама други такива авантюристи ще тръгне да кръстосва с лодка залива в търсене на загубеното съкровище… И че ще се снабди със специален детектор за злато… И че подир дълго и напразно дирене ще попадне на чантата, върху чиято никелова плака бяха гравирани инициалите на тоя суетен пуяк — генерала… И че авантюристите, както става в подобни случаи, ще се счепкат за плячката… И че местната полиция ще влезе в действие…

Изобщо не можех да знам всичко това, което оня ден вече фигурираше в изданията на сензационната преса като свършен факт. Аз имам куража да смятам, че съм доста далновиден. Но никога не съм твърдял, че съм пророк.

Разбира се, катастрофата още не е дошла. А може би и съвсем не е неминуема. Братът на Абрам, както личи, изобщо не подозира съществуването ми. Инак навярно вече нямаше да се намирам в тоя апартамент и да прекарвам съботния ден в лениво проучване на вестниците. Цялата акция се тълкува като чисто гангстерска история. Предполага се дори, че взривът в моторницата е резултат от попадане на куршум в сандък с муниции. Но що се отнася до златото, там няма място за предположения. Това са фалшиви осемкаратови соверейни. И в Центъра знаят много добре какъв е източникът на тия соверейни.

И все пак остава една вратичка. Защото, когато купуваш златни монети от съмнителни търговци, нищо чудно да бъдеш измамен. Аз съм измамен и — толкова. Дали версията ще прозвучи убедително, това е друг въпрос. Но както казва старият приятел Хубърт, проучването ще трае дълги месеци и не е чудно да бъде погребано в архивата на класираните дела. Стига да съм заслужил такова снизхождение. Стига да съм показал, че съм работник от класа. От оная висока класа, която не е подвластна на дребните наказателни параграфи.

Така че пак опираме до същото.

* * *

В понеделник точно по обичайното разписание излизам в девет без четвърт заранта от жилището си. И точно по обичайното разписание Андрей вече ме чака в шевролета.

Шофьорът поздравява учтиво и задава излишния си въпрос:

— В посолството?

— Да. Както винаги.

Пролетта е време на ненадейни промени, и добри, и лоши. Едва сме потеглили и от небето, по което още грее слънце, се изсипва обилен майски дъжд.

— Облак е — преценява шофьорът.

— Само че малко дълъг.

Гъстите струи плющят по предното стъкло на колата и само през ветрилата, образувани от дъждочистачките, се мяркат смътните силуети на пробягващи по булеварда пешеходци.

— Никаква видимост… — мърмори Андрей, навел се напред, сякаш за да пробие с поглед завесата на дъжда.

— А каква е другата видимост? — запитвам небрежно.

— Коя?

— Ами тая около нашето момиче.

Андрей вече е поел функциите си на информатор, но аз съм се постарал това да стане леко и незабележимо.

— Ние съвсем сме забравили да ви пресмятаме известен процент премиални — казах му преди няколко дни, като му предавах плика с обещания хонорар. — Но всяко зло за добро, събрала ви се е доста солидна сума.

А когато почнаха разговорите за нашето момиче, аз го разпитвах с такъв тон и той ми отговаряше с такъв тон, сякаш ставаше дума за най-банални сплетни. Също както и сега.

— От вчера някакъв нов се завъртя около нашето момиче — осведомява ме шофьорът. — Онзи ден само се мярна-наблизо, а вчера явно се завъртя.

— Тоест?

— Ами седяха двамата на една маса. Само двамата.

— А другите от компанията?

— Другите от компанията седяха на друга маса.

— Може би се е скарала с тях?

— Това не вярвам. Изглежда просто, че предпочита новия пред старата компания. И че новият предпочита да бъбре насаме с нея, отколкото да седи с компанията.

— Смятате, че е нещо сериозно? — питам със сянка на недоволство.

— А, не казвам това…

Той замълчава, сякаш би искал да продължи, а не се решава.

