Цюрих е хубав град — това го пише във всички пътеводители. Изобилства с разни забележителности и е разположен на прочутото Леманско езеро. Но след като си киснал тук сума време без работа и след като нямаш представа колко още ще киснеш, красотата на града и околностите му престава да те вълнува. Занимаваш се с по-дребни неща — примерно къде да влезеш и да изпиеш едно кафе.

На малкия площад имаше две кафенета: „Кристал“ и „Селект“. Ако бях влязъл в „Кристал“, вероятно щях да си спестя някои бъдещи неприятности. Аз обаче не можех да зная това, затуй напосоки влязох в „Селект“.

Подир яркото слънце навън заведението ми се стори мрачно. Почти тъмно и почти безлюдно. Разбрах, че не е безлюдно, когато на масата ми, едновременно с поръчаното кафе, се появи и Боби.

— Помниш ли кой съм?

— Как не. Напоследък все за тебе мисля.

— Тогава почерпи.

И без да чака съгласие, заръча на минаващия келнер:

— Арнолд, едно мартини, моля.

Да срещнеш българин в Цюрих не е рядко явление. Швейцарците дълго преди падането на стената негодуваха, че този град се е превърнал в разпределителна гара на източноевропейските гастарбайтери. Подобно твърдение едва ли би могло да засяга Боби. Той никога в живота си не е бил арбайтер. Освен туй в момента беше друсан. Не прекалено. Смръкнал бе само поредната си доза.

— Кент ли пушиш? — запита, след като отпи глътка от донесеното мартини.

Поднесох му пакета. Запали, вдъхна дълбоко дима и бавно го изхвърли, заедно с въпроса:

— Как е Вальо?

— Нямам представа.

— Ти ли го натопи?

— Не знам за какво говориш.

— Говоря си просто.

Отпи още глътка и погледна през витрината.

— Онази трошка твоя ли е?

Кимнах. Имаше предвид сивото ми беемве, паркирано до насрещния тротоар.

— Свършила е курса.

Не възразих.

— Бих могъл да я откарам до автомобилното гробище срещу дребно заплащане.

— А новата кола кой ще ми я достави?

— Пак същите, дето им слугуваш. Толкова добре слугуваш, пък те не плащат. Резил.

— Ще прощаваш — промърморих, като погледнах часовника си. — Но трябва да вървя.

— Върви, върви. И много здраве на Вальо.

Погледна ме с погаснал поглед и добави:

— Ако е още жив.

Казано е, че не се знае от кой храст ще изскочи заек. Но в същия дух може да се твърди, че не се знае изпод кой камък ще изпълзи змия. Случайната среща с Боби на пръв поглед бе дреболия без значение, обаче патилите и препатили хора не се осланят на първия поглед. Боби бе дребен наркопласьор, от когото преди години бях получавал сведения за друг, по-едър наркопласьор — споменатият Вальо. Лошото е, че наркопласьорите живеят и се препитават на групи — една жилава кръвоносна система, призвана да издържа натиска на околната враждебна среда. И нищо чудно, ако в същия този момент, в който се движех към хотела, Боби вече уведомяваше аверите си за моята поява.

Това опасение се загнезди в главата ми като дребна добавка към усещането за безизходица, което от известно време ме преследваше. Последното указание, получено от Центъра, гласеше: „Стой там и чакай ново нареждане“. Стоях и чаках, вече не знам от кога, а единственият отговор на сигналите ми беше мълчание.

Непредвидената среща с наркомана ме подтикна към най-простото, а може би и най-разумно действие: да се завърна в страната. Не за да нося много здраве на Вальо. Какво става с Вальо, това ми беше известно и без да се връщам.

Същият следобед, след като бях уредил сметката си в хотела, вече се движех с беемвето в посока Сен Гал. Движението по автострадата не бе твърде натоварено, тъй че бързо долових в огледалото за обратно виждане един често повтарящ се елемент: масленозелен Мерцедес, последен модел, движещ се неотстъпно зад гърба ми. Приложих обичайните в подобни случаи няколко трика, за да установя случайна ли бе тази близост с колата ми или нарочна. Нарочна бе, грешка нямаше.

Различавах само човека на волана, мършав мъж с големи тъмни очила. При дистанцията от петнайсетина метра не можех точно да различа колко и какви са спътниците му, обаче това не бе от значение. Ако трябва да бъда гръмнат, работата може да свърши и сам човек. Но в Швейцария подобни неща не се вършат посред бял ден. Това е страна, дотолкова изостанала от динамиката на века, че ако полицаят примерно се спъне в проснатия край пътя труп, той не се задоволява с това да го прескочи, а започва да търси свидетели и да задава въпроси. Изобщо използва всяка дреболия за да си придава важност.

Започваше да се смрачава, когато беемвето пое край Боденското езеро. Ако преследвачите ми имаха намерение да предявят някакви претенции срещу мене, тъкмо сега бе времето да го направят. Защото тук се срещат границите на три държави и постовете на митничари и полицаи са на всяка крачка.

Движех се без определена цел, следвайки крайбрежното шосе, с надеждата, че онези от мерцедеса ще се отегчат от това безсмислено шляене и ще ме изоставят. Нищо подобно не се случи.

Отдавна бе нощ. Но понеже крайпътните заведения работят денонощно, аз на три пъти спирах да изпия чаша кафе, невъзмутим и безгрижен. Е, не съвсем. Имах все пак и една грижа: да паркирам беемвето така, че да бъде винаги пред очите ми. Когато се озовах отново в Сен Гал, откъдето бях тръгнал да обикалям езерото, реших да продължа към Германия, пресякох границата и се насочих към Кемп тен. В съпровод с мерцедеса, естествено.

Главното шосе разтягаше монотонната си бяла писта върху висок насип. Вдясно от него, няколко метра по-ниско, тъмнееше тесен второстепенен път, чиято крайна цел се губеше в нощта. Двете шосета бяха разделени от стръмен тревист терен. Да се прехвърлиш от горното шосе в долното през този стръмен терен бе равно на салтомортале. Но ако се има предвид, че аз и беемвето ми бяхме вече почти за изхвърляне, какво значение, ако краят ни настъпеше тъкмо сега и именно тук в тази безлюдна, захлупена от нощта равнина.

В момента шофирах с умерена скорост. Нямаше закъде да бързам. Натиснах газта едва когато в далечината се появиха някакви сгради, заобиколени от високи дървета. Шосето завиваше зад тях — една възможност да изчезна за миг от погледа на преследвачите си, с цел да изпробвам салтоморталето, преди мерцедесът да ме е връхлетял.

Изпробвах го. Ако колата ми, спускайки се по стръмния наклон, се бе преобърнала, не беше необходимо да ни убиват. Щяхме сами да стигнем до леталния изход. Но таратайката, вдъхновена от отчаяната смелост на онези, които нямат какво да губят, издържа. Килна се бясно веднъж натам и веднъж насам, а подир туй, възстановила равновесието си, направи кръгом и се понесе с пълна скорост напред в мрачината, където вероятно се намираше Австрия.

Много хора проклинат самотата, аз направо я обожавам. Имах усещането, че в този бурен и враждебен свят сме останали в момента само аз и нощта. Почувствах се дотам успокоен, та едва не заспах, тъй че нямам точна представа как съм изминал разстоянието от Брегенц до Виена. Сигурен съм само, че повече не видях зад гърба си масленозеления мерцедес.

Подир дългото мотаене по пътищата и при още по-дългото препускане, което ми предстоеше, трябваше да спра, за да отдъхна нейде поне за малко. Мотелът на десетина километра преди Виена ми беше добре познат. Умерени цени, уютни стаи, чисти легла. Единственото неудобство бе, че нямаше как да наглеждам бричката си, а някаква маниакална мнителност ми подсказваше, че трябва да я държа под око.

Додето се колебаех дали да се възползвам от уюта на хотелското легло или да се задоволя с вмирисаната на бензин коруба на беемвето, изглежда съм заспал. Събудих се по някое време и ми се стори да долавям лек шум край колата. Погледнах навън — не видях никой. Бе късен следобед. Нямаше време за сън. Закусих набързо в ресторанта и отново се върнах при бричката. Проверих бензина, маслото и вече щях да потегля, когато маниакалната мнителност отново ме облада.

Пакетът, пъхнат под задната седалка бе обикновен кашон за цигари Кент. Странното беше само това, че не бях го пъхнал аз. В кашона, както се и полагаше, бяха наредени десет пакетчета Кент. Но и тук нещо необичайно: в пакетчетата, вместо цигари имаше наркотик. Не от онзи скъпия — пречистения хероин или кокаина, а някакъв просташки опиат, чието долно качество достатъчно ясно личеше по тежката миризма и кафеникавия цвят на прашеца. Нищо чудно: стафът не бе предназначен за консумиране, а за компрометиране.

Безполезна мозъчна гимнастика беше да гадая кога точно ми е пробутан кашонът — дали по време на съня или по време на закуската. По-важното беше да се отърва час по-скоро от него. В горичката зад хотела бълбукаше чист планински поток. Позволих си да го замърся временно, като изсипах в него съдържанието на пакетчетата. Подир което изхвърлих амбалажа в най-близкото кошче за смет, австрийците обзавеждат с кошчета за смет даже горите си.

Вътрешният глас ми нашепваше, че автори на операцията за компрометирането ми са същите онези типове, дето бяха ме следвали с мерцедеса. Целта на операцията беше да бъда наказан и изхвърлен от обращение заради историята с Вальо. А финалът следваше да се разрази при проверката в някой от следващите гранични пунктове. Кой точно ли? Трудно беше да се предвиди, тъй като до София те бяха шест. И защо ми трябваше да предвиждам. В момента това вече не бе от значение.

Поех отново към родината, като спазвах стриктно правилника за движение. Минавах граница след граница, без никъде да бъда задържан за проверка. Един вече възрастен господин и една вече стара кола с немска регистрация, при това идващи от такава порядъчна страна като Швейцария — какви ти проверки. Граничарят само хвърля бегъл поглед на документа ти и машинално маха с ръка: „Хайде, минавай“.

Оказваше се, че катастрофалният за мене финал не е свързан с определена граница. Организаторите му са разчитали просто на моя малшанс да бъда спипан в кой да е от шестте невралгични пункта. И само по някаква случайност са останали излъгани, понеже при мене малшансът съвсем не е рядкост.

Макар да се случва понякога и на мен да ми провърви.

Калотина. Най-после у дома.

Заковавам изпрашеното си беемве пред контролния пункт и подавам паспорта. Противно на обичая дежурният офицер не бърза да ми го върне. Прелиства го бавно, сетне вдига телефонната слушалка. Млад е и очевидно от онези, дето обичат да си придават важност. Един вид: може и да си редовен, обаче все пак си в ръцете ми. Накрая оставя слушалката и почти без желание ми връща документа.

Сега е ред на митническата проверка. И тук, противно на обичая, държат да покажат, че властта е в техни ръце. Шефът на екипа дори прави знак да се отбия в страничната алея. Досега не ми се е случвало, но човек се учи додето е жив.

— Отворете багажника.

Подчинявам се. Старшият заедно с младшия бърникат известно време вътре, после се заемат с мотора. Накрая мирясват.

— Свободен сте.

Понечвам да заема отново мястото си в беемвето, но митничарят ме спира:

— Колата ще остане тук.

— Как бе, за какво ще остане?

— За проверка.

Подир което благоволява все пак да ми обясни, че номерата са май пренабити и изобщо има вероятност возилото да се окаже крадено.

— А аз как ще се прибера в София?

Онзи свива рамене. Помощникът се оказва по-отзивчив:

— Няма проблем. За града постоянно пътуват коли.

Запътвам се към служебното помещение.

— Вие къде? — спира ме някакъв на вратата.

— Искам да телефонирам.

— Тук е само за служебни лица.

Бих могъл да отвърна, че и аз съм служебен, обаче не ми е в привичките. Има хора, дето с цялото си държане говорят „знаеш ли кой съм аз“. Моят стил е да давам вид, че съм никой. Господин Никой — така ме бе кръстила навремето една дама от френското разузнаване.

Отправям се към будката за граждани, въпреки предчувствието ми, че телефонът там е повреден. Познал съм. Сега вече няма съмнение, че най-после съм у дома.

У дома съм и животът е хубав, и дребните неприятности съществуват само за да ти напомнят, че още си жив.

Ранна слънчева сутрин в късното лято. Чаша кафе в бюфета ме предпазва от изкушението да заспя, както седя на стола. Умирам за сън. Това е единственото чувство, което изтласква от съзнанието ми всякакви разсъждения за близкото бъдеще.

Допускам, че в полубудно състояние съм излязъл от бюфета, залепил съм се до някакъв шофьор на камион и съм измолил да ме откара до града. Споменът ми за следващите минути е доста смътен. Шофьорът е някакъв тип на средна възраст, навярно доста общителен, макар да долавям само отделни фрази от монолога му:

— Хубаво е да се връщаш от чужбина, а?

— Така е — кимам.

— Но още по-хубаво е да заминаваш.

Не знам какво друго казва, понеже отново задрямвам. Събуждам се, когато усещам, че ме тупа по рамото:

— Ставай, приятел, съмна се! Аз съм до тук. Слизам. Човекът ми подава куфарчето и прави знак към мигащия светофар.

— Ей там е спирката на автобуса.

Продължителното висене на спирката и блъсканицата в претъпкания рейс ми помагат да се разсъня. Трябва най-първо да се обадя в службата, после ще спя — казвам си, като слизам. Работният ден вече е почнал, но изглежда закъснелите за работа са повече от редовните, понеже улиците са пълни с народ.

Ето го и министерството. Голямата бяла сграда със строги очертания и с каменния лъв пред входа, като страж на реда и сигурността. Винаги съм се питал защо този свиреп лъв се е наежил точно в посока към „Граф Игнатиев“. Навярно очаква тъкмо оттам да се появи неприятелят. Подминавам благородното животно и се отправям към служба „Пропуски“ на отсрещния тротоар.

— При генерал Пеев — съобщавам на гишето. Дежурният, вместо да попита „за кого да доложа?“, ме поглежда безучастно.

— Пеев го няма.

— Тогава — заместникът.

— Няма заместник.

— Все пак, кой е в отдела?

— Не мога да знам.

Любопитството ми изглежда го отегчава. И за да изпревари следващия въпрос, промърморва:

— Освободете гишето. Тук не е „Гара — Справки“.

Всичко това звучи доста тъпо. Но всяко зло за добро. Сега поне мога с чиста съвест да се прибера и да се наспя, а за останалото — нов ден — нов късмет. Добре поне, че квартирата ми е само на няколко крачки оттук. Още преди много години министерството се беше погрижило да освободи голяма част от жилищата в околните сгради, за да настани там свои хора. Обичайна предвидливост, за всеки случай. Бях един от щастливците, удостоен с апартамент. Вероятно понеже бе едностаен. Колегите ми бяха все семейни хора и претендираха поне за двустайни.

Квартирата ми е на най-горния етаж, сградата няма асансьор. Това ми помага напълно да се разсъня. Същият ободряващ ефект има и откритието, че ключът ми не влиза в ключалката. Опитвам пак и пак, додето вратата внезапно се разтваря и на прага застава навъсена дамска персона с навити на ролки коси.

— Мамо, ела да видиш! — извиква тя с писклив глас. — Взеха да правят обири и посред бял ден!

Въпросната мама вероятно е измислена само за кураж, та не се появява. Опитвам се да обясня, че не правя обир, искам само да вляза в собствената си квартира. Подир късо пререкание, жената с ролките все пак загрява каква е ситуацията.

— Ако считате, че имате права, търсете си ги другаде. Ние сме настанени тук служебно.

Би трябвало да възразя, че аз също съм служебен, обаче, както вече казах, това не ми е в привичките. Осмелявам се единствено да попитам за багажа си.

— Не знам нищо за никакъв багаж. Обърнете се към портиера.

Поемам обратно по стълбището. Не си давам труда да търся портиера. Знам, че в сградата няма портиер.

Излизам на слънчевата улица и вдишвам жадно родния бензинов въздух.

Най-после у дома.

Безизходицата изглеждаше пълна. Но преди да потърся някой по-кратък път към Отвъдното, сетих се да опитам една последна възможност: Борислав.

Единственият ми приятел в този град живееше на „Любен Каравелов“, там, където някога бе зоологическата градина. „При лъвовете“ — четках го аз. „Не, при маймуните“, поправяше ме Борислав. „При лъва сте вие, другарите от по-първа ръка.“ Върхът на малшанса щеше да бъде, ако и него го бяха изхвърлили от квартирата. Само че нямаше как. Живееше в апартамента на съпругата си, или по-точно, на тъста.

Това, че не са му взели жилището не означаваше още, че малшансът ме е отминал. Продължителното натискане на звънеца не даваше никакъв резултат. Най-вероятно бе стопанинът изобщо да не е в страната, професията му бе също като моята. Колкото до съпругата и баща й, те вече бяха заминали за там, откъдето няма връщане.

