Богомил Райнов
Един наивник на средна възраст (2)

ВТОРА ГЛАВА

Пътуването, като всяко дълго пътуване със самолет, минава тягостно. Обаче аз не съм придирчив и в подобни случаи винаги си казвам, че по-добре е да се отегчаваш, отколкото да катастрофираш.

Елен по обичая си е заела мястото до прозореца, което й дава възможност да ми обърне гръб. После, след като се е нагледала достатъчно на сивата облачна равнина, над която летим, тя се изляга в креслото си и затваря очи, което е също един начин да ми покаже, че държи да се изолира от присъствието ми. Впрочем, аз и не мисля да й се натрапвам, защото правилата на отношенията ни са отдавна установени и тия правила ще бъдат спазвани докрай, сиреч до мига, в който на някой от двамата омръзне да играе тая игра на брак.

Така че аз оставям електронноизчислителната си машина да отдъхне от преумората на последните дни и лениво преглеждам утринното издание на „Ню-Йорк Таймс“, додето се улавям, че съм насочил погледа си не към съобщението за някаква контрабанда на наркотици, а към бедрата на жена си, свободно разголени по време на нейната естествена или престорена дрямка.

Това са наистина стройни и приятно изваяни бедра. Но откритието, че тия именно бедра, принадлежащи на собствената ми съпруга, все още могат да бъдат интересни за мене подир три години съжителство, това откритие събужда някакво глухо раздразнение в гърдите ми.

Собствената ми съпруга — силно казано. Всъщност през цялото време тя си остава за мене почти чужда жена и вероятно затуй все още я желая като чужда жена. Интимността ни, общо взето, се изчерпва с това, че има свободата да се облича и съблича пред очите ми и че от време на време — по липса на нещо по-добро — е склонна да ме допусне в леглото си. Но даже и в такива минути тя се държи така, сякаш всеки миг е готова да ме отблъсне и да каже: „Хайде, наситих ти се, върви си!“

Една игра на привидности, това е целият тоя наш брак. И лошото е, че в тая игра на мене се пада ролята на слабата страна. Аз, разбира се, не съм дотам глупав да показвам, че съм слаба страна и че държа особено на физическите й качества, но жените ги надушват тия неща дори и когато най-грижливо ги криеш. Освен туй в нашите отношения физическото влечение свири само втора цигулка и Елен много добре знае, че ако ме е подчинила с нещо, това съвсем не са бедрата и царственото лице, а нещо значително по-съществено: парите.

Тази Елен, която е възприела навика да се държи като първа братовчедка на британската кралица, всъщност е дъщеря на най-обикновен бакалин, само че един преуспял и затлъстял бакалин, способен с небрежен жест да връчи на дъщеря си като сватбен подарък малка чекова книжка с покритие от двеста хиляди долара.

Запознах се с тая жена на един от тия масови дипломатически приеми, където не знаеш кой е поканен и кой се е самопоканил и където трябваше да установя контакт с някаква личност, твърде важна от гледна точка на професионалните ми интереси. И понеже установяването на контакта не ми отне много време и настроението ми беше отлично и на всичко отгоре нямаше какво да правя, реших противно на обичая си да пийна малко повече за сметка на домакините, и именно в навалицата край масата с напитки някой ме запозна със същата тая Елен и ние се разприказвахме и пихме по няколко чаши, а после решихме, че консумацията може да се реализира и без такова блъскане в навалицата, така че се прехвърлихме на по-спокойно място в едно прочуто заведение, а оттам се пренесохме два часа по-късно на едно още по-спокойно място, имам предвид собствената си квартира.

Елен бе имала, разбира се, не една подобна инцидентна връзка и аз също ги бях имал, така че и двамата вероятно щяхме да отбележим тая нощ само като още една бройка в купчината на безцелните неща, ако една неволно изтървана фраза не бе привлякла вниманието ми: бащата на Елен беше „безобразно богат“.

Дали тия думи бяха казани в миг на алкохолна бъбривост, или представляваха добре обмислен ход, това и досега не ми е напълно ясно. Така или иначе, още оная нощ реших, че ще трябва да продължа връзката, за да хвърля пълна светлина върху досието на партньорката си, което и стана без много усилия от моя страна. Елен се оказа честна жена, поне що се отнася до откровението за безобразно богатия баща. Тя бе навлязла вече решително в брачната възраст, а все още нямаше перспектива за брак, може би защото търговската среда на родителите й не я блазнеше с наличните си мъжкари, а може би и защото самите тия мъжкари не проявяваха особен стремеж да се свържат с една персона, вече достатъчно нашумяла с прекалено свободните си възгледи по половия въпрос.

И ето че върху стеснения бакалски хоризонт на Елен се бе появил един нов обект, един мъжкар на средна възраст и със съвсем средни доходи, но нелишен от известно обаяние, поне що се отнася до професията. Защото, излишно е да го казвам, дипломатическата професия винаги излъчва една примамлива светлина за пеперудите от еснафското съсловие. Коктейли, приеми, гала-представления и пътувания в чужбина, всичко това е чудесна арена за демонстриране на новите фризури и тоалети, а за какво й е на една жена да шие тоалети, ако няма къде да ги демонстрира. Така че в последна сметка новопоявилият се обект въпреки относителната си посредственост бе избран за прицелна точка и бракът бе сключен.

В периода, когато стана това произшествие, аз бях на работа в Чили и запознаването ни се състоя по време на отпуската. И тъй като финансовите ми възможности бяха ограничени, наложи се да обещая на Елен вместо сватбен подарък едно скорошно прехвърляне от Чили в Париж. Разбира се, туй бе съвсем произволно обещание и, разбира се, то не се реализира и когато най-сетне решиха да ме пратят другаде, това другаде се оказа не Европа, а Африка.

Прочее Елен остана с пръст в устата и ако ме придружи до местоназначението, то беше само защото приличието го изискваше и всъщност тя почти не стоеше при мен, а повечето време прекарваше в Найроби, дето прескачаше уж за два-три дни със самолета, а всъщност стоеше седмици наред, за да се развлича със светски развлечения, а може би и с някои други неща.

Обаче ако трябва непременно да говорим за пръст в устата, то изразът най-добре приляга на мене, не само защото Елен третираше двестата хиляди като свой личен и неприкосновен капитал, а и защото разполагаше с по-голямата част от заплатата ми, пък и с немалка част от мене самия, без да се церемони и без да смята, че ми дължи каквото и да било, та дори и една малка благодарност. За щастие, тя не знае и не би могла да знае нищо за някои други мои далеч по-значителни доходи. Лошото е, че сега засега тия доходи временно се прекратяват. Дано да е наистина временно.

Всъщност, аз би трябвало да се освободя от тая жена, за да й отнема удоволствието тя да се освободи от мене. Трябва, но не го правя, понеже не мога да надвия желанието си най-първо да я подчиня, да й покажа докъде мога да стигна в службата, да й посоча от прозореца на апартамента общия изглед на Париж или Лондон, да й натрия в мутрата чековата си книжка, моята книжка, с двеста или триста хиляди и да й кажа: „Хайде сега, махай се и върви да спиш с поредния случаен минувач!“ Или ще успея да прекърша тая нейна надменност, или ще я прогоня, но сега засега не е дошло време нито за едното, нито за другото и затуй нямам сили да скъсам и да си отида с това отвратително чувство на незадоволеност, което остава у нас подир всяка недовършена история.

