Майкъл Муркок
Мечът на зората (26)

ДЕСЕТА ГЛАВА
ПРИЯТЕЛ ОТ СЕНКИТЕ

— Страхувам се, приятелю Бючард, че усилията, които положи, за да изглеждаме добре, ще отидат на вятъра!

Дори в този съдбовен миг д’Аверк не беше изгубил своя весел нрав.

Той и Хоукмун бяха разпънати от двете страни на Бючард, на местата на двама от издъхналите нещастници. Под краката им, в кладенеца с кръв, черните същества се мятаха като побеснели. Извиращата от меча над главите им светлина хвърляше червеникави отблясъци из залата и превръщаше жадните за мъст лица на пиратите в заплашителни сенки. Очите на Валжон горяха тържествуващо, втренчени в голите, изрисувани с тайнствени символи тела на жертвите.

Откъм кладенеца се носеха приглушени гъгнещи звуци, издаващи нетърпението на чудовищата час по-скоро да получат така желаната плячка. Хоукмун потрепери и едва се сдържа да не повърне. Главата му се пръскаше от болка, мускулите му се бяха вцепенили. Спомни си за Изелда, за страната, на която бе обещал подкрепата си, и за войната с Тъмната империя. Никога вече нямаше да зърне лицето на жена си, нито да поеме с пълни гърди свежия въздух на Камарг. Беше изгубил всичко това в напразни усилия да помогне на един непознат, да го подкрепи заради една кауза, която изглеждаше толкова дребна в сравнение с борбата с Тъмната империя.

Но вече беше твърде късно да съжалява за стореното, тъй като му предстоеше да умре. Очакваше го ужасна смърт, щяха да му източат кръвта като на заклано прасе, а той щеше да е само ням свидетел на последните минути от своя живот, докато силите го напускат с всеки удар на сърцето.

Валжон го гледаше усмихнат.

— Виждам, че си забравил дръзките си бойни викове, безвластни приятелю. Много си се умълчал. Нищо ли не смяташ да ме попиташ? Няма ли да се помолиш за милост — или може би си готов отново да ми станеш роб? Няма ли да ми се извиниш, задето изби хората ми, потопи кораба ми, задето ме оскърби?

Хоукмун се изплю в лицето му, но не уцели. Валжон сви рамене.

— Чакам да ми донесат друг нож. Щом го получа и го осветя, ще ти прережа вените, но така, че да умреш бавно, за да се порадваш на чудовищата, докато гълтат кръвта ти. А обезкървения ти труп ще изпратим на кмета на Нарлийн — той е и чичо на Бючард, ако не греша — като доказателство за това как постъпва Старвел с непокорните.

В залата се появи един пират, коленичи пред Валжон и му подаде дълъг остър нож. Валжон прие оръжието и пиратът отстъпи назад.

Валжон допря острието до устните си и зашепна тихо, впил очи в Меча на зората, сетне вдигна ножа с дясната си ръка и го опря в слабините на Хоукмун.

— Време е да подновим прекъснатото дело — произнесе той и запя бавно монотонната песен, която Хоукмун преди малко беше прекъснал.

Хоукмун напъна отчаяно мишци и почувства в устата си вкус на жлъчка. Думите на песента постепенно се сливаха, напевът се усилваше, гласовете ставаха все по-истерични.

— …Меч на зората, който връщаш на мъртвите живота, съхраняваш живота на живите…

Ножът опря в бедрото на Хоукмун.

— …който черпиш светлина от кръвта на човеците…

Хоукмун неволно се запита дали наистина червеникавият меч по някакъв начин не извлича светлината, С която озарява всичко наоколо, от човешката кръв. Ножът се плъзна към коляното му и го накара да потрепери. Той прокле Валжон и отново отчаяно напрегна мускули.

— …ще се прекланяме пред теб вечно… Внезапно Валжон млъкна и зяпна нагоре, втренчил поглед в някаква точка зад гърба на Хоукмун. Хоукмун завъртя болезнено глава и също остана втрещен.