Излязох на улицата и по липса на друга възможност седнах край една масичка пред заведението насреща. По-преди това беше гараж, но сега се бе превърнало в кафене. Можеха да поставят и фирма „При маймуните“, обаче не бяха се сетили. Двете чаши еспресо не ми помогнаха да се преборя с дрямката. Опомних се, когато чух някой да казва:

— Предполагам, че мене чакаш.

Беше Борислав.

— Позна — рекох. — Нямам левове да си платя консумацията.

— Само това ли?

— Е, ако ти се намира и някое свободно легло…

Разговорът продължи в кухнята на Борислав, където той бе се заел да пържи яйца. Късият разказ за преживяванията ми от Калотина насам не го развълнува особено.

— Дреболии — бе краткият му коментар. — Правят ти впечатление, понеже едва си дошъл. До ден-два ще свикнеш.

— Трябва поне да се видя с генерала.

— Трудно ще бъде. В затвора е.

— За какво?

— Абе, рекат ли да те тикнат в затвора, причини винаги се намират.

Готвех се да го питам още нещо, но май съм заспал. Събудиха ме звуците на Интернационала:

— На крак, о парии презрени…

Пееше Борислав, като ме побутваше по рамото. После ме изведе в коридора, а от там се озовахме в някаква много светла стая с бели полупрозрачни завеси на прозорците и с голямо бяло легло.

Събудих се в почти пълен мрак. Почти, понеже от леко открехнатата врата проникваше ивица светлина. И отново гласът на Борислав:

— Дойдох да видя не си ли умрял.

— Защо такива мрачни предчувствия? — промърморих.

— Защото минава полунощ, а ти все още лежиш като труп. Хайде, ставай, че вечерята чака. Толкова труд хвърлих за тия специалитети.

Специалитетите се състояха от пържени картофи и по чифт кренвирши на човек. Скромно, но от сърце. Имаше и бира.

— Каква е тази Айфелова кула, дето си я окачил точно срещу леглото? Като запалих одеве лампата, помислих, че съм се озовал в Париж.

— Такава е целта на заниманието. Донесох й го някога на Атина този постер с кулата и тя си го постави точно срещу кревата, та заран като се събуди да си мисли, че е в Париж. Това й беше голямата мечта, този град, и така си отиде, без да го види.

— Що не си й казал, че там няма нищо особено, ако не броим самите туристи. Тътрят ги насам-натам от левия бряг на десния и обратно, развеждат ги по галерии и площади, а под предлог на изискана френска кухня им предлагат същите полусурови бифтеци, дето ги сервират по целия свят.

— И с пържени картофи.

— Ние с теб в момента друго ли ядем… френска кухня… Париж… Ти виж само как се движат колите по улиците там и как се ругаят шофьорите помежду си. Истински хаос. А полицаите им… Не знам да има на света по-заядливи типове от френските полицаи. Освен, че ще те спре за нищо и никакво, ами и цяла лекция ще ти изнесе на тема правата на пешеходеца и задълженията на шофьора с мъдрото умозаключение, че във вашата страна, господине, можете да си кормувате както си щете, но тук в Париж сте длъжни да познавате нашите наредби и стриктно да ги спазвате…

— Чувал съм я и аз тази проповед — кима Борислав. — Само че, братко, Атина съвсем не се интересуваше от френските полицаи и когато мечтаеше за Париж, едва ли е имала предвид бифтеците и хаоса по пътищата.

Замълчавам, усетил, че опитът ми да го отклоня от неприятните спомени се е провалил. Той също е млъкнал. Пуши съсредоточено, сякаш този процес на пушенето изисква особено внимание, и в кухнята се възцарява дълбока тишина, ако не броим тропането на капките в умивалника, с които чешмата отброява изтичащото време.

Атина, както май пропуснах да спомена, бе покойната му съпруга.

— Този повреден кран не ти ли действа като китайска инквизиция? — запитвам, колкото да наруша мълчанието.

— Напротив. Напомня ми, че животът продължава. Макар и без нас.

И добавя:

— Утре ще я оправя. Сега ми се спи.

Не му се спи. Друго е. Но не мога да му помогна.

— Трябва да ида да си потърся колата — забелязвам няколко дни по-късно, додето закусваме в кухнята с Борислав.

— Не трябва. Те сами ще ти съобщят да си я прибереш.

— А ако не ми съобщят?

— Тогава ще приберат тебе.

Закуската се състои от кафе в огромни дози и препечен хляб, черен почти като кафето.

— Онзи ден мислех, че случайно си прегорил хляба, но вече разбирам, че го правиш нарочно.

— Казват, че така бил по-полезен. В аптеката даже продават готов въглен.

— Защо смяташ, че могат да ме приберат? — връщам се на темата.

— А защо, според теб, са задържали колата ти? За какъв дявол им е тази вехтория?

— Знам ли. Навярно са очаквали да открият нещо в нея.

— Но ти си убеден, че не е възможно да открият нещо компрометиращо…

— Сигурен съм.

— Затова си спокоен. И през ума не ти минава, че ако не намерят онова, дето го търсят, те сами могат да го тикнат в колата ти. Подир което вече няма да е трудно да го намерят.

— То така не става. Ще са нужни свидетели.

— Свидетели — колкото щеш. Нали небивалиците се доказват пред съда именно чрез свидетели.

— И за какво цялата тази операция?

— Това ще се разбере чак тогава, когато ще бъде късно. Във всеки случай не е случайно, че са взели да се занимават с една бракма и то принадлежаща на човек като тебе.

— Понеже и аз съм стара бракма.

— Понеже знаят много добре кой си.

Запалвам цигара и вдишвам на няколко пъти ароматния дим, за да разгоня последните остатъци от съня в главата си. Сънувах, че… Какво ли не сънува човек, когато стигне до моята възраст.

— Добре, Бориславе, няма да си търся колата. Но позволи ми поне да поема част от домакинската работа. Съвестно ми е да гледам как сам се грижиш за всичко.

— Изключено. Това ми е хобито. И не се бой: от утре няма да препичам толкова хляба.

Борислав ми дава акъл да чакам, сякаш не знае, че съм истински шампион в чакането. Незаменима тактика, стига да знаеш кога и как да я прилагаш. Както е казано или може би не е казано в Библията: Има време за чакане, има време за действие. Само няколко дни по-късно ми правят знак, че търпението ми ще бъде възнаградено: получавам призовка.

Призовката ми е за осем заранта. Пристигам пет минути по-рано. Една от вратите на чакалнята е отворена към помещение, където, доколкото мога да съдя по миризмата, работи машина за еспресо. Минава четвърт час, без някой да ме повика. В замяна на това откъм кафеджийницата се подава млада жена и запитва любезно:

— Искате ли кафе?

— Защо не — ако трябва да чакам дълго.

Кафето е учрежденско, сиреч калпаво. Още по-калпавото е, че продължавам да вися напразно в чакалнята. Най-после от стълбището се появява полицай и ме повежда нагоре. Човекът, който ме посреща в малкия кабинет, е висок млад човек с приятна външност. Боя се, че тази външност е едничкото приятно нещо у него.

— Ще прощавате, задето малко ви позабавих, но при нас е така — съобщава той под формата на извинение и ми посочва стола до бюрото си. Сядам мълчаливо и търпеливо отправям поглед към домакина. Усетил, че не съм твърде радушно настроен и с явното желание да ме поразнежи, той забелязва:

— Едва ли трябва да ви казвам, че знам кой сте. За някои от по-младите колеги вие сте истинска легенда.

— Нека не преувеличаваме.

Невинната ми реплика охлажда гостоприемния му порив.

— Разбирам скромността ви — кима той. — И я споделям. Представям си огорчението на такива като вас, когато се срещат с хора, които не вярват в легендите.

— Виждам, че сте избрали интересна тема на разговор, за да ме извикате в осем часа и да ме приемете в девет.

— Темата е друга и вие го знаете. Става въпрос за връзките ви с лицето Валентин Зарков. От какъв характер са тези връзки?

— Служебни.

— И по-точно?

— Ами също като връзките между вас и мене в момента. Вие питате, аз отговарям. Само че при Зарков беше обратното: питащият бях аз.

— Изобщо, разговаряхте си — обобщава домакинът.

— Може и така да се каже.

— А какво място заемаха наркотиците в този ви разговор?

— Нали вече ви обясних: аз питах, той отговаряше. Понеже специалистът по наркотиците и по манипулацията с тях бе той, не аз.

— Въпросът е, че Зарков твърди обратното. Според него, всички негови действия са били съгласувани с някаква си нашенска секретна служба и по-конкретно лично с вас.

— Естествено е да твърди нещо подобно, за да се оневини. Но вие допускате ли, че ще се намери наивник, готов да му повярва?

— Засега нищо не допускам. Занимавам се единствено с фактите.

— Вероятно ви е известно — казвам, — че по тази афера преди доста години имаше следствие, после съдебен процес, а накрая и присъда. Документацията по въпроса е доста пълна и на ваше разположение. Тя съдържа много повече подробности от онези, за които бих могъл да си спомня в момента.

— Благодаря за упътването. Убеден сте вероятно, че сме ви повикали с единствената цел да ви досаждаме. Истината е, че документацията, за която споменахте, съвсем не се оказа тъй пълна, както вие си мислите. Направо казано тя е доста опоскана и то съвсем целенасочено. Очевидно е намерението да се прикрият известни факти. Бихме могли да махнем с ръка: Минали работи, за какво отново да ровим. Междувременно обаче възниква нова ситуация: Зарков подава молба за преразглеждане на делото. Молбата му е уважена от съответната висша инстанция. Затова си позволих да ви извикам. И разчитам, че вие като колега, макар и бивш, бихте могли да ми помогнете при запълването на някои бели петна.

— Аз не съм ваш колега, господин прокурор, дори и бивш. И нямам никакъв опит относно маниера на вашата работа. Така че ако разпитът е приключил…

— Това не е разпит — възразява сухо домакинът. — Но ако упорствате в своето, нека го нарека неприязнено поведение, бих могъл да ви осигуря и разпит.

Подир което парафира с рязък жест пропуска и ме освобождава.

„Изтърва си накрая нервите младокът“ помислям не без известно злорадство, докато слизам по стълбите. После се сещам, че аз също съм ги изтървал. Какво ми е виновно момчето. Върши си работата, за която му плащат.

— За какво те викаха? — попита вечерта Борислав.

Разправих му накъсо за беседата си с прокурора.

— Не разбирам само за какво им е нужно да вадят от архивите една стара наркоманска афера.

— Човекът ти е казал ясно: решили са да я преразглеждат.

— Ами нека я преразглеждат. Не виждам с какво мога да им помогна.

— Как ще видиш, като те мързи да четеш вестници. Целта е да се възстановят всички някогашни обвинения срещу нашата страна, за да се припомни колко престъпен е бил старият режим и колко непорочен е новият. Репертоарът е известен: Българската оръжейна индустрия произвеждала оръжия за терористичните държави. Терористите по липса на суха пара ни плащали с наркотици. А наркотиците ние сме ги изнасяли на Запад под формата на „лекарствени средства“, та хем да трупаме долари, хем да тровим златната буржоазна младеж.

— Защо да чета подобни глупости, когато ти можеш да ми ги разкажеш със свои думи. Само не знам дали си струва труда. Тия измишльотини са вече доста изтъркани.

— Освежават ги. Неотдавна лично тази отрепка, пардон, този левент президентът, постави пред Италия изискването да се разгледа отново въпросът за участието на България в атентата срещу папата. Хората му заявяват, че въпросът е отдавна приключен и че България няма никакво участие, но левентът не мирясва: настоява обвинението срещу нас отново да се повдигне и предишният режим да бъде заклеймен като терористичен.

— Всъщност — казвам, тази наркоманска история, в която вероятно искат да ме забъркат, се разви точно по времето, когато ни обвиняваха, че сме искали да застреляме папата. Положението беше доста напечено и затова ми възложиха съответната задача. Знаеш, че моята специалност, също както и твоята, не са опиатите.

— Това са подробности, Емиле. Дано да греша, но според мене основното в случая е да те превърнат в обвиняем.

— Няма факти.

— За да се разбере има ли или няма, ще трябва ново следствие, а това ще е достатъчен повод да постигнат желания ефект: нова дандания в печата срещу престъпната търговия на комунистите с „лекарствени средства“. През това време ти естествено ще лежиш в затвора, за да не би да се укриеш или да избягаш зад граница. Накрая ще те осъдят чрез лъжливи свидетели, пък може и да те пуснат, ако още си жив.

— При такъв щастлив край ще мога ли да разчитам, че пак ще ме подслониш?

— Стаята на Атина винаги е на твое разположение.

— Дано. Да държиш у дома си бивш затворник, това може да се отрази на реномето ти.

— Нашето реноме, Емиле, и моето, и твоето, е вече дотам скапано, та нищо не би могло да му се отрази.

— А понеже стана дума за стаята на Атина, снощи си мислех, че може би е прекалено нахално от моя страна, дето се настаних именно там. Не е ли по-добре да разменим помещенията. Все пак Атина бе твоя съпруга, не моя.

— Нищо няма да разменяме. И без туй често си спомням за нея. Пренеса ли се в стаята й, въобще няма да ми излиза от главата.

— Какво лошо има в това да си спомняш за жена си.

— Нищо. Освен че винаги, когато си спомням за нея, проклинам себе си.

Атина. Преди години в службата се бе разнесъл невероятен слух: Нашият Борислав се бил оженил за дъщерята на един от шефовете на някогашното фашистко движение. Както става с подобни сензации, новината предизвика буря от възмущение, но скоро деградира до скучно клюкарско мърморене, понеже се оказа, че планината родила мишка. Бащата или по-скоро дядото на младоженката не бил фашистки лидер, ами богат търговец на вълнени платове, който сто на сто симпатизирал на фашистите. За богатството му не се знаело нищо определено, понеже магазинът изгорял през бомбардировките, но че е враг това било повече от сигурно — навремето гласувал за Никола Петков. И нашият хапльо, представете си, да вземе да се ожени за щерката на такъв елемент, като че няма порядъчни девойчета в нашия град. „Изловчиха се буржуите — коментираха в службата. — Пускат щерките си да се омъжват за наши момчета. Стигнали даже до синове на хора от Политбюро. Превземат крепостта отвътре.“

„Врагът в моето легло“ — обобщаваше Борислав сплетните по свой адрес.

— Не е баш така — възразявах. — Ти сам си се натикал в леглото на врага. А и с апартаментче, казват, си се сдобил.

— Прав си. Стига да помогнеш да го изплатим на Жилфонда.

— Вярно ли, че тъстът ти е бил враг на властта? — питах го.

— Не го знам какъв е бил, но и да не е бил, вече е станал, откак го обявиха за шеф на ратниците. И по липса на друг противник заяжда се все с мене.

— А ти?

— Ами вдигам му кръвното, като му викам „татко“.

Стаята на Атина. Много светла, много чиста и, би трябвало да добавя — много пъстра. Постерът с Айфеловата кула не бе единствената украса. На другата стена имаше голяма снимка на лондонския Пикадили Съркъс, с неоновите реклами и червените автобуси. Следваха, макар и в по-скромни размери, изгледи с Кьолнски или Страсбургски катедрали, а също заливи със сини морета, жълти плажове и бели сгради, сгушени сред тропическа зеленина. Върху етажерка в подножието на постера с кулата грижливо бяха подредени албуми със снимки от разни краища на света. Богата колекция, която би могла да носи названието „Страните, където никога не съм била“, понеже, доколкото знам, Атина никога не бе напускала родината.

Най-големият разкош на този домашен музей се помещаваше в една ниша. Там бе разположена голяма миловидна синеока кукла, облечена в прекрасна розова рокля.

— Познавам произхода на тази красавица — отбелязах, още щом зърнах куклата. — Продават ги пред гарата във Венеция.

— От тебе нищо не може да се скрие — промърмори Борислав.

Темата за розовата хубавица явно не го занимаваше.

Майката на жена му, отдавна починала, трябва да е била особнячка, щом беше лепнала на щерка си подобно шантаво име, вместо да я кръсти Мара или Тотка, та да си няма по-късно детето неприятности. Атина обаче дразнеше колегите и съпругите им не само с името си. Макар да се държеше скромно, нейното разбиране за скромност явно не съвпадаше с разбирането на дамите от нашата среда. Костюмчето, прекалено изискано за тогавашното сиромашко време, добре подредената коса, лакираните нокти и лекото червило, без да говорим за високите токчета — всичко това направо бе намек за битово разложение. Най-дразнещо обаче бе едно обстоятелство, за което Атина едва ли имаше някаква вина: нито висока, нито ниска, нито мършава, нито дебела, тя бе стройна, с приятно лице и лека ведра усмивка, която направо вбесяваше споменатите дами.

— Виж я само как се хили като не знам каква си — мърмореха те зад гърба й.

— Фръцла! — коментираха умението й да се движи леко, без да се блъска в околните мебели.