* * *

— Това явно не е Париж… — промърморва Елен като поглежда през прозореца, и аз разбирам, че пристигаме.

— Но не е и Африка — отвръщам, като също поглеждам надолу.

Жената, искам да кажа жена ми, леко се дръпва понеже неволно съм я докоснал при навеждането си и тоя спонтанен неин жест отново ми напомня за целия фалш на нашата връзка.

— Прощавай — казвам, — не мисля да ти мачкам тоалета.

— Слава богу — процежда тя и отново се обръща към прозореца.

Долу, много ниско под нас, през полупрозрачните ленти на леката мъглявина е проснат градът и аз не успявам да различа нищо освен две блещукащи златни кубета. Отново потъвам в креслото си. Градът не ме интересува особено, планината вдясно — никак, а жената също вдясно — само отчасти. Затуй притварям очи и търпеливо зачаквам приземяването.

* * *

Додето колата ни носи от летището към новата квартира, жена ми продължава да гледа през прозореца града, този път от близко разстояние. Аз също гледам, разбира се, но мислите ми вече са насочени към работата и затуй едва забелязвам улицата с двата реда голи дървета и все още натрупания край бордюрите кален сняг. Часът едва минава пет, а вече като че почва да се мръква.

— Тук времето винаги ли е такова? — запитва недоволно съпругата ми.

Въпросът е съвсем глупав, тъй като в една страна с умерен климат времето не може да бъде винаги мартенско. Но понеже запитването се отнася не до мене, а до шофьора, не намирам за нужно да реагирам.

— А, не, подир месец-два ще бъде много хубаво — произнася ободрително младият мъж зад кормилото. — Небето ще стане синьо, кестените ще разцъфтят и ще видите, че градът ни съвсем не е такъв, какъвто изглежда сега.

— По това време всички градове изглеждат горе-долу еднакво — обаждам се аз, просто за да кажа нещо.

Елен ми хвърля недоволен поглед, но премълчава.

Право казано, за мене не само всички градове, но и всички квартири изглеждат горе-долу еднакви. Тая тук е също тъй безлично комфортна, както и предишните. Огледът на жена ми, разбира се, е значително по-придирчив и продължителен от моя. И понеже тя през цялото време мълчи, би следвало да се заключи, че е доволна. Защото в мое присъствие Елен говори само когато има да каже нещо неприятно.

И все пак когато човек продължително търси, той винаги ще успее да намери нещо неприятно.

— Двете легла са поставени в една и съща стая — чувам оттатък гласа й, додето бърша лицето си в банята.

— Сега не съм настроен за капитални размествания — забелязвам, като надничам в помещението.

Двете легла наистина са поставени в една и съща стая, стаята, определена за спалня, и това би се видяло, мисля, естествено на всеки нормален човек, обаче Елен е на друго мнение.

— Трябва да наредиш утре да преместят леглото ти другаде. Аз лично ще остана тук заради големия гардероб.

И за да покаже, че решението й е окончателно, тя почва да се съблича, за да прехвърли физиката си според разписанието най-първо в пеньоара, а подир туй в пенливите ласки на ваната. Елен не казва „остави ме да се съблека“, както би казала някоя друга хладно настроена съпруга. Тя смъква тоалета си просто без да ми обръща внимание, сякаш за да подчертае, че представлявам за нея нещо по-маловажно дори и от големия гардероб.

И все пак два часа по-късно, подир импровизираната вечеря, тя ме допуска до себе си, може би защото изпитва тръпка на самота в това ново непознато място, може би защото така или иначе двете легла са все още в една и съща стая, а може би просто защото през последните дни пътят й не е бил кръстосан от някой случаен минувач.

* * *

Посолството не представлява нищо особено нито отвън, нито отвътре, както вероятно не представлява нищо особено и персоналът му. Но понеже ми е съдено да работя тук, налага се да се опозная и с обстановката, и с персонала, особено с „моя“ персонал.

— Къде е стаята на Бенет? — питам портиера, още щом влизам в приемната на посолството, точно в 9 часа.

— За какво ви е Бенет? И изобщо кой сте вие? — пита подозрително домашното куче, което, изглежда, не е съвсем в течение на идването ми.

— Аз съм новият, старче! Съветникът по културните въпроси.

„Старчето“ е не по-възрастно от петдесетте и има вид на боксьор в оставка. То застава почти в поза „мирно“, понеже също се числи към моите хора и понеже в действителност е не боксьор, а полицай в оставка.

— Бенет за жалост още го няма…

— Как така го няма? Нали почвате в девет?

— Почваме, но той по традиция си закъснява. Тук, знаете, работата не е чак толкова много, че да ни затрупва…

— Тия традиции… — почвам.

В тоя миг някой зад гърба ми произнася с лека въпросителна интонация собствената ми фамилия:

— Господин Томас?

— Вие, предполагам, сте Бенет — казвам на свой ред, като любезно предоставям десницата си на непознатия.

Аз, разбира се, не предполагам, а съм сигурен. Защото това леко навъсено лице с недоверчив израз тутакси издава човека от нашата професия, Не обичам тия афиширащи собственика си мутри. Нито тоя висок ръст, който не ти дава никаква възможност да минеш незабелязан сред тълпата.

— Къде е кабинетът ви? — питам.

— Тук, в коридора, през две врати.

— А моят?

— На горния етаж.

Информацията ме задоволява. Не винаги е удобно да си стая до стая с подчинените си. А фактът, че съм един етаж по-горе, дава основание да вярвам, че са ми запазили прилично помещение.

Уви, кабинетът, в който ме въвежда Бенет, след като изкачваме стълбата, трудно може да се нарече приличен. Той наистина е доста широк, но толкова тъмен, че се налага спътникът ми да натисне електрическия бутон, за да мога да разгледам обстановката. Отправям се към прозореца, дръпвам тюлените пердета и откривам изгледа на саждив неизмазан калкан, издигащ се само на един метър от прозореца.

— Това навярно е стаята с най-добрата гледка в цялото посолство — подхвърлям.

Обръщам гръб на очарователната гледка и погледът ми пада върху два рекламни календара, окачени на стената. Върху единия се мъдри снимка на играч на тенис, застинал в свърхестествен замах с ракетата. Снимката на втория календар е по-пищна по цветове и съдържание, защото представя ревю на голи бедра в Бродуей. Опияняващ парад, още повече че находчивият фотограф е обхванал в кадъра само бедрата, а е отрязал главите на танцувачките.

— Предходникът ми, изглежда, е бил любител на спорта и на чистото изкуство — промърморвам.

— Това не е кабинетът на вашия предходник. Това бе стаята на Адамс, аташето по печата. Но завчера Адамс заяви, че ако не го преместят в друга стая, ще заболее от меланхолия. И шефът му предложи помещението, което всъщност бе отредено за вас.

— Отлично — кимам. — Изглежда, тук капризите на вашия Адамс са закон.

— Той не е мой — изръмжава Бенет. — Той е на посланика. Пръв любимец на шефа… и на съдбата.