Мечът на зората се спускаше от тавана!

Движеше се съвсем бавно и Хоукмун забеляза, че е закачен на паяжина от метални въжета и че в паяжината има още нещо — човешка фигура.

Лицето на непознатия бе скрито от продълговат шлем. Доспехите му бяха от черна и златиста материя, а в пояса му бе затъкнат огромен меч.

Хоукмун не можеше да повярва на очите си. Беше разпознал човека в паяжината — ако въобще беше човек.

— Рицарят в Черен кехлибар и Злато! — възкликна той.

— На вашите услуги — дойде в отговор познатият ироничен глас.

Валжон изръмжа гневно и запрати ножа право в гърдите на рицаря. Острието отскочи от бронята и падна в кладенеца.

Увиснал с една ръка за дръжката на Меча на зората, Рицарят протегна другата и преряза въжетата, с които бяха завързани китките на Хоукмун.

— Ти оскверни нашата светиня — произнесе невярващо Валжон. — Защо все още не си наказан? Нашият бог, Батах Герандиун, ще ти отмъсти жестоко. Този меч е негов, той е обител за духа му.

— Грешиш — отвърна Рицарят. — Мечът принадлежи на Хоукмун. Преди много години Руническият жезъл смяташе, че ще може да използва твоя прадядо Батах Герандиун, за да осъществи един свой замисъл, и затова му даде власт над червеното острие, ала сега вие сте лишени от тази власт, защото с нея беше удостоен Хоукмун!

— Не разбирам за какво говориш! — погледна го с облещени очи Валжон. — И кой си ти? Откъде се взе? Да не би да си… Батах Герандиун?

— Може и да съм — промърмори Рицарят. — Аз мога да бъда много неща, много хора.

Хоукмун се молеше Рицарят да не губи повече време в излишни приказки. Валжон едва ли щеше да остане стъписан още дълго. Той се хвана за рамката от китова кост с освободената си ръка, пое подадения му от Рицаря нож и преряза въжетата, с които бяха вързани краката му.

Валжон клатеше глава.

— Това е невъзможно! Това е кошмар! — Той се извърна към своите събратя. — Виждате ли го и вие — някакъв мъж, увиснал на меча?

Те кимнаха с пребледнели лица, после един побягна към входа на залата.

— Ще повикам помощ… — подхвърли той през рамо. Хоукмун се възползва от настъпилото объркване, хвърли се към най-близкия пират и го сграбчи за гърлото. Мъжът изкрещя и направи опит да се освободи от хватката му, но Дориан изви рязко главата му назад, прекърши врата му, сетне чевръсто измъкна сабята от ножницата на още топлия труп и го блъсна встрани.

После бавно се изправи, озарен от светлината на меча, докато Рицарят бързаше да освободи останалите.

Валжон отстъпи назад. Гледаше го уплашено.

— Това е невъзможно! Невъзможно е…

Ето, че и д’Аверк застана до него, после се появи и Бючард. И двамата бяха невъоръжени и съвсем голи.

Парализирани от това, което ставаше пред очите им, пиратите не смееха да мръднат. Застанал зад тримата голи войни, Рицарят в Черен кехлибар и Злато бавно притегляше огромния меч към земята.

Внезапно Валжон изкрещя, протегна ръце и се вкопчи в аленото острие на меча.

— Мой е! На мен се пада!

Рицарят в Черен кехлибар и Злато поклати глава.

— Той принадлежи на Хоукмун! Негово е правото! Валжон дръпна меча към гърдите си.

— Няма да го получи! Избийте ги!

В този момент в залата нахлуха още пирати, въоръжени с пики, а предводителите им извадиха сабите си и запристъпваха напред към кладенеца. Рицарят в Черен кехлибар и Злато извади своя огромен меч и го размаха пред себе си като смъртоносна коса. Неколцина пирати се строполиха посечени, останалите отстъпиха.