Това ставаше по време на едно ведомствено празненство, първото и последното, на което Борислав се осмели да я заведе. Прибра си я в къщи, където вероятно и сам скоро щеше да се прибере задълго, понеже скорошното уволнение не му мърдаше. Когато приятели му говореха, че е бил длъжен да уведоми началството за проектирания си брак, той винаги отговаряше:

— За кво да го уведомявам, като знам, че ще ме отреже.

— Ще уведомяваш, понеже такъв е редът — отговаряха. — Ние сме военни хора. Ако искаш да вършиш каквото си щеш, да си постъпил в „Плод-зеленчук“. Там не искат да ги уведомяваш.

Дразнеше не само завистниците си, но и онези, дето му се пишеха приятели.

— Този, нашият, акъл има ли — мърмореше Алата. — Залага си на карта бъдещето заради някаква Тина.

— Не е Тина. Атина е.

— Вярно, Атина! Демек — богиня! Да му се не надяваш на нашия Борко. Абе ако ще и богиня да е, струва ли си заради нея да си окепазиш биографията.

А другият ни приятел, Петко Земляка:

— Атина ли? Хитро! Как не се сетих аз да кръстя щерка си я Прага, я Виена. Моята малка Виенка, татковото детенце…

Май че само аз и Боян, синът на Любо, бяхме на друго мнение:

— Умирате от съклет, че има хора, дето не приличат на вас. Защо трябва всички да приличат на вас? Къде го пише, в кой устав? Защо тази Атина да не бъде малко по-особена?

— А защо трябва да бъде по-особена, бе? — дразнеше се Земляка. — Какви са тези глезотии?

— Любов! — заключаваше примирено Алата. — Научно е доказано, че любовта е болестно състояние. Добре, че не е прилепчиво.

— Прилепчиво е, прилепчиво — възразяваше Земляка. — Само че не за такива като тебе и мене.

Борислав и Атина бяха прихванали заболяването по време на някакви курсове в Алианса. Той ходеше там поради служебно задължение, тя — с убеждението, че ако някой ден замине в чужбина, ще трябва да знае нещо повече от бонжур и мерси. Неслучайно злите езици говореха, че момичето затова се било лепнало за Борислав, понеже открило в контакта с младия мъж идеално съчетание на приятното с полезното.

— Аз й бях единствената надежда — говореше по-късно Борислав. — И пак аз й донесох най-голямото разочарование. Кой ме биеше по главата да казвам, че ще ставам дипломат. „Представи си, ако ни пратят в Париж или Лондон“ викаше. „Е, не вярвам да почнем с Париж или Лондон, обаче все ще отидем по на запад от Трън.“ Не отидохме никъде. „Аз ти разстроих живота“ казвах й. А тя: „Не ти. Аз ти разбих кариерата.“ Подир което се утешавахме, че щом сме заедно, значи нищо не е загубено. Което също беше лъжа. Не бяхме заедно. След като ми опростиха греха, започнаха дългите командировки. Тя ме чакаше с месеци, а аз нямах възможност даже да й се обадя и все си представях, че ще й се случи нещо лошо, особено след като Стария се помина.

— Страните, за които така мечтаеше, тя ги изучаваше по албумите, дето й носех. Албуми, постери, цветни картички и всякакви сувенири, с това я залъгвах като се връщах от път. Но нейната мечта беше да й донеса кукла — голяма, красива и непременно в розова рокля. Навярно си е мислела, че куклата донейде ще замени детето, което така и не роди. При нея всичко беше на ужким — и детето, и пътуванията, и съпругът.

— Ти не си бил на ужким.

— На ужким бях. Кога ме имаше, кога ме нямаше в този дом, и аз не помня. Помня само, че един ден най-после се реших да купя куклата, въпреки риска митничарите да ме вземат на подбив. Беше тъкмо пред празниците, времето за подаръци, пък и куклата беше точно такава хубавица, за каквато Атина мечтаеше. Тъй че изтърсих се у дома заранта срещу Коледа, оставих другия багаж в колата и се качих на етажа с огромната кутия. Позвъних веднъж, позвъних два пъти — никой не отваря. Показва се съседката, звери се на огромната кутия и пита:

— На жена си ли звъните?

— Ами да, на кого да звъня…

— Няма я.

— Че къде е?

— Няма я — повтаря жената. — Почина.

— Май че си отиде от бронхопневмония — спомням си, колкото да придам по-прозаичен вид на разговора.

— Не от бронхопневмония. От самотия и безучастие. Ако край нея е имало някой да извика линейка, може би щяха да я спасят. Добре, че поне Алата се е погрижил за погребението. Май че той е бил и единственият изпращач.

Замълчава. После произнася като на себе си:

— Винаги така се е случвало, че ме е нямало, тъкмо когато съм й бил най-нужен.

„Не се знае дали си й бил чак толкова нужен — отвръщам, но на ума си. — Идва време, когато единственото, което ти остава, е просто да си тръгнеш — от болката, от разочарованията, от всичко. Човек се ражда сам и сам умира.“

Готвя се да я изтърся тази глупост, но премълчавам. Човек сам тръгва и на път, но все пак друго е, когато има кой да те изпрати. Това е ясно даже за такъв като мене, дето никога никой не го е изпращал.

— Не ни стигат другите кусури, ами на всичко от горе имаме и памет — чувам да мърмори Борислав. — Все едно, че имаш тумор. Иде ти да я изтръгнеш от корен тази памет, само че няма как.

Поглежда ме унило и запитва:

— Ти май не страдаш от тази болка.

— Туморът ли?

— Паметта.

Че ако си изтръгнем паметта, какво ще остане от нас, бе Бориславе?

— Нищо. Няма спомени, няма разкаяния, няма угризения, че си профукал живота си. Нищо, нищичко. Идеалното състояние.

Около месец подир първата призовка получавам втора.

Този път не ми предлагат кафе, нито ме карат да чакам продължително. Приемат ме в същия кабинет, но сега стопанинът е друг. Човек с навъсено изражение и с възраст, близка до пенсионната. Обяснява, че иска да ми зададе няколко въпроса във връзка с лицето Валентин Зарков и тутакси минава към разпита. Откога и откъде познавам Вальо, какво знам за миналото му, какви срещи съм имал с него и прочие неща, които още навремето подробно и точно са записани в материалите по делото. Отговарям покорно точка по точка на въпросника, за да спестя излишните пререкания, но накрая все пак си позволявам да забележа:

— Доколкото знам, всички тези факти фигурират в документацията по делото.

— Ако фигурираха, нямаше да ви отегчавам с въпросите си — отвръща следователят, чийто кисел израз подсказва, че е не по-малко отегчен от мене.

И за да не се покаже прекалено груб, допълва:

— Документацията, която вероятно имате предвид, представлява в момента една почти празна папка.

Разказвам на Борислав за новото си посещение, а той ме пита дали съм поставил въпроса за колата.

— Поставих го, колкото да ме отреже: „Тук на този адрес, вика, не се занимаваме с коли.“ Не стига, че ти губи времето с тъпи въпроси, ами и важничи. Като че не може тези въпроси да ги постави направо на Вальо.

— Естествено, че ги е поставял и на Вальо. Но по-интересното е друго: какви въпроси е поставял на Вальо за тебе. И какви са били отговорите на Вальо.

— Ясно е какви могат да бъдат. Но едва ли някой ще му повярва.

— На следователя не му плащат за да вярва. Така че няма гаранция, че ще повярва и на тебе.

— Аз съм служебно лице.

— Бил си. Сега не си.

— И съм действал според поставената ми задача.

— Няма документи. „Празна папка“… Не ти ли е ясно? Мисълта ми е, че ако дойдат да те приберат, това не бива да те учудва.

— Вече нищо не ме учудва, Бориславе. Абсолютно нищо.

Сделките с наркотици никога не са били обект на служебните ми интереси. Вярно е, че някога, много отдавна, бях принуден да се занимавам с група младежи, любители на стафа, но целта беше да ги предпазя от клопката на опасен манипулатор. Историята с лицето Валентин Зарков бе от съвсем друг характер. Бях включен в нея ненадейно по заповед на генерала, поради неотложните изисквания на обстановката.

Всичко беше започнало в един слънчев ден на някакъв роден крайморски плаж, където капризът на съдбата събира в опасна близост някаква австрийска дама с някакъв нашенски льохман. Дамата, без да принадлежи към 200-та знатни фамилии, управляващи света, все пак е достатъчно заможна да летува в чужбина, макар и не точно в Ница. Не твърде млада и не особено привлекателна, тя все пак се оказва апетитна плячка за туземния Аполон, известен сред асовете на софийския нелегален чейндж с прозвището Вальо Валето. Многозначително прозвище, тъй като според белотаджийската терминология валето е най-щастливата карта. Случаят с австрийката потвърждава реномето на Вальо като щастливец. Частичното владеене на чужд език като възпитаник на английската гимназия, както и владеенето на някои мурафети, свързани с общуването между половете, му осигуряват реализацията на една отдавнашна мечта: той става съпруг на дама от западния свят с всички произтичащи от това приятни последствия.

Още на родна почва Вальо се е специализирал в модната по онова време подмолна покупко-продажба на злато, часовници и валута. Новото местожителство във Виена му позволява да разшири практиката си в тази област сред множеството на заминаващи и пристигащи събратя от бранша. Нелишен от съобразителност и сравнително почтен — доколкото това е възможно в подобен бизнес — Валето подир година или две вече се ползва с името на солиден и надежден партньор. Най-добро свидетелство за престижа му е, че влиза в наркобизнеса и то в най-луксозната му част — кокаинът.

Така един ден, изоставил уюта на семейното гнездо, Вальо полита към широкия свят, следвайки сложните маршрути на контрабандата, диктувани от Латиноамериканските картели. Започнал като млад стажант в бранша, той бързо натрупва опит като пласьор, преносвач или доставчик на дрогата по всички пунктове между Колумбия, Лос Анжелис и Западна Европа. Не може да се отрече, че човекът работи добре. Това личи както от постепенния му възход в йерархията на трафикантите, така и от обстоятелството, че нито веднъж не попада в капаните на полицията.

Нашите служби имаха косвени сведения за дейността на Валето, но не бяхме се занимавали с нея, доколкото тя се извършваше далеч от страната ни и никой не бе ни търсил за сътрудничество. Отношението ни към случая започна да се изменя, след като на бял свят се появи и бе раздута в световна сензация измишльотината за българско участие в атентата срещу Папата. Колкото повече тази измишльотина се доразвиваше от световната преса като неоспорима истина, толкова повече у нас назряваха опасенията, че в подкрепа на голямата лъжа могат да бъдат използвани и някои второстепенни доводи. Като например въображаемото ни участие в наркобизнеса.

Въображаемо ли? Достатъчно беше един глупав хитрец като Вальо да влезе в капана, и въображаемото се превръщаше в неоспорима реалност.

Така възникна задачата за обезвреждане на Валето.

Вярно е, че в света на търговията с опиати се подвизават хора от всякакви националности. В тази огромна дейност, обхванала вече цялата планета, Вальо беше само една дребна муха. Известно е обаче, че има хора, които правят от мухата слон. Тъкмо такива хора в момента душеха насам и натам, в търсене на факти за да ни злепоставят. Нашият шанс в случая бе, че мухата до този момент все още не се е лепнала върху мухоловката. Но само наивник като Валето би могъл да си въобразява, че белята никога няма да се случи. Необходимо беше да изпреварим случката. И грижата за това бе възложена на мене.

Моите предимства пред официалните ловци на трафиканти бяха само две. Първо, знаех точно кого търся. И второ, имах начини да се осведомявам от всевъзможни стари и нови познати, които едва ли биха седнали да водят разговори с някой тип от Интерпол.

Онези от Интерпол, с навъсените си физиономии, не предразполагаха към задушевен разговор. Докато аз я карах свойски и знаех как между две чаши и две фрази без значение да пробутам въпроса, който ме интересува.

Подир доста подобни беседи и доста скитосвания насам-натам, картината взе да се очертава. Оставаше да се уточни планът за съответни действия, а след това — да се приведе в изпълнение. Тук обаче ще си наложа да бъда по-кратък. Понеже един писател навремето ми бе казал: почнеш ли една тема, не се отплесвай във втора и трета, защото така ще се оплетеш дотам в отклоненията, че ще забравиш изобщо за какво говориш и не е изключено събеседникът ти да промърмори „много интересно, но трябва да ставам, че жена ми ме чака“.

И тъй, с две думи казано, реализацията се сведе до следното: Вальо, посредством свой човек, който междувременно бе станал и мой, бе привлечен в любимата си Виена за апетитна сделка. Сделката трябваше да се реализира на някакво корабче, ползващо в момента чуждо име и чужд флаг, но всъщност наше. Валето се качи на въпросния плавателен съд и влезе в каютата, където трябваше да провери количеството и качеството на предлагания стаф. Трябваше, обаче не се получи. Освен че не му предложиха стаф, но не му дадоха и възможност да излезе обратно на чист въздух.

Именно по време на рейса от Виена до Родината стана моето запознаване, а донейде и сближаване с Вальо. Разговорите, проведени с него бяха трудни, обаче не и безрезултатни, както се случва, когато имаш насреща си някой дебелоглав умник, който до втръсване ти повтаря своите „не знам“, „не помня“ и „няма такова нещо“. Не съм убеден, че съумях да узная биографията му от игла до конец, но научих множество интересни подробности за наркотрафика, с факти и имена, срещу уверението, че като отплата за сътрудничеството си с нас, ще получи минималното наказание. Известно е, че подобни обещания рядко се изпълняват и то не поради зла воля на следователя, а по простата причина, че не той произнася присъдите. Така стана и с Валето. Опитах се и донейде успях да му спестя най-тежкото наказание, но онова, което в крайна сметка получи, съвсем не бе леко.

Не обръщам голямо внимание на сезоните, но зимата няма как да не я забележиш, понеже е студено. В жилището на Борислав има парно, което работи едва-едва. Температурата все пак е поносима, особено ако не си сваляш балтона.

Борислав през деня рядко е в къщи. Ходи в някаква фирма за поправка на телевизори, да си помага на пенсията. Тази му дейност ме кара да се чувствам още по-гузен от собствената си безполезност. Не разбирам от телевизори, нито от електроника. Единственото, от което разбирам, вече е останало в миналото. Край на задачите. Край на анализите и комбинациите. Край на рисковете.

Всички бяха забравили за мене, дори онези от Развигор. Призовките им внасяха поне някакво разнообразие в ежедневието. Даваха ти усещането, че не си изхвърлен съвсем от течението на живота, че все още се сещат за тебе, макар и само за да ти видят сметката.

Единствената причина да съзнаваш, че все още живееш, са битовите притеснения. Години наред не съм харчил полагащата ми се част от заплатата в левове, обаче галопиращата инфлация не вещае нищо добро за спестяванията ми.

— Трябва да си уредиш пенсията — съветва ме Борислав.

Той самият е уредил своята още преди да разформироват службите.

— Ти за всичко мислиш.

— Ами все някой трябва да мисли и за житейската проза.

— Вместо толкова да се хабиш в мислене, не е ли по-просто сам да я свършиш тази работа.

На другия ден ме уведомява, че проучил въпроса, но трябвало да се явя лично еди-къде си при еди-кого си.

Явявам се. Въпросното „еди-къде си“ е полутъмна стая в таванския етаж на министерството, задръстена от класьори с дебели папки. Мястото между класьорите е заето от голямо бюро и от дребен човечец, настанен зад него.

— Идвам за пенсията. Вчера са ви се обаждали по моя въпрос.

Домакинът размърдва бележките, пръснати върху бюрото, сякаш търси там потвърждение на думите ми.

— Вие бяхте?…

— Същият бях, който съм и сега.

Онзи ме поглежда подозрително над очилата си, за да провери дали не лъжа.

— Името ми е Боев — подсказвам, за да го улесня.

Ново разместване на хартийките по бюрото.

— Не си спомням за вас…

— Няма начин да си спомните, аз не работя на вашия етаж.

— По-спокойно — съветва ме служителят. — Пазете си нервите.

Присяга се към един класьор и вади някаква папка:

— Сетих се от кои сте.

В папката обаче също не открива нищо, благоприятно за мене.

— Боев, казвате… Наистина не си спомням.

— Има време — успокоявам го. — Някой ден може и да си спомните.

И напускам помещението.

Начинът, по който е приключила справката, не изненадва Борислав.

— Кой ти е крив, че навремето всичко се уреждаше от генерала. А понеже човекът сега е в затвора…

— … Остава и ние да идем при него.

— И това може да се случи. Нека не губим надежда. Разговорът става в кухнята след вечеря, по време на обичайната цигара, която изпушваме за десерт. Подир малко ще се разделим и — всеки в стаята си, аз в покоите на Атина, а той в бившата бърлога на Стария. Живеем си с привичките на самотници, макар да не ни е неприятно, че сме заедно. Борислав вече допушва цигарата, когато се сеща:

— Алата бе! Само той ще оправи работата.