— И на съдбата?

— Ами не се ли сещате: универсалните магазини „Адамс“. „Който се облича у Адамс, той не следва модата, а върви заедно с нея“ и какво още беше там…

— Какво още? Двеста милиона годишен оборот.

— Вярно, ако не и повече…

— Преча ли? — раздава се зад гърба ми мек женски глас.

В стаята с леко почукване е влязла млада или почти млада жена с обещаваща външност. Това е вероятно Мери, бъдещата ми секретарка.

— Не пречите, но досаждате — изръмжава Бенет. — С тоя ваш навик да нахлувате като изневиделица…

— Мисля, че почуках преди да вляза — възразява хладно Мери.

— О, да, вие винаги чукате, но го правите тъй, че човек има впечатлението, че най-първо влизате, а после чукате.

— Долу вече някои посетители чакат за визите — съобщава секретарката по адрес на Бенет, все тъй хладно и без да дава ухо на заяждането му.

— А вас ви чака посланикът — добавя тя, като тоя път се обръща към мене.

— Вървете, Бенет, после ще поговорим — кимам към навъсения си помощник.

Той излиза, а Мери остава.

— Всъщност най-първо трябваше да ви се представя — сеща се жената. — Моля да ме извините, но тоя Бенет така ми действува на нервите, че загубвам посоката… Аз съм Мери Ли, вашата секретарка, поне до момента, в който си намерите друга.

— Нямам подобни проекти — успокоявам я. — И съвсем излишно е да се представяте. Мисля, че вече знам всичко за вас.

— Тая фраза звучи почти заплашително.

— Напротив. Сведенията са изцяло във ваша полза. Моят предшественик просто не намираше думи да хвали вашето трудолюбие и вашата… отзивчивост.

— Какво безсрамие!

— Съвсем не! — възразявам добродушно. — Обикновена бъбривост. Има индивиди, знаете, които обичат да споделят преживяванията си.

— И вие ли сте от тях?

— Аз съм от обратната категория. Но какво значение? Нима се дразните от хорските приказки?

— Не особено. А вие?

— Аз — никак.

— Включително и от тия, които в момента вървят по ваш адрес?

— Кои по-точно?

— А! Те са толкова много, че не съм в състояние изведнъж да ви ги изредя. Ако желаете по-пълен отчет, бих могла да ви го направя довечера у съветника.

— Защо тъкмо у съветника?

— Ами защото днес е неговият ден. Тук при нас, знаете, дните са строго разпределени между дипломатическия кадър. В понеделник пием у Адамс, във вторник у Бенет, в сряда у съветника, и така нататък… Днес сме сряда…

— А що за персона е съветникът?

— Неловко ми е да го определя…

— Забранявам ви да се чувствувате неловко пред мене — произнасям със строгостта на истински шеф.

— Нали знаете, че всяко посолство си има по един глупак. У нас тая роля не без успех се изпълнява от съветника — пояснява секретарката, като преодолява твърде бързо неловкостта си. Сетне добавя: — Но позволете да ви напомня, че посланикът ви чака.

* * *

Едва ли е нужно да споменавам, че кабинетът на посланика няма нищо общо с полутъмната стая, завещана ми от Адамс. Три високи прозореца поемат светлината от облачния ден, за да я пренесат върху разположената като в музей мебелировка, носеща вероятно името на един от тия безбройни Людвиковци или на някоя там Помпадур. Изобщо всичко тук излъхва благородство, включително и посланикът, който става при появата ми, но не благоволява да напусне бюрото си, а се обляга отгоре му с една ръка в позата на тържествен паметник.

— Ето ви и вас… — произнася той с нотка на фалшива благосклонност, когато най-сетне успявам да пребродя дългия кабинет и да се добера до масивното, обсипано с резби бюро.

Поемам вялата костелива десница, която със същата тая фалшива благосклонност се протяга към мене, и се разполагам в посоченото ми помпадурско кресло. Миг по-късно правата фигура на монумента на свой ред заема седящо положение и аудиенцията започва.

Подир неизбежните и неозначаващи нищо въпроси за това как е минало пътуването и как е здравето на жена ми, посланикът пристъпва направо към същината на проблема и по-точно прави опит да ми обясни какви ще бъдат културните ми функции в посолството и как той, шефът, очаква да се справя с тия функции.

Слушам разсеяно, като в същото време бегло проучвам фасадата на началството. Това е очевидно потомствен дипломат от добрата стара школа. Хубави побелели коси, енергично лице, напомнящо отчасти някакъв Линкълн — по-глупав от истинския — и безупречен сив костюм, на цвят също като моя, но очевидно по-скъп от моя. Що се отнася до обноските, те също са от стила на добрата стара школа: дребнаво-учтиви и заедно с това непрестанно възпиращи събеседника на съответна дистанция.

— Надявам се, че не ви отегчавам — прекъсва по едно време изложението си шефът, за да ми даде да разбера, че много добре забелязва разсеяността ми.

— Съвсем не, слушам ви твърде внимателно — отвръщам с почти сервилно изражение.

Седящата фигура на Линкълн ми хвърля подозрителен поглед и аз изпитвам смътното предчувствие, че обичайните ми пози на покорство и благодушие няма да се котират твърде в тоя кабинет. Жалко наистина, защото тия пози са изработени тъкмо за пред началствата, а не за подчинените.

Посланикът подтиска недоволството си, както подобава на дипломат, и продължава с репертоара на наставленията:

— Виждате, че възможностите за работа не са безгранични, но не са и малки, особено във вашата, културната област. Впрочем, надявам се, вие също сте мислили по тия неща и има какво да ми кажете.

Наистина аз има какво да кажа, макар и не точно по тия неща. Обаче преди да мина към директния разговор, решавам да опитам за всеки случай още веднъж с играта на простодушие:

— Вие така обстойно и задълбочено разгледахте въпросите, че не виждам просто какво мога да добавя…

— В такъв случай, надявам се, че приемате тая моя… хъм… нека я наречем „програма“ — произнася делово шефът, без да дава вид, че е поласкан от оценката ми.

— Всичко това, разбира се, само по себе си е прекрасно… — започвам отново да извъртам.

— „Само по себе си“, но не и за вас, така ли? — отново поставя ребром въпроса посланикът.

— Съвсем не искам да кажа това… Обаче вие сам разбирате, че пред мене стоят и по-особени задачи, не тъй пряко свързани с културните проблеми…

— По-особените задачи са си ваша грижа — забелязва сухо паметникът зад бюрото. — Те нито ме засягат, нито могат да служат като предлог за подценяване на официалните ви задачи.

Декларацията е такава по смисъл и тон, че играта на Кандид става вече съвсем излишна.

— Вие може би нямате особено високо мнение за нашата работа? — запитвам все още простодушно, като леко наблягам на местоимението.

— Не става дума за работата, а за известни ваши методи — прави лек жест с ръка шефът, решил да наруши монументалната си неподвижност.

И понеже той не казва нищо повече, позволявам си да го поощря:

— Какво по-точно имате предвид, ако смея да за питам? Защото вашето мнение е наистина твърде ценно за мене.