— Вземете им мечовете — нареди Рицарят на Бючард и д’Аверк. — Дойде време за бой.

Бючард и д’Аверк последваха съвета на Рицаря и се нахвърлиха върху пиратите.

Ала в залата прииждаха нови и нови подкрепления от разбойници със свирепо святкащи очи и жадуващи за кръв лица.

— Трябва да вземеш меча от Валжон, Хоукмун — надвика Рицарят шума на битката. — Вземи го — инак всички ще загинем!

Отново ги притиснаха към ръба на кладенеца, а отдолу се разнесе познатото зловещо ръмжене. Хоукмун погледна за миг към кървавата повърхност на шахтата и нададе ужасен вик:

— Те излизат от кладенеца!

Няколко чудовища бяха доближили ръба на каменната шахта и Хоукмун позна по пипалата, че приличат на влечугоподобното същество от езерото, но бяха с по-малки размери. Изглежда, са били пренесени тук преди векове от предците на Валжон и постепенно са привикнали да обитават в среда от кръв, вместо вода!

Той почувства допира на няколко пипала до крака си и потрепери от отвращение. Опасността, дебнеща ги отзад, утрои силите му и той се нахвърли още ио-яростно срещу пиратите, потърси с очи Валжон и откри, че той стои недалеч от него, стиснал Меча на зората, който го беше обгърнал в причудливо червеникаво сияние.

Щом забеляза своя нападател, Валжон премести ръка върху дръжката на меча, произнесе някакви думи и се огледа нетърпеливо. Но но всичко изглеждаше, че е останал излъган в очакванията си, защото изстена отчаяно и се втурна срещу Хоукмун, вдигнал меча над главата си.

Хоукмун се отдръпна встрани, отби удара и спря, заслепен от силния блясък. Валжон нададе яростен писък и отново замахна с меча. Хоукмун избегна удара като се наведе, после пристъпи напред и прониза Валжон в ръката. Валжон продължаваше да размахва меча, но голият му противник неизменно отбиваше ударите или ловко ги избягваше.

Валжон сиря за миг, вгледа се в лицето на Хоукмун и възкликна едновременно ужасен и изплашен:

— Възможно ли е това? Не сънувам ли?

Хоукмун отвърна със смях.

— Не ме питай, Валжон, защото това, което става, е не по-малко странно и неразбираемо за мен. Казаха ми да взема меча и аз ще го взема! — При тези думи той нанесе страховит удар, който предводителят на пирати те едва успя да спре.

Този път Валжон бе обърнал гръб на шахтата и Хоукмун забеляза, че люспестите, окъпани в кръв същества бавно пълзят към краката му. Хоукмун продължи да го отблъсква назад, все по-близо до ужасяващите изчадия. След малко няколко пипала се протегнаха и се впиха в крака на пирата. Валжон изпищя и ги преряза с меча.

Хоукмун се възползва от удобния момент, скочи светкавично напред, удари Валжон с пестник в лицето и същевременно дръпна меча от ръката му.

В следния миг цяла гора от пипала обгърнаха пиратския вожд и го задърпаха към кладенеца.

Валжон протегна умолително ръце и изкрещя:

— Спаси ме, Хоукмун… Моля те, спаси ме!

Ала в очите на Хоукмун тлееше хладен блясък и той само положи ръце върху дръжката на Меча на зората, докато Валжон неумолимо се приближаваше към ръба на кладенеца.

Осъзнал, че е загубен, Валжон прикри лицето си с ръце и се остави на съдбата.

След няколко секунди се разнесе пронизителен болезнен вик, последван от плясък, и пиратският вожд се изгуби завинаги от погледите им, погълнат в кървавата пяна.

Хоукмун се обърна, прецени тежестта на масивния меч и присви очи, заслепен от бликащата от острието му светлина. Хвана го с две ръце, после се огледа, за да види как се справят приятелите му. Бяха опрели гърбове, обкръжени от значително по-многобройния противник, и очевидно нямаше да издържат дълго, ако не бяха ужасните звуци, надигащи се от кладенеца, които удвояваха усилията им.