— Защо мислиш, че той ще я оправи?

— Нищо не мисля, сигурен съм. Потърси го още утре. И поема към бърлогата си.

Да се срещна с Алата не беше проблем. На младини бяхме приятели, после пътищата ни се разделиха. Работеше в шифъра и тайната му мечта беше да замине за някое посолство, но не за да угажда на капризите на жена си, а за самообразование. Четеше всякакви книги и даже ходеше по изложби.

— Абе, Спасе, защо са те кръстили Алата? — бях го запитал навремето.

— За да ми е като обица на ухото.

— В смисъл?

— В смисъл: не си показвай културата пред простаци. С това само ги дразниш.

И ми разправи, как преди години, при редактиране на някаква резолюция за партийно събрание, бил възроптал, че в документа непрестанно се повтаря съюза „но“: „Но няма да допуснем, но няма да позволим“, но няма това, но няма онова.

„Стига с това «но», бе!“ — рекъл Спас.

„Ами с кво да го заменим?“

„Научете си по-добре родния език и ще разберете с кво. Може да използвате думата «обаче» или още по-добре «ала»: «Ала няма да допуснем…»“ и пр.

Дребната случка отдавна беше забравена. Останало беше само прозвището. Което не пречеше носителят му да бъде уважаван, въпреки скромната длъжност на шифровчик. Беше от генерацията на онези, железните, с непоклатимите принципи. Заради тях в началото на 60-те едва не изхвърча от службата. Позволил си беше да каже няколко остри думи по повод обуржоазяването на партийните велможи. Еретичните му реплики веднага бяха съобщени, където трябва и по случая се проведе разследване. Имаше само двама свидетели на случката — доносникът и моя милост. Онзи поддържаше обвинението си, но аз го оспорих и анкетата приключи без последствия.

— Благодаря ти, братко — каза ми по-късно Алата, — макар, че свидетелството ти си беше чиста лъжа. Нека ония горе да знаят, че може да сме войници на партията, обаче не пасем трева.

Между малцината му приятели беше и колежката по шифъра Катя. Ведомствена тайна бе, че Катя е влюбена в него, и просто го боготвори. За съжаление Алата отдавна бе женен, а и Катя с костеливата си фигура и киселото изражение на стара мома едва ли би могла да изкуси, когото и да било. Всъщност, както разбрах от самия Спас, Катя веднъж все пак опитала да го изкуси. Това станало наскоро, след като съпругата на Алата се беше поминала. Двамата стояли да се греят до парното в шифъра, когато Катя сложила ръка върху ръката на Спас. „Направи го уж в знак на съчувствие, но усетих, че има нещо на ум, та се престорих на разсеян“ — разказваше Алата.

— А тя?

— Нищо. Постоя малко така, после се дръпна. Ала на другия ден не се стърпя и ми рече: „Муха да беше кацнала на ръката ти, щеше да реагираш!“ „Е, такъв съм — рекох. — В работно време не си позволявам да реагирам.“

— Сега ще те дебне в извънработно…

— Няма да стане.

Покойната съпруга бе костелива също като Катя, а да прекараш целия си живот със скелети в леглото, бе прекалено тежко изпитание, дори за търпелив човек като Алата.

Разбрах отношението му по женския въпрос един ден много по-късно, когато ме заведе да пием кафе у дома му. Бе хладновато, ръмеше дъжд, та затова ме заведе, макар да казваше, че нямал обстановка, за да кани гости. Пихме кафе, изпушихме по цигара, а Спас ми вика:

— Сега ще ти покажа нещо много хубаво.

И извади от долапа някаква картина в позлатена рамка. Представляваше три прегърнати голи мадами, показващи на зрителя различни части на телесата си. Общото между тях бе, че и трите бяха с доста породисти фигури.

— „Трите грации“. От Лувъра е. Един другар ми я донесе. Какво ли ти разправям. Сигурно сто пъти си бил в Лувъра.

— Само веднъж. Имах контролна среща, но човекът не дойде.

Такива реплики потвърждаваха убеждението му, че на Запад не винаги изпращат когото трябва. Това му убеждение се засилваше с годините и от факта, че никой не се сещаше да изпрати него. Беше добър работник и тежеше на мястото си като камък, но всичко подсказваше, че ще продължи да си тежи там чак до пенсия.

— Така е, като нямаш свой човек сред шефовете — споделяше с мен и с Борислав.

— Не е това — възразяваше Борислав. — Причината не е, че нямаш приятели, ами че не можеш да се пребориш с врага си.

— Какъв враг, бе?

— Нали знаеш: „Език мой — враг мой.“

— Дошло е време човек сам да си приказва — мърмореше Алата.

— Да, и то на ум. Понеже, не забравяй, че и стените имат уши — допълваше Борислав.

Отбивам се при Алата в онзи ранен следобеден час, когато възрастните хора си почиват.

— Браво бе, тъкмо съм легнал да дремна и ти ми идеш на гости — приветства ме домакинът, като ме пуска да вляза.

— Звъних ти по телефона, дава заето.

— Отдавна нямам телефон.

— Кога ти го взеха?

— Сам го освободих. За какво ми е да го плащам, когато няма на кого да се обадя.

— Аз пък точно за туй те търся: да се обадиш някому по един въпрос.

— Защо точно аз?

— Ами човек с връзки си. И с влияние.

Не е в настроение, но това си му е обичайното състояние. Не знам дали е такъв по рождение или се е вкиснал по-късно, обаче откакто го помня, винаги е намусен. Благоволява все пак да ми посочи едно от охлузените плюшени кресла в полутъмния вестибюл, изпълняващ ролята на гостна.

— Сядай. Кафе ще пиеш ли?

— Ако не те притеснявам.

„Вече ме притесни“ вероятно се готви да каже, ала премълчава и изчезва в кухнята. Оттам се дочува тракане на съдове и неясно мрънкане — нали е дошло време човек сам да си приказва. После отново се появява с две чаени чаши, щедро напълнени с някаква гъста кафява течност.

— Сигурен ли си, че е кафе? — питам.

— Ръж е. Печена ръж. Казват, че била полезна.

Отпивам предпазливо от настойката, колкото да не го обидя и му подавам пакета с цигари.

— Отдавна съм ги отказал, но в твоя чест ще запаля една.

Запушва, покашля малко, сетне затиска кашлицата с нова порция дим и произнася:

— Думай.

Запознавам го накъсо с проблема за пенсията си.

— Та понеже знам, че ги разбираш тия неща и в министерството имаш доста връзки…

— Връзките ми вече не са в министерството. На гробищата са.

— Е, за там още не те карам да се обаждаш.

— Абе и те са проблем, но да не бързаме. Колкото до пенсията, вярно, че един-двама от старите касиери са още на служба, обаче то не става така: обаждам се и — готово. Ти си по друг параграф.

Мълчи известно време. После:

— Ще видя какво ще направя. Познавам там един човек.

— И той ли е от разведката?

— Да не искаш да е от Светия синод.

— Че онези от Светия синод не бяха ли и те от разведката.

— Така е навсякъде. Да не мислиш, че кюретата от Ватикана само чаткат броениците. Ти по-добре знаеш как е.

— Чак във Ватикана не съм прониквал.

— Лошото е, че понякога прекалявахме. Завирахме се под леглата на хората… използвахме разни отрепки… Абе той такъв катил, че няма накъде повече, а те викат „наш добър другар“ и му възлагат секретни задачи.

— Свестният по-трудно става доносник.

— А за какво са ти такива доносници: тоя казал, оня рекъл… Това ли е важно — кой какво дрънка, или е важно кой какво прави. Още в онази дебелата книга е казано: „По делата им ще ги познаете“.

— Сега вече ги познахме.

— Вятър! Нищо не сме познали. Да си прочел някъде справка за Големия грабеж? Не тия общите лакардии, дето ги има в пресата, ами черно на бяло, както си му е редът — имена, цифри и факти.

— Вестници не чета.

— И да четеш — все тая. Голата истина я няма по вестниците.

— Ти знаеш ли я?

— Все нещичко знам, но това е друг разговор.

— Като каза „голата истина“, та се сетих: онази, голата истина в златната рамка все още пазиш ли я?

По лицето му се мярка нещо, напомнящо бледа усмивка:

— Ще ти я покажа, като дойдеш следния път. Тогава може да пийнем и истинско кафе.

И уточнява:

— Ако донесеш.

Зимно време е най-добре да си седиш в къщи. Особено ако няма и без туй къде да ходиш. Това не важи за Борислав, зает е човекът в сервиза за телевизори. Моят проблем е, че не съм с нищо зает. Затуй го удрям на четене. В стаята на Атина има цяла етажерка с романи като „Отнесени от вихъра“ и други такива. Самата тя обаче едва ли е била съвсем отнесена, понеже намирам и по-сериозни книги като „Моята тайна война“ от Ким Филби.

Мемоарите на англичанина не са новост за мене. Знам ги още от някогашното първо издание на френски език. Но когато сега ги прелиствам отново, опрял гръб в хладноватия радиатор, струва ми се, че надниквам в тях за пръв път. Навремето се интересувах главно от професионалните особености на историята. Свалях шапка пред размаха на операциите му, обаче в техническите подробности не намирах нищо особено впечатляващо. Впечатляващото го откривам едва сега — учудващо и смущаващо.

— Чел ли си я? — питам Борислав, когато привечер надзърта в стаята.

— Как не. Нали аз й я бях подарил.

— За да разбере жена ти каква ти е професията.

— Глупости, Филби и аз… Или Филби и ти… Принцът и просякът.

Той току-що се е прибрал и не бърза да съблича дебелото си яке.

— Затопляш ли радиатора? — пита.

— Опитвам се — отвръщам, но умът ми е все в разтворената пред мене книга.

— Някога завиждах на щастливата му участ. Сега разбирам, че то си е било жива трагедия.

— Защо трагедия? — мърмори Борислав, като сяда на леглото и отправя разсеян поглед към Айфеловата кула.

— Абе човекът пристига в Москва като победител, смаял света с успехите си. Главата му е пълна с идеи за милиони. Идва да се постави отново в услуга на Каузата, за която в продължение на трийсет години е рискувал живота си. А Каузата се прави, че не го забелязва. Взира се нейде в пространството и си човърка носа, Филби ли? Аха, англичанин. Нека бъде изолиран, подслушван, поставен под надзор. И така — повече от десет години, захвърлен в компанията на алкохола.

— Това не е трагедия — поклаща глава Борислав.

— Как да не е?

— Ами не е. Истинската трагедия му се размина. Понеже Смъртта се оказа по-милостива за него от Каузата. Прибра си го малко преди да настъпи чудовищното срутване на Великия строй.

И като се надига бавно от леглото:

— Трагедията остана за нас, дребосъците… Какво, ще вечеряме ли?

Все по-нарастващата скъпотия вече поставя известни въпросителни пред бъдещето на скромното ни домакинство. Затуй сме свели до минимум разходите за храна, особено след като Борислав бил прочел някъде, че преяждането е главна причина за преждевременната смърт. По-просто казано, когато споменавам за „обед“ или „вечеря“, трябва да се има предвид, че не става въпрос за гощавки, а за един почти символичен ритуал. За сметка на това наблягаме все повече на духовната храна.

И тъй, седим край кухненската маса, заети всеки със своето четиво — аз с мемоарите на Филби, а Борислав с любимия си официоз, който — колкото и да му е любим — той не го купува, ами го взима от някой познат в сервиза.

— Защо четеш „Демокрация“, — питам. — Нали е вестник на сините.

— Точно затова го чета. На тебе ли да обяснявам, че най-важно е да знаеш какво мисли противникът. Какво мислят своите, и без друго ти е известно.

Сгъва вестника и го оставя върху масата на мое разположение.

— Една мисъл все по-често ме мъчи, Емиле: кои са своите и доколко са свои.

— Почваш да развиваш старческа мнителност.

— И аз с това се утешавам. Но съмненията остават. Ами че тия, дето днеска са сини, не бяха ли до вчера червени?

— Аз как ти се виждам? Червен ли, син ли, или може би морав?

— Не говоря за тия като нас. Какъв си ти, какъв съм аз — това си е наша работа. Знаеш какво имам предвид.

Потупва разсеяно с едрата си длан вестника, въздъхва и казва онова, което отдавна очаквам да каже:

— Тези, дето са начело на партията, Емиле, те ни предадоха.

— По какво съдиш?

— Какво има да съдя, бе! Видях ги с очите си и ги чух с ушите си. Няма да го забравя онова събрание, на което партийният велможа ни убеждаваше, че отсега занапред големия смисъл на нашата работа е да правим точно обратното на онова, което сме правили досега.

— С какви доводи?

— Железни. Нали знаеш, че доводите, дето ги хвърлят върху главите ни от върха, винаги са железни: „Забравете! Каквото сме ви учили — забравете! Каквото сте вършили — забравете! Няма вече противник, няма да има и разузнаване“.

— Хитро.

— Пропуснаха само да обяснят ние самите къде ще се денем.

— То е ясно къде — на бунището.

В кухнята настъпва тишина, ако не броим капенето на чешмата, отброяваща отлитащите секунди. Готвя се да му напомня, че трябва най-сетне да го оправи тоя проклет кран, но премълчавам, понеже усещам, че в момента Борислав мисли за по-възвишени неща.

— „Ще строим завод… Ще строим завод на живота“. Нали учехме някога едно такова стихотворение.

Не отговарям. В момента не ми е до стихотворения.

— Е, построихме го. Не стана за чудо и приказ, но вършеше работа.

Не възразявам.

— И как само го пазехме. Най-вече — да не го ударят отвън. А той взе, че се срути отвътре. Толкова много пазачи, а взе, че се срина.

Продължавам да мълча.

— Кажи нещо, де. Нали и ти беше един от пазачите.

— Ами щом се е сринал отвътре, питай ония, дето са го пазили отвътре.

— Толкова много пазачи… — повтаря Борислав, като че подобно на Алата, сам си приказва.

— Това не е било наша задача да спасяваме ДЗУ или Химко. Нали бяха ни пратили да спасяваме света. Да осуетяваме пъклените планове на подпалвачите.

— И ги осуетихме. Направихме ги на пух и прах.

— Абе, може и да сме свършили някаква работа, но кел файда. Те подкопават основите на сградата, а ние пазим да не повредят мазилката.

— „Те“! Кои „те“?

— Ами редуваха се. Веднъж Сталин подпали войната в Корея. Друг път американецът взриви Виетнам. После Брежнев, за да съсипе всичко, драсна клечката в Афганистан. Редуваха се. Важното беше да се върши работа. Да се прекрояват световните карти. Да се осигуряват суровини. Да се изпробват нови оръжия и да се изразходват старите. Ама умирали хора. Те хората и без туй си умират. Ама гинели масово. Много се наплодиха, затова гинат масово.

— Ти тези открития кога ги направи?

— Знам ли. Вероятно когато и ти разбра, че са те предали.

В кухнята отново настъпва тишина и само повреденият кран на чешмата напомня, че както още древните хора са забелязали, всичко тече.

— Факт е, че ни предадоха — упорства Борислав. — Не мога да разбера само как сме могли да бъдем дотам лековерни.

— По ред причини.

— Кажи само една.

— Хипнозата.

Поглежда ме замислено. Сетне поклаща глава:

— Хипнозата не може да трае продължително, кажи-речи цял живот.

— Така ли? Само че твоят и моят живот доказват обратното.

И като соча спомените на Филби, добавям:

— А също и свидетелствата на твоя старши колега. Човекът на гърба си е изпитал безобразията на Великата страна, споменава за тях, и за „ужасните събития“, плод на съветската външна политика. Подир което казва: „Но гледайки Москва от прозорците на моя кабинет, виждам здравия фундамент на бъдещето“.

— Добре, че не може да стане от гроба, та да го види сега този фундамент — мърмори Борислав.

Което не му пречи отново да възрази:

— Все пак тази твоя теория за хипнозата доста издиша. Не може в основата на процесите да лежат психически хватки като хипнозата. В основата е винаги икономиката.

— Да, но тяхната икономика — на хипнотизаторите и на онези зад гърба им, а не икономиката на другите, дето ролята им е да мрат, кога от глад, кога от куршуми.

— Може и да си прав — отстъпва Борислав, — но какво значение. Някой питал ли ни е дали нещата трябва да бъдат така или по-иначе. Идваме на този свят при заварено положение. И си отиваме при пълна бъркотия. Така че за какво да разсъждаваме.

— За да си чешем езиците.

Събеседникът ми замълчава. Разговорът е приключил. Изглежда няма какво повече да си кажем. Но се оказва, че има.

— И все пак, питал ли си се, ако трябва отново да изживееш живота си, какъв път би избрал? — интересува се Борислав.

— Кой не се е питал.

— И какъв ти е бил отговорът?

— Толкова е тъп, че не ми се ще да го казвам.

— Не го казвай. Разбрах го.

В края на зимата отново гостувам на Алата, този път по негова покана. От мене пакетът кафе, от домакина — добрата новина. Въпросът с пенсията ми е уреден. А за да бъде удоволствието пълно, Алата вади от гардероба шедьовъра „Трите грации“.