— Не се съмнявам — отвръща посланикът с тон, който тежи от подчертана ирония. — Не знам обаче доколко подобни разговори са уместни тук, в тоя кабинет…

— Смятам, че сериозните разговори са уместни тук повече от всякъде другаде — забелязвам. — Значително по-уместни, отколкото например тая лекомислена песничка.

Щракам миниатюрното магнитофонче, което от известно време се намира в ръката ми, и помещението се изпълва с гальовните тонове на познатата мелодия.

Шефът разбира, че вече няма как да се отърве от упорството ми, а може би не изпитва и желание да се отървава, защото още при първите тактове на песента произнася:

— Вижте, господин Томас: ще отговаря на въпроса ви, но най-първо искам да ви предупредя: не се опитвайте да използувате думите ми за свои цели и да ме клеветите в някой от докладите си, както понякога правеше вашият предшественик. Моите становища отдавна са известни, където трябва. И позволете да добавя, че на вас лично ще са ви нужни още дълги години и немалко усилия, за да спечелите доверие, подобно на това, на което аз в момента се радвам.

— Благодаря за предупреждението — кимам. — Макар че, искрено казано, нямам никакво намерение да ви клеветя.

— Толкова по-добре — отвръща посланикът с тон, в който недоверието звучи тъй силно, че не може да бъде заглушено дори от детската песничка. — Колкото до мнението ми за вашите методи, това може да се изрази само с две фрази. Най-удобният начин да удушиш противника е да го уловиш в приятелска прегръдка. А вие, вместо да спечелите доверието му, предварително го алармирате и забърквате в най-добрия случай някакви чехословашки събития. Мисля, че се изразих достатъчно ясно и късо?

— В евангелието е изразено още по-късо: Юда е целунал Христос — напомням, за да не се надува прекалено със синтетичния си стил. — Само че от целувката на Юда до днес изтече доста време и нещата също доста се промениха. Днес няма такива глупци, които са готови да паднат в прегръдките ви. И дори да паднат, можете спокойно да се обзаложите, че ви прегръщат със същото коварно намерение, с което и вие прегръщате тях. Така че сблъсъкът при всички случаи е неизбежен.

— Въпрос на гледна точка — отвръща сухо посланикът, който явно не е мислил върху подобно възражение. — Аз се съгласих да ви изложа мнението си, и толкова. Нямам никакво намерение да влизам в спорове.

— Разбирам, че това е под достойнството ви — казвам с такова пресилено покорство, че то избива в открита подигравка.

— Не се опасявам за достойнството си, а просто не обичам да губя време в излишни приказки.

Подканата да се измитам е тъй пряка, че тутакси се вдигам от античното кресло.

— Искам само да ви предупредя, че все пак ще следя за официалните ви функции и че не е зле да бъдете по-внимателен в останалите си действия.

— Ще запомня съвета ви. Макар че ако позволите да забележа, аз вече съм вършил подобна работа…

— Вие идвате от една африканска страна, където сте могли да си позволявате всякакви действия, включително и съвсем непозволени — възразява посланикът, като на свой ред става. — За нещастие, обстановката тук съвсем не е африканска.

— Вече съм информиран за обстановката.

— Аз също съм информиран за вас — забелязва многозначително посланикът, засегнат от арогантния ми тон.

— В такъв случай трябвало е да направите своевременно възражения срещу идването ми тук.

— Може би бих ги направил, ако идвахте по редовния път — връща ми той незабавно удара.

Вечният удар на тия надути нищожества: те единствени идват по „редовния път“, а ние, другите, сме натрапници, мошеници и хора от втора ръка.

Но шефът е все пак улегнал човек и въпреки раздразнението си успява да съобрази, че така или иначе тепърва ни предстои обща работа, защото следващата тирада е вече произнесена с по-мек тон:

— Не се засягайте, а се опитайте да ме разберете: нямам специални предубеждения към личността ви и изобщо въпросът за мене не е личен, а чисто технически: човек в положение на вашето обикновено гори от амбиция за реабилитация. А прекалената амбиция води до престараване. А престараването ражда гафове. Изобщо този, който иска светкавично да поправи реномето си, нерядко светкавично и съвсем окончателно го загубва. Без да говорим за неприятностите, които създава на шефовете си.

— Разбирам. Но вие, ако не се лъжа, сте имали същите резерви и към предшественика ми…

— Да. И те напълно се оправдаха.

— И резервите ви естествено и тогава не са били от лично естество.

— Разбира се, че не.

— В такъв случай, щом вашата неприязън не е предизвикана от нашите личности, би следвало да се заключи, че тя е адресирана пряко към института, който ние представяме.

— Но вие… Но това е нечувано — започва посланикът с негодувание.

Обаче ако тоя човек скъпи времето си, аз също скъпя моето. Затова, без да слушам повече заекването му, подхвърлям:

— Извинете ме за нахалството да надзъртам в мислите ви…

После щраквам магнитофончето, правя кръгом и отново поемам дългия път между бюрото и вратата, този път в обратна посока.

* * *

Жена ми е използувала деня, за да внесе известен уют в стандартния ни апартамент, обзаведен с мебели на посолството. По параграфа на домакинството тя е винаги изрядна, не защото се съсипва от работа, а защото знае да кара хората около нея да работят, и тая черта навярно е получена в наследство от бащата бакалин, който не е натрупал доларите си само с две голи ръце.

Когато се прибирам привечер, квартирата вече свети от чистотата, а през отворената врата на спалнята се вижда ясно, че леглото ми е изнесено, за да бъде поставено вероятно в третата стая. Подвижната масичка в хола е заредена с още неразпечатани бутилки и във вазите има свежи цветя. Колкото до самата домакиня, тя се е разположила до широката маса и нарежда пасианс.

— Имам чувството, че ще умра от скука в тоя град… — въздъхна Елен, като вдигна очи при влизането ми, за да ги сведе тутакси отново към картите.

Фактът, че проговаря още в първата минута, е сам по себе си красноречив. Тя наистина ще се пръсне от скука.

— Ако питаш мене, дипломатите навсякъде по света еднакво скучаят и еднакво се развличат… Така че не виждам с какво тоя град е по-лош от който и да било друг. Всяка седмица става по някой прием и всяка вечер — по някоя сбирка тук или там. Тая вечер например сме канени у съветника.

Елен вдига поглед от картите и по лицето й се появява известно оживление:

— А!… И ти не можа да ми звъннеш по телефона, а ми го казваш чак сега!

— „Чак сега“ е шест часът. А ние ще бъдем там в осем.

При друг случай тя навярно би ми отговорила, че жената не може нищо да направи за два часа и че женското приготвяне не е като мъжкото — да смениш една риза и една вратовръзка, и че изобщо аз съм най-неакуратният човек, който тя е срещала, и съм свикнал да мисля само за себе си и… и други подобни. Но в момента, както вече казах, тя се пръска от скука и перспективата за едно скорошно показване пред обществото я възбужда, и мисълта, че й предстои да се срещне очи в очи със съпругите на моите колеги ражда у нея напрежението на състезателя преди съдбоносния старт. Така че тя само отблъсква с небрежен жест вече ненужните карти, става и се отправя за банята.

— Всъщност, какво ще е това: обикновено пиянство или гуляй в наша чест? — сеща се да запита Елен, когато малко по-късно излиза от банята, загърната с хавлия.