— А какво мислехте да кажете?

— Че с такива момичета нищо никога не е сериозно. Не искам да се бъркам в историите ви, но ако питате мене, такива не са за сериозни работи.

„Сериозни работи“ — това звучи доста двусмислено като израз. Затуй запитвам:

— И по-точно?

— И по-точно, ако тръгнете днеска с нея, не е чудно утре да я видите с друг.

— Вярно. Обаче човек като мине тридесетте, почва да става философ. А аз вече отдавна съм ги минал. Ако имате на разположение едно момиче, тогава когато ви е нужно, какво значение, че когато не ви е нужно, то ще бъде с друг?

— Аз също съм в тридесетте, но нямам сили да ги решавам така работите. Ако някой ден подуша, че жена ми дори само мисли за друг, просто ще й счупя врата.

Той е готов да счупи и моя врат, защото заковава тъй рязко колата, че главата ми буйно се килва назад.

— Вижте го как се завира под колелата — произнася Андрей с негодувание, като сочи човека, пресякъл ненадейно платното пред нас.

Онзи забързва гузно по пътя си, без да се обръща, и едва не наскача на втора кола.

— Вървят като слепи, пресичат като шантави — продължава да мърмори Андрей, като дава воля на вечната неприязън между шофьори и пешеходци.

Той отново поема по булеварда и съсредоточено се взира напред, защото дъждът продължава да плиска.

— Значи, вие не сте за либералните отношения? — опитвам се да го върна на темата.

— Не, не съм дотам културен… — признава Андрей.

— Това, че ще ходи с друг, още не е най-лошото — забелязвам, — има и по-лошо…

— …Да тръгне с двама-трима наведнъж — подхвърля шофьорът.

— Не. Да почне да дрънка насам-натам за отношенията си с вас.

— Е, да, за вас, дипломатите, това никак не е удобно.

— А кой друг се върти около нашето момиче?

— Засега — никой.

— Може би някой си чака реда. Може би я гледа отдалеч, както вие я гледате.

— Не съм забелязал подобно нещо.

Той наново натиска спирачката, но тоя път сравнително по-плавно и аз изчаквам минута-две, за да се изтекат обичайните бележки по адрес на пешеходците.

— И докога седяха тия двамата? — запитвам, когато пак потегляме.

— Ами до вечерта.

— И, разбира се, тръгнаха заедно.

— То се знае.

— Сигурно момчето си го бива.

— Не изглежда лошо на вид. Висок, сериозен, искам да кажа, дава си вид на сериозен.

— Момък с характер — подсказвам му.

— Характер… — промърморва с пренебрежение Андрей. — Всички си мислим, че сме с характер… Додето някой ни притисне…

Дъждът заплющява още по-силно и шофьорът съвсем забавя движението на колата и напрегнато се взира пред себе си, като повтаря:

— Никаква видимост… Ама никаква…

* * *

— Тази заран имах час при козметичната — съобщава ми Бенет, като влиза в кабинета, сякаш това е най-голямото събитие на сезона.

— Честит маникюр — промърморвам, без да вдигам очи от книжата.

— Има честитка и за вас! — забелязва с нотка на злорадство помощникът. — Текстът гласи: „Хикс е тежко болен. Налага се спешна операция.“

— Да, това е по-досадно от един маникюр — признавам, като вдигам глава. — И то тъкмо сега, когато ще ни трябва чист канал.

Поглеждам замислено към стената, дето ме пресрещат предизвикателно вдигнатите голи бедра на гърлите и ракетата на спортиста, замахнал, сякаш се готви да ме удари по главата.

— Имам впечатлението, че вашите хора всички са болни — забелязвам кисело.

— Те не са се родили болни — отвръща не по-малко кисело Бенет. — При тукашния климат хората бързо се амортизират. А ние искаме да ги използуваме докрай, като добичета, и нарушаваме всички свои обещания и накрая, разбира се, идва провалът.