— Виж само каква поезия, каква плът! — мърмори той.

И за да насочи вниманието ми в правилна посока, прави жест към съответните дамски атрибути.

Наистина се запролетява. Вятър от юг, по сергиите — кокичета и аз — с пенсия. Единственото, което липсва, е самото пролетно настроение. Движа се безцелно по разкаляните улици и усещам гърдите си като празна коруба, в която съм пропуснал на излизане да сложа сърцето си.

Знам какво нещо е чакането с цялата му тягост. Но едва сега започвам да разбирам каква по-голяма тягост е да не очакваш нищо. Понякога прекарвам цели дни, без да излизам. Занимавам се с дреболии, колкото да минава времето. Една от тях е да зяпам безцелно през прозореца. Мога да зяпам, без да дърпам пердетата в стаята на Атина, понеже са полупрозрачни и през тяхната прозирна белота унилата гледка на безличната улица изглежда почти поетична. Но понякога делничната проза изисква да я гледаш прямо, например в случай, че е станала катастрофа или е заваляло. Затуй съм оставил малка пролука в единия край на прозореца. И тъкмо през тази пролука забелязвам една заран, че насреща все пак има нещо за гледане. Говоря за мъжа, който се е появил там и на свой ред гледа към мене. Така, както съм застанал, той едва ли може да ме види, но интересът му към нашето жилище е несъмнен.

Има различни начини да установиш, дали отправеният към тебе поглед е чиста случайност или е знак за наблюдение. При занаят като моя тази проверка се извършва почти несъзнателно.

— Нещо се заинтересуваха от нас — съобщавам на Борислав, когато се прибира следната вечер.

— Заинтересуваха се от тебе — уточнява той.

— Защо изключваш себе си?

— Защото, за разлика от тебе чета вестници. Не твоите любими „Льо Монд“ и „Ди Пресе“, а най-обикновени нашенски издания.

Не отговарям. Ти го питаш нещо, той те поучава. Мълчанието ми, то се знае, дразни Борислав.

— Не загряваш ли, че причината е пак твоя Вальо. И понеже продължавам да мълча, пояснява:

— Фъснал е вчера от затвора.

— Какво съобщава полицията?

— Полицията още мълчи, но някаква чевръста журналистка вече се е раздрънкала.

— И органите очакват, че беглецът ще ми дойде на гости.

— Вероятно не изключват подобна вероятност. Звучи налудничаво, обаче дава възможност да си побъбрим подир вечерята. Напоследък темите ни за разговор все повече оредяват, без да споменавам, че стават и твърде еднообразни.

Основен мотив на бъбренето ни тази вечер то се знае е беглецът Вальо. За какво му е било нужно на Валето да предприема това рисковано бягство в един момент, когато е предстояло преразглеждане на делото му, а може би и отмяна на наказанието? Отговорът е ясен: Вальо е разбрал, че отмяна няма да има, че молбата му е ударила на камък и че въпросният камък, фигуративно казано, съм аз. Това е достатъчна причина да ме ненавижда. Но съвсем не първата, нито най-важната.

За какво може да мисли в затвора един млад човек, излежаващ тежка присъда. За различни неща, понеже в затвора време за мислене — колкото щеш. Но между тия различни неща съществува винаги една основна и неизменна тема: Отмъщението.

Преди години, когато се бях прибрал за малко от чужбина, намерих в пощенската кутия измачкан плик без клеймо и адрес. Оказа се, че в плика няма и писмо. Само изрезка от киносписание — реклама за филм на Делон: „Дума на ченге“. Названието бе дебело подчертано с химикалка, а отдолу, пак с химикалка, бе написано с печатни букви: „Мисля за теб“.

Има си хас да не мисли. Цялата негова „Долче вита“, с хубавите коли, хубавите жени, хубавите костюми, целият разкош, придобиван по рискованите пътища на дрогата, бе отишъл по дяволите заради престараването на едно мръсно ченге. Мръсно и лъжливо, нарушило коварните си обещания за по-лека присъда. Дума на ченге.

Валето не можеше да знае за опитите ми да му облекча положението. Младият човек бе изпял пред мене цялата богата ария за трафика на наркотика. Какъв смисъл да му прекършваме безвъзвратно живота. Съдът обаче разглеждаше случая от по-друга страна. Присъдата трябваше да покаже на Запада с каква суровост действа нашата власт срещу трафикантите на дрогата.

Не беше трудно да си представя какви кървави сцени е рисувало въображението на Вальо върху темата Отмъщение, на какви сложни изтезания съм бил подлаган при разработката на тази тема, докато се превърна на кайма.

Тук обаче в разговора ми с Борислав, към простия на пръв поглед проблем се прибавяха нови въпросителни. Жаждата за мъст на затворника едва ли би могла да интересува някого, освен самия него. С кървавите сцени за мъст в главата си, той можеше да полежи на топло още 5–6 години. Обстоятелството, че нещата не бяха спрели до тук показваше, че освен факторът Вальо, в историята се е намесил и някакъв друг фактор.

Как бе възникнал този необичаен интерес към колата ми на Калотина? Как бяха изчезнали материалите по делото? Дали наистина бяха изчезнали или това бе само претекст, за да се оправдаят разпитите ми на Развигор? Как с такава лекота се бяга посред бял ден от затворническа болница? Каква е истинската причина за организираното наблюдение на жилището ни? Защо информацията по случая идва не от полицията, а от някаква бъбрива журналистка? Въпросите бяха не един или два, а събрани вкупом ставаха многозначителни.

За хората от нашия занаят е азбучна истина, че нещата рядко са такива, каквито изглеждат. И нищо чудно, ако зад невинната видимост се крие сериозна заплаха. Такова поне беше мнението на Борислав относно субекта, зяпащ от насрещния прозорец, сякаш си няма работа и умира от скука.

А понеже Борислав не бе човек на абстрактните разсъждения, той бързо предложи и съответните действия. Тези действия и мотивите за тях се свеждаха накъсо до следното:

Наблюдателят едва ли е изпратен да разбере как живеем, а да види какво ще се случи. Ако нещо наистина се случи, то трябва да се случи на мене, и най-вероятно, когато съм сам. Щом някой се занимава с нас, той знае, че заран и следобед съм винаги сам, понеже Борислав отива на работа. От утре обаче нито той ще ходи на работа, нито аз ще си бъда в къщи, а ще се изнизвам през задния вход на двора и оттам към кооперацията на съседната улица.

— Ясно и просто — признавам.

— Големите находки винаги са прости — отвръща скромно Борислав.

— Имай все пак предвид, че ако нещо предстои да се случи на мен, то ще се случи на тебе.

— За това не бери грижа. Не забравяй само като се прибираш да купиш някой вестник.

Донасям му следната вечер вестника и научавам, че не се е случило нищо, освен дето онзи от насрещния прозорец е бил сменен от свой колега.

— Тогава утре какво ще правим?

— Пак същото. Ще повторим номера.

Упорит човек. И с основание. На следния ден към обяд на вратата наистина се позвънява.

— Кого търсите? — запитва строго Борислав, като отваря рязко, за да се озове пред двама яки младежи.

— Носим нещо на Боев.

— Дайте квото носите. Боев го няма.

Единият вече е извадил ножчето, а другият замахва с юмрук. Което дава основание на приятеля ми да се развърти. А развърти ли се Борислав, стой по-далече.

Тъкмо в този момент долетяват двама полицаи и някакъв цивилен с видеокамера, колкото да установят как действа Борислав.

— Той ни налетя — обясняват младоците.

— Аз съм си у дома. Питайте тях какво търсят тук — заявява приятеля ми.

Много шум за нищо. Нито един от двамата не е Валентин. Все пак шумът не е съвсем за нищо. След като щракват белезниците, следва бързо пребарване на нападателите и от пазвата на единия изпада прозрачен найлонов плик, доста едър и пълен с кафеникав прах. Вероятно хероин. И навярно от онзи, евтиния, дето го бива само за компромат.

— Сигурно е имало договорка с Валето да изиграе ролята, за да заслужи свободата — коментира вечерта Борислав. — Само че нашият се е усъмнил и е възложил своята роля на двете наркоманчета.

— А каква, смяташ, е връзката на полицията с Вальо?

— Ясно, че не е пряка. Важното е, че има връзка.

— Може би някоя интифа ще се промъкне в пресата. Не в твоята „Демокрация“ разбира се, ами в някой от вестниците, дето дрънкат каквото им падне.

— Не се надявай да прочетеш в пресата нещо за Вальо. Случаят е вече изразходван.

Изразходван е наистина, но не съвсем. Три дни по-късно се появява съобщение, че избягалият затворник Валентин Зарков бил намерен убит в гората над Княжево.

Пролетта е вече настъпила.

От прозореца на стаята ми това не личи, но достатъчно е да направя няколко крачки към края на улицата, за да се уверя, че сезоните следват своя ход. Навремето оттук почваше Зоологическата градина, обаче някогашната стена е отдавна съборена, далеч по-отдавна от Берлинската, а градината вече не е зоологическа, макар да съществуват и други мнения по въпроса.

— Разкараха антилопите и зебрите, за да дадат простор на говедата — коментира Алата.

Под говеда той разбира гамените, които тъпчат тревата и кършат клоните на дърветата, като се упражняват в гимнастика. Ние с Алата също сме тук почти всеки ден, ала не при говедата, а в един по-тих ъгъл на градината, където с помощта на малко шперплат и повече търговски ентусиазъм бе изграден павилион за газирани напитки и кафе. Сядаме край някоя масичка пред лавката и прекарваме част от сутринта сред природата.

— Май че слагат и малко ръж — забелязва Алата, като отпива от еспресото в пластмасова чашка.

— Няма ръж, кафето е чисто.

— Може да е чисто, но май че има и малко ръж.

— Ти така си се умирисал на твоята ръж, че и шампанско да ти поднесат, пак на ръж ще ти замирише.

— Е, не съм се култивирал като тебе и Борислав, да пия кафе на Шанз-елизе.

Колкото до Борислав, той рядко ни прави компания. Нали ходи да оправя телевизори в оня сервиз.

— Какво се завирате с Алата под дърветата в градинката? — запитва една заран Борислав. — Там така вони на бензинови пари от булеварда, та не се трае, а вие двамата стърчите край бюфета и си въобразявате, че сте на чист въздух.

— Нямаме като теб лимузина, че да тръгнем на шир и длъж из страната.

— Взе ми думите от устата. Оправил съм катафалката, постегнах я оттук — оттам, та те каня на неделна разходка.

Своята лада той галено я нарича катафалка.

— Къде ще ме водиш?

— Където кажеш.

— Да речем там, де зората те е огряла първи път. Нали не е далече.

— Абе не е далече, но ти знаеш ли какво е селска мизерия?

— Не съм живял на село.

— Никога не си казвал откъде си.

— От никъде.

— Как така „от никъде“?

— От едно сиропиталище.

Замълчава. После:

— Не съм бил в сиропиталище, обаче знам какво е.

— Откъде можеш да знаеш.

— Ами в моето село, дето искаш да те водя, също има сиропиталище. Викат му Дом за сираци. Открихме го навремето, но сега така е закъсало, та не е за приказване.

И макар да не е за приказване, описва ми как живеят децата — окъсаните дрешки, студуването през зимата и вечната гладория.

— Дотам са я докарали, че най-често ги хранят с по две филийки хляб на ден — една за обед, една за вечеря.

— Само сух хляб ли?

— Е, не винаги е съвсем сух. Общината понякога отпуска шише олио и пакет червен пипер. Капват четири — пет капки олио на филия и поръсват малко червен пипер, та да не е съвсем без хич.

Поглежда ме бегло:

— Май че интересът ти към родното село се изпари.

— Напротив. Стига да не се срамуваш да ме заведеш.

Катафалката е паркирана чак на „Стефан Караджа“.

— Заврял си я до самото министерство — установявам. — Надяваш се, че ако се навърташ насам, току-виж пак те взели на работа.

— Надявам се, че тук няма да я откраднат.

— Вярваш ли, че някой ще се навие да краде някаква лада.

— Зависи. Ако се готви да инсталира взривно устройство на дадено място, точно такава невзрачна кола ще използва.

Разговорът продължава в катафалката, лъсната до неузнаваемост и дори почистена от фасове, пепел и всевъзможни непотребности. Колата поема край фасадата на министерството и това ми дава повода да запитам:

— Интересно, защо този свиреп лъв, инсталиран пред входа, гледа точно към „Граф Игнатиев“.

— Подозира, че точно оттам ще дойде противникът.

— Какво пречи да дойде откъм „Шести септември“ или „Гурко“.

— Изключено. Всички апартаменти наоколо са заети от хора на службите.

— По цял свят е така.

— Не съм сигурен, че е по цял свят. Даже наши хора бяха почнали да подхвърлят, че настъпиш ли някого в тълпата, вероятно ще е цивилно ченге.

— Теб това какво те засяга?

— Нищо. Говоря си просто. Като Алата.

Разговорът замира без причина. Също както е почнал без причина. По-точно, говорим си като Алата. Сиреч наум. Мълчанието продължава чак додето излизаме на полето, а разстоянието до там е доста дълго, понеже около София отдавна вече почти няма поле.

— Някога — казвам — беше ни писнало да четем за оранта. Вестниците все с това ни занимаваха — почнала ли е оранта, приключила ли е, закъсняла ли е, като че в България други проблеми нямаше. А сега, доколкото виждам, оранта не интересува никого, даже и онези, дето би трябвало да орат.

— Не им остава време за оран — обяснява Борислав. — Цялото им време отива в кавги за това, коя земя чия е.

Излизаме от главното шосе и поемаме по някакъв страничен път. Подир два — три километра напускаме и този път, като завиваме в друг, неравен, тесен и вероятно междуселски. Движим се по него между голи баири, докато стигаме бариерата. Това е дебела дъска, препречваща пътя и закована върху два дирека. Надписът с едри разкривени букви гласи:

ПЪТЯТ Е В РЕМОНТ

— Още от есента е в ремонт — пояснява Борислав — и вероятно все тъй ще бъде в ремонт чак до следващата есен. По една-единствена причина: никой не се кани да го ремонтира.

Той е загасил мотора и отваря предната врата, за да излезе тютюневия дим.

— А селото как поддържа връзка с останалата част на света?

— Има друг път от насрещната страна, но той е още по-разровен, макар да не е в ремонт.

Потегляме отново, но в обратна посока. Когато излизаме на шосето и се отправяме към София, спътникът ми предлага:

— Можем да спрем някъде да изпием по една бира. Иначе ще излезе, че сме се разкарвали за нищо.

Паркираме край първото крайпътно заведение, мярнало се пред очите ни. Сядаме отвън, понеже вътре вони на прокиснало вино.

„Смяташ ли, че тук е по-приветливо, отколкото в нашия бюфет“ мисля да кажа, но премълчавам. Борислав и без туй не е в настроение.

— Прав си, не съм в настроение — потвърждава той, въпреки че нищо не съм казал. — Не трябваше да идваме насам.

Изпиваме по бира и поръчваме втора. Бирата е добра, не я правят тук, ами идва от Шумен.

— Не ми е ясно за какво се вкисна — промърморвам, докато опитвам вкуса на втората бутилка.

— Вкиснах се зарад теб. Не е честно да насилваш сиромаха да ти показва сиромашията си.

— Мислех, че ще ти е приятно да прескочиш до родния край, „Да се завърнеш в бащината къща…“ или как беше там…

— Не, не ми е приятно. И бащината ми къща, ако все още съществува, отдавна е превърната в сайвант, и въобще всички тия подсмърчания по бащини къщи — ако питаш мене — са пълна глупост.

Не възразявам. Излишно е, докато не му е минал яда. Едва при третата бутилка подхвърлям, колкото да не мълчим:

— Нещо ми подсказва, че не ти е била селска жилката…

— Селска е. Въпреки че баща ми нито е сял, нито е жънал. Беше селски даскал. От онези, онеправданите, дето мястото им не е на село, но не ги пускат и в града, та все ги сърби да критикуват.

Под влияние на бирата, Борислав започва да употребява и по-дълги изречения, знак, че вече се успокоява. Разказва ми, че Стария бил на нож със Съдбата, понеже му попречила да завърши университета и да стане учител в София. А когато веднъж запитал инспектора „До кога ще ме държите в онова село?“, онзи го срязал: „Докато ни стигне търпението“. Понеже кметът и попът клеветели Стария, че насъсква беднорята срещу властта.

— Не знам точно кого и как е насъсквал — разправя Борислав — но през войната наистина е бил ятак и това беше единственото полезно нещо, което ми завеща, защото го признаха за активен борец, та и аз намазах нещо от привилегиите.

— Щом е бил толкова учен, сигурно си намазал и нещо от културата му — подхвърлям галантно.

— Личи ли ми? Главната ми поука от него бе да си държа езика зад зъбите и да не се навирам в очите на хората: „Не се опитвай да стърчиш над другите, за да не ти смалят ръста с една глава“, викаше.