— Тая вечер всичко е специално в наша чест — бързам да уточня, да не помрачавам оживлението й. — Но както ме увери съветникът, те правят тия неща без всякакви церемонии.

Аз съм се разположил в едно от креслата на хола и съм си налял два пръста уиски, за да отдъхна от суетнята на изминалия ден и да събера мислите си. Обаче Елен не ми дава възможност да събера мислите си.

— Посланикът канен ли е? — чувам гласа й от спалнята.

— И да е канен, не вярвам да дойде.

— Изглежда, не си успял да се харесаш на началството.

— Не съм се и опитвал. Той се опита да заеме пред мене някакви пози на голям шеф, но мисля, че го поставих на мястото му.

— Коя фасада му извади? Наивната или заплашителната? — любопитствува жена ми.

— Показах му и двете страни на монетата.

— Дано само да не е видял и това, което се крие помежду тия две страни.

Взимам чашата си и ставам, защото тоя маниер да се разговаря през две помещения ме дразни. Когато се изправям на входа на спалнята, Елен е още в Евино облекло и тъкмо подбира най-подходящото за случая бельо. Тя изглежда също така, както и преди три години, да я вземе дяволът: стройна и с изразително изгънат силует на съответните места, без тромавост и затлъстяване, почти като девойка, която току-що се е превърнала в жена. Само в лицето й няма нищо от израза на девойка. Безукорно красиво, но високомерно и студено и с едни тъмни очи, в които лежи стаен опитът, да не кажа покварата.

Елен улавя погледа ми, но продължава да се занимава със сутиена, който току-що е избрала, и само промърморва:

— Ти си слаб човек, мили…

Това „мили“ тя го употребява спрямо мене, разбира се, главно в иронична интонация.

— Тая оценка вече ми е известна. Но трябва да ти кажа, че ти си единствената, която ми даваш подобна оценка.

— Изглежда, че другите са по-възпитани от мене — промърморва жената, като поставя сутиена си и се заема с комбинезона.

— Не! — възразявам. — Изглежда, че ти си единствена, пред която съм проявил слабост. Защото всички останали мислят обратното.

— Сигурен ли си? — поглежда ме Елен, преди да си навлече полупрозрачната дреболия, гарнирана с черна дантела. — О, ти, разбира се, можеш да бъдеш и твърде опасен, не отричам. Обаче това не значи, че си силен. Нито че непременно всички те смятат за силен. Ако те смятаха наистина за силен, нямаше да те пращат чак тук, на Балканите, за да проверяват силите ти.

И за да покаже, че с тая тирада изчерпва бележките си, тя навлича черния комбинизон и ми обръща гръб.

— Ти знаеш, че такива краткотрайни премествания са обичайни преди всяко повишение — подхвърлям.

— Знам го от тебе. Но опитът вече ме е научил да не се доверявам напълно на приказките ти — казва Елен, като продължава да ми обръща гръб.

— Ти не си дете и разбираш, че понякога се случват и непредвидени неща. Обаче тоя път смятам, че всичко е точно предвидено. Вече хвърлих бегъл поглед на обстановката и съм сигурен, че работата, която ще развия тук, неминуемо ще ни изведе нейде по на запад.

— Дано!… — произнася късо жена ми и се заравя в гардероба си, за да ми покаже още веднъж, че е приключила разговора.

Може би е вече време и аз да сменя костюма, Всъщност този сив костюм ще бъде заменен с друг, също сив, но малко по-тъмен или малко по-светъл, било на рибена кост, било на шотландски карета, било съвсем равен по тон, колкото да бъде ясно, че гардеробът ми е достатъчно богат.

Обожавам сивия цвят. Това е пълната дискретност, обуздаването на суетния стремеж да се самоизтъкнеш, сливането с тълпата на себеподобните. Глупакът не разбира, че да се открояваш, това означава да се превръщаш в прицелна точка. Който непрестанно привлича вниманието, той неминуемо си навлича и неприятности. Излишният блясък е позволен само на звездите — филмови или не, той е пакостен за обикновените хора, а още повече за хората от моята професия. Да си незабележим, това значи да си добре защитен, да можеш безшумно да напредваш и да постигаш целите си.

Оттеглям се в третата стая, където, както съм и очаквал, намесата на грижовна домакинска ръка почти не се забелязва. Помещението, разбира се, е чисто, но куфарите ми са разтворени на земята и от тях са извадени само костюмите, моите сиви костюми, хвърлени върху новоинсталираното легло. Избирам един от трите, изваждам чиста риза и се заемам с обличането.

Такива като моя черен генерал, дето стърчат с една глава над тълпата, винаги ще бъдат уязвими. И такива като Бенет — също, защото той освен, че стърчи, но и дразни с навъсената си физиономия. И такива като шефа ми с неговата благородна осанка на бронзов паметник и те не стават за нищо, освен за мебели на един дипломатически кабинет. Изведете го тоя величав мъж сред обикновените хора, пуснете го на пазара, в метрото, по булеварда, и ще видите, че тутакси ще се превърне в карикатура.

И ако аз самият съм направил нещо в тоя живот и, започнал от нищо, съм успял да стигна донякъде, това се дължи само на факта, че още отрано успях да проумея известни неща… Кандид!… Ха-ха!… Смейте се, драги Хубърт… На вас ви е лесно да се смеете, защото и образованието, и кариерата, и банковата сметка сте ги получили гратис от баща си… а моят баща…

* * *

Всъщност, аз нямах баща, но го разбрах доста късно. Човекът, когото смятах за баща, се бе оженил за майка ми една година след моето раждане. Предполагам, че той бе направил жертвата да се ожени за една вдовица с пеленаче на ръце единствено в името на скромната сума спестени пари и кокетната къщица, останали от покойния съпруг. Всъщност, ако беше по-умен, тоя мой втори баща би трябвало да прибави към въпросните придобивки и мене, защото той самият по природа бе лишен от възможността да създава деца. Но именно понеже ясно съзнаваше своя недъг, той още от самото начало бе затаил някаква глуха неприязън към мене, тъй като виждаше в мене част от оня човек, който най-първо бе спал с жена му и който се бе оказал мъж в пълния смисъл на думата.

Само че аз много по-късно проумях тия неща и първите години го смятах за истински баща и дори мислех, че в отношението му към мене се проявяват истински бащински чувства.

— Аз никога не бия детето — чух го да казва веднъж, когато в хола се бяха събрали гости. — Боят е дивашка работа. И при това създава у детето фалшивото впечатление, че грешката е изкупена. А една грешка не може да се изкупи с няколко плесника.

Той наистина никога не ме биеше. По-късно изпитах подозрението, че не ме биеше, защото една тъй бърза и проста развръзка едва ли бе в състояние да утоли злобата му. Той ме наказваше. Обмисляше спокойно наказанията си и спокойно ги прилагаше, без всякакъв изблик на раздразнение или гняв.

— Защо закъсня? — питаше меко той, когато, едва прибрал се от училище, го заварвах да се храни с майка ми в столовата.

— Отбихме се малко да си поиграем в градината — казвах, додето още не бях се научил да лъжа.