Рицарят забеляза, че Хоукмун се е сдобил с меча, и изкрещя нещо, което потъна във всеобщата глъчка. Заобиколен от плътен кръг, Хоукмун беше принуден да завърти отново оръжието, за да си прокара път към своите другари.

Чудовищата от шахтата отново бяха изпълзели и Хоукмун си даде сметка, че позицията им е безизходна — бяха заклещени между ордата пирати и кръвожадните същества от кладенеца.

Рицарят в Черен кехлибар и Злато извика отново, но и този път Хоукмун не успя да различи думите му. Той продължи да сипе удари около себе си, опитвайки се да се доближи до Рицаря.

За трети път прогърмя гласът на Рицаря и този път Хоукмун най-сетне успя да го чуе.

— Призови ги! — викаше той. — Призови Легиона на зората, Хоукмун, иначе краят ни е близък!

Хоукмун го погледна озадачен.

— Какво искаш да кажеш?

— Твое право е да командваш Легиона. Призови го. В името на Руническия жезъл, повикай Легиона, човече!

Хоукмун отби един несръчен удар и посече пирата, който го беше нанесъл. Светлината, извираща от острието, сякаш бе започнала да избледнява и залата беше озарена единствено от мигащите факли по стените.

— Призови ги на помощ, Хоукмун! — викна отчаяно Рицарят в Черен кехлибар и Злато.

Хоукмун сви недоверчиво рамене, после произнесе:

— Призовавам Легиона на зората!

Нищо не се случи. Всъщност Хоукмун не беше очаквал друго. Не вярваше в легенди, както неведнъж бе заявявал.

Ала изведнъж дочу ужасените викове на пиратите и забеляза, че наоколо изникват нови фигури на войници, които сякаш се материализираха от нищото. Причудливи, озарени в червеникава светлина диваци се нахвърляха с неистова злоба срещу пиратите и покосяваха редиците им.

Хоукмун спря и втренчи изненадан поглед в странната сцена.

Новодошлите бяха облечени в гравирани брони, сякаш изковани в някаква далечна епоха. Бяха въоръжени с дълги пики, украсени с изсъхнали човешки скалпове, носеха и тежки боздугани и се биеха толкова непоколебимо и яростно, че съвсем скоро пиратите започнаха да бягат панически от залата.

Телата им бяха мургави, лицата — покрити с черна боя, зад която прозираха изцъклените им очи, от гърлата им се надигаше смразяващ кръвта и изпълнен със страховити стенания химн.

Пиратите се отбраняваха отчаяно и нерядко съумяваха да повалят някой от светещите войни. Ала в мига, когато убитият се строполяваше, тялото му изчезваше и на негово място се материализираше друг войн. След няколко неуспешни опита Хоукмун се отказа да разбере откъде се вземат странните войници. Появяваха се толкова светкавично, че беше достатъчно дори да премигне с очи или да завърти глава, за да пропусне момента.

Хоукмун се присъедини задъхан към приятелите си. Голите тела на д’Аверк и Бючард бяха покрити с безброй рани, но за щастие повечето бяха повърхностни. Всички бяха спрели да се бият и наблюдаваха изумени как Легионът на зората довършва последните пирати.

— Това са войните, които служат на Меча на зората — обясни им Рицарят в Черен кехлибар и Злато. — С тяхна помощ и благодарение на това, че в онези време на подобни действия са съвпадали с плановете на Руническия жезъл, предците на Валжон са подчинили тези земи, вселявайки страх в душите на местните обитатели. Ала сега мечът се обръща срещу хората на Валжон, за да им отнеме онова, което им е дал!

Хоукмун почувства някакъв допир до крака си, обърна се и извика ужасен:

— Чудовищата от кладенеца! Съвсем ги бях забравил! — Той отсече пипалата с меча и отстъпи назад.