— Предполагам, че точно с тази подготовка на глухоням си успял да се вредиш в службите.

— Не стана изведнъж, както може би е било при тебе — възразява събеседникът ми при четвъртата бира.

И ми доверява, как още в университета се прилепил към него някакъв добър другар, какво му говорил за комсомолския дълг към Родината и какви ведри хоризонти чертаел за младежите, готови беззаветно да служат на Отечеството.

— Важните неща при него бяха винаги с главни букви — пояснява Борислав, преди да продължи разказа си.

Безинтересен разказ с всеизвестните подробности на вербовката, в която суровите призиви за дълг са умело съчетани с обещания за бързи успехи в кариерата. Слушам го с половин ухо и неволно се питам, защо е трябвало да бъдем изритани в пенсия, та едва тогава да се решим да си разказваме биографиите. Вероятно, защото са ни дресирали да дърдорим възможно по-малко. А и защото сме били убедени, че личният ни живот е тъй оскъден, та просто няма какво да си кажем.

— Мисля, че достатъчно се наквасихме — установявам подир четвъртата бира.

— И аз съм на същото мнение — потвърждава Борислав.

— Въпросът е, кой ще шофира, защото ако катаджиите надушат, че сме пили…

— Положително ще надушат, ако ти шофираш. Не отричам, че си водач от класа, но смятам, че понякога надценяваш възможностите си.

С това въпросът е решен и Борислав отново сяда зад волана.

Вече е почти обедно време, обаче Алата още го няма. Бих помислил, че се е разболял, но знам, че той не боледува.

— Не съм дотам деликатен като вас, та да лежа и да си завирам термометъра в устата или другаде — обича да казва. — Аз болестите ги карам на крак.

Седя пред лавката под дърветата и гледам кога ще се появи приятелят ми, когато забелязвам, че се задава друг приятел. Човекът е невисок на ръст, с мургаво лице и силно прошарена, все още гъста коса. Облечен е в изряден тъмносив костюм, с бяла риза и дискретна светлосива вратовръзка, изобщо, както се обличах и аз, преди да навлека дънковото яке.

— Я, кого виждат очите ми! — произнася той, като ме забелязва.

Тонът е дружелюбен, но изразът на лицето остава сериозен. Това не е от високомерие. Петко Земляка си е открай време такъв — сериозен и дори донякъде тъжен, сякаш се връща от погребение.

Отвръщам на възклицанието с подобен изблик на приятна изненада.

— Бих ти предложил едно кафе — добавям, — стига мястото да не ти изглежда твърде просташко.

— Будалкаш ли ме — отвръща Петко и се настанява срещу мен. — Като че не сме били на по-просташки места.

Връстници сме с него и съученици от школата, обаче не сме чак земляци. Прозвището си дължи на някогашния навик да нарича всекиго „земляк“. Предполагам, че отдавна е изоставил навика, но няма как да се отърве от прозвището.

Изпиваме по едно кафе, после по още едно, защото Петко също държи да почерпи, и бъбрим за туй — онуй. Разказвам му накратко как съм успял да се вредя за пенсията, а той ме осведомява, че се занимава с бизнес, е, не Бог знае какъв бизнес, но достатъчен за да свързва двата края.

— Направо унижават хората с тия нищожни пенсии — произнася съчувствено Петко по повод моята пенсия и изразът му става още по-тъжен.

— Съществуват и по-унизителни неща. Като например кофите за боклук.

— Не говори така. Тежко ми е да те слушам.

— Не го казах, за да те наскърбявам.

— Знам. Но и ти трябва да знаеш, че нищо не съм забравил.

Поглежда ме с тъмните си леко овлажнели очи и произнася полугласно:

— Навремето ти ми спаси живота.

— Нека не се връщаме толкова назад.

— Този Мюнхен… Какъв капан! — продължава да възстановява миналото Петко. — Очаквах всеки момент да изпищи полицейската сирена и онези със зелените униформи да ме сграбясат и да ме повлекат към затвора… И точно тогава от тълпата излизаш ти и ми подаваш с братска ръка нов паспорт, нова самоличност, пари…

— Предупреждавам те да не ми ги връщаш. Държавни бяха.

— Прощавай, знам, че не си по емоциите — произнася вече по-прозаично Земляка. — Но с тази своя малко неуместна шега ти ми даваш една идея.

Млъква, за да усетя, че се готви да каже нещо важно:

— Питам се, как би приел едно приятелско предложение за съвместна работа.

— Ами направи го това предложение, пък ще видим.

— Правя го!

— Трогнат съм. Но знаеш, че не ме бива за бизнес.

— Не става дума за бизнес. Мераклии за бизнес — под път и над път.

— И с компютър не мога да работя. Нито да мия прозорци. Изобщо не ме бива за нищо.

— Бива те. За това, което ще ти предложа, те бива. И малко притеснено ми обяснява, че му бил нужен бодигард, по-точно не бодигард, ами сериозен и верен човек, който да охранява офиса в известни кризисни часове.

— Искаш да кажеш „нощен пазач“ — опитвам се да му помогна.

— Ами горе — долу това е. Знам, че за един полковник, който е охранявал Родината, може да изглежда унизително да охранява някакво предприятие, но какво да правя братко, като нищо друго не мога да ти предложа.

— Разбирам притеснението ти. И съжалявам, че трябва да ти откажа, но преди да го сторя, бих искал поне да го чуя, какво възнаграждение предлагаш за такава рискована работа.

— Ако стигнем до възнаграждението, смятам, че ще се разберем. При всички случаи ще бъде поне пет — шест пъти по-високо от твоята пенсия.

— В такъв случай постарай се да бъде още по-високо — съветвам го.

И за да не бъда обвинен в коравосърдечие, добавям:

— Приемам, Петко. Нали сме земляци.

— Нахалник! — отсича Алата, когато половин час по-късно му разказвам за срещата с Петко. — Как може тази шушумига да те наема за слуга.

— Е, не е точно слуга — възразявам — макар че разликата между пазач и чистач не е голяма.

— Банда мародери! — продължава да негодува Алата. — Кой от кой по-алчни и ненаситни.

— Земляка къде го слагаш?

— Слагай го ти. Нали и двамата имахте еднакъв чин. Как стана така, че той върти бизнес за милиони, а ти си на една пенсия? Или нищо не си чул за Големия грабеж?

— Чувал съм нещичко, но не знам твоята версия.

— В такъв случай нищо не знаеш. Защото ако аз проговоря, ще научиш не някаква версия, а цялата истина.

И за да покаже, че не мисли да се шегува, нарежда:

— Донес по един швепс.

А малко по-късно, след като вече съм му сервирал швепса:

— Ще знаеш, че в основата на всичко е Лукавия.

— Недей използва това прозвище — съветвам го. — Много е църковно.

— Тогава как да го наричам?

— Ние му викаме Бебо. Нали е такъв беличък, бузест, та му викаме Бебо.

— Остава да му викате и Добродушко.

— Ами прав си, защо пък не.

Алата махва с ръка в смисъл „стига глупости“ и минава към епопеята за Големия грабеж.

— По времето, когато е министър-председател, твоя Бебо свиква някои свои авери на тайно съвещание…

— Какви авери?

— Абе свои хора от разни среди — стопански деятели, шефове от външната търговия, от банките и от службите, въобще всякакви там висши и полувисши чиновници, нали всички тогава бяхме чиновници. Събира ги той и направо им заявява: Досега, вика, било каквото било. Оттук насетне обаче, ще правим пазарна икономика. А те викат…

— Кои „те“?

— Абе някои там… Не ме прекъсвай. Пазарната икономика, викат, се прави с пари. Ами затуй, вика шефът, съм ви събрал: за да раздавам пари. След което минават всички подред през някаква стая, а там — на всеки връчват по куфарче, от ония дипломатическите, с надиплени вътре пачки долари. Куфарчета, куфарчета… А хългъзниците влизат като чиновници и излизат като милионери.

Млъква, поглежда ме и запитва:

— Представяш ли си?

Очевидно е сигурен, че ще ахна пред тези разкрития, но аз се въздържам от възклицания. Чувал съм ги вече тия неща от Борислав, макар и в по-друг вариант.

— Ясно — казвам. — Но КОЛКО долара, мислиш може да побере едно куфарче?

— Откъде мога да знам. На мене куфарче никой не ми е дал.

— На мене — също. Но по груба сметка не повече от двеста или триста хиляди.

— Не ме занимавай сега с такива тънки сметки.

— А съм чувал да приказват, че Бебо бил раздал не по-малко от цял милиард.

— Може и повече.

— Щом е така, значи Бебо е трябвало да използва не куфарчета, ами цели влакови композиции, за да стане разграбването. Не е ли очевидно.

— Аз пък ще ти кажа нещо още по-очевидно. Колко милионера имаше у нас преди 1990? Изброй ги де!

— Прав си: нямаше милионери.

— А сега се нароиха не десетки, ами стотици. Пръкнаха се за месец — два, изведнъж. Как така бе? Откъде? Че съдът само този въпрос да им постави „Откъде?“ и всички отиват в пандиза.

— Ясно, че е имало някакво преразпределение на благата.

— Какво преразпределение, бе! — кипва Алата. — Ако извадя парите от джоба ти и ги сложа в моя джоб, това разпределение ли ще е?

— Ами извади ги. Все ще стигнат за още един швепс.

— По-рано — продължава Алата, без да ме слуша — по-рано ни учеха, че съдбоносния проблем на епохата бил „кой — кого“. А сега така извъртяха нещата, че проблемът стана „кой — колко“.

— Има нещо такова.

— И нахални. Пердашат с мерцедесите си през тълпите на простолюдието, правят публични оргии с фльорци и чер хайвер, па се и снимат колективно, навирили глави, та цял свят да разбере кои са истинските господари на държавата.

— Синедриона ли имаш предвид?

— Всичките ги имам предвид. Как няма да се намери някой да развърти една тояга по тиквите им, та да видят тия синковци…

— Ти не можеш ли да я свършиш тази работа?

— Колкото и ти. Пък се и подиграваш.

— Не бе, Ала, не се подигравам. Но това, дето го разправяш, си е чиста утопия. Останал си още в епохата на утопичния социализъм, братко.

— Не съм в утопичния социализъм. На боклука съм. Също като тебе. И също като целия този гладен народ, дето я е строил тази държава.

Предприятието „Кобра“, въпреки зловещото си название, бе малък и тих магазин на една също тиха уличка, разположена недалеч от данданиите на Женския пазар и шумното движение по „Мария Луиза“. Специалитет на фирмата бе охранителната техника, а стопанин — Петко Земляка, макар той от скромност да поддържаше, че бил само управител. Ако последното бе вярно, би могло да се каже, че в магазина едва ли имаше много неща за управляване.

Предното помещение бе под опеката на двама млади хора: Една върлинеста слаба мома, у която всички жизнени сили избуяваха в дългите изрусени коси, разрошени по посока на всички градски ветрове. И един двайсетгодишен симпатяга, много пълен и много луничав. По всичко личеше, че двамата не могат да се траят, което бе странно, тъй като добре се допълваха, доколкото тя не можеше да си намери място от нерви, а той едва си отваряше очите от мързел.

Обстановката в магазина бе скромна, но достатъчно строга, за да вдъхва респект. На витрината бяха изложени известен брой брави и алармени устройства, отдавна прашасали. А вътре бяха инсталирани две блиндирани врати и дузина мостри за предпазни решетки. В помещението зад магазина се намираше кантора с две работни бюра, два шкафа и огромна метална каса, твърде паянтова, за да повярва някой, че съдържа нещо повече от кафеварката и сандвича, който касиер-счетоводителят си носеше за закуска. По-голямото и по-лъскаво бюро естествено принадлежеше на Петко и рядко бе заето. Като команден пункт на предприятието служеше другото бюро, отредено за току-що споменатия счетоводител, чието лице бе тъй анемично и тъй прикрито зад огромните очила в рогови рамки, че трудно се поддава на описание. По мое мнение този именно субект с вид на пустинник, единствен вършеше нещо в предприятието, защото самият управител рядко се заседяваше тук, а двете млади същества в магазина нямаше какво друго да правят, освен да се ненавиждат.

Всъщност не бих могъл да твърдя, че наблюденията ми са съвсем точни, защото пристигах в предприятието привечер, когато персоналът вече си тръгваше, и го напусках заран, когато той току-що пристигаше. Личното ми трудово задължение се състоеше в това да не върша нищо, освен да будувам. В случай на опит за взлом трябваше да звъня на СОТ, а ако взломът все пак успееше — да използвам предоставения ми газов пистолет, за който не бях сигурен, че работи.

Заранта, когато касиерът ми брои първата заплата, срещнах на излизане Петко.

— Къде се измъкваш — рече. — Няма ли по случая да изпием по една бира?

Влязохме в най-близкото гаражно кафене и додето се черпехме, позволих си да кажа:

— Благодаря ти за щедрото възнаграждение, братко. Жив да си и по възможност здрав, но не бива да злоупотребявам с великодушието ти.

— Защо бе? Какви ги приказваш?

— Ами тази тъй наречена моя служба си е чиста синекура. Подозирам, че си я измислил само за да ми правиш услуга.

— Глупости. Пълни глупости. Че нали ако не си ти, ще бъде друг, бе! Аз съм длъжен да имам охрана.

— По кой закон?

— Остави го закона. Ти представяш ли си резила, ако утре по вестниците се появи съобщение, че точно „Кобра“, фирмата за охранителна техника, е обрана?

И след малко:

— Много мило, че ме смяташ за свой благодетел, но аз вече ти казах: фирмата не е само моя собственост и назначенията не зависят само от мене.

— Добре — отстъпвам. — Виноват. Не ми остава друго, освен да чакам някое нападение, та да покажа, че все пак ме бива за нещо.

Минали са вече два месеца от назначаването ми в „Кобра“ — време достатъчно, за да свикна да бдя по цели нощи в един магазин, при все, че рискът да бъде обран е нулев, понеже тук няма нищо за крадене. За разнообразие чета вестника, оставен ми от Борислав или слушам радио. Понякога заран се случва да срещна и току-що пристигащия шеф на фирмата.

— Как мина, справи ли се с бандитите? — пита Петко.

— Естествено. Натръшках ги всичките.

— Тогава да пием по едно кафе.

Кафето го пием в заведението — гараж до магазина и бъбрим по текущите въпроси на деня. Според Земляка положението е сложно, според мене — направо калпаво, но и двамата сме съгласни, че решението на проблемите не зависи нито от него, нито от мене. Скучни срещи и безцелни разговори, но аз ги понасям търпеливо, за да не обидя Петко. С тия покани от дъжд на вятър за по едно кафе той вероятно иска да подчертае, че все още ме третира като приятел, а не като подчинен.

Една заран, тъкмо сме се настанили пред гаража и към нас се присъединява нова сянка от миналото — Манасиев. Кима свойски на Земляка, а мене удостоява и с възклицание:

— Я, Боев!

— Същият, господин началник!

— Не се подигравай, че може наистина да ти стана началник — произнася добродушно полковникът и сяда при нас.

— Късно е — отвръщам. — Вече съм в запаса.

— Такива като тебе само Смъртта може да ги прати в запаса.

— Приятно ми е да го чуя. Какво ще пиете?

— Стоп! — обажда се Петко. — На тази маса само аз поръчвам.

Момичето, обслужващо гаража, донася кафетата, а малко по-късно обяснява, че трябва да отскочи до магазина и изчезва.

— Разбрах, че са те пенсионирали — казва полковникът.

— На всекиго се случва.

— Въпросът е — кога? Аз ли да ти казвам, че ти далеч още не си за пенсия.

„Защо да го казваш на мене, кажи го на шефовете си“ — отвръщам, обаче наум.

Настъпва мълчание. Тъкмо се питам докога ще продължи, когато Манасиев решава да го наруши:

— Знам, Боев, че ти открай време не ме долюбваш. Наричали сте ме с твоя Борислав „Сухар“, „Дървен човек“ и други подобни, не съм го правил на въпрос. Когато си свикнал да се държиш резервирано с околните, нищо чудно да те обвинят за безчувствен. Но сега, понеже не сме вече в служебни отношения, ще ти кажа направо: Когато завчера случайно научих от Петко, че си станал нощен пазач, наистина ми стана болно. След като знам какви задачи сме ти възлагали и какви рискове си понасял, наистина ми стана болно.

— Минали работи — произнасям, колкото да кажа и аз нещо.

— Не са минали, настоящи са. Вярно е, че при всяка промяна сътресенията са неизбежни, но грешките са си грешки. В службите надойдоха млади хора, нетърпеливи, жадни за прояви… Чудесно. Но защо трябваше да изхвърляме тъкмо онези по-старите и по-опитните, които можеха да си предадат опита на младоците.

— Ами защото са комунисти.