— Застани до стената!… Не там, а тук, в ъгъла!…

Той държеше на това „тук, в ъгъла“, понеже оттук можех по-добре да наблюдавам ястията и следователно по-обилно да преглъщам слюнките си.

Двамата тъкмо довършваха млечната супа от карфиол, една от моите любими супи. Баща ми огреба последната лъжица и протегна чинията си за още. Майка ми му сипа нова порция от гъстата бяла супа с едри късчета карфиол. Майка ми отдавна бе възприела при подобни случаи ролята на безучастен свидетел. Тя трепереше при мисълта, че вторият ми баща би могъл да я остави, и правеше всичко възможно, за да не я остави, макар че накрая той все пак я остави.

Подир супата идваше ред на добре зачервения от печенето стек, поръсен с пресен магданоз и увенчан с бучка масло, което леко се топеше върху горещото месо. Заедно със стека майка ми носеше и огромна купа зелена салата, наквасена с един много вкусен сос, който тя умееше да прави. Изпитвах мъчителна болка в стомаха и почти се задавях от слюнки, толкова бях гладен. Така бях гладен, че бих се задоволил дори с някоя филийка от прясната франзелка, с добре изпечена руменокафява коричка. Но знаех, че е излишно да формулирам желания, защото нямаше кой да ги чуе.

Баща ми привърши яденето, наля си още чаша от студената бира и разтвори вестника в очакване на кафето. Майка ми с привични жестове разчистваше масата. А аз седях в ъгъла и наблюдавах тия неща, за да убивам времето и да не мисля толкова за болките в стомаха.

Мина и редът на кафето. Баща ми с облекчение се изтегна на кушетката, все тъй погълнат от вестника. Майка ми изчезна оттатък в стаята си. А моите мъки едва започваха.

Острото чувство на глад постепенно се притъпяваше и заменяше от някаква тягостна горчилка в стомаха. Но заедно с това все повече се засилваха болките в краката и отмалата в коленете.

Баща ми бе изтървал вестника на килима и бе задрямал. Веднъж бях използувал това задрямване, за да поседна на близкия стол и да си отпочина, но баща ми отвори очи и запита:

— Умори ли се?

— Не мога повече — признах гузно. — Ще падна.

— Добре — кимна сговорчиво той. — Ще те оставя да си легнеш.

И тогава за пръв път ме затвори в гардероба за бельото.

Това бе един вграден гардероб, чиято най-долна част бе предназначена за съхранение на обувки, но всъщност винаги бе свободна, защото обувките ги държахме на етажерката в килера. Така че баща ми ме натика в тая долна част, опираща в цимента и не по-висока от половин метър, тъй че едва-едва можех да се свря в нея. После захлопна вратата на гардероба и я заключи.

В първите минути, както лежах свит върху хладната мозайка, изпитвах почти облекчение. Постепенно обаче краката и ръцете ми почнаха да изтръпват и стана нужда да променя позата. Опитах да се повдигна, но главата ми опря в горната дъска. Понечих да се извъртя, но срещнах страничните стени. И тогава усетих ужаса от задушаването.

Бях затиснат отвсякъде с дебелите дъски на тоя гардероб, като в херметически затворена консервена кутия, лишен възможността да седна или дори да се обърна, за да се отпуснат изтръпналите ми членове. Въздухът не ми стигаше, задъхвах се, но най-страшното бе това подлудяващо чувство, което все повече напираше у мене, чувството, че съм затиснат, че след миг или два ще бъда задушен и смачкан като хлебарка под нечия неумолима пета. И ненадейно започнах да крещя, да се дера от крясъци, макар да знаех, че едва ли някой ще ме чуе, защото майка ми почиваше през три стени в спалнята си, а баща ми сигурно бе излязъл да поработи в градината, пък и да не бе излязъл, щеше само с наслада да се вслушва в писъците ми.

После вероятно съм припаднал от изтощение, от задуха и най-вече от тоя подлудяващ страх — страха от тясното пространство.

Съвзех се едва когато чух нейде от много далеч да се разнася спокойният глас на баща ми:

— Хайде, върви да спиш!

Опитах да се измъкна, но нямах сили да помръдна и стана нужда да дойде майка ми да ми помогне. Вече бе вечер или нощ и аз рухнах като тежък предмет в леглото и едничката ми мисъл бе, че не бива никога повече да се озовавам в тоя адски гардероб.

Това бе, разбира се, лесно да се реши, но трудно да се изпълни и така се случи, че впоследствие още неведнъж бях затварян в гардероба и дори усвоих някои дребни трикове, за да сменям позите и да прехвърлям в една или друга посока нозете си и да долепвам лицето си до пролуката под вратата, за да поемам пресен въздух. Но в първите минути паническият страх от тясното пространство винаги ме връхлиташе и изпитвах лудешкия порив да крещя, да дращя лицето си, да късам дрехите си, а сърцето ми тупкаше бясно, сякаш искаше да изскочи от гърдите ми, и трябваше да мине доста време, додето се овладея и замра върху мозайката. Затова правех всичко, което бе по силите ми, за да избягна затварянето в гардероба, и никога не бих се решил да използувам дрямката на баща си, за да приседна на близкия стол.

Човекът върху дивана се пробужда по някое време, сяда, хвърля поглед към моя ъгъл, а сетне поглежда часовника си. Аз вече едва се държа на крака, болката в глезените е станала непоносима, а също и отвратителната тръпка в колената.

— Ще падна — казвам.

— Няма да паднеш — възразява спокойно баща ми.

И излиза в градината. Но той често се връща за това, за онова в хола и нямам никаква възможност да напусна ъгъла, и предпочитам да вися като дрипа тук, в тоя ъгъл, на тая голяма и добре проветрена светла стая, отколкото да бъда заврян отново в тясното тъмно пространство между долния рафт и мозайката. Едничкото, което си позволявам от време на време, е да се пооблегна на стената и само тоя краткотраен отдих ме предпазва да не се строполя на пода, но това е съвсем относителен отдих, понеже продължавам да стоя изправен на своите болни крака, а не на нечии чужди.

Той ме държи така в ъгъла, четири часа, шест часа, осем часа, в зависимост от туй, каква оценка е дал на провинението ми. Сетне, като поглежда часовника си, заповядва:

— Хайде, върви да си учиш уроците!

— Гладен съм — промърморвам, като се отпускам на близкия стол.

— Ще ядеш чак утре заран! Хайде, върви да си учиш уроците!

Наказанието в ъгъла беше обичайният му номер. Но той имаше достатъчно въображение, за да го разнообразява и с разни други номера. Хрумванията му идваха от самото естество на провиненията ми. Когато веднъж бях разсипал мастилницата върху паркета в стаята, той ме накара да оближа цялото мастило с език.

— Ще се отрови детето — позволи си да каже майка ми.

— Няма да се отрови, ще стане по-внимателен — възрази баща ми.

Наистина не се отрових. Само повръщах дълго в банята, тъй като погнусата гърчеше вътрешностите ми и устата ми не можеше да се измие от метално-сладникавия вкус на мастилото.