В същия миг между него и чудовищата се появиха десетина сияещи войници. Покритите с човешки скалпове пики се забиха в люспестите тела, а боздуганите си призрачните войни използваха, за да избутат назад настъпващите кръвожадни създания. Скоро ги обкръжиха и започнаха да ги насичат на части, докато от чудовищата на пода остана само пихтиеста кървава маса.

— Свърши се — възкликна радостно Бючард. — Победихме ги. Най-сетне силата на Старвел е прекършена.

— Той се наведе и вдигна едно захвърлено знаме. — Ела, приятелю Хоукмун, нека поведем твоите призрачни войници към града. Да избием всички, които са се скрили. А после да запалим това змийско гнездо.

— Ами… — поде Хоукмун, но Рицарят в Черен кехлибар и Злато поклати глава.

— Не, Хоукмун, този легион не ти е даден, за да избиваш пиратите. Твой е, защото Руническият жезъл очаква от теб да изпълниш предназначението си.

Хоукмун го погледна разколебан.

Рицарят постави ръка на рамото на Бючард.

— Сега, след като повечето от пиратските предводители са избити и Валжон е мъртъв, нищо не ще ти попречи да се върнеш в Старвел начело на хората си и да довършиш работата, която започнахме тази нощ. А Хоукмун и меча ги чакат по-велики дела. Трябва да тръгваме колкото се може по-скоро.

Хоукмун почувства как в душата му се надига гняв.

— Няма да скрия, Рицарю, искрено съм ти признателен за онова, което стори за мен. Но искам да ти при помня, че нямаше да съм тук, ако ти и Миган не ме бях те забъркали в своите интриги. Отдавна щях да съм се завърнал у дома — в Медния замък при моята любима. Аз съм свободен човек, Рицарю, и предпочитам сам да определям съдбата си!

И тогава Рицарят в Черен кехлибар и Злато се разсмя.

— Колко си наивен, Дориан Хоукмун! Повярвай ми, ти си избраник на Руническия жезъл. Нима смяташ, че си дошъл в този храм само за да помогнеш на приятеля си? Не, така е решил Руническият жезъл! Не би посмял да проникнеш в града, само за да се сдобиеш в Меча на зората, в легендата за който и без това не вярваше, ала заради Бючард беше готов да рискуваш дори живота си. Сложна и объркана е мрежата, изплетена от Руническия жезъл. Нерядко хората не осъзнават истинските причини, които ги принуждават да вършат едно или друго дело, и не си дават сметка, че зад всичко това стои Жезълът. Дойде време да изпълниш втората част от задачата си в Амарек. Трябва да потеглиш на север — можеш да го направиш и по море, защото Бючард, не се съмнявам, с радост ще ти услужи с кораб — и да откриеш Днарк, Града на Великите Добри, където сега имат нужда от помощта ти. Там ще откриеш доказателството, че Руническият жезъл съществува.

— Не се интересувам от твоите загадки, Рицарю. Искам да узная само какво е станало с жена ми и моите приятели. Кажи ми, в едно и също време ли съм с тях?

— Да — кимна Рицарят. — Местното време е в синхрон с епохата, която познаваш от Европа. Но както сам знаеш, Медният замък съществува навсякъде…

— Зная го — кимна замислено Хоукмун. — Така да бъде, Рицарю, може би наистина ще се съглася да поискам от Бючард един кораб и да отплавам за Днарк… Рицарят кимна.

— Ела — рече той. — Да оставим това нечисто място и да се завърнем в Нарлийн. Там ще обсъдим заедно с Бючард въпроса с кораба.

На устните на Бючард играеше усмивка.

— Всичко, което притежавам, Хоукмун, е и твое, заради онова, което стори за мен и за моя град. Ти спаси живота ми, благодарение на теб бяха унищожени заклетите врагове на Нарлийн… И двадесет кораба да поискаш, ще ги получиш.

Ала Хоукмун не отвърна. Беше потънал в мисли. Тъкмо обмисляше идеята да измами Рицаря в Черен кехлибар и Злато.