— Дай да не прехвърляме разговора на политическа тема. Не говоря за политическите служби, те разбира се трябваше да бъдат разпуснати. Но какво общо имат с това истинските полицаи? Полицаите навсякъде по света са си полицаи. Това не е идеология. Това е професия. А специално за разузнаването, всички знаем, че разузнаване винаги е имало и винаги ще има.

— По вестниците пише, че вашият нов шеф твърди обратното.

— Абе остави, какво твърди шефът. Това, дето го твърди, са лафове за пред журналистите. И какво може да разбира от проблемите на разведката един цивилен.

— Не рискуваш ли малко, като ги приказваш тия неща.

— Ами ако са ти заръчали да ме прислушваш…

И подир къса пауза:

— Нека говорим сериозно. И нека, поне за момента, оставим настрана понесените обиди. Понеже аз също понесох удари.

— Чух, че сте имали някакви неприятности.

— И то какви! Знаеш, че партийните подмазвачи не понасяха такива като мене, дето си гледаха работата, вместо да повтарят колко са верни на другаря Живков.

— Мисля, че все пак не ви уволниха.

— То само това оставаше, да ме уволнят. Тикнаха ме в глуха линия и добре, че дойда промяната, та отново да оживея.

Замълчава и поглежда часовника си. Усещам смисъла на жеста му и за да го окуража, промърморвам:

— Е, поговорихме си.

— Само че нищо не сме си казали — поправя ме Манасиев.

Поглежда ме в упор и произнася:

— Разговорът, дето трябва да го водя с тебе, Боев, тепърва предстои. Искам да се върнеш на работа.

Заран, след като изляза от „Кобра“, обикновено се шляя безцелно по улицата, за да поема някоя и друга глътка въздух. Това е моето междучасие, разделящо нощната изолация в магазина от дневната самота в стаята на Атина. Знам, че трябва да поспя, но спането за мене не е отмора, защото сънувам всевъзможни неща от миналото, преминаващи често в кошмари.

Трябва да е от възрастта. Настоящето ми дотолкова е изпълнено с минало, та едното и другото се смесват понякога и дори ми се струва, че живея повече в миналото, отколкото в днешното. Затуй додето измервам с крачкомера си улиците, все по-често ми се случва да срещам стари познати, които, трезво погледнато, едва ли би трябвало да се намират в този град и то тъкмо сега. Веднъж зърнах по „Руски“ да се задава насреща ми флегматичния черноок хубавец Ралф Бентън, достоен представител на ЦРУ, с когото някога се бяхме озовали блокирани в едно бомбоубежище на Остринг. Но когато хубавецът се приближи, оказа се, че това съвсем не е Бентън. Друг път ми се стори да разпознавам в тълпата масивната фигура и бръснатата глава на Брунер и дори инстинктивно ускорих крачки, за да проверя, не е ли това наистина Брунер. Разбира се, не беше той. Видях веднъж и стария си приятел Любо Ангелов. Крачеше на няколко метра пред мен с обичайната си накуцваща походка, обаче този път не се забързах да проверявам. Още преди много години Любо бе ликвидиран пред очите ми.

Съвсем наскоро ми се случи да видя и Сеймур. Седеше до витрината в кафенето на хотел „София“, леко загърбен към площада и четеше вестник. Сеймур в София… Звучеше като „Алиса в страната на чудесата“. Сънуваш — рекох си и това ми напомни, че наистина е време да се прибера и да дремна.

Насън или наяве, случва се в здрачевината на спомена да се мяркат и жени. „Съществува мнение, че в операциите ти прекалено често фигурират жени“ бе ми казал веднъж генералът. „Сещам се за чие мнение намеквате — отвърнах — но какво съм виновен, че понякога ми пращат жени“. Бяха наистина жени от професията, не уличната, а нашата, общо взето хладни и пресметливи жени, които според случая могат с еднаква лекота да те прегърнат или да те гръмнат; такива като някогашната Франсоаз, дето първа ме бе назовала Господин Никой, или като Грейс, Флора, Дороти и други от същия тип, свързани поне с едно разузнаване и то, твърде различно от моето.

Имаше и редки изключения, като Едит, но моята първа и последна голяма любов нямаше нищо общо с хетерите на разведката. Затуй съвсем естествено бе при илюзорните ми срещи из софийските улици да попадна тъкмо на нея. Само че този път не беше възможно да греша. Идваше право към мен, стройна и ведра, с тъмната буйна коса, бялото лице и малко унесения поглед на кестенявите очи. Да, идваше тъкмо към мен и дори леко ми се усмихваше.

— Маргарита… — произнесох неволно. Усмивката по лицето й изчезна. Сега то изразяваше недоумение.

— Каква Маргарита? — запита жената.

— Маргарита Пеева — промърморих, все още не дошъл на себе си.

— Така се казваше майка ми.

— Именно. Страшно много приличате на майка си — опитах се да се оправдая.

— Знам. И други са ми го казвали. Недоумението се е стопило, заменено от израз на лека досада. Жената се готви да продължи пътя си, но й е неловко направо да ме подмине. Един миг на колебание, който не пропускам да използвам.

— Бихте ли приели да седнем насреща да изпием по чаша кафе?

— Защо? По какъв повод?

— Без повод. Просто така.

И за да бъда по-убедителен, добавям:

— Някога бяхме приятели с майка ви.

Младата жена ме поглежда, този път по-продължително:

— Вие сте Емил.

Заведението насреща се казва „Цезар“ и навън има все още свободни маси, макар да наближава обед. Поръчваме нещо и разменяме незначителни думи както при всяко ново запознанство. Не си правя илюзии, че мога да бъда забавен и не се съмнявам, че тя подир малко ще си тръгне.

— Знам всичко за вас — мама ми е разказвала. Вие сте първата й любов.

Изпитвам странно чувство, когато я слушам да говори за Маргарита, защото в момента именно тя е за мене Маргарита. И за да избегна опасната зона на емоциите, насочвам разговора към по-прозаични неща. Не, тя самата не се казвала Маргарита — две Маргарити в един дом щели да бъдат много. Казвала се Бистра, по името на баба си. Не, не била омъжена и засега не възнамерявала.

— Не знам как е според вас, но според мене бракът означава край на фантазиите. А на мене ми се иска още малко да си пофантазирам.

— Например?

— Е, то се знае. Никой не иска да живее в такъв мръсен град и да получава заплата, колкото да си плати парното.

И подир малко:

— Знам от мама, че вие доста сте пътували.

— Такава ми беше работата.

— И аз бих искала да имам такава работа. Сега уча езици.

Държа като последна резерва въпроса от какво е починала майка й, но Бистра ми го спестява, с обяснението, че баща й в къщи я чака.

— Драго ми беше — усмихва се мило тя на тръгване. — Кой знае, може пак да се срещнем някой ден по широкия свят.

Не знам дали в понятието „широкия свят“ включва и отвъдния или си въобразява, че още обхождам планетата.

Не, Бистра е красиво момиче, но не е Маргарита. И дано да не бъде. При Маргарита нищо не се разви както трябва, включително и любовта. Съдбата я бе орисала да избира между две възможности, а тя бе посегнала към по-калпавата и аз не бях направил нищо, за да я спра. И какво, ако я бях спрял? Щях да я превърна в една нещастница. Накрая тя така и приключи, като нещастница, но не по моя вина.

„Съществува мнение, че прекалено често в операциите ти фигурират жени“. Бях напълно сигурен, че въпросното мнение принадлежи на полковник Манасиев. Не ми беше пряк началник, но понякога участваше в съвещанията при генерала.

В служебната дейност всеки си има номер. Номерът на Манасиев беше да печели престиж с висока принципност и дребнав педантизъм. Беше сух човек в буквалния и преносен смисъл на думата. Мнителен, подозрителен и заядлив, но затова пък образцов във всичко. Бе почнал кариерата си като младши лейтенант в армията и бе запазил изпружената напета стойка, свойствена на младите офицери в онези героични години. По-късно младите офицери станаха старши офицери. Градът бе пренаселен от полковници, с отпусната походка и канцеларски чанти, изобщо военни с цивилна небрежност, понеже на преден план вече бе не героизмът, а бюрокрацията.

Манасиев обаче бе съхранил наперената стегната стойка и може би дори тайничко съжаляваше, че в интерес на служебния си възход, трябва да се примири с външния вид на цивилна гарга. Разбирах го. В началото аз също се надявах тайно, че ще получа чин и униформа. Докато един ден моят кръстник в професията не лисна кофа студена вода върху младежките ми блянове:

— Емиле, ти никога няма да носиш пагони. Такава ти е орисията, братко. И не мечтай за униформа, защото единствената униформа, която би могъл да получиш, е затворническата, в случай че противникът те налапа и реши да ти спести куршума.

Нямаше причини да не му вярвам. Тогава той сам бе с чин полковник, но с охлузения си бозов костюм приличаше по-скоро на архивар. Манасиев обаче бе шеф от съвсем друга класа. Личеше си, че е военен, въпреки, че ходеше цивилен. По тази причина едва ли бе твърде подходящ за секретна мисия, обаче за началник бе екстра. Лицето му също беше началническо — длъгнесто, слабо, с малки пронизващи очи и тънък агресивно заострен нос, винаги сериозно, а пред подчинените и леко навъсено.

— Радвам се за тебе, но не ти завиждам — поздравява ме Борислав, когато вечерта му разказвам за срещата си с Манасиев.

— Значи не се радваш. Ако наистина се радваше, щеше да прибавиш и малко завист.

— Не мога да прибавя. Всички тия Манасиевци и тем подобни, дотам са ми втръснали, че никога не бих се върнал в компанията им. Но ти си друго. На тебе там ти е хвърлен пъпа и виждам как просто боледуваш, задето не си там.

— Нека не преувеличаваме. Още повече засега всичко е само приказки.

— Манасиев не е човек на приказките. Щом ти предлага нещо, значи вече го е съгласувал.

— За какво го махнаха, за какво го върнаха?

— За каквото го махнаха, за такова го и върнаха. Правил е доноси, за да отстрани съперниците си и да се докопа до генералския пагон. Сега пък доносничи за цялото предишно ръководство. Нашият генерал е вече в затвора. Какъв по-удобен момент за Манасиев да се настани на мястото му.

И по-късно:

— По онова време и аз като тебе не бях в страната, така че не знам подробности. За подробностите ще питаш Алата, той знае всичко.

Когато на другия ден повдигам въпроса пред Алата, той изобщо не пожелава да го обсъжда:

— С предатели не се занимавам.

С тази тема започва разговора и Манасиев, когато няколко дни по-късно наново се срещаме в кафенето — гараж.

— Зная, че някои бивши колеги ме смятат за изменник. Ако държах на мнението им, би трябвало да се обидя. Само че, Боев, аз пет пари не давам за тяхното мнение. И не бих споменал изобщо за него, ако това не беше в интерес на работата.

Млъква, като изчаква момичето да сервира кафетата. После запитва:

— Откъде тази идея да се тикате с Петко в такъв гараж?

— Защото е по-близо.

— Вече ти казах, че ни предстои сериозен разговор. Ще ходиш ли да спиш?

— Рано ми е да лягам.

— В такъв случай, предлагам ти подир половин час да се видим на този адрес.

И ми подава някакво листче.

— Бихме могли да отидем и заедно с колата, но по ред причини не желая за сега да ни виждат заедно.

Измърморва „до скоро“ и поема с твърдата си походка към спрелия наблизо мерцедес.

„Не знам какъв дефект му намира на този гараж — мисля си, додето уреждам сметката. — Освен може би, че тук няма микрофони.“

Жилището, в което ме въвежда полковникът, не е никакво жилище, а квартира за секретни срещи. Казионна мебел, спуснати полупрозрачни пердета и спарен въздух. Пердетата са с някакви зелени орнаменти, оскъдната светлина в помещението също е зеленикава. Разполагаме се в креслата с полуизхвръкнали пружини и Манасиев без предисловия взима думата за да продължи започнатия в гаража монолог:

— Аз не съм по идеологиите, Боев, знаеш го. Аз съм си технократ. Такъв бях в миналото, такъв съм и сега, тъй че нямам основание да се чувствам изменник. Изменят се обстоятелствата, над които и ти, и аз нямаме никаква власт. Ама, казват, защо по-рано си служил на ония, а сега служиш на тия? Как да им обясниш на подобни чугунени глави, че има нещо по-важно от правителствата, които идват и си отиват и че сме призвани да служим именно на това по-важно нещо. Става дума за аксиома, а аксиомите не се доказват.

Млъква и ме поглежда, очаквайки вероятно одобрението ми.

— Така е — съгласявам се. — Таблицата за умножение не се доказва.

— Остави я таблицата. Тук става дума за нещо по-висше. Става дума за народа. За Отечеството. За България.

При тези думи в тона на Манасиев прозвучава някакво едва доловимо чувство на горест:

— Тази наша България, Боев, е днес една разграбена страна.

И малко по-късно:

— Превърнаха я в просякиня!

В душното помещение настъпва тишина. Шумотевицата по „Цар Шишман“ едва се дочува през спуснатите завеси.

— Не може ли да отворим прозореца? — питам.

— Не трябва. Ще отворя откъм коридора.

В зеленикавия здрач става малко по-хладно. Това се отразява донейде и на емоциите. Полковникът е възвърнал сухия си служебен глас:

— Тия приказки, че вече закриваме разузнаването може да имат някакъв смисъл относно военното разузнаване. Нашата работа обаче тепърва ще се разраства. Някои хитреци, дето използваха суматохата, за да окрадат страната, побързаха да изнесат плячката си зад граница. Нашата задача е да върнем поне част от разграбеното.

— За да го доразграбят други.

— И за това е помислено.

— Нали съществува Интерпол.

— Да. И добре работи. Обаче работи за онези, дето го ръководят, а не за нас. Съществуват и ред правителства с полицейски и съдебни органи. Но и там е същото: Могат да ни върнат някой крадец на коли или сутеньор. Обаче стане ли въпрос за едри акули и големи пари, винаги удряме на камък.

Отново прави пауза.

— Стана ли ти по-хладно?

— Донякъде.

— И вероятно ти се пуши.

— Ами…

— Можеш да запалиш. Тук някъде има пепелник. Изчаква великодушно да запуша и продължава:

— Знам, че казаното до тук ти прилича на вербовка. И навярно се питаш кому и защо е нужна. Не става дума за вербовка, Боев. Ти си вербуван още откакто си влязъл в системата, още от първия си работен ден. Минал си през огън и вода, през уловките на противника и през идиотизмите на нашите служби. Ти си ченге и в кръвта си — за какво е нужно тепърва да те вербувам.

— Вече не съм ченге.

— Глупости. Може да има разпопен поп, обаче истинското ченге никога не става бивше.

— Има разни ченгета.

— Така е. Но аз говоря за истинските, за компетентните и необходимите. Знаеш, че Вернер фон Браун е автор на първите ракети, с които нацистите трепеха съюзниците. Но американците не го разстреляха, ами му дадоха всички привилегии и улеснения за да създава нови поколения ракети. Разбираш ли какво имам предвид. Ти си ми нужен като специалист и ми е съвсем безразлично какво мислиш по въпроса дали битието определя съзнанието или обратното.

— Благодаря.

— Казвам ти го, понеже имаше и други мнения по въпроса. Някои от подвизите ти още се помнят, и за добро, и за лошо. Бедата е, че такива като тебе ги помнят главно за лошо. Можеш да бъдеш уверен обаче, че аз те третирам като добър специалист, а не като стар грешник.

— Благодаря.

— Иронията ти е излишна. Има неща, които не зависят от мене. Но по това, което зависи от мене, можеш винаги да разчиташ на подкрепата ми.

Този път се въздържам от благодарност, за да не каже пак, че го иронизирам.

— Мога ли да попитам все пак като какъв ще работя?

— Като Емил Боев. По-висока атестация от тази — здраве!

— Нека не се четкаме, господин полковник.

— Няма да скрия, че ролята ти ще бъде малко двусмислена. По-точно — неофициална. Не поради липса на доверие, а защото такава е ситуацията. Ти по-добре ги разбираш тия неща. Нали винаги си бил нелегал.

— Вярно е.

— И си контактувал пряко единствено с генерала.

— Точно така.

— Сега ще е същото. С тази разлика, че от тук нататък аз ще ти бъда генерал.

Наближава девет. Готвя се да тръгвам, когато пристига Земляка.

— Само ти ли си?

— И счетоводителят е тук. Сигурно вече решава кръстословици.

— Какви кръстословици?

— Ами кво драска там непрекъснато, когато в дюкяна няма и помен от покупко-продажба.

— Ти в девет заранта ли чакаш да става покупко — продажбата. Трябва да идем някой път в работилницата, да видиш с очите си как върви бизнесът.

— Прощавай — казвам, — не исках да те засягам на бизнес.

— И нямаш причина. Не виждаш ли, че както е тръгнало, ще изрешетим цяла София. Да не повярваш просто, че преди пет-шест години хората тук въобще не знаеха какво са решетки.