Друг път, понеже бях минал с кални обувки по алеята от мраморни плочи в градината, той ме накара да измия всички плочи с четка и вода. С четка за зъби, разбира се, тъй като другото би било прекалено лесно. Миенето продължи целия следобед и коленете ми се разраниха от лазене по плочите, а баща ми минаваше през четвърт час, за да инспектира дейността ми и да предупреди:

— Да не оставяш нито помен от кал, защото ще те накарам и нея да оближеш.

Трети път ме наказа с копчетата.

Тъкмо се бях прибрал от училище и не бях успял да съблека балтона си, и баща ми забеляза, че дрехата е без копчета, защото винаги забелязваше такива работи. Най-напред бе паднало едното, а после и другото и дори не бях усетил кога съм ги загубил.

— Къде са ти копчетата?

— Откъснали са се…

— Къде са?

— Не знам. Паднали са някъде…

— Ела тук!

Той ме отведе в брачната спалня, извади от гардероба стария си шлифер и торбичката, дето се трупаха непотребните копчета.

— Вземи от шкафчето игла и макара и ги заший всичките!

— Къде да ги зашия?

— Върху шлифера. Ще шиеш навсякъде, додето има място.

И започнах да шия, като подтисках глада и отегчението си. Когато свърших най-сетне, вече бе нощ, защото това бе главният секрет в наказанията на баща ми — тяхната продължителност. Целият шлифер бе обшит на всеки квадратен сантиметър с копчета: и големи и малки, и стъклени, и пластмасови, и кокалени, и седефени, и от ризи, и от балтони, и от дамски дрехи. Беше се получила една действително странна дреха и би било интересно да я запазя като свидетелство за бащината си изобретателност. Но след като видя резултата от старанията ми и мълчаливо го одобри, баща ми нареди:

— А сега вземи ножицата и ги разший!

Трудно е да се изброят всичките му хрумвания от тоя род и не виждам каква полза има да ги изброявам. Но едно от най-неприятните наказания, при чийто спомен още чувствувам мъчителна болка в пръстите на дясната си ръка, беше писането. Достатъчно беше да допусна какво и да било провинение в училище, за да чуя нареждането:

— Ще напишеш ясно, четливо и с хубав почерк: „Когато отивам на училище с неприготвен урок, аз позоря и себе си, и родителите си. Родителите ми правят всичко необходимо, за да стана истински човек, и не заслужават да бъдат позорени. Обещавам, че никога вече няма да се явявам с неприготвен урок!“ Ясно ли е?

— Не съм сигурен дали съм го запомнил точно…

— Седни там! Ще ти го продиктувам. А после ще го препишеш сто пъти.

Сто пъти, защото текстът е сравнително дълъг. Ако е по-къс, тогава — двеста пъти. Изобщо — от обяд до късно през нощта, без разрешение да ядеш или да пиеш вода.

Обикновено той в края на краищата ме намираше след полунощ заспал върху масата и все още неизпълнил напълно посочената бройка. Вдигаше ме леко за яката, сякаш се гнусеше да се докосне до ръката ми, до лицето ми, и нареждаше:

— Върви да спиш! А утре ще ми се издължиш напълно.

Една вечер, когато бях погълнат от поредното преписване в стаята си, а вратата към хола бе леко открехната, дочух случайно разговора между майка ми и баща ми.

— Мисля, че прекаляваш с тия продължителни наказания — казваше полугласно майка ми.

— Трябва да са продължителни, за да има достатъчно време да осъзнае прегрешението си — възрази спокойно баща ми.

— Не знам дали е способен изобщо да осъзнае нещо — въздъхна тя. — Струва ми се, че е просто тъп…

Усетих, че в гърдите ми се надига някакъв бяс. И не толкова срещу тоя баща, който не ми беше никакъв баща, колкото срещу собствената ми майка, която ме смяташе за тъп, след като хладнокръвно бе оставяла да ме затъпяват. Едва успях да подтисна този бяс и да се овладея. И може би именно защото се овладях, в детската ми глава тъкмо тогава блесна откритието. Аз го дразнех тоя човек, дразнех го преди всичко със самото си съществуване, но дразнех го и с тая вътрешна съпротива, с това скрито упорство, което не бе трудно за отгатване.

И няколко дни по-късно използувах откритието си. Не помня каква дребна беля бях направил, обаче от гледна точка на баща ми тя вероятно не бе дребна, защото беше ми присъдил най-тежкото наказание — гардероба. И тогава почнах да му се моля. И не само се молех, но и коленичех, и целувах ръцете му, и макар той да ги дърпаше, аз продължавах да се улавям в тях и да ги целувам, и да ги мокря със сълзите си, защото плачех, плачех с хълцанията на злобата и на унижението, но той не можеше да знае това и го приемаше като очистителния плач на разкаянието, и макар че се дърпаше и си даваше непреклонен вид, накрая омекна и промърмори:

— Върви в стаята да си учиш уроците…

* * *

Апартаментът на съветника едва ли се отличава с нещо съществено от моя, освен по бакъра. Искам да кажа, че по цялата територия на хола и двете съседни стаи са пръснати най-различни и съвсем непотребни антики от бакър — котли и котлета, чинии, подноси, тави, звънци за добитък и какво ли не — всичко това акуратно лъснато, за да блести възможно повече и да прави ефект. Което не пречи ефектът да напомня за вехтошарница.

Приемът, разбира се, съвсем не е организиран в наша чест, но аз пак съм очаквал, че към нас като към новодошли ще бъде проявено малко по-голямо внимание и това ще убеди жена ми, че тъкмо ние сме виновниците за тържеството. Нищо подобно. Петдесетгодишната камила, която ни отваря вратата, промърморва едно безразлично „Как сте?“, сякаш се виждаме всеки ден, разтяга голямата си уста в машинална усмивка и ни въвежда в квартирата, където нашата поява дори не бива забелязана.

Домакинята, разбира се, ни развежда от човек на човек, за да ни представи, и всеки от присъствуващите ни сервира по една все тъй машинална усмивка, но тутакси след туй ни забравя и потъва в заниманията си. Заниманията, както винаги в подобни случаи, са словом и цифром три: карти, танци и пиене.

Играчите, разположени около покритата със зелено сукно маса в холната стая, са четирима: господин и госпожа Адамс, съветникът и моят намусен помощник Бенет, който вероятно в момента губи, защото изглежда по-намусен отвсякога. Те дори не прекъсват играта си при нашата поява и единствен Бенет от чиста служебна сервилност благоволява все пак да стане за миг и да целуне ръка на Елен.

В стаята от другата страна на хола, дето е инсталиран магнитофонът, двама млади мъже танцуват с младите си съпруги. Лицата на мъжете са ми вече смътно познати. Това са, ако се не лъжа, помощникът на търговския представител и радистът на посолството. Те също едва-едва се озъбват по наш адрес и продължават да се кълчат все тъй машинално, с безизразно вперени в пространството очи, с леко вдигнати ръце и с размахващи се насам-натам задни части.

На дивана в ъгъла на хола е разположена още една двойка, погълната очевидно от третото занимание — пиенето. Това е моята секретарка в компанията на Франк, който, ако се не лъжа, е помощник на Адамс и изобщо работи нещо в службата по печата. Тия двамата, включително и моята безсрамна секретарка, също не ни обръщат нула внимание, ако не броим неизбежното подобие ва усмивка.

Така че подир цялата тази обиколка ние сме инсталирани от камилата на съветника на кадифените кресла в самия хол. Домакинята ни тиква в ръцете по една чаша и се разполага до нас, примирена явно с необходимостта да изнесе единствено на свой гръб тежкия кръст на гостоприемството. За щастие, тя има здрав гръб и наистина прилича доста на камила и изобщо щедро е надарена от природата с яка костна система, висок ръст, едри зъби, стъпала от най-големия формат и редица други предимства, които по правило са привилегия не на слабия пол, а на силния. И може би тъкмо за да си осигури поне известен процент от тая женственост, която от рождение й липсва, съпругата на съветника щедро е разкрасила физиката си с всички възможни козметически средства, като се почне от кървавия маникюр и се мине към виолетовото червило на устните, за да се стигне до зеления грим около очите, зловещо контрастиращ с побелялото от пудрата лице. Всичко това се обединява в една външност, може би не очарователна, но безусловно незабравима.

— Успяхте ли вече да се наредите? — произнася съветничката с мъжки бас, макар че по всяка вероятност пет пари не дава дали сме се наредили, или не.

— Почти — отвръща пестеливо жена ми, която явно е като попарена от „топлия“ прием и напълно покрусена, що се отнася до надеждите да блесне с качествата на фигурата си и на тоалета.

— Тая година пролетта доста закъсня… — предлага ни втора тема на разговор домакинята след късо натегнато мълчание.

— Да, студеничко е още… — признава Елен.

Подир което следва ново, още по-натегнато мълчание.

— Вие колекционирате бакър? — сеща се да запита най-сетне съпругата ми, решила да не бъде съвсем невъзпитана.

— Не аз, мъжът ми — оживява се малко нашата камила. — Наумил си е, знаете, че и той като всички други трябва да има някакво хоби. Посъветвах го да избере бакъра като по-евтин. И после, това е за него добър повод да обикаля насам-натам из страната.

Тя млъква и поглежда към мъжа си, разположен на игралната маса. Улавям безпокойството в погледа й и запитвам, за да покажа, че и аз присъствувам:

— А как е вашият мъж в играта? По-евтина ли е тя от бакъра като хоби?

— Несравнимо по-скъпа — признава мисис камила. — Можете да бъдете уверен, че и в тоя момент върши някоя глупост. Добре, че има възможност да играе само когато ме замества.

Съветничката явно е измъчвана от дълбоко раздвоение между дълга на домакиня и хазартната страст, защото продължава да гледа настойчиво и носталгично към зелената маса.

— Не се притеснявайте за нас, продължете играта си — подхвърля Елен.

Фразата е изречена с известна доза ирония, но домакинята, изглежда, няма слух за подобни фини интонации.

— Да, ще трябва наистина да видя какво става там… — промърморва тя и тутакси се отправя към арената на покера.

— За пет минути те оставих и ти успя да пропилееш авоарите ми!… — раздава се „нежният“ дамски бас.

Тя измества безцеремонно мъжа си и заявява предизвикателно на Адамс, пред когото е струпана едра купчина жетони:

— Сега ще имате работа с мене, млади човече!

— Безразлично ми е кой член от семейството ще плаща — отвръща Адамс с великодушието на печелившите. И като поглежда жена си, запитва: — Кой дава, скъпа?

— Както винаги, който пита, мое съкровище — от връща със сладко чуруликане госпожа Адамс. И нежният тембър на тия две реплики красноречиво говори, че съпрузите все още се намират в медения месец на любовното глезене.

— Значи, сбирката е изцяло в наша чест, а? — произнася шепнешком Елен.

— Така ми казаха…

— Казали са го, за да те подиграят… Освен ако ти се подиграваш с мене.

Не отговарям, защото почна ли да се защищавам, тя без друго ще реши, че съм виновен. Ето, това е нещастието на гордите хора. Вирят нос и си въобразяват, че стоят над околните, а непрестанно се намират под ударите на околните. Една проява на невнимание от страна на някой простак за тях прераства в трагедия. А аз, ако бях сам, бих се присъединил без излишно надуване към моята полупияна секретарка и към нейния пиян кавалер, бих изпил една-две чаши и после бих си тръгнал — с или без секретарката, доволен и в двата случая, че съм се измъкнал от това сборище на полуидиоти.

— Вие пиете от две чаши? — чувам в това време гласа на Мери.

Тя наистина трябва да е на градус, защото говори по-високо от необходимото.

— Да. И за в бъдеще все така ще правя — потвърждава Франк, който също не щади гласните си струни. — Чаша сода за Франк трезвеника и чаша уиски за Франк пияницата. У мене, знаете, съжителствуват две същества.

— У мене за жалост те са повече от две.

— Известно ми е и без да ми го казвате. У вас се крият толкова капризи и страсти, та човек не знае в даден момент кое животно от менажерията ще се покаже.

Младият мъж вдига чашата си, и по-точно тази, предназначена за Франк пияницата, и я преполовява.

— Вие пиете много — заявява Мери, като също вдига чашата си. — Искам да кажа, значително повече от мене.

— Аз съм мъж.

— Това още не е доказано.

Жена ми, също както и аз, се вслушва в горния диалог, но си дава вид, че витае мислено някъде неизмеримо далеч от тия пиянски глупости. Това съвсем не й пречи да върши наблюденията си:

— Секретарката ти вероятно в твоя чест си е разголила бедрата чак до корема… — стига до ушите ми неприязненият шепот.

— Такава е модата — промърморвам примирително.

— Модата не е закон, особено за жени с такива дебели бедра. Впрочем, навярно те са тъкмо по вкуса ти.

В тоя момент за щастие към нас се приближава съветникът, сетил се вероятно за дълга си на домакин. Той ни се усмихва ободрително и сяда на опразнения от съпругата му стол.

— Още едно уиски?

— Може — кимам, тъй като въпросът е отправен към мене.

Съветникът ми връчва втора чаша, която взема от подноса на масичката, и изразил по тоя начин вниманието си към мене, бърза да го прояви и към жена ми:

— Тая година пролетта малко позакъсня…

Но Елен не е настроена за метеорологически разговори.

— Току-що обсъдихме този въпрос със съпругата ви — отвръща тя с ледено-любезен глас.

Декларацията заварва съветника съвсем неподготвен. Той сбърчва леко чело, като явно се стреми да открие в плесенясалия си от бездействие мозък някаква втора тема. С високия си ръст, голямата уста и едрите жълти зъби домакинът удивително прилича на съпругата си, макар и да не е тъй мъжествен като нея.

Тъкмо съм решил да му помогна в затруднението, като поставя отново въпроса за бакъра, когато стопанинът внезапно бива осенен от щастливо хрумване.

— Чух, че в Африка ви е сполетяла някаква малка авария… — започна той, като ме поглежда със симпатия.

— Каква авария? — запитва със същата ледена любезност Елен, която, разбира се, не е в течение на въпроса.

— Да, наистина, каква точно беше тая ваша африканска история? — произнася съветникът, като ме гледа с глупавите си влажни очи.

И забелязал все пак, че предложената тема не ме привлича особено, додава:

— Не мислете, че съм любопитен, но тук за вас се носят най-невероятни легенди.