— Добре, добре. Кажете ги тия работи на шефа, като се върнете в отпуска. Мене, знаете, никой не ме консултира по кадровата политика.

Бенет не отговаря, но по лицето му личи, че в тоя момент ми отправя мислено някакво не особено топло пожелание.

— А ако пратим Хикс да се лекува, ще има ли кой да го замени? — връщам се отново към реалността.

— Старият твърди, че ще има. Но работата с Хикс не може повече да се отлага.

— Няма да отлагаме.

— А, преди малко се появи и онзи с китарата — сеща се помощникът. — Иска ампули.

— Дадохте ли му?

— Откъде ще ги взема. Стои долу в чакалнята и тъпче килима с мръсните си крака.

— Този тип почва да става опасен — забелязвам. — Беше му казано да не се мярка повече тук.

— Мисля, че е крайно време да го експедираме — съгласява се тутакси Бенет.

— Именно… Тогава вижте какво: информирайте се за съответния влак и осигурете две купета за Мери и за мене…

— Имате предвид влака за Истанбул?

— Ами кой друг?… А що се отнася до онзи с китарата, той да замине с първия самолет в същата посока. Ще му кажете…

В тоя миг се появява секретарката с присъщия си маниер най-първо да влиза, а после да чука.

— Господин Томас, вика ви посланикът.

— Тъкмо навреме — избъбрям. И добавям по адрес на Бенет: — После ще довършим разговора.

* * *

Скулптурната фигура на незнайния дипломат наново ми се представя изправена от едната страна на бюрото и облегната на него с ръка. Шефът не благоволява при влизането ми да наруши дори на косъм неподвижната си поза на паметник и само тънките, посърнали от годините устни едва доловимо се раздвижват:

— Седнете!

Извървявам без бързане дългия път от вратата до стилната гарнитура на мадам Помпадур или на нейния коронован любовник и се отпускам в нехайна поза в едно от креслата. През цялото време откак работя в тая сграда, посланикът не ме е викал нито веднъж на разговор, ако не броим първата ни злощастна среща, и аз дори нито веднъж не съм имал честта да го видя повторно, ако не броим неизбежните приеми, при които по стар обичай се държа на една тълпа разстояние от шефа си.

— Вашето присъствие тук е почти незабележимо, Томас — произнася посланикът.

Гласът е по-сух от миналогодишни макарони.

— Разбира се — продължава той, — това е по-добре, отколкото да подчертаете присъствието си с някой скандал като вашия предшественик. Но все пак, щом имаме културен съветник, би следвало да имаме и културна дейност…

Той ми отправя студения си неподвижен поглед, за да прецени ефекта на силогизма си. И понеже очевидно очаква някаква реакция от мене, аз си позволявам да го информирам, без да променям нехайната си поза:

— Нямам никакво желание да преувеличавам дейността си, но понеже вие очевидно изобщо не допускате съществуването й, бих се осмелил да забележа, че все пак тя е налице. Направил съм посещения из всички културни редакции, установил съм контакти с телевизията, университета, радиото… уговорил съм известни мероприятия за културен обмен и съм изпратил заявки за съответни материали пред съответните наши институти…

Огромната част от тоя скромен отчет е чиста лъжа, обаче това не му пречи да звучи внушително.

— Но вие не сте ми съобщили за нито едно от тия неща — възклицава с известна неловкост шефът, понеже тирадата ми явно се е оказала неочаквана за него.

— Защото вие никога не сте ме извикали на доклад.

— Да… Очевидно нашите възгледи за служебния ред доста се различават — забелязва шефът с тон, който има претенцията да звучи иронично. — Изглежда, съм станал жертва на илюзията, че вие трябва да идвате при мене за доклад, а не да ви търся… Но както и да е…

Той прави известна пауза, за да извърши наум в предварително изготвената си реч измененията, наложени от сбития ми отчет.

— Да… Допускам, че не сте стояли тук със скръстени ръце, но дейността ви все пак се е движила главно по линията на чисто деловите контакти… А на нас ни са необходими и контакти с по-далечна перспектива… Затуй ще си позволя да ви предложа няколко инициативи от по-друг характер. И най-първо, струва ми се, можем да започнем с една подходяща кинопрожекция, да я съчетаем с малък коктейл и да поканим групи добре подбрани журналисти, хора на изкуството… изобщо…

— Чудесна идея! — възклицавам с ентусиазъм. — За жалост, боя се, че ще трябва да я изпълните без мене. Предстои ми спешно пътуване до Истанбул.

— Но как…

— Ами така: предстои. И дори тъкмо тая заран се готвех да дойда да ви информирам.

— Но вие сте длъжен не да ме информирате, а да искате разрешение! И аз още не съм ви разрешил!

— Нали тъкмо това чакам: да ми разрешите.

— Но вие… вие…

У някои хора, непривикнали да бъдат дразнени, раздразнението представлява такъв шок, че нарушава мисловните им процеси и автоматично предизвиква заекване. Само че заекването е нещо бавно, а аз в момента не разполагам с много време.

— Вижте, господин посланик: ако трябва да обмисляте по-дълго разрешението си, можете да използувате и дните след моето заминаване. А аз ще замина и без благословията ви. Защото задачата е спешна. И защото, докато вие тук играете на коктейли и на дипломация, аз трябва да върша работата… не тая, културната и фиктивната, а оная, неотложната, истинската, мръсната работа, на която вие служите само за параван!

— Вие сте арогантен като… като… — продължава да се запъва шефът от едва сдържана ярост.

— …Като полицай… Това ли искате да кажете? — засмивам се добродушно.

И преди да поема дългия път към вратата, подхвърлям в същия тон:

— Обаче идеята ви е чудесна!… Желая ви успех с тая мила културна забава.

* * *

— Но вие не сте ми казали нищо за това заминаване… И дори не сте взели съгласието ми — забелязва ядосано Мери.

И тая — също! Изглежда, че тук всички са ми шефове и само аз съм подчинен.

— Чуйте, скъпа: не смятам, че е необходимо да взимам предварителното ви съгласие, когато ви карам да изпълнявате служебните си задължения.

— Това не са служебни задължения. Вие пак се готвите да ме забъркате в някоя история…

— Това са чисто служебни задължения. Придружавате ме в качеството ви на секретарка, и нищо повече!

Този път раздразнението вече се е пренесло и у мене. Мери ми хвърля един изпитателен поглед и произнася по-меко:

— Добре, ще видим… Имайте обаче предвид…

— Да, да, имам предвид всичко необходимо, само, моля ви, освободете ме, защото трябва да свърша още някои неща.

Тя прави сърдита физиономия и напуска кабинета.

Малко по-късно нейното място пред бюрото бива заето от Бенет.

— Експедирах го оня — рапортува помощникът. — Излезе сговорчив…

— Младите хора винаги са сговорчиви, когато това може да отдалечи от тях военната служба — забелязвам.

— Тук съм приготвил нещо във връзка с Адамс. — Бенет вади от джоба си няколко сгънати машинописни листа. — В събота вечер след покера той доста се раздрънка…

— Вероятно съгрян е от победата си над вас…

— Има нещо подобно — признава неохотно помощникът. — Изобщо раздрънка се и изтърси някои такива неща…

— Подчертайте ги по-дебело.

— Подчертал съм ги.

— Тогава пращайте сведението и без мене. Сега, знаете, умът ми е зает с по-други неща. Имам чувството, драги, че навлизаме в заключителния рунд.

— Това още нищо не значи.

— Много значи, Бенет, много! Наредете на Стария да подготви новия канал… И да следи какво става при вилата.

— Нещо друго?

— Другото не зависи нито от вас, нито от мене. Другото е изцяло в ръцете на тая стара капризна дама — Съдбата.