В този момент в магазина влизат рошлата и луничавият и това ми дава възможност да се измъкна. Имам среща в градината с Алата, но още е рано, та тръгвам по обиколния път. В алеята пред гроба на Незнайния войн амбулантните антиквари както винаги са изложили съкровищата си върху малки масички. Обхождам ги бавно, за да убивам времето, когато продавачът на една сергийка ме повиква.

— Май не ме помниш — установява той, забелязал недоумението ми.

Сега вече си го спомням. Беше някакъв дребен чин във военното разузнаване. После стана дипломатически куриер. После… знам ли. Спирам пред масичката му, за да не го обидя и разглеждам натрупаните експонати:

— Ордени, медали… — май не си скъсал с емблемите на бойната слава.

— Нали тя ни храни.

— И доста стока си насъбрал.

— Стока да искаш.

И за всеки случай запитва:

— Ти няма ли да си вземеш нещо? Или си имаш.

— Нямам си.

— Вярно. Ти беше от ония, дето ги награждават посмъртно. Тихия фронт.

— Сигурно не ти липсват мющерии — измествам темата.

— Там е, че липсват. Навремето всичко живо се натискаше за отличия, а сега и по две за лев да ги давам, пак няма желаещи.

Отминавам нататък и излизам на „Раковски“. Все повече потъвам във всекидневието. Оставил съм за по-късно колебанията, анализите и равносметките, зает да зяпам дреболиите на бита, който ме заобикаля — навалицата при автобусната спирка, жените с пазарските чанти, обикалящи магазините, децата, следващи в немирна върволица учителката. Погледнато бегло и отдалеч, всичко изглежда нормално, стига да не се приближаваш и да не забелязваш отпечатъка на сиромашията и немотията върху оръфаните облекла, разкривените обувки, угрижените лица, гладните погледи, стига да не обръщаш внимание на просяците, на хорицата, завиращи се в контейнерите за боклук, на старците, понесли към пунктовете за вторични суровини денковете с празни кашони и вързопите стари вестници.

— Това е нищо — възразява Алата, когато малко по-късно разговаряме в градината по въпроса. — Истинската мизерия няма да я откриеш на „Раковски“ или „Аксаков“, ами трябва да почнеш доста по-отдалеч. Но за какво са ти тия открития? И можеш ли нещо да поправиш или да измениш?

— Тогава, да се правим на кьорави ли?

— Ами май че само това ни остава. Онази заран гледах през прозореца, как децата на нашата улица си играят с кученцата, дето кучката от съседния двор ги беше родила преди месец. После дойдоха онези със зелената камионетка, та изтрепаха кучката и кученцата. А децата втрещени гледаха.

— Престани.

— И аз да престана, и ти да замижиш, все тая, Емиле. И хич не ми говори, че сега било така, а по-рано било инак. Злото открай време е управлявало света и до края така ще бъде. Ти чел ли си евангелието?

— Не ми е оставало време.

— Ами прегледай го някой път, когато те хване безсъницата. И ще научиш, че по времето на Христа пак са ставали главно злини. А кои са били хубавите неща? Чудесата, дето ги е произвеждал Исус. Единствено те. Значи — от една страна самата реалност, сиреч злините. А от другата страна — измислените добри дела, сиреч чудесата. Само че днес никой не вярва в чудеса, освен бабичките.

Въздъхва примирено и запитва:

— По още едно кафе ще почерпиш ли?

— Тогава за какво живеем? — питам, след като донасям кафетата. — За да зяпаме от прозореца какво вършат убийците ли?

— Питаш ме, като че аз съм го създал този свят. Що не попиташ Господа?

— Не му знам адреса.

— Искаш да кажеш, че не съществува. Аз пък ще ти кажа, че щом хиляди хора в продължение на две хиляди години го отричат, значи все има нещо. Инак защо е трябвало да си хабят силите да го отричат.

— Може и да си прав. Но в такъв случай как да си обясним, че светът, дето го е създал, е толкова калпав?

— Много просто. Създал е Бог света с най-добри намерения, но по някое време се е уморил и е казал на хората: „Аз съм до тук. Сега вие продължете“. И онези продължили. Известно как. Най-първо Каин убил брат си, а оттам нататък… кво да ти разправям.

— Убедителен си — признавам. — Що не вземеш да напишеш едно вероучение.

— Та да просвещавам неверници като теб ли? Отрекохме Бога. Добре. А с какво го заменихме? С глупизми и измишльотини. „Човек звучи гордо“ и прас по главата, „Септември ще бъде май“, само че на върба, „който се учи, той ще сполучи“ — вятър и мъгла.

— Е, не за всички.

— Ами поне това да им бяхме казали на децата, че не за всички, та да не си правят илюзии.

— Ти кога го разбра.

— Доста отрано.

И разказва, как, когато бил малък всеки ден на връщане от училище минавал край витрината на някакъв ресторант и гледал масите с бели покривки и вкусните ястия, разнасяни от сервитьорите и сладоледите в големи кристални чаши, и винаги, когато се прибирал, питал „тате, няма ли и ние да идем някой път на ресторант?“. „Щем, щем, синко, що са дни, занапред са“ отвръщал бащата, но дните минавали, а мечтаното събитие все не наставало. Най-после веднъж таткото се смилил и завел детето. Само че не на ресторант, а на шкембеджийница. „Но татко, това не е ресторант“ — позволил си да каже малкият, когато седнали край една маса и стопанинът донесъл две паници чорба. „За такива като нас това е ресторантът, сине“ — рекъл бащата, и като видял, че очите на детето са пълни със сълзи, добавил: „И не се гевези, ами сърбай чорбата, че това ще ни бъде и обедът, и вечерята.“

— Така и не влезе в ресторанта…

— Поне разбрах от коя страна на витрината ми е мястото. А после американските бомби го сринаха.

— Обектът е изключително важен за нас. И твърде труден за разработка — говори полковникът.

Отново сме в секретната квартира със зелените завеси и отново в стаята е душно, за което допринасям и аз, понеже пуша втора цигара. Няма как да не пуша: навлезли сме в най-съществената част на разговора — конкретното поставяне на задачата.

— Касае се за огромно състояние, изнесено от страната и ограбено в последна сметка от държавата. Само че ограбено по всички правила на изкуството, тъй че от формална гледна точка няма никакви улики за грабеж — продължава шефът.

Единствената напитка в помещението е минералната вода в светлосиня пластмасова бутилка. Манасиев си налива половин чаша и я изпива надве едри глътки, за да проясни мисълта си.

— Основната цел на операцията е очевидна: Да се върне заграбеното. Но има и една втора, не по-малко важна страна. При успешен край, престъпниците ще разберат, че никакво бягство зад граница не е в състояние да ги спаси от ударите на закона. А престижът на нашата служба пред обществото отново ще бъде възстановен.

Замълчава, налива си още половин чаша, но преди да я изпие пояснява:

— Не знам доколко си в течение, Боев, обаче в нашия сектор през последната година възникнаха доста недоразумения. При такава промяна няма как да се мине без недоразумения, само че трябва да се преодоляват възможно по-бързо. Крайно време е оперативността на службата ни да се възстанови и с няколко ефектни удара да покажем, че отново сме на ниво.

Поглежда ме, за да провери ще кажа ли и аз нещо, но понеже нищо не казвам, допива водата си и продължава:

— За да разбереш в каква криза бяхме изпаднали, достатъчно е да знаеш, че въпросният обект преди години беше тук, под носа ни, и никой даже с пръст не го пипна. Липсвали неоспорими доказателства срещу него, трябвало да изчакаме, за да го пипнем при някоя по-голяма далавера, въобще, протакаше се. А през това време той си прехвърли в Австрия и последните авоари, основа си там нова фирма и спокойно си пие кафето на Кертнерщрасе. Сега седим и си блъскаме ангелите, как да го върнем.

— Него или авоарите му? — питам.

— Ами то е все същото.

— Някой не ви ли подсказа да върнете авоарите, пък той да си остане в Австрия.

— Не става — поклаща глава полковникът. Той не е от хората, дето биха се огънали пред заплахи или шантаж. Такъв като него даже да го убиеш, пак няма да отстъпи. Тогава за какво да го убиваш. В случая трябва да се действа съвсем деликатно.

И уточнява:

— Затова се реши ти да влезеш във връзка с обекта.

— Понеже ме смятате за деликатен.

Манасиев мълчи две-три секунди, сякаш преценява дали е дошло време да изплюе камъчето, сетне пояснява:

— Понеже си служител с голям опит. И понеже лично познаваш човека. Става дума за Траян Табаков.

Името не ми говори нищо и това достатъчно ясно личи по безучастния ми вид.

— Табаков, бе! — настоява шефът. — Навремето сте били заедно в школата.

Сега вече се сещам. Само че някога ние го именувахме по инициалите — Тетето или за по-интимно — Траян Пищова. Защото тогава все още бяха на въоръжение съветските пистолети ТТ, сиреч модела Тулский Токарьов.

— Той не беше ли търговски представител в Бон?

— И търговски представител беше, и шеф на външнотърговска фирма беше, и още сума други неща беше, но сега просто си седи във Виена и си пази парите.

— Отговорна задача.

— Това е обектът, който ни интересува, Боев. Вече знаеш защо. Става дума не за един или два милиона, а за огромна сума пари.

— Разбрах. И каква е задачата ми? Да отида и да ги взема?

— Никой не очаква от тебе такива подвизи. Очакваме разработка с всички произтичащи подробности: бит, сътрудници, политически връзки, недвижимо имущество, банкови авоари, текуща дейност, бизнес — проекти, знаеш как е.

— Ще разполагам ли с някаква първоначална информация?

— Естествено, само че тя е твърде оскъдна. Нали за това те пращаме — да я попълниш. За задграничната дейност на Табаков до към края на 1989 сведенията са доста откъслечни. За следващите му операции у нас разполагаме с достатъчно факти. А за настоящите му прояви в Австрия не знаем почти нищо.

— Да разбирам ли, че единствената ми отправна точка ще бъде виенският му адрес.

— Не. Защото адресът, Боев, ти сам трябва да го откриеш. Туй ще е първата ти задача.

И усетил недоумението ми пояснява:

— От пет месеца насам Табаков е изчезнал безследно. Единственото, което знаем със сигурност, това е, че още е жив.

Неделна заран. Краят на юни. Денят е слънчев и приятен, ако не смятам това, че имам среща с полковника. Този път ми е изпратил кола. Не неговата, а едно почти ново беемве. Шофьорът е русоляв усмихнат младеж. Гледа ме с респект и известно стеснение, вероятно са му казали кой съм.

— Къде отиваме, в провинцията ли? — питам, когато колата поема по Цариградското.

— Не съвсем. Тук наблизо. Вилата е в Панчарево. Момчето кара почти добре. Щеше да е още по-добре, ако не беше излишната му самоувереност. Но да си на двайсетина години и да нямаш самоувереност, значи нещо ти липсва.

Манасиев ме очаква на терасата на вилата, но веднага ме въвежда вътре. Вероятно на терасата няма микрофони. Повтаря в конспективен вид упътванията си и заключава:

— Да се надяваме, че няма да има усложнения. Но даже и да възникнат — никакви контакти с местната полиция.

— Нито с Интерпол.

— Особено с Интерпол. Вече ти обясних: Става дума за пари. А когато е до пари, приятели няма. Затуй трябва да действаш напълно професионално. Разбираш ли какво имам предвид.

— Ясно. Също като преди.

— Именно.

— Като по време на Студената война.

— Не забърквай тука политиката. Казах „професионално“. Точка.

И за да подчертае смисъла на думата, започва да ми припомня някои от аксиомите в буквара на шпионина. Включително и това, как да поддържаме връзка чрез секретни и резервни срещи. Същите, дето ги описват в романите и които на практика рядко дават резултат, понеже в тях обикновено тайно се набутва и неканеният трети.

— Това, разбира се, само в редките случаи, за които ти споменах. Инак за обикновените неща ще има грижа шофьорът.

— За какъв дявол ми е шофьор?

— Зарад легендата. Ще те легендираме като шеф на фирма.

— С какво се занимава тази фирма?

— Абе с нищо не се занимава. Резервни части. Готова за фалит е, но още фигурира в номенклатурата. Изобщо идеална за прикритие. Приготвена ти е пълна документация.

— А кой е шофьорът? Този дето ме докара ли?

— Именно. Чудесен момък. Скромен и изпълнителен.

— И каква ще му бъде ролята — на инструктор или на надзирател?

— Не говори излишни приказки.

— Знаеш, че съм свикнал да действам сам.

— Така ще бъде и занапред.

— Значи пак се връщаме към поуките на оня с мустаките: „здравото недоверие е чудесно условие за обща работа“.

— Остави го оня с мустаките. И не се опитвай да ми налагаш условия. Условията аз ги поставям. Трябва да ми благодариш, че ти осигурявам помощник. Ти ще даваш нарежданията, той само ще изпълнява.

Млъква за малко и ме поглежда недоволно:

— Странен човек си, Боев. Получаваш идеална легенда, помощник, кола, пари. От какво още имаш нужда?

— От доверие.

— Че аз ако ти нямах доверие, щях ли да те пусна така зад граница? Не исках да ти го казвам, за да не ти развалям настроението, но трябва да знаеш, че срещу повторното ти назначаване имаше и доста възражения. И не само поради минали работи, но и поради по-нови неща…

— Като наркотиците.

— Значи в течение си.

— Как няма да съм в течение, след като ме викаха на Развигор. Питам се само кой ли има интерес да ме забърква в тази идиотска история.

— Основателен въпрос, но в минало време. В момента атмосферата около теб е разчистена.

— И все пак се питам.

— Ще имаш достатъчно време да се питаш. Само не забравяй, че има и спонтанни реакции. Ако някой ти търкулне бомба в краката, няма да се питаш кой, как и защо, ами ще я сграбчиш и ще я захвърлиш възможно по-далече.

И като ме поглежда, за да провери, дали загрявам:

— За някои хора, Боев, ти си истинска бомба със закъснител. И какво чудно, ако такива хора са решили да те забъркат в наркобизнеса. Особено ако те самите са в него.

Замълчава, сетне добавя с обичайния си сух тон:

— Смятам, че можем да приключваме.

— Разбира се. Искам само да попитам, че ако успея да вляза във връзка с Табаков…

— Да?

— Ами той ще поиска да разбере кой ме праща.

— Не трябва. Щом прецени, че ти си човек на този или на онзи, ти олекваш. Трябва да вижда в тебе не представител на този или на онзи, но на системата. Табаков е колкото хитър, толкова и първосигнален. Кой те праща — оня Манасиев ли? Ще трябва да го ликвидирам този Манасиев, за да не ми създава ядове. Не, Боев. Ти не си пратеник на Манасиев, ти си представител на ограбената Родина, на нещастната наша България!

Три дни по-късно се сбогувам с тримата последни свои приятели — Петко, Алата, и Борислав и привечер минавам границата при Калотина. Също както някога — с приветливо кимване и без формалности.

— Ще караш с умерена скорост — нареждам на Пешо, шофьора. — И няма да вдигаш повече от сто, без мое разрешение.

— Слушам, господин началник.

— Няма да ми викаш началник.

— Разбрано, другарю Боев.

— И не ме другаросвай.

Отминаваме Димитровград и се отправяме към този гнил и мил Запад, превърнал се за милиони балканци в свидна мечта. Пешо, разбрал, че не съм настроен за приказки, се взира съсредоточено в летящата срещу него светла лента на автострадата. Аз пък си разговарям сам, по маниера на Алата, сиреч наум.

Този твой навик да умуваш. Професионално недоверие спрямо всичко, включително и спрямо самия себе си. Или машинална привичка да запълваш с нещо вътрешната пустош на самотата. Какво значение… Освен това, че постоянното ровене в догадки и съмнения понякога ти идва в повече.

За какво всъщност прие да се включиш отново в играта? За да покажеш, че все още струваш нещо, да усетиш, че отново живееш. Или да извършиш нещо наистина полезно. Само че полезно — за кого? Или за да можеш още веднъж да се пошляеш из тази навалица, дето никой не те познава и да седнеш в някое кафене, с отморяващото чувство, че никой не се интересува от тебе в този наежен зъл свят, където всеки се тика в делата на другия за да ги провали.

А може би всичко се свежда до неосъзнатия стремеж да завършиш безсмислието на живота с едно достолепно самоубийство. Като състезанията на онези износени коли, които с последен жест на безполезна дързост се включват в смъртоносните сражения на връхлитащите една срещу друга таратайки, за да положат пламтящите си смачкани корпуси върху полето на честта.

Може да е тъй, може да е другояче. Кому са нужни тия отегчителни анализи. И какво значение, след като вече си тръгнал.

След като си отново ченге. Макар и втора употреба.

Към следващата част или към съдържанието

Богомил Райнов Ченге втора употреба (2)

Метаданни

Данни

Ченге втора употреба

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа частНай-после у дома

ПЪТЯТ Е В РЕМОНТ

Богомил Райнов
Ченге втора употреба (2)

Първа част
Най-после